Архимандрит Серафим Алексиев
Колко много се различава православното схващане за величието на св. Дева Мария от римокатолическото! Преди всичко ние сме далеч от изкушението да превръщаме св. Богородица, макар и да я признаваме за майка на Богочовека, в човеко-богиня. Ние не я считаме за непорочно зачената и оттам за чужда въобще на човешкия грях. Ние не ѝ приписваме божествени функции на съизкупителка, възкресителка на мъртвите и възпълваща Св. Троица чрез внасяне женственото начало в Божеството (като че ли има Бог, Всесъвършеният, нужда от каквото и да било възпълване). Ние не я смятаме присъстваща в светото Причастие заедно с Христа, нито отъждествяваме нейната плът с плътта на Иисус Христос. Макар и да я наричаме, подобно на римокатолиците, Агница, родила Агнеца – Христа (канон с акатист на пресв. Богородица, пес. 3, стих 2), но сходство на изразите – нещо съвсем външно – не говори за сходство на идеите. За нас св. Богородица е човек, дъщеря на праведните Иоаким и Анна, които са я заченали, както се зачеват всички човеци, в първородния грях. Тя е била избрана отвека от Бога да стане майка по плът на второто Лице на Св. Троица. Но от това предизбрание никак не следва нейната изключеност от първородния грях и нейната пълна безгрешност. Тя е Приснодева и Богородица. В това е всичкото ѝ величие.
Макар че си служи с прекрасни поетически епитети, че тя е вместила Невместимия и е носила на ръце Онзи, който държи в ръката Си цялата вселена, православието е далеч от мисълта да сравнява нея, творението, със Сина Божи – Твореца. Не нейно дело е, че тя е станала селение на Онзи, Който седи на серафимите (акатист на пресв. Богородица, икос 8); то е дело на Неговото непостижимо слизане до нас, на Неговото смирение до приемане образа на раб (Фил. 2:7). И ако тя с пълно право се нарича Богородица, то е не поради това, че е родила Сина Божи по Божествената Му същност, което и римокатолиците не учат, а понеже въплътилият се Бог, макар и да възприема заради нас и нашето спасение човешка природа, каквато не е имал, тъй тясно и ипостасно се съединява с тази човешка природа, че не може да се дели на Бог и на човек, на две лица, а образува непостижимо тайнствената, единствена и неделима личност на Богочовека и Спасителя, сина Божи, станал от любов към нас Син Човешки, за да спаси човешкия род от греховете му, като заплати вместо него неизплатимия му дълг пред Божията правда. Ето защо Той, като заченат от Св. Дух напълно безпогрешно, макар и да е истински Човек, не може да се сравни с никой човек, дори и с майка Си, тъй като Той е съвсем особена, единствена, неповторима и абсолютно недостижима Личност, съвършен Бог и съвършен Човек, събрани в една неделима Личност – Личността на Богочовека, докато Неговата пречиста майка е, и си остава само човек, родена като всички в първородния грях. Затова не може Неговата плът да се отъждествява с нейната плът, при все че Той от нея е благоволил да приеме човешка плът. Затова и не може да се казва за нея, че тя присъства телесно и реално в Св. Причастие заедно с Христа, тъй като при св. Тайнство Евхаристия ние се причащаваме с тайнствената природа на Богочовека, от Когото като човеци получаваме божествени сили, и тъй като нищо не би ни ползвало да се причастяваме с тялото и кръвта на човек, какъвто е майката Господня.
Ние поставяме св. Богородица по-високо от херувимите и серафимите не поради непричастността ѝ към първородния грях, а въпреки нейната заченатост в него. Следователно, у нас издигането ѝ на такава шеметна висота не е свързано с догматическата погрешна предпоставка на съвсем необоснованото ѝ и ненужно изключване от първородния грях, с което се накърнява основния догмат за всеобщността на този грях у всички човеци. У нас, православните, издигането на св. Дева Мария до надангелска висота е схващано като плод на нейното нравствено съвършенство и особено на Приснодевството ѝ, както и естествена последица от нейното всепризнавано звание Богородица, свързано най-тясно с неоспоримите централни христологически догмати.
Унижението на Сина Божи доведе до величието на св. Богородица. И ако Църквата ѝ пее: „Ужасошася всяческая о Божественней славе твоей”, тя и изяснява, в какво се състои славата и величието на майката Божия: не в някакво нейно изключване от първородния грях, а в смиреното ѝ и непостижимо послужване на великото тайнство на боговъплъщението. Това изразява продължението на изтъкнатата песен, дето четем: „Ты бо, неискусобрачная Дево, имела еси во утробе надъ всеми Бога, и родила еси безлетнаго Сына”. В това се заключава тайната на Богородичното величие. Тя е имала в утробата си Непостижимия Бог, Който стои над всичко и над всички. Тя е родила във времето Вечния (безлетнаго Сына). Никой от ангелите не е имал такава непосредствена близост с Бога, като нея, която е дала на Иисус Христос плът от своята плът. Затова тя е честнейшая херувимъ и славнейшая безъ сравнения серафимъ.
Запитан, по коя причина се чества така високо Божията майка, не само повече от всички светци, но даже и от ангелите и архангелите, епископ Теофан Затворник много правилно и обосновано отговорил: „Затова, че нито ангелите с архангелите, нито херувимите, нито серафимите са имали такова тясно и съществено участие в устройването на нашето спасение като нея. Устройването на нашето спасение се нарича въплътено домостроителство. Трябвало е Божият Син, Бог, да приеме в Своето Лице човешкото естество и без него не е могло да бъде устроено нашето спасение… Това естество е взето от Приснодевата чрез наитието на Светия Дух и осенението със силата на Вишния. Ангелите и архангелите служат при въплъщението външно, без да влизат вътре в същината на делото на въплъщението, тогава когато Божията майка влиза в самата му същина. Затова се и чества по-високо от всички твари… По силата на това съществено участие във въплъщението и нейното застъпничество за нас е по-силно от това на всички други. Какво вършим, когато се причастяваме? Вкусваме тялото и кръвта Христови. А откъде е то в Христа? От Божията майка” (Сборник писем еп. Феофана, выпуск 4, М., 1899, с. 57).
Тук на вид имаме изказвания сродни с тези на римокатолическите богослови. Но разликата е очебийна. Те говорят за телесно съприсъствие на Божията майка в св. Причастие заедно с Христа, понеже плътта на Мария и плътта на Иисус били едно и също нещо. А ние не казваме това. Ние говорим, че плътта на Иисус Христос е взета от плътта на св. Богородица, но съвсем не отъждествяваме едната с другата, нито се осмеляваме дори и да помислим, че св. Богородица телесно и реално съприсъства в светото Причастие, защото знаем каква е разликата между плътта на Иисус Христос и плътта на св. Дева Мария. Плътта на Иисус Христос е „плът, подобна на плътта на греха” (Римл. 8:3), зачената непорочно по наитие на Светия Дух, без намесата на мъж, а плътта на св. Дева Мария е зачената по естествен начин с първородния грях. Очистването и освещаването й са вторично явление, акт на всемогъществото на Бога, Който е пожелал да направи и е направил, поради предузнатите от Него високи добродетели на св. Дева Мария, нея пречист храм на Спасителя.
И в Православната църква св. Богородица е считана за посредница и ходатайка, както в Римокатолическата. Това е силно изразено в молитвата „Предстательство християнъ непостыдное, ходатайство ко Творцу непреложное, не презри грешныхъ молений гласи” и в много други още молитви и песни в Православната църква. То е основен мотив и в петата молитва на св. Ефрем Сирин към Пресвета Богородица: „Понеже човешкият род е получил в тебе, Богородице, Застъпница и Посредница пред родения от Тебе Бог и понеже всякога има нужда от твоето застъпничество и намира единствено в тебе прибежище и защита, тъй като ти имаш дързновение пред Сина, – то и аз дохождам при тебе с горещо сърце, и, като не смея да пристъпя с дързновение към Твоя Син, тебе умолявам да получа спасение по твоето ходатайство пред Него” (Творения, часть четвертая, изд. Четвертое, Св. Тр. Сергиева Лавра, 1900, с. 70).
Но нашето схващане за посредничеството и ходатайството на св. Богородица съвсем не се покрива с римокатолическото съответно учение. Там тя е посредница така да се каже едва ли не по същество благодарение на своите изкупителни заслуги, а у нас тя е ходатайка по благодат. Там тя е поставена като посредница, която е съвсем близка до Бога, понеже не е опетнена от първородния грях и е запазена чрез изобилно излятите над нея благодатни дарове от сянката даже и на най-малкия личен грях. Тя е безгрешна посредница пред безгрешния Бог. У нас тя е посредница и ходатайка на христологическа основа, като майка на Божия Син, въпреки че не е считана зачената без грях. Нейната майчина близост с Господ Иисус ѝ дава правото на посредничество между християните и Него.
Разбира се, само плътската ѝ близост с Божествения Спасител нищо не би значела без нейното вътрешно, духовно-благодатно родство с Него. Тя е била в дълбоко единство със Сина си, бидейки образец на девствена чистота и пълна добродетелност. Чрез личния си подвиг тя се е привързала безкрай към Бога, своя Спасител, величаела Го е цял живот и не е позволявала никаква земна пристрастеност да застава между нея и Бога. Над всичко тя е обичала Божията воля и се е стараела да живее един живот с Бога. Затова нейната майчинска любов към Иисус Христос е съзрявала постепенно във все по-голяма духовност, откъсвайки се все повече и повече от естествената плътска майчинска привързаност към рожбата, за да стигне накрая до пълно себеотречение и одухотвореност. И ако апостолите са се стараели да живеят един живот със своя Божествен Учител, колко повече майката на Иисус, благодатната κατ’ εξοχην (Лука 1:28) е била благодатно свързана с Него. А за плодовете на това единство с Него Сам Иисус Христос говори така: „Ако пребъдвате в Мене, и словата Ми пребъдват във вас, то каквото и да пожелаете, искайте, и ще ви бъде” (Иоан 15:7).
Ето къде е основанието на православното разбиране, че св. Дева Мария е след Христа най-велика ходатайка за нас пред Бога. Той е Ходатай по същество, като Богочовек, „Който отдаде Себе Си откуп за всички” (1 Тим. 2:5-6), а тя е ходатайка по благодат по силата на горепосочените Христови думи. Нейната пречистена и одухотворена майчинска любов към Него, нейната добродетелна чистота и ангелска светост я правят основателно дързновена ходатайка пред Него за съгрешилите и каещи се души.
Римокатолическите богослови поставят ходатайството на св. Богородица в най-тясна връзка с нейните свръхдлъжни заслуги. Ние я наричаме ходатайка не поради това, че вярваме в свръхдлъжните заслуги (мисъл противна на цялата християнска етика, изградена върху смирението, което никога не може да се смята издължено пред Бога (Лука 17:10), а защото вярваме в нейната любов към Бога и към нас, защото вярваме в това, че тя е изпълнила в съвършенство двете най-важни заповеди (Марк 12:29-31), на които „се крепи целият закон и пророците” (Мат. 22:40) – заповедите за любовта към Бога и ближните, и защото сме убедени в нейната светост, нескверност и пренепорочност, в нейната пълна чистота на сърцето, което й дава заедно с всичко друго моралната сила да има най-велико дързновение пред Бога съгласно думите на възлюбения Христов ученик: „Ако нашето сърце не ни осъжда, ние имаме дързновение пред Бога, и, каквото просим, получаваме от Него” (1 Иоан 3:21-22).
Оттук е ясно, че ходатайството на св. Богородица както и на всички светии въобще е свързано не с някакви свръхдлъжни заслуги у тях, каквито не може да има поначало при задължителната за всички ни заповед да достигаме богоподобно съвършенство (Мат. 5:48), а с тяхната дързновена молитва към Бога за нас, основана върху тяхното безупречно изпълнение на Божиите заповеди (Иоан 14:13-15; 15:7), и бликаща от тяхната любов към нас.
Както се вижда от направените пояснения, едни и същи изрази, употребявани от две места, могат да имат различно съдържание – “Si duo dicunt idem, non est idem”.
Понеже от други корени никне православното учение за посредничеството на Божията майка, то и поникналото от тия съвсем други корени растение не е същото, каквото е римокатолическото, макар че може те на вид да си приличат и да имат едни и същи багри; свойствата им обаче са различни, както е например с еднаквите на цвят пролетни и есенни минзухари, лилави на цвят, но съвсем различни по качества: есенните с отровни луковички, а пролетните с неотровни.
И ние наричаме св. Дева Мария Владичица на света, Царица небесна, Майка на християните, Покровителка на света, спасение на християнския род и прочее, и прочее. Но дори и тогава, когато се обръщаме към нея с думите, приложими в собствен смисъл само към Бога, единствения Спасител на света: „Пресвятая Богородице, спаси насъ!” и тогава ние не я обожествяваме, а й се молим само като на най-силна застъпница за нас.
В какъв смисъл светата Църква разбира израза: „Пресвятая Богородице, спаси насъ!”, е явно от Богородичните песни, съдържащи се в умилителния канон към нашия Господ Иисус Христос. Който внимателно ги прочете, ще се убеди, че макар и да се обръщаме към майката Божия с молбата: „Спаси нас”, ние не я смятаме за спасителка, за изкупителка, а само за застъпница пред Бога за нас, застъпница, която затова има силна ходатайствена молитва пред Божия Син, понеже е Негова непорочна майка по плът, запазила девствената си чистота, угодила Му с живота си, радваща Го с добродетелите си, стояща като майка в най-голяма близост с Него, всесилния Спасител! Тя като майка може много да ни изходатайства от Него, тъй като „майчината молитва е много силна пред Сина” (пета молитва на св. Ефрем Сирин към св. Богородица, пос. съч., с. 70).
Във всички Богородични песни на упоменатия Умилителен канон православният християнин се обръща към св. Богородица като към първа помощница в спасението, а не като към непосредствена спасителка, защото непосредствен Спасител е само Иисус Христос, нейният Божествен Син, а тя ни помага само в спасението с молитвите си за нас, като родителка на Иисус Христос. Ето няколко потвърждения за това: „Иисуса рождшая Бога, Владычице, моли о непотребныхъ рабех, пречистая, яко да муки молитвами твоими избавимся, нескверная оскверненныи”… или: „Иисуса рождшая Отроковице Богородительнице, Того моли спасти вся православньІя монахи и мирския”… Тя Го моли за спасението ни, но спасява не тя, а Той.
Никъде св. Православна църква не се обръща към Иисус Христос, нашия единствен, истински Спасител, с думи да се моли Той за нас, защото към кого ще се обърне Той с молитва? Той е Бог, равночестен на Отца и Светия Дух! И ако е казано за Него, че Той е Ходатай между Бога и човеците, то е казано не за Божеството Му, а за човешката Му природа, принесла се в изкупителна жертва за нас, което е и отразено в съответния текст, дето четем: „Един е Бог, един и Ходатай между Бога и човеците – Човекът Христос Иисус, Който отдаде Себе Си откуп за всички” (1 Тим. 2:5-6). Но ето, въпреки това и към Човека Иисус ние никога не се обръщаме с молба да се моли Той за нас, защото Той не може да се дели на Човек и Бог, а образува едната неделима личност на Богочовека. Към св. Богородица пък ние ту казваме „спаси души наша” (Слава и ньІне на стиховните стихири на вечернята, на 15 август), ту „молитвами твоими избавляеши от смерти души наша” (Тропар на Успение Богоридчно, 15 август). Разликата между Иисус Христос и св. Дева Мария е явна.
Оттук следва, че в молитвата „Пресвята Богородице, спаси ни”, глаголът не е употребен в буквалния си смисъл, а в по-широкото си, в относителното си значение, в което той може да бъде употребен в молитвените обръщения и към по-нискостоящите от св. Дева Мария Божии угодници, без това да е догматически некоректно. В тропара на св. Серафим Саровски, любимеца на св. майка Годподня, например, се казва: „Спасай насъ молитвами твоими, Серафиме преподобне”… Но никой православен християнин не ще почне да вади от този глагол заключението, че св. Серафим Саровски е нашият Спасител. Спасител ни е Христос, а св. Серафим ни е молитвеник пред Него, молитвеник, който със своите силни молитви ни помага в спасението.
Поради това, че св. Православна църква се обръща към св. Дева Мария с молитвените думи: „Пресвятая Богородице, спаси нас” – не е оправдано да се правят от името на православието догматически концесии на римокатолическото учение за непорочното зачатие на св. Дева Мария, както е склонен да стори това протоиерей Павел Яковлевич Светлов, нито да се заявява подобно на него, че в нашата Православна църква благоговейното почитание на Божията майка „не всякога се изливало във форми, отговарящи на строгите религиозни понятия”, че св. Богородица се поставяла наравно със Спасителя при молитвеното обръщение „Пресвятая Богородице, спаси нас” (Християнское вероучение в апологетическом изложении, т. І, изд. ІV, Киев, 1914, с. 190). Срещу тези твърдения на протоиерей Светлов, който впрочем, съгласно заявата на Жужи, е „привърженик на съединението на християнските църкви върху базата на основните членове на вярата (sur la base des articles fondamentaux) и който поради своята предубеденост счита, че вярването на Западната църква в непорочното зачатие е „произтекло от добър източник”, защото „имало за цел да служи за възвеличаването на Божията майка”, – срещу тези негови твърдения, казваме, трябва да отбележим, че в православните богослужебни книги глаголът „спасявам” намира доста широко приложение при молитвеното призоваване и на други светци. Примери за това изобилстват. За илюстрация ще приведем следните: „Христов премудрый Крестителю, спаси всехъ насъ” (кондак, 25 май); „О, Никифоре…, спасай верою почитающия тя” (кондак, 2 юни)
Говорят ли тези молитвени обръщения, че споменатите светци са поставени наравно със Спасителя? – Не! Те доказват само, че глаголът „спасявам” може да се употребява освен в буквалния си, още и в относителния си смисъл, поради което съвсем не е оправдано споменатите молитвени обръщения да бъдат взети като свидетелства за близост на православното схващане за св. Богородица до схващането на римокатолиците, а още по-малко като свидетелства за вяра в непорочното зачатие на св. Божия майка.
Следва…(Виж долу вдясно бутон с надпис „32. Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“, който трябва да се активира).
_________________________________________________
*Хабилитация под заглавие „Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“ в машинопис, от 1962 година.
Изображение: авторът архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993). Източник Гугъл БГ.
Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6Z
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 