Архимандрит Иларион

Животът е пълен с грапавини. Човек трябва много да внимава да не се препъне. Падне ли, ще се изцапа, ще се окаля и може да се осакати. А в такова състояние нито за себе си, нито за другите ще е приятен. Напротив, ако има съзнание за лично достойнство, в едно такова състояние той ще се срамува от другите и от самия себе си. И, ако не обръща внимание на положението, в което е изпаднал, съвсем ще се обезобрази. Калта в живота, това е грехът. За греха може много да се говори. Та кой ли не е изпитал жилото на греха? Той е навсякъде – във всички среди, при всички възрасти. От никого не е желан, но човек лесно му се поддава, «Защото не това, що желая, върша, а онова, що мразя, него правя» (Римляни 7:15) – казва Апостолът от името на всички човеци. Там е бедата, че грехът може да омотае човека тъй, че последният да го смята за свой доброжелател. Сдружава се с него и все повече и повече пада, докато бъде погубен от него. Една легенда разказва: – В един запустял палат се загнездила страшна змия и никой не се решавал да влезе там, защото ще го ухапе. Но, ето, че се намерил един смел човек, който се заклел да я убие. И когато отишъл в двореца и надникнал, забелязал в гнездото на змията една голяма жълтица от аравийско злато. Взел я и си казал: Ако тази змия ми мислеше злото, не би ми дала такава жълтица. Минало се време. Змията ухапала коня му и, в гнева си, той се спуснал да я убие. Но пак намерил жълтица в гнездото и я пощадил. После ухапала слугата му, сина му, жена му; най-сетне и самия него ухапала за крака. И като оздравял, отишъл да я убие. Но, за негова изненада, намерил един голям и красив бисер и пак я пощадил. В края на краищата, змията го ухапала и в сърцето. И тъй, този човек, при все че е съзнавал грозящата опасност от змията, самоизмамвал се от блясъка на жълтиците и бисера и я пощадявал, до­като го погубила.

Палатът – това е светът; змията – дяволът; отровата – това е грехът. Последният е наистина смъртоносна отрова за човека.

Човек трябва да се пази от изкушенията и примамките на греха, за да не бъде поразен смъртоносно. Трябва да бди, защото какви ли не разновидности има грехът. Понякога той тъй силно заслепява човека, че последният му става роб и почва да му слугува. Грехът може да заслепи човека, тъй че в неразумието си да бъде готов да пожертва заради него всичко. Това е падение, което и сам падналият не съзнава. Тогава и съвестта е помрачена, и разсъдъкът е в плен на греха. Църковният летописец Георги Кедрин пише, че Хонорий, син на Теодосий Велики – цар на Западната Римска империя, имал една птица, която, заради красивото пеене или пък заради красивите ѝ пера, много обичал и полагал големи грижи за нея. Нарекъл я даже с името на столицата Рим – Рома. Един ден, пред него се явил един от придворните му, който, цял разтреперан, извикал:

– О, царю, Рим загина!

– Как? – с ужас извикал Хонорий – аз току-що я чух да пее!

– Не говоря за птицата Рома, а за града, който е в опасност, нападнат от неприятелски войски – задъхан пояснил придворният.

– О, човече, как ме изплаши! – отвърнал царят едва ли не загубил ума си. Сега се успокоих, нищо, че градът Рома загинал, птицата, птицата само да е жива.

Какво безумно заслепление – не му е жал за древната столица Рим, за многото паметници в нея, за хилядния народ, а за птицата му!

Тъй човек понякога се увлича в греха – в празни, суетни неща, че забравя своите задължения към себе си, към другите – забравя душата си, народа, и нехае, че може да загуби и Царството небесно.

Колкото човек по-високо се издига, толкова може и по-ниско да падне, толкова и падането му е по-катастрофално. Колкото едно тяло е по-голямо, толкова по-голяма е и неговата сянка. Но, ако към слабостите на по-малките хората са снизходителни, към тия на големите – настоящите на високи и отговорни места – са безпощадни. Това е тъй, защото люшият пример на големия има много по-голям обсег на влияние.

Грехът загрубява, похабява не само душата, ами и лицето на човека. Тялото и душата са тъй свързани помежду си, че дават отражение един на други. Един мъдрец казал на сина си, който искал да пътува по света: – «Иди, сине мой, но запази чертите на лицето си!». Тази поръка е мъдра и дълбока. Действително добротата, благостта и добродетелите се четат по лицето на човека. Порокът разваля, а добродетелта разхубавява лицето на човека и отразява невинността му.

Колко нещастни щяхме да бъдем, ако нямаше възможност да се избавим от греха. Да виждаш и да съзнаваш, че си паднал, че си се изцапал и да мислиш, че няма начин на изправление, това значи духовна смърт. Но нашата вяра ни разкрива дверите на Божието милосърдие. Бог е неизмеримо велик в Своята любов към човека. Стига Той да забележи у него и най-слабия израз на разкаяние, готов е да му прости и да му върне прежната чистота и невинност.

Детето като падне, веднага става. Ако се изцапа, поизтърсва се и пак тича напред. Ако пък падне и много се изцапа, изкаля, или се нарани и не може да стане, то ще писне в неудържим плач и докато не дойдат да го вдигнат и го очистят, няма да престане да плаче. Ето, със същото такова съзнание за охраняване себе си трябва да постъпва и възрастният човек в живота си. Да вземе пример от детето – падне ли, веднага да стане и, ако пак падне, отново да стане. Има ли съзнание, че е паднал, нито за минута да не се бави, а веднага да се изправи. Сгреши ли да се поправи да бяга от греха, да се кае и да се възползва от милостта, щедро изливаща се чрез благодатта Божия в покаянието – да се изповядва и Бог ще му прости. Греш­ка без изправление – това е грешка без край. И това се отнася не само до рели­гиозно-нравственото състояние на човека, а и въобще до положението му в живота. Претърпиш ли неуспех – не отпадай духом; прояви усърдие да покажеш, че можеш да преодолееш трудностите. В обикновените си занимания, ако сбъркаме нещо и не се поправим, на следния ден, сигурно, пак ще направим същата грешка. Затуй, ученикът като сбърка нещо, учителят веднага го поправя или го кара да пов­тори казаното от него, за да види, дали го е разбрал и научил.Тъй като бодърства, човек може да се поправи и освободи от лошите навици. Спусне ли се по стръмнината, човек като че ли изгубва свободата си – мъчно може да се удържи и възпре. Същото е и с греха. Веднъж поддаде ли му се човек, трудно ще се възпре. Изгу­би ли човек, вследствие греха душевната си чистота, спокойствие и радост, напразно ще ги търси другаде – ще ги намери само, ако се възвърне в прежното си състояние. Една приказка разказва, че невинността, като си изгубила дрехата, напразно тичала при удоволствието, при щастието, при властта, за да я намери. И кой ѝ я поднесъл? Разкаянието! А истинското разкаяние и духовно изправяне, вярващият ще намери в Църквата. Тя обича своите чеда и, като майка, никога няма да се откаже от тях.

Майката на добродетелите – говори се в една приказка, – решила, в един пре­красен ден да събере цялата си фамилия в своя дворец. И твърде рано, още от заранта, пристигнала невинността – нейна дъщеря, придружена с голяма почит от любовта, украсена и увенчана с белите рози на чистотата, с лилия в ръка, тя влиза в просторния салон. И какво смирение в погледа, какво спокойствие, яснота и откровеност се изписвали на челото ѝ! Майката като видяла нейната чаровност и съвършенство, усмихнала се нежно и целият дворец екнал от песните на триумфалният празник… Вечерта пристига една почти непозната дъщеря на добродетелта – бледа, с насълзени очи. Пристъпва нерешително, срамежливо и страхливо, като че ли се бои, дали ще бъде приета. По чертите на лицето ѝ се забелязва горчива мъка: «А това е разкаянието, тъй дълго очаквано – казва с нежност добродетелта. – Не се страхувай, о, дъще, аз съм също твоя майка!».

Тъй, разкаянието е добродетел, която се цени, и то много високо. Притчата за блудния син е един блестящ пример на разкаяние и доказателство за великата Божия милост и опрощение. Но, добре е да се помни и това, че разкаянието трябва да се проявява навреме. Ако човек се обвърже в греха тъй, че приспи греховното си съзнание и съвестта, тогава не ще има истинско разкаяние, а само едно съжаление и страх от последиците на греха, които не ползват душата.

Има един много опасен бурен – народът го знае под името кукувича прежда. Той и без корени, като се залепи на стъблото на каквото и да е растение, бързо пуска едни тънки нишки, които омотават цялото растение, и то постепенно се задушава и умира. Ако речеш да го освободиш, трудно би намерил корена на този бурен, защото всяка нишка е и корен за себе си.За да го очистиш, трябва да разкъсаш или унищожиш цялото стъбло. Иначе хвърлиш ли го, макар и непопаднало на пръст, пак се залепва и почва пагубното си действие. Тъй е и с греха – той обвързва, омотава и замайва човека. Когато Александър Велики тръгнал на поход, за да завладява цяла Азия, като дошъл до капището на Юпитер, видял прочутия възел, наречен Гордиев, на името на Гордий, който го е сплел и оставил там. Жрецът на капището, по едно старо прорицание, му обяснил, че който развърже възела, ще завладее и ще се възцари над цяла Азия. Малка, дребна работа наглед – не се иска особен труд, за да се спечели едно велико владение. Каква голяма печалба – да се възцариш над цяла Азия! И тоя славолюбив цар пламнал от желание да раз­върже възела. Хваща го, опитва се да го развърже. Гледа отсам, гледа оттам – не вижда никакъв край. Краищата му били замотани скрито, не се виждали. Опитва се пак, напъва се, обръща го и като вижда, че не може да го развърже и няма друго средство, изважда сабята си и казва: все едно е да го развържа или да го прережа! И с оглед на това, един латински историк казал: «Или е изпълнил, или е измамил прорицанието.»

Греховните връзки са още по-заплетени, но който ги развърже по евангелското, истинското пророчество, ще наследи Царството небесно. Затуй, всичко, което те омотава в греха, трябва да преодоляваш. Не можеш ли да развържеш гре­ховните връзки с напразни размишления, опит и двуумение, тогава сечи, режи с едно твърдо решение, и ще изпълниш закона – ще стигнеш целта.

И ние, за да бъдем честити в живота, да сме чисти пред Бога, да сме спокойни пред съвестта си, да ни е леко на душата и за да бъдем и от хората гледани добре, трябва да обикнем чистотата, невинността, и да се опълчим против греха. Ако сме се омотали в греха – да търсим с Божия помощ изправлението, да обикнем разкаянието.

Ако сме паднали – да станем!

______________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1961, кн. 2, с. 8-11. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Доростолски митрополит Иларион (1913-2009), който при написването и публикуването на статията е архимандрит. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-e2D