Христо Стоянов Христов

Независимо от своето преданно служение и дори подпомагането по­някога на държавната кауза, Ца­риградските патриарси не могли на­пълно да разчитат на султанското благоволение и с нарастването ста­жа на принудително съжителстване между Православието и Осман­ската империя все по-осезателно за­почвали да чувстват грубата на­меса на друговерската ръка в цър­ковните дела.

Наследниците на Мехмед II, сред които се отличили издигналия в култ „свещената война“ срещу християн­ските държави Баязид II (1481-1512), превърналият всички камен­ни църкви в Цариград (с изключение на патриаршеската катедрала и на храма „Всеблажена“) в джамии Селим I, както и обявилият се за бич Божи Селим II (1566-1574), не скривали своето желание да раз­пространят и утвърдят исляма сред всичките си поданици. Постоянното увеличаване на данъчните тегоби и особено на така наречения „пешкеш“ (=пода­рък), който от еднократен подарък за султана по случай избора на нов пат­риарх се превърнал през краткия мандат на Рафаил (1475-1476) в ежегоден данък[28], изтощило до та­кава степен финансите на Цариград­ската църква, че неколкократно – при Иоасаф II (1555-1565), при Митрофан (1565-1572; 1579-1580) и други – оставала без необходимите средства за варене на свето миро и търсила материалната под­крепа на руските царе Иван Гро­зни (1530-1584) и Теодор Иванович (1584-1598)[29]. Съдбовното значение на епохата и не­сигурността на своите позиции обаче Цариградските патриарси, които дъл­го време се надпреварвали да угаж­дат на султаните и да им предлагат все по-големи суми за своето задър­жане или повторно въздигане на пре­стола, осъзнали или по-точно почув­ствали едва когато ятаганът на безкомпромисната мюсюлманска по­литика – да се отстраняват и ликви­дират духовните и светските водачи на православните народи – над­виснал над тях и отнесъл собствените им глави. В 1638 година по силата на ие­зуитски интриги загубил престола и живота си Цариградският патриарх Кирил Лукарис (1620-1638). Наскоро след това съдбата му споде­лили Партений II (1651 година), Партений III (1657 година) и бив­шият Цариградски кириарх Гавриил II (1659 година[30]).

Всъщност кървавите акции, кои­то на няколко пъти през XVII-ти век сму­тили живота на имперската столица и окончателно разрушили илюзиите на Цариградските патриарси за мир­но съжителстване с исляма, не били внезапни изблици на мюсюлманския фанатизъм, а добре обмислени и пла­номерно подготвени удари срещу Пра­вославието. Проверени като вътреш­нополитически експеримент в тра­гичния епилог на търновските боля­ри и заточаването на св. Патриарх Евтимий, както и в преселва­нето на Охридския архиепископ (пат­риарх) Доротей заедно с много боляри и клирици в Цариград (1466 година)[31], правителствените мерки срещу православното духовенство за­сегнали постепенно всички области на Османската държава, но с пълна сила били проведени на остров Кипър, където в периода 1571-1878 година заги­нали множество православни иерар­си[32], превърнали се в традиционен способ за отстраняване или физиче­ско ликвидиране на неудобните за правителството архиереи[33] и продъл­жили да бъдат определящ фактор в отношенията между мюсюлмани и християни почти до последните дни на Османската империя.

С посочените и анализирани дотук превантивни мерки – поробвания, отвличания, преселване и избива­не на редови християни и духовно-църковни водачи – османците успя­вали да поддържат властта си над поробеното население и периодиче­ски да намаляват броя на немохамеданските си поданици, но въпреки полигамния бит на господстващата класа не осъществили необходимия прелом и не постигнали демограф­ски превес в полза на турската на­родност, който единствено могъл да даде сигурни гаранции за стабили­тета на етнически разнородната им­перия. Правилно оценили ролята и значението на демографския фактор за благоуспеха на всяка обществено-политическа формация, османските турци още при образуването на своя държава предоставяли изцяло на исляма да се грижи за увеличаване численността на мюсюлманските поданици на султана, като откъсва възможно по-големи групи от покорените пле­мена и народи и ги помохамеданчва. От своя страна Османската империя всестранно подпомагала исля­ма в изпълнение на поверената му от­говорна задача, като подчинила ця­лата си структура на мохамеданския религиозен закон (шериат) и разде­ляла поданиците на султана на моха­медани (правоверни) и гяури (не­верници)[34]. В зависимост от това се определяли и правовите отношения на всеки поданик към държавата, като привилегиите били единствено за коренните мюсюлмани и за помохамеданчените християни, които били изравнявани в религиозно и полити­ческо отношение с останалото тур­ско население. Благодарение на полу­чените привилегии ислямът придо­бил не само значително по-привлека­телен вид за алчните натури, но и до­пълнителни възможности за масова асимилация чрез помохамеданчването като пръв етап от този процес и чрез потурчването като негов за­вършек[35]. В резултат на това, както признават някои съвременни турски историци (Н. Севинч, Доан Авджъоглу и други), които под­чертават ролята на икономическия фактор в асимилационния процес[36],първите помохамеданчвания са били продиктувани и трябва да бъдат ква­лифицирани като вероотстъпничества за материални облаги[37]. За та­кива случаи свидетелства Видин­ският митрополит Иоасаф, кой­то отбелязал, че след падането на Тър­ново мнозина станали мохамедани от страх или с надежда да достигнат високи чинове в държавната иерар­хия. Подобни подбуди ръководили и младия Теодор, когото Гребенският митрополит Неофит пис­мено убеждавал да не се блазни от разкошния живот на турските голем­ци[38]. Доколко този момък е успял да постигне мечтаните облаги, не е известно, но безспорно е имало от­делни лица като сърбите Вукадин от Панчево (около 1594 година), Сте­фан Аврамовик, наричан Храбрени (в 1637 година), Йован и Павле Велемирович, които след прие­мането на мохамеданството станали спахии, тоест феодални владетели с годишен доход до 20 хиляди акчета[39].

Независимо от предвижданите при­вилегии обаче броят на доброволни­те верооотстъпници не ще да е бил голям или кандидатите бързо се свършили. Затова турците решили със сила да бранят правата и честта на своята религия, като принужда­вали поробените християни и много други видни гяури да приемат исляма. Започнали още по времето на Мехмед II, който убил трапезундския[40] император Давид Ком­нин и неговите осем сина заради отказа им да приемат мохамеданството[41], насилията срещу отделни хри­стияни да се помохамеданчат продъл­жили и през следващите столетия (XV-XIX век[42]). Поставени пред алтернативата – мохамеданство или смърт, множество православни от различни народности останали вер­ни на отеческата си вяра и записали завинаги имената си сред Христови­те мъченици. В дългия списък за такива поборници за вяра и род се срещат имената на доблестни девой­ки и жени, на неустрашими младежи и мъже, на саможертвени дякони, презвитери и архиереи; 24-годишният Георги от София, обесен около 1514 година и 18-годишния златар Георги от Кратово, изгорен жив в 1515 година; 45-годишният обущар Николай, убит с камъни през 1555 година; Никодим, обезглавен в Берат, Албания (+10.VII.1709 година); албанецът Христо (+1748 година); Ангел от Лерин, посечен в Бито­ля (1750 година); Хилендарският игумен Дамаскин (родом от Габрово), обесен в Свищов (16.I.1761 година); монах Иоан Българин, посечен в Цариград (1784 година); девойката 3лата от село Слатина, Мъгленско, обе­сена през месец октомври 1795 година; монах Игнатий от Стара Загора, обе­сен през 1814 година; монах Онуфрий (+1818 година) и много други[43].

От различните форми на единични насилствени потурчвания и налози изключително тежък за православ­ните народи се оказал така нареченият „кръ­вен данък“ (девширме). По силата на тази законодателно утвърдена тего­ба държавата отнемала периодически най-здравите християнски деца – във всяко село по едно от десет роде­ни (понякога и по едно на седем-осем). Взети в младенческа възраст (до 10 години) и отделени от своите родители, тези деца растели под грижите на султана, приемали мохамеданството, забравяли своя произход и език, обучавали се във военни сръч­ности и ставали елитна имперска войска[44]. Този чудовищен данък на Османската империя, наречен от академик Иван Снегаров „нов Минотавър“ който поглъщал цвета на християн­ските народи[45], предизвиква обаче възхищението на множество съвре­менни турски историци. Един от тях е Н. Севинч, който възтор­жено възкликва: „Изграждайки та­зи система, турският гений успя с векове да предотврати опасността християните да създават от своите страни лидери, които можеха да за­станат начело на тяхното недоволст­во; успя да противопостави българи­на на българин, гърка на грък, сла­вянина на славянин[46].“ Значението на „кръвния данък“ се обяснява от професор И. X. Узунчаршълъ така: „С този закон немюсюлманското население на Румелия щяло постепенно да бъде помюсюлманчено, а част от онези, които ставали мю­сюлмани, трябвало да подсилят с хора турската армия[47].“ В резултат на всичко това до времето, когато султан Махмуд II (1808-1839) уни­щожава еничарската армия (1826 година), през близо тривековното ѝ същест­вуване – според изчисленията на И. Xамер – са били асимилира­ни в нея повече от 500,000 християн­ски деца.

Независимо от постигнатите ус­пехи при насилствените единични помохамеданчвания и особено при системните потурчвания на еничари, числеността на турското население продължавала да намалява или поне не се увеличавала. Този факт напра­вил впечатление и на големия френ­ски поет, дипломат и политически деятел Алфонс-Мари-Луи дьо Ламартин, който, като посетил през 1832-1833 година Близкия Изток и Мала Азия, Цариград и България, отбелязва, че в сръбски­те области „се пада едвам по един тур­чин на село“, а в цялата империя „общият брой на турското население едва ли надминава 2-3 милиона[48]“.

Подобни констатации, но от пред­ставители на официалната власт, коя­то е разполагала с много по-точни и конкретни данни, несъменено са пра­вени и преди злополучното за импе­рията XIX-то столетие. Съобщени свое­временно на държавния глава, та­кива негативни изводи, както и пре­комерната привързаност на някои султани към исляма предизвикали и били едни от основните двигатели на предприетите от турците три опита за масово, поголовно помохамеданчване на населението от цели области на Балканския полуостров.

Началото на бруталните инициа­тиви за повсеместно насаждане и утвърждаване на исляма, които свидетелствали за настъпилите сред поробителите смут и раздразнение по повод несполуките им да наложат на православното мнозинство своя модел на богопочитание, е свързано с името на султан Селим I (1512-1520). Останал в историята с прозвището „Жестокият“, той имен­но дал сигнала за първото масово помохамеданчване, което започнало около 1515 година[49]. В Северна България на­хлул каймакамът (околийски начал­ник) Мурза Татарски и с 46-хилядната си войска опустошил цялата страна от Черно море до Видин и от Дунав до Стара планина, като насилствено принудил да приемат мюсюлманството множество българи и павликяни в Ловешко, Свищовско, Никополско и Търновско[50]. В същото време самият султан Селим I разо­рил цяла Тракия (от Одрин до София) и вероятно помохамеданчил част от павликяните в Пловдивско, а в Бе­ломорския район (от Драма до Бос­на) изпратил великия си везир. Ог­лавил 33-хилядна войска, последният приобщил албанци, херцеговинци и босненци към исляма, както и голя­ма част от населението на Чеч (Гоцеделчевски район), Доспат, Бабяк, Крупник, Кочани и други[51]. Срещнала решителната съпротива на българско­то население, организираната от Селим I акция не успяла напълно да наложи мюсюлманството в Западни­те и Средни Родопи, населението на които останало докъм средата на XVII-то столетие предимно християн­ско[52]. Известията за започналия по­ход срещу християните и за извърш­ваните насилия, които изпреварили турските войски, дали възможност на българското население своевре­менно да се оттегли и приюти в не­пристъпните дебри на величестве­ната Родопа планина. Посрещани най-често от безмълвието на изоста­вените български селища, османци­те се отдавали на плячкосвания и се отклонявали от първостепенната си задача, поради което верските на­силия и помохамеданчванията отстъ­пили място на грабежите и опусто­шенията[53]. Правдивостта на това зак­лючение се базира и потвърждава от летописния разказ за помохамеданчването, съставен през XVIII-ти век и публикуван от Владимир Иванович Ламанский както и от запазеното в Дряновския препис (от 1836 година) на отец-Паисиевата „История славяноболгарская“ сведе­ние за същите събития[54]. И в двата паметника е отдадено предпочита­ние на описания за нанесените ма­териални щети[55] пред сведенията за приобщаването към исляма на балкан­ските християни[56].

Прочетете още „Православието и Османската империя – продължение и край (Исторически уроци)*“ →