Ангел Н. Ангелов

V. Основните догмати на исляма

В мюсюлманското богословие Усул ад-Дин (корени, основи на вярата – основните догмати на исляма) означава учение за общите принципи на вярата и представлява методологията на това учение. В богословската литература Усул ад-Дин или усул ад-дийана, често се употребява като въведение в изложението на богословската система. Оттук водят названията си такива трудове, като ал-Ибана ан усул ад-дийана, приписван на ал-Ашари (починал в 935 година), Усул ад-дин фиилм ал-калам на ал-Багдади (починал в 1037 година) и други. В подобни съчинения авторите подразделяли  петте основни догмата на исляма на голямо число „основи“ (усул), всяка от които те делели, от своя страна, на „въпроси“ (масаил) или проблеми. Така например, ал-Багдади в споменатото, по-горе, съчинение описал петнадесет „основи“ на вярата, подразделяйки всяка от тях, също така, на петнадесет „въпроси“. Аш-Шахрастани (починал в 1153 година) от своя страна в съчинението си Нихайат ал-икдам фиилм ал-калам изложил богословска система във вид на двадесет „основоположения“ (каваид).

Във висшите духовни заведения на страните от съвременния мюсюлмански свят (например в ал-Азхар, Кайро) има специални факултети (например куллийат усул ад-дин), където се преподават основи на богословието и апологетика.

Сунитските богослови са формулирали пет основни догмата. Това са:

1)Учение за единобожието (ат-таухид);

2)Вяра в Божествената справедливост, в правосъдието на Аллах (ал-адл);

3)Признаване пророческата мисия на Мохамед и предишните пророци (ан-нубувва);

4)Вяра във възкресението, Съдния ден и отвъдния свят (ал-маад или ал-кийама) и

5)Учение за халифата (имамата).

При втория догмат между сунити и шиити се забелязват известни различия но главния предмет на техните противоречия е въпросът за върховната власт в халифата (имамата).

Тук му е мястото да посочим и разликата, която съществува между сунити и шиити в значението, което те влагат в думата имам.

Според сунитите имамът (от глагола имма – стоя отпред, ръководя нещо) ръководи молитвата, той е духовен ръководител и глава на мюсюлманската община. В ежедневния живот имам наричат ръководителя на общата молитва в джамията. Функциите на имам могат да се изпълняват от един и същи човек, обаче имам не е нито сан, нито професия

В първите години на исляма, имам като ръководител на молитвата бил Мохамед, а след неговата смърт – халифите.  Доколкото пророка на Аллах и първите халифи били не само предстоятели по време на молитвата, но едновременно с това и глави на общината, то имамът-халиф се явявал висшия духовен и политически авторитет. Споровете за това, кого именно трябва да смятат за законен имам и каква е същността на неговата власт, легнали в основата на разделението на мюсюлманите на сунити и шиити. Съгласно сунитското виждане за върховната власт, имамът на всички мюсюлмани е халифът. Главната негова задача е опазването на религията и управлението на светските (мирските) дела. Сунитите, както и хариджитите смятали имама за пълномощник на общината, който се избирал на теория от цялата община, а практически – от нейни представители или се назначавал (определял) от своя предшественик.

Съгласно шиитската доктрина, върховната власт на имама е предопределена свише и поради това не зависи от желанията на хората, поради което той не може да се избира. Шиитите провъзгласили, че върховната власт на главата на мюсюлманската община е наследствена в рода на Али, защото правото на Алидите е предопределено по Божията воля. Като нейни изпълнители, имамите не се нуждаят от формалното съгласие на общината. Обаче, при естественото раздробяване на рода на Алидите се увеличавало и числото на потенциалните претенденти за върховната власт. Шиитският ислям се разпаднал на течения и общини, които признавали за имами членове на различни клонове от рода на Али. Зайдитите, исмаилитите, имамитите и крайните шиити имали различно мнение по такива въпроси, като принципа на предаване на върховната власт, правата и задълженията на имама, качествата на имама, отношението му към несправедливите владетели и така нататък. За болшинството шиити днес няма видим имам от рода на Али. Негови представители са шиитските религиозни авторитети – „хората на религията“ (риджал ад-дин). Под влиянието на различни исторически обстоятелства в средата на шиитите възниквали многочислени общини, които проповядвали теории за временно прекратяване, „спиране“ (вакф) на имамата, „изчезване“ или „скрито състояние“ (ал-гайба, ас-сатр) на последния имам, „завръщане“ (ар-раджа) на очаквания имам (ал-каим, ал-махди) и така нататък, което в крайна сметка довело до догматични различия вътре в шиитския ислям.

В тази връзка трябва накратко да се спрем и на термина ал-Каим. В шиитската догматика той означава очаквания член от „семейството на пророка“, който трябва да се надигне (каим) против незаконната власт и да възстанови справедливостта на земята. Сред шиитите нямало единна представа относно ал-Каим. Тук се открояват две гледни точки: умерена и крайна. Според умерените шиити ал-Каим ще дойде на земята, за да изпълни нарежданията на Аллах и да установи справедливост. Крайните шиити (и в частност карматите) проповядвали, че ал-Каим ще дойде с „нов шариат“, ще отмени шариата на пророка Мохамед и ще провъзгласи „нов Коран“. С други думи, те очаквали ал-Каим като основател на нова религия

Символ на неговата власт щял да бъде меча (каим би-с-сайф, сахиб ас-сайф), с чиято помощ той щял да отстрани несправедливостта. Заедно с това ал-Каим е „изпълнител на волята на Аллах“ (каим би-амр Аллах) и „господар на епохата“ (сахиб аз-заман). В този смисъл всеки законен имам е ал-Каим.

Съгласно шиитската традиция, ал-Каим трябва да се появи в Мека, след което да отиде в Куфа, откъдето ще упрявлява света. Неговото управление щяло да продължи седем години, но всяка от тези години ще се равнява на десет обикновени години. Според друго предание управлението му ще продължи деветнадесет години.

Шиитите-имамити свързват с появата на ал-Каим (който за тях се явява „скрития“ дванадесети имам Мохамед б. ал-Хасан, който в 874 година се „скрил“ в Самарра, тогавашната столица на халифата), възкресението (ар-раджа), като предполагат, че между смъртта на ал-Каим и възкресението и Съдния ден ще изминат четиридесет дни.

В средата на шиитите-имамити и шиитите-исмаилити ал-Каим често се идентифицира с махди (следващият правия път). Това е „скрития“ имам от рода на Али, който трябва да се появи в „края на епохата“. Вярата в очаквания махди станала един от основните догмати на шиитите.

Шиитските-имамитски богослови и в частност Хайдар Амули (починал в 1385 година) проповядват пришествието на очаквания ал-Каим-махди в качеството на тълкувател на скрития и истински смисъл на Корана.

Тук ще се наложи да хвърлим поглед и върху термина ал-Гайба (отсъствие, невидимо съществуване), който в шиитската догматика означава „скритото състояние“ на имама. Представата за „скрития“ имам и неговото завръщане се зародила в средата на привържениците на рода на Али, които не вярвали в смъртта на своя имам и твърдели, че той се крие някъде и ще се появи като махди, за да възстанови справедливостта на земята. По-късно учението за „скрития“ имам било възприето от различни шиитски общини, както крайни (в това число исмаилитите), така също и умерени (в частност имамитите). Учението за „скритото състояние“ на имама станало актуално за шиитите след 874 година,когато „изчезнал“ техния последен дванадесети имам и започнал периода на така нареченото „малко укриване“ (ал-гайба ас-салира).

В 874 година Хасан-ал-Аскари, почитан между шиитите като единадесети имам, починал в Самарра, тогавашната столица на халифата, на 28 години. Независимо от своята младост имам Хасан ал-Аскари вече бил хвърлян в затвора, тъй като със самото си съществуване представлявал опасност за управляващата династия на халифите Абасиди. Смята се, че той, както и мнозина други от неговите предци от рода на Али, бил отровен по нареждане на властите. Имамът имал петгодишен син Мохамед. Съгласно шиитското предание, скоро след неочакваната смърт на неговия баща, Мохамед, преследван от воините на халифа, „изчезнал“ (ал-гайба) от хорските очи.

Периодът на „укриване“ на имама трябва да завърши с появата на очаквания махди, който ще възстанови потъпканите права на потомците на пророка Мохамед, тоест ще върне властта на нейните законни притежатели – Алидите. Съгласно шиитското предание, в периода на „укриване“ връзката между „скрития“ имам и шиитската община са осъществявали сафири (пратеници). След смъртта, в 940 година, на четвъртия сафир, завършил периода на “малкото укриване“ и настъпило „голямото укриване“ (ал-гайба ал кабира), което продължава и до днес. Ръководството на шиитската община поели духовни авторитети. Вярата в „скритото съществуване“ на имама и в негово завръщане станала един от главните догмати на ишитите-имамити, свързвайки неразривно техните представи за непрекратяващото се Божествено ръководство на общината с тяхната всекидневна практика[28].

VI. Петте стълба на исляма

Представата за петте „стълба“ на ислямското вероучение се появила още в ранния период от съществуването на мюсюлманската община. Тези пет стълба (аркан шариат ал-Ислам, аркан ал-Ислам, ал-аркан ал-хамса) са следните:

1) аш-шахада – изповядване на вярата, съдържащо в себе си двата основни догмата на исляма – признаване на единобожието (ат-таухид) и признаване пророческата мисия на Мохамед (ан-нубувва);

2) ас-салат (молитва);

3) ас-саум (пост);

4) аз-закат (данък в полза на бедните) и

5) ал-хадж (поклонничество в Мека)

Аш-Шахада (свидетелство) е свидетелство за вярата и се изразява чрез формулата: „Няма бог, освен Аллах, и Мохамед е Негов пратеник“. То съдържа в себе си двата първоначални догмата на исляма. Шахада е една от главните молитвени формули и постоянно се повтаря при молитва. Тя се използва като един от най-важните способи за установяване на истината навсякъде, където правосъдиоето се извършва от шариатски съдилища. Ако е произнесена невярна шахада, то това се наказва като клетвопрестъпничество или със същото наказание, на което е бил подложен лъжливо обвинения човек.

Хората, които произнесат шахада в присъствието на двама свидетели стават мюсюлмани от този момент. Тайнство подобно на християнското кръщение в исляма не съществува, достатъчно е произнеслият тези думи да е повярвал твърдо и искрено в тях.

Ас-Салят (персийски намаз) e каноничната молитва, едно от петте задължителни предписания на исляма. Смята се, че целият молитвен порядък е бил създаден като подражание на молитвените пози и движения на пророка Мохамед и закрепен от първите мюсюлмани. Неговото еднообразие се отработвало на практика в продължение на повече от век и половина, докато всички елементи не били свързани в едно цяло и зафиксирани писмено от Мохамед аш-Шайбани (починал в 805 година).

Основата на ас-Салят е ракат – цикъл от молитвени пози и движения, съпровождани от произнасянето на молитвени формули, следващи една след друга в строго определен ред. Ако молещият се по време на молитвата иска да повтори раката, всички движения се повтарят в същия порядък. Ако молението е завършило, молещият се, седейки на петите си произнася формулата на шахада, след това обръща главата си надясно и наляво и произнася приветствието: „Мир на вас и милосърдието на Аллах да бъде върху вас“. С това ас-Салят завършва. Всички молитвени формули и думи трябва да се произнасят само на арабски. Те могат да имат някои различия в зависимост от богословско-правната школа (мазхаб).

Ежедневният молитвен цикъл се състои от пет задължителни молитви (фард):

1) утренната (салят ас-субх или салят ал-фаджр) се състои от два раката;

2) по пладне (салят аз-зухр) – от четири раката;

3) следобедната (салят ал-аср) – също от четири раката;

4) след залез слънце (салят ал-магриб) – от три раката и

5)при нъстъпването на нощта (салят ал-иша) – от четири раката. Допълнителната нощна молитва може да включва до тринадесет раката. Избраното за молитва време не бива да съвпада с изгрев и залез слънце, за да се избегнат всякакви асоциации, свързани с езическия култ към слънцето. По това време на мюсюлманите е забранено да се молят. Свръх горепосочените молитви може да има и доброволни молитви (нафила), нощната молитва (ат-тахаджуд) се разглежда като проява на особено благочестие. Освен това е възможно пряко прошение към Аллах (дуа, мунаджат), което се произнася на какъвто и да е език. Тук ритуално очистване (вуду) и раката не са необходими. Мюсюлманите могат да отправят лични молби до Аллах по всяко време.

Ясно е, че времето на изгрева и залеза на слънцето се променя заедно с годишните времена и е различно в различните страни, затова всеки мюсюлманин обикновено има календарче, което посочва точното време на началото и края на молитвата (например в Англия през лятото слънцето изгрява твърде рано и на мюсюлманите е разрешено да си доспят след утринната молитва). В много от джамиите поставят малки часовници, посочващи времето за молитвите – пет за дневните молитви и един за петъчната молитва.

Само една обща молитва в джамията се смята за задължителна – молитвата по пладне в петък (салят ал-джамаа или салят ад-джума). Думата джамаа означава събрание, а думата джума – петък. Всички възрастни мъже-мюсюлмани са длъжни да присъстват на петъчната молитва. Ако някой мюсюлманин отсъства на петъчната молитва повече от три седмици, се приема, че той е напуснал лоното на исляма. По време на петъчната служба имамът произнася две проповеди (хутба). Самата обща молитва се състои от два раката. След нея хората могат да се помолят индивидуално, а след това си отиват вкъщи или се завръщат на работа.

Преди да започне молитвата, ако джамията има минаре, на него се изкачва човек, който се нарича муедзин (призоваващ) и провъзгласява със силен глас:

Аллах е велик (четири пъти)!

Свидетелствам, няма бог освен Аллах (два пъти)!

Свидетелствам и Мохамед е Негов пророк (два пъти)!

Събирайте се на молитва (два пъти)!

Търсете спасение (два пъти)!

Аллах е велик (два пъти)!

Няма бог освен Аллах (един път)!

При призоваване за утринната молитва накрая може да бъде добавена фразата:

По-добре е да се молим, отколкото да спим.

Призивът за молитва се нарича азан, той предоставя на мюсюлманите, които се готвят да отидат в джамията, време да се приготвят. Преди непосредственото начало на молитвите се провъзгласява втори призив, който се нарича икама. Той напълно съответства на азана, като преди последното възклицание “Аллах е велик!“ се добавят думите: „Молитвата започна“.

Молитвата започна.

Аллах е велик (два пъти)!

Няма бог освен Аллах (един път)!

В исляма няма свещеници. Имамът, при сунитите, ръководи молитвата, но той не е свещеник. Молитвата може да бъде ръководена от всеки мюсюлманин, обаче, той трябва да се ползва с уважение, да познава основите на вярата и Корана, който се чете по време на молитвата. Днес много джамии имат постоянен имам, обаче, това не е задължително изискване и при отсъствието на имам всеки мюсюлманин, отговарящ на горните изисквания може да ръководи молитвата. Жените трябва да се молят отделно от мъжете, когато това не е възможно, те застават отзад. Ако мъжете и жените се молят заедно, молитвата се ръководи винаги от мъж, независимо от неговата възраст, дори той да е младеж. Ако заедно се молят жени, една от тях, намирайки се в средата на групата, ръководи молитвата. Имамът се намира пред вярващите, които образуват зад него стройни редици. Ако се молят само двама души имамът е малко по-напред и отляво.

Вкъщи или в джамията молитвата обикновено се извършва върху килим. Това може да бъде индивидуално молитвено килимче (саджада) или – както е в джамиите – пода е покрит с огромни килими или рогозки с нанесени върху тях линии, предназначени за стройно разполагане на вярващите при извършване на молитвите. Молитвените килимчета са многоцветни, изпъстрени с абстрактни фигури или с джамии. Често върху тях са изобразени Кааба или джамията в Медина, където е погребан пророка Мохамед. На килимчетата, обаче, не трябва да се изобразяват живи същества. Преди молитва мюсюлманите е желателно да обличат чисти дрехи. Обувките обикновено се събуват, но чорапите не е задължително да се свалят. Дрехите на мъжете трябва да скриват поне долната част от тялото, а на жените се предписва да оставят видими само лицето, ръцете и стъпалата. На жените също така е забранено да използват парфюми, за да не отвличат от молитвата мъжете-мюсюлмани. Мъжете не са задължени да покриват главите си, обаче, мнозина от тях носят специална кръгла молитвена шапчица с бял цвят.

Молитва може да се извършва индивидуално и колективно на всяко подходящо място, но петъчната молитва се препоръчва да се извършва в джамията. Мястото, на което се извършва молитвата, трябва да бъде ритуално чисто (тахара). По време на молитвата не бива да се разговаря, да се яде, да се пие, да се смеят, да плачат и така нататък. Болните и инвалидите могат да опростяват молитвата, като се ограничават само с мислени движения. В походни условия вярващият може да се моли без ритуално измиване (вуду), по всяко време и във всякакво положение, даже лежейки (ако е ранен).

По време на молитвата всички мюсюлмани се обръщат с лице към Мека (кибла). Когато на пророка Мохамед за първи път се открили правилата за молитвата, той, молейки се, се обръщал с лице към Иерусалим. Това било много важно за арабите приели исляма, защото по този начин те се отвръщали от своята езическа светиня. По-късно, когато Мохамед се утвърдил в Медина, Аллах му заповядал да се обръща с лице към Мека, избрана за нова кибла, ясно посочвайки, че тя скоро ще бъде очистена от всякакви идоли и ще бъде готова за поклонение на истинния Бог.

Извършвайки молитва на открито място, мюсюлманите обикновено се ограждат от странични хора или минаващи наблизо животни. Приживе, по време на молитва, пророкът на Аллах винаги поставял посоха си вдясно от себе си, а не отпред, за да не си помисли някой, че той му се кланя, като на идол.

Понякога за извършване на безмълвна молитва мюсюлманите използват броеници с деветдесет и девет зърна (мъниста), всяко от които отговаря на едно от деветдесет и деветте имена на Аллах, споменати в Корана. Такива броеници се наричат тасбих или субха. Те са разделени на три части от зърна с по-голям размер. По време на молитвата с броеница мюсюлманите по тридесет и три пъти произнасят „хвала на Аллах“, „слава на Аллах“ и „Аллах е велик“.

В днешно време в по-голямата част от мюсюлманските страни някакъв по-строг контрол за извършването на молитвите не се упражнява и тяхното извършване е въпрос на съвест за всеки мюсюлманин или мюсюлманка.

Постът (ас-Саум) е едно от петте основни и задължителни предписания в исляма. Той е задължителен за всички възрастни мюсюлмани в течение на месец рамадан. Постът е бил установен от Мохамед през 624 година и се състои в пълното въздържание през деня, по светло, от приемане на храна, вода, от изпълнието на съпружеските задължения и така нататък. След залез слънце, с настъпването на тъмнината, забраните се снемат, обаче, препоръчва се да не се изпада в разточителство, а времето да се използва за размишления, беседи, четене и извършването на Богоугодни дела.

Голяма част от мюсюлманите се задължават да прочетат Корана по време на поста и много от тях отиват в джамията за извършването на нощни молитви, известни като тарави, по време на които се прочита целия текст на Корана. Много джамии канят хафизи (хора, знаещи Корана наизуст) за провеждането на тези специални моления. Всички мюсюлмани се придържат към лунния календар и рамадан с всяка година настъпва 10-11 дни по-рано. Ако този месец се падне през зимата, да се спазва поста е сравнително лесно, но през лятото дните са дълги и поста се превръща в тежко изпитание.

Следва…(виж тук).

_______________________________________

*Продължение от Съдържание 7, публикация № 1486.

[28]. Литература: Китаб усул ад-дин. Талиф ал-имам ал-устаз Аби Мансур Абд ал-Кахир б. Тахир ат-Тамими ал-Багдади, Стамбул, 1346/1928; Sayyed Haydar Amoli, La philosophie Shiite, Teheran, Paris, 1969; ан-Наубахтир, Шиитские секты М., 1973; Handwörterbuch des Islam, Leiden, 1941.

Изображения: авторът Ангел Н. Ангелов (1950-2023). Източник личния му архив.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-cfi