Вера Бонева

Съвременните поколения почти не познават личността и обществе­ната дейност на Гаврил Кръстевич (1818-1898 г.), но неговата исто­рическа фигура категорично присъства в много от най-важните процеси, свър­зани с енергичното придвижване на бъл­гарите към ценностите на новото време, осъществено през втората половина на XIX-ти век.

Деликатен и незлоблив по харак­тер, умерен в действията и възгледите си, широкоинформиран по въпросите на юриспруденцията, филологията, исто­рията и богословието, Гаврил Кръстевич е ед­на от най-влиятелните личности от кръга на цариградските българи през послед­ните предосвобожденски десетилетия. Работил дълги години като висш сановник в системата на турското правосъдие, той живее с ясното съзнание на българ­ски интелигент, с мисълта, че носи лична отговорност за културния просперитет и суверенното развитие на своя народ. Тази духовна нагласа предпоставя ак­тивната обществена позиция на бълга­рина Гаврил Кръстевич. От страниците на цариградските списания и вестници той страстно пропагандира идеите на Просвещението. Научнообоснованата му концепция по езиковия въпрос, публи­цистичните му статии и преди всичко прецизната му работа като редактор на списание ”Български книжици” през 1859 година му отреждат съществено място в книжов­ните пространства на нашия възрожден­ски културен живот. Историческите му съчинения представляват интересен при­мер за едно относително хармонично съ­четание на патриотически патос с висок професионализъм и научна добросъвест­ност. Без съмнение обаче най-значимият принос на Кръстевич към историята на българския XIX-ти век е свързан с учас­тието му в църковно-националното дви­жение.

Интересни са обстоятелствата, при които Кръстевич навлиза в средите на църковните дейци. През пролетта на 1850 година младият юрист се завръща от остров Самос, където в продължение на пет години е управлявал като наместник на самоския княз Стефан Богориди. Ско­ро той е назначен за член на търговския съд в Цариград и като такъв още същата есен пътува със съдебна мисия в Света гора. След решаването на имуществения спор между два атонски манастира Кръ­стевич успява да убеди местните власти да освободят заточения тук иеромонах Иларион (бъдещият епископ Иларион Макариополски). Удовлетворени от пос­тигнатия успех, двамата българи поемат пътя към Цариград, където ще застанат начело на църковно-националното дви­жение; Иларион – със страстната си про­повед и с дръзкото си поведение, а Кръстевич – с дипломатическия си такт и с широките си познания[1].

Многостранна и плодотворна е дей­ността на църковника Гаврил Кръстевич. Той е член на ръководството на българската цариградска община, участник във всич­ки българо-гръцки комисии, натовар­вани след 1856 година от Високата порта със задачата да потърсят решение на „Въп­роса“, главен автор на двата правител­ствени проекта за независима българска църква от 1868 година, автор на основния текст на Фермана за учредяването на Българ­ската екзархия, автор на предварителния текст на Екзархийския устав приет през 1871 година[2]. Всяка от посочените изяви е тол­кова многозначителна, че заслужава са­мостоятелен анализ. Настоящето изло­жение ще засегне само един аспект от историческия образ на църковника Гав­рил Кръстевич – неговата теоретическа концепция за историческите, правните, политическите и каноническите основа­ния на българския църковно-национален суверенитет.

След издаването на Хатихумаюна през 1856 година  българите поставят още по-настойчиво искането си за самостоятелна национална църква. В тази ситуация Ви­соката порта нарежда на Патриаршията да свика събор на светски и духовни ли­ца-християни, който да състави проект за реформи на Православната църква в Империята. При абсолютно мнозинство на гръцките представители съборът от 1859-1860 година потвърждава пълната власт на Патриаршията над българския народ[3]. Следейки отблизо работата на събора, Гаврил Кръстевич е възмутен от неот­стъпчивостта на Вселенския престол. Под напора на чувството за справедли­вост той написва една обширна студия, озаглавена ”3а Цариградския патри­арх”, и я публикува в списание „Български книжици”[4]. В нея доказва, че църковната юрисдикция на Патриаршията пред­ставлява относителна величина във вре­мето и пространството. С конкретни фак­ти, извлечени от автентични гръцки, ла­тински и старобългарски източници, Кръстевич проследява развитието на патриаршеската институция в Констан­тинопол от III-ти  до XIX-ти век. Той внушава идеята, че нейната духовна власт над Из­тока е възникнала постепенно, а могъ­ществото ѝ винаги е било функция на силата и политическото влияние на импе­риите, които са имали за своя столица царствения град на Босфора.

Гаврил Кръстевич разказва накратко ос­новните моменти от историята на Тър­новската патриаршия и на Охридската архиепископия, като илюстрира с богат документален материал правомерния ха­рактер на тяхната духовна юрисдикция над българските земи. С точен правно- политически анализ той доказва, че тези две църковни институции са унищожени незаконно. Интересното в случая е, че ако логическите доводи и историческите факти, приведени от Кръстевич, доказ­ват правото на българите да се отделят от Вселенския престол, то според него от гледна точка на съвременното законо­дателство претенциите им за пълна цър­ковна независимост влизат в противо­речие с „танзиматския усул”, който с фермани и берати е узаконил духовната власт на патриарха в Империята. Затова Кръстевич предлага исканията на бъл­гарите да не излизат извън системата на действащото право и по-специално да се води борба за възстановяване на ста­ринната процедура владиците да се из­бират от „духовните началници и мир­ските първенци на народа” в съответната епархия.

Умерената позиция на Кръстевич в случая произтича от неговия еволюционистки възглед. Той смята, че ако се въведе споменатата процедура, гръцките архиереи по българските земи ще бъдат заместени от български и така възник­налата иерархия ще се конституира в независима църковна институция. Опит­ният държавник добре разбира, че в ус­ловията на пълно господство на гръцкия националистически дух в структурите на Патриаршията всяко максималистическо искане води до засилване на конфрон­тацията и ражда само безсмислени спо­рове.

Неразбран правилно от повечето си сънародници, в началото на 1860 година Кръс­тевич е обвинен в конформизъм и остро е критикуван от Тодор Бурмов и от Георги Сава Раковски[5]. Двамата общественици с раз­лични доводи защитават програмата за пълна църковно-национална независи­мост, която изглежда много примамли­ва, но в практически план се оказва трудноосъществима. Критичното отношение на Бурмов и Раковски спрямо студията ”3а Цариградския патриарх” им попречва да забележат, че опитният юрист си е оставил една възможност за евен­туална по-радикална позиция. Той зая­вява, че ако българите не останат доволни от решенията на събора, ”те ще се при­нудят да се обърнат към царското ми­лостиво правителство и да искат особна иерархия, която да зависи от своя народ­на Патриаршия или Архиепископия[6].“

Разкритите факти показват, че в навечерието на Великденската акция Гаврил Кръстевич е обладан от дълбоко коле­бание. Той добре разбира, че трябва да предпочете един от двата съществени за него принципа – легитимизма или пат­риотизма. След непродължителен раз­мисъл върху основните житейски цен­ности той избира патриотизма. В случая ясно изпъква идеалната мотивация на възрожденеца, защото той нито е поста­вен в екстремални условия, нито в чисто прагматичен план има интерес да пред­почете Отечеството пред службата.

Преодолял вътрешното си колеба­ние, в началото на 1860 година Гаврил Кръстевич намира начин да декларира своето ка­тегорично решение с всички възможни средства да защитава правото на бъл­гарите за църковна самостоятелност. От името на търновския делегат на църков­ния събор Хаджи Николи Минчоглу той публикува на гръцки и български език една полемична брошура по църков­ния въпрос, в която заявява недвусмис­лено: „Изгубили от една страна доверие към гръцкото духовенство, съзнали от друга страна своята народна чест и досто­лепие, българите ще бъдат принудени да се отрекат съвършено от упражняваната върху тях духовна власт, за да образуват своя независима духовна иерархия[7]”.

Разкритата позиция намира отра­жение и в обстоятелството, че Кръстевич е един от организаторите на акцията от 3.IV.1860 година, чрез която цариградските българи официално декларират жела­нието на целия народ да учреди своя независима православна църква[8].

Едно съществено обстоятелство по­влиява решително върху ориентирането на Гаврил Кръстевич в целите на църковно-националното движение. През лятото и есента на 1860 година като юридически съ­ветник той съпровожда Великия везир Мехмед Кабразлъ паша в една негова обиколка из балканските земи на Им­перията. Варна, Шумен, Разград, Русчук, Лом, Видин, Прищина, Велес, При­леп, Битоля, Воден – това са само част от местата, където високата държавна ко­мисия спира, за да проучи положението на християнското население[9]. Прекият досег на Кръстевич с конкретните про­блеми на българите от различните кра­ища на Империята затвърждават убеж­дението му, че неговият народ е дозрял за суверенно развитие и в културен, и в обществено-политически план.

В началото на 60-те години българ­ската програма за църковно-национална независимост намира адекватен израз в прошението на цариградските българи до Великия везир от 16.VII.1861 година[10]. Ра­зискванията върху станалите широко известни „осем точки” са продължител­ни и безрезултатни. Безрезултатни са и усилията на тримата българи – участни­ци в патриаршеския събор от 1864 година, да придвижат „Въпроса” по посока към не­говото решаване. На последното заседа­ние на събора Гаврил Кръстевич като българ­ски делегат се възползва от правото си да изрази писмено своето мнение. Пъл­ният текст на изложението му е публику­ван във вестник „Съветник” от 29.VI.1864 година[11].

С казуси и постановления от сфера­та на каноническото право Кръстевич от­ново убедително доказва необходимостта владиците да се избират от светски и духовни представители на съответното паство. В същото изложение той посочва много евангелски текстове, от които става ясно, че църквата признава различните народности и призовава Патриаршията да разграничава българите от гърците и да признае правото им да имат за архи­ереи „техни единородци” в съответствие с изискванията на Свещеното Писание. В края Кръстевич съветва Цариград­ския патриарх да приеме ”осемте точки“ и най-вече да даде своето съгласие за съставянето на един български съвет към управителното тяло на Вселенския прес­тол, който да се „застъпва пред прави­телството за народните работи”, тоест да има характер на официален граждански представител на българския народ. Пос­ледното искане е ярко свидетелство за факта, че концепцията на Гаврил Кръстевич за българската църковно-национална независимост е тясно свързана с идеята му за постепенно извоюване на полити­чески суверенитет на българите в рам­ките на Османската империя.

През 1868 година Кръстевич пряко учас­тва в подготовката на двата правител­ствени проекта за решаването на църков­ния въпрос, които предвиждат пълна духовна независимост на българите от Цариградската патриаршия. Перфект­ните формулировки на текстовете на тези два документа осигуряват възможност всички територии на империята, където българското население съставлява мно­зинство, да бъдат включени в юрисдик­цията на новосъздадената „българска църква“[12].

Исканията на Патриаршията за ог­раничаване териториалния обхват на но­вата православна църква и нейните амби­ции да се вмесва в управлението ѝ пре­дизвикват решителния отговор на Гав­рил Кръстевич[13]. Двете брошури, които той публикува на гръцки и български език още в началото на 1869 година, по безспо­рен начин доказват, че правителството има основания да реши дългогодишния спор в полза на българите. С много фак­ти е аргументирана тезата, че новата пра­вославна църква всъщност не е нова, а е законен приемник на незаконно ликвиди­раните Търновска патриаршия и Охрид­ска ахиепископия. В брошурата за Ох­ридската архиепископия Кръстевич раз­крива логическата несъстоятелност на патриаршеската позиция, както и корис­тните подбуди на Фенер в борбата му за пълно господство над българските земи. Той доказва, че и в сферата на политичес­ките реалности, и от гледна точка на цър­ковните канони българите имат право.

Гаврил Кръстевич е убеден, че единстве­но справедливият принцип на терито­риално разграничение между Българ­ската църква и Цариградската патриар­шия е етническият. „Българите не искат нищо чуждо – заявява той, – а само това, което им принадлежи… – и продължава – Българските земи като от Бога благо­словени се простират от бреговете на Ду­нав и на Черно море до Солун, Костур и Охрид и към север до Албанските стра­ни“[14]. Да не забравяме, че зад това изяв­ление не стои само екзалтираният па­триот Гаврил Кръстевич, а и високият турски магистрат Гаврил паша (по това време член на Върховния съд), чието изказване в известен смисъл отразява реалистичните представи на цариград­ското правителство за териториалния обхват на земите, населени с българи в навечерието на решителното седмо десе­тилетие на XIX-ти век.

На 28.11.1870 година, когато поема от ръцете на Великия везир Али Паша па­рафирания от султана ферман за учре­дяването на Българската екзархия, Гаврил Кръстевич е и удовлетворен, и изнена­дан. Удовлетворението му произтича от факта, че текстът, който той е съставил и върху който през цялата 1869 година е пре­говарял с гърците, в основни линии е запазен[15]. Неприятна изненада му поднася окончателната формулировка на член 10, който в проект е предвиждал освен посочените там епархии към Българ­ската екзархия да се включат още доста земи, преобладаващо населени с българи – Охрид, Прилеп, Прищина, Неврокоп, Воден, Мъглен, Кукуш, Източна Тра­кия на север от Одрин и други[16]. В послед­ния момент турското правителство реша­ва да не впише въпросните земи в текста на фермана и макар че предвижда про­веждането на допитване за тяхното при­съединяване към Екзархията, поставя сериозни пречки пред окончателното ре­шаване на спора между Патриаршията и българите. Въпреки всичко ферманът за учредяване на Българската екзархия представлява един от най-важните нор­мативни актове на XIX-ти век, който очер­тава етническите граници на българската нация и юридически доказва нейното право на суверенно развитие. Без съмне­ние Гаврил Кръстевич е българинът, който има най-голям теоретически и практичес­ки принос за изработването и влизането в сила на този исторически документ.

Прякото участие на Гаврил Кръстевич в процеса на конституирането на Българ­ската екзархия не му попречва да про­дължи публично да защитава правото на българите за църковно-народен сувере­нитет. През 1871 година той публикува на гръцки език своя класически труд по българския църковен въпрос, озаглавен „Възражение на Патриаршеския еписто­ларен мемоар…”[17] Поводът за написването на това обширно полемическо съчине­ние е окръжното писмо на Патриарха, из­лязло след издаването на фермана, в кое­то той се оплаква на своето паство от сул­танското правителство и от българите. Гаврил Кръстевич представя в осем точки главните обвинения на Патриаршията и пункт по пункт оборва своя опонент. Той доказва, че българският вероизповеден въпрос не е дело на девет миряни и трима архиереи, а всенароден въпрос, повдигнат и решен от цялата нация. „Сички знаят добре – пише той, – знае го и Патриархът, че незлобливият народ сам е движил и движи този въпрос в своето праведно не­годувание, като е определял от време на време нови представители за искане и до­биване на своите иерархически правдини“[18].

С многобройни логически доводи, с факти от историята и с цитати от Све­щеното Писание Гаврил Кръстевич доказва, че създадената Българска екзархия е законна църковна институция и има съ­щото право на съществувание, каквато имат гръцката, сръбската и румънската независими църкви. Той оборва стано­вището на Фенер, че мюсюлманското правителство на султана няма право да реши един догматичен спор между хрис­тияни в Империята. Посочените истори­чески факти и юридически прецеденти, както и цитатите от апостолските посла­ния убеждават читателя, че „устроението и унищожението на църковните епархии принадлежи на царя“[19] .

По въпроса за териториалните гра­ници на Екзархията Гаврил Кръстевич заема твърдо становище. Той заявява, че етни­ческият принцип е възможно най-справедливият при очертаването границите на църковните области и призовава Пат­риаршията да се съобразява с него, ако иска да запази репутацията си на изра­зител на идеята за божествена справед­ливост в земните дела.

В крайна сметка Гаврил Кръстевич за­ключава, че Патриархът няма основание да вини българите, че са получили нещо, което по право им принадлежи, или пък султанското правителство, че е оказало съдействие на тяхното справедливо дело.

В процеса на учредявянето на Ек­зархията възгледите на Кръстевич за пределите на българския църковен суве­ренитет намират най-адекватен израз в проекта за екзархийски устав, разрабо­тен от него и с някои изменения узаконен от Църковно-народния събор през 1871 година[20]. Вещият юрист е решил доста успеш­но задачата за намиране на точен баланс между духовните и гражданските функ­ции на първата общобългарска инсти­туция в ново време. Църковната власт на Екзархията е подчинена на съборния принцип, чието ефективно действие е подсигурено от една относително демо­кратична система на избор на архиереи и ръководни органи. Предвидено е чисто църковните дела да се движат само от духовните лица и само в системата на източното православие. Гражданските функции на Екзархията са свързани с нуждите на местното самоуправление. Те са подчинени на идеята в общините бъл­гарското население да има възможност самò, без намесата на турската власт да решава проблема за развитието на своята просвета и култура и да разрешава еле­ментарни спорове с гражданско-правен характер. В този смисъл правомощията на Екзархията осигуряват на българите през последното предосвобожденско де­сетилетие известни правни гаранции на тяхното местно самоуправление, а това обстоятелство по същество подсигурява „отдолу” процеса на възстановяване на българската държавност.

В края на 1872 година Кръстевич се от­тегля от участие в управлението на Бъл­гарската екзархия. След схизмата стари­ят църковник осъзнава, че неговата кон­цепция за постепенно развитие на новата институция в условията на спокойни и законни отношения с останалия христи­янски свят се е оказала неприложима и като държавник, уважаващ принципите на модерния конституциализъм, с дос­тойнство се оттегля[21]. Въпреки това за всички негови съвременници остава без съмнение фактът, че Гаврил Кръстевич е свет­ското лице, което има най-голям личен принос за решаването на българския църковен въпрос. За него през 1910 година Стефан Бобчев пише следното: „Всяка борба има буйни борци и подвижници, но трябва да има и защитници, адвокати, идеолози. Кръстевич беше адвокат на делото против Патриаршията. Своята защита той продължи докрай. Той я поддържаше и пред гърците във Фенер, и пред турците – във Високата порта, и пред целия свят – в печата. Неговата про­дължителна пледоария надделя над ко­равия non possumus на Фенер”[22].

______________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1992, кн. 9, с. 18-24. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Протоколи на Българския народен събор в Цариград през 1871 година, 1911, с. 38; Балабанов, М., Гаврил Кръстевич (народен деец, кни­жовник, съдия, управител), С., 1914, с. 223-228.

[2]. Балабанов, М., цит. съч., с. 248-256; 263- 353; Бобчев, С., Какъв беше Гаврил Кръстевич (Лични спомени и общи бележки) – Българска сбирка, 1899, кн. 1, с. 5-20; Арнаудов, М., Един велик творец на българската църковна незави­симост – Гаврил Кръстевич (1818-1898 г.), Духовна култура, 1958, кн. 5-6, с. 16-25.

[3]. Ников, Петър, Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постиже­ния, С., 1971, с. 142-146.

[4]. Кръстьович, Г., За Цариградския пат­риарх, – Български книжици, 1859, кн. 15, с. 457-519, кн. 16, с. 520-526, кн. 17, с. 532-543; кн. 18, с. 566-574, кн. 22, с. 709-716; 1860, кн. 1, с. 1-9, кн. 2, с. 46-59.

[5]. Вж. Бурмов, Тодор, Колкото и високо да це­ним… – Български книжици, 1860, кн. 2, с. 59-66; Раковски, Георги Сава, Глас едного българина… Земун, 1860.

[6]. Г. Кръстьович, цит. съч., 1859, кн. 15, с. 460.

[7]. Отговор на  Г. Д. (д-р) С. Каратеодориди от X. П. Минчоглу,  Г. Кръстевич, Цариград, 1860, с. 36.

[8]. История на България, т. VI, С., 1987, с. 132.

[9]. НБКМ – БИЛ, ф. 295 (Кръстю Мирски), а.е. 4, л. 99; Балабанов. М. цит. съч., с. 257-262.

[10]. Виж текста на прошението в: Ников, Петър, цит. съч. с. 203-204.

[11]. Вестник „Съветник“, година II, бр. 12, 20.VI.1864, с. 3.

[12]. Виж текста на двата проекта в: Ников, Петър, цит. съч., с. 283-288.

[13]. Опровержение на възражението на Все­ленската църква против издадените от правител­ството проекти за решаването на българския въпрос (Г. Кръстевич) (превод от Н. Михайловски), Цариград, 1869; Историческо изследване за Охридската и Ипекската Архиепископия, Г. Кръс­тевич (превод от Н. Михайловски), Цариград, 1869.

[14]. Историческо изследване…, с. 105.

[15]. За участието на Гаврил  Кръстевич в подго­товката на фермана виж: Балабанов, М., цит. съч., с. 267-268; Кирил Патриарх Български, Граф Николай Павлович  Игнатиев и българският църковен въпрос. Изследване и документи, I. С., 1958 г., с. 280-282; Стамболски, Хр., Автобиография, дневници, спомени, С., 1972, с. 385-388.

[16]. Вж. Кирил Патриарх Български, цит. съч., с. 281-282; Стамболски, Хр., цит. съч., с. 389-390.

[17]. Виж българския превод на този труд в: Читалище, година II, 1871, кн. 1, с. 34-40, кн. 2, с. 83-96, кн. 3, с. 127-144, кн. 4, с. 179-182, кн. 5, с. 219-230, кн. 6, с. 277-278.

[18]. Цит. съч., кн. 2, с. 37.

[19]. Цит. съч., кн. 2, с. 95.

[20]. Устав за управлението на Българската Екзархия, Цариград, 1874.

[21]. За оттеглянето на Гаврил Кръстевич от ръко­водството на Българската екзархия виж: Карапетров, П., Цариградски спомени. От схизмата (1872 г.) до Старозагорското въстание (1875 г.). – В книгата му: Сбирка от статии, С., 1898, с. 101-103; Бобчев, С., цит. съч., с. 15-17; Кирил Патриарх Български, Екзарх Антим (I816-1888 г.), 1956, с. 515-524.

[22]. Бобчев, С., Два исторически лика. Иларион Макариополски и Гаврил Кръстевич. – Бъл­гарска сбирка, 1910,  година XVII, кн. 1, с. 62.

Изображения: авторът Вера Бонева и Гаврил Кръстевич (1818-1898). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-cd4