Иван Г. Панчовски

Принципът на служенето

Какво означава да бъдеш християнин днес?

Това очевидно не ще да е прост въпрос, щом като един бележит бого­слов на нашето време Ханс Кюнг трябваше да напише обемист труд (от 676 страници) под надслов „Да бъдеш християнин“ (Цюрих-Мюнхен 1974), за да му даде отговор. Естествено тук не е нито потребно, нито възможно да се навлиза в разискване дали даденият отговор е верен или поне донякъде сполучлив, но е напълно достатъчно само да се отбележи, че той се оспорва и дори се счита за незадоволителен от най-видни представители на съвременното богословие. Макар в никой случай да не може да се отго­вори на този въпрос в едно изречение и дори в по-дълго изложение, ще се доближим значително до истината, ако кажем: да бъдеш християнин оз­начава да следваш Христа в живота и поведението си, в отношенията и дей­ността си според мъдрите указания на светата Църква и в благодатната ѝ среда, понеже extra ecclesiam nullus christianus. Разбира се пълнотата на християнския живот не се изчерпва в този отговор, но все пак в него е отбелязан един съществен и необходим белег, без който този живот не е възможен.

В следването на Христа важно място заема провеждането на живота в служене на ближния в индивидуалното и общественото измерение на него­вото съществуване и осъществяване. Добре известно е, че Спасителят опре­делил цялата Си дейност, на първо място спасителната Си мисия, като слу­жене на хората: „Син Човечески не дойде, за да Му служат, но да послужи“ (Матей 20:28; Марк 10:45). Очевидно е, че Иисус Христос е ценил високо служенето като важен, съществен и градивен принцип на живота, поради което неотклонно го е следвал и е гледал на Себе Си като на „Дякон“ (Лука 22:27), разбира се в най-широк, а не в иерархичен смисъл, а също така на­стойчиво го е препоръчвал на последователите Си. Още тук е уместно да се отбе­лежи, че чрез новата мотивировка и обосновка на този принцип и още повече чрез прилагането му в дейността Си Той го е очистил от всичко, което унижава и принизява служещия. Освен това Той е разширил принципа на служенето на ближния, като го е превърнал в универсално начало на личния живот на човека и на обществената му дейност. Дълбокото етично съдържание, вдъх­новяващата сила, възвишената мотивираност, обсега и приложението на принципа на служенето Иисус Христос извежда от безспорно най-висшата ценност – любовта като същностна проява на Божия живот (вж. 1 Иоан 4:8 и 16) и като основно начало на нравствеността. Принципът на служенето е конкретизирана и оделотворявана в практиката на живата християнска любов. Ако служенето на ближния не е мотивирано от любовта и не е нейна проява, то загубва ценността си и дори може да се превърне в грях, понеже тогава не се уважава личността на служещия, подрива се неговото достойн­ство и се накърняват неговите човешки права и основни свободи.

Прокламираният от Иисус Христос принцип на служенето е бил въз­приет изцяло от светите апостоли и осъществяван непрекъснато от тях. Целият им живот бил посветен в служене на Бога, на светата Му Църква и на ближните – за физическото и духовното им насищане, за религиозното и нравственото им обръщане, за възхода им по пътя на добродетелното усъвър- шенстване и вечното им спасение. Светите апостоли виждали съдържанието на призванието си и смисъла на дейността си да бъдат слуги на вярващите заради Иисус Христос (2 Коринтяни 4:5), показали нравствената красота и възви­шеност на служенето на ближните и станали сияйни образци на християнско служене на човека и обществото. Те учредили първия диаконат и придали на служенето на хората за благото на човешкото общество институционен характер, който естествено е отговарял на тогавашната структура на човеш­кото общество и е бил пригоден за нея, но съдържа в себе си стимул за търсене и създаване нови форми на християнско обществено служене – съответно на изменените и постоянно изменящи се условия на човешкото съществуване. Опитът на първата християнска община – Иерусалимската, в която „никой нищо от имота си не наричаше свое, но всичко им беше общо… помежду им нямаше нито един, който да се нуждае“ (Деяния на светите апостоли 4:32 и 34), е поучителен и за нашето време, в което почти половината от човечеството е обречено на траге­дията да гладува или да не си дояжда.

Църквата Божия, имайки Самия Иисус Христос за крайъгълен камък и утвърдена върху основата на апостолите (Ефесяни 2:20), е богочовешки инсти­тут за служене на Бога и ближните. Мисията на Църквата, на ръководната ѝ иерархия и на благочестивото ѝ изпълнение е да служи всестранно на ближните, на всички хора, на цялото човечество, понеже Господ Иисус Христос се принесе в жертва за изкуплението и спасението не на отделен човек или народ, а на целия човешки род, на цялото човечество във всичкото му историческо съществуване. Тази мисия на Църквата блестящо са изпълнявали нейните най-предани и вдъхновени представители. В лице­то на св. Василий Велики, св. Григорий Богослов и св. Иоан Златоуст на Изток и на св. Киприан Картагенски, св. Амвросий Медиолански и блажени Августин на Запад принципът на християнското служене за благото на човешкото общество намерил изрядни проповедници и удивителни осъществители. В емпиричния образ на Църквата, особено след нейното разде­ляне и раздробление, естествено има и сенки в това отношение, именно отстъпления на нейни мними представители и вярващи (израз на Евсевий Кесарийски) от принципа на служенето, борби за първенство и властване, които са намерили израз и в някои иерархически титли. Обаче отраден е фактът, че днес не само Православната църква, но и инославни църкви виждат назначението си в дейната диакониа по отношение на човека и обще­ството. Определението „служеща Църква“ все по-често се среща в официални църковни документи и в богословски изследвания в най-ново време и по-специално се налага в съвременната еклезиология, икуменика и практика. Илюзията за учредяване някаква религиозно-политическа теокрация или съблазънта да се проявява външна сила вече окончателно се пре­възмогват и дори, може определено да се каже, са надживяни и отстра­нени от съвременните църкви. Шансът на Църквата днес се вижда не в из­граждането на някаква теократична духовна или християнска „империя“, а в упражняването на всеотдайно служене, диакониа или министериум, като Църквата по-ефективно се застъпва и се грижи за обществено пренебрег­натите или презрените групи, за всички унижени и оскърбени, обезправени и прокълнати, експлоатирани и подтиснати, преследвани и прогонени от родните им огнища, измъчвани и избивани. Въз основа на дълбоко поз­наване природата и призванието на Църквата, на досегашното ѝ истори­ческо развитие и осъществяване, както и на знаменията на нашето време е станало напълно очевидно, че Църквата ще остане вярна на себе си, ще запази достойнството си и ще продължи да осъществява вечната си ми­сия в света, ако последователно и безкомпромисно изпълнява завета на божествения си Основател и невидим Глава да служи на човеците: за тяхното освобождение и благополучие, за превъзмогване тяхното отчужде­ние и изолиране, за тяхното духовно издигане и спасение; да служи без­користно и всеотдайно на обществото, на цялото човечество, включително на своите отрицатели и противници – за превръщането му в единна брат­ска общност от равноправни личности, отдадени на мирен и съзидателен труд за всестранен прогрес и общочовешко благополучие.

Личност и общество

Евангелският принцип за служене на ближния като основан върху уни­версалната любов и като нейно конкретизиране и оделотворяване е дъл­боко персоналистичен и хуманистичен. Той е насочен към всяка човешка личност, която поради богоподобието и предназначението ѝ за неспирно усъвършенстване и за вечен живот заслужава да бъде ценена, уважавана и обичана или, с други думи казано, да се проявява към нея безпределна, дейна и ефективна хуманност. В Новия Завет понятието „ближен“ вклю­чва в себе си всички човеци и то взети не само в индивидуалното им битие, но и в обществената им вкорененост и обвързаност, понеже християнската антропология в противоположност на номинализма, солипсизма, индивидуа­лизма и субективизма е дълбоко социална: всички хора са ближни един на друг, понеже са синове на един Небесен Отец и братя помежду си, следова­телно цялото човечество представлява едно голямо семейство. Оттук да служи на ближния си за християнина означава да служи на всеки човек като на Божи син и свой брат, като на Божия дъщеря и своя сестра, но не изолирано от обществото и още по-малко в противоположност на неговите интереси, в ущърб на общественото благо и на общочовешкото благополучие.

Обвързаността на отделната личност с обществото, в крайна сметка с цялата човешка общност, и обусловеността на нейното съществуване, раз­витие, разкритие, себеосъществяване, благополучие и щастие от тази об­щност са безспорни истини на християнската социология. В християнски социалноетически аспект човечеството представлява органична цялост, схваната, разбира се, не като натуралистическа даденост, нито като прост биологически организъм, а като социален организъм, в който индивидът не се претворява и обезличава в общността, нито общността е сбор или сума от индивидите. Както Църквата, така и човечеството, разбира се, в основната си структура и с други специфични отлики, представлява тяло, което има много членове. Между членовете на тялото, също на социалния организъм, няма разцепление, а взаимодействие, сътрудничество и взаимо­помощ. Според думите на св. апостол Павел обхванатите в църковната общност, в разширен смисъл и в човешката общност, по Божи замисъл и предназна­чение съставляват едно тяло, а поотделно са негови членове. В тялото има много членове, но всички членове вършат не една и съща работа. За да ня­ма разногласие в тялото, Бог е разпоредил членовете на тялото „еднакво да се грижат един за други. И когато страда един член, страдат с него всички чле­нове; когато се слави един член, радват се с него всички членове“ (Римляни 12:4-5; 1 Коринтяни 12:12-26). Подобно на мистичното тяло Христово социалният организъм на човечеството трябва също да бъде стройно сглобен и свързан чрез всички дарувани свръзки и при действието на всяка част според силите ѝ, да нараства и да се съзижда в любов (Ефесяни 4:15-16). Християните са приз­вани не само в тесния кръг на църковната общност, но също така в национален, регионален и световен мащаб да понасят един другиму теготите (Галатяни 6:2); „никой да не търси своята полза, а всеки – ползата на другиго“ (1 Коринтяни 10:24). С оглед на разглежданата тук тема от най-голямо значение е поръката на св. апостол Петър: „Служете един другиму, всеки с оная дарба, каквато е приел като добри разпоредници на многоразличната Божия благодат“ (1 Петр. 4:10). При това не бива да се забравя, че при необходимата диференциация на социалното служене често се случва, че „ония телесни членове,които ни се, струват по-слаби, са много по-нужни“ (1 Коринтяни 12:22).

Ако Църквата, респективно човечеството, по аналогия на царство, град или дом се разделят на части, които враждуват помежду си и действат един против друг, те няма да устоят и ще пропаднат (Матей 12:25; Марк 3:24; Лука 11:17). Затова св. апостол Павел предупреждава: „Ако един други се гри­зете и се ядете, пазете се да се не изтребите един други“ (Галатяни 5:15). Следо­вателно служението на ближния, на обществото и човечеството е съзидателен принцип за напредъка, преуспеха и благополучието в света.

Според Божественото откровение и Никео-Цариградския символ на вя­рата Църквата е вселенска, универсална, съборна, понеже нейният Осново­положник и невидим Глава е принесъл изкупление за греховете на целия свят, призовава към вяра, покаяние и спасение всички човеци, предлага им освещаващите дарове на Светия Дух и им дава сили да осъществяват себе си като човеци и християни чрез дейна любов към Бога и ближните, проявявана в предано и всеотдайно служене на всеки брат, на обществото и човече­ството. Съответно на това християнското си призвание и назначение вярващият може да осъществи само чрез общение с братята и с общи усилия. Дори най-високият акт на християнския подвиг – спасението – не се постига извън църковната и общочовешката общност, а в нея – чрез ней­ната молитвена подкрепа и чрез нейното съдействие за добродетелен живот, от една страна, и чрез дейното братолюбие към всички човеци и в усърдната работа за тяхното благополучие и спасение, от друга страна. Затова ако мислим за индивидуалното си спасение и единствено за него сме загрижени, ние едва ли ще го получим. Светците най-много са се трудили за благополу­чието и спасението на братята си и така са постигнали праведност – сигурен залог за индивидуалното спасение. Следователно безпогрешният път към индивидуалното спасение е служенето на човеците и работата за тяхната свобода и благополучие. Разбира се, християнското служене на света се осъ­ществява не само чрез извършване отделни дела на милосърдие, благотвори­телност и обич, но и чрез социалните структури, чрез участие в обществения живот, чрез сътрудничество с движенията и организациите, които се борят за национално и социално освобождение, за мир в света и общочовешко до­бруване.

Работата за общественото благополучие или за общото благо е екзистен­циална потребност, жизнена повеля, обществен императив и свещен религиозно-нравствен дълг. Съществуването, преуспехът и благополучието на отделния човек са възможни само в обществото и са постижими един­ствено със съвместни усилия. Може ли обществото да боледува и да страда, да изнемогва и да гине, а отделните му членове да са здрави, да се радват на благоденствие и щастие? Може ли човек да бъде доволен, да се радва на добруване и доброчестина, ако заобикалящи го братя умират от глад и болести, ако са лишени от човешки права и основни свободи, ако са оковани в робски вериги, ако са измъчвани и избивани? Днес все по-дълбоко се осъзнава и живо се чувства единството на човечеството, взаимната обвързаност и все по-голямата зависимост на всички от всички и нуждата от тяхната солидарност и сътрудничество за тяхното съществуване и благополучие. Ето защо който търси сигурност и благополучие за себе си, той не може да ги постигне в изолация и отчужденост от другите, от обществото и в егоистична грижа за себе си, а единствено в своята отговорност за обще­ството, в приобщеност към него и във всеотдайно служене за неговото съще­ствуване и развитие, прогрес и благополучие.

Актуални задачи

Приложението на евангелския принцип на служенето въобще и специал­но за благото на човешкото общество днес се извършва от всеки вярващ чрез живата му вяра в Господ Иисус Христос, чрез будната му съ­вест, чрез чувството му за нравствена и обществена отговорност и чрез волята му за възтържествуване доброто в света и то винаги с оглед на индивидуалните му дарби и способности и с общественото му положение, както и в съответствие със законите на общественото развитие, с неотменните нужди на историческия момент, с конкретните изисквания на обществената ситуация и в сътрудничество с хората със здрав разум, будно съзнание и добра воля. Предвид на това трябва да се признае относителното право на съвременния ситуационизъм и контекстуализъм, развивани както на фило­софска, така и на богословска основа. Вдъхновен и импулсиран от своята вяра, воден от Божия дух (Римляни 8:14) и всемерно насърчаван и подкрепян от Божията благодат, християнинът изцяло е устремен всеотдайно да служи за благото на човешкото общество, като конкретните форми и отделните прояви на това служене творчески определя и осъществява със своя „обновен ум“, чрез който познава „от опит коя е благата, угодна и съвършена воля Божия“ (Римляни 12:2). Той формира поведението и дейността си в служенето на човеш­кото общество според откритите в светото Евангелие животворни ценности и ръ­ководни принципи неформално, схематично и шаблонно, а винаги, схващайки дадената му от Бога дарба и възложеното му служение (1 Коринтяни 12:4-5), разпознавайки също личбите и знаменията на времето (Матей 16:3; Лука 12:56) и изпитвайки духовете (1 Иоан 4:1).

Обаче в историческия процес, в общественото развитие и в неспирноизменящия се образ на съвременната действителност има някои общи за­кономерности и по-постоянни тенденции, които не само позволяват, но и изискват съсредоточаването на вниманието и усилията най-много върху изпълняването на онези най-актуални задачи, чрез които се движи и ус­корява прогресивното движение на обществото, изковава се благополучно съществуване на неговите сегашни членове и се осигуряват необходимите предпоставки за светли перспективи в бъдещето. Върху такава идейна ос­нова тук ще бъде направен опит за скициране най-актуалните задачи, на които вярващият по преимущество да посвети вдъхновението на своята вяра, патоса на своята надежда и преобразуващата мощ на своята любов в служенето за благото на човешкото общество. Разбира се, християнинът не може да осъществи тези големи задачи сам, ннто съвместно с вярващите в Христа Иисуса и християнските организации, а чрез сътрудничество с всички хора с прогресивна мисъл, с будно нравствено и обществено съзнание и с добра воля, без оглед на това дали те споделят неговите верови убеж­дения. При подбора, подреждането и скицирането на тези задачи тук ще имат предимство тези, които се отнасят до основни ценности, които служат за база на другите ценности и без които последните не са възможни и осъществими.

И така, за изпълнение на Божията воля и за прослава на Божието свя­то име, за засвидетелстване и удостоверяване на своята вяра, за осъще­ствяване на своя религиозен и нравствен дълг за дейно братолюбие и за разкриване себе си като нравствена личност, като ползотворен член на об­ществото и като съработник Божи (1 Коринтяни 3:9) в изграждане Царството Божие на земята християнинът днес е призван:

1. Да служи на делото на световния мир, за затвърдяването и укрепването на мира – това велико и въжделено земно благо, което обуславя съще­ствуването на живота, съхраняването на материалните и духовните цен­ности и развитието на съзидателните сили на обществото. От многото свещени имена, които се дават на Бога в Откровението, важно място заема мирът (Римляни 15:33; 16:20; 1 Коринтяни 14:33; 2 Коринтяни 13:11; Ефесяни 2:14; 1 Солуняни 5:23; 2 Солуняни 3:16; Евреи 13:20). Иисус Христос е Княз на мира (Исаия 9:6) и наш мир (Ефесяни 2:14). Той дарява с Божия мир, „който надвишава всеки ум“ (Филипяни 4:7). Призовава вярващите да бъдат миротворци, защото само така ще постигнат блаженството да се нарекат синове Божии (Матей 5:9). Повери им словото и служението на помирението (2 Коринтяни 5:18-19). Като благовестник на мира, служител на помирението и миротворец християнинът е длъжен със слово и дело да се труди за укрепване мира във всички кътчета на земята, между всички племена и народи, по цялата планета, като най-активно се включва в световното – секуларно и християнско – движение за мир и подкрепя всички негови акции. В миротворното си служение християнинът отхвърля стария, измамен и отречен от логиката и историята девиз „Si vis jacem, para bellum“ и се ръководи от девиза „Nisi vis bellum, para расет“ или още по-добре „Si vis расет, para расет“. Служенето на мира днес заема важно, първостепенно място в служенето на християнина за бла­гото на човечеството, за въдворяване Царството Божие на земята, което според думите на св. апостол Павел е мир заедно с правда и радост в Светия Дух (Римляни 14:17).

2. Да служи на каузата за разоръжаване, понеже растящата надпревара във въоръжаването, в натрупването на смъртоносни термоядрени, бактерио­логически и химически оръжия и произвеждането на нови оръжия за масо­во изтребление и за разрушения в планетарен размер са реална опасност за мира и сигурността в света, заплаха за унищожение на цялото човече­ство, за превръщането на изпълнената с живот и красота Земя в мъртва и грозна пустиня. Демоничната диалектика на въоръжаването не само обус­лавя войната, но и води към нея; надпреварата във въоръжаването като пра­вило винаги е била зловещ предвестник на войни. От друга страна, надпре­варата във въоръжаването поглъща огромни средства и се отразява гибелно върху материалното положение на трудещите се и върху световния про­грес. Миналата година за въоръжения са изразходвани в света 300 милиарда долара. Тази година сумата за въоръжаване ще бъде далеч по-голяма. Пентагонът продължава да създава още по-разрушителни системи въоръжения. Според изчисленията на Стокхолмския международен институт за изу­чаване проблемите на мира световният запас на ядрено оръжие от всички категории съставлява повече от 50,000 мегатона, тоест повече от 15 тона тринитроуол на всеки човек. Следователно разоръжаването означава гаран­тиране мира и използване всички ресурси на света не за смърт, разорение и унищожение, а за живот, съществуване и благополучие. То е миротворна повеля и общочовешки дълг, екзистенциална нужда и условие за бъдещето на човечеството. Християнинът мотивира участието си в борбата за мир и разоражаване още със своята устремност към предсказаното бъдно време, когато хората ще прековат военните оръжия в инструменти за ми­рен и съзидателен труд и народите не ще се учат на война и не ще вдигат меч един срещу друг (Исаия 2:4; Михей 4:3). Заедно със световното движение за мир, конкретизирало своите искания по най-прецизен начин на Световния конгрес на миротворните дейци в света (Москва 1973 година) и на Световната конференция за прекратяване на въоръжаването, за разоръжаване и раз­ведряване (Хелзинки 1976 година), християните настояват да бъде свикана в непродължително време Световна конференция по разоръжаването под еги­дата на Организацията на обединените нации и да се направи бързо крачка напред към всеобщо и пълно раз­оръжаване. В този съдбовен за човечеството момент те присъединяват си­лите си към всички моротворни дейци в света за разрешаването на „най-важния въпрос на съвременността“ – разоръжаването в следните конкретни мероприятия: да бъдат създадени безядрени зони; да се забрани употребата на ядрени оръжия; да се изтеглят ядрените оръжия от територията на други държави; да се разтурят военните бази на чужда територия, като разполо­жените на чужда земя войски бъдат изтеглени и разформировани; да се пре­установят всички опити с ядрено оръжие; да се съкратят и в крайна сметка унищожат запасите от ядрено, бактериологическо и химическо оръжие и да се прекрати неговото произвеждане; да не се допуска изследователска дейност, разработка и произвеждане на нови видове оръжие и системи за масово из­требление, както и нови системи за пренасяне на такова оръжие; военната индустрия постепенно да се насочи към производство за мирни цели; да се намалят военните бюджети и освободените по такъв начин средства да се използват за разрешаване належащи социални проблеми и за помощ на развиващите се страни; да се разтурят военните блокове; да се спре търговията с оръжие.

3. Да служи за опазване на природната и жезнената среда и пестеливо използване, ресурсите на Земята, за възпроизводство и обогатяване на природата и за разрешаване екологическия проблем, наречен основателно „проблем на века“, за да бъде предотвратена надвисналата над света ка­тастрофа с всички нейни гибелни последици за живота на Планетата, за благополучието и бъдещето на човечеството, дори за неговото съществу­ване. Според учението на Свещеното Писание човекът е предназначен да бъде вла­детел и разпоредник над цялото творение, но не произволно и безотговорно, а в съгласие с високото си призвание и с вграждане труда си в Божия промислителен план за това творение – за неговото запазване, развитие, обогатяване и преобразяване с оглед на домостроителството на спасението, в което са включени всички твари (Римляни 8:19-22). Чрез тази дейност чо­век ще пази и поддържа своя голям дом – Земята, която е източник на съществуването, развитието и осъществяването му, ще запазва Божия образ в себе си и все повече ще се уподобява на своя Творец и Небесен Отец, Който според думите на Псалмопевеца подхранва Земята и подновява лицето ѝ, произвежда от земята „храна и вино, което весели сърцето на човека, и дър­вено масло, от което блести лицето му, и хляб, който укрепва сърцето на чо­века“ (Псалом 103:13-15 и 30). Особено характерни са изразите подхранва Земята и обновява лицето ѝ, които имат определено екологи- ческо значение и възлагат на човека задължението да възстановява и обога­тява природата – това Божие наследие и наша майчинска основа – и да я предаде на идните поколения пълна със съкровища и блага, годна за плодо­родие, извор на живот и съзидание. Ако човек подхвърля Земята – този оазис във вселената – на опустошение и разрушение и експлоатира природните богатства егоистично, той се провинява пред братята си, сегашните и идните поколения, но още повече пред Бога, техния Небесен Отец, Който ги е сътворил за живот и благополучие. Биологическият проблем е извънредно актуален и задачата за опазване, преобразуване и обогатяване на природната и жизнената среда е екзистенциално неотложна и жизнено необходима и трябва да бъде превърната във всенародно, общочовешко задължение. Хри­стияните се подтикват към неговото изпълнение също от своята вяра и от евангелския нравствен и обществен дълг, понеже за тях природата е храм и работилница, а човекът в нея – и активен съработник Божи, и неин почи­тател като прекрасно Божие творение, и понеже това задължение е Божия повеля и проява на универсалната евангелска любов: в опазването на при­родната и жизнената среда се манифестира истинска грижа не само за при­родата, но и за човеците, понеже те само в нея могат да живеят, да разкриват творческото си призвание, да се осъществяват като личности и да постигат временното и вечното си назначение.

4. Да служи за зачитане достойнството на всяка човешка личност и за спазване нейните права и основни свободи, както те са юридически формули­рани и международноправно санкционирани от Организацията на обединените нации в следните документи: „Универсална декларация за правата на човека“ (1948 година), „Конвенция за политическите права на жената“ (1953 година), „Декларация за правата на де­тето“ (1959 година), „Конвенция за гражданските и политическите права“ и „Конвенция за икономическите, социалните и културните права“(1976 година), понеже „признаването на човешкото достойнство, присъщо на всички членове от човешкия род, на техните равни и неотстъпими права, съставлява ос­новата на свободата, справедливостта и мира в света“ (Преамбюл на „Уни­версалната декларация“). За християнското съзнание спазването на чо­вешките права и основните свободи е свещено задължение, понеже всеки човек е сътворен по Божи образ и е обично чедо на Небесния Отец, изкупен е чрез пречистата кръв на Спасителя, предназначен е за благополучен земен живот и за блажена вечност и понеже по този начин се извършва служение не само на човека-брат и сестра, но и на Бога, Който ни е удостоил с дара на братството и с честта на братолюбието. Откликвайки се на апостолската поръка „Всекиго почитайте, братството обичайте“ (1 Петр. 2:17), на изискването на своята съвест и на призива на църквите днес, християните се стремят сами да зачитат най-добросъвестно и дейно човеш­ките права и основните свободи, сами и съвместно с всички прогресивни организации, обществени, народни и международни движения, с всички хора с будно нравствено и обществено съзнание и с добра воля отстояват човешките права и свободи, остро осъждат всяко тяхно погазване, трудят се за тяхното възстановяване и за изграждане световна общност със со­циално справедливи структури, в която всеки човек да бъде уважаван и за­читан, да се радва на свобода и благополучие, да може да разкрива творче­ските си способности и да се осъществява като личност и пълноценен член на обществото. Зачитането на правата и свободата на всеки човек и тяхното насърчаване влиза в християнското служение на ближния и общест­вото и в дейното следване на Христа, Който дойде на света и продължава да действа в него като брат и помощник, освободител и закрилник на всеки човек и на първо място на обезправените и унижените, на угнетените и страдащите, на отхвърлените и преследваните.

5. Да служи за въдворяване социална справедливост за всеки човек, във всяко общество, в целия свят, понеже само така той ще следва Господ Иисус Христос, ще участва в изпълнението на Неговата мисия на земята, в която между другото влиза да лекува онези, които имат съкрушени сърца, да проповядва на пленените освобождение, да пусне на свобода измъче­ните (Исаия 61:1-2; Лука 4:18), и ще изпълни Божията поръка да търси правда, да избавя угнетен, да защищава сирак и беден и да ги изтръгва из ръката на нечестивите, да се застъпва за вдовица (Псалом 81:4; Исаия 1:17), да нахранва гладен, да напоява жаден, да облича гол, да се грижи за болен и да при­ема странник (Матей 25:35-45). Пребродвайки пътищата на световната исто­рия и проследявайки съдбата на народите от най-дълбока древност до наши дни, ние навсякъде намираме безчет наши братя, оковани в робските вериги на социалната неправда, пъшкащи под ярема на експлоатацията на човек от човека, обречени на изнурителен труд или безработица и умиращи от глад. Те надават вик, който не може повече да бъде отминаван безчувст­вено и безсърдечно. Той тревожи човешката и християнската съвест, понеже е вик на наш брат и на наша сестра, достига до ушите на Господ Саваот (Иаков 5:4) и за това ние ще отговаряме пред Него и ще си навлечем гнева Божи, който „се открива от Небето върху всяко нечестие и неправда на чо­веците“ (Римляни 1:18). Колкото и да са прекрасни и удивителни делата на християнското милосърдие и на християнската индивидуална и колективна благотворителност, те не могат да разрешат социалния въпрос – това е безспорна истина, потвърдена от историята. Социална справедливост за всички хора и народи може да се изгради единствено чрез радикално преобразяване социалните отношения, като се изостави пътят на капиталисти­ческото обществено строителство и се тръгне по пътя на социалистическото развитие, като се скъса със старите социално несправедливи структури и се създадат нови социално справедливи структури.

6. Да служи за изграждане международните отношения върху принци­пите на мирното съвместно съществуване и братството, на разбирател­ството и солидарността, на сътрудничеството и взаимопомощта, понеже всички народи съществуват по Божия воля (Второзаконие 32:8; Деяния на светите апостоли 17:26), включе­ни са в Божия план за световното развитие и в домостроителството на спасе­нието, реализират в него възложените им специални задачи и само съвместно могат да разкриват самобитните си творчески сили, да изпълняват истори­ческото си призвание и да допринасят за всеобщия прогрес и за общочовеш­кото благо. Тези ползотворни хуманни и социални принципи, основани върху естествения нравствен закон и естественото право и върху евангелската заповед за универсално братолюбие и човеколюбие, са намерили днес между­народноправно признание и валидност на първо място в Хартата на Организацията на обединените нации и сетне в Заключителния акт на Общоевропейското съвещание за сигурност и сътрудничество. Като членове на вселенското човешко семейство и граждани не само на „Божия град“ (civitas Dei), но и на „земния град“ (civitas terrena), християните според думите на древнохристиянския литературен паметник „Послание до Диогнет“ (глава 6) са получили от Бога високото пред­назначение „да държат света в съгласие и хармония… и за тях е незаконно да се отказват от изпълнението на това назначение“. Тържествено поетите от европейските народи в Хелзинки задължения се посрещат с най-голямо удо­влетворение и се прегръщат с ентусиазъм от християнските църкви, изпо­ведания, общности, организации и вярващи, понеже те отговарят изцяло не само на нравственото и общественото им съзнание, но и на най-дълбоките им религиозни разбирания и чаяния и чрез тях се осъществяват светлите надежди на човечеството и се откриват пред него обещаващи перспективи. В своето обществено служене християните допринасят последователно и неуморно да се осъществяват на дело принципите на Хелзинкското съвещание, чрез което ще се установи сигурност в Европа, взаимно доверие, зачитане и разбирателство, всестранно сътрудничество и братска взаимопомощ.

7. Да служи за материалното и културното издигане на народа си, за неговия всестранен подем и прогрес чрез високо патриотично съзнание, чрез спазване на законността и дисциплината, чрез отдаване на честен, про­изводителен и съзидателен труд и чрез вграждане във всенародния трудов процес, понеже тези ценности и блага са угодни в очите на Бога и са залог не само за временно благополучие, но и за вечно спасение. Чужд както на личния и национален егоизъм, на шовинизма и национализма, така и на космополитизма, християнинът всецяло се отдава на служене: в семейството, в производството, в обществените отношения, във всички сфери на народния живот – служене чрез молитва и чрез дела, извършвани с вяра, надежда и любов. Истинският, добрият християнин всякога е предан член на семейството и се труди за неговото процъфтяване и благополучие; той по-нататък е до­брожелателен и отзивчив съсед, образцов работник в производството, учре­ждението, института; усърден научен, технически и културен труженик; и накрая той е доблестен защитник на Родината, на нейната цялост и суверени­тет. И да не се забравя: служенето на християнина в рамките на народната общност се проявява не само във велики дела и в изключителни мероприя­тия, но и в изпълнение на нравствения и обществен, на гражданския и патрио­тичен дълг в най-обикновените условия на живота.

*

Многолика и необозрима е сферата на християнското служене за благото на човешкото общество. Затова тя не може да бъде изчерпана в една схема, нито за нея може да се очертае програма, валидна за всички християни и за всяко време. Важно е да се проникнем от евангелската идея за служе­нето, да се вдъхновяваме от примера на Спасителя и да Го следваме, като с богоозарения си разум разпознаваме „личбите на времената“ (Матей 16:3) и във всеки момент от историческия процес и нашия живот узнаваме Божията воля и повеля (Ефесяни 5:15-17), като скъпим определения ни малък земен дял от време и внимателно постъпваме, като го изпълваме със служене на Бога и ближните с любов, на обществото и човечеството „не с думи или с език, а с дела и истина“ (1 Иоан 3:18). И да помним, че Синът Божи, „Чиито очи са като огнен пламък“, знае нашата вяра, любов и търпение, нашите дела и служба (Откровение 2:18-19) и според тях ще ни въздава в този и в бъдещия век (Матей 16:27; 2 Коринтяни 5:10; Евреи 6:5).

__________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1977, кн. 1, с. 14-23. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът Иван Панчовскки (1913-1987). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-erM