Николай Цвятков Кочев

Сам по себе си проблемът за поли­тическата същност на политико-църковните партии на зилоти и полити­ци е твърде сложен. Той се усложнява от политическата безпринципност на техните водачи и от факта, че във Византия е налице и едно „друго“ общество, което се интере­сува не толкова кой ще управлява, колкото от това да притежава храна и жилище. Това общество приема названието зилоти[58]. Негови чле­нове, ако съдим от някои писма на патриарх Атанасий I от периода на неговото второ патриаршестване и от едно известие на Георги Пахимер за това, че някои духовници били прес­ледвани от патриарх Атанасий[59], не без основание може да се приеме, че привърженици на тези зилоти станали и някои от обеднелите представители на политиците. Този факт подсказва, че в тяхно лице политико-църковната партия на зилотите е имала врагове. И обратно­то, че тези „други“ зилоти са били на страната на политиците.

В системата на взаимоотношения­та между зилоти и политици, инте­рес представлява и въпросът за уни­ите. Те имат църковно-политически характер. Резултатът от тях бил винаги отрицателен за империята. Противопоставяни са не две мнения, които в системата на християнско-църковната религиозна философия и практика имат еднакво право на съществуване; дълбоко вътрешно противостояли два начина на мислене, борба за авторитет и влияние. От­тук, в политически план на мислене, разглеждането на Лионската уния като средство за създаване на хри­стиянски фронт срещу напиращите мюсюлмани, е неоправдана. Нито папата, нито Константинополският патриарх са имали намерение да се откажат от утвърденото от вековете. Това би означавало да се откажат от самите себе си. Ще рече, и под­писана, на унията трябва да се гле­да като на подчертано конюнктурен политико-църковен акт, пропит из­цяло, и от двете страни, от неискре­ност. Зилотите, отхвърляйки по принцип всякакъв контакт с Римската църква, отричат правото на съще­ствуване на мнения по въпроси, свър­зани с някои от основните положения на християнската църковна догма­тика. Догматът се превръща в „ки­тайска стена,“ който ги прехвърля в лагера на нехристияните. Налице е, с други думи, във Византия борба между две философско-религиозни направления, които, разделяйки обществото на две, го правят лесна плячка за завладяване.

За изостряне на борбата между зилоти и политици в началото на XIV-ти век говори фактът, че почти ни­кой от заемалите патриаршеската катедра в Константинопол не оста­нал до края на живота си патриарх. Те предварително се отказвали от патриаршеския трон. Само Нифон (1311-1315), поради недостойнство, бил свален от събора на еписко­пите[60], а Герасим (1320-1321) по­чинал[61]. Поради тези изострени от­ношения между двете партии, след второто напускане на Атанасий I през 1310 година, Константинополският патриаршески престол неведнъж останал задълго незает. А Иоан Гликис (1316-1320) бил женен с деца и след като бил избран за па­триарх, трябвало да се раздели със семейството си[62]. И именно при патриаршестването на Иоан Гли­кис имало случаи на непризнаване на свещеници, ръкоположени от епи­скоп униат[63].

Оценката за дейността и личност­та на един патриарх определя мя­стото на историка-летописец в по­литико-църковната двупартийност през първата половина на XIV-ти век. Никифор Григора не говори нищо поло­жително за заемалия само една го­дина патриаршеския престол Гера­сим[64]. Според Иоан Кантакузин пък Герасим, макар да не притежавал управленчески качества, се отличавал с висока нравственост[65]. При започналата междуособна война ме­жду управляващия Андроник II и внукът му Андроник III патриарх Ге­расим взел страната на младия Андроник[66]. Страната на Андроник Млади взел и патриарх Исаия (1323-1334)[67].

Борбата между Андроник II и младия Андроник III е период на изостряне на борбата между по­землената феодална аристокрация и търговските и занаятчийските сре­ди. При Андроник II социално-класовите противоречия се изострят дo такава степен, че започва да се чувства необходимост вътре в са­мата провинциална аристокрация, с която икономически бил свързан са­мият император, от опит за укреп­ване позициите на поземлената фео­дална върхушка чрез сменяне на самия Андроник. Тази промяна се налагала и от обстоятелството на засилване влиянието на градската аристокрация и търговско-занаятчий­ските кръгове, с които пък бил свър­зан Андроник Млади.

Андроник III още на млади го­дини влязъл в близки връзки с генуезците в Галата[68]. Тази връзка би­ла благоприятна за тях, за да го привлекат на своя страна. Той пък от тях очаквал да получи подкрепа при опита му да завземе престола[69].Според Сиргиан, приближен на вла­детелския двор, Андроник можел да получи подкрепа и от тракийските градове и села, където “…  неща­стните тракийци са обременени с до­бавъчни данъци[70].“ Взаимоотноше­нията между двамата Андрониковци стават причина за излизане на показ на цялата вътрешна сложност и доведените до краен предел социал­но-икономически отношения. По то­ва време изпъкват противоречията и в идейно-културната област. Изра­зителят на „рационалистическото“ направление Варлаам Калабрийски получава закрилата на Андроник III. Получил образованието си при Теодор Метохит и Никифор Григора, Андроник III станал изразител на ин­тересите на търговско-занаятчий­ските кръгове. Връзките му пък с генуезците в Галата оформили у него едно по-радикално схващане по отношение политиката на импе­рията спрямо запада.

Стълкновението между Андроник II и неговия внук Андроник III е изява и па политическите разногла­сия между зилоти и политици. Въп­росът едните или другите, достига до такава степен, при която не било възможно повече равновесие. Въп­реки че зилотите се застъпвали за строго придържане към православ­ното догматическо учение и канони­ческа практика, радикализмът на политиците печелел влияние. Той бил подхранван не само от съществу­ващата литература в полза на връз­ката със Западната църква, но и от едно явление, което, и според са­мите зилоти, взимало застрашителни размери. Става дума за прониква­нето и утвърждаването на връзките с османските турци. Още патриарх Атанасий I се обръща с молба към Андроник II да изгони от империята евреите, арменците и мохамеда­ните, които са се настанили в редица градове[71]. Малкото време показало, че за целостта на Византия са опасни не евреите и арменците, а мохаме­даните. Предвид опасността от пре­следване, мнозина, споделящи поли­тическите, а може би и идейните въз­гледи на политиците, се прикривали под булото на привързаност към на­соката на зилотите. Такъв прикрит адепт на партията на политиците ще да е бил патриарх Исаия. Сведенията за него, съобщени от Григора и Кантакузин, не си противоречат[72].Като се има предвид отрицателното отношение на тези двама автори спря­мо Варлаам, който е следващият след Иоан Век теоретик на идейните концепции на политиците, се налага схващането, че те са пропити от силна доза тенденциозност. Никифор Григора се опитва да омаловажи негови­те възможности, макар че по прин­цип е прав, че императорите поста­вяли за патриарси лица, които смя­тали, че ще им се подчиняват във всичко[73].

Патриарх Исаия взел изцяло стра­ната на Андроник III и наредил в църквите да се молят за него, а не за Андроник II Стари. За тази му смелост той бил затворен в манастир[74]. След свалянето на Андроник II и възцаряването на Андроник III Мла­ди, патриарх Исаия бил тържествено върнат в столицата. Подробният раз­каз на Григора и сдържаният на Кантакузин за пищност, граничеща с неморалност на процесията, съп­ровождала затворения от Андроник II патриарх, недвусмислено под­сказва, че е налице идейно-полити­ческо противопоставяне. Ясно е, че не може да се приеме за достовер­но известнието на Григора, че Исаия бил човек неук. Отношението на политиците към него подсказва, че той преди да бъде избран за патриарх, бил таен последовател на политико-църковната насока на политиците. Обстоятелството, че мнозина от епи­скопите останали на страната на Андроник II, на които патриарх Исаия наложил различни църковни нака­зания, потвърждава мнението, че е налице политикоидеен сблъскък ме­жду зилоти и политици и че патриарх Исаия, както и Андроник III, са застанали на страната на полити­ците[75].

Тук изниква въпросът: като се има предвид отношението на Кан­такузин към политиците след смърт­та на Андроник III, може ли да се предполага, че той е застанал искрено на страната на Андроник III Млади и следователно на позициите на политико-църковната насока на политиците. Данните сочат, че Иоан Кантакузин, обективно, е подкре­пял политиката на новия импера­тор. По-късните събития сочат оба­че, че, стремейки се към първата след императора длъжност, той не е бил далече от идеята да седне на императорския трон. След смъртта на Андроник III през 1341 година тази идея е могла да бъде осъществена чрез противопоставяне на Анна, съп­руга на Андроник III, и изолиране на малолетния им син Иоан от уп­равлението на страната. То е могло да се осъществи чрез открито пре­минаване на позициите на зилотите. Или, ако Андроник III не бе умрял, Кантакузин да завземе властта чрез спечелване на своя страна на пове­че привърженици в империята и на по-заинтересовани от състоянието на Византия нейни външни врагове, каквито били османските турци.

Идването на Андроник III на власт е не само резултат от активи­зиране действията на политиците; стъпването на Андроник Млади на императорския престол активизира тяхната дейност за осъществяване на контакт с папата за обща борба с мюсюлманите. Идването на Варлаам в Константинопол[76] и спорът му с Никифор Григора нарушава идейния баланс в полза на политиците. През 1334 година под влияние на Кантакузин, за патриарх е избран личният му приятел и домашен свещеник Иоан Калекас[77]. И Иоан Калекас като па­триарх, и Кантакузин подкрепяли идеята на Андроник III за уния. Посредник от страна на империята бил Варлаам. Опитът за „примире­ние“ между Рим и Константинопол бил необходимост, наложена на Ви­зантия от страна на Запада и от страна на все по-осезаемото присъст­вие на османските турци. В империята положиението между политици и зилоти било твърде напрегнато. Още по-тежко ставало то и от увелича­ващия се брой на бедните, както и от назряващия идеен сблъсък между Григорий Паламà и Варлаам. По­ради всичко това Варлаам бил из­пратен при папата в Авиньон тайно. Изхождайки от идейните концепции на политиците, които се покривали със собствените му разбирания за догматическите и каноническите раз­личия между римокатолическата и Византийско-православната Църк­ва, Варлаам в речта си пред папата се спира на няколко момента:

1) че не толкова догматическите и кано­ническите различия разделят двете Църкви, колкото омразата, насаде­на в гърците от претърпените без­брой беди, сторени им от латинците;

2) Френският крал да не се готви за кръстоносен поход срещу империя­та, а да изпрати военна помощ за оказване на отпор на турците;

3) Да се простят греховете на всички, които ще вземат участие в борбата с турците и да се освободят всички ромеи, продадени от латинците в робство;

4) Ромеите да не се про­дават в плен, а тези, които се осме­лят да сторят това, да бъдат отлъче­ни от Църквата;

5) Варлаам пред­лага на папата да изпрати учени ду­ховници във Византия, на които им­ператорът ще осигури нормални ус­ловия за работа[78].

Опитът за уния не сполучил. Смъртта на Андроник III и борбата за власт дали друга на­сока на външната политика на им­перията. Важна роля изиграва Иоан Кантакузин, който, бидейки запо­знат с дипломатическата дейност спрямо Рим при Андроник III, премина­ва към политико-църковната насо­ка на зилотите, разкривайки тай­ния план на политиците за уния с папата.

Религиозно-философският спор ме­жду Варлаам и Григорий Паламà започва преди дипломатическата ми­сия при папата в Авиньон и след диспута на Григора с Варлаам. Отначало Паламà и Варлаам били приятели. Запознал се отблизо с живота на монасите в Свeта Гора, Варлаам отрекъл начина на мисле­не на Атонските монаси[79]. Срещата на Паламà с Варлаам, породена от желанието Варлаам да се откаже от нападките си спрямо Атонските по­движници, не дала никакъв резул­тат[80]. Тогава Паламà написва ня­колко писма, в които излага въз­гледите на Атонските исихасти, за­щищава ги и моли Варлаам да се откаже от неправилните си възгле­ди. Варлаам не приел съвета на Григорий Паламà. Той нарекъл Атон­ските монаси двубожници, идолопоклонци, масалиани и манихеи. Па­ламà пък характеризира Варлаам като савелианин, като арианин и ка­то епикуреец. Причина за смелостта на Варлаам била подкрепата, която той имал от Андроник III и от радикално настроените привърженици на политиците. Свикването на събор през 1341 година подсказва, че е настъпил момент на превес на партията на зилотите над партията на политиците. Събо­рът от 1341 година е първият от пореди­цата събори, свиквани по повод въз­гледите на Варлаам и Паламà и тех­ните последователи. На този първи събор, на 10.VI.1341 година, Варлаам бил осъденл. Според Кантакузин, след осъждането на Варлаам, по съвет на самия Кантакузин, той поискал про­шка от Григорий Паламà, каквато на драго сърце получил[81]. Наско­ро след това заминал на Запад, при­ел латинското учение и бил поста­вен от папата за епископ на Иеракос.

След смъртта на Андроник III, на 15.VI.1341 година, отношенията ме­жду Иоан Кантакузин и майката на малолетния син на Андроник Иоан се изострили[82]. Кантакузин, който бил във владенията си в Димотика, научавайки за рязката промяна към него на съпругата на Андроник III Анна, на 26.X.1341 година се провъз­гласил за император като наредил в църква по време на богослужение името му да се споменава след това на Анна и на Иоан V. Положението в империята се влошило още повече след избухване на въстанието на така наречените зилоти. Двувластието, от една стра­на Кантакузин, а от друга съпру­гата на Андроник с малолетния ѝ син Иоан, подклаждало и идейните взаимоотношения между политико-църковните партии. През месец ноемв­ри 1344 година в Константинопол бил сви­кан събор, на който присъствали Антиохийският патриарх Игнатий и Иерусалимският Герасим. На този събор Григорий Паламà бил про­кълнат, а Монемвасийският епископ Исидор лишен от катедра[83]. По-късно обаче, когато исихастите се наложили, патриарх Игнатий променил отношението си към Паламà и при­знал Томоса на събора от 1341 година[84].През 1345 година бива свикан нов събор, на който патриарх Иоан XIV Калекас се обявява открито в защита на Варлаам и Акиндин и осъжда Паламà, произнасяйки анатема над неговите последователи[85].Акиндин, който бил славянин от Прилеп[86], се изя­вил след заминаването на Варлаам на запад. По въпроса на познаване­то на Бога той следвал Варлаам, а по отношение проблемите на аскетиката – Паламà. Акиндин, който живеел в Солун, бил във връзка с Паламà и в едно писмо до него из­ложил въгзгледите си за filioque[87].Паламà отхвърлил изцяло учението на Варлаам за изхождането на Светия Дух и от Сина и го нарекъл λατινόφρονος[88]. Патриарх Иоан Калекас на­правил опит да ръкоположи Акин­дин за епископ на Солун но не успял. Този неуспех обаче не го обезкуражил. Солунски митропо­лит след 1342 година бил проигуменът на манастира Великата лавра в Атон Макарий, който бил член на Свето­горската монашеска делегация, по­сетила столицата, вероятно в нача­лото на 1342 година. Макарий успял да спечели симпатиите на патриарх Иоан Калекас, който го назначил за ми­трополит на Солун[89]. Макарий изглежда е долавял тенденциите в развитието на политико-църковните отношения, поради което започнал да се изявява като привърженик на Паламà[90]. Но Калекас действал бързо. В края на 1345 година лишил Макарий от катедра и на негово мя­сто поставил привържаника на Акин­дин Иакинт[91]. Заместникът на Ма­карий, въпреки съвета на Акиндин да привлече исихастите към състава на своето паство[92], се оказал краен техен противник. Той умира обаче в началото на лятото на 1346 година[93].

Третият събор по спора между Григорий Паламà и варлаамитите бил свикан в началото на 1347 година. Председателстван бил от Анна и, сина ѝ Иоан V Палеолог[94]. На заседанието, проведено на 2 февруа­ри, Иоан Калекас бил осъден, обя­вен за еретик и свален от патриаршеския престол. Той, заедно с група епископи, свои привърженици, обвинил Анна, че „злослови и изопачава православните догми[95].“ Ка­лекас се отнесъл твърде дръзко и към епископите и монасите, несподелящи схващанията му, които се покривали с тези на Акиндин[96].Според Григора, Иоан Калекас бил лишен от патриаршество, понеже се обявил против своя благодетел Кантакузин[97], а според самия Кантакузин, че споделял еретическите въз­гледи на Варлаам[98]. Съвсем оче­видна е тенденциозната оценка на явленията, предадени от Григора, който изрича противоречиви оценки за Иоан Калекас като патриарх. Вед­нъж той го хвали, че е учен, мъдър и прочее[99], а друг път го снижава до нивото на обикновен полуграмотен човек[100].

Помиряването между Иоан Кантакузин и майката на Иоан V Анна имало изгледи да сложи край на съборните осъждания на варлаамит- ството. То означавало превес на зилотите над политиците или, най-малкото, свободно разглеждане на въпросите, без да бъдат свързани с политически цели. В Константино­пол Кантакузин влиза на 3.11.1347 година[101]. Официалното му приемане ста­нало на 8.11.1347 година[102]. По негово предложение за патриарх трябвало да бъде избран Григорий Паламà[103],който, наскоро преди осъждането на Иоан XIV Калекас, бил освободен от затвор, прекарал там от месец септември 1342 година[104]. На 17.V.1347 година за патриарх бил избран Исидор Монемвасийски[105]. Той отменил ана­темата, наложена на Кантакузин от Иоан Калекас още в началото на политико-църковния спор. На оваканте­ните епископски катедри, поради осъждане на техните титуляри за споделяне възгледите на Варлаам и Акиндин, Исидор поставил нови хо­ра, противници на Иоан Калекас[106].За Солунски митрополит бил избран Григорий Паламà[107]. Изборът бил из­вършен преди месец август 1347 година, тъй като през август Паламà уча­ства в синодалните заседания ка­то митрополит[108]. През септември 1347 година Паламà, придружен от Ни­колай Кавасила и други приятели, по море, се отправил за Солун[109].Градът, който бил в ръцете на така наречените зилоти, не приел новия митрополит [110].Паламà, заедно със синода си, за­минал за Света Гора, където престоя­ва повече от една година[111]. През есента на 1349 година Кантакузин, за­едно с Иоан V Палеолог, идва по море в Солун[112]. Той обвинява „зи­лотите“ в това, че те не се проявяват като защитници на Иоан V, а като хора, които злоупотребяват с не­говото име[113]. След това Паламà влиза триумфално в града и произнася словото „За мира“ [114].

Политическият консенcус между Иоан Кантакузин и Анна бил скре­пен с брак между Иоан V Палеолог и дъщерята на Кантакузин Елена. То­зи брак осигурявал на Кантакузин не само еднолична власт, но и опе­ка над сина на Андроник III. Иоан V бил поставен под непосредстве­ния надзор на подставено лице, об­стоятелство, което го лишавало от участие в държавно-политическия живот на империята. Потушаването на въстанието в Солун и закрилата, която представителите на зилотите-исихасти имали от страна на полити­ческата власт, подкопали издълбоко основите на политиците като политико-църковна насока. Лишавай­ки се от политическото си съдържа­ние обаче, партията на политиците запазила идейно-културно-философ­ското си различие от исихастите.

След смъртта на патриарха-исихаст Исидор, през месец юни 1350 година, за патриарх бил избран Калист[115],монах от манастира Иверон в Света Гора. Надеждата, че партията на политиците ще задържи влиянието си в политико-държавните отноше­ния чрез заставане зад гърба на Иоан V Палеолог и приемайки варлаамитството за своя идеологическа основа, създала предпоставки за сви­кването на нов събор. Въпросът бил не само за отношението между исихасти и варлаамити, но и за отноше­нието на империята към Западната църква. Положението, по думите на самия Кантакузин, било неспокой­но[116]. Акиндин застанал начело на направление, което включвало цър- ковници, негови идейни последова­тели и такива, които били недовол­ни от техните противници и от на­месата на Иоан Кантакузин при избора на Исидор и Калист за патриарси[117].На страната на Акиндин застанали и тези, които по-рано били против Варлаам и Иоан Калекас[118]. Съборът за поредното осъждане на варлаамитството бил свикан през месец май-август 1351 година и бил председателстван от Кантакузин[119]. Той лишил от катедри митрополитите на Ефес и Ган заради привързаност към уче­нието на Варлаам и Акиндин[120].След този така наречен Влахернски събор Николай Кавасила се изяснява като исихаст, а Димитър Кидон – като противоисихаст[121]. Съборът не можал да изкорени поддържаната от варлаамитите идейно-философска на­сока, а още по-малко да реши въп­роса за отношението между визан­тийската и римската Църква. Проб­лемът за догматическите различия трябвало да бъде предмет на обсъж­дане от четиричленна комисия – двама от Константинопол и двама от Рим[122]. Тази идея била лансирана от папата[123]. Иоан Кантакузин бил поддръжник на схващането да се свика Вселенски събор с участието на епископи от Изток и от Запад[124],тъй като обединението не е тема политическа, а църковна, тема на „общото знание на архиереите за вярата [125]“.

____________________________

Публикувано в Духовна култура, 1983, кн. 4, с. 16-30. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[58]. Sevcenko, Nikolas Cabasilas Anti Zealot Discourse, A. Reinterpreta­tion DOP, XI, 1957, p. 81-171; V. Hrochova, La révolte des zelotes à Salonique et les communes italiens, Byzantinoslavica, XXI, 1, 1961, p. 1-15; Б.T.Гopянoв, Поздневизантийский феодализм, Масква, 1962.

[59]. Pachymeris, lib. VII, cap. 35.

[60]. Gregoras, VII, 9, 11; IX, 7.

[61]. Ibid., VIII, 6.

[62]. Ibid., VI, 8; VII, 11; VIII, 2.

[63]. F. Miklosich et J. Müller, Acta patriarchatus Constantinopolitani t. I, Vindobone, 1860, p. 37-38.

[64]. Gregoras, VIII, 2.

[65]. I. Cantacuzeni, Imperatoris historiarum, libri IV, t. I-III, Bonn, 1828-1832, lin. I, cap. 14.

[66]. Gregoras, VIII, 6.

[67]. Ibid., VIII, 12.

[68]. Ibid., VIII, 1.

[69]. Ibid., VIII, 3.

[70]. Ibid., 4, 6.

[71]. PG, t. 142, 510-511.

[72]. Gregoras, IX, 3; Cantacuzenos, I, cap. 44.

[73]. Gregoras, VIII, 12.

[74].Ibid., IX, 3; Сantaсuzеnоs, I, cap. 44.

[75].За отношението на Исаия към Андро­ник II вж. Gregoras, IX, 7, 10; Сantaсuzеnоs, lib. II, cap. 2.

[76].J. Meyendorff, Society and cul­ture in the fourteenth century Reiligious Problems, in: XIV^e Congrès international des Etudes byzantinês, Bucarest, 6-12 Septembre 1971, Rapports I, p. 52, 7. 

[77]. Cantacuzenos, lib. II, cap. 21.

[78]. PG, t. 151, 1336.

[79]. PG, t. 147, 945 sq.

[80]. PG, t. 151, 587.

[81]. Cantacuzenos, lib. II, 551-555.

[82]. Тогава Иоан V Палеолог бил на девет години.

[83]. Δ. Τσάμη, Ιωσηφ Καλοθέτου Σνγγραμματα, Θεσσαλονίκη, 1980, σ. 71, 2-4.

[84]. Ibid., p. 71, 7.

[85]. PG, tk. 150, 863-864; Acta…, t. I, p. 248-249.

[86]. Π. Χρήστου, Ό Γρηγόριος Παλαμάς καί ή θεολογία είυ τήν θεσσαλονίκην κατά τόν βήηατον τετάρτον αίωνα, Θεσσαλονίκη, 1959, 7, 2, 15.

[87].  Ibid., p. 15.

[88]. G. Schiro, Ό Βαρλαάμ ηαί ή ψιλοψίμείς τήν Θεσσαλονίκην, Θεσσαλονίκη, 1959, σ. 15, 2.

[89]. Δ. Τσάμη, op. cit., p. 70.

[90]. Vgl. PG, t. 151, 579, C; Δ. Τσάμη, op. cit., p. 70.

[91]. Δ. Τσάμη, op. cit., p. 70, 3.

[92]. Ibid.

[93]. Ibid., p. 71, 1; p. 72, 2, 3.

[94]. Cаntаcuzеnos, t. II, lib. III, 21-22.

[95]. Ibid.

[96]. Άψ. Αγγελοπούλου, Νικόλαος Καβάσιλας Χαμαετός (ή ξωήκαί τό έργον αυτού) Θεσσαλονίκη, 1970, б. 44.

[97]. Gгegoras, XV, 10.

[98]. Cantacuzenos, t. II, lib. IV, p. 24.

[99]. Gгegoras, t. I, lib. II, p. 813-814.

[100]. Ibid., X.

[101]. Cantacuzenos, IV, 13, 10-11.

[102]. Ibid., III, 615. 24-25.

[103]. Ibid., IV, 25, 6-13.

[104]. Ibid., III, 612, 15 sq.; Δ. Τσάμη, op. cit., p. 55.

[105]. Ibid., IV, 26, 2-4; Acta…, t. I, p. 255; V. Lauгent, La Chronologie des patriarches de Constantinople de la pre­miere moitie du XIV^e siècle (1294-1320), Etudes Byzanltines (1949), 155. Че Иси­дор произхождал от Солун и бил ученик на Григорий Синаит вж. Π. Νέλλα, Προλεγόμενα είς τήν μελέτην Νικόλάου τού Καβάσιλα. Άθήναι,  1968, σ. 19, 23.

[106]. Cantacuzenos, IV, 104, 6-7.

[107]. Ibid., 7-8.

[108]. L. Petit, Les èveques de Thessalonique, Echos d’Orient, 5(1901-1902), 92, цит. no Αγγελοπούλου, Νικόλαος Καβάσιλας’…, σ. 47, 2.

[109]. R. Loеnertz, Chronologie de Micolas Cabasilas, Orientalia Christiana Pe­riodica, 21(1955), 208, цит. по Άγγελοπούλου, op. cit., p. 47, 6.

[110]. Повече за това Άγγελοπούλου, op. cit., p. 47 cq.

[111]. Ibid., p. 47, 6.

[112]. Cantacuzenos, IV, 151, 16-17; Άγγελοπούλου, op. cit., p. 50.

[113]. Cantacuzenos, IV, 117, 20-21.

[114]. PG, t. 151.

[115]. Vgl. R. Loenertz, op. cit., p. 209; Άγγελοπούλου, op. cit., p. 51, 5.

[116]. Cantacuzenos, IV, 166, 3-4.

[117]. Άγγελοπούλου, op. cit., p. 52.

[118]. Cantacuzenos, IV, 26, 7-18.

[119]. Vgl. R. Loenertz, op. cit., p. 212; Άγγελοπούλου, op. cit., p. 52, 5.

[120]. Cantacuzenos, IV, 168, 17-18.

[121]. Vgl. R. Loenertz, op. cit., p. 212.

[122]. Cantacuzenos, IV, 53-62.

[123]. Ibid., 57, 6-12.

[124]. Ibid., 60, 10-12.

[125]. Ibid., 59, 20-23; 60, 14-24.

Изображение: авторът Николай Цвятков Кочев (1938-2007). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-d0Q