Архимандрит Серафим

Така са измамени много хора, под­дали се на спиритизъм, на разни ви­дения и откровения, на врачуване и духообщение. Такива хора неусетно из­сушават душите си, нервно се изтоща­ват от напрегнатост при спиритическите и други подобни тайнствени прежи­вявания и свършват обикновено или с умствено разстройство или със само­убийство[10]. Защото явилите се тъмни духове не радват и не възвисяват ду­шата, а както казва епископ Игнатий Брянчанинов, всякога я изпълват със стра­шен „смут, омрачение и недоумение[11]“).

„В наше време – казва епископ Игнатий Брянчанинов[12], – мнозина си позво­ляват да влизат в общение с падна­лите духове посредством магнетизма (сроден със спиритизма – в скоби наши), при което падналите духове обикновено се явяват във вид на светли ангели, лъжат и мамят с разни интересни из­казвания, като смесват истината с лъжа и винаги причиняват крайно душевно и даже умствено разстройство. Употре­бяването на магнетизма е отрасъл от чародейството.“ То води към посте­пенно отричане от Бога, разбира се, по един тънък и незабележим начин.

Абсолютно прав е епископ Игнатий Брян­чанинов, когато казва: „Желанието да се виждат духове, любопитството да се узнава нещо за тях и от тях е приз­нак на най-голямо безразсъдство и на съвършено непознаване нравствените и подвижнически предания на Право­славната църква. Познаването на ду­ховете се придобива съвсем иначе, отколкото предполага това неопитният и невнимателен изпитател. Откритото общуване с духове за неопитния е най-голямо бедствие, или служи за извор на най-големи бедствия“[13].

Нека си послужим тук с един на­гледен светоотечески пример.

В един манастир живял някой си млад монах. Той пожелал да спасява душата си в една пещера, намираща се над манастира, и открил на игумена желанието си. Игуменът, мъж разсъдителен и свят, му рекъл:

– О, чедо, как можеш ти да жи­вееш сам в пещерата, без да си побе­дил плътските си и душевни страсти? Който иска да се уедини на безмълвие, трябва да има наставник, а не самочинно да постъпва. Ти си още много млад и не си достигнал тази степен да се уединяваш. Ти не виждаш различ­ните дяволски примки. Много по-добре е за тебе да слугуваш на отците, да живееш в послушание, отколкото сам да се бориш с нечестивите мисли. Не си ли слушал, какво казва богогласният отец Иоан Лествичник: „Горко на уединения, защото ако изпадне в уни­ние, или в леност, няма кой да го из­прави.“ А където са събрани двама или трима в Моето име, там съм и Аз посред тях – говори Господ.

Напразно игуменът дълго го съвет­вал. Младият монах настоявал на своето. Тогава игуменът със скръб в душата си го отпуснал на уединение. Младият монах се затворил в пещерата и поч­нал да се подвизава. Един от братята му донасял храна. Той живял тъй из­вестно време в пещерата. Отначало дя­волът го смущавал с лоши мисли де­нонощно. Но не след дълго той се преобразил на светъл ангел, явил му се и рекъл:

– Знай, заради чистотата на твоя живот и добродетелите ти Господ ме изпрати да ти служа!

– Какво добро съм сторил аз, та ангели да ми служат? – отвърнал приятно изненаданият монах. Но бесът му отговорил:

– Всичко, що си извършил, е ве­лико и високо. Ти си напуснал хуба­вия свят, станал си монах, подвизаваш се с пост, молитва и бдения и дори манастира си оставил и си се заселил в тази пещера. Как да не си достоен да ти слугуват ангели?

С тези думи душегубителният враг подкупил доверието му, подтик­нал го към гордост и редовно му се явявал. Към прежните свои козни дя­волът прибавил и нова хитрост.

Един ден се запътил към монаха за съвет някой си човек, когото крадци обрали. Нечистият дух пак се явил на младия отшелник във вид на светъл ангел и му рекъл:

– При тебе ще дойде един човек, обран от крадци. Ти му кажи, че от­краднатите му неща са на еди-кое си място. Там ще си ги намери.

Човекът дошъл и се поклонил пред пещерата. Монахът му рекъл:

– Добре си дошъл, брате! Знам, че скръб те е споходила. Крадци са те обрали. Но ти не се опечалявай, защото те скриха нещата ти на еди-кое си място. Ти иди там, ще намериш всичко и помоли се за мен!

Човекът се зачудил, като чул всичко това. Той наистина намерил на посоче­ното място откраднатите вещи, и на­вред разгласил славата на младия пророк в пещерата, който всичко му бил казал. Отвсякъде почнали да се стичат при чудотвореца множество люде, които, слушайки го, се чудели на „прозорливостта“ му. Защото, каквото кажел на хората, бидейки сам подучаван от хитрия дявол, сбъдвало се. От такъв неочакван бърз успех, от голямата слава и почести, замаяла се главата на младия пустиножител и той окончателно си въобразил, че е велик чудотворец и пророк.

Не след много дяволът пак му се явил и му казал:

– Знай, отче, че заради твоя не­порочен и равноангелен живот и други ангели ще те посетят и така, както си в плът, ще те възнесат на небето, за да съзерцаваш вечно заедно с всички ангели небесните красоти. – Като ре­къл това, бесът станал невидим.

А човеколюбивият Бог, Който не иска ничия погибел, внушил на монаха да разкаже всичко на игумена. По оня брат, който носел храна, той по­ръчал да дойде игуменът при него. Добрият игумен веднага отишъл. Като го видял, подвижникът радостно изви­кал:

– Ах, как ще ти се отплатя, отче, за всичко, което ти направи за мен!

– Та какво съм сторил за тебе? – запитал игуменът.

– Как какво? – отговорил мона­хът: – чрез тебе аз се удостоих да се облека в ангелски образ, чрез тебе виждам ангели и дори разговарям с тях. Чрез тебе приех дара на проро­чеството и прозорливостта.

Игуменът се учудил, че толкова дълбоко е прелъстен монахът и рекъл:

– Нещастнико, ти ли виждаш анге­ли, ти ли си станал прозорливец? Горко ти! Не ти ли казвах аз да не влизаш в тази пещера, за да не бъдеш прелъстен от бесовете… Братът прекъснал игумена и казал:

– Не говори така, честнѝ отче! Ето утре аз дори ще бъда възнесен на небето в плът. Дори ще се помоля на Бога и тебе да те вземат ангелите, та да се наслаждаваш с мене на онази слава.

Като чул това светият игумен, уда­рил го по лицето и рекъл:

– Окаянико, ти си изгубил ума си! Аз няма да мръдна оттук докато не видя, какво ти се готви. – И той взел да се моли, да чете псалми и да чака.

Когато дошъл часът, в който пре­лъстеният очаквал да бъде грабнат на небето, той видял явилите се бесове и възкликнал:

– Ето, отче, дойдоха!

Игуменът, ужасèн, го прегърнал и извикал със силен глас:

– Господи Иисусе Христе, Сине Бо­жи! Помогни на този Твой прелъстен раб и не го оставяй да стане плячка на бесовете!

Демоните повлекли жертвата си, като искали да я отскубнат от стареца. Но той с молитва им забранил. Те грабнали мантията на прелъстения и станали невидими. Мантията била от­несена във въздуха.

– Моли се! – извикал игуменът на изтръпналия от страх монах. – Моли се, Господ да отвори ослепените твои очи! – И двамата почнали да се молят.

След известно време мантията, ле­тейки, паднала на земята.

– Видиш ли, безумецо – казал старецът, – какво направиха бесовете с твоята мантия? Така щяха те и с тебе да постъпят: да те издигнат във въздуха като Симон влъхва и от високо да те пуснат, за да се убиеш и в тяхна власт да падне душата ти.

Тогава игуменът завел отново в манастира самочинния монах и му за­повядал да изпълнява най-долните по­слушания – да помага в кухнята, в хлебопекарницата и прочее, за да се смири душата му, пленена от гибелна гордост.

Така мъдрият игумен спасил мла­дия монах.

Прочетете още „Спиритизъм, духовидство, врачуване – продължение и край*“ →