Виктор Димитриевич Кудрявцев

Теорията на немския философ Фойер­бах за произхода и същината на рели­гията е изложена главно в неговите две съчинения: Das Wesen des Christentums и Vorlesungen über das Wesen der Religion, Aufl. 1850.

Според тоя философ, освен приро­дата и човека не съществува нищо реално; само сетивното е действително и истинско[1]. Но ако в ума на човека съществуват различни представи и по­нятия за някакви предмети, за които неговите сетива не знаят нищо и които той нарича свърхсетивни, то тези поня­тия разбира се не могат да бъдат отображение на нещо реално; за тяхна основа служат някакви свойства или качества на сетивните предмети, които единствено съществуват и единствено са достъпни за нашето съзнание, свой­ства, които само по недоразумение мо­гат да бъдат отнасяни към нещо, което лежи извън и по-високо от природата и човека.

Такова е понятието за Бога, което образува основата на религията. Като не говорим вече за нравствените предикати на Божеството, каквито са например могъщество, благост, правосъдие, мъд­рост и други, които вече по своето сход­ство с действителните психически ка­чества на човека издават своя произ­ход, най-отвлечените наглед свойства на Съществото, наричано от нас абсолютно, имат своя извор в същия човешки дух. Например, имайки съзнание за безконечност, ние всъщност съзнаваме само безконечността на нашето съзнание; чувствайки нещо като безконечно ние само чувстваме и удостоверяваме без­конечността на нашата способност на чувстването; мислейки за безконечното, ние мислим и удостоверяваме само без­конечността на нашата мислителна сила; накратко казано: каквото високо и съ­вършено да си помислим, ние ще го намерим като съставен елемент в соб­ственото ни човешко същество[2].

Затуй онова същество, което чове­кът нарича Бог, в действителност не е нищо друго освен неговият собствен дух, който се представя като същест­вуващ извън него и по-високо от него. „Съзнаваното от нас Божество не е нищо друго освен самосъзнанието на човека, а познанието за Бога – самопознание на човека[3]. Свойствата на Божеството са идеализирани свойства на самия човек, и Бог въобще е днев­ник на човека за неговите най-висши чувства и мисли[4].

Какво ще бъде религията при та­кова понятие за Бога? – Религията не е някакво отношение на човека към реално същество, което се намира из­вън и по-високо от него, но е негово отношение към собственото му съще­ство, обаче като към друг, противопо­ложен нему обект[5]. В религията човек олицетворява и противополага на себе си своето собствено същество и влиза в различни отношения към него като към реален предмет[6]. Съдържанието и предметът на религията са напълно човешки; мъдростта на Божеството е човешка мъдрост; тайната на богословието е антропология, а тайната на та­ка наречения абсолютен дух е тайна на ограничения субективен дух[7]. В зависимост от това в каква степен чо­векът съзнава тази тайна, религията се явява пред него като „тържествена изява на най-скритите съкровища на собствения му дух“, А доколкото тя е скрита за него, религията се явява гибелно заблуждение. „Религията е отношение на човека към собствено­то му същество – в това се крие нейната истина и нравствена сила; но в същото време тя е негово отноше­ние към самия него, но не като към себе си, а като към друго, различно от него, дори противоположно същество; и в това се забелязва нейната неисти­на, нейното противоречие на разума и нравствеността; тук е злокобният извор на фанатизма, тук е висшето метафизическо начало на всички кървави чо­вешки жертви, накратко казано, тук е изворът на всички ужаси в историята на религиите[8].“

А коя е причината на това толкова гибелно за човека явление – религията? Где е изворът на този странен наглед стремеж да олицетворява човек себе си и да влиза в мечтателно отношение със своето собствено създание?

Причината на това се крие в чув­ството и фантазията. Основата на рели­гията е сърцето и фантазията. Нашето отношение към предметите, в частност и към самите нас, може да бъде или теоретическо, гдето главен деятел се явява умът, или практическо, гдето главното място принадлежи на сърцето. Теоретически ние се отнасяме хладно­кръвно към предмета, заради самия предмет и неговото опознаване; тук на­шите лични интереси не са намесени и не повреждат предмета на нашето поз­нание. Практическото отношение към предметите, по своята същност, е егоистическо; ние искаме предметът да бъде не такъв, какъвто е, а какъвто ние го желаем да бъде. Религията е именно такова практическо, егоистическо отношение на нашето аз към себе си; в нея ние си представяме нашето същество не такова, каквото е, но такова, каквото ние го искаме да бъде; върху него пренасяме желанията, нуждите, стреме­жите на нашето нисше, сетивно, егои­стическо аз[9].

Оттук се вижда, че религията не е плод на нормалната дейност на сърцето, понеже сърцето не е извор само на егоизма, но и на много възвишени и благородни чувства и стремежи. Затова Фойербах различава сърце (Gemüth), кое­то служи за начало на религията, от съ­щинското така наречено сърце (Herz). Последното е сбор от достойни, разум­ни, основани върху действителността, стремежи. Първото е болно, скъсало с природата сърце, пълно не с истински, а с мечтателни стремежи. Сърцето изобщо (Herz) е областта на всичко фи­лософско, рационално, светло, открито за света; сърцето като извор на рели­гията е областта на всичко мистическо, тъмно, което бяга от светлината и дей­ствителността[10].

Но сърцето самò по себе си може да бъде само извор на тъмни, неопре­делени стремежи; необходима е сила, която би давала живот, облик и предметност на тези стремежи. Такава сила е фантазията; ако сърцето е субективното начало на религията, то фантазията е нейният орган и същност[11]. Фантазията е послушна слугиня на сърцето и дава облик на всички негови желания, тя е собствено творческата сила на религията, виновницата на нейното предметно съ­държание. Недоволно от окръжаващата го действителност, нашето сърце се стре­ми към по-хубав, според неговия егоистически възглед, ред на нещата; фанта­зията бърза на помощ на тоя стремеж и създава идеалите на този по-добър ред – небе и висш свят. Недоволно от окръжаващото го човечество, нашето сърце желае съвършенство на хората, и нашата фантазия създава идеалите на съвършени хора, създава богове[12]. Така възниква религията, която всъщност, е идеализация на нашето собствено аз, като се развива и видоизменя заедно със самопознанието на човека и с про­мяната на неговите понятия за своето съвършенство.

Прочетете още „Илюзия ли е религията?*“ →