Иеромонах Серафим (Роуз)

Авторът на това свидетелство – архимандрит Николай Дробязгин, един от новомъчениците на комунистическото иго – се радвал на блестяща кариера като командир на флота. Същевременно обаче той бил дълбоко въвлечен в окултизма и се занимавал с редактирането на окултното списание Ребус. Но веднъж при инцидент в морето Дробязгин се спасил от почти сигурна смърт по силата на чудо, извършено от св. Серафим Саровски. Тогава бъдещият архимандрит Николай предприел поклонническо пътуване до Саров, като изоставил своята светска кариера и отхвърлил окултното бреме, за да стане монах. След като бил ръкоположен за свещеник, Дробязгин служил като мисионер в Китай, Индия и Тибет, бил свещеник в църквите към различни посолства и игумен на няколко манастира. След 1914 година той живял в Киево-Печорската лавра, където беседвал с посещаващите го млади хора за влиянието на окултизма върху съвременните събития в Русия. През есента на 1924 година, един месец след като бил посетен от някой си Тухопкс (автор на книгата „Черна магия“), архимандрит Николай бил убит в килията си „от неизвестно лице“ (при явно болшевишко затваряне на очите), като бил пронизан с кама, чиято специална дръжка несъмнено имала окултистко значение.

Описаното по-долу събитие разкрива естеството на един от медиумичните „дарове“, които са общи за източните религии. Действието се развива в края на 1899 година, а разказът е записан около 1922 година от д-р А. П. Тимофеевич, който по-късно станал монах в Ново-Дивеевския манастир (Ню-Йорк). Руският текст е публикуван в брой първи на списанието „Православен живот“ от 1956 година.

„През една чудесна ранна тропическа утрин нашият кораб пореше водите на Индийския океан, приближавайки остров Цейлон. По-голямата част от пасажерите бяха англичани, пътуващи със своите семейства служебно или по работа в индийските си колонии. Веселите лица на хората жадно се взираха в далечината, търсейки с очи омайния остров, който още от детството си всички те свързваха с интересните и мистериозни разкази на пътешествениците.Островът все още едва се различаваше, но с всеки полъхващ бриз корабът все повече и повече се обвиваше от финия и опияняващ аромат на тропическата растителност. На хоризонта се появи син облак, който нарастваше според скоростта на приближаващия се кораб. Вече можеше да се забележат пръснати по брега постройки, сгушени в зеленината на величествени палми, и многоцветна тълпа от местни жители, очакващи пристигането на кораба. Пасажерите, които бързо се опознаха по време на пътуването, бяха застанали на палубата, смееха се и говореха оживено помежду си. Всички се възхищаваха от разкрилата се пред очите им гледка на приказния остров. Корабът бавно се поклащаше, готвейки се да акостира в дока на пристанищния град Коломбо.

Трябваше да се попълнят запасите от въглища и пасажерите имаха достатъчно време да слязат на брега. Денят бе толкова горещ, че много от пътниците решиха да не напускат кораба, преди да настъпи вечерта, носеща приятната прохлада. И така по-късно полковник Елиот, който вече бе посещавал Коломбо и добре познаваше града и неговите околности, поведе оформилата се малка група от осем души, към която се присъединих и аз. Полковникът направи едно съблазнително предложение: „Дами и господа! Не бихте ли желали да отидем няколко мили извън града и да посетим един от местните магьосници-факири? Може би ще видим нещо интересно.“ Всички с ентусиазъм приеха предложението.Вече бе настъпила вечерта, когато оставихме зад себе си шумните градски улици и поехме по един чудесен път в джунглата, който блещукаше с искриците на милиони светулки. Най-накрая пътят внезапно се разшири и пред нас се откри малка поляна в джунглата. В края на поляната под едно голямо дърво имаше нещо като колиба, до която тлееше огън. Един слаб старец с тюрбан на главата си седеше с кръстосани крака и наблюдаваше огъня, без да отмества поглед. Въпреки шумното ни пристигане старецът продължи да седи напълно неподвижно, без да ни обръща ни най-малко внимание. Някъде от тъмнината се появи млад човек, който се приближи до полковника и тихо го попита нещо. След това той бързо изнесе няколко столчета и групата ни се нареди в полукръг недалеч от огъня. Носеше се лек и ароматен мирис. Старецът стоеше в същото положение, като явно не забелязваше никого и нищо. Луната, която се издигна, разпръсна донякъде тъмнината на нощта и в нейната призрачна светлина всички предмети придобиха фантастични очертания. Неволно всеки притаи дъх и зачака да види какво ще се случи.

„Вижте! Вижте там, на дървото!“ – възкликна госпожица Мери, като шептеше развълнувано. Всички обърнахме глави към посоченото място. И наистина огромната корона на дървото, под което седеше факирът сякаш бавно се преливаше в меката лунна светлина и самото дърво започна постепенно да губи своите очертания. Като че ли някаква невидима ръка хвърли върху него въздушна обвивка, която с всеки изминал момент ставаше все по-плътна и непроницаема. Скоро пред удивените ни погледи напълно ясно се появи вълнообразната повърхност на морето. Вълните прииждаха една след друга, образувайки пенливи гребени. Леки облаци плуваха в светлосиньото небе. Изумително! Никой от нас не можеше да откъсне очи от тази удивителна картина.И тогава в далечината се появи бял параход. Гъст пушек излизаше от двата му широки комина. Порейки вълните, той бързо се приближаваше. За наше огромно учудване в този кораб разпознахме нашия – същия параход, с който дойдохме в Коломбо! Сред нас се понесе шепот, когато върху задната част на кораба прочетохме изписаното със златни букви име Луиза – това бе името на нашия параход. Но това, което ни учуди най-много от всичко, бе, че видяхме на кораба и себе си! Не забравяйте, че във времето, когато всичко това се случва, кинематографията съвсем не бе измислена и дори бе невъзможно да се помисли за нещо подобно. Всеки от нас видя себе си на корабната палуба сред хора, които се смееха и разговаряха помежду си. Но най-удивително бе, че аз виждах не само себе си, но в същото време и цялата палуба на кораба до най-малките детайли – като от птичи поглед. Всичко това, разбира се, просто не можеше да бъде реално. В един и същ момент аз виждах себе си сред пасажерите, матросите, работещи на другия край на кораба, капитана, застанал в своята кабина, и дори виждах как маймунката Нели, нашата всеобща любимка, яде банани на главната мачта. Всички ние, всеки по своя собствен начин, бяхме силно развълнувани от това, което виждаме. Чуваха се тихи възклицания и развълнуван шепот.

Аз съвсем бях забравил, че съм свещеник и монах и би трябвало да нямам нищо общо с участието в подобен спектакъл. Магията бе толкова силна, че сърцето и разумът ми бяха замлъкнали. Но ето, че сърцето ми започна да бие болезнено, в тревога. Почувствах, че не съм на себе си. Страх обзе цялото ми същество.Устните ми започнаха да се движат, изричайки: „Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй мене, грешния!“ Веднага усетих облекчение. Сякаш започнаха да се разкъсват някакви мистериозни окови, които ме ограничаваха. Молитвата ми ставаше все по-съсредоточена и с това мирът в душата ми се върна. Аз продължих да гледам дървото, но изведнъж картината стана мъглява и изчезна, сякаш прогонена от вятъра. След това не виждах нищо друго освен голямото дърво, осветявано от светлината на луната, а също и факира, който продължаваше да седи тихо до огъня. За моите спътници обаче картината не бе изчезнала и те продължаваха да споделят своите чувства.

Но тогава очевидно нещо се случи и с факира. Той се олюля встрани и младежът тревожно се завтече към него. Сеансът внезапно спря.

Дълбоко развълнувани от всичко, на което станаха свидетели, зрителите започнаха да стават, като оживено обсъждаха впечатленията си, без въобще да разбират защо всичко бе прекъснато така рязко и неочаквано. Младежът обясни, че това е следствие от изтощението на факира. Самият той стоеше както и преди, отпуснал глава и без да обръща ни най-малко внимание на присъстващите.След като чрез младежа нашата група щедро възнагради факира за предоставената възможност да участва в такъв изумителен спектакъл, всички бързо се приготвихме за обратния път. Докато тръгвахме, аз неволно се обърнах, за да видя още веднъж мястото и да запечатам в паметта си цялата сцена. Но ето че изтръпнах от неприятно чувство. Погледът ми срещна изпълнения с омраза поглед на факира. Това стана само за миг и след това той отново прие обичайното си положение; но този изведнъж и моментно блеснал поглед завинаги отвори очите ми и аз разбирах със силата на кого се извърши това „чудо“.

Източната „духовност“ не се ограничава само в практикуваните от факира медиумични „трикове“. В следващата глава ще се запознаем и с някои от по-свойствените ѝ аспекти. Все пак извор на цялата сила, която притежават практикуващите източни религии, е явлението медиумизъм. Пасивността пред „духовната“ реалност е основната му характерна черта, а подобно поведение позволява на човека да влезе в контакт с „боговете“ на нехристиянските религии. Това явление, макар и обявено за „християнско“, може да се наблюдава в източната „медитация“, а вероятно и в онези странни „дарове“, които в нашето време на духовен упадък са получили погрешния етикет „харизматични“…

_________________________

*Из книгата „Православието и религията на бъдещето“ от иеромонах Серафим (Роуз). Превод от английски Мая Иванова. Издава ЕТ „Кирил Маринов“, С., 1997 година. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права

Изображения – авторът, иеромонах Серафим (Роуз) (1934-1982) и негови книги.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4u2