Иван Г. Панчовски

Велико благо е Църквата в света: спасителна е нейната мисия за чове­ците; безмерна е ценността на съзна­телната църковност. Тъкмо по този проблем ние обаче се натъкваме на въпиюща нужда, дори бихме могли да кажем на страшна беда в съвремен­ния религиозен живот. Тя се състои в разочарованието от Църквата, кое­то се забелязва у някои наши съ­временници. Това разочарование е се­риозна болест на съвременния рели­гиозен живот и може да има опасни последици: да отклонява от Бога, да отчуждава от Христа Спасителя, да поражда скептицизъм, да предизвик­ва неверие, да води към вечно осъж­дане и погиване. Нима днес не се чу­ва често да се говори: Църквата ни разочарова; надеждите, които възла­гахме на нея, не се оправдаха; ние не можем повече да ѝ се доверяваме; храмовете се посещават само от ста­ри хора, предимно от стари жени, кои­то постепенно скъсват връзките си с живота, отчуждават се от света и хо­рата, стават странни, непонятни, отегчителни.

Тук не влиза в обсега на темата ни да се спираме на тези хора, които с изказвания като горните повече искат да извинят себе си или да прикрият дълбоките, моралните причини за свое­то отчуждаване от Църквата. Но ние не можем да отречем, че има откро­вени и честни хора, които наистина са разочаровани от Църквата. Какви причини са предизвикали това разо­чарование и каква е нашата отговор­ност за него, как то може да бъде превъзмогнато и как да го предот­вратяваме в бъдеще това са про­блемите, които на първо място ни ин­тересуват и от чието откровено и чест­но обсъждане може да има голяма полза.

Първата причина за разочарование­то от Църквата е разсейването на енорията и упадъкът на Христовия дух в нея. Силата на Църквата се съ­стои най-вече в нейната съборност и светост.

Църквата взета както в нейната ця­лост, така и във всяка нейна орга­нична част, трябва да е съборна. Какво ще рече това? Ние няма да се впу­скаме в сложни догматически и цър­ковно-правни операции, за да опреде­лим в що се състои съборността на Църквата, а ще излизаме от непосредното християнско чувство и съз­нание. Съборността на Църквата оз­начава, че членовете на Църквата представляват органична цялост, коя­то е възглавявана по реално-мистичен начин от Самия Господ Иисус Хри­стос. Значи Църквата е общност от вярващи, които мистично са срастнати с Господ Иисус Христос, нами­рат се в благодатно общение с Него и чрез това представляват от себе си органична цялост, чувстват се едно цяло и действат като един човек. Христовият дух, който се вселява във вярващите, живее в тях и ги свързва в братско единство и в единна общ­ност, е изходното и творческо начало в Църквата. А ние всички много до­бре знаем, че на Христовия дух е не само чуждо, но и противно всяко обо­собяване и всяко изолиране от цър­ковната общност. Христовият дух оби­тава в Църквата, тоест в събранието на вярващите в Христа. „Дето са два­ма или трима събрани в Мое име – казва Иисус Христос – там съм Аз посред тях[1]“. Възвишен образец на църковната съборност представлява животът на първата християнска об­щина в Иерусалим. За вярващите от нея авторът на „Деяния апостолски“ свидетелства: „Множеството повяр­вали имаха едно сърце и една душа[2]“. Съборният дух на вярващите от пър­вата християнска община в Иеруса­лим стоял на такава висота, че той се отнасял не само до единството на вярата и се проявявал не само в еди­нодушното престояване в храма и в преломяването по къщите на хляб, тоест евхаристийно общение, но се от­насял също така и до единството на имуществата и се проявявал също в братското разпределяне на благата всекиму според нуждата и в общите трапези на любовта (агапии), където всички се хранели „с весело и чисто сърце[3].

Съборността на църковната община, на енорията, днес слабо се чувства. Заради това и Христовият дух е от­слабнал в нея. Църковната община се атомизира и вярващите се събират само на по-големите празници – и то най-многото за обща молитва. Хри­стияните присъстват на църковното богослужение само като отделни ин­дивиди, а не и като органично цяло, не като едно сърце и една душа; те стоят в храма един до друг, но като че ли всеки от тях е облечен в бро­ня, която затваря и изолира душата му за другите, която прави сърцето му недостъпно за стоящите около не­го негови братя в Господа. Заради то­ва когато човек влезе в храма и за­стане пред Бога за обща молитва с църковната община, той не чувства близостта на вярващите, сърцето му не се стопля от единството и едино­душието им, душата му не се слива с техните души и съвсем самотно се опитва да се издигне към безпредел­ните висини на Бога. А колко е труд­но това?! Не е добре човек да бъде сам въобще; не е добре той и пред Бога да застава сам и към висините на Божието съвършенство да се въззема сам: там той се извисява над големи пропасти и страшни бездни и се нуждае от братска подкрепа и подмога, от дружеско ободрение и на­сърчение, от съборно вдъхновение и подпомагане. Колко прекрасен е в то­ва отношение съветът на св. апостол Па­вел: „Нека бъдем внимателни един към други, за да се насърчаваме към любов и добри дела, като не напуща­ме събранието си, както някои имат обичай, а да се подкрепяме един друг[4]“. Съборният живот на църковната общ­ност трябва да бъде засилен, поне като се въведе в богослужението все­общо народно пеене, като се предприемат съвместни акции за благоустроя­ването и украсяването на храма, ка­то се уреждат групови поклоннически пътешествия и обиколки и като се про­веждат общи благотворителни инициа­тиви.

Съборността на Църквата е нераз­делна от нейната светост. Църквата не е обикновен съборен организъм. Тя е събрание на вярващи в Христа, кои­то чрез своето вдъхновение от Хри­ста и чрез своето благодатно общение с Него се упражняват в добродетелно подвижничество и водят свeт живот. Църквата е свeта, не само защото ней­ният Основоположник и невидим Гла­ва е чист от всеки грях и е свeт, но и защото чрез вярата и тайнствата вяр­ващите в Христа придобиват Неговата праведност, очистват се от греховете си и се стремят да водят обновен жи­вот в светост. През първите векове на християнството Църквата е блестяла особено ярко със своята светост; тя не само е излъчвала из своята среда свети Божии угодници, които и до днес тачим, но и всички вярващи е въз­питавала в светост. В Свещеното Писание ця­лата Църква се нарича света и всич­ки нейни членове – светии.

Светостта се състои в цялостна отдаденост в служба на Бога и на ближ­ните, в украсяване с всички християн­ски добродетели и най-вече в придо­биване и проявяване във всички сфе­ри на живота благодатния дар на хри­стиянската любов. Ако в църковната община се носи свежият полъх на све­тостта, ако в нея всичко е проникнато от Христовата любов и се извършва с боголюбие и братолюбие, тогава тя ще представлява най-съвършената об­щност, която ще изпълва принадле­жащите към нея с неизказана радост и ще блести като сияйна зора и пред невярващите.

Съвременната църковна община е разслабена. Това дава основание мно­зина да не могат да доловят в нея свежия полъх на пречистия Христов дух, да се пленят от неговата облаго­родяваща красота и да почувстват нейната спасителна сила, за да се присъединят към нея и да станат живи членове на богочовешкия ѝ ор­ганизъм.

Духовният ръководител на съвре­менната църковна община също така не навсякъде и невинаги е на своята висота. Така изглежда поне, като се сравни неговият човешки душепастирски образ с божествения образ на Пастиреначалника Иисус Христос и като се съпоставят ограничените постиже­ния на неговата душепастирска дей­ност с високите изисквания на душепастирското служение. Да конкрети­зираме това поне частично!

Свещеникът е призован да благовести Божието Слово. Да размислим малко върху това! Той не трябва да известява човешко слово, а Божие сло­во. Неговите проповеди, беседи, до­клади, разговори трябва изцяло да са проникнати от евангелски дух, да зву­чат като самото Евангелие и да имат силата на Евангелието Христово. Когато говори свещеникът, ние очаква­ме да чуем от неговите уста божест­вени слова; когато беседваме със све­щеника, ние искаме да чуем, като че ли Сам Бог говори към нас. Ала и свещеникът е човек: и него понякога го налягат човешки немощи и той невинаги може да превъзмогва човеш­ки слабости. По силата на това и той понякога не може да издържи да стои на тази шеметна висота, на която е поставен от Самия Господ Иисус Хри­стос чрез благодатния дар на ръкоположението. Като имаме това предвид, ние не трябва да бъдем безогледни съдници на свещеника, който е поста­вен да бъде наш ръководител в ду­ховния ни живот и в пътя на вечното ни спасение: нему ние дължим повиновение, чрез което най-добре ще го подкрепим във високото му, трудно и отговорно служение. Господ Иисус Христос ни увещава: „Не съдете, за да не бъдете съдени; защото с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съ­дени; и с каквато мярка мерите, с та­кава ще ви се отмери[5]“. За всяко съ­дене на наш брат ние ще отговаряме, защото нашият братски и християнски дълг към него ни повелява не да го съдим, а да го подпомагаме, не да го подхвърляме на осъждане, а да го из­бавяме да не попада под ударите на човешкия съд и още повече на Бо­жия страшен съд. Освен това ние, които често пъти сме строги съдници на нашите братя и на нашите духов­ни ръководители, дали сме такива към себе си: дали със същите строги вез­ни претегляме своите постъпки? Да не би мнозина от най-строгите съдни­ци на своя брат да се намерят в онази категория хора, на които Господ Иисус Христос каза: „Защо гледаш слам­ката в окото на брата си, пък гредата в своето око не усещаш? Или как ще кажеш брату си: чакай да из­вадя сламката от окото ти; а пък на, в твоето око има греда! Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш как да извадиш слам­ката от окото на брата си“[6].

Неосъждането на брата е велик повиг. Той има голяма преобразовател­на и спасителна сила. Това ние знаем не само от личен опит, но на първо място от божествените уверения и гаранции. Господ Иисус Христос каз­ва: „Не съдете и няма да бъдете съдени; не осъждайте, и няма да бъдете осъдени; прощавайте, и простени ще бъдете[7]“.

Тази обща поръка да не съдим и да не осъждаме братята си се отнася още повече до нашите духовни настав­ници. Но наред с нея ние имаме спе­циална поръка в това отношение. Св. апостол Павел ни увещава: „Покорявайте се на наставниците си и бъдете по­слушни, защото те, бидейки длъжни да отговарят, бдят за вашите души – та с радост това да вършат, а не с въздишки, понеже туй не е полезно за вас[8]“. Сега не е време за съд, а за покаяние, поправяне и подвижничест­во. Когато дойде време за съд, Сам Бог ще бъде съдник на всички ни, включително и на нашите духовни на­ставници. Неговият съд ще бъде справедлив и от него нищо не ще бъде укрито. Прочее за нищо да не съдим преди време, докле не дойде Господ; Той „ще изнесе на виделина тайните на мрака и ще извади наяве намере­нията на сърцето[9]“.

Най-важното и спасително за нас е да не изследваме чуждите задълже­ния и да не търсим чуждите отговор­ности, а да осъзнаем собствения си дълг и собствената си отговорност за издигането и преуспеха на църковно­то дело. Ако е въпрос за обвиняване и съдене, почти всеки християнин тряб­ва да бъде поставен на подсъдимата скамейка, защото той е отговорен не само за себе си, но и за своя брат, за своите ближни, за всички люде. Нашето маловерие поражда безверие у другите, нашата външна и формал­на принадлежност към Църквата пре­дизвиква напускане на Църквата у другите. Един от нас е високомерен и недостъпен, друг е затворен и коравосърдечен. Трети е недружелюбен и свадлив, четвърти е бездушен и ли­цемерен и така нататък, и така нататък. А може би всеки от нас има по някоя слабост, по някой недостатък, по някой порок, чрез кой­то той петни високото име „христия­нин“, представя фалшиво неговото цен­но съдържание и служи за съблазън. Ако се замислим по-задълбочено, мо­же би всеки от нас ще си спомни ня­кого, когото той е разочаровал с недо­статъчно високото си християнско съ­знание, с недостатъчно чистото си бла­гочестие, с недостатъчно пламенната и дейната си християнска любов. До­ри прекаленото благочестие на ня­кои отблъсква и по този начин причи­нява разочарование от Църквата. Ед­на жена казала неотдавна на духовния си ръководител: аз вероятно бих била по-благочестива, ако моят мъж не би бил така благочестив. Известно е, че има едностранчиво, прекалено, пре­силено благочестие, което отблъсква и отчуждава от Църквата. Такова бла­гочестие има пред очи нашият народ, като казва: „Прекален светец и Богу не е драг“. В художествената литература са обрисувани сполучливо много образи на прекалено благочестиви хо­ра, които със своето едностранчиво и чуждо на Христовия дух благочестие стават причина мнозина да се разо­чароват от Църквата. Да споменем поне образа на Каренин от „Анна Каренина“ на Лев Николаевич Толстой и образа на отец Ферапонт от „Братя Карамазови“ на Фьодор Михайлович Достоевски.

Разочарованието и отчуждаването от Църквата без друго е и голям об­винителен акт против всички христия­ни – против мене и тебе същевремен­но. То свидетелства, че ние не сме били на своята висота на християн­ското си призвание, че ние не сме пламтели от чиста вяра в Бога, че ние не сме светили с делата на боголюбието и братолюбието, че ние не сме пазили чисто и не сме държали висо­ко светото знаме на Христовата Църк­ва. Мощните вълни на неверието, кои­то се разливат по целия свят и за­плашват да наводнят малките ост­ровчета на вярата, могат да бъдат разглеждани и като частична проява на всегдашния Божи съд, който се из­вършва в историята и който ни на­помня за последния Божи съд. Този съд ще бъде по-страшен за вярващи­те отколкото за невярващите, защото на него вярващите ще бъдат съдени не само за собственото си маловерие, но и за предизвиканото от тях в зна­чителна степен неверие на техните братя.

Най-важното, което трябва да зна­ем и което винаги трябва да помним, когато обсъждаме проблема за Цър­квата, за нейното достойнство и за нейната сила, е, че Църквата не се състои нито само от вярващите, още по-малко само от духовните лица, ни­то дори от цялата съвкупност на вяр­ващите и на всички членове на цър­ковната иерархия. Църква е само онова общество от вярващи и ду­ховни ръководители, което органично е сраснато с Господ Иисус Христос и се възглавява невидимо от Него. Без Господ Иисус Христос като божествен Глава и божествено увенчание на Църквата, последната не е богочовешки организъм, а обикновена човешка общност, която е лишена от сиянието на божествеността и от бла­годатната сила на Светия Дух. Достойн­ството, висотата, величието и мощта на Църквата идва на първо място от нейния божествен Глава. Колкото по-тясна и по-жива е връзката на вяр­ващите с Христа, толкова по-божествен е животът на дадена църковна об­щина, толкова по-голяма е нейната нравствена и благодатна мощ. Пора­ди своята частична или временна от­далеченост от Христа членовете на Църквата – една или друга църков­на единица, един или друг църковен член – могат да изнемогват, да боле­дуват, да отслабват и заедно с това да разочароват. Иисус Христос – бо­жественият Глава на Църквата – обаче никога не губи Своята божест­веност. Той винаги сияе в Своето бо­жествено съвършенство и винаги из­лъчва от Себе Си безмерна благо­датна мощ. Който иска да познае бо­жествеността, величието и мощта на Църквата, никога не трябва да я от­деля от нейния невидим, но винаги присъстващ в нея Глава, Господ Иисус Христос. Който се съблазнява в една или друга църковна общност поради нейната човешка страна, и в един или друг член на Църквата по­ради неговата човешка немощ, да се обърне към Господ Иисус Христос и в сиянието на Неговото божествено съвършенство и в мощта на Неговата неизчерпаема благодатна сила ще ви­ди съвършенството и мощта на сама­та Църква. Щом погледнем Христа без предубеждения и още повече щом Го погледнем с всевиждащите очи на вярата и любовта, ние непременно ще се възхитим от Неговата нравствена красота и духовна мощ. Тогава ние без друго ще се присъединим към Не­говата света Църква и никога не ще се съблазняваме от евентуалната не­мощ на един или друг неин предста­вител или член.

Да илюстрираме това с един епизод от земния живот на Господ Иисус Хри стос!

Той заедно с учениците Си току-що е слязъл от Тавор – планината на преображението. Ето един човек из­лиза из средата на народа, прибли­жава се до Иисус Христос, пада на колене пред Него и Му казва: „Гос­поди, помилуй сина ми; по новолунието хваща бяс, и зле страда, защото често пада в огън и често във вода; водих го при учениците Ти, ала те не можаха да го изцерят“. Господ Иисус Христос веднага посочил причина­та, загдето учениците Му не могли да изцерят болния момък. Тя се съ­стояла в неверието или маловерието им. Немощта, която Христовите уче­ници проявили, веднага била отстра­нена от техния Учител: Той изгонил беса из момъка, който в същия час оздравял[10].

Така Господ Иисус Христос ще по­могне на всекиго, който се обърне към Него за помощ с дълбока, непоклатна вяра и тогава той, като не от­деля Църквата от нейния божествен Глава, ще познае нейната нравствена красота и духовна мощ. Голяма беда е, че християните с маловерието и без­сърдечието си твърде често затрудня­ват, дори пресичат пътя на мнозина към Христа. Този път обаче никога не е непроходим: колкото и препятствия да издигат по него слабостите, немощите и недостойнствата на хри­стияните, той все пак стои открит за всекиго. Достатъчно е човек да реши да скъса с порочното си минало, да се покае и да се поправи. Тогава той ще види в Църквата пълнокръвния богочовешки организъм. В този ор­ганизъм има човешки, понякога твър­де човешки елементи. Ала над всич­ки тях се извисява божественият об­раз на Христа Спасителя, който бле­сти в неземно сияние и като Глава на Църквата облъчва целия ѝ орга­низъм с топлите лъчи на светостта. Щом не отделяме Църквата от нейния божествен Глава и се стремим да я виждаме в пълнотата ѝ, която тя при­добива от съвършенството и благодат­ната сила на Христа, ние никога ня­ма да се разочароваме от нея и ни­кога няма да се отделим от нея. Дей­ствителният Христос никога не разо­чарова, никога не отблъсква, нико­га не отчуждава. Той е най-великото и сияйно духовно средоточие, което всичко привлича и привързва към се­бе си.

При това Иисус Христос не е са­мо възвишен нравствен идеал и пре­красен нравствен образец. Той е съ­що неизчерпаем извор на божествен живот и на благодатна сила, които всичко оживотворяват; те превръщат грешния и немощен човек в правед­ник и в преизобилен съсъд на чрез­мерна енергия. Към всеизвестните и станали вече класически примери за митаря Закхей и грешната Мария Маг­далина, за разбойника на кръста и гонителя на Църквата Савел, за Ма­рия Египетска и блажени Августин да прибавим два из съвременния жи­вот.

Матилда Вреде, горделивата дъще­ря на губернатора от Финландия, чрез вярата си в Христа се превърнала в ангел на затворниците. Тя целия си живот прекарала в най-чиста обич и най-топла грижа за тези злочести хо­ра. За известно време тя дори се опитала да живее дневно само с 32 пфенинга, тоест около 1 лев, понеже уз­нала, че държавата толкова изразход­вала за дневната издръжка на един затворник. Веднъж тя си наранила крака в затвора и пак не се върнала у дома си, защото трябвало да посети още неколцина. Тя им била обещала и не можела да ги разочарова, да ги из­мами. Не е ли удивително, че тази жена спечелила за Христа много пре­стъпници, които до шия били затъна­ли в пролятата от тях кръв? Без дру­го в нейната вяра и обич се отразя­вало нещо от божественото величие и благодатната мощ на Господ Ии­сус Христос.

Вторият пример се отнася до един доброволец от Първата световна вой­на. Той получава отпуск. Всички зна­ем с каква радост войниците посре­щат отпуска. Те ще се върнат у до­ма си; ще видят свидните си родите­ли, ще се отморят в приятната атмо­сфера на тихия семеен кът. Обаче родителите на този млад доброволец чакали напразно. Вместо него идва писмо. Ето краткото му съдържание: „Аз трябваше да си дойда в отпуска. Обаче срещнах тук Херман Мюлер от моята рота. Той ми каза: Да, на те­бе ти е добре. Ти можеш да си оти­деш у дома, ще отпътуваш в отпуска и тогава може би ще станеш офицер. А аз толкова дълго време не съм ви­дял жена си и трите си деца. Аз също трябваше да получа отпуска. Сега оба­че нас ни изпращат за Румъния. Кой знае дали въобще някога ще се върна при своите си. – И тогава ми стана ясно – продължава писмото на до­броволеца, – че аз трябва да се разменя с него. Така аз утре пътувам с отделението за Румъния, а Херман Мюлер пътува за вкъщи. Аз искам още нещо да ви съобщя, мили роди­тели. Мене ми стана ясно, че ако се върна жив от войната, ще прекратя следването си по медицина, за да за­върша богословие и да се посветя в служба на Бога“.

Тези примери са само два случаи от безброй такива, които показват, че Христос действа в света. Той и днес превръща грешници в пра­ведници и ги изпълва със сили за подвизи на боголюбие и братолюбие. У всекиго от нас гори по-малко или по-голямо пламъче, то е запалено от Самия Иисус Христос у нас; у всекиго от нас чрез кръщението е за­печатан образът на Христа в душата ни. Ако ние възгаряме в себе си пла­мъчето на вярата, за да се разгори в буен огън и да свети на всички за­обикалящи ни, и ако ние все по-пълно отобразяваме в себе си образа на Хри­ста, за да заключаваме за него не само по християнското ни име, но и по християнските ни дела, никога ни­кой не ще се разочарова от Църква­та, а ще се възхищава от нея и ще се включва в нея.

________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1957, бр. 11-12, с. 24-30. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Матей 18:20.

[2]. Деяния на светите апостоли 4:32.

[3]. Вж. Деяния на светите апостоли 2:44-46; 4:32.

[4]. Евреи 10:24-25.

[5]. Матей 7:1-2.

[6]. Матей 7:3-5; срв. Римляни 2:2-3.  

[7]. Лука 6:37.

[8]. Евреи 13:17.

[9]. 1 Коринтяни 4:5.

[10]. Матей 17:14-21.

Изображение: авторът Иван Г. Панчовски (1913-1987). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-elu