Ангел Н. Ангелов

II. Първата ислямска държава – халифата

Смъртта на Мохамед изненадала мюсюлманската община. Тя не била подготвена за такова събитие. Въпросът за негов наследник, който да ръководи духовно и политически вярващите не бил обсъждан сериозно. Тази неустановеност довела след малко повече от двадесет години до разцепление в общината (ума). Когато Мохамед заболял, той назначил Абу Бакр да ръководи общите молитви и последният се оказал начело на общината, след смъртта на нейния ръководител. Повечето от мухаджирите начело с Омар, който по-късно станал  вторият халиф, призовали всички да се закълнат във вярност на Абу Бакр, като заместник (халиф) на Мохамед. Абу Бакр, от своя страна, предложил кандидатурите на Омар и Абу Убайда. Тогава ансарите от племето аус се съгласили да дадат клетва за вярност на Абу Бакр и това решило въпроса за приемника на Мохамед (9 юни 632 година). Халифът не бил носител на Божественото откровение, а само повелител на вярващите, който е призван да опази вярата. Според мюсюлманите-сунити първите четирима халифи: Абу Бакр, Омар, Осман и Али са известни като Праведните халифи (ал-хулафа ар-Рашидун) и тяхното управление се смята за Златен век в историята на исляма. Мюсюлманите-шиити смятат първите трима за узурпатори, които са лишили от власт единствения законен, според тях, халиф Али, а харидаситите, напротив изключвали Али, както и Осман и смятали, че халиф може да стане всеки достоен мюсюлманин, дори той да не е арабин и да е роб. В една от следващите глави ще разгледаме подробно въпроса за сунити, шиити и хариджити и какви са отликите между тях. Титлите на халифа били: халифа расул Аллах (замeстник на пратеника на Аллах) и амир ал-муминин (повелител на правоверните).

Според мюсюлманите целият свят се разделял на дар ал-Ислам, дар ас-Сулх и дар ал-Харб[10]. Дар ал-Ислам обозначавало съвкупността от мюсюлманските страни, намиращи се под властта на мюсюлмански владетели, където отношенията напълно се регулират от шариата. Това е територията на исляма.

Дар ас-Сулх (територия на мирния договор) означавало областите, чието население плащало данък на хазната по договор. Извън условията на договора продължавали да действат старите порядки.

Дар ал-Харб (територия на войната) били немюсюлманските страни, извън дар ас-Сулх, които били смятани от мюсюлманските прависти, като намиращи се в състояние на война с мюсюлманите, а отсъствието на военни действия се разглеждало като примирие.

През 633 година Абу Бакр организирал три армии по три хиляди души във всяка. Две от тях навлезли в Йордания, а третата – в югоизточна Палестина и около Газа разбила неголямата войска на местния византийски управител Сергий. След това поражение византийският император Ираклий (610-641) оценил сериозността на ситуацията и започнал да събира голяма армия. Двете войски, византийската и ислямската, се срещнали през юли 634 година при Аджнадайн, на около петдесет километра югозападно от Иерусалим и византийците били напълно разбити. Остатъците от тяхната войска намерили спасение зад стените на Иерусалим, но останалите селища в областта капитулирали едно след друго.

Скоро след тази победа халиф Абу Бакр починал през август и бил погребан редом с Мохамед в джамията на Медина. На смъртния си одър Абу Бакр назначил за свой приемник Омар[11].

Година по-късно, през март 635 година, арабите обсадили Дамаск, който капитулирал след шест месеца. В хода на тази капитулация  бил решен въпросът за отношението към немюсюлманското население на завоюваните територии. Бил сключен договор с жителите на Дамаск, християни и юдеи, който станал прецедент за разрешаването на  подобни ситуации в различните страни, а именно на капитулиралите без сражение се съхранявал живота, имуществото и местата за богослужение и им се гарантирало покровителство срещу плащането на данък.

С енергични усилия император Ираклий събрал около осемдесет хилядна армия от различни райони на империята и през август 636 година на река Ярмук, южно от Тивериадското (Галилейското) езеро, се състояла ожесточена битка, която продължила няколко дена и в която византийците били напълно разбити. Император Ираклий отчаян се завърнал в Константинопол , а съдбата на Сирия била решена и нейните градове един след друг преминавали в ръцете на мюсюлманите без съпротива.

Иерусалим бил обсаден и скоро след това неговият управител патриарх Софроний, назначен от император Ираклий, капитулирал. Християните приели покровителството на халифа и извършвали своите богослужения срещу заплащането на данък. Омар се въздържал от извършването на молитва в храма на Гроба Господен и тази християнска светиня не била превърната в джамия. Той посетил мястото на разрушения Иерусалимски храм, където Мохамед, пророка на Аллах, извършил Нощното пътешествие (ал-Исра) и наредил да започне строителството на джамия, която по-късно била неречена джамията на Омар. Тя не бива да се смесва с Куполът на Скалата (Куббат ас-Сахра), построена при халиф Абдал-Малик (685-705), която някои изследователи погрешно наричат джамията на Омар.

Скоро след смъртта на Мохамед шахиншах на Иран станал 16-годишния Йездигерд III (убит в 651 година). Иран по това време включвал Ирак и все още бил една от най-могъщите държави. Новият владетел, независимо, че бил твърде млад, организирал голяма армия под командването на пълководеца от знатен аристократичен род Рустам.

През 637 година край Кадисия се състояла битка между армията на сасанидски Иран и войската на мюсюлманите. Персите били разбити, Рустам загинал, а отстъпващата армия изоставила имперския щандарт, свещеното знаме на династията на Сасанидите. Ирак бил завладян от мюсюлманите.

Както споменахме по-горе при халифа Омар, в 639 година бил приет новия мюсюлмански лунен календар от дванадесет лунни месеци. За негово начало била приета датата 16 юли 622 година – първия ден от първия месец на годината на преселението (хиджра) от Мека в Медина.

В края на 639 година пълководецът Амр ибн ал-Ас преминал от Палестина в Египет, след което в средата на 640 година разбил византийците при Хелиополис (на няколко километра североизточно от днешно Кайро). Осъзнавайки опасността александрийският патриарх  Кир започнал мирни преговори и поискал мнението на император Ираклий по този въпрос, но в отговор получил обвиненията на императора в пораженчество и предателство. Скоро след това, през февруари 641 година Ираклий починал, а неговият син и приемник Константин III го последвал след четири месеца. На престола се възкачил 11-годишният Констанс II (641-668), син на Константин III. Всичко това попречило на Византия  да организира успешна съпротива срещу настъплението на мюсюлманите. Патриарх Кир подписал договор с Амр ибн ал-Ас през ноември 641 година, според който византийците се задължавали да напуснат Египет в срок от единадесет месеца. Местните християни и юдеи получили същите права, които по-рано били предоставени на „хората на Писанието“ (ахл ал-Китаб) в Сирия, Палестина и Ирак. Така завършило византийското владичество в Египет.

Персите били победени вече при Кадисия (Ирак) в 637 година, а три години по-късно в битката при Нехавенд (в Западен Ирак) Сасанидите претърпели окончателно поражение и Иран, с изключение на няколко източни провинции, капитулирал. Шахиншахът Иездигерд III избягал на Изток. Остатъка от живота си той прекарал като изгнаник, придружен от малка група верни привърженици и бил убит от местен жител в Мерв (днешен Туркменистан) в 651 година.

През същата година мюсюлманите завладели град Мосул в Северен Ирак и достигнали до Двин, главния град на Армения.

Халифът Омар се завърнал от поклонничество в Мека, каквото той извършвал всяка година и малко след това, на 3 ноември 644 година, бил ранен в джамията на Медина от един роб персиец. На 7 ноември халифът починал от раните си, като на смъртния си одър назначил съвет (шура) от шестима измежду най-старите сподвижници на Мохамед за избор на нов халиф[12]. За такъв бил избран Осман ибн Афан (644-656). Той бил богат търговец и приел исляма още в началото на проповедта на Мохамед. Осман се оженил за дъщерята на пророка на Аллах, Рукайя, още в 610 година, а след нейната смърт в 624 година негова жена станала Ум Кулсум, друга от дъщерите на Мохамед, която починала nпрез 631 година. Заедно с жена си Рукайя  той възглавил преселването на част от мюсюлманите в Етиопия през 615 година, а в 623 година бил вече в Медина. Преди избирането си за халиф Осман никога не играел активна роля  във военните походи и в политиката.

По време на неговото управление завършило завоюването на Иран  и се затвърдило положението на мюсюлманите в Кавказ (Армения и Грузия) и в Тунис. По инициатива на Осман бил утвърден каноничния писмен текст на Корана, а всички останали списъци били изгорени, за да няма различия и спорове. След това Коранът бил изпратен за преписване в по-големите градове – Мека, Дамаск, Куфа и Басра, а оттам бил разпространяван по всички области на халифата.

В отделна глава ще разгледаме как е бил оформен този писмен текст, от колко глави и стихове се състои Коранът, кои са официалните печатни издания и някои други сведения.

В последните години от управлението на Осман за пръв път възникнала опозиция на халифа. Най-сериозни били обвиненията в семейственост. На редица важни постове той назначавал свои близки и роднини, каквито били наместниците на Басра и Куфа. Обогатяването на халифа и неговите близки предизвиквало също така упреците на аскетично настроената част от мюсюлманите, които го обвинявали в отстъпление от начина на живот на Мохамед и двамата първи халифи.

В началото на май 656 година в Медина от Куфа, Басра и Египет пристигнали въоръжени групи, общо около петстотин души, които се разположили на лагер край вратите на града. Даже след убийството на Омар нямало необходимост от лична охрана на халифа и в Медина липсвала войска. Армията била съсредоточена в провинцията и по границите на халифата. Осман обещал на метежниците да смени своите протежета, но същевременно писал на египетския наместник, след завръщането им, да екзекутира бунтовниците. Това писмо било прехванато и метежниците поискали халифът доброволно да се откаже от властта. След като дворецът му бил под обсада в продължение на десет седмици се разнесъл слух, че в помощ на Осман пристигат войски от Дамаск (Сирия), където наместник бил неговият родственик Муавия, от рода Омейя. Тогава, на 17 юни, недоволните нахлули в двореца и убили халифа. Според преданието неговата кръв опръскала лежащия пред него Коран[13].Такъв Коран е имало в Самарканд (днес се намира в Музея по история на Узбекистан в Ташкент). Найла, жената на Осман, се опитвала да го защити и се лишила от част от пръстите си. Тя изпратила отсечените пръсти, заедно с окървавената риза на халифа, на братовчед си Муавия, в Сирия, с молба за помощ. Смъртта на Осман предизвикала дългогодишна междуособна война в халифата и разцепление в мюсюлманската община (ума).

Осем дни след смъртта на халифа Осман, за халиф бил избран и провъзгласен Али ибн Абу Талиб. Той дал съгласието си при условие, че го признаят сподвижниците на пророка на Аллах, Талха ибн Убайдулах и Зубайр ибн ал-Авам. Те се съгласили да го признаят, но по-късно заявили, че са направили това под натиска на привържениците на Али. Въпреки молбите на мнозина видни мюсюлмани, между които били Талха и Зубайр, да започне издирване на убийците на Осман, Али отказал да стори това. Талха и Зубайр напуснали Али, към тях се присъединила и Айша, любимата жена на Мохамед и техният отряд се отправил към Басра. През декември 656 година край този град се състояла „Камилската битка“ (ал-Джамал) между войската на Али и неговите противници. Тя е наречена така, защото Айша седяла върху камила. Али победил, но и от двете страни имало много жертви. Талха и Зубайр били убити, а Айша била изпратена под конвой в Медина, където починала в 678 година. Така за пръв път мюсюлмани влезли в сражение с мюсюлмани. Завръщайки се в Куфа, която станала новата столица на халифата, Али решил да отстрани Муавия от поста наместник на Сирия поради това, че последният отказал да му даде клетва за вярност. От своя страна Муавия също не стоял със скръстени ръце. След смъртта на Осман, той станал глава на рода Омейя и смятал, че той трябва да бъде халиф. Муавия бил наместник на Сирия почти двадесет години и през това време създал голяма и лоялна към него армия. Той сключил мир с византийците срещу плащането на данък от тяхна страна и така можел да разполага с войската  си по всяко време.

През пролетта на 657 година Али се насочил през Ирак на северозапад и се сблъскал с армията на Муавия на границата със Сирия, край Сифин (руините на римска крепост на южния бряг на Ефрат, около днешния град Рака в Сирия). Когато всички опити да сключи мир с Муавия пропаднали Али се решил на крайна мярка и се приготвил за бой. На 8 август 657 година започнало сражение, което било много ожесточено. Когато победата започнала да се скланя към Али, воините от армията на Муавия вдигнали на копията си листа с текста на Корана. Решено било да се прибегне до арбитражен съд. Така сражението завършило без победител.

За съдии били определени Амр ибн ал-Ас от страна на Муавия и Абу Муса ал-Ашари от страна на Али, които се установили в Думат ал-Джандал за изработването на съвместно решение. Това станало в началото на 658 година, седем месеца след битката при Сифин. Тъй като сроковете за обсъждане не били определени, делото се проточило. По време на примирието двете армии се завърнали в своите бази – съответно в Дамаск и Куфа. В същото време съдът в Думат ал-Джандал (днес Ел-Джауф в северната част на Саудитска Арабия, но някои мюсюлмански учени смятат, че той се е състоял в Азрух, северозападно от град Маан в днешна Йордания) взел куриозно решение. Абу Муса съобщил мнението на съдиите, че нито Али, нито Муавия са достойни да бъдат халифи и трябва да бъдат проведени избори за нов халиф. След него станал Амр и казал, че според него високият сан трябва да получи Муавия. Присъстващите били шокирани, но Муавия въз основа на решението на съдиите поискал клетва за вярност. Още от самото начало позицията на Али била губеща, Муавия не бил халиф и не можел да изгуби титлата, той бил метежник, който успял да се приравни по статус с действащия и признат халиф.

Междувременно, още преди решението на съда, от Али се отделили онези, които не били съгласни с арбитража. Дванадесет хиляди воини напуснали лагера край Куфа и се установили в селището Харура. Те били наречени хариджити (излезлите, отделилите се). Техният лозунг бил „Само Аллах има правото да съди“.

Али не признал решението на съда за законно. Той призовал хариджитите да се завърнат и да му помогнат да възстанови справедливостта. След дълги преговори част от тях се върнали, друга част се пръснала из Ирак, а най-непримиримите се противопоставили на Али с оръжие в ръка и били разбити от него в сражение на 17 юли 658 година.

В течение на следващите две години, в 658-660 година, отрядите на Муавия извършвали набези върху съседните на Сирия и Египет владения на Али, а в 660 година Муавия се провъзгласил за халиф и приел клетва за вярност от сирийци и египтяни. На Али останали верни Ирак и Иран. През януари 661 година, на излизане от джамията в Куфа, той бил ранен тежко от един хариджит и след два дена починал. Али бил погребан на десетина километра западно от Куфа, там, където по-късно възникнал град Неджеф. Това място станало една от най-почитаните светини за мюсюлманите-шиити[14]. Али бил четвъртия, последния от Праведните халифи (ал-хулафа ар-Рашидун).

След неговата смърт, Хасан, по-големият му син от Фатима, бил провъзгласен в Куфа за негов законен приемник. Няколко месеца по-късно Муавия успял да го уговори да се откаже от правата си върху халифата. Хасан поставил някои условия. Той издействал пенсия за по-малкия си брат Хюсеин, една значителна сума и постоянния доход от един от иранските окръзи за себе си. Също така Хасан поставил като условие да няма публични проклятия по адрес на Али, той не признавал Муавия за Повелител на правоверните, а Муавия се отказал да назначи приемници и наследници след себе си. След това Хасан публично заявил в джамията на Куфа за своето отричане и се поселил в Медина като частно лице. За Муавия той вече не представлявал опасност. Според шиитското предание Хасан бил смъртно ранен край Мадаин от ал-Джарах б. Синан, един от враговете на Али и докаран в Медина, където починал на четиридесет и пет години, но според друга версия бил отровен от една от жените си, която била подкупена от Язид, сина и наследник на Муавия.

Така възникнал халифата на Омейядите (661-750), първата династия в историята на исляма, основана от Муавия ибн Аби Суфян (661-680), който преместил столицата в Дамаск[15].

Издигането на Муавия за халиф, от гледна точка на по-голямата част от мюсюлманската община (ума), не било узурпация на властта, защото общината признала тази власт. Новост била клетвата за вярност, която получил Язид, сина и наследник на Муавия, още приживе на баща си, но утвърждаването принципа на наследственост при халифската власт не означавало изменение на нейния характер. Промени настъпват при последните Омейяди, които започнали да се наричат не халифа расул Аллах (заместник на пратеника на Аллах), а халифа Аллах (заместник на Аллах), скъсвайки с предишните демократични представи за властта на халифа, като олицетворяваща волята на общината.

Щом реда бил възстановен в провинциите, започнала втората фаза от разширението на халифата. По време на управлението на Омейядите мюсюлманската държава разширила своите граници на изток до Индия и Китай, а на запад до Атлантическия океан и Пиренеите.

Муавия починал през април 680 година и неговият син и наследник Язид бил провъзгласен за халиф в Дамаск. Много от провинциите му се заклели във вярност, но привържениците на Али били негови противници. Техният кандидат за халиф бил Хюсеин, син на халифа Али, единствения останал жив внук на Мохамед. Както и по-големият му брат Хасан, който починал в 669 година, той живеел в Медина, в уединение, още от 661 година когато халиф станал Муавия. Привържениците на Али смятали, че е дошло времето да се възстанови справедливостта и халифата да бъде върнат на законния му наследник. Те нееднократно му предлагали да отиде в Куфа и да поеме властта. Въпреки предупрежденията на мнозина свои познати Хюсеин решил да се отправи до Куфа. Малко преди това халифът Язид назначил за наместник в този град Убайдалах ибн Зийад, който ненавиждал Али и неговите привърженици. По пътя, до Хюсеин достигнало известие, че неговите съмишленици в Куфа, на чиято поддръжка той разчитал, са отчасти избити, а оцелелите са се разпръснали. Хюсеин заедно с придружаващите го около седемдесет души, главно негови родственици, се установил на лагер край Кербела, близо до Куфа, където бил обкръжен от четирихиляден отряд на наместника. Убайдалах поискал от Хюсеин да се предаде и когато последният отказал да стори това, започнало истинско клане. Главата на Хюсеин била доставена на халифа, който я предал на Зайнаб, сестрата на Хюсеин и на 22-годишния му син Али (чиято майка била дъщеря на Йездигерд III, последният шахиншах на Иран), които били докарани в Дамаск като пленници и погребана заедно с тялото в Кербела, която станала място за поклонничество на мюсюлманите-шиити.

Убийството на Хюсеин станало на 10 мухарам и се отбелязва с траур (ашура). В памет на неговата мъченическа смърт в местата с шиитско население се извършват ежегодни траурни церемонии (тазийа). По време на траурните мистерии се възпроизвеждат сцени (шабих) от борбата и гибелта на Хюсеин и неговите привърженици.

След убийството на Хюсеин шиитите окончателно преминали в постоянна опозиция на Омейядите. Започнали вълнения в Медина, Мека и Куфа, но те бързо били потушени от войските на халифа. Медина била разграбена, а сподвижниците на Мохамед и техните потомци в по-голямата си част били избити като бунтовници – загинали поне двеста и седемдесет ансари. След това армията се отправила на юг, към Мека, която била обсадена. В течение на следващите два месеца обсадителите използвали стенобитни оръдия и запалителни стрели. От горещината черният камък се пукнал. Вестта за смъртта на халифа Язид спасила града от разорение. Войската се отправила спешно към Дамаск. Абдалах ибн аз-Зубайр извършил пълна реконструкция на Кааба, събрал всички отломки от черния камък и го поставил на мястото му. Щурма на свещените градове от сирийската армия бил оценен като още един акт на светотатство от страна на Омейядите. Те били твърде непопулярни в тази част на халифата и били смятани за нечестивци от тамошните мюсюлмански общини.

В 696 година арабският език бил провъзгласен за официален административен език на халифата, при халифа Абд ал-Малик (685-705).Преди това докладите се пишели – в Сирия на гръцки език, а в Иран и Ирак – на пехлеви.Правителството в Дамаск било организирано на базата на пет дивана (секретариати, нещо като първообрази на министерства), отговарящи за поземлените налози и финанси, за армията, за правителствената кореспонденция, за пощенската служба и за канцелари ята.

Византийците използвали златни монети, солиди, като основна валута, докато персите употребявали в своята финансова система сребърни дирхеми. Тези пари били ползвани и в началото на мюсюлманското управление. При халифа Абд ал-Малик, в 696 година, били отсечени нови монети, които съдържали надписи на арабски. Това били златни динари и сребърни дирхеми. Централният монетен двор бил основан в 696 година, в Дамаск, но трябвало да минат няколко години, докато новите арабски монети се разпространят по цялата държава.

Северна Африка, западно от Египет, станала мюсюлманско владение чак до Атлантическото крайбрежие. Единствено изключение правела Сеута, която останала в състава на Византийската империя. Тази част от Африка станала пълноправна провинция на халифата. През 711 година мюсюлманската армия, на брой около дванадесет хиляди души, състояща се главно от бербери, под ръководството на Тарик ибн Зияд  дебаркирала от Танжер (днес Мароко) на скалата Гибралтар (тя води названието си от името на Тарик и първоначално се е наричала Джабал ал-Тарик, което означава Планината на Тарик). След като се укрепил на скалата, която превърнал в своя опорна база, Тарик предприел настъпление във вътрешността на страната. В Испания, която арабите наричали ал-Андалус (днес Испания и Португалия, а не само южната испанска област), тогава господствали вестготите, народ от германски произход. По това време кралят на вестготите Родерик (Родриго) се намирал в северната част на страната, но щом научил за десанта на мюсюлманите се отправил на юг. Неговата армия, обаче, била разгромена в битката при Херес на 26 юли 711 година, а сам кралят загинал тогава или малко по-късно.

Тарик, въодушевен от победата, продължил настъплението по направление на вестготската столица Толедо, като по пътя заставил да капитулират Кордова и Елвира (по-късно била преименувана на Гранада). Макар неговата акция да била рискована, тя се увенчала с успех. Тарик намерил столицата неподготвена и лесно я завладял. Той превзел кралството на вестготите в течение на няколко месеца. Това положило началото на арабското доминиране в тази част на Европа през следващите седем века.

По същото време експедиция под командването на Мохамед ибн Касим навлязла в долната част на долината на Инд. Пристанището Дайбул (или Дабхал, днес Карачи) и град Нирун (днес Хайдарабад в Пакистан) преминали под контрола на мюсюлманите. Тези завоевания, обаче, нямали сериозно продължение. Едва през XI век султан Махмуд Газневи започнал серия от походи срещу Индия имайки за база Афганистан.

Пак по същото време мюсюлманите се укрепили в Средна Азия, като създали няколко опорни пункта в Балх, Бухара, Самарканд и Хорезм. В 713 година те предприели рейд срещу Кашгар, град на границата с Китай.

Постепенно, обаче, в обществото нараствало социално-икономическото и религиозно напрежение. Разногласия съществували между арабите и мавали (мюсюлмани от неарабски произход), най-вече персите на изток, и между араби и бербери на запад. Напрежение съществувало и между сунити, шиити и хариджити, както и между някои арабски племена. Всичко това създавало благоприятна обстановка за ново антиомейядско движение[16]. Мохамед, пророкът на Аллах, освен чичо си Абу Талиб имал и друг чичо Абас. Неговите потомци, Абасиди, не изявявали никакви претенции за властта до началото на VIII век. За това малко неочаквано било включването на Мохамед ибн Али, правнук на Абас, в дейността срещу Омейядите. Тази дейност започнала около 720 година. Организацията на Абасидите била щателно законспирирана. Ръководният център се намирал в Куфа и само най-доверените лица се срещали с Мохамед ибн Али, обикновено по време на хаджа в Мека. Пропагандата се водела в полза на безименния „угоден на Аллах“ имам от рода на пророка Мохамед. Благочестивият лозунг „да се следват Коранът и суната“осигурявал на движението поддръжката  на различни групи от опозицията срещу Омейядите. За основен обект на пропагандата бил избран Хорасан (област в Иран), където опозицията била много силна. Тази пропаганда имала успех, обаче, след смъртта на халифа Хишам (743 година), по време на междуособиците сред Омейядите. През март 747 година Ибрахим, сина на Мохамед ибн Али, изпратил в Хорасан за подготовка на въстание своя личен представител Абу Муслим. Чак след като въстаниците заели целия Западен Хорасан и стигнали до Рей, халифът Марван II (744-750) разбрал сериозността на положението. Той успял да арестува Ибрахим и го изпратил на заточение в Северна Сирия, а след това, по всяка вероятност, наредил да го отровят. Ръководството на въстанието преминало към Абу-л-Абас, брата на Ибрахим. На 29 август 749 година абасидската армия влязла в Куфа, а през октомври там тайно пристигнал Абу-л-Абас, заедно със семейството си. Накрая, когато идването му станало известно на мнозина, той се появил пред народа в джамията на Куфа и присъстващите му дали клетва за вярност. Абул-Абас произнесъл реч, в която се нарекъл „щедър“ (или „опрощаващ греховете“ – ас сафах) и този епитет се превърнал в негово своеобразно име. Абасидите въвели система от почетни титли алкаб (ед. ч. лакаб). Тези титли се превръщали в имена на халифите при встъпването им на престола. Така например ал-Мансур (означава „Победител“), ар-Рашид („Вървящия по правия път“), ал-Мамун („Достойният за доверие“), ал-Васик („Уповаващият се на Аллах“) и така нататък.

Абасидите дошли на власт върху вълната на шиитската пропаганда в полза на „дома на Пророка“, но водели при това двойна игра: външно те действали в полза на Алидите (потомците на Али и синовете му Хасан и Хюсеин), а тайно – в собствен интерес. Те почти поголовно изтребили Омейядите. Спасили се малцина, между които внука на халифа Хишам, Абдаррахман, който успял да избяга в Северна Африка и оттам да се прехвърли в Андалусия (Испания), където сложил началото на нова династия омейядски владетели (756 година), които първоначално носели титлата емир, а в 929 година се провъзгласили за халифи със столица Кордова.

След като се укрепили, Абасидите се разправили с твърде могъщите си помощници.  Първо с помощта на Абу Муслим бил убит Абу Салама (750 година), а след това загинал и самият Абу Муслим (755 година).

Мюсюлманите разбили китайската армия при Талас (751 година), в днешен Киргизстан, при което пленили майстори по приготвянето на хартия. Новата индустрия била развита в Багдад (793 година), откъдето след това се разпространила по цялата държава, достигайки Египет (около 900 година или малко по-рано), Мароко (около 1100 година) и Испания (около 1150 година).Това благоприятствало развитието на литературата, като създавало възможност за публикуването на сравнително евтини  книги.

Халифът ас-Сафах избрал за своя резиденция град Анбар, тъй като и Куфа, и Дамаск не били подходящи за столици на новата династия, а неговият приемник ал-Мансур (754-775) построил нова столица в центъра на Месопотамия. Градът получил името Багдад (което в превод от пехлеви означава „Бог дал“). Строежът започнал на западния бряг на река Тигър, в място, където съществувала развита система от напоителни канали. Работите продължили около пет години. Градът бил заобиколен от две стени- вътрешна и външна и имал четири врати. В края на VIII век той се прехвърлил от западния бряг на Тигър върху източния, където бил построен нов район. Три понтонни моста съединявали тези части на столицата. Багдад скоро се превърнал не само в един от най-големите и богати градове на света, но и в най-важния културен и просветен център на Изтока.

Абасидите не предприемали завоевателни походи. Само в Мала Азия те периодично воювали с Византия. Нещо повече – единството на халифата се съхранявало до падането на династията на Омейядите в 750 година, след което периферните части на държавата започнали да се отделят от центъра. Първите, които станали на практика независими били Испания (756 година), и Северна Африка (Ифрикия) в 800 година. Те  били последвани от Средна Азия и части от територията на Иран, а накрая и от Египет. Независимо от техните успехи и достижения, нито една от мюсюлманските държави след Х век не успяла да осъществи някогашното единство на исляма.

В 830 година войните на халифата с Византия били подновени. Армията на халифа, обаче, не била на висота. В голямата си част тя се състояла от перси, които не показвали висок боен дух. Войската търпяла поражения и в битките с Бабек, който преследвал мюсюлманите в Азербайджан и Източна Армения. След като военните неуспехи показали ниската боеготовност на армията, халифът ал-Мутасим I (833-842)  заменил персите с тюрки, които били по-добри бойци. Изкачвайки се по служебната стълбица тюрките постепенно навлезли и в командния състав. Броят им в армията достигнал около седемдесет хиляди души. Халифът решил да пренесе резиденцията си  в Самарра, която малко след това станала столица на халифата (836 година) и останала такава петдесет и шест години, през времето на управлението на следващите седем халифи. Най-после в 892 година халифът ал-Мутамид върнал двора в Багдад. Постепенно под политическата власт на Абасидите останала само по-голямата част от Ирак, но сунитските владетели продължавали да признават техния духовен сюзеренитет и идвали при тях за инвеститура. В самия Багдад, обаче, тюркските военачалници все повече увеличавали контрола си върху халифите. След като бил разкрит заговор срещу халифа ал-Муктадир (908-932) неговият личен телохранител Мунис получил званието емир на емирите (амир ал-умара), което значело, че той е главнокомандващ. Борбата на емирите за влияние върху халифа се изостряла все повече и халифът ал-Муттаки (940-944) се обърнал за помощ към Буидите (Бувайхиди), наместниците на Северозападен и Централен Иран, които произхождали от планинския район на югозапад от Каспийско море (Дайлем).

В 944 година ал-Муттаки бил свален и ослепен от заговорници. Емирите поставили на престола халифа ал-Мустакфи (944-946), а през декември 945 година Ахмад ибн Бувайх заел столицата на халифата. Безпомощният халиф предал цялата власт в ръцете на Ахмад, който получил титлите амир ал умара (главнокомандващ) и Муид ад-Даула („Опора на държавата“). Халифът бил лишен от собствените си имения и получавал, вместо доходите си от тях, издръжка. Така завършила почти вековната хегемония на тюркските емири и започнало стогодишното владичество на Бувайхидите (945-1055). Последните били перси-ишити, но въпреки това не се решили да отстранят халифите-сунити, в полза на някой от шиитските имами.

През 1055 година обстановката в Багдад била толкова объркана и сложна, че Тогрул-бек, султанът на селджукските турци, които по това време завладели голяма част от Иран, решил да освободи Ирак и Западен Иран от властта на Бувайхидите-шиити. Пристигайки в Багдад (1055 година) Тогрул-бек получил от халифа ал-Каим I (1031-1075) грамота (маншур) за владеенето на онези територии, които вече се намирали под негово упреавление, освен това той бил провъзгласен за „Султан на Изтока и Запада“

Последният селджукски султан Тогрул III ибн Арслан, който владеел Ирак и част от Иран, имал неблагоразумието да започне война с могъщия хорезмшах Текеш и бил убит в 1194 година. В началото на ХIII век хорезмшахът  се оказал владетел на територии простиращи се от границите на Индия до Западен Иран и извършил поход срещу абасидските халифи в Багдад[16]. Този успех, обаче, се оказал  недълговечен. В 1220 година държавата му била завоювана от монголите на Чингиз-хан, а Хулагу, внукът на Чингиз-хан, се насочил към Иран (1253 година) и за няколко години завладял страната, след което започнал да се готви за поход срещу Багдад. На 17 януари 1258 година армията на халифа била разбита, на 10 февруари халифът ал-Мустасим бил пленен, а на 20 февруари – екзекутиран. Дворецът му бил разграбен и изгорен, а Багдад пострадал сериозно. Халифатът престана  да съществува като държава. Малко по-късно, обаче, бил предприет опит да бъде възстановена духовната власт на Абасидите. Един останал жив родственик на халифа ал-Мустасим успял да се добере до Египет, където бил провъзгласен за халиф при двора на мамелюкския египетски султан Бейбарс (1260-1274). Оттогава до завоюването на Египет от османските турци през 1517 година халифите Абасиди пребивавали в Кайро при мамелюкските султани, като придавали законност на властта им и им връчвали инвеститурата[17].

След като Египет бил завладян в 1517 година от войските на османския султан Салим I (1512-1520) в резултат на тържествения отказ на последния Абасидски халиф ал-Мутавакил IV от правата си в полза на султана, към последния преминал духовния авторитет над мюсюлманите-сунити по света, на които той, обаче, не бил светски владетел.

В края на Първата световна война, в която Османската империя била съюзница на Германия, на 31 октомври 1918 година встъпило в сила примирието подписано в Мудрос, на остров Лемнос. Неговите условия предвиждали безусловна капитулация на всички въоръжени сили на империята. Антантата официално заявила за окупацията на столицата Истанбул от нейните войски. За Върховен комисар бил определен британският адмирал Калторп. Султанът Мохамед VI Вахидедин (1918-1922) разбирал, че за него няма друг изход, освен сътрудничество със съюзниците. На 10 август 1920 година Антантата принудила правителството на Мохамед VI да подпише Севърския договор, по силата на който Османската империя губела 80 процента от своята територия. В отговор на това Великото национално събрание, създадено през 1920 година в Анкара от Кемал Ататюрк, в противовес на парламента в Истанбул, който бил разгонен от британските войски, не само отказало да ратифира Севърския договор, но даже го анулирало. Онези, които го подписали били обявени за предатели на нацията.

На 1 ноември 1922 година Великото национално събрание въвело в действие законодателство, което разделяло султаната и халифата. Първият се премахвал, а на халифата се определяла чисто религиозна роля. Върховният комисар на Антантата бил уведомен, че властта преминава в ръцете на Великото национално събрание, а Мохамед VI се лишава от титлата султан, но остава халиф. Напуснат от всички, бившият султан започнал да се страхува за живота си и на борда на британския военен кораб „Малая“ се отправил за остров Малта. Ден след заминаването му Великото национално събрание го лишило и от сана халиф, въз основа на фетва (правно заключение, направено въз основа на шариата), в която се казвало, че „той е преминал на страната на противника, който се сражава със защитниците на вярата, посеял е семената на братоубийствено клане, поставил се е под защитата на чужда държава и е дезертирал от столицата на халифата, укривайки се на борда на английски кораб“[18].

Постът халиф бил предложен, чрез трето лице, на принц Абдул-Меджид-ефенди, братовчед на Мохамед VI, син на султан Абдул-Азиз и най-възрастен от всички останали живи представители на Османската династия по мъжка линия. Абдул-Меджид дал да се разбере, че е съгласен да поеме поста и на 19 ноември 1922 година Кемал Ататюрк с телеграма го известил, че е избран за халиф. На 24 юли 1923 година, в Лозана, държавите от Антантата подписали с Турция окончателен мирен договор, който определил нейните съвременни граници. На 6 октомври, след като британските войски се изтеглили, в Истанбул влязла дивизия на турската национална армия, а на 13 октомври Великото национално събрание приело закон за преместване на столицата от Истанбул в Анкара. На 29 октомври била одобрена конституция, която обявявала Турция за република и в същия ден Мустафа Кемал Ататюрк бил избран за президент.

На 3 март 1924 година Великото национално събрание приело закон, с който се ликвидирал халифата[19]. В него се споменавало за отстраняването на Абдул-Меджид II от поста халиф и за това, че на него и потомците му се забранява да живеят в пределите на турската република. Отначало последният халиф се установил в Швейцария, а след това се преместил в Ница (Франция), където живял до началото на Втората световна война. Животът си той завършил в Париж, умирайки от инфаркт на 23 август 1944 година, когато съюзниците освобождавали града от немска окупация. Държавите-победителки разрешили той да бъде погребан в Медина, където Абдул-Меджид II бил почитан като последния халиф. Така, едва забележимо, институцията на халифата, който в продължение на близо 1300 години бил представляван от 101 халифи, отишла в историята.

Следва…(виж тук).

____________________________________

*Продължение от Съдържание 7, публикация № 1484.

[10]. Массэ, Анри, Ислам. Очерк истории, пер. с франц., изд. 3-е, М., 1982, с. 54.

[11]. Ibn Saad, Biographien Muhammeds seiner Gefährten und späteren Träger des Islams bis zum Jahre 230 der Flucht, Hrsg. Von E. Sachau, im Verein mit C. Brockelmann, J. Lippert und a., 1-9, Leiden, 1904-1928, (3) S. 119-152.

[12]. Ibid., (3) S. 190-274.

[13]. Von Grunebaum G. E., Classical Islam. A History 600-1258. L., 1970, p. 56-57.

[14]. Ibid., p. 57-58.

[15]. Lammens H., Etudes sur le siècle des Omayydes, Beyrouth, 1930.

[16]. Shaban M. A., The Abbasid revolution, Oxford, 1970.

[17]. Hartmann R., Zur Vorgeschichte des Abbasidischen Schein-Chalifates von Cairo, Abhandlongen der Deutschen Akademie der Wissenschaften zu Berlin. Philologisch-historische Klasse, 1947.

[18]. Фрили Дж., Тайны османского двора. Частная жизнь султанов, пер. с англ., Смоленск, 2004, с. 56, 364-369, 375-376.

[19]. Препоръчителна литература: Wellhausen J., Das arabische Reich und sein Sturz, B., 1902; Watt W. M., A Short History of Islam, Oxford, 1996; Hitti Ph., History of the Arabs, 8 ed., L., 1964; Arnold T. W., Khalifate, Oxford, 1924; Huart C., Histoire des Arabes, t. 1-2, P., 1912-13; Müller A., Der Islam im Morgen – und Abendland, Bd. 1-2, B., 1885-87; Большаков Олег, История халифата, т. I-III, М., 1989-2000.

Изображения: авторът Ангел Н. Ангелов (1950-2023). Източник личния му архив.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-cex