Иван Г. Панчовски

Велико благо е Църквата в света: спасителна е нейната мисия за чове­ците; безмерна е ценността на съзна­телната църковност. Тъкмо по този проблем ние обаче се натъкваме на въпиюща нужда, дори бихме могли да кажем на страшна беда в съвремен­ния религиозен живот. Тя се състои в разочарованието от Църквата, кое­то се забелязва у някои наши съ­временници. Това разочарование е се­риозна болест на съвременния рели­гиозен живот и може да има опасни последици: да отклонява от Бога, да отчуждава от Христа Спасителя, да поражда скептицизъм, да предизвик­ва неверие, да води към вечно осъж­дане и погиване. Нима днес не се чу­ва често да се говори: Църквата ни разочарова; надеждите, които възла­гахме на нея, не се оправдаха; ние не можем повече да ѝ се доверяваме; храмовете се посещават само от ста­ри хора, предимно от стари жени, кои­то постепенно скъсват връзките си с живота, отчуждават се от света и хо­рата, стават странни, непонятни, отегчителни.

Тук не влиза в обсега на темата ни да се спираме на тези хора, които с изказвания като горните повече искат да извинят себе си или да прикрият дълбоките, моралните причини за свое­то отчуждаване от Църквата. Но ние не можем да отречем, че има откро­вени и честни хора, които наистина са разочаровани от Църквата. Какви причини са предизвикали това разо­чарование и каква е нашата отговор­ност за него, как то може да бъде превъзмогнато и как да го предот­вратяваме в бъдеще това са про­блемите, които на първо място ни ин­тересуват и от чието откровено и чест­но обсъждане може да има голяма полза.

Първата причина за разочарование­то от Църквата е разсейването на енорията и упадъкът на Христовия дух в нея. Силата на Църквата се съ­стои най-вече в нейната съборност и светост.

Църквата взета както в нейната ця­лост, така и във всяка нейна орга­нична част, трябва да е съборна. Какво ще рече това? Ние няма да се впу­скаме в сложни догматически и цър­ковно-правни операции, за да опреде­лим в що се състои съборността на Църквата, а ще излизаме от непосредното християнско чувство и съз­нание. Съборността на Църквата оз­начава, че членовете на Църквата представляват органична цялост, коя­то е възглавявана по реално-мистичен начин от Самия Господ Иисус Хри­стос. Значи Църквата е общност от вярващи, които мистично са срастнати с Господ Иисус Христос, нами­рат се в благодатно общение с Него и чрез това представляват от себе си органична цялост, чувстват се едно цяло и действат като един човек. Христовият дух, който се вселява във вярващите, живее в тях и ги свързва в братско единство и в единна общ­ност, е изходното и творческо начало в Църквата. А ние всички много до­бре знаем, че на Христовия дух е не само чуждо, но и противно всяко обо­собяване и всяко изолиране от цър­ковната общност. Христовият дух оби­тава в Църквата, тоест в събранието на вярващите в Христа. „Дето са два­ма или трима събрани в Мое име – казва Иисус Христос – там съм Аз посред тях[1]“. Възвишен образец на църковната съборност представлява животът на първата християнска об­щина в Иерусалим. За вярващите от нея авторът на „Деяния апостолски“ свидетелства: „Множеството повяр­вали имаха едно сърце и една душа[2]“. Съборният дух на вярващите от пър­вата християнска община в Иеруса­лим стоял на такава висота, че той се отнасял не само до единството на вярата и се проявявал не само в еди­нодушното престояване в храма и в преломяването по къщите на хляб, тоест евхаристийно общение, но се от­насял също така и до единството на имуществата и се проявявал също в братското разпределяне на благата всекиму според нуждата и в общите трапези на любовта (агапии), където всички се хранели „с весело и чисто сърце[3].

Съборността на църковната община, на енорията, днес слабо се чувства. Заради това и Христовият дух е от­слабнал в нея. Църковната община се атомизира и вярващите се събират само на по-големите празници – и то най-многото за обща молитва. Хри­стияните присъстват на църковното богослужение само като отделни ин­дивиди, а не и като органично цяло, не като едно сърце и една душа; те стоят в храма един до друг, но като че ли всеки от тях е облечен в бро­ня, която затваря и изолира душата му за другите, която прави сърцето му недостъпно за стоящите около не­го негови братя в Господа. Заради то­ва когато човек влезе в храма и за­стане пред Бога за обща молитва с църковната община, той не чувства близостта на вярващите, сърцето му не се стопля от единството и едино­душието им, душата му не се слива с техните души и съвсем самотно се опитва да се издигне към безпредел­ните висини на Бога. А колко е труд­но това?! Не е добре човек да бъде сам въобще; не е добре той и пред Бога да застава сам и към висините на Божието съвършенство да се въззема сам: там той се извисява над големи пропасти и страшни бездни и се нуждае от братска подкрепа и подмога, от дружеско ободрение и на­сърчение, от съборно вдъхновение и подпомагане. Колко прекрасен е в то­ва отношение съветът на св. апостол Па­вел: „Нека бъдем внимателни един към други, за да се насърчаваме към любов и добри дела, като не напуща­ме събранието си, както някои имат обичай, а да се подкрепяме един друг[4]“. Съборният живот на църковната общ­ност трябва да бъде засилен, поне като се въведе в богослужението все­общо народно пеене, като се предприемат съвместни акции за благоустроя­ването и украсяването на храма, ка­то се уреждат групови поклоннически пътешествия и обиколки и като се про­веждат общи благотворителни инициа­тиви.

Съборността на Църквата е нераз­делна от нейната светост. Църквата не е обикновен съборен организъм. Тя е събрание на вярващи в Христа, кои­то чрез своето вдъхновение от Хри­ста и чрез своето благодатно общение с Него се упражняват в добродетелно подвижничество и водят свeт живот. Църквата е свeта, не само защото ней­ният Основоположник и невидим Гла­ва е чист от всеки грях и е свeт, но и защото чрез вярата и тайнствата вяр­ващите в Христа придобиват Неговата праведност, очистват се от греховете си и се стремят да водят обновен жи­вот в светост. През първите векове на християнството Църквата е блестяла особено ярко със своята светост; тя не само е излъчвала из своята среда свети Божии угодници, които и до днес тачим, но и всички вярващи е въз­питавала в светост. В Свещеното Писание ця­лата Църква се нарича света и всич­ки нейни членове – светии.

Прочетете още „Превъзмогване на разочарованието от Църквата*“ →