Архимандрит доц. Павел Стефанов

Йогата е древна източна рели­гиозна практика, широко раз­пространена не само в своята родина – Индия, но през пос­ледните 40 години и по целия свят. Тя включва упражнения, очиствания и меди­тация. Сахаджа йога е една от най-новите разновидности на йога.

Основателка на сектата е Шри Матаджи Нирмала Деви. Наричат я още „Ве­ликата Майка“. Тя е родена на 21 март 1923 година в град Чиндуара (Централна Индия) в протестантско семейство, което принад­лежи към кастата на брахманите. Учи ме­дицина. Съпругът ѝ Шривастава, за кого­то се омъжва през 1947 година, е генерален сек­ретар на Международната организация за корабоплаване към Организацията на обединените нации със седалище Лондон. Нирмала има две дъщери и чети­ри внуци. През 1970 година Нирмала става гуру и предлага на своите последователи съз­дадената от нея синкретична религиозна система, наречена Сахаджа йога. Сахад­жа означава „спонтанен“, а йога – едине­ние.

През 1972 година тя отива в САЩ и започва да разпространява своето учение, но без особени успехи. Тогава се преселва в Ан­глия, а след това започва да обикаля света и да проповядва идеите си. Досега е посе­тила над 75 страни. Нирмала говори на последователите си, че трябва да бъдат горди, тъй като принадлежат към „Вели­ката истинска религия“. Тя обявява всич­ки религиозни лидери за демони (Ракшаса). Към последните тя причислява и пра­вославните сърби, които според нея тряб­ва да бъдат унищожени. Когато основава собствена религия, Нирмала добавя към името си следните богохулни титли: „Ней­но Светейшество“, „Шри Матаджи“ (Гос­подарката Майка), „Деви“ (Богиня).

Централната идея в учението ѝ е, че начинът на спонтанен съюз на човека с божественото се крие в самия него и той може да го открие и използва с помощта на Шри Матаджи. В основата на гръбнач­ния стълб, в триъгълната кост се намира предполагаема искрица божествена енер­гия, наречена „кундалини“. Тази кост е свещена и милиони хора са посветили жи­вота си, за да намерят начин за събужда­нето на енергията в нея. За целта в мина­лото са използвани лишения, аскетизъм, себеотричане. Твърди се, че сега това ста­ва за минути благодарение на Сахаджа йо­га. Постига се както чрез личен контакт с Нирмала, така и в отсъствието ѝ, ако обучаваният застане пред нейната сним­ка с отворени длани и медитира. Тогава в него се събужда „кундалини“ – потенци­алната духовна енергия. Тя се изкачва по централния енергиен канал, пронизва вся­ка от седемте „чакри“, разположени в не­го, и излиза през фонтанелата на върха на главата като фонтан от „хладни вибра­ции“.

Относно личността на Господ Иисус Христос Нирмала изказва различни, чес­то противоречиви мнения. Кощунствено за християнското съзнание звучи следно­то изказване: „Христос съм аз, която сега седи пред вас.“ Понякога тя Го отъждест­вява с бог Вишну или със сина на Вишну, а в други случаи твърди, че Иисус е неин Син (!)

Нирмала предявява богохулната пре­тенция, че е Учител и Месия, който ще спаси човечеството. Тя твърди, че всички богове и богини възложили това дело на нея. Категорична е, че всички, които не станат сахаджа йоги, „ще бъдат осъдени и ще загинат“, че спасението е възможно са­мо в сектата. Че само учението, което тя предлага, е абсолютно положително и спасително и благодарение на него хора­та могат да бъдат безусловно добри и ис­тински вярващи: „Сахаджа йога е единст­веният спасителен път.“

Като гуру на своята секта Нирмала изисква безусловно подчинение, като дек­ларира, че методът има второстепенна ро­ля, а същността е самата тя: „Вие сте длъж­ни изцяло да се посветите на мене, не на всяка Сахаджа йога, а на мене. А Сахаджа йога е само една от моите прояви.“

По време на посвещаването, което Матаджи нарича реализация, присъства­щите чувстват силна горещина, главобо­лие и даже нерядко получават припадъ­ци. Реализацията, тоест посвещаването, мо­же да се извърщва и от учениците на Нир­мала, които са преминали специална под­готовка в нейната секта. Посвещение мо­же да се получи и чрез нейната фотогра­фия, пред която се поставят запалени све­щи и кандидатите за посвещение сядат пред портрета ѝ, като я съзерцават. На но­вопостъпилите в сектата се обещава ле­чение на неизлечими болести. Нирмала твърди, че сахаджистите са излекували болни от СПИН. Сеансите, които се про­веждат в сектата, оказват особено психи­ческо въздействие върху присъстващите, като чрез различни методи и средства се прокарвали внушения на подсъзнателно ниво.

В резултат на това сектантите имат силно отрицателно отношение към свои­те роднини, които не са привърженици на Сахаджа йога. В Новосибирската област са извършени две престъпления от члено­ве на сектата. Една жена убива своята соб­ствена дъщеря в състояние на транс. По време на съдебното дело тя заявява: „То­ва, което беше за мене скъпо, аз го прине­сох в жертва на Майката.“ През 1996 година в град Новосибирск една жена в състояние на умопомрачение нанася два смъртонос­ни удара по главата на мъжа си с брадва. Оказва се, че е психически болна, тъй ка­то по-рано е включена в група на сахаджисти.

По отношение на заболяванията и тях­ното медицинско лечение Нирмала про­явява забележително невежество. Така например тя смята, че „причината за бо­лестта, наречена СПИН, е централното сърце“. Лечението на стенокардия изиск­ва да се произнася следната мантра: „Май­ко, ти си моята семенна мантра. Ти си мантрата“, „Аз не съм съвсем виновен“, „Очиствайте лявата страна със светлина и огън“. Шри Матаджи препоръчва свои­те фотографии като единствено лекарст­во за всички болести: „Съветвам ви да из­ползвате само моите фотографии, тогава вие ще имате повече сахаджа йоги и по-малко болни хора.“

Проповедите на Нирмала изобилстват с изказвания за превъзходството на всич­ко индийско: „Трябва да се отбележи, че мнозинството индийци са много мъдри хора. Ако всички знания произлизат от Изтока, то мъдрите хора разбират, че зна­нията са божествени.“

За да придобие популярност и да спе­чели привърженици, основателката на сектата подчертава, че нейните методи не изискват особени усилия. Човек може да стане последовател на Сахаджа йога без всякакви усилия, покаяние или пост. Не е необходимо да изучава книги, да слуша проповеди, да раздава милостиня и да про­явява някаква инициатива.

Ненавистта ѝ към християнството проличава от нейния призив към после­дователите да забравят всички многобройни изисквания и условности, нало­жени от християнската Църква. Въз ос­нова на тези характеристики Сахаджа йо­га с основание може да бъде причислена към групите от движението Ню ейдж. В потвърждение на това може да се изтък­не фактът, че последователите на сектата използват терминологията на Ню ейдж – например „епохата на Водолея“, „чайтаня“ (вибрации) и други.

Сахаджа йога е типичен пример за то­талитарна секта. В нея се изисква пълно подчинение на основателката: „Религиоз­но задължение е непременно да ме слу­шате, каквото и да кажа“, „Вие трябва да ми се покорявате, като оставите всичко“, „Не задавайте въпроси и не разсъждавай­те. Значението на пълната свобода се със­тои в това да се покорявате. Това е пълна­та свобода. Вашият гуру заема неизрази­мо високо положение и вие сте длъжни да го поставяте по-високо от когото и да е било“. Изтъква се, че главното условие за успеха на последователите е доставя­нето на удоволствие на гуруто: „Ако аз получавам удоволствие, това означава, че сте си изпълнили задачата.“

За разпространението на своето уче­ние Нирмала апелира към последовате­лите си да пишат книги, да организират срещи и семинари и да разпространяват учението ѝ във всяка сфера на живота. Тя ги призовава да проявяват пропагандаторска активност: „Умолявам ви: срещайте се с хората, поканвайте своите роднини, съседите си и всички.“

Като се покланят на фотографията на Нирмала, сектантите отправят многобройни молитви към нея. Текстовете на тези молитви фигурират в литература­та, която сектата разпространява. В тях многократно се споменава името на Шри Матаджи, към което са прибавени и мно­го епитети. Смята се, че името на „Май­ката“ притежава могъща сила. В ритуал­ната практика на сектата се произнасят и кратки молитви-заклинания, написани на санскрит под формата на мантри.

Прочетете още „Индийската секта Сахаджа йога*“ →

Ивелина Николова

Темата за Божието Царство не може да се разположи в рамките на ед­но изследване, а още по-малко е въз­можно в една статия. Трудно би могла да бъде построена и логически, защото Божието Царство не ни е открито в пълнота[1], и не знаем много за неговия характер, който превишава представи­те ни за земно царство или за теократично общество[2]. Същевременно те­мата поражда интерес поради това, че Божието Царство е крайъгълен камък в нравственото учение на Иисус Хрис­тос[3] и в Неговото служение. На мно­го въпроси, свързани с него, Църква­та отговаря чрез учението си за назна­чението на човека и за неговото дос­тойнство и призвание, както в този свят, така и в бъдещия. По-нататъш­ните размисли ще бъдат пряко свър­зани с нравственото богословие и с обозначаване на по-важните акценти при търсене отговор на въпроса: „Как­во разбираме под Божие Царство!“

Светите отци и църковните писа­тели внимателно изследват тази тема и дълбоко проникват в нейната същ­ност. Св. Симеон Нови Богослов твър­ди, че в Божието царство „влиза този, който разбира в какво се състои то“[4]. Това разбиране обаче е сложен про­цес, който се постига не само чрез бо­гословско осмисляне, но главно пос­редством познанието на сърцето и чрез по-близко общение на човека с Бо­га. Битийната, моралната и есхатологичната връзка между тях оказва въздействие върху живота на човека на земята и във вечността. „Като аб­солютно благо на вечния живот Божи­ето Царство превишава всяка земна ценност; то е специфично Божие отк­ровение в пределите на човешкия опит“. Според Евангелието характерът на вечния живот е близък до естество­то на Божието Царство Тази теза лес­но бихме могли да потвърдим и текс­туално. Изразите „Божие царство“, „вечен живот“, „съкровище на небето“ и „спасение“ са взаимозаменяеми[5]. „Спасение“ означава и „вечен живот в Божието царство[6]“.

Божието Царство като „средото­чие на творческия акт на Бога[7]“ е ос­нование за съществуването на света и крайна цел на духовния стремеж на чо­века. Благовестието за настъпващото Царство е отправено към човека, защото Царството е предназначено за не­го още преди сътворението на света (Матей 25:34). Затова именно човекът се вълнува от него и желае да го придо­бие. В есхатологичен и сотириологичен смисъл стремежът към Царство­то превръща човека във висше творе­ние по благодат и го възкачва на ново битийно ниво. Това е и придобиването на възвисяващата се над емпиричните дадености богоустановена човешка същност[8].

Разговорът за Божието Царство е правилен дотолкова, доколкото в об­сега на нашето познание можем да от­крием това „общо пространство“, в ко­ето се пресичат „смисловите“ линии на преживяваните от човека ценности и степента на присъствие на Царство­то в неговия дух (Лука 17:21). В разми­съла за тайнственото и благодатно присъствие на Божието Царство у чо­века те винаги остават отворени, относителни и взаимно обуславящи се. Този факт обаче не ограничава вник­ването в разбирането за Царството, а само го поставя в рамките на достъп­ното схващане и по необходимост го свързва с вярата. Посредством вярата долавяме божествените прояви на Цар­ството. В конкретния случай ние не се насочваме единствено към времевия (тоест футуристичен или презентативен) или пространствения аспект на Цар­ството (като вечно, временно или уни­версално, което включва и горните две измерения[9]). В случая времето изчез­ва със степента на откриването на Цар­ството в света[10], при есхатологичния[11] или апокалиптичния му характер[12]. Основна остава само възможността да схващаме онази духовна реалност, ко­ято мислим като Божие Царство, коя­то въпреки есхатологичния си харак­тер не е непознаваема. Царството е изява на Божието снизхождане към чо­века, а достигането до него е процес, в който вярващият възхожда към Бога с помощта на Неговата благодат.

Църквата долавя важни характе­ристики на Божието Царство по апофатичен или катафатичен път. Ние разчитаме неговите външни прояви посредством вникване в самото наи­менование Божие Царство, а Божие и Царство служат за опорни точки при началния стадий на разумното ни поз­нание. Нравствената „същност“ на Бо­жието Царство, обаче, остава неуло­вима в наименованията; тя се открива в стремежа на човека към реализира­не на нравствените ценности през зем­ния му живот в Църквата.

Наименуването е първият позна­вателен акт, който човек извършва. Според свещеник Павел Флоренски „наи­менуването и познанието се извърш­ват в един и същи момент“. Това е не­обикновен акт по своето значение и последствия. Чрез него влизаме в не­посредствен диалог с мистичната ре­алност, която именуваме Божие царс­тво, разбираме идеите на Бога зако­дирани в него, но извършваме и своеобразен акт на самоотъждествяване. Имената, които Адам дава „на всич­ки добитъци и небесни птици и на всички полски зверове“ (Битие 2:20) не са произволни назовавания на заобикаля­щите го обекти, а проникновено наб­людение на характера и поведението им, разчитане и артикулиране на дълбинния смисъл, вложен в тях, чрез изговарянето на метафизически зададе­ните им имена[13]. За това заедно с ду­мите „Божието царство е тук, но все още не е“ ние говорим на себе си за невъзможността да обхванем необят­ното, поради което често пъти подхож­даме към него апофатично. Така прин­ципът на преобладаване на отрицани­ето над утвърждаването остава вали­ден и на ниво именуване на Божието Царство.

Пътят на именното познание на Божието Царство е съвместно дело на човека и на обекта – Божието царст­во, но не чрез тяхното противопоста­вяне и отделяне, а чрез взаимната им връзка. Името Божие Царство се мис­ли и като символно и символът тук е артикулиран (метафизически интерп­ретиран) като битие, което е повече от самото наименование. Това не оз­начава, че то не присъства реално в света или, че самото то е само сим­вол. Символът относително е равен на идеята, която символизира, без напъл­но да я изразява, въпреки че присъст­ва в нея. Той открива това, което сим­волизира, както името разкрива това, което именува, защото е негова идея. Според Николай Бердяев човешката лич­ност, която е чувствителна към проя­вите на Царството в духовния свят съ­що е символна, защото има в себе си знак от отвъдното; тя самата е знак за отвъдното[14]. Божието Царство като „символ…“ е отговор, чрез който Бо­жието откровение отвръща на двусмислието на историята[15] (то се появя­ва в историята, но осъществяването му остава извън нея) и е път за придоби­ване на истинско битие от човека. Из­вън историческите граници стремежът на човека към него е възхождане към Бога[16].

Божието Царство като онтологична даденост е бъдещ „възможен свят“, а не събитие, което се постига в конкретен момент; то е и бъдещ въз­можен избор, който извършваме в се­гашния живот. Изразите „Божие Царс­тво“, „възможен свят“ символно под­сещат за конкретна духовна реалност, за която говорим с езика на богосло­вието, но която чувстваме и познава­ме единствено в дълбините на духов­ната си природа. За да разберем какво означава Божие царство, трябва да мислим за него по-скоро посредством символа, но да виждаме отвъд него, ка­то се опитаме да прозрем неговия от­въден (външен на символа) смисъл.

По този начин трябва да разби­раме и нарицателното „възможен свят“. Мисълта ни преминава отвъд обхвата на следната дилема: този „въз­можен свят“ се разбира онтологично – като свят, различен от реалния или епистемологично – като друго раз­биране за реалния свят. Мисълта на сърцето, за разлика от мисълта на ума, винаги вниква, простира се отвъд хо­ризонта на символа. Тъкмо по този на­чин символът разкрива своя смисъл и ни позволява да открием неговото съ­държание по непосредствено-интуити­вен, а не по лексикално-дискурсивен път. Като посочва някакъв неизвестен за нас предмет, в същото време сим­волът ни дава възможност да извлечем познание, за да стане този предмет (ин­туитивно) известен за нас. Ние не се съмняваме в присъствието на Царст­вото в нашата духовна същност, но и на земята, защото го преживяваме в сърцата си. Със същата сила желаем да разберем повече за него и неговите прояви и в света, и у нас. В този слу­чай интуитивното знание като най-дос­тъпно и най-присъщо за човека е и най-вярното за него. То не е ирационално, а свръхрационално и като та­кова е пълно прозрение, което дости­га до идеалния и нравствения характер на Божието царство. Органът на не­посредственото интуитивно знание е сърцето, посредством което „осъщес­твяваме“ обективната връзка между духовните и нравствените прояви на Царството. Нашата интуиция не се нуждае от доказателства[17]; посредст­вом нея непосредствено се приближа­ваме до реалността на Царството и пре­одоляваме временното и вечното пос­редством вътрешно съзерцание (intuitus). Това е първичната форма на цялото ни знание[18]. Посредством ин­туитивното знание встъпваме в кон­такт с екзистенциалната реалност и на нравствените ценности[19].

Прочетете още „Царството Божие – реалност и есхатологично очакване*“ →