Иван Георгиев Панчовски
От всички социални институции и формации семейството е най-старата, най-съвършена и най-прекрасна човешка общност. От него изтича свежият и несекващ извор на човешкия живот, който се разлива по цялата Земя, внася в нея смисъл, придава ѝ завършеност, преобразява я непрестанно и я увенчава с нови съзидания. В семейството се отглеждат и възпитават строителите на обществения и националния живот, създателите на благá и ценности, двигателите на общочовешкия прогрес. От семейството излизат членовете на светата Църква, зидарите на Царството Божие на Земята, светците и праведниците, чиято духовна светлина прогонва мрака от душите и озарява пътя към вечността и блаженството. Неизброими и неизразими са благата и добрините, които се изковават в семейството и оттам оплождат обществото, народа, цялото човечество. Семейството представлява от себе си обществото в миниатюр: от неговата здравина и устойчивост зависят преуспяването и бъдещето на цялото човечество. Затова американският философ Джордж Сантаяна основателно нарича семейството „един от шедьоврите на природата[1]“. В очите на вярващите то наистина е шедьовър, който Всевишният е изваял със собствените Си ръце и в който е вложил неугасима искра от божествената Си любов, за да бъде образ на светата и животворяща Троица.
Колкото повече се съзнава величието на семейството, неговото високо предназначение и незаменимо значение, толкова по-дълбока и дори страшна изглежда кризата, която семейството изживява в наши дни. Световната преса непрестанно привежда наред с поразителни единични случаи на разруха в семейния живот статистически данни за все повече увеличаващия се процент на разводи, които рушат семейството – основната клетка на обществения организъм и го заплашват с епидемично заболяване.
Все пак преобладава убеждението, че бракът е нещо красиво и възвишено, свещен съюз, в който две души един вид се сливат в една; че съпружеската любов, която преминава през хиляди случайности, е най-прекрасното чудо; че семейството е кристалът на обществото; че семейната обич е не само най-разпространено и най-трайно, но и най-важното и благотворно от всички добри чувства на човека. Затова да заключим с думите на Виктор Юго: „Всяка социална доктрина, която се опитва да разруши семейството, е негодна и освен това неприложима[2]“.
Обречени да живеем и да се трудим в това време и да поемем цялата отговорност за благополучието и щастието на днешния човек, което да бъде основа и предпоставка за светлото бъдеще на идните поколения, за нас има само една алтернатива: да пазим семейството от разложение и да допринасяме за неговото укрепване и процъфтяване! Но къде се намира ключът за изпълняването на тази трудна задача? Къде се крие разковничето, с което можем да отстраним кризата в брака и семейството днес и да ги предпазим от вредни и разложителни влияния? Този ключ и това разковниче се намират в добродетелността, респективно в семейните добродетели.
Може би това средство ще се стори някому идеалистично и неефикасно. Може би то ще прозвучи в ушите му моралистично и наставнически. Може би то ще му се стори неподходящо и непригодно за новото време, което възлага най-големи надежди върху научния и техническия прогрес, върху развитието на индустрията и разрастването на промишлеността. Тези фактори без друго играят огромна роля в живота на съвременния човек и допринасят много за благото на човечеството. Но ако те не застанат върху здрава морална и социална основа и ако не бъдат впрегнати в служба на общочовешкото благо, навярно могат да се окажат разрушителни и гибелни сили. Когато днешната наука и техника са дали в ръцете на човека огромна мощ, която може да причини разрушения в планетарен мащаб, всичко зависи от нравствения светоглед и характер на човека, който се оформява и изковава на първо място в семейството. А тук добродетелта е най-голямата сила, защото чрез нея човек пламти от обич към доброто, желае го от цялото си сърце, устремен е към него с всичката си мощ и неотклонно го извършва. Градивната сила и преобразяващото въздействие на добродетелта са огромни. Още старогръцкият поет Менандър бе отбелязал: „Няма по-мощно оръжие от добродетелта[3]“. Благотворното въздействие на добродетелта преминава от личния живот в обществения, понеже по своята структура доброто е устремено да обхваща все по-голям брой хора, да разпростира своите благотворни въздействия върху цялото човечество. Ето защо вярна е мисълта на нашия голям учен и виден общественик Асен Златаров: „Личният морал освещава обществения[4]“. Ако семейството стои непоклатно върху основата на добродетелта, то никога няма да допусне в себе си дух на разложение и ще остане необуреваема крепост на здрав личен и обществен морал, който ще се разпростре върху всички сфери на живота и ще допринесе за неговия развой и разцвет. Семейните добродетели са социални добродетели: от най-малката човешка общност те се отразяват благотворно върху цялото общество и бележат за него сигурен път на възход и благополучие.
Във връзка с празника „Въведение Богородично“, който Светият Синод на Българската православна църква е определил за ден на християнското семейство, и с оглед на поставената тук за обсъждане тема пред нас стои конкретната задача: да разгледаме хартата на християнските семейни добродетели с оглед на тяхната морална ценност и обществена значимост.
Основната добродетел, която определя съдържанието и стила на живота в християнското семейство, е любовта – това най-възвишено и свято чувство, което върши чудеса, преобразява човека и възражда обществото. В нравственото Си учение Иисус Христос обяви любовта за основно начало на нравствеността и я посочи като белег, по който ще бъдат различавани Неговите последователи от всички други хора. „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици – казва Той, – ако любов имате помежду си“ (Иоан 13:35). Поради нравствено ценностната си пълнота и като „свръзка на съвършенството“ (Колосяни 3:14) евангелската любов е универсално нравствено начало, което излъчва от себе си всички добродетели, определя всички отношения на християнина, вдъхновява и движи цялата му дейност. Затова блажени Августин казва: „Обичай и върши тогава каквото искаш[5]“. Наистина, който е обзет от обич, той може да върши само добро и да постъпва само добродетелно. Едва ли някъде любовта намира по-естествена и по-благоприятна среда за своето приложение както в семейството, понеже то и по своята природа и структура, и по Божие установление и назначение се съзижда върху любовта. Какво е всъщност бракът, върху който се основава семейството? Не е ли той съюз на любовта? Нали бракът без взаимна любов е нелепост. Има ли истинско семейство без съпружеска, родителска, бащинска, майчинска и синовна обич?
До християнски брак се идва единствено чрез най-чиста и възвишена любов, която Всевишният, като Бог на любовта (1 Иоан 4:8 и 16), е всадил в сърцата на встъпващите в него и която Църквата благославя, освещава и укрепва чрез благодатта на Светия Дух. Бракът е съюз на безкористно и безпределно обичащи се. Именно по тази си морална структура християнският брак е образ на най-светия съюз – този между Христа и Църквата. В християнския брак за образец на съпружеската любов служи най-възвишената любов – тази на Иисус Христос към светата Църква. Св. апостол Павел изисква от мъжете да обичат жените си, както Христос обикна Църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я очисти с водната баня чрез словото; за да я представи на Себе Си славна Църква, която няма нито петно или порок, или нещо подобно, но да бъде свята и непорочна (Ефесяни 5:23-27).
По силата на взаимната си любов съпругът и съпругата постигат помежду си пълно единство, без да се обезличава нито мъжът, нито жената. Според Свещеното Писание и на Стария, и на Новия Завет мъжът и жената в брака образуват „една плът“ (Битие 2:24; Матей 19:5; Марк 10:8;1 Коринтяни 6:16; Ефесяни 5:31). Тази спойка се извършва чрез тайнството на божествената любов. Известно е от Догматическото богословие, че запазвайки съвършените Си лични свойства, Лицата от Света Троица са единосъщни. Когато бракът се изгражда върху истинска любов и се оживява от нейната тайнствена сила, той никога не води към унищожаване, обезличаване и подтискане на единия или другия партньор в него. Затова неуместен е за християнския брак сатиричният израз на американския писател Хенри Луиз Менкен: „Когато се оженят, мъжът и жената стават един човек. Първата мъчнотия е да се реши кой от двамата[6]“. Създаваната от любовта духовна близост между мъжа и жената в християнския брак предпазва мъжа да вижда в съпругата си само жена и съпругата да вижда в съпруга си само мъж. Тази духовна близост подтиква мъжа и жената в християнския брак да се ценят като личности, да зачитат човешкото си достойнство и да се отнасят един към друг като човеци – по човешки, тоест човечно. Съпружеската любов, като всяка истинска обич, е най-благоприятната атмосфера за развитието и усъвършенст ването на човешката личност; тя винаги предизвиква уважение към своя партньор и зачитане на човешкото му достойнство. Християнската съпружеска любов, както и всяка истинска човешка любов, се основава не на каприза на чувството, на прищявката на сърцето и на моментното влечение, а на дълбоко съгледаното, открито и осъзнато богоподобие на всеки човек и на уважението на неговата личност, която в аспекта и опита на вярата е призвана за вечността.
Християнската любов в семейството има безброй аспекти и всеки от тях излъчва много светлина и благоухание, радост и щастие. На първо място да споменем за два вътрешно свързани и преливащи се един в друг аспекти на съпружеската любов в християнското семейство: постоянство и вярност!
В своя химн на християнската любов св. апостол Павел между другото казва: Любовта е дълготърпелива и никога не отпада (1 Коринтяни 13:4 и 8). Християнската любов не е моментен изблик на чувство, което бързо възниква и още по-бързо отлита; нито е мимолетно явление в живота на човека, което вълнува сърцето само в предбрачния период. Християнската любов е чувство живо и непомръкващо, твърдо и постоянно: то не само се запазва през целия живот на съпрузите, но и непрекъснато се укрепва, възвисява и усъвършенства. Постоянството в любовта е неотлъчно от верността. Като най-чисто и силно чувство любовта е несъвместима не само с неверността, но и с помисъл и пожелание за изневяра. Християнската вярност достига до гроба, но не се прекратява с него, а прораства във вечността. Християнската любов, която винаги се проявява в постоянство и запазва вярност между съпруга и съпругата, укрепва брачния съюз и го прави неразкъсваема връзка. Относно брака изрична Божия заповед гласи: Това, което Бог е съчетал, човек да не разлъчва (Матей 19:6; Марк 10:9). В тълкуванието си на тази Божия заповед св. Иоан Златоуст изтъква, че разводът е „противно дело както на природата, така и на закона: на природата, понеже се разсича една и съща плът; на закона, защото се разделя това, което Бог е съединил и е заповядал да не се разделя[7]„. Обаче ако любовта в брака угасне безвъзвратно и бъде нагло потъпкана, ако брачната връзка се оскверни с изневяра и се поругае с прелюбодеяние, тогава се допуска развод от гледище на светото Евангелие, на Християнската етика и на Църковното брачно право. По думите на Спасителя „който напусне жена си, освен поради прелюбодеяние, и се ожени за друга, прелюбодействува“ и „ако жена напусне мъжа си и се омъжи за друг, прелюбодействува“ (Матей 19:9; Марк 10:11-12). Не е безинтересно да се отбележи, че съвременните научни изследвания по свой път идват до аналогичен извод. Например Фридрих Енгелс, който е направил специално изследване върху произхода на семейството, между другото казва: „Ако нравствен е само основаният върху любов брак, то остава нравствен само оня, в който любовта продължва да съществува[8]“.
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 