Архимандрит Серафим Алексиев

Прав е от гледище на тези мисли архим. д-р Иустин, като казва: „Ако римокатолическото учение за непорочното зачатие на светата Дева беше вярно, то би унищожило истината за човешката природа на Господа Христа и би подхвърлило на съмнение самия факт на въплъщението, и Господ Иисус не би бил истински представител  на човешкия род. Защото ако светата Дева не е истински член на грешния човешки род, нейното потекло би трябвало да бъде небесно, неприродно, божеско, и в такъв случай човечеството не би могло действително да се съедини с Христа Бога, и Господ Христос не би могъл да бъде действителен представител на човешкия род” (Догматика православне Цркве, кн. друга, Београд, 1935, с. 258).

Римокатоличеството въпреки тези опасности не е далеч от това, да представи св. Дева Мария като нещо средно между Бога и човека, вследствие на което тя е поставена в твърде смел паралел с Христос: – Той е Син Божи, Filius Dei, а тя е дъщеря Божия (filia Dei- Шеебен, пос. съч., с. 536; епископ Малу, пос. съч., т. ІІ, с. 176) и нейното зачатие е доближено до Неговото. „В съгласие с казаното – говори Шеебен, – зачатието или произходът на Мария стои по средата между зачатието на обикновените хора и зачатието на човешката природа на Христос, както и самата Мария е трябвало да бъде членът-посредник, чрез който старото творение е било съединено с новото в Христа” (пос. съч., с. 535).

В същия дух са изказани и следните странни мисли на Шеебен: 1) че, докато всички Адамови потомци като човеци, заедно с Адам, е трябвало да се подчинят на Божия съд: „Пръст си и в пръст ще се върнеш” (Битие 3:19), св. Дева Мария като непричастна към първородния грях, не е била подвластна на смъртта (пос. съч., с. 526) и 2) че по пълнота на благодат тя е равна на Христа като Човек; „понеже всичко онова – (цитираме) – което, бидейки несъвместимо с посвещението (Weihe) и достойнството на плътта на Словото (caro Verbi), трябва да бъде в човешката природа на Христа обезателно отдалечено от същата чрез силата на Логоса, същото то е несъвместимо и със съществото на Мария, като майчинскa невеста на Логоса (mütterliche Braut des Logos?! – странен израз!) и като плът на Христа (caro Christi?) и затова трябва да бъде и от нея обезателно отдалечено чрез силата на Логоса и на Христа. Така се изпълнява в негативната си страна старото изречение: Qualis Agnus, talis et mater Agni, което е всъщност само по друга версия на възпятата от Елисавета общност на благословеността между Мария и Христа: “Benedicta tu in mulieribus, et benedictus fructus ventris tui” (пос. съч., с. 524).

Така св. Дева Мария е отъждествена с Христос взет като съвършен Човек. Както в Неговата плът няма никакъв грях, така и в нейната плът няма абсолютно никакъв грях. Както Той е благословен, така и тя е благословена!

Но може ли по този начин да се разсъждава и едва ли не да се отъждествява творението с Твореца? Може ли да се разделя в Христос човешката Му природа от Божествената, когато те двете, съгласно определението на ІV Вселенски събор, образуват една неделима личност, понеже са съединени в Него – неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно, поради което и родилата Го по човечество справедливо носи прозвището Богородица? Може ли от еднаквото прилагателно „благословен”, употребено и за Него, и за нея, да се получи логическо основание за теглене между нея и Него знака на равенството? Не знаят ли римокатолическите богослови, че и в Библията и Бог е наречен благословен (Бит. 24:27, Лука 1:68), а и праведните човеци се наричат благословени (Пс. 36:22, Мат. 25:34). Тогава да теглим и между Бога и човеците знака на равенството!

Православието, макар че подчертава наглед извънредно силно идеала на всички повярвали в Христос да стигнат до обожествяване (вж. св. Симеон Нови Богослов, Слова, вьIп. І, М., 1892, с. 445) с помощта на онази дивна благодат, която им се дава чрез изкупителните заслуги на Спасителя, никога не издига повярвалите до каквото и да било равенство с Иисус Христос, взет дори в човешката Му природа, а камо ли да се одързостява да ги доближава до божествената Му природа, което римокатолическите богослови са готови да направят и го правят със св. Дева Мария, издигайки я до тайнствените и непристъпни сфери на Самата Пребожествена Троица. У епископ Малу, големия защитник на новия догмат за непорочното зачатие, четем: „Ако Мария като майка Божия се нарича някакво допълнение към Св. Троица или четвърто лице на Св. Троица, то е затова, че божествените проявления… се извършвали чрез раждането от нея на въплътеното Слово… С трите отношения като дъщеря, майка и съпруга на Бога светата Дева е издигната до някакво равенство с Отца (?), до известно превъзходство (?) над Сина, до известна близост със Св. Дух”(?) (L’Jmmaculee’e Conception de la B. Vierge…, t. II, p. 176-178).

А Ленц говори за славата на св. Дева Мария така: „В пасивното зачатие тя била надарена с толкова обилие от благодат като никоя друга твар; Бог я направил съучастница на Своето естество (?) и Своя дъщеря много по-съвършена от които и да било други твари” (цит. по прот. Ал. Лебедев, пос. съч., с. 265).

Епископ Малу не само споделя мнението на онези, които са приобщавали св. Дева Мария към Св. Троица и са я наричали в известен смисъл „Божествено лице” (L’Jmmaculee’e Conception…, t. II, p. 176), но и обосновава погрешната мисъл, че тя е наша съизкупителка заедно с Христа, изрично казвайки, че тя ни е изкупила от робството на дявола (пак там, с. 223). Той вижда съизкупителните й заслуги особено в напълно съзнателното й съучастие в Христовите страдания на Голгота, докато св. Василий Велики, както споменахме по-рано, е тълкувал пророчеството на св. Симеон Богоприимец за меча, който имало да прониже душата на св. Дева Мария (Лука 2:35), в смисъл, че нейните чувства на Богомайка, е трябвало да минат тъкмо на Голгота през най-тежки изпитания. Тя е слушала при благовещението, че нейният Син, ще бъде велик… и ще Му даде Бог престола на Отца Му Давид… и царството  Му не ще има край” (Лука 1:32-33)., а ето сега на Голгота виждала, как нейният божествен Син е разпъван като злодей. Христовото пророчество „Всички вие ще се съблазните поради Мене” (Мат. 26:31) е засегнало, по тълкуванието на св. Василий и нейната душа с някаква борба. Но това е било необходимо, защото св. Богородица, възпитана в старозаветен дух и споделяща неуточнения и неудохотворен още старозаветен възглед, че царството на Месия ще бъде земно царство, по-славно от това на Давид и Соломон, е трябвало да се издигне от тези неправилни представи до истинската духовна представа за величественото Христово царство на духа, където Христос ще царува вовеки в сърцата на Своите верни, насаждайки там високи добродетели, с които се утвърждава господството над злото. Пътят за преодоляването на стария и неправилен възглед и за достигането на възвишеното прозрение за величието на Христовото царство, което е трябвало да възтържествува над злото чрез възкръсването на Изкупителя от мъртвите, минавал през Голгота. На кръста били разпънати с Христа и всички старозаветни месиански тесногръди схващания, от които били излекувани и св. апостоли, и св. Дева Мария. Така трябва да се разбират думите на св. Василий Велики, който казва, че (след съблазънта) „при Христовия кръст и у апостолите, и у самата Мария е произлязло някакво бързо изцеряване от Господа, утвърждаващо сърцата им във вярата в Него” (срв. прот. Ал. Лебедев, пос. съч., с. 242-245).

Не така тълкува епископ Малу стоенето на св. Дева Мария под Христовия кръст. Споделяйки римокатолическите схващания, че тя е безгрешна още от зачатието си, той я смята недостъпна за каквото и да било изкушение, съвършена във всяко отношение, нямаща нужда да расте в благодат и в духовно знание. Според него, тя ни най-малко не се е колебаела в чувствата си, стоейки на Голгота, мечът не пронизал сърцето й. „Стремежът на Мария е бил тогава еднакъв със стремежа на Изкупителя”, казва епископ Малу; „нейната воля била едно с Неговата воля… Когато непорочният Агнец доброволно бил заколван за спасението на света, Мария Го принесла в жертва със същата цел. Тя извършвала с Него най-висше свещенство, тя изкупвала с Него всички грехове на света, тя придобивала в известно отношение заедно с Него безкрайно съкровище от заслуги, което удовлетворявало Божествената правда. Може да се каже, че никога тя не е била така тясно съединена със своя Син, както в този тържествен час. И така, тя е действително съизкупителка на света и, след своя Божествен Син, главното оръдие на изкуплението” (пос. съч., с. 223-224).

Явно е противоречието между епископ Малу и светия архиепископ от Кесария Кападокийска. Ние, православните, предпочитаме да останем при великия и духоносен поборник на православието архиепископа от Кесария Кападокийска, отколкото да се съгласим с водещите към явна ерес мисли на римокатолическия епископ.

4.Модусът за предаване въпросната привилегия на дв. Дева Мария е изразен с думите: „Singulari omnipotentis Dei gratia et privilegio”, което значи, че тази привилегия й е дадена не по силата на някакъв общ закон, но по благодатно изключение. „Чрез това определение се предотвратява възможността – казва Шеебен, – да се вадят заключения от тази привилегия против всеобщността на първородния грях, или обратно, от учението за всеобщността на първородния грях да се направи предубедено заключение против тази привилегия” (пос. съч., с. 535).

Както се вижда от анализа на догматическото определение, съдържащо се в булата Ineffabilis Deus, впрегнато е цялото изобретателно римокатолическо остроумие да се защити новия догмат в детайли, но въпреки това догматът не е ефикасно защитен, защото той е незащитим. Изграден върху погрешна основа, той рухва, щом се разклати основата му. Това е фаталният му недостатък. А основата му се разклаща лесно, защото се оказва, че не е поставена върху твърдия гранит на Св. Писание и Св. Предание, а върху ронливия пясък на човешките мнения.

Божественото Откровение говори говори за абсолютната всеобщност на първородния грях, а този нов догмат мъдрува за изключение от тази непознаваща и недопускаща изключение всеобщност.

При това, ако се запитаме, защо е необходимо да се допуска това изключение, ще видим, че не можем да намерим богословски задоволителен отговор. Римокатолическите богослови обосновават въпросното изключение с необходимостта да бъде св. Дева Мария представена като достоен храм на безгрешния Спасител, Който е трябвало да вземе плът от нейната плът. Но нима Бог не е могъл да очисти предизбраната Дева от всяка сквернота и след зачеването й в грях и по този начин да я направи пречист храм Спасов? Никой от св. Отци не вижда в първородния й грях пречка за издигането й до равноангелна чистота и до слава, надминаваща тази на херувимите и серафимите. Божията благодат е всесилна да лекува всяка немощ и да възпълва всеки недостиг. Св. Отци говорят по отношение на св. Дева Мария за освещаване и за очистване, с което тъкмо е премахнат първородният грях от нея.

Според римокатолическото учение, което утвърждава изключването на светата Дева от първородния грях, излиза, че Бог като че ли не е в състояние основно и без остатък да я очисти, че Той като че ли се бои от появата на първородния грях у нея и затова бърза, преди той да се е появил, да го отстрани предварително, за да не бъде след това вече много късно!

Тук прозира и една гностическа тенденция, според която Бог като че ли не може да влиза в пряк допир с творението Си, та Му е необходим един съвършено чист посредник, какъвто в случая е св. Дева Мария, която за тази цел трябва да бъде родена без първородния грях. „Римокатолическото учение за непорочното зачатие на св. Дева Мария неизбежно се свързва с убеденост, че Бог не е могъл да даде на Своя Единороден Син плът, подобна на плътта на греха, отведнъж; необходимо Му е било да очисти и майката от греха на прародителите. И този извод е несъгласен с истината, изявена в новозаветните свещени книги” (Димитър Дюлгеров, пос. съч., с. 118).

Следва…(Виж долу вдясно бутон с надпис „29.Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“, който трябва да се активира).

_________________________________________________

*Хабилитация под заглавие „Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“ в машинопис, от 1962 година.

Изображение: авторът архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-5