Иван Йовчев

„CREATIO EX NIHILO“ – THE CHRISTIAN TEACHING OF THE CREATION OF THE WORLD „OUT OF NOTHING“

Ivan Yovchev

Abstract:

Everything that exists – the visible and the invisible world – according to Christian teaching, came from God, who had created it out of nothing. The Christian view creatio ex nihilo (Latin for „creation out of nothing“) refers to the statement that the Universe, the all space-time, was created by the free act of God out of nothing, not from any pre-existing substance or the Divine Essence itself. The holy fathers and teachers of the Church reveal in detail the doctrine about the creation of the world and man from nothing, in the sense that the reason for the existence of the world – of substance and form – is the absolute will of God. They defend the idea of the creation of the world and object to the Epicurean teaching; against the dualistic view and against the gnostic-pantheistic view. All of them have pointed out that such views are incompatible with the concept of God and the world.

Keywords: Creatio ex nihilo; Holy Fathers of the Church; The creation of the world and man; Christian teaching.

***

„Моля те, синко, погледай небето и земята и, като видиш всичко, що е по тях, познай, че всичко това е сътворил Бог от нищо, и че тъй е произлязъл човешкият род“ (2-ра книга Макавейска 7:28).

Един от основните въпроси, на който човешката мисъл се опитва да даде еднозначен отговор през цялата си история, е въпросът за сътворението на света. Извън християнския контекст съществуват множество теории, няколко от тях са най-разпространени. Тук само ще ги маркираме, без да се впускаме в подробни обяснения. В миналото това са материалистическата, дуалистическата и пантеистическата теория за произхода на света. Днес науката в областта на еволюционната биология, геологията, палеонтологията, термодинамиката и квантовата физика също предлага свои отговори по този въпрос. Всяка една от тях се придържа към определени твърдения, за да се аргументира пред широката общественост. Но тези теории са чужди на християнското учение, което кратко изразено, ни разкрива, че Бог е сътворил света, целия всемир, „от нищо“ (латински ex nihilo; гръцки ἐξ οὐκ ὄντων; славянски „из несущих“)[1].

Православното богословие учи, че Бог е Първопричина на битието на света. Този възглед по най-категоричен начин е заявен още в първата книга на Свещеното Писание, в първия стих на книга Битие, където се казва: „В начало Бог сътвори небето и земята“ (Битие 1:1)[2]. Всяка една дума от библейския стих е изпълнена с дълбоко съдържание. От него става ясно, че целокупното битие има начало, противно на онова, за което говорят материалистите, според които материята е първична и съществува независимо от духа, съзнанието, идеята, които са вторични явления[3].

Светът не е възникнал случайно, както твърдят Демокрит, Епикур и техните последователи[4], а в хармония с Божествения план. От Свещеното Писание следва, че Бог е сътворил света разумно и мъдро (Притчи Соломонови 3:19, Псалом 135:5, Иеремия 10:12), тоест в съответствие с Неговите най-висши умствени представи (образци/логоси[5]), в които Той съзерцава бъдещите Си творения от незапомнени времена, преди да получат реално съществуване. Според св. Иоан Дамаскин, Бог „всичко съзерцава, защото от Него нищо не може да се укрие, и е Всевиждащ (защото Той е видял „всичко преди неговото раждане“, всичко е обмислил без оглед на времето, и всяко нещо става в предопределено време съгласно с Неговата вечна и обединена с волята мисъл, която е предопределение, образ и план“[6]).

Логиката ни принуждава да признаем, че Божественият план за света е вечен, тъй като идеята за създаването на света не може да възникне внезапно в Бога. Свещеното Писание потвърждава това заключение: „Познати са у Бога отвека всичките Му дела“ (Деяния на светите апостоли 15:18); „Чрез вяра проумяваме, че вековете са устроени по Божия дума и че от невидимото произлезе видимото“(Евреи 11:3). От приведените библейски цитати става ясно, че сътворението е преход от вечните Божествени предначертания към реалното съществуване на света.

Първият стих на първа глава от книга Битие ясно разкрива пред нас, че творението има своя Творец, чрез Който всичко се случва, и че първите Божествени творения, с които се поставя началото на целия всемир, са небето и земята. И в други текстове на Свещеното Писание изявлението за Бога като Творец на света и човека, многократно се повтаря. Например: „защото в шест дни създаде Господ небето и земята, морето и всичко що е в тях“ (Изход 20:11); „Бог, Който сътвори света и всичко, що е в него“ (Деяния на светите апостоли 17:24); „Понеже чрез Него е създадено всичко, що е на небесата и що е на земята, видимо и невидимо“ (Колосяни 1:16).

Истината за Бога Творец се изповядва категорично от всички християни. Тя дори е установена от светите отци чрез благодатта на Светия Дух в Никео-цариградския символ на вярата. Християнският възглед creatio ex nihilo (на латински „сътворение от нищо“), се отнася до твърдението, че Вселената, цялото пространство-време, е създадено чрез свободния акт на Бога от нищо, а не от някаква предварително съществуваща материя или от самата Божествена същност. Този възглед е широко, макар и не всеобщо приет, в ранната християнска Църква и е официално определен като догмат от Православната църква още от първите години на нейното признаване[7].

За първи път идеята за сътворението ex nihilo е изразена в Библията (2-ра книга Макавейска 7:28), където една благочестива еврейка, по време на гоненията в Антиохия, призовава сина си да приеме смъртта заради вярата на неговите отци: „Моля те, синко, погледай небето и земята и, като видиш всичко, що е по тях, познай, че всичко това е сътворил Бог от нищо“ (ὅτι ἐξ οὐκ ὄντων ἐποίησεν αὐτὰ ὁ Θεὸς). Като стъпва върху тази библейска основа, християнското учение за сътворението на света „от нищо“ (ex nihilo) ясно подчертава, че Бог е сътворил първоматерията, следователно Той е Творец на всичко, както на веществото така и на формата. Античната философия е чужда на християнския възглед за сътворението „от нищо“. Това е особено видно при Платон, за когото Бог не е Творец, а по-скоро устроител на света, който привежда в ред цялото мироздание. Той е майстор на космоса (κόσμος), който в древногръцката традиция означава ред, порядък, украса[8]. Демиургът на Платон не е творец, подобен на християнския Бог, а своеобразен скулптор, придаващ форма на безформената материя, която съществува предвечно и наравно с него като неопределено вещество, готово да придобие различна форма и образ[9].

Св. апостол Павел говори на Атинския ареопаг пред древните гърци, че Бог е сътворил света (ὁ Θεὸς ὁ ποιήσας τὸν κόσμον – Деяния на светите апостоли 17:24), като под свят (κόσμος) трябва да се разбира най-вече интегралността на всичко ограничено, което е различно от Бога, защото пак според апостола, „Всичко е от Него, чрез Него и у Него“ (Римляни 11:36), което означава, че причина на всичко, както първоначална, така и последваща и крайна, се заключава само в Бога[10]. При това положение не може да се има предвид паралелното съществуване на материя извън Божието битие, защото „всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало“ (Иоан 1:3). Но въпреки аргументираното Павлово изложение Атинският ареопаг останал глух пред апостолските думи, защото елинският и библейският възглед за сътворението са две различни концепции, противостоящи една от друга[11].

В книга Битие се казва: „В начало Бог сътвори небето и земята“ (Битие 1:1). Неслучайно в този стих се използва глагола „сътвори“, а не създаде, изгради или образува, защото колкото и да са близки по значение с глагола сътворявам, те имат различна денотация, което е видно при по-подробно етимологическо изследване.

На еврейски език глагола „сътворявам“ (bara), който често се среща в Стария Завет, винаги се отнася към Бога, към Неговото действие, и никога към поведението на човека, защото този глагол ни разкрива нов стадий на творение. Професор Борис Маринов посочва, че „bara, beria значи призоваване на нещо из небитието в битие. На арабски означава същото[12]“. Авторът на книга Битие във всички повествования за сътворението на света и човека, само в три случая употребява глагола „сътворявам“ (bara). И в трите случая става въпрос за възникването на принципно нови същности: 1) при сътворението на небето и земята; 2) при сътворението на живите души; и 3) при сътворението на човека[13]. При сътворяване (bara) се предизвиква появата на нещо несъществуващо, което не е по възможностите на човека. Дори в българския език, при по-задълбочено анализиране на глаголите „сътворявам“ и „създавам“, се забелязва смисловата разлика между тях, въпреки че на пръв поглед може да се определят като еднозначни.

Скулпторът също може да се определи като творец, но за да произведе свое творение той се нуждае от готова материя, например, глина, камък, метал, вещество съществуващо вън от неговите действия, на което придава идеалния образ и форма. Той създава (на еврейски „asah“) нещо, а не го сътворява (bara), защото при сътворението се изисква да приведеш нещо от небитие в битие[14], извън силата на наличната материя, както ни се разкрива от еврейския глагол „bara“. Ненаучно казано, извършване на магическо действие подобно на вълшебство от детските приказки, само че смислено и логически аргументирано, без допълнителни художествени интерпретации. Като обобщение може да се каже, че „bara“ се употребява за творчески действия, в истинския смисъл на този израз[15]. Именно затова се казва в книга Битие: „В начало сътвори“, а не създаде (asah), произведе или направи[16], защото сътворението е неповторим процес, извън човешките възможности. По този начин се фиксира ново иерархично ниво. В библейския християнски възглед, подкрепен от етимологическото значение на глаголите „bara“ и „asah“, се прави смислова разлика между „сътворявам“ и „създавам“. Това, което е създадено, възниква не от небитие, а от нещо вече съществуващо, което по-рано е сътворено и може да бъде причина за потенциално възможно битие на създаденото. Никъде в Свещеното Писание не се използва „bara“ за обозначаване на човешко произведение или във връзка с дума, която препраща към предварителен материал. При такива обстоятелства се използва глагола „asah“[17].

Колкото до самото сътворение ex nihilo, трябва да се посочи, че то е действие, което е не само и единствено присъщо на Бога, но то е действие, което съзижда нещо извън Бога. Това сътворение е създаване от страна на Бога на нов субект, който не се свързва с Божествената природа, защото то е творение не от същността на Бога, а по Неговата воля и благост. „Благият и преблагият Бог, казва св. Иоан Дамаскин, не се задоволил да съзерцава Самия Себе Си, но поради изобилие на благост благоволил да създаде нещо, на което да отдаде благодеяние[18]“. Този нов субект е едновременно отдалечен, но същевременно и приближен до Бога. Неговата отдалеченост от Бога‚ „не е по място, а по природа[19]“. Благостта, доброто при древните философи, не е Бога на св. апостол Павел, „Който зове несъществуващото към съществуващо“ (Римляни 4:17). При поставянето на въпроса за причината и целта на творението на света и човека, отговорът може да бъде еднозначен, както ни се разкрива при светите отци и християнските автори, съгласно които Бог твори от благост, за да участват и другите в Неговата благост. За професор Георги Флоровски, „сътворението е свободно, доброволно Божие дело, а не неотменно Негово свойство или нещо „необходимо“ присъщо Нему. Значи светът не е необходимост и на това може да се погледне от две позиции: от страна на света, който можеше да не съществува, и от страна на Твореца, Който можеше да не твори[20]“. Светът е сътворен, защото така е пожелал Бог, и желанието Му не се определя от нищо и освен това не е принудено.

Християнският възглед за сътворението на света ex nihilo е следствие от богооткровеното учение за Бога като абсолютно и съвършено Същество, следователно не могат да съществуват други съвечни на Него начала, например някаква праматерия, защото по този начин ще потвърдим многобожието. Така стигаме до второ заключение, че Бог е сътворил света освен разумно и мъдро, но Той също е творил по Своя воля или чрез свободното Си желание (Псалом 113:11, Псалом 134:6, Откровение 4:11), тоест напълно свободно, а не поради някаква външна или вътрешна необходимост. Още от древност светите отци и християнските писатели учат, че Бог е сътворил света не от някаква нужда, а единствено от Своята воля, тоест сътворението е акт на волята, а не на природата. Много ясно тази парадигма е изразена при св. Иоан Дамаскин, който разграничава акта на сътворението на света от раждането на Бог Син. Раждането на Сина и изхождането на Светия Дух са действия на природата, а сътворението на света и човека е действие на Божията воля. Св. Иоан Дамаскин подробно обяснява в свои изследвания следствието от разграничението между това, което е по воля, и това, което е по природа: „Нечестиво е да говорим за раждането на Сина, че е опосредено от времето и, че битието на Сина е възникнало след Отца. Защото ние твърдим, че от Него, тоест от природата на Отца, е раждането на Сина. И ако не допуснем, че Синът отначало е съществувал заедно с Отца, от Когото се е родил, то ние въвеждаме изменение в ипостаста на Отца, понеже, не бидейки Отец, е станал по-късно Отец. Защото творението, ако и да е възникнало след това, то обаче не е възникнало от същността на Бога, но е приведено в битие от небитие чрез Неговата воля и сила, и изменението не се отнася към природата на Бога. И наистина раждането се състои в това от същността на раждащия да се поражда ражданият подобен по същност. Творението пък и създаването се състоят в това, че отвън, а не от същността на този, който твори и създава, възниква творимото създаваното, съвършено неподобно по същност“[21].

И за св. Атанасий сътворението е акт на Божията воля, а волята е онтологически различна от природата. „Синът е породен от същността – ἴδιον τῆς πατρὸς οὐσίας γέννημα. Творението напротив, е „външно“ по отношение на Твореца. Затова няма „необходимост“ тя да пребивава винаги – οὐκ ἀνάγκη ἀεὶ εἶναι. Но Раждането не подлежи на изволение (или на желание) – τὸ δὲ γέννημα οὐ βουλήσει ὑπόκειται. Обратно, то е свойство на същността – ἀλλὰ τῆς οὐσίας ἐστιν ἰδιότης[22]“.

Третият извод, който се разкрива пред нас без никаква сянка на съмнение е, че Бог твори чрез Своето слово (Битие 1:3, 6, 9; Псалом 148:5; Евреи 11:3). Под това „слово“ не трябва да се разбира някакъв артикулиран звук или слово, подобно на човешкия говор. Това творческо слово по-скоро означава израз на Неговата всемогъща воля, която е сътворила Вселената „от нищо“ (ex nihilo)[23].

Въпросът за участието на Лицата на Пресвета Троица в делото на сътворението е пряко свързан с учението за образа на откровението на Пресвета Троица в света. В Свещеното Писание има няколко текста, които разкриват участието в сътворението или на всички Лица, или на конкретна Ипостас. „Чрез словото на Господа са сътворени небесата, а чрез духа на устата Му – цялото им войнство“ (Псалом 32:6). Под „слово“ светите отци разбират Слово Божие, а под „духа на устата“ – Светия Дух.

За Божия Син като Творец на света: „Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало“ (Иоан 1:3). Това слово на св. апостол Иоан Богослов се отнася към Божествения Логос, Бог Слово. Друг текст за Сина: „Понеже чрез него е създадено всичко що е на небесата и що е на земята, видимо и невидимо“ (Колосяни 1:16).

За Светия Дух: „А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата“ (Битие 1:2); „Дух Божий ме е създал, и диханието  Вседържителево ми е дало живот“ (Иов 33:4); „Пратиш духа Си – създават се, и Ти подновяваш лицето на земята“ (Псалом 103:30).

Християнското богословие винаги е учило, че всичките три Лица на Пресветата Троица участват наравно в сътворението на света и човека[24]. Св. Ириней Лионски още през II век пише, че с Бог Отец винаги присъстват Сина и Светия Дух, чрез Които той свободно и по Своята добра воля всичко е сътворил[25]. Аналогично разсъждение може да се проследи и при св. Василий Велики. Неговият акцент пада върху това, че е недопустимо да се мислят Сина и Светия Дух като някакви служебни оръдия, зависими от Бог Отец. Неприемлива е и идеята, че действието на всяко Лице на Св. Троица поотделно е несъвършено. Всяко от Лицата има пълна и съвършена сила да действа. Така разпределението на дейностите на Лицата в творението се обяснява с изключителната воля на Триединния Бог, Който само по този начин, а не по друг различен на него, е искал да създаде света. Господ Бог по никаква необходимост не е заставен да сътвори цялото творение в образа, който се разкрива пред нас, но категорично е необходимо да се твърди, че цялото това творение е произлязло от Отца чрез Сина в Светия Дух. В този смисъл казва св. Василий Велики, когато Бог Отец твори чрез Сина, тогава нито творението на Отца изглежда несъвършено, нито дейността на Сина се смята за непълноценно[26]. И творението при Сина ще е недостатъчно, ако то не е подкрепено от Светия Дух. Отец иска да твори чрез Сина, и Синът иска чрез Дух Свети[27].

От своя страна св. Иоан Дамаскин нарича Бог Отец източник и причина (πηγή γεννητική καί προβλητική), не само по отношение на Божествените Лица, но и в друг смисъл, и по отношение на всичко съществуващо, Синът – силата на Отца, която предварително организира (δύναμις προκαταρκτική) сътворението на всички неща, а Светия Дух е завършителят (τελεσιουργὸν) на цялото творение[28]. Св. Атанасий също говори, че е невъзможно да се мисли за Отца без Сина, защото „Синът не е творение, създадено по действие на волята. По природа Той е истински Син със същност на Отца[29]“.

Християнското учение за сътворението на света и човека има своите критици, които търсят логически доводи, за да го опровергаят. Основните им възражения срещу учението за сътворението на света „от нищо“ са следните: Те твърдят, че „нищо не произлиза от нищото“ (οὐδὲν ἐξ οὐδενός/ex nihilo nihil fit, древна философска аксиома, изразена от Парменид). Всъщност този израз означава, че нищо не се случва без причина. Християнското учение изобщо не твърди, че произходът на света е безпричинен. Светът има причина, и то абсолютна Причина, в Личността на самия Бог[30]. Непрестанната изменчивост на света свидетелства за това, че причината му не е в самия него. „Което не е сътворено, а съществува, има причина за съществуването си у себе си, то е самопричина. Преди него няма нищо, което да е съществувало само от себе си. Което се изменя и разнобрази, има своята причина вън от себе си“ (блажени Августин)[31].

Друг аргумент против християнската теза за сътворението е, че Светът видно е несъвършен, и ако Бог е сътворил света според волята Си „от нищо“, и никаква сила не е ограничила творческото Му действие, тогава откъде идва злото в света? На това християнската теодицея[32] отговаря, че Бог не е създателят на злото. Светът като сътворен е краен и ограничен, тоест не притежава пълнотата на съвършенството. В света има свободни, разумни същества, но свободата, съчетана с ограничения, съдържа възможност за спекулиране. Злоупотребата със свободата от разумните същества е причина за съществуването на злото в света. „Онова, което е зло в собствен смисъл, казва Евагрий, не е същност, а отсъствие на добро, както мракът не е нищо друго освен отсъствие на светлина[33]“.

Третото основание, към което се придържат критиците на християнския възглед за сътворението „от нищо“, гласи: истинно е само това, което може да бъде експериментално проверено и възпроизведено (подобно убеждение е характерно за философията на позитивизма). Но изискването за проверка чрез опит очевидно може да се разпростре само върху явления от естествен ред, тоест върху явления, дължащи се на естествената закономерност. Сътворението на света, казано на традиционен християнски език, е чудо, необусловено от никаква природна закономерност. Така че той не е копие на друг свят, както го разбира платоническата философия, но този свят е уникален и единствен, сътворен според действената воля на Бог[34].

Когато казваме, че Бог е сътворил света и човека, трябва да имаме предвид, че Неговото творческо действие не е еднократен и завършен акт, нещо, което се е случило в миналото, след което Той се оттеглил, като оставил творението самó на себе си, без да участва в по-нататъшното му съществуване. Сътворението, както подчертава митрополит Калистос Уеър е непрестанен процес и за него е необходимо да се използва не минало време, а сегашно, каквото е за цялостното Божие битие[35], защото Бог продължава и днес да проявява своята творческа дейност под формата на промислително действие за цялото творение, но без да го лишава от неговата автономия[36]. Това е непрестанен процес на всемогъществото, премъдростта и благостта Божия, чрез които Бог запазва живота и силите на Своите творения. Св. Максим Изповедник казва: „Бог е Начало, Среда и Край на съществуващите, тъй като Той е действащ, а не претърпяващ. Той също така е и всичко онова, с което Го именуваме ние. Защото Бог е Начало като Творец, Той е Среда като Промислител и Край като Описание. Защото (Апостолът) казва: всичко е от Него, чрез Него и у Него“ (Римляни 11:36)[37].

Някои съвременни интерпретации на християнската идея за сътворението ex nihilo я отделят от буквалното използване на учението за сътворението в книга Битие, като се придържат към тезата, че идеята за пълната зависимост на Вселената от Бога не изключва развитието на Вселената в сегашната ѝ фаза от „големия взрив“ насетне, включително еволюцията на формите на живот на земята.

Науката се дистанцира от християнската космогония с нейните креациониски заключения за сътворението на света. Широко известнa е научната теория за „Големия взрив“ (Big Bang), пряко свързана с „инфлационната теория“, според която Вселената първоначално е била безкрайно малка частица, която много бързо се разширила да размерите на гроздово зърно в началният етап на съществуването си, след което следва Големия взрив[38].

Днес учените смятат, че нашето разбиране за произхода на Вселената вероятно се нуждае от актуализиране. Има се предвид, че Вселената може да е възникнала не с Големия взрив, а с Големия отскок (Big Bounce). Това означава, че нейното зараждане не е в резултат на експоненциалното разширяване на пространствено-времевия модел от малка точка след експлозията, а по-скоро се появява след края на предишната фаза от своето съществуване, тоест тя се е свила и след което имало отскок и тогава се появил нов Космос, който ние познаваме. Но и при тези научни схващания се достига до идеята, че Вселената е еволюирала дословно от нищо. Пример за това е американският физик Edward P. Tryon, който в изследването си „What made the World” използва науката в опит да си обясни как нашата Вселена може да е възникнала от нищо. Според него „Вселената произхожда физически от квантовите флуктуации (колебания) на един предсъществуващ истински вакуум или състояние от нищо“[39]. Въз основа на направените изводи, Edward Tryon смята, че Вселената може да е възникнала от нищо и същевременно с това да се спазват законите на физиката.

След краткото отклонение към твърденията на науката за сътворението на света ще кажем в заключение, че мнозина свети отци и църковни учители непрекъснато са утвърждавали християнския възглед за сътворението на света „от нищо“, като например: св. Ерм, Тациан, Атинагор, св. Ириней, Тертулиан, св. Ефрем Сирин, св. Иоан Златоуст, св. Григорий Богослов, св. Григорий Нисийски, блажени Августин и други[40]. Всички те не казват, че Вселената е възникнала от нищо сама по себе си, а истински са вярвали, че безкрайното всемогъщество на Бог е извело целокупното творение от несъществуване в съществуване и затова постоянно са посочвали силата, която е успяла да направи това, макар и по начин непонятен за тях. В настоящи дни идеята за сътворението на света „от нищо“ (creatio ex nihilo) е универсално приета от евреи, християни и мюсюлмани.

_____________________________________________

*Публикувано в Архив за средновековна философия и култура, свитък XXIX, изд. Изток-Запад, С., 2023, с. 7-21. Същата статия е възпроизведена тук след разрешение от ръководството на Изток-Запад, за което авторът на блога му изказва голяма благодарност.

[1]. Алипий (архим.), Поликарп (архим.). Догматическо богословие, Света Гора, Атон, Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“, 2003, с. 211.

[2]. В статията приведените библейски цитати са по Библията, издание на Светия Синод на Българската православна църква от 1995 година.

[3]. Морис, Х. Научен креационизъм, София, 1995, с. 36; Виж също: Дюлгеров, Димитър, Илия Цоневски, Православно догматическо богословие. Софийска света Митрополия, 2021, с. 115.

[4]. Зеньковский, В. (прот.). Основы христианской философии, т. 2, Париж, 1964, с. 47.

[5]. Псевдо-Дионисий Ареопагит. За Божествените имена, 5; 8, София, 1999, с. 97.

[6]. Дамаскин, Иоан. Извор на знанието. Том 2, кн. 9, София, 2019, с. 81-83. Вж. също: Joannis Damasceni. De Fide Orthodoxa Lib. 1 (PG 94, 837): Ὁ γὰρ θεὸς πῦρ καταναλίσκον πᾶσαν κακίαν ἐστίν ἡ ἀπὸ τοῦ θεᾶσθαι τὰ πάντα. Ἀλάθητος γάρ ἐστι, καὶ πάντων ἑπόήτης. Ἐθεάσατο γὰρ τὰ πάντα πρὶν γενέσεως αὐτῶν, ἀχρόνως ἐννοήσας, καὶ ἕκαστον κατὰ τὴν θελητικὴν αὐτοῦ ἄχρονον ἔννοιαν, ἥτις ἐστὶ προοριμὸς, καὶ εἰκὼν, καὶ παράδειγµα, ἐν τῷ προορισθέντι καιρῷ γένεται.

[7]. Срв. Никео-Цариградски символ на вярата, съборно приет през IV-ти век: 1. Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и на земята, на всичко видимо и невидимо. 2. И в един Господ Иисус Христос, Сина Божи, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, и чрез Когото всичко е станало; 3. Който заради нас човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Дух Светий и Дева Мария, и стана човек; 4. и бе разпнат за нас при Понтия Пилата, и страда, и бе погребан; 5. и възкръсна в третия ден, според Писанията; 6. и се възнесе на небесата, и седи отдясно на Отца; 7. и пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви и царството Му не ще има край. 8. И в Светия Дух, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците. 9. В една, света, съборна и апостолска Църква. 10. Изповядвам едно кръщение за опрощаване на греховете. 11. Чакам възкресение на мъртвите 12. и живот в бъдещия век! Амин: Цит. по: Православен катехизис и послание на източните патриарси за православната вяра (първо фототипно издание). Синодално издателство, София, 1991, с. 36.

[8]. Иоан (Зизиулас), митр. Отец Георги Флоровски – Вселенският учител. – Християнство и култура, бр. 5 (162), София, 2021, с. 98.

[9]. Βασιλείου, ἀρχιεπισκόπου καισαρείας καππαδοκίας. Ὁμίλιαι Θ, εἰς τὴν Ἑξαήμερον (PG 29, 32): καὶ παντὸς εἴδους καὶ σχήματος κεχωρισμένη, ἣν παραλαβὼν ὁ τεχνίτης τῇ ἑαυτοῦ σοφίᾳ ἐμόρφοσε καὶ εἰς τάξιν ἤγαγε καὶ οὕτω δι’ αὐτῆς οὐσίωσε τὰ ὁρώμενα.

[10]. Дюлгеров, Димитър, Илия Цоневски, Цит. съч., с. 115.

[11]. Флоровски, Георги, Представата за Творението у св. Атанасий Велики (превод Павел Павлов). – Богословие и свещенство, София, 2020, с. 46.

[12]. Маринов, Борис. Произход на света и историята на земята според науката и библията, София, 1941, с. 26.

[13]. Иванов, Н., Библейское Откровение о творении из ничево. – О вере и нравственности по учению Православной церкви. Московской патриархии, 1991, с. 65.

[14]. Joannis Damasceni De Fide Orthodoxa Lib. 1 (PG 94, 812): ἐκ δέ τοῦ μὴ ὄντος εἰς τὸ είναι.

[15]. Маринов, Борис, Цит съч., с. 26.

[16]. Βασιλείου, ἀρχιεπισκόπου καισαρείας καππαδοκίας. Εἰς τὴν Ἑξαήμερον, Ὁμίλιαι Α, 7 (PG 29, 17): Ἐν ἀρχῇ ἐποίησεν, οὐχι ἐνήργγησεν, οὐδὲ ὑπέστησεν, ἀλλ’ ἐποίησεν.

[17]. Маринов, Борис, Цит. съч., с. 27.

[18]. Иоан Дамаскин, Извор на знанието, том 2, книга 2, София, 2019, с. 115: ἐπεὶ οὖν ὁ ἀγαθὸς καὶ ὑπεραγαθὸς Θεὸς οὐκ ἠρκέσθη τῇ ἑαυτοῦ θεωρίᾳ, ἀλλ’ ὑπερβολὴ ἀγαθότητος εὐδόκησε γενέσθαι τινα τὰ εὐεργετηθησόμενα.

[19]. Joannis Damasceni De Fide Orthodoxa Lib I (PG 94, 853): οὐ τόπῳ, ἀλλά φύσει.

[20]. Флоровски, Георги, Цит. съч., с. 47.

[21]. Иоан Дамаскин, Извор на знанието. том 2, кн. 1, София, 2019, с. 59: Ἐπὶ μὲν οὖν τῆς τοῦ Υἱοῦ γεννήσεως ἀσεβὲς λέγειν χρόνον μεσιτεῦσαι καὶ μετὰ τὸν Πατὲρα σὺν τοῦ Υἱοῦ γενέσθαι ὕπαρξιν. Ἐξ αὐτοῦ γὰρ, ἤγουν τῆς τοῦ Πατρὸς φύσεως φαμεν τὴν τοῦ Υἱοῦ γέννησιν. Καὶ εἰ μὴ ἐξ ἀρχῆς δῶμεν τὸν Υἱὸν συνυπάρχειν τῷ Πατρὶ ἐξ αὐτοῦ γεγεννημένον, τροπὴν τῆς τοῦ Πατρὸς ὑποστάσεως παρεισάγομεν ὅτι μὴ ὁ Πατὴρ ὕστερον ἐγένετο Πατὴρ ἡ γὰρ κτίσις εἰ καὶ μετὰ ταῦτα γέγονεν, αλλ’ οὐκ ἐκ τῆς τοῦ Θεοῦ οὐσίας, ἐκ δὲ τοῦ μὴ ὄντος εἰς τὸ εἶναι βουλήσει καὶ δυνάμει αὐτοῦ παρήθη, καὶ οὐχ ἅπτεται τροπὴ τῆς τοῦ Θεοῦ φύσεως. Γέννησις μὲν γὰρ ἐστι τὸ ἐκ τῆς οὐσίας τοῦ γεννῶντος προάγεσθαι τὸ γεννώμενον ὅμοιον κατ’ οὐσίαν, κτίσις δὲ καὶ ποίησις τὸ ἔξωθεν καὶ οὐκ ἐκ τῆς οὐσίας τοῦ κτίζοντος καὶ ποιοῦντος γίνεσθαι τὸ κτιζόμενον καὶ ποιούμενον ἀνόμοιον παντελῶς.

[22]. Флоровски, Георги, Цит. съч., с. 61.

[23]. Ambrosii Mediolanensis episcopi Hexaemeron lib. I (PL 14, 153): Fiat inquit, lux. Plena vox luminis non dispositionis apparatum significat, sed operationis resplendet effectu. Nature opifex lucem locutus est, et creavit. Sermo Dei voluntas est, opus Dei natura est: lucem creavit, tenebras illuminavit. Et dixit Deus, Fiat lux, et facta est lux. Non ideo dixit,ut sequereturoperatio, sed dicto absolvit negotium.

[24]. Joannis Damasceni. De Fide Orthodoxa Lib I (PG 94, 821): οὕτω πάντα ὅσα ποιεῖ ὁ Πατὴp, ὁμοίως καὶ ὁ Yióς ποιεῖ.

[25].  Irenei, Episcopi Lugdunensis et Martyris. Contra hereses Lib. IV, 20, 1 (PG 7, 1032): Adest enim ei semper Verbum et Sapientia, Filius et Spiritus, per quos, et in quibus omnia libere et sponte fecit, ad quos et loquitor, dicens: Facimus hominem ad imaginem et similitudinem nostram.

[26]. Василий Велики. За Св. Дух. Гл. 8, 21. София, 2002, с. 33.

[27]. Пак там, с. 53.

[28]. Joannis Damasceni. De Fide Orthodoxa Lib. I (PG 94, 848-849).

[29]. Αthanasii, arhiepiscopi Alexandrini. Oratio III contra arianos 60 (PG 26, 449): ἐντυχόντες τοῖς θείοις λόγοις, ἐπὶ μὲν τοῦ Υἱοῦ τὸ, ἦν, εὕρομεν καὶ αὐτὸν μόνον ἠχούσαμεν ὄντα ἐν τῷ Πατρὶ, καὶ εἰκόνα τοῦ Πατρός: ἐπὶ δὲ μόνων τῶν γενητῶν, ἐπεὶ και τῇ φύσει οὐκ ἦν ποτε ταῦτα, ἀλλ᾽ ἐπιγέγονε, προηγουμένην βούλησιν καὶ θέλησιν ἀνέγνωμεν.

[30]. Joannis Damasceni. De Fide Orthodoxa Lib II (PG 94, 880): Αὐτὸς ὁ Θεὸς ἡμῶν ὁ ἐν Τριάδι καὶ ἐν μονάδι δοξολογούμενος, «ἐποίησε τὸν οὐρανὸν καὶ τὴν γὴν καὶ πάντα τὰ ἐν αὐτοῖς».

[31]. Дюлгеров, Димитър. Илия Цоневски. Цит. съч., с. 115.

[32]. Теодицея (от гръцки θεός – Бог + δίκη – справедливост) е фундаментален богословски въпрос за всички религии, в това число и за християнската, които изхождат от съществуването на един всемогъщ, предобър и премъдър Бог.

[33]. Evagrii Pontici. Patres Egyptii seculi IV, (PG 40, 1276): Quod propie malum est, substantia non est, sed boni privato: quemadmodum etiam caligo nihi: aliud est, quam lucis absentia.

[34]. Романидис, Й. Кратка православна светоотеческа догматика. Руенски манастир „Св. Йоан Рилски“, 2007, с. 34.

[35]. Калистос (Уеър), митр. Православният път. София, 2014, с. 59.

[36]. Според св. Василий Велики, ”Божественото провидение, което дава битие на света чрез λόγοι, го поддържа в съществуване, но не за сметка на собствения сътворен динамизъм, който е част от самия план на сътворението“. Цит. по  Й. Майендорф: Византийско богословие. София, 1995, с. 171.

[37]. Maximi Confessoris. Capitum theol. et econ. centuria I. 10 (PG 90, 1088A): ᾿Αρχὴ  τῶν ὄντων καί μεσότης καὶ τέλος ἐστὶν ὁ Θεὸς, ὡς ἐνεργῶν, ἀλλ᾽οὐ πάσχων ὥσπερ καὶ τὰ ἄλλα πάντα, οἷς παρ᾽ ἡμῶν ὀνομάζεται. ᾿Αρχὴ γάρ ἐστιν ὡς δημιουργὸς καὶ μεσότης, ὡς προνοητὴς καί τέλος, ὡς περιγραφή. Ἐξ αὐτοῦ γὰρ, φυσὶ καὶ δι᾽ αὐτοῦ, καί εἰς αὐτὸν τὰ πάντα.

[38]. Морис, Х. Цит. съч., с. 54.

[39]. Цит. по Х. Морис: Научен креационизъм. София, 1995, с. 54.

[40]. Макарий (Булгаков), митр. Православно-догматическое богословие. Т. 1, С. Петербург, 1883, с. 358.

Изображения: авторът Иван Йовчев, източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-eEL