Иван Панчовски

Всеки мислител в етическото си учение се старае да открие и обоснове възвишени нравствени ценности, които да издигне като идеал за човешка дейност. Някои ети­чески учения наистина се издигат до ценни нравствени начала, където е внедрена нравствена красота и сила. Но и най-завършената и обусловена етическа система остава логическо образувание, от което естествено лъха отвлеченост и безжизненост. Тя не може изцяло да раздвижи човешката душа, да я завладее и подтикне към нравствено подвижничество и към жертвено служене на доброто.

Нравствените идеали придобиват по-голяма привлекателна си­ла и власт над човешките умове и сърца, когато бъдат осъществявани. Тогава всеки човек лесно се убеждава в тяхната жизнена правдивост, прониква се от тяхната нравствена ценност и ги въздига за ръководни принципи на дейността си. Нравственият идеал, който е осъществен от определена историческа личност и е въплътен в нейния живот, притежава мощ да просвещава човешкия ум, да пленява човешкото сърце и да увлича човешката воля.

Много народи от най-дълбока древност следвали определени примери и образци като най-мощни нравствено-възпитателни средства. Древните римляни завещали на човечеството прекрасната сентенция: “Наставленията или думите поучават, а приме­рите увличат.”

Познавайки възпитателното въздействие на образеца в нравствения живот, стоическият философ Сенека препоръчва да си из­берем за пример превъзходен човек, винаги да си го представяме и да живеем така, като че той постоянно ни наблюдава. „Ние – завършва разсъжденията си Сенека – се нуждаем от образец, за да формираме характера си според него.” 

Безспорна житейска мъдрост и етическа истина е, че възвишеният нравствен образец е сигурно средство за почерпване на нравствено вдъхновение, за напредване в творчеството, за утвърждаване в доброто. Убедително говори бележитият църковен писател Лактанций: „Хората търсят повече примери отколкото думи, защото лесно е да се говори, но трудно е да се изпълнява. Не стройните и обосновани морални системи, а великите хора са били и продължават да са главните двигатели на човечеството в трудния му път към откриване на нови нравствени ценности и постигане на по-високи нравствени хоризонти. Благодарение на нравствените гении и герои – на техните завладяващи примери и вдъхновяващи образци – днес има повече истина, правда и добро на земята. Те са огромни духовни фарове, които излъчват незагасваща светлина по пътя на отделния човек и на всички народи заедно към нравствения напредък и социалната справедливост“.

Същевременно и великите хора са духовно ограничени и подвластни на греха. Вследствие на това никой от тях не е могъл само със собствените си сили да въплъти в себе си нравствения идеал в съвършенство и по този начин да покаже нагледно цялата му истинност, красота и сила. “На нас липсва – оплаква се известният римски философ и оратор Цицерон – образец на истинска и чиста справедливост. Тези, които имаме, са сенки и образи и ние не ги следваме.”

Въз основа на горчивия си житейски опит, на критичния си етически размисъл и под влияние на Божия промисъл много хора от древния свят съзнавали потребност от богочовешки нравствен учител и образец. Израз и обосновка на тази потребност срещаме у древния църковен учител Лактанций: “Човек не може да бъде съвършен учител. Как той ще съумее да се издигне на висотата на добродетелта, как ще се освободи от недъзите си, които са вкоренени дълбоко в душата му? Поради това ние се нуждаем от учител, изпратен от небето, който притежава знание, безсмъртие и добродетел и който може да ни води по съвършен начин. Но той не може да стори това, ако не се облече в смъртно тяло. Ако би дошъл като Бог, очите на смъртните не биха могли да понесат блясъка на величието му. Освен това той не би могъл да бъде пример за добродетелност. И как въобще би могъл да извърши това, на което учи другите, ако не е подобен на тези, които учи? Следователно, човек не може да бъде съвършен учител, ако не би бил същевременно Бог, който с небесен авторитет да заставя хората да го следват, но той не може да бъде учител, ако същев­ременно не е и човек, за да може чрез примера си да насърчи да го следват.”

Това въжделение на човешкия ум и на човешката съвест се изпълни в лицето на Иисус от Назарет чрез богочовешката Му природа. Поради съвършената Си божествена и човешка природа Той е истински и вечен нравствен идеал и образец. “Природата на всичко сътворено – пише св. Атанасий Велики – е променлива, всяка твар е преходна. Ето защо при нас дойде непроменящият се, за да имат хората в непреходната справедливост на Словото образец на добродетелност и постоянен принцип за нея.”

Чрез своята богочовешка личност и чрез Своето духовно съвършенство Иисус Христос стои на ненадмината висота. Пред богоозарения поглед на вярващите Той се разкрива като съвършен и вечен нравствен идеал и вдъхновяващ образец. В това отноше­ние Той не може да бъде изравняван с никой смъртен човек, а още по-малко може да бъде надминат. Нравственото съвършенство и духовното величие на Иисус Христос са неизмерими. Те са безпределни по ценност и обсег и са вечни по валидност. Върху нравствения образ на Спасителя не пада никаква сянка от слабост или грях.

Богочовешката личност на Иисус не може да бъде обхваната в пълнота от никой смъртен човек. По същата причина нейната дълбочина не може да бъде изразена изчерпателно в пространствено-временните категории на човешкото познание. Щом външният образ на Христос не може да бъде описан цялостно, нима може да бъде очертан духовният Му образ? Той не се поддава на изчерпателно и пълно изобразяване. Нито четката на гениален художник, нито перото на вдъхновен поет, нито речта на даро­вит оратор могат да изобразят съвършената духовна красота и величие на Иисус Христос.

Изправяйки се с духа си пред съвършения нравствен образ на Спасителя, за нас е възможно да съсредоточим вниманието си само върху някои основни негови черти. Все пак те са достатъчни, за да задържат будно съзнанието ни, да го обогатяват с възвишени нравствени ценности и най-важното да го импулсират за духовно издигане и усъвършенстване.

Единство между учението и живота на Иисус Христос

Учители по нравственост и добродетелни хора са съществували и преди Христос. Историята на света и философията свидетелства за видни представители на човечеството, които очертавали пред съзнанието на хората възвишени нравствени идеали, опитвали се да живеят съобразно с тях и да ги осъществяват в живота си. Но едва ли някой човек е можал да проведе живота си в пълно единство с учението си, в съвършена хармония с идеала си. При обективен и задълбочен размисъл и чрез проникновено самовглъбяване всеки чувства в себе си недостиг на сили да прехвърли мост между идеал и действителност, за да бъде докрай верен на принципите си и безкомпромисно последователен в убежденията си. Поради тази причина между учението и живота дори на най-видни философи и учители по морал на човечеството винаги е съществувала дисхармония. Това обстоятелство, от една страна, хвърляло сянка върху истинността и валидността на възвестяваното от тях учение, а от друга страна, отслабвало и нравственото му въздействие върху хората. Истината, особено моралната, придобива ценност и сила, когато се увенчае с добри плодове, когато се въплъти в добродетелни дела, когато се превърне в действи­телност. Човек не възприема безсилната и безплодната истина. “Вярата ако няма дела – пише св. апостол Иаков, – сама по се­бе си е мъртва” (Иаков 2:17). Истинността и силата на вярата се доказват и удостоверяват по безспорен начин чрез произтичащите от нея дела. “Само делото – според Гьоте – доказва силата на любовта.“ За същата истина говори Достоевски в романа си “Унижените и оскърбените” чрез устата на един от своите герои: “Само любов е малко; любовта се доказва с дела.”

Интересна е следната случка от живота на видния германс­ки философ Макс Шелер, който проповядвал възвишена морална система. Веднъж негови близки съмишленици в приятелска бесе­да го запитали защо между учението и живота му няма единство. Философът отговорил откровено: “Аз съм само пътеуказател към доброто, но не съм самото добро.” Този отговор е твърде остроу­мен. При все това той не ни задоволява. Който познава ценността, красотата и възвишеността на доброто и посочва на другите пътя за неговото постигане, сам трябва да се вдъхновява от него, да му служи и неотклонно да го осъществява.

Богочовекът Иисус Христос учил и наставлявал хората на възвишено нравствено учение и винаги живеел в пълно съгласие с него. Той очертавал пред духовния поглед прекрасен нравствен идеал и винаги го въплъщавал в постъпките и делата Си. То­ва се дължи на обстоятелството, че Иисус като Богочовек учил другите на това, което Той бил, е и ще бъде във вечността. Хрис­товото нравствено учение е живо разкритие на самата Христова личност, на нейния пълноценен живот и на нейното божествено съ­вършенство. Поради това Иисус Христос е въплътен идеал. Той е идеал-действителност, верен пътеуказател към доброто. Наред с това Той е бил и самото добро – абсолютното и вечното доб­ро. Нравственото учение на Христос по същество е неотделимо от Иисусовата личност. Нравственият образ на Иисус е средо­точие на Христовото нравствено учение, а оттук и на всеки истински християнски нравствен живот. По своето същество живот, провеждан в хармония с принципите на Христовото нравствено учение, е живот в Иисус. Тогава Той живее в човешката душа и цялостно я преобразява.

За смъртен човек не е казвано това, което божественото От­кровение свидетелства за Иисус Христос. Той е Учител-пророк “силен на дело и слово пред Бога и пред целия народ” (Лука 24:19). Всяко слово на Спасителя излъчва от себе си божествена сила и се превръща в дело, защото то е слово на въплътения Бог Слово, което е абсолютната истина и пълнота на живота. Целият земен живот на Иисус Христос бил низ от чудни дела, в който се осъществявало божественото Му учение. Той не бил етически те­оретик или моралист, а въплътен нравствен идеал, осъществена добродетел, жив образец на нравствено съвършенство.

Въз основа на научния и философския напредък, от една стра­на, и на богатия житейски опит, от друга, ние днес добре познаваме силата на живота и значението на практиката като път към истината и коректив на теорията. Днес съществуват философски движения, които се основават върху живота и делото на човека. Философията на живота и прагматизмът (философията на дело­то) обосновават тезата, че животът и делото са най-достоверните пътища за познание на истината и за доказване на нейната нравствена ценност и валидност. Тази теза била доказана от Иисус Христос теоретически и практически. Делата или плодовете спо­ред Него са безспорният показател за истинността на убежденията и за добродетелността на човека, по плодовете се разпознават както истинските, така и лъжливите пророци. “По плодовете им ще ги познаете – казва Иисус Христос. – Бере ли се грозде от тръни или смокини от репей? Тъй всяко добро дърво дава добри плодове, а лошо дърво дава лоши плодове. Не може добро дърво да дава лоши плодове, нито лошо дърво да дава добри плодове” (Матей 7:16-18).

Този практически критерий за установяване на истината и за познаване на нравствената качественост на хората Иисус Христос прилагал на първо място към Себе Си, когато искал да приведе аргументи за истинността на учението Си и за божествеността на мисията Си в света. “Аз имам – говори Той – свидетелство, по-голямо от Иоановото, защото делата, които Ми даде Отец да извърша, самите тия дела, що Аз върша, свидетелстват, че Отец Ме е пратил” (Иоан 5:36).

Иоан Кръстител с аскетичния, моралния и с пророческия си авторитет засвидетелствал божественото пратеничество на Иисус Христос. Все пак самият живот и делата на Спасителя били много по-достоверни и безспорно свидетелство за това. Иисус Христос не само обявил, че е въплътеният Единороден Син Божи и единственият божествен Учител, но чрез живота и делата Си потвърдил това. Когато виждал неверието на някой от слушателите Си, Той казвал: “Делата, които Аз върша в името на Моя Отец, те свидетелстват за Мене … Ако не върша делата на Моя Отец, не Ми вярвайте. Ако пък върша, макар на Мене и да не вярвате, на де­лата повярвайте, за да разберете и повярвате, че Отец е в Мене и Аз съм в Него” (Иоан 10:25,37,38).

Следователно, между учението и живота, между думите и де­лата на Иисус Христос съществува пълно единство и съвършена хармония. Божественото Му учение се отливало в божествени де­ла. Иисус Христос живял така, както учил и учил така, както жи­вял. Дори най-ужасните мъчения и позорната кръстна смърт не могли да Го отклонят от принципите на възвишеното Му учение, на което останал верен и последователен в живота Си до смърт. С делата и най-вече с голготската Си саможертва Той запечатал истинността на учението Си за вечни времена. Никой не умира за принципи, в чиято безусловна истинност, ценност и валидност не е уверен.

Чрез пълното единство между учението и живота Си Иисус Христос се засвидетелства пред съвестта на вярващите като въплътен Бог и божествен Учител на вечната истина и на безсмъртния живот. Затова ние напълно основателно Го считаме за свой идеал и образец. Ако се изразим с думите на църковния учител Лактанций – със слово Той учил на премъдрост, а с истинска добродетел потвърдил учението Си.

Нравствената свобода и безгрешността на Иисус Христос

Нравственост без свобода няма. Това означава, че човек тряб­ва да бъде надарен със способност свободно да избира доброто пред злото и творчески да го осъществява в дейността си. Нравственият живот е свободен и творчески живот в доброто. Да се вдъхновяваме винаги от доброто, постоянно да го предпочитаме и непрекъснато да го осъществяваме в живота си, ще рече да водим съвършен нравствен живот, да се издигаме до безграничност, да постигаме светост.

Иисус Христос притежавал нравствена свобода, защото Той и по божествената и по човешката Си природа бил съзнателно-свободна личност. Според думите на св. Григорий Нисийски Спасителят имал и човешка душа, която била способна за самоопределяне. По силата на богочовешкия характер на личността Си Иисус Христос бил надарен с нравствена свобода, която откривала и пред човешката Му природа безкраен път за нравствено творчество.

Новозаветните книги ясно свидетелстват, че у Него съществу­вала реална нравствена свобода в пълния смисъл на думата. В тях се разказва, че Иисус Христос бил изкушаван и че превъзмог- нал сатанинските съблазни, което е възможно само при действителна нравствена свобода. Изкушенията, на които Той бил подло­жен в пустинята след продължителен и изнурителен пост, имали страшна сила. Иисусовата воля обаче не се поколебала нито за миг. Със своята твърдост Той устоял срещу пристъпите на изкусителния дух и го прогонил от Себе Си. Тук, разбира се, не свършили изкушенията за Иисус Христос. През целия Му земен живот те се изправяли пред Него и под формата на измамни ценности, лъжливи истини, мними блага Го увличали в грях и се стараели да го отклонят от великата Му спасителна мисия в света. Иисус обаче знаел, че грехът поробва и унижава човека, превръща го в свой пленник и служител. Тази етическа истина Христос изразил по следния начин: “Всеки, който прави грях, роб е на греха” (Ио­ан 8:34). Чрез отдаването и робството си на греха човек обрича себе си на неговите ужасни последици – страданията и смъртта: “Платата, що дава грехът, е смърт” (Римляни 6:23). Иисус Христос никога не се самоопределил към злото и не извършил никакъв грях. Нравствената Си свобода Той употребявал само за избиране и творческо извършване на добро. Безспорната нравствена красота и животворна мощ на доброто били единствените двига­тели в Иисусовия живот. Доброто извира от Бога, то е изява на Божията света природа, изискване на Божията воля. Който обича доброто и го върши, той живее в Бога и води божествен живот – красив и богат, блажен и вечен. Който изпълнява Божията воля, неговият “плод е светост, а краят – живот вечен” (Римляни 6:22).

Познавайки божествената красота и животворната сила на доброто, Иисус Христос го избирал и извършвал. Насъщната ду­ховна храна на Спасителя се състояла в изпълняване на Божия нравствен закон: “Моята храна е да изпълнявам волята на Оногова, Който ме е пратил и да извърша Божието дело” (Иоан 4:34). Изпълнявайки Божия нравствен закон и извършвайки добро, Иисус Христос постигнал пълно духовно удовлетворение и се радвал на душевен мир. Горчивата чаша на страданията, която Той изпил до дъно заради саможертвената Си служба на Бога, заради непрекъснатото извършване на добро, не могла да помрачи духовния Му поглед и да смути спокойното Му сърце. Така Спасителят по очебиен начин показал духовната красота и победната сила на доброто, доказал, че истината може да бъде осмивана, може да бъде разпъвана на кръст и погребвана, но тя ще възкръсне и ще тържествува вечно. Тогава никаква лъжа и неправда не ще могат да затъмнят излъчващата се от нея божествена красота и живот­ворна сила.

Нравствената свобода на Иисус Христос била на такава висота, тя била съвършена, идеална. Това ще рече, че Иисус Христос имал съвършенството да иска, да избира и извършва само доб­ро като единствено ценно и достойно за Него, а оттук – и за всеки човек. Иисусовото нежелание да греши придобило такава сила, че било равносилно на невъзможност да греши. Тази свобо­да е толкова висша, че тя се вдъхновява единствено от истината и доброто, никога не се осквернява с лъжа и неправда, никога не се опетнява с грях и зло. Такава идеална свобода притежава само Бог. Нея Иисус Христос имал според божествената Си природа от вечността, но чрез личния Си подвиг, чрез постоянното отклоняване от злото и чрез неотменното извършване само на добро Той я придобил и според човешката Си природа през земното Си съществуване.

Ако някой има съвършена, идеална свобода и чрез нея се предпазва от грях, той е безгрешен. Но може ли човек да бъде без­грешен? Този въпрос си задавали много представители на рели­гиозната и на философската мисъл още от най-дълбока древност. Ето няколко отговора на него от класическата древност.

Древногръцкият философ Кратес (около 300-та година преди Рождество Христово) заявява, че не е възможно да намериш човек, който да не е падал. Напротив, както в нара, така и във всеки човек се намира загнила семка. Римският стоик философ Сенека (3-65 година) изповядва: “Ние всички сме извършили грехове – едни по-тежки, други – по-ле­ки; при това ние не само сме грешили, но и по-нататък ще грешим до края на вековете.” По същото време Филон Александрийски (20-54 година) възвеличава Епимарк заради сентенцията му: “Който най-малко е грешил, той е най-добрият човек, защото никой не е без вина, никой не е без недостатък.” В същия смисъл се изразява и римският философ Епиктет (50-138 година). На въпроса, дали човек може да не греши, той отговаря по следния начин: “Това е невъзможно. Възможно е човек само постоянно да се стреми да не греши. Чрез този непрестанен стремеж да се въздържаме поне от някои грехове – ще рече да работим за доброто.” А Ливаний (314-393 година) – бележит гръцки философ и оратор, направо заявява: “Да не се греши е Божие свойство и то е присъщо само на Бога.”

Научната обективност и историческата правда ни задължава да отбележим, че тази истина не е открита от споменатите класически философи. Тя е засвидетелствана много векове преди тях – още когато проблеснали първите зари на човешката култура. В “Битие”, първата книга на Библията, пише: “Помислите на човешкото сърце са зло още от младините му” (Битие 8:21). От­тук нататък тази идея в различни форми и обосновки се среща почти във всички книги на Библията, в които е внедрена не са­мо мъдростта на вековете, но и богооткровената истина. Злото е властно в този свят, той цял лежи в зло (1 Иоан 5:19). Грехът оплита в мрежите си всички и без Божия помощ ние ставаме негови роби.“И както елини, така и иудеи – свидетелства св. апостол Павел – са под грях … няма нито един праведен” (Римляни 3:9). Поради това “ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим и истината не е в нас” (Иоан 1:8).

Не само древните религиозни и философски творби свидетелстват за греховността на човека. За човешкия опит и за новата философия е също така напълно очевидно, че поради ограничена- та си психофизична природа и поради немощните си нравствени сили всеки човек в някаква мярка се заблуждава и греши. Латинската поговорка “Да се греши е присъщо на човека” се среща почти у всички народи като плод на вековен житейски опит и на проникновена практическа мъдрост. Новата философска наука чрез един от най-бележитите ѝ представители – Имануел Кант, заявява: “Твърдението, че светът лежи в зло, е толкова старо, колкото историята, дори колкото поезията, която е още по-стара, и дори се изравнява по възраст с най-древната между всички поетически творби – религията на жреците.” Кант нарича злото “радикално”, защото според него то се появява в света по първоначално влечение на човека към него. Никой човек не може да изкорени от себе си без остатък това влечение и не може да унищожи злото в света. Това би могло да стане само чрез духовна еволюция, която надхвърля възможностите и силите на човека.

Сред греховния океан, който обливал в мътните си вълни це­лия свят, Иисус Христос стоял чист и неопетнен. През целия Си земен живот Той не попаднал в заблуда и не извършил грях, защото Неговата човешка природа действала в пълно единство и в съвършена хармония с Неговата божествена природа. Като се издигнал до идеална свобода, Иисус Христос изпитвал отвраще­ние и погнуса от нравствената грозота и гибелност на греха и не извършил зло. Той бил изкушаван като всеки човек, защото имал не само божествена, но и човешка природа, обаче превъзмогнал всички изкушения и живял в безгрешност и светост. Иисус Хрис­тос – според думите на св. апостол Павел – бил “изкушен като нас във всичко, освен в грях” (Евреи 4:15).

Земният живот и особено обществената дейност на Спасителя протекли пред очите на голям брой хора от най-различни слоеве. Всички те много добре познавали мислите, намеренията, чувствата, постъпките и делата на Иисус Христос. А техните свидетелства посочват, че Той не извършил никакъв грях.

Да приведем свидетелства, като тръгнем от тези на неговите врагове и завършим с тези на приближените Му ученици и на самия Него.

Фарисеите и книжниците – духовните ръководители на еврейския народ по онова време, виждали в лицето на Иисус Хрис­тос свой смъртен враг. Никой не си позволявал да ги изобличава така, както Той. В своите речи и беседи ги наричал лицемери, слепи водачи, безумци, изедници, грабители, оприличавал ги на варосани гробници, на змии, на рожби ехиднини и им предвещавал гибел. Заради това те искали да заловят Иисус Христос в каквото и да било беззаконие, неправда или грях, за да го опетнят и злепоставят пред народа, да разрушат високия Му автори­тет и да го предадат на съд – за смъртно наказание. За тази цел те следвали всяка стъпка от живота и дейността на Иисус, не пропускали нито дума от Неговите проповеди и беседи. При това Той не избягвал фарисеите и книжниците. Пред тях произнасял пламенните Си проповеди, с тях беседвал и спорил, пред тях извършвал чудните Си дела; открито говорил на света, вина­ги поучавал в синагогите и в храма, където се събирали иудеи, не говорил и не вършил нищо тайно (Иоан 18:20). Знаейки много добре намеренията на фарисеите и книжниците, Иисус Христос направо предизвикателно ги запитал: “Кой от вас ще ме укори за грях?” (Иоан 8:46). Никой от присъстващите не дръзнал да Го укори за какъвто и да било грях, защото нравствената Му чистота и божествената Му светост били очевидни.

А когато ненавистта напълно ги заслепявала, фарисеите и книжниците търсели и най-малката възможност да обвинят Ии­сус. Но всичките им обвинения били голословни и не посочвали никакво действително провинение. Така тези обвинения също свидетелстват за нравствената чистота, за безгрешността и светостта на Спасителя.

При съденето на Иисус Христос първосвещениците, стареите и целият синедрион търсили лъжливи показания против Него, за да Го умъртвят, но не намерили. Чрез подкупи събирали много лъжесвидетели, но те не говорили еднакво, сами разобличавали себе си и доказвали невинността на Христос. При това положе­ние иудейските властници поискали смъртно наказание за Иисус, защото наричал Себе Си Син Божи, Син Човечески и Христос, тоест Месия (Матей 26:59-66; Марк 14:55-64).

Римският прокуратор Пилат Понтийски изслушал всички кле­ветнически обвинения на иудейските първосвещеници против Ии­сус от Назарет, включително и това, че обявявал Себе Си за Христос, тоест Месия и за Цар. Като проверил старателно тяхната достоверност и наказуемост от гледище на римското право и установил, че има пред себе си благороден, нравствено чист, не­винен и праведен човек, Пилат заявил няколко пъти категорично и тържествено пред първосвещениците и народа: “Аз не намирам никаква вина у Този човек” (Лука 23:4). Поставен пред заплахи и натиск, римският прокуратор бил принуден да предаде Иисус Христос на смърт, но при все това признал Неговата невинност и праведност. Взел вода, измил ръцете си пред народа и произнесъл: “Невинен съм за кръвта на Тоя Праведник” (Матей 27:24).

Клавдия Прокула – съпругата на Пилат, също считала Иисус за праведник и молила съпруга си да не Му причинява никакво зло (Матей 27:19).

Римският стотник, който бил свидетел на божественото държане на Иисус Христос през време на кръстните Му страдания и видял знаменията по време на смъртта Му на Голгота, заявил: “Наистина, Тоя човек е бил праведник” (Лука 23:47).

Единият от разбойниците, които били разпнати заедно с Ии­сус, бил трогнат от чистотата и невинността, от благородството и възвишеността на божествения Страдалец. От кръста той изповядал че Иисус Христос “нищо лошо не е сторил” (Лука 23:41) и повярвал в Неговото месианско достойнство.

Още по-висока обективна ценност и доказателствена сила има свидетелството на Иуда Искариот, който като апостол познавал отблизо земния живот на Иисус. След предателството си психо­логически следвало Иуда да намери някакво провинение или някакъв грях в живота на Иисус Христос, за да може поне частично да оправдае пред себе си своето престъпление, да смекчи вината си пред собственото си съзнание и да успокои собствената си съвест. Но образът на Иисус за него също бил лъчезарен, животът на Спасителя бил толкова праведен, че Иуда не можел да не осъзнае чудовищното си престъпление. Той хвърлил тридесетте сребърника в лицето на иудейските първосвещеници и стареи, като заявил: “Сгреших, че предадох невинна кръв” (Матей 27:4). В отчаянието си за непоправимата грешка той се обесил. Свидетелството на Иуда, потвърдено с високата цена на собствения му живот, притежава несъкрушима достоверност и убедителност.

Свидетелствата на Христовите врагове за Неговата безгреш­ност са валидни, защото в тях не може да се долови никаква бла­госклонност и снизходителност. Все пак те не са достатъчни, за да ни уверят напълно. Противниците на Иисус Христос поради враждебното си отношение към Него нямали достъп до интимния Му живот и тяхната преценка за Него, освен че може да е тенденциозна, но не е и пълна. Следователно, тези свидетелства ще придобият безусловна валидност, когато бъдат потвърдени от свидетели, познавали живота на Иисус. Пред своите приятели и близки човек открива истинския си духовен лик.

Иисус бил заобиколен от много хора, който Той обичал и уважавал. Те общували с Него и Го познавали като себе си. Към тази категория свидетели на земния живот на Христос принадле­жат Иоан Кръстител и апостолите.

Иоан Кръстител е роден от Елисавета, сродница на Дева Ма­рия – майката по плът на Иисус. Това обстоятелство е достатъчно да се предположи, че Иоан Кръстител е познавал Иисус Христос от детската Му възраст и е наблюдавал живота Му с оглед на великото си назначение да бъде Негов Предтеча и свидетел пред света. Захария, бащата на Иоан Кръстител, изпълнен с Дух Свети, съобщил на осмия ден след раждането му: “И ти, младенецо, ще се наречеш пророк на Всевишния, понеже ще вървиш пред лицето на Господа, за да приготвиш Неговите пътища и да дадеш на народа Му да познае спасението чрез прощаване греховете им” (Лука 1:76-77).

Ценността на свидетелството на Иоан Кръстител за безгрешността на Иисус Христос се издига още повече чрез неговия строг и чист живот. Той призовавал с пламенни слова всички към покая­ние и братска обич. Иудейският историк Иосиф Флавий в съчинението си “Иудейски древности” характеризира Иоан Кръстител като добър човек, увещавал иудеите да се упражняват в добродетел и да се придържат към справедливост в отношенията си един към друг. Този проповедник, строг пустинник и вдъхновен пророк не намерил никакъв грях у Иисус Христос, а себе си счел за недостоен не само да Го кръсти, но дори и ремъка на обущата Му да развърже (Матей 3:14; Марк 1:7). Иоан Кръстител нарича Иисус Христос “Агнец Божи, Който взема върху Си греха на света” (Иоан 1:29).

И все пак едва ли друг човек е познавал толкова добре Иисус Христос, колкото неговите апостоли. След тяхното призоваване те постоянно били при своя Учител, били посветени във всички тайни на изключителната Му личност, слушали словата и беседите Му и били свидетели на постъпките и делата Му. На тях Иисус се доверявал напълно, поверявал тайните на Своята лич­ност и мисията Си в света. Поставени в такова отношение към Христос, апостолите имали възможност да Го познаят. При то­ва те не идеализирали образа на Иисус Христос, защото всички имали здрав усет за реалността. Истинността на своята проповед за Спасителя те удостоверявали с пълното си себеотрицание и я запечатвали с мъченическата си смърт. Ето защо свидетелствата на апостолите за живота, характера и поведението на Иисус Христос имат най-висока етическа и юридическа ценност.

Св. апостол Петър изповядвал Иисус Христос пред целия свят, включително и пред враждебно настроените към Него власти, ка­то въплътен Единороден Син, като Светия и Праведния (Деяния на светите апостоли 3:14; 4:27). От личен опит той се убедил, че в лицето на Иисус от Назарет се сбъднало предсказанието на пророк Исаия за Не­говата невинност и безгрешност. В духа на това пророчество св. апостол Петър свидетелства: “Той не стори грях, нито се намери в устата Му лъст” (1 Петра 2:22). Не с тленни неща – сребро или злато, а “с драгоценната кръв на неопетнения и чист като агнец Христос” (1 Петра 1:19) е извършено изкуплението на човешкия род от греховете му. “Христос, за да ни заведе при Бога, веднъж пострада за греховете ни, Праведник за неправедните” (1 Петра 3:18).

Св. апостол Иоан Богослов, любимият ученик на Иисус Хрис­тос, който най-дълбоко вникнал в богочовешкия образ на своя Учител и Го запечатал в своето Евангелие, също Го наричал “Праведен” и “Праведник”, защото “грях в Него няма”. Като чист от грях, като непорочен и свят, Иисус чрез саможертвата Си на Голгота взе върху Себе Си нашите грехове и всеки, “който пребъдва в Него, не съгрешава” (1 Иоан 2:1, 29; 3:3).

Св. апостол Павел, по име Савел, роден и получил прекрасно образование в град Тарс, като ревностен фарисей отначало преследвал Христовите последователи, но после се уверил в безгрешността и божествеността на Иисус Христос и сам станал Негов свидетел и благовестник по обширната Римска империя. Той не само назовавал Иисус “Праведник” и “Светия, който не знаеше грях” (2 Коринтяни 5:21), но и Го представял като вечен Първосве­щеник, непорочен, отделен от грешниците и станал по-висок от небесата.

Като увенчание на всички свидетелства за безгрешната све­тост на Иисус Христос могат да послужат Неговите (Иисусовите) изповеди. В собствения си дух всеки сам прониква най-дълбоко; пред самопознанието не остава скрита нито една тайна на личния живот; нравственият образ на човека се разкрива всестранно пред личната му съвест. “Кой човек знае какво има у човека, освен човешкият дух, който живее в него? Така и Божието никой не знае, освен Божият Дух” (1 Коринтяни 2:11).

Свидетелството на Иисус Христос за собствената Му безгреш­ност се подкрепя от фактите на обективната действителност, защо­то то се потвърждава от много свидетели – очевидци на Христовия живот на земята. Тук е изпълнено условието на юридическия принцип: “С устата на двама или трима свидетели да се потвърди всяка дума” (Матей 18:16; Второзаконие 17:6; 19:15).

Но нека се запознаем със свидетелствата на Иисус за собстве­ната Му безгрешност.

Следва…(виж тук).

___________________________

*Публикувано в книгата Най-прекрасният, Духовният образ на Иисус Христос, С., 1992, с. 95-110. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Иван Панчовски (1913-1987) и Господ Иисус Христос. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-d6G