Иван Петев

Проблемите свързани с човека и семейството винаги са привли­чали вниманието на определе­ни научни среди и са представ­лявали едни от най-актуалните теми през всички времена от историята на човешко­то съществуване. Още св. Василий Велики (IV-ти век) свидетелства за твърде големия ин­терес на науката към проблемите на чове­ка, станал обект на собствените си научни занимания и изследвания. „Много трудове, казва той, с преголямо усърдие са написа­ни за нашето тяло… човешко[1]“.

Към темата за човека и семейството се насочват с голям интерес антропологията и психологията, анатомията и физиология­та, медицината и педагогиката, правото и социологията и други науки. С не по-мал­ко старание и интерес към въпросите, свър­зани с човека, семейството и тяхната съд­ба, се отнася и богословската наука.

Светските науки с цялото си усърдие и сериозност разглеждат човека повече като биологичен индивид, като жител само на този земен свят. В своите изследвания тези науки, въпреки подчертаното си старание, не обхващат цялостно човешката природа, отнасят се само до една част от нея, до те­лесното ѝ устройство, а пренебрегват най-важното – нейната духовна същност, която остава недостатъчно изследвана и по-мал­ко позната.

Богословската наука обаче гледа на чо­века не само като на земно същество, но и като на бъдещ небесен обитател, като бъ­дещ жител и на Царството Небесно, защото единствено Божественото Откровение ни дава възможната, необходима, най-вяр­на и най-пълна информация за човека с не­говата телесна и духовна природа. Оттук се вижда защо почти на всички тълкуватели и изследователи на Свещеното Писание прави впечатление различният подход на Бога в творческия процес при създаването на ма­териалното битие, от една страна, и на ду­ховното битие, от друга. При изясняване на библейското учение по този въпрос, за да се вникне по-дълбоко в неговата същност и да стане то по-нагледно за възприемане и по-лесно за усвояване от страна на вярва­щите, църковните отци правят едно съпос­тавяне на двете категории на творението – свят и човек – при което сравнение ясно се вижда и очертава разликата в тяхното нрав­ствено-духовно измерение и ценност. За да се получи вярно знание по разглеждания въпрос, според св. Василий Велики трябва да се сравни произходът на човека и произ­ходът на света[2].

Докато всяко нещо от материалното битие възниква по Божия воля, чрез Него­вата заповед: „Да бъде!“, и се появява по силата на вложените в първоматерията за­кони, то човекът идва в битие не по силата на някаква заповед, а по силата на Божи съвет. Той не казал, както за останалите: „Да бъде човек!“, а лично го създал. Бог не е наредил и на някоя от служащите Му си­ли да сътвори това или онова, или земята да произведе сама, но взел лично участие при сътворяването на човека. „И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъх­на в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа“, се казва в книга Би­тие, втора глава, седми стих.

По óбразното изказване и картинно из­разяване на св. Григорий Богослов: Бог, „вземайки част от новосъздадената земя, с безсмъртните Си ръце състави моя образ и му вдъхна от Своя живот, защото изпрати в него дух, който е струя на невидимия Бог“. „Така, по заключението на светителя, от пръст и дихание е сътворен човекът, образ на Безсмъртния, защото и у двамата гос­подства естеството на ума[3]“.

Това лично участие на Бога в сътворя­ването на човека вече отделя човека от ре­да на другите творения и го поставя по чест и достойнство на по-високо място от тях, защото неговото величие се състои не в по­добието му на тварния свят, а в това, че е създаден по образ и подобие Божие.

Светите църковни отци не гледат на чо­века като етап или определен момент от веригата в развитието на някакъв еволю­ционен процес.

Според св. Григорий Нисийски „човеш­кото естество… не постепенно се развива­ло в съвършенство, а със самото начало на битието има в себе си съвършенството, с което било създадено[4]“. Ето защо по своя­та психофизическа структура и устройство човешкото естество е такова и сега, каквото е било то още при първоначалното му създаване.

По общата констатация на църковни­те отци появата на човека не е случайно яв­ление в творението, а резултат на предвечно замислен от Бога план. Още при създа­ването му Бог определил мястото, ролята и значението на човека в този свят.

След като били създадени всички не­обходими за живеене условия, едва тогава, според св. Григорий Нисийски, човекът бил „въведен последен в творението“, защото „заедно с началото на битието си трябвало да стане и цар на подчинените… отчасти зрител, отчасти владетел[5]“ в света. Според църковните отци човекът е съединително­то звено, което привежда в единство „не­видимото и видимата природа[6]“. По думи­те на св. Григорий Богослов той е творе­ние „средно между смъртните и безсмърт­ните… мъдър тълкувател на небесното, ве­лик владетел на земята[7]“. Според църков­ните отци човекът е този, който дава сми­съл и на другото битие, без него всичко се обезсмисля.

Бог поставил човека в предварително създадените за него благоприятни условия за живеене, но той не бил само пасивен наб­людател и съзерцател на сътвореното от Бога, а имал задължението да го пази, да го обработва и да се грижи за него, да дава имена на животните (Битие 2:15-26) или, ка­зано с други думи, чрез въздействието си върху предоставената му от Бога среда, да създава и да твори както материална, така и духовна култура[8]. Но тези права и тази чест за господство в живота Бог не е дал само на мъжа. Според библейския разказ за творението при появата на човека Бог не е сътворил само мъж или само жена, а ги сътворил двама.

„И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори. И благослови ги Бог, като им ре­че: плодете се и множете се, пълнете земя­та и обладайте я и господарувайте над мор­ските риби (и над зверовете), над небесни­те птици (и над всякакъв добитък, над ця­лата земя) и над всякакви животни, които пълзят по земята“ (Битие 1:27-28).

Интересно е тук да се обърне внима­ние върху една малка, но съществена под­робност. Създаването на жената не е ста­нало така, както това при човека – от зем­на пръст и дихание Божие. Естеството на нейната природа е взето от човека. Каквото е естеството на мъжа, такова е то и на жената. Това се потвърждава от думите на самия човек, казани за жената: „… ето, то­ва е кост от костите ми и плът от плътта ми; тя ще се нарича жена, защото е взета от мъжа (си)“ (Битие 2:23). По самата струк­тура на тяхната природа мъжът и жената не се различават съществено един от друг, освен в полово отношение. Затова съвсем правилно и вярно звучи казаната в Библи­ята житейска истина, на която всички сме свидетели, че „ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат (двамата) една плът“ (Битие 2:24).

Според думите на църковния писател Тертулиан: „Колко славна е връзката на двама вярващи, когато имат една надежда, живеят според едни правила и служат на един Господ! Те са брат и сестра, двамата са съпрузи; в тях няма разделение нито по тяло, нито по душа. Те наистина са двама в една плът, а където плътта е една, там и душата е една[9]“. Това съвместно общуване на мъжа и жената е така силно, че ги до­вежда до пълно единство. В този съюз меж­ду двата пола, между мъжа и жената, се пос­тавя основата на семейството и се полага началото на общия съвместен живот.

Семейството обаче не е човешка фор­ма на общуване, появила се в определен мо­мент от историята на човечеството, и, спо­ред някои, ще дойде друг момент, когато тя ще изчезне така, както се е появила. Не чисто биологични влечения или социални инстинкти, нито само икономически инте­реси или политически съображения са пос­тавили началото на семейството като фор­ма на съвместен живот между двата пола. Според св. Иоан Златоуст семейството по­чива върху Божие установление и върху потребностите на човешката природа, ка­то служи за задоволяване на естествените влечения и чувства, пораждани от всеотдай­ната искрена и чиста любов между мъжа и жената[10].

Според Библията семейството се възп­риема като най-малката основна клетка на обществото. Образно казано, семейството е онази тайнствена лаборатория, в която, по Божия воля, се създава нов живот и в която се раждат бъдещите членове на об­ществото. Ако тази клетка е здрава – и об­ществото ще преуспява, но ако тази основ­на най-малка единица на обществото бъде разрушена, ще се разложи и самото общес­тво.

За да укрепи създадената свещена връз­ка между мъжа и жената и за да я направи по-здрава и по-устойчива срещу житейски­те бури и съблазни, срещу изкушенията и козните на тъмните сили в този свят, Бог, без да ограничава свободната воля на чо­века, дал редица морални норми и предпи­сания, които следва да се спазват от всич­ки.

На санкциониране или наказание под­лежи всеки кръвосмесител: „който легне с жената на баща си“ (Второзаконие 27:20); „който легне със сестра си“ (Второзаконие 27:22); „който легне със сестрата на жена си“ (Второзаконие 27:23); който се приближи до сродница по плът (Левит 18:6); или до „жената на ближния си“ (Левит 18:20); който „легне със снаха си“ (Левит 20:12); който „вземе сестра си“ (Левит 20:17); който открие голотата на бащината си сестра или голотата на майчината си сес­тра (Левит 20:19); който легне със стрина си (Левит 20:20). Забранява се скотоложството било за мъж, било за жена (вж. Левит 18:23). Забранява се мъжеложството (вж. Левит 18:22).

Със специална Божия заповед се заб­ранява прелюбодеянието, когато съпрузи – мъж или жена – имат плътско общение с други лица (Изход 20: 14).

Прекалените нарушения на Божиите заповеди довеждали и до заслужени нака­зания. Неопровержимо доказателство за то­ва са световният потоп и съдбата на градо­вете Содом и Гомора.

Християнството унаследява и приема богоустановената старозаветна традиция на свещения семеен съюз. Много от описани­те евангелски събития са ставали в семей­на среда или домашна обстановка, където Иисус Христос и учениците Му са говори­ли, проповядвали и вършили чудеса.

Християнското семейство не е обикно­вен договор за съвместно съжителство. За християните бракът е свещен съюз, който свободно и доброволно се сключва между двама души – мъж и жена – при невидимо­то присъствие на Бога, с благословението на Църквата и с осенението на благодат­ните дарове на Светия Дух. В новозаветните книги на Свещеното Писание християнското семейство е наречено „домашна църква“ (Римляни 16:3-4).

Като Божие установление бракът бил нещо възвишено още от старозаветно вре­ме, но с присъствието Си на сватбата в Ка­на Галилейска Иисус Христос му придал ново измерение, издигнал брака до висота­та на тайнство, дообогатил неговото съдър­жание и доосмислил взаимоотношенията между съпрузите в тяхната съпринадлежност и съсобственост. Бракосъчетаните се наричат съпрузи, което ще рече съвпрегнати, тоест техният живот става общо съвмес­тно дело и в радостите и скърбите, и в тре­вогите и вълненията и в успехите и неуспе­хите.

Св. апостол Павел съветва бракосъчетани­те: „Мъжът да отдава на жена си дължи­мата любов; също и жената – на мъжа. Же­ната не е господарка на тялото си, а мъ­жът; също и мъжът не е господар на тяло­то си, а жената“ (1 Коринтяни 7:3-4). „Тъй са длъжни – подчертава св. апостол Павел равнодостойнството в брака – мъжете да обичат жените си, както обичат телата си: който обича жена си, себе си обича“ (Ефесяни 5:28).

По повод изкусителния въпрос на фа­рисеите, може ли човек да напусне жена си по всяка причина, Иисус Христос, след ка­то привел думите, с които Бог установил брачния съюз, от Себе Си добавил: „Про­чее, което Бог е съчетал, човек да не разлъчва“ (Матей 19:6).

Св. апостол Павел нарича брака „тайна ве­лика“ (Ефесяни 5:32), сравнявайки го със съюза между Христа и Църквата. Както не могат Христос и Църквата да бъдат разделени, та­ка човек не трябва да разлъчва онова, кое­то Бог е съчетал.

Християнството възприема моногами­ята като Божие установление и най-висша форма на брачен живот, в която човек за­пазва личното си достойнство и се издига на най-голяма морална висота.

Съвременният живот обаче протича бурно, динамично и напрегнато. Всички сме свидетели на бързи реформи и преобразо­вания. Изоставят се предишни идеи и нор­ми. Рушат се стари форми и традиции на обществения живот, създават се нови со­циални структури, прави се преоценка или, по-правилно казано, обезценяват се духов­ни и културни ценности. Зад паравана на някаква си псевдосвобода или псевдоде­мокрация се развихрят контрабандата и ре­кетът, наркоманията и убийствата, коруп­цията и кражбите, демонстрират се какви ли не безобразия и жестокости. Новите съв­ременни комуникационни връзки и инфор­мационни възможности на телефони, джиесеми, сателитни програми, кабелна теле­визия, властта на компютъра, Интернет и други, спомагат твърде много за бързото пренасяне и разпространение по всички краища на света и на (за съжаление) отри­цателни и негативни явления като демо­рализацията, порнографията, жестокостта, на най-различни суеверия, на сектантски заблуди и идеологически течения, които разлагат обществото, объркват човека, де­градират неговата психика, възбуждат ди­вото и животинското в него, обезценяват го като личност. Влезлият някога в света грях, внасяйки разстройство и объркване във всички сфери на човешкия живот, не подминава и брачната институция и семей­ното огнище. Появилите се в наше време различни безобразни извращения разруша­ват брака като богоустановен съюз между двата пола и покваряват отношенията меж­ду мъжа и жената. Семейството днес боле­дува и страда, преживява дълбока криза. Мнозина съвременници се замислят дали то ще може да оцелее. Дали традиционни­те структури на брака и семейството съот­ветстват на схващанията на днешното мо­дерно общество, или те трябва да се про­менят, или да изчезнат въобще? Днес съ­ществуват немалко случаи на незаконно съ­жителство, което, най-меко казано, от са­мо себе си представлява истинско блудст­во. Някои хора мислят, че не са длъжни и не е нужно да регистрират фиктивните си семейни връзки нито пред Църквата, нито пред държавата. Младежката свенливост и девството, семейната чест и съпружеската вярност са натикани в нишата на отживе­лите предразсъдъци. Онези искрени и топ­ли, интимни и нежни чувства, свързващи съпрузите, които не търпят и не желаят сви­детели и публичност, са изместени от секс отношения между тях. Съвсем погрешно днес някои отъждествяват секса с любовта и дори считат, че сексът е единствената форма на отношение между мъжете и же­ните.

Статистически данни сочат, че 48% от децата в България се раждат от родители без брак[11]. Ужасяващо е, че годишните аборти превишават многократно родените деца[12]. Констатирани са случаи на такова ниско падение, че има многодетни жени от така наречените „самотни майки“, които не знаят бащите на своите деца. Почти по всички средства за информация всекиднев­но се демонстрира тотална порнография, разюзданост и поквара. Посочените в пре­дишните страници Божии заповеди и наред­би се пренебрегват и нарушават безразбор­но. По театралните сцени, по големите и малките екрани с виртуозно артистично майсторство често се поставят пиеси и се прожектират филми със сладникави сластолюбиви сюжети. Без никакво притесне­ние днес се демонстрират голотията и не­цензурните разговори. Нерядко открито и безсрамно се показват моменти на похот­ливи и извратени взаимоотношения между мъже и жени, та дори и между възрастни и малолетни[13]. Едва ли не за нормални се представят ревнивите отношения между дъщеря и майка, влюбени в един и същ мъж, или ревнивите отношения между син и баща, влюбени в една и съща жена, както и свекър да прелъстява снаха си или тъ­ща да съблазнява зетя си. Учудващо е, че вече в света съществуват отделни сдруже­ния на хора с извратени наклонности, ис­тински бацилоносители на морално разло­жение, които, на всичко отгоре, имат дебелоочието да претендират за равнопоставе­ност с другите хора и за равноправно учас­тие в обществения живот, все едно здраве­то и болестта да се хванат ръка за ръка или доброто и злото да се съюзят[14].

Като „връх“ на падението и деградаци­ята на съвременното общество и разруша­ването или, по-скоро, унищожаването на ис­тинското семейство е съществуването на световни центрове, които изискват и се опитват да наложат на отделни страни и правителства да разрешават и да узаконя­ват противоестествените и противоприродните еднополови бракове[15]. Подобна ано­малия в безсловесния животински свят не съществува. Едва ли някой, някога, някъде е виждал в животинския свят еднополови същества да свиват заедно гнездо или да създават „семейства“, за да продължат по­томството на вида си или на рода си. Най-обикновеното, най-елементарното човеш­ко мислене не може да приеме подобно не­що за нормално, освен ако не се е дефор­мирало.

Човекът, носителят на образа и подо­бието Божие, венецът на творението, в на­ше време стана най-лесно изтребимото съ­щество. Убийствата, насилията и жестокос­тите слезнаха от екраните и тръгнаха по улиците сред хората и вече почти не мина­ва ден, в който да не се съобщава за някак­ва човешка трагедия, като братя да се стре­лят помежду си, съпруг и съпруга да се уби­ват един друг, деца да посягат на родители­те си или родители да убиват децата си и на други какви ли още не жестокости[16].

При тази тъжна и печална картина на кражби, убийства, прелюбодейства и омра­за между хората необяснимо е как нито един политик или държавник не се досети, че има един световен морален кодекс, на­речен „Декалог“ или „Десетте Божии за­поведи“, спазването на които може да из­бави и да спаси човечеството от тези тра­гедии. Това пасивно поведение на полити­ци и държавници към тази тревожна дейс­твителност може да бъде обяснено или с безсилие, или с безразличие, или с мълча­ливо съгласие с всичко, което става.

Днес младите хора български са лише­ни от благотворното въздействие на общо­човешките християнски изисквания и нор­ми на поведение и морал, които винаги са били важен регулатор в живота и на отдел­ния човек, и на семейството, и на общест­вото като цяло. Сегашната печална дейст­вителност в личен, семеен и обществен план е резултат тъкмо на липсата на религиозно възпитание и обучение. Може би още не всичко е загубено, но неизпълнението на Божиите заповеди и наредби в глобален ма­щаб е тревожно явление, върху което тряб­ва да се замисли всеки член на обществото и особено неговите ръководители, иначе содомската трагедия едва ли ще ни се разми­не, а пък и станалите в последно време не­обикновени природни бедствия и катаклиз­ми дали не ни подсказват, че доста сме се отдалечили от Бога?

____________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 2006, кн. 4, с. 16-22. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Basele de Cesarée. Sur l‘origine de l‘homme. Homil. 1. n. 2. Surce chrtiennes, № 160, Paris, 1970, p. 168.

[2]. Op. cit. p. 288.

[3]. S. Gregorius Theologus. Carmen I. PG. t. 37, col. 528-529.

[4]. Gregorius Nyssenus. In Cantica cantic. hommel. XV. PG, t. 44, col. 1109.

[5]. S. Gregorius Nyssenus. De hominis opifitio. PG, t. 44, col. 133.

[6]. S. Gr. Theologus. Oratio 38. PG, t. 36, col. 321.

[7]. S. Gr. Theologus. Carmen I. PG, t. 37, col. 528-529.

[8]. Евгений Василиевич Спекторски. Християнство и кул­тура. София, 1941, с. 8.

[9]. Цит. по Фредерик Вильям Фаррар. Первые дни християнства. Спб. ч. I. с. 110.

[10]. Св. Иоан Златоуст. Учение о браке, I. Странник дух. журн. 1899, Ян. с. 5.

[11]. Вестник „Дневен труд“, 20 юни 2003; вестник „Дневен труд“ 6 март 2006 година.

[12]. Вестник „Дневен труд“, 29 март 2002 година.

[13]. Вестник „Стандарт“, 18 февруари 2004; вестник „Дневен труд“ 27 май 2004 година.

[14]. Вестник „Сега“, 31 октомври 2001 година.

[15]. Вестник „Стандарт“, 22 юни 2002 година.

[16]. Вестник „Дневен труд“, 29 март 2002 година.

Изображение: авторът Иван Петев (1934-2020). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-eto