(Матей 26:30, 36-56; Марк 14:26, 32-52; Лука 22:39-53; Иоан 18:1-12)

+ Драговитийски епископ Иоан

Тайната вечеря завърши. Иисус и единадесетте ученици изпяха устано­вените за седера[1] хилели[2] (хвалебни песни[3]) и напуснаха иерусалимската горница. След пасхалната вечеря законът разрешаваше да се излезе за кратко време сред природата[4], за да се почувства още по-силно в нощната прохлада пролетният празник (хаг хаавив). Защото пасха (еврейски пессах)[5] не е само праз­ник на свободата, на избавлението на еврейския народ от дома на робството (Изход 13:3) и излизането му от Мицраим (Египет). Както всички поклоннически празници на Израил, пасха е празник и на природата. Равините не одобрявали тези нощни разходки след седера, тъй като често пъти, по ези­чески пример, те се превръщали в шумни процесии с танци, музика и гуляи. Оттук иде предписанието в хагада, че след като се изяде в края на седера онази част от безквасния хляб (маца), наречена афикоман[6], нищо повече да не се вкусва.

Иисус се отправя заедно с учениците Си към Елеонската планина[7], която се издига на изток от Иерусалим. В западното ѝ подножие имало градина с маслинови дървета, от които тя получила наименованието си „Гетсимания“ (преса за маслини). Това място и по-рано е било свидетел на тихите молитвени събрания на Божествения Учител с Неговите ученици. Тук в близост до храма, но отделено чрез долината на потока Кедрон и от шума на прииждащите пок­лонници за пасха, Иисус често идвал с апостолите, когато е бивал на праз­ници в светия град. Това Му посещение обаче е за последен път. От сърце беше пожелал Той да яде с учениците Си тази пасха преди да пострада (Лука 22:15). Сега, след като беше извършена службата на пасхалната вечеря, Иисус поиска да изпълни насаме и индивидуалната молитва „тефилат-йахид“, както беше проповядвал на слушателите Си: „А ти, кога се молиш, влез в скриш­ната си стая и, като заключиш вратата, помоли се на твоя Отец“ (Матей 6:6).

Пролетната луна обливаше със сребриста светлина цялата околност. Иерусалимският храм блестеше като бисер и приличаше на неземно видение. Отдалеч долиташе ревът на жертвените животни и глъчката на търговците. Сухият пустинен вятър шарав носеше тежкия мириз на изгоряло месо и тлъстини. Малката дружина на Учителя от Назарет мълчаливо вървеше по освете­ната пътека, която първо слизаше към потока Кедрон, а след това извиваше по склона на Елеонската планина, за да се изгуби в мрака на старите масли­нови дървета на Гетсимания. Учениците този път не се възхищаваха от вели­колепието на храма. Умора от крайно душевно напрежение се беше отпечатала върху техните сериозни лица. Тежко предчувствие за настъпване на нещо необикновено, съдбоносно свиваше сърцата им. Нима в тази нощ ще се изпълни всичко, писано чрез пророците за Сина Човечески и предсказано от техния Божествен Учител преди възлизането им в Иерусалим, че Той ще бъде пре­даден на първосвещениците и книжниците и ще Го осъдят на смърт, и ще Го предадат на езичниците, и ще се поругаят над Него, и ще Го бичуват, и ще Го оплюят, и ще Го разпнат и убият (Марк 10:32-34)? Та нали Той е Христос, Синът на Живия Бог (Матей 16:16), Царят Израилев (Иоан 12:13)! Но що озна­чаваше тогава този необикновен седер, на който хаггада шел пессах[8] беше заменена с прощална беседа и първосвещеническа молитва, а кидуша – с установяване на тайнството евхаристия? Учениците бяха смутени от тъмните слова на техния Учител, Който ставаше все по-загадъчен за тях.

От всички най-много страдаше апостол Петър. Той не можеше да допусне, щото неговият Господ, Който го беше избавил от морските глъбини (Матей 14:30-31), да пострада. Затова той беше Му възразявал, без да мисли що е човешко и що е Божие (Матей 16:23), като се водеше само от желанието Учителят му да бъде запазен. Нима ще остави той сатаната да разсее учениците Му като  пшеница? Нали за него Иисус се беше молил да не оскъднява вярата му и да утвърждава братята си (Лука 22:31-32)? Не, той няма да се отрече от своя Учител, дори ако потрябва и да умре с Него (Матей 26:35). Но може ли тогава да се съмнява в словата на Пророка от Назарет? Остават още няколко часа докато петли пропеят[9]. Нима в това кратко време той три пъти ще се отрече от Христа, че Го познава? Кой ще му разреши това недоумение? Другите ученици? Та лицата им ясно говорят за скръбта, която ги е обзела. Учи­телят? Но Петър се страхува да не чуе отново упрека: „Махни се от Мене, сатана! Ти Ми си съблазън!“ (Матей 16:23).

Само Иисус върви спокойно към съдбоносното място. Той знае, че тази пасха е последна за Него, и че заедно с хилядите жертви ще трябва и Той да бъде принесен като непорочен агнец за греховете на света. Той бе свършил делото, що Отец Му бе дал да изпълни; прославил бе Неговото име и бе предал словата, чрез които човеците ще могат да достигнат до богопознание и вечен живот. Единствена грижа представляват учениците Му, които са още толкова неукрепнали във вярата. За тях Той сега трябва да се моли, както и за ония, които по тяхното слово ще повярват в Него, та да бъдат всички в пъл­но единство, както Той е с Отца. След дневния труд, продължителната беседа с учениците и предвиждайки настъпването на ужасните страдания, на Иисус е необходимо чрез молитва да се подготви и да почерпи сили за предстоящия велик подвиг. Както древният Израил се е борил с ангела (Битие 32:24-30), така и новият Израил трябва да се пребори с княза на този свят. Къде можеше да стане тази тайнствена борба, ако не в мрачната тишина на Гетсиманската градина, както някога в пустинята?

Когато стигат в Гетсимания, Иисус оставя учениците Си и се отдале­чава навътре в градината, като взима със Себе Си само Петър, Яков и Иоан. Тези трима избрани ученици бяха способни да съзерцават божествената Му слава на Тавор. Пред тях Той разкрива сега цялото Си сърце: „Душата Ми е прескръбна до смърт; останете тук, бъдете будни с Мене и се молете“ (Матей 26:38; Лука 22:40). Такива слова са съвършено нови и неочаквани за учени­ците, които са свикнали да виждат своя Учител винаги спокоен и благо­душен.

Време е Иисус да изпълни тефилат-йахид. Той се отдалечава от учени­ците на един хвърлей камък, пада по лицето Си и започва да се моли така, както се молят в храма. В това уединение трябва да се разреши окончателно начинът на спасението на човешкия род от греха и смъртта – чрез кръстни страдания на Богочовека, или чрез други неведоми пътища, скрити в безд­ната на Божията премъдрост. Учениците познават тези молитвени упражне­ния на своя Учител. Те винаги плахо са се отдръпвали настрана, когато Той молитвено е беседвал лице с лице със Своя Небесен Отец в една непосред­ственост, която ги е карала да треперят.

Иисус предчувства Своя край. Нему е ясно, че възлизането Му в светия град е жертвоприношение при което Той ще бъде „приносяй и приносимий“. Той ще трябва като евед Яхве, раб Божи, да претърпи страдания, като смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна. И все пак – не е ли тази нощ лел шимурим, тоест нощта на закрилата? Нощта, в която Яхве простря крепката Си десница над Своя народ Израил и го запази от ръката на фараона? Нощта, през която Той го изведе със силна ръка от Египет, от дома на робството? Нощта, в която Той отмина къщите на синовете Израилеви, а порази всички първородни в Египетската земя (Изход 12:27, 29)? Но нощта от първия ден на пасхата – лел шимурим – означава преди всичко „нощ на бдението“, както е дадено в Писанието: „Тая нощ е бдение Господу за всички синове Израилеви“ (Изход 12:42). Затова през тази нощ еврейският народ трябва да се уподоби на своя Бог, за Когото пророк и цар Давид беше казал: „Няма да задреме Оня, Който те пази; не дреме и не спи, Който пази Израиля“ (Псалом 120:3, 4). В такава нощ на Божии чудеса и милосърдие бого­избраният до Христа народ трябва да бди. Затова Иисус моли учениците Си да бъдат будни заедно с Него и да се молят, та лел шимурим да бъде и за Него нощ на закрила. Но те са немощни и заспиват. За сломената от тъга човешка плът е трудно и един час да бди заедно с Богочовека.

Иисус обаче не може да заспи. Душата Му е прескръбна до смърт. Чо­вешката природа в Него започва да тъгува и да се ужасява. Тук не стои някакъв легендарен герой, полубог или митическа личност, а Синът Човечески, „Който е изкушен като нас във всичко, освен в грях“ (Евреи 4:15). Тук Христос разкрива Своята истинска човешка природа, толкова близка до земните човеци. Ако и най-грубата човешка душа изнемогва от гризенията на пробу­дената съвест, която ѝ представя нейният личен греховен живот, то как няма да се ужасява пречистата душа на Богочовека, когато Си е представял, че със Собствената Си кръв и кръстни страдания ще трябва да измие греховете на целия човешки род? Че над Него буквално трябва да се изпълнят пророчес­ките слова на Исаия: „Той бе изпоранен за нашите грехове и мъчен за нашите беззакония; Той взе върху Си нашите немощи и понесе нашите недъзи; нака­занието за нашия мир биде върху Него“(53:4, 5). Грехът е непричастен на Божествената природа, а Христос трябва да изпие чашата[10], препълнена с човешки грехове, проклятие на закона и небесен гняв; да стане заради човеците клетва, за да ги изкупи от клетвата на закона (Галатяни 3:13). Той трябва подобно на смъртните, да бъде изкушен във всичко, освен в грях; да се приближи до последните предели на немощното човешко естество, дори „да вкуси смърт за всички“ (Евреи 2:9), която е „платката на греха“ (Римляни 6:23). А Бог е безсмъртен! Всички човеци се боят от смъртта и през целия си живот се стараят да от­далечат, колкото е възможно, смъртния час от себе си. Чудно ли е тогава, че Синът Човечески се обръща към милосърдния Отец с молба: „Отче Мой, ако е възможно, а за Тебе всичко е възможно, нека Ме отмине тая чаша, обаче нека бъде не Моята воля, а Твоята“ (Матей 26:39; Марк 14:36)!

Иисус е под влияние на току-що привършилия седер. Той е изпълнил с учениците Си предписанието за четирите чаши[11] вино, с които се ознаменуват в свещената нощ на пасхалната трапеза четирикратните Божии спасителни дела:

„Вехоцетѝ“ (Аз ви изведох!) – тук се вдигала първата чаша; „Вехиц цалтѝ“ (Аз ви избавих!) – вдигала се втората чаша; „Вегаалтѝ етхèм“ (и Аз ви спасих!) – изпивала се третата чаша на освобождението; „Велакахтѝ етхем ли леам“ (и Аз ви приемам за Мой народ) – това била четвъртата чаша, която също е чаша на спасението („кос йешуот“) на избрания народ, с когото Бог сключва нов завет (вж. Изход 6:6-7).

Действително ли това е последната чаша? – се пита самотният Молит­веник в Гетсиманската градина. В предвечния Божи план не е ли предвидена за Него през тази нощ още една – пета чаша, която пророчески е предсказал Неговият праотец Давид? Онази ужасна чаша, изпълнена с жлъчка, смирна и оцет (Псалом 68:22; Матей 27:34), която поднасят на осъдените на смърт.

Петата чаша, за която Христос се моли да Го отмине, също била пред­видена в пасхалния ритуал, макар и спорно. Въпросът относно една пета чаша на седера е неразрешен и затова е оставен на заден план – „до идването на Илия“ (обичайният талмудически израз при неразрешими богословски въпро­си). Народното предание тълкувало тази пета чаша като „чаша на Илия“ и я поставяло на празничната трапеза в чест на очаквания пророк, който щял да се яви като предтеча и херолд на Месия и „ще обърне сърцата на бащите към децата… преди да настъпи денят Господен“ (Малахия 4:5-6).

Иисус иска да бъде като един от обикновените израилеви синове, комуто се поднасят тази вечер само четирите чаши: на извеждането, на избавлението, на спасението и на приемането. Преди това, в кръга на учениците Си, Той се беше примирил с неизбежната Си съдба и можеше да каже: „няма да пия от тоя лозов плод до оня ден, когато с вас ще го пия нов в царството на Отца Си“ (Матей 26:29). Но сега Той моли Бог Отец, ако е възможно, да Го отмине тази чаша. Той не смее да настоява, да налага Своята воля. Та нали за това е слязъл от небето, не за да върши Своята воля, а волята на Отца, Който Го е пратил. Нали Сам Той беше научил учениците Си в молитвата, която им беше дал, да казват: „Да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята“ (Матей 6:10)[12].

Колко странно звучат тези слова, когато се сравнят с други думи на Богочовека: „Аз и Отец едно сме“ (Иоан 10:30)! Ако са едно, то може ли да има противоречие между волята на Отца и тази на Сина? Може ли да има антагонизъм дори в Самия Богочовек, между Неговата човешка и божествена воля; между вътрешната борба, която изживява, и жертвата, която Всемогъ­щият изисква от Него?

Писателят на посланието до евреите най-правилно е разбрал проблема на гетсиманската трагедия, когато е писал: „Той в дните на плътта Си, със силен вик и сълзи отправи молби и молитви към Оногова, Който можеше да Го спаси от смърт…, макар и да е Син, Той се научи на послушание чрез онова, което претърпя“ (5:7-8). Послушанието – това е основният тон на спасителните страдания на Богочовека, защото Той приема чашата на страданията от ръцете на Небесния Отец и за Него няма вече избавление. Той се смирява и се предава изцяло в ръцете на Живия Бог, в Чиито ръце е страшно човек да попадне (Евреи 10:31).

И все пак, нима милосърдният Отец не може да Му отмени тази чаша? Колко много примери има в историята на еврейския народ: Яхве беше пощадил Исаак, когато лежеше вързан върху жертвеника на планината Мория, и го замени с овена (Битие 22-ра глава). Той запази живота и на Яков, кога­то се бореше с Него (Битие 32:24-30). Той отмина къщите на синовете израилеви в Египет, когато поразяваше египетските първородни синове. Няма ли да приеме и за Сина Човечески заместваща кръв?

Никой от човеците не може да разбере вътрешната борба и усърдната молитва на Богочовека в Гетсиманската градина. И апостолите не могат да я предадат в пълнота, защото те спят. Иисус три пъти ги буди, но те отново за­спиват. Даже и апостол Петър, който само преди час тържествено обещаваше, че е готов да умре за своя Учител, не може да надвие в този съдбоносен час чо­вешката слабост. Трябвало е тайнствената борба на новия Израил с Бога да се състои, както някога, без свидетели.

Три пъти се обръща Иисус с една и съща просба към Небесния Отец – да Го отмине тази горчива чаша. Той следва наставленията на Своите предци, които са препоръчвали: „Надявай се на Господа, бъди мъжествен, и да ук­репва сърцето ти; надявай се на Господа!“ (Псалом 26:14)[13]. Той не мълчи, както това ще стори по-късно при разпита в дома на първосвещениците и в преторията на Пилат. Посланието до евреите говори съвсем откровено: „Той със силен вик и сълзи отправи молби“. Тук е предадена толкова реалистично чисто човешката природа на Сина Човечески. Той още не стои там, където е мястото на роба – в мълчаливо послушание и покорност. Той още не изоб­разява онзи неизвестен страдалец – евед Яхве, с Когото пророк Исаия е утешавал своите сънародници през вавилонския плен: „Той бе измъчван, но страдаше доброволно и уста Си не отваряше; като овца биде Той заведен на клане, и както агне пред стригачите си е безгласно, така и Той не отваряше устата Си“ (53:7). Това обръщане ще настъпи едва от момента на залавянето Му, когато ще се откаже от всяка съпротива. Само веднъж още Той ще под­хване мисълта за нежеланата чаша, когато ще каже на апостол Петър: „Да не изпия ли чашата, която Ми е дал Отец?“ (Иоан 18:11) – и след това ще се подчини на Божията воля, ще приеме жребия, който не е станал по-лек, но има вече друг смисъл, когато се приема от послушание към промисъла на Всевишния. Иисус пие петата чаша и това ще да изразяват последните Му думи: „Свърши се!“ (Иоан 19:30), които Той произнася в предсмъртните Си мигове на кръста, след като е вкусил от оцета, поднесен Му в напоена гъба, надяната на исопова тръст – исопът, с който на първата пасхална нощ евреите трябвало да помажат с кръв горния праг и двата спонеца на домовете си, за да ги отмине погубителят (Изход 12:22-23).

Бог като че ли не чува молитвата на Своя Син. Душевните мъки продъл­жават. Син Човечески достига до последна степен на изтощение, не само душевно, но и телесно. Той прилича на човек, подложен на мъчение (гръцки агониа), който така се бори със смъртта, та потта Му, според евангелист Лука, става „като кървави капки, падащи на земята“ (22:44). В борбата Си с греха Той се бори до кръв. Но тази кръв няма да бъде приета. Справедливият Съдия иска кръвта на Агнеца Божи, която да замени всички досегашни жертви и веднъж завинаги да се пролее за опрощаване на греховете и наследяване вечен живот от вярващите в Него.

По-късно при описанието на тези страдания на Богочовека апостол Павел казва: „Той отправи молитва към Оногова, Който можеше да Го спаси от смърт и, като биде чут поради благоговението Си…“ (Евреи 5:7). Беше ли действително чут Христос? Отмина ли Го горчивата чаша на страданията? He! Но Отец Му даде сили да претърпи докрай. И вместо видим отговор на мол­бата Му, явява Му се Ангел от небето, за да Го подкрепя. Защото Бог не оставя човек да бъде изкушаван повече отколкото има сили, а заедно с изкушението дава и изход, за да може да търпи (1 Коринтяни 10:13).

Времето тече. Юда е уговорил с първосвещениците начина на предаването на Иисус. Той знае мястото, където Божественият учител се събира с уче­ниците Си на молитва, защото неведнъж е бивал с тях. Каква духовна насла­да изпитваше тогава душата му, когато Той им разкриваше тайните на Царст­вото Божие. Но сега звънът на тридесетте сребърници заглушава гласа на съвестта.

От възвишението, на което е разположена Гетсиманската градина, вече се забелязват фенерите и факлите на приближаващата се тълпа. Това е сбир­щина от всякакъв вид хора: храмови стражи, слуги на първосвещениците и фарисеите, войнственият вид на които се състоял единствено в това, че дър­жали в ръцете си ножове и колове. Можело да се помисли, че тази тълпа била принудена набързо да се въоръжи срещу някакъв смутител на нощното спокойствие, ако не бяха няколко човека като римския хилядник, начални­ците на храма и стареите, които издаваха със своето присъствие, че всичко се върши по нареждане на висшето началство. Да се разполага с подобни жал­ки отряди – това било последна напомка за властта на юдейския синедрион, пред вождовете на който някога треперели пълководците на Изтока. И синедрионът едва ли не за последен път се възползвал от това право и то – против Месия!

Стражите и слугите изглежда не знаели против кого са отправени. Първосвещениците имали достатъчно основание да не им казват, защото от опит знаели, че за някои слуги думите на Назарянина имали по-голямо значение, отколкото заповедите на техните началници (Иоан 7:45-48). Едно открито залавяне на Христа можело да предизвика сериозни смутове сред народа, понеже всички Го имали за пророк и целият народ бил привър­зан към Него, слушал Го и вървял подире Му. Затова те решили в събота да уловят Иисус с измама и убият (Матей 26:4). Най-подходящо време за изпъл­нение на този пъклен замисъл можел да бъде само нощният мрак. Необходим бил обаче някакъв определен знак, за да разпознаят в тъмнината лицето, което трябва да заловят. Предателят Юда избрал целувката, като казал: „Когото целуна, Той е; хванете Го и водете зорко“ (Марк 14:44).

За да даде повод Юда да изпълни своето дело, но същевременно и да осъзнае низката си постъпка, Иисус кротко го пита: „Друже, защо си дошъл?“ (Матей 26:50) „Рави“, отвръща Юда и думите замират на устните му. „Рави“, повтаря той отново с мъка, „радвай се!“ Юда поздравява Иисус с традицион­ната формула: „шалом алейха Рабби у Мори“ („Мир на тебе, мой Рави и Учителю“) и Го целува (Марк 14:45). При този знак на искрена обич, употребен сега за подло предателство, Иисус неволно възнегодува: „Юда, с целувка ли предаваш Сина Човечески“? (Лука 22:48).

По отношение целувката на Юда има най-различни тълкувания. Целуването (еврейски нашак – целувам) поначало било забранено у юдеите, защото се смятало за безнравствено[14]. В Евангелието целувката е дадена като знак за разпознаване. Но не можеше ли Юда направо да посочи Иисус и да каже: „Този е, когото търсите!“. Нима имаше смисъл да крие престъплението си от Този, Който знаеше всичко, каквото щеше да се случи? Според юдейско-хагадическата представа праведникът умирал в Божията целувка. Тази пред­става била свързана със смъртта на Моисей, който умрял сам на планината Нево (Второзаконие 34:1, 5), и комуто Бог с целувка взел душата. До праведника се приближавал не ангелът на смъртта със своите ужаси, а Бог Отец се навеждал, целувал Своя син и чрез целувка вземал душата, която му е дал. В целувката на Юда има загатнато нещо от тази представа за „митха би-нешика“ (смърт чрез целувка), която е запазена за праведника.

Иисус се обръща към отпадналия ученик и го пита: „Друже, защо си дошъл?“ Сега Той Сам изпълнява проповедта на планината: „Аз пък ви казвам: обичайте враговете си!“ (Матей 5:44). Богочовекът избира най-нежния израз – „друже“, за да почувства предателят в любовта на своя Учител колко низко е паднал.

Богочовекът не се съпротивлява. Той открито заявява на тълпата: „Аз съм!“, с което иска да покаже, че доброволно се предава в ръцете на греш­ниците и че без волята на Небесния Отец нито предателят, нито те могат нещо да Му сторят. Пред тази необикновена смелост и сила на духа, с която Той изразява Своята решимост да отиде на мъчение, без да проявява каквато и да е свръхестествена сила, подобно на старозаветните пророци (вж. 4 Царства 1:10), тълпата се дръпва назад и мнозина падат на земята.

Това окуражава учениците и те решават да защитят Своя Учител. „Господи да ударим ли с нож?“ (Лука 22:49) – питат те. Апостол Петър не чака раз­решение. Той бърза да докаже, че е готов да умре за своя Господ, че напразно е упрекът на Иисус към него. С присъщия си жив темперамент на галилейски рибар той изважда нож и отрязва ухото на Малх, слуга на първосвещеника. Ударът не е опасен, но постъпката на Петър е чужда на Христовия дух. Затова Иисус спира ревностния ученик, като му казва: „Тури ножа в ножницата; защото всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат. Или мислиш, че не мога сега помоли Своя Отец, и Той ще Ми представи повече от дванадесет легиона Ангели? Но как ще се сбъднат Писанията, че тъй трябва да бъде? Да не изпия ли чашата, която Ми е дал Отец?“ (Матей 26:51-54; Иоан 18:10-11). Това необикновено съчетание на величие и смирение, на божествена сила и кротко послушание задържа за още няколко мига буйната тълпа.

Учениците може би очакват, че техният Учител, Комуто е дадена всяка власт на небето и на земята, Комуто природните стихии и бесовете се покоря­ват, ще прояви Своята божествена мощ и ще извърши нещо необикновено. Но като виждат, че Той не иска да употреби за Своя защита нито свръхестествени, нито естествени сили, страхът надвива всички други чувства у тях и ги за­ставя да помислят за собственото си спасение, за което няма друго средство, освен бягството. Те се съблазняват поради Него през тази нощ, оставят Го в ръцете на тълпата и изчезват в нощната тъмнина. Последните слова, които чуват от устата на Иисус, са упрек към началниците на храма: „Като на разбойник сте излезли с ножове и колове, за да Ме хванете! Всеки ден бивах с вас в храма, и не дигнахте ръка срещу Мене, но сега е ваше времето и властта на мрака“ (Лука 22:52-53), „за да се сбъднат пророческите писания“ (Матей 26:56).

Неслучайно Богочовекът подчертава, че всичко става съобразно Писа­нията, защото едва ли някога светлината на пророчествата е била по-необ­ходима от този час, когато настъпва времето и властта на мрака.

За стражата вече не е трудно да върже изоставения Богочовек и да Го поведе към Иерусалим…

Бог не отмени петата чаша на Своя възлюбен Син, за да се изпълни всяка правда по Закона и вярващите в Сина Човечески да знаят, „че не с тленни неща – сребро или злато, са изкупени от суетния живот, но с драгоценната кръв на непорочния и чист като агнец Христос, Който е бил предназначен още преди свят да се създаде…, та вярата и надеждата им да бъдат в Бога“ (1 Петр. 1:18-21).

Бележки

[1]. Седере (буквално откъс, ред) е наименование на семейно богослужение, което се извършвало в дома през първите две вечери на пасхата, съгласно определен ред. Докато на обикнове­ната празнична трапеза се изпивали две чаши вино: една след кидуша и една след молитвата на трапезата, то при седера се добавяли още две чаши вино: една в края на хаггадата и една в края на хвалебните песни. Тези чаши се обосновавали на Изход 6:6-7, където избавле­нието на еврейския народ е предадено с 4 различни изрази. Една отделна чаша наливали за пророк Илия, когото очаквали като предтеча на бъдещия Избавител на Израил (Dr. Georg Herlitz und Dr. Bruno Kirschner, Judisches Lexikon, Band IV/2, S. 314-319).

[2]. Халел – библ. обозначение за химни или псалми, които са били изпълнявани от левити в иерусалимския храм (вж. 1 Ездра 3:11; 2 Паралипоменон 7:6) и съдържали рефрена „алилуя“. Халели обикновено се наричали последните 6 псалми (145-150), които се изпълнявали на утренното богослужение. В юдейската традиция специално наименованието халели носели псалмите 113-118 (вж. пак там, т. II, с. 1365).

[3]. Под хвалебни песни се разбира втората част на халела, който се изпявал след четвъртата чаша (вж. Hermann L. Strack u. Paul Biller­beck, Kommentar zum Neuen Testament aus Talmud und Midrasch, IV Aufl., В. I, S. 992).

[4]. Това не било нарушение на халаха и не противоречало на предписанието в Изход 12:22, което се отнасяло само за пасхата в Египет. На по-късните поколения се разрешавало да ядат пасхата на едно място, а на друго да пренощуват, но не извън границите на Йерусалим (пак там, т. II, с. 833).

[5]. Пессах (гръцки пасха) — празник на преминаването, който за­почвал на 14 нисан (март-април) и траел 8 дена, а според Библията седем дена (Изход 12:15; 34:18; Левит 23:6). Първите две вечери се наричат „седер“. Нощта от първия ден на пасхата е наречена „лел шимурим“ („нощ на бдението, закрилата“- според Изход 12:42). Пасхата се празнува като спомен за излизането на евреите от Египет. В Стария Завет пасха­та е била първият от трите поклоннически празници, свързани с прибирането на реколтата (вж. Judisches Lexikon, В. IV, S. 874).

[6]. Афикоман – (от гръцки епикомáдзо – идвам с шумна процесия) означава весело шествие с музика и танци. Един по-разпуснат завършек на някоя празнична трапеза се разрешавало, но в никой случай на седера, който напомнял за пасхалната жертва. Нареждането гласяло: „Ен мафтирин ахар хапессах афикоман“ – да не се приключва пасхалната вечеря с весели шествия и преминаване от една трапеза на друга (пак там, т. I, с. 115).

[7]. Елеонската планина (планина на маслинената гора) се споменава в Стария Завет два пъти: 2 Царства15:30 и Захария 14:4), а в Новия Завет 12 пъти (Лука 19:29; 21:37 и други). Тя се издига източно от Иерусалим на растояние около 2,000 крачки („един съботен път“, Деяния на светите апостоли 1:12) и е висока около 800 метра.

[8]. Хаггада шел пессах — разказ за излизането на евреите от Египет, който се разправял на седерната вечеря в семеен кръг (пак там, т. II, с. 1336).

[9]. Споменаването на петела е символично. Иисус си служи с тази образна реч, защото в първата утринна молитва е казано: „Благословен да бъде Този, Който е дал на петела разбиране да различава между ден и нощ“ (вж. Kommentar zum Neuen Testament, В. I, S. 993). 

[10]. Чаша (кос) – често употребяван израз в Свещеното Писание в смисъл на съдба, орис, щастие, радост или скръб (пак там, т. I, с. 836).

[11]. Четирите чаши вино на пасхалната вечеря отговаряли на четирите чаши наказания, които Бог ще поднесе на народите да пият при свършека на света (вж. Иеремия 25:15; 51:7; Псалом 74:9; Псалом 10:6). А за израилтяните са отредени от Бога четири чаши на утешение (вж. Псалом 15:5; Псалом 22:5; Псалом 115:4, пак там, т. I, с. 836).

[12]. Много староеврейски молитви започват с думите: „Благоволи, Господи“, „Нека ти бъде благоугодно“, „Да бъде Твоята воля“ (пак там, т. I, с. 607, т. II, с. 262).

[13]. Еврейските равини учели: „Когато си се молел и след това пак си се молел, то бъди сигурен, че Твоята молитва ще бъде чута и Той ще изпълни молитвата ти. Дори и при безнадеждно положение човек не трябва да оставя мо­литвата“ (пак там, т. I, с. 994).

[14]. Изключение се правело само при три случаи: като из­раз на почит (1 Царства 10:1), при среща след дълга раздяла (Изход 4:27) и при сбогуване (Рут 1:14 по еврейския оригинал). Целуването между роднини също било разрешено (Битие 29:11, 13; пак там, т. I, с. 995).

____________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1978, кн. 4, с. 1-8. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът + Драговитийски епископ Иоан (1925-2005) и Господ Иисус Христос в Гетсиманската градина. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-ecR