Д-р И. К.

Да можех само един час да вървя с Него, само един час!… Бих желал да се заслушам в звука на Неговия глас, както са го слушали апостолите! Ис­кам да се вгледам в дълбоките Му очи, както св. Йоан Го е гледал често! Бленувам да поговоря един или два часа с Него, както Никодим говорѝ нощем! Ах, да мога да бъда при Него, както бях при майка си като дете и се притисках до нейното сърце или до коленете ѝ! В кого ли не са въз­никвали всички тези желания, обле­чени в светлите „сватбени“ одеяния на копнежа? Кой от нас не би раз­крил пред Него стотици свои мъчи­телни загадки на живота, разрешение на които може да даде само Той, Кой­то всичко знае, ако бихме имали въз­можност да прекараме поне една-един­ствена блажена вечер в Неговото учи­лище?!

Но уви! Той е вече недостъпен в Своя земнотелесен вид за нашите смъртни очи! Нямат възможност сети­вата ни да почувстват цялото – неиз­разимо обаяние, което се е излъчвало от Него и за което съдим от някои евангелски места!

Трябва да е било действително дивно това очарование, което е заставяло с непреодолима сила човеците да Го след­ват. Ние знаем малко или собствено почти нищо не знаем за външния вид на Иисус от Назарет. Не знам дали слънцето е обгорило лицето Му при Неговите дълги пътешествия, дали вя­търът е развявал светли или тъмни къдрици по челото Му, дали Неговите очи са били озарени от тиха светлина или са изразявали скрита меланхолия. Свещеното Писание ни дава само ня­колко кратки намеци за осанката на Иисус. Но от тях се вижда, че в ця­лото Му същество се е криело нещо, пленително. Той поглежда само един-единствен път в очите и през очите – в душата прости люде, които поради своята професия са чужди на всяка склонност към мечтания, произнася само три малки думи: „Вървете след Мене!“ – и тези, които не са Го виж­дали никога преди това, тръгват с Него и не се грижат вече за нищо от онуй, което досега е било съдържание на техния живот. — Но тази пленителна сила била съединена с царствена не­зависимост и величие. Когато тълпа от Негови гонители застава пред вра­тата на Гетсимания, за да улови голе­мия „Противник“ на синагогата и да Го заведе на съд, тогава Иисус излиза от сянката на маслинените дървета и пита: „Кого търсите ?“ И Неговото явя­ване действа в тоя момент така ве­личествено, че враговете Му падат на земята, като че ли някой изплющява с невидим камшик над главите им, и те се сгромолясват. Още стоеше по ли­цето на Иисус дълбоката бледнина от смъртния ужас пред настъпващите стра­дания; още не бе се свърнал напълно Неговият поглед из далечината на предстоящата кръстна смърт, която зърна, – и все пак човеците залитат и падат пред Него, като че ли са оза­рени от прекомерно ослепителна свет­лина. Предава им беззащитните Си ръце, за да Го вържат, – и все пак Той стои пред тях „стопроцентов цар“, и никой не се осмелява за известно време да сложи ръка върху тази цар­ствена осанка. – Обаче аз предполагам, че очите на Спасителя ще да са из­пускали съвсем особена сила. Изглеж­да те са излъчвали всезнанието на Не­говата душа, когато са се спирали на някой човек. Един поглед на тези очи, един-единствен поглед, непридружен от никаква дума из богочовешките уста, е бил достатъчен, за да превърне Петър от отрицател на Христа в разкаял се грешник, който с горчиви сълзи умива греховния позор от своята душа. Погледът на Иисус трябва да е притежавал истинска слънчева сила, която изнася на показ всичко, що се крие в най-тайните дипли на човеш­кото сърце.

И в Сина Човечески е кипял душе­вен живот, но – най-идеалният, който земята е видяла. Иисус е имал истин­ска, действителна човешка душа, – което не бива никога да забравяме за­ради вярата в Неговото Божество. И който се вдълбочи в главните черти на този душевен живот на Иисус, срещу него блясва съвършеният идеал на това, към което може и трябва да се стреми една човешка душа с вът­решно нравствено величие.

Той беше преди всичко вътрешно свободен. Не тегнеха върху Му никакви душевни бремена, под които ние греш­ните човеци пъшкаме. Никакви вериги, не Го обвързваха, които дрънкат тихо или шумно – при всяка наша стъпка. Не го теглеше копнежът, който ни принуждава да гледаме назад, назад към детството, към родния край, към блажените отминали дни. Той е бил в най-широкия смисъл на думата свобо­ден от родина и дом. Тук ми идва на ум една малка подробност из живота на Наполеон I. В деня, когато бил ко­ронясан за император, той, който се изкачил на най-високото стъпало на живота, бил блед като мрамор. Като полубог крачел бавно в коронното ше­ствие, горд, недостъпен, почти мрачен. Обаче душата на властелина, когато вървял видимо твърдо, се намирала под закона, който бил по-силен от почти стихийно силния подем на този властен дух, под закона за копнежа по миналото, който напада почти всеки велик човек, когато се намира на ви­сотата на своя живот. През време на коронното шествие Наполеон се обър­нал към своя брат Йосиф с думите: „Йосифе, ако беше жив сега баща ни!“ По-добре може да се почувства, от- колкото с думи да се изрази онова, което се крие в туй единствено изре­чение. В него се таи звук от песента: „О, блажено, блажено е да бъдеш още дете!“ В него се таи звук от песента:. „Помогни ми да забравя бремето на живота, и нека отново да стана като дете!“ Това чувство е толкова човеш­ко, толкова понятно, но Синът Чове­чески бе издигнат над него. Той изрече думи, които бяха резултат на продъл­жително самовъзпитание на един ис­тински човешки волев живот, макар никога не поддаващ се на слабости „Никой, който е сложил ръката си върху ралото и погледва назад, не е годен за Царството Божие“. Този, Който постави стоманеното изискване: „Не поглеждай назад, когато твоят дълг изисква настойчиво да вървиш на­пред!“,- Той сам изпълни това искане. Когато се повдигнаха първите преследвания против Него, тогава майка Му и роднините Му искаха да Го върнат отново вкъщи в тишината на град Назарет, обаче Той им отговори, че не познава родно място, и майка и братя, ако любовта към тях би Го спряла да върши волята на Своя Отец. Какво ве­личие се крие в това! Всеки от нас, който има родно място и дом, знае какво обаяние те притежават. Той знае как от всички техни уютни кътчета и скрити пътеки пеят сладките гласове на приказното минало и викат и при­мамват: „Твоето щастие лежи само във възможността да се върнеш към дет­ството, а в света и в твоята дейност се крие само твоето, никога не прекра­тявашо се, разочарование!“ Кое родно място и кой дом не са говорили така на човека, който след раздяла отново ги е виждал?

И към Марииния Син от Назарет родният край и дом отправи своя зов; това напълно трябва да го вярваме. Полските лилии Му викаха: „Остани, остани; Ти като дете почиваше в нас сякаш върху мека благоуханна коприна! Остани тук и не отивай при човеците, които не Те разбират!“ Но да остане там, това би значело да остави неиз­пълнена волята на Отца… И Той не остана: сложи ръката върху ралото и вече не погледна назад.

Но въпреки това Синът Човечески не беше беглец от родина и дом. Тъкмо поради Своята вътрешна свобода не биваше да стане такъв. Буда нощем и в мъгла избяга от жена и дете, за да не бъде победен от чара на родното място и домашното щастие. Обаче Иисус, Който каза: „Който изпълни волята на Моя Отец небесен, той Ми е брат и… майка“, въпреки това ос­тана и добър брат, и добър син. Тъ­жеше за сънародниците Си и плака за Иерусалим, а едно от последните Му слова, висейки на кръста, беше из­раз на грижа за Майка Му.

И тази възвишена свобода, която стои над всяка сантименталност, Гос­под притежаваше по отношение на всички човешки обстоятелства. Той ня­маше дом и чувстваше това, – че няма. Затуй и каза: „Лисиците имат леговище, и птиците небесни – гнезда, а Син Човечески няма где глава да подслони“. Има една картина към тоя текст: Спасителят върви в пороен дъжд из безлюдна степ. Една лисица префу­чава пред самотния пътник през друма и търси своята дупка, птиченцата се скриват от проливния дъжд в клоните на дърветата, обаче Синът Човечески трябва да върви нататък, без да на­мери закрилящ покрив. И тази картина несъмнено някога е била действител­ност. Но Синът Човечески никога не се оплаквал, че е бил лишен от удоб­ствата на живота. Във всичката Своя бедност Той е бил приятел на враб­четата и на полските лилии. В душата Му не е имало място за онова на­строение, на което Ницше е дал кла­сически израз в своята песен „Самот­ният“, в която скърби: „Враните гра­чат и отлитат в шумен полет към града: скоро ще завали сняг – горко томува, който няма покрив!“

И това е великото и свръхвеликото в Него, че Този, Който никога не по­чувства като горчива оскъдица ли­шението, което понасяше заради Своето призвание на Спасител, не отблъсна и никоя невинна и благородна радост, която нетърсена се приближаваше до Него. Неговите притчи са взети почти из всички области на природата и чо­вешкия живот, и доказват, че Той е показвал извънредно наблюдателно око за всички реалности. Имаше бо­жествено велика любов към всичко съществуващо. Той гладува и жадува и се задоволяваше с рибите, които Не­говите ученици печеха на въглени, и с чаша вода от Якововия кладенец; но той прие и поканата за сватба или за гощавка, щом можеше там да послужи на Своята велика задача, и не отхвърли при това виното и гостбите, които Му поднасяха като на високопочтен Гост, приготвени сигурно не по ежедневните рецепти. И все пак от друга страна Той настави Своите ученици да ядат и да пият, каквото им предложат. Дре­хата, която Господ носеше, изглежда да е била тъкана с особена любвеобилна старателност, може би от ръката на Неговата майка, която добре е по­знавала високия естетически усет на Своя Син. Той не презираше сивия прах на обгорелите от слънцето дру­мове на Палестина, който покриваше сандалите и краката Му, – обаче също позволи да потече по Неговите нозе и нардовото миро със своето рядко благоухание и не отритна обичта на бедната, каеща се жена, която по тоя начин искаше да Му засвидетелства своята смирена и благоговейна пре­даност.

*

Но всичко туй още не е най-вътреш­ното светилище на човешката душа на Иисус. Той стоеше над нещата и чо­веците на тази земя. Ако се вдълбочим в съзерцание на Спасителевия образ, винаги имаме чувството, че тук един Цар се е унизил до човеците не само, за да бъде приет от тях, но и да им даде от Своето изобилие; че тук дойде Един, Който остава еднакво в мир и величие, безразлично дали чо­веците идват при Него или се отдале­чават от Него.

Казах: еднакво в мир и величие. Туй е една от най-характерните черти в живота на Иисус, че Той живееше винаги в чуден мир и вътрешна съсре­доточеност, безразлично дали ликуването на масите Го заливаше от всички страни, или пък разочаровани Го оста­вяха самотен. Обаче и като аплодиран, и като самотник, неразбран, зле раз­бран, той оставаше вътрешно еднакво в мир и величие.

Иисус остана такъв при Своите успехи. Никога не смесваше буйно пламналото въодушевление с изправлението на онези, които са били въодушевени от Него. Два пъти Му предлагаха царска корона: след чудесното умножаване на хлебовете и при последния Му вход в Иерусалим. Той, Божият Син, несъм­нено би могъл да насочи всяко на­родно движение според Своите пла­нове, – обаче се отказа от всякакъв блясък, който би бил само външен… Той остана точно тъй в мир и величие и спрямо Своите неуспехи. Съветваше, предпазваше, заплашваше; обаче ни­кога не стана дребнав и обезсърчен. Често дълбоко въздишаше, че се на­тъкваше на толкова тъмни души, които не бяха способни да разберат светли­ната, на толкова жестоки сърца, които не искаха да се отворят за Него, обаче вървеше винаги изпълнен в мир по Своя трънлив път.

Синът Човечески имаше приятели. Мнозина се привързваха към Него с дълбоко и въодушевено почитание. Обаче и спрямо тях остана всякога несмутим и непоколебим. Не се мамеше в това, че те бяха грешни човеци. Той ги прозираше чак в дълбините на ду­шата им и – бих желал, коленичейки,- да напиша тези думи: въпреки това Иисус ги обичаше. Знаеше, че нито един от Неговите ученици не Го раз­бираше напълно, и все пак не ги от­прати от Себе Си. Знаеше предвари­телно, че Петър ще се отрече от Него, че Юда ще Го предаде, и въпреки туй не се отвърна с презрение от тях. Той знаеше, че цялата Негова трудна, в буквалния смисъл кървава, спасителна дейност е напразна за мнозина човеци, и все пак я извърши, извърши я в не­поколебим душевен мир, дори до най-последната въздишка на живота Си, най-тежката, която изобщо някога чо­век е изтръгвал: „Свърши се!“

Синът Човечески имаше врагове. Върху надгробния паметник на послед­ната игуменка на един секуларизиран манастир прочетох думите: „От мно­зина обичана, от немалцина мразена“. Тези тежко наранителни слова са се отнасяли за всички бележити човеци, обаче за никой така много, както за Божия Син. Но ако нищо не може да наруши душевното равновесие на чо­века тъй, както държането на един враг, – трябва да се знае, че никой враг не можа да смути мира на Спаси­теля. Той вървеше несмутимо срещу тях и не знаеше никакво отстъпление пред тях, а беше винаги наистина величествено спокоен пред Своите про­тивници. Бият Го по лицето,Той остава несъкрушим. Обличат Му поди­гравателна дреха, и тогава остава Цар, Когото спокойствие и величие обграждат по-сияйно от златна ман­тия. И когато го подиграват в Неговата най-дълбока душевна мъка и бавно Го измъчват до смърт – даже и тогава Той остава несломим и можа да изго­вори ония величествени думи за Своите врагове, които могат да произнесат в тежки часове само съвсем велики и зрели души: „Отче, прости им, защото не знаят какво вършат!“

Може би спада към най-тежките опасности за душевното равновесие и за вътрешното спокойствие на един човек да не бъде разбран и да стои пред пълното безплодие на своята жизнена дейност. Младежът, за когото надеждата още развява платната по хиляди мачти, съвсем не може да про­умее това напълно дълбоко – може би го разбира само онзи, който е ос­тарял и се е уморил в своята профе­сия и служба, който зад много, ах, зад много усилия ще трябва да пише: „Добре направено – вярно направено – и все пак напразно!“ И малцина са онези, които не са обземани в ужа­сни и мрачни часове от оня песимизъм, който се провиква отчаяно: „За какво се мъчих, за какво се трудих – вси­чко е напусто!“ – Иисус се видя два пъти изправен срещу такова неразби­ране и такава безполезност на Своята мисия: първият път в Хауранската степ след чудото, при което умножи хля­бовете, вторият път-под старите мас­линени дървета в Гетсимания, когато земята поемаше Неговия кървав пот. След чудесното умножаване на хляба тълпите искаха да Го провъзгласят за цар, за цар на хляба, който ги насища… Достойно е за поклонение онова, което дава в отговор на техните планове, пропити от земни мечтания и национално-юдейски надежди: Той им обе­щава Своята плът и кръв като храна и питие. О, Спасителю, неизразимо ве­лико е било това, което си извършил в оня час! Ако ние човеците някой път не сме разбрани, тогава бликва като солена вода желанието в нас: „О, да нямах нищо общо с тоя жалък свят!“ Обаче Ти, Когото не разбират, Ти казваш, че искаш да им дадеш Себе Си за прошка на греховете и вечен живот!… И когато лежеше под маслинените дървета в Гетсимания, притиснат до земята от безподобна ду­шевна мъка, тогава застанаха пред Твоя дух хилядолетията и всички из­купени, но не възползвали се от из­куплението души: Юда, който каза: „Какво ще ми дадете, за да ви Го предам?“ Ницше, който подиграва­телно рече: „Той носи нашето бреме и прие образ на раб, Той е кротък по сърце, и никога не казва не; и който обича своя Бог, Бог него наказва. Не сътвори ли Той целия свят по Свой образ, именно възможно най-глупав?“… Тогава застанаха всички Твои блудни синове, о, Господи – и все пак Ти отиде и умря за тях! Не, зе­мята само един-единствен път видя величието: величието на Изкупителя, Който може да надзърне в най-дъл­боките кладенци и извори на човеш­ката злоба и все пак извърши Своето изкупително дело до последното издихание в дълбок, свят мир и не слезе от кръста Си, но изля Своята кръв в онези отровени кладенци и извори, за да се превърнат те в живи, свети води.

И когато след това дойде най-теж­кото и най-великото изпитание за ду­шевния живот на Иисус – страшната самота и изоставеност, в която из­вика: „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?“, и тогава Неговата ду­ша запази онова чудно самообладание, което веднага Му позволи да изрече: „Отче, в Твоите ръце предавам духа Си!“ В онези последни мигове от Своя живот Иисус се намираше в състоя­нието на безподобна душевна смазаност. Той вкуси вътрешното помрача­ване, което в по-малък мащаб познава всеки човек, който някога е падал на колене, под някой страшен удар на жи­вота. Обаче Иисус веднага се съвзе, бих казал, с „желязна хватка“ се из­прави във висината, към яснотата на едно неразрушимо упование и пре­даване в ръцете на Бога… И тези кратки думи на умиращия Спасител на света имат повече власт, повече мобилизираща сила в себе си, отколкото дебелите философски томове, които са написани през историята на филосо­фията върху страданието и трагизма в човешкия живот. Тези думи напра­виха Кръста и Висящия на него во веки благодатен символ на победа над страданието и смъртта, за който ми­лиони горещи и студени ръце се ула­вят.

*

Към характерните черти на душевния живот на Иисус спада освен Неговата вътрешна свобода и възвишеност още и трета, именно неговата непоколебима вярност на призванието. Веднъж Карлейл заявил: „Религията е най-героичната форма на живота“. Смисълът на тези думи е този: само човек, който се отдава с цялата душа на своята жизнена, възложена му от Бога, за­дача, може да бъде наречен в същин­ския смисъл и в цялото нравствено значение на думата религиозен човек. Това пълно и беззаветно отдаване на Своето призвание Христос прояви по един наистина образцов начин. Във всеки час от Своя живот Той се по­свещаваше изцяло на онова, което този час изискваше от Него – изкуство, което малцина човеци разбират. Ние обикновено живеем или в отзвучалото щастие на миналото и казваме: „Ах, щастие, ти беше някога!“, или пък мечтаем за щастието на бъдещето и викаме: „О, щастие, ти ще дойдеш!“ Обаче не живеем както трябва със за­дачите на сегашното или живеем твър­де слабо. Напротив, Синът Човечески съсредоточаваше цялото Си Аз, цялото Си същество, всичката Своя сила в това, което стоеше всеки миг пред Него като задача, която трябва да бъде изпълнена. И в туй се крие героична черта на Неговия душевен живот. Той беше действително герой на Своето призвание. Това е бил Той в Назаретската идилия, която продължи 30 години; това беше Той през време на тригодишния епос на Своята обще­ствена учителска и чудотворна дейност; това бе Той във великата драма на Своята последна седмица и на великата трагедия на Своя последен ден от зем­ния Си живот – стопроцентов Цар и стопроцентов нравствен Герой.

*

Ако трябва да се изрази нравствената образцовост на Иисус чрез доброде­тели, в които най-блестящо се прояви Неговото идеално величие, трябва да вземем предвид добродетелите, които Сам Той спомена в думите: „Поучете се от Мене, понеже съм кротък и сми­рен по сърце“ – кротостта, вътреш­ната и външна кротост и смирението.

Те имат своите корени в двете ха­рактерни черти на Неговия душевен живот, които отбелязахме като мир и вътрешна свобода. Само вътрешно спо­койният и духовно зрелият може да бъде кротък, и само вътрешно издиг­натият над човеци и неща и свобод­ният от тях може да упражнява най-царствената от всички добродетели – смирението.

Онзи, който притежава вътрешен мир и е духовно зрял, той е външно винаги изпълнен от тази чудна кротост, която Господ прояви навсякъде. Кро­тостта не се сърди, не се инати. Тя не произнася прибързано отхвърляща и унищожаваща преценка, а се старае да разбере и да прости, когато намери пътека и вратичка към душевния жи­вот на човека.

С всяко страдание и изпитание кротостта расте нагоре и приближава човека към Бога. Тя превръща всичко в мраморни стъпала към царския трон на душата, именно към вътрешната свобода, мир и величие. И Синът Чо­вечески притежаваше тази чудна кро­тост, както никой друг не я е прите­жавал. И Буда беше безкрайно кротък: обаче неговата кротост имаше в себе си нещо мекушаво, разлято, почти старчески безволно. Напротив, кротостта на Иисус има в себе си нещо от един мек, дълбок, златен кам­банен звук, който кани и зове, но се знае съвсем точно, че идва от брон­зов метал, който трябва да зазвучи само с няколко замаха по-богато, за да се превърне в тревожен и боен сигнал.

Сестрата на тази кротост в добро­детелния живот на Иисус е Неговата не по-малко чудна смиреност. Мнозина свързват със смирението фалшиви по­нятия. Те считат смирението за бед­на и невзрачна добродетел на ниско­стоящите люде, на незначителните хо­рица, на онези, за които не се инте­ресуват много, Обаче това не е сми­рението. Напротив: само високостоящите, царствените натури могат да бъдат смирени. Да бъдеш смирен значи: да снизхождаш, значи да сли­заш отгоре надолу, значи да даваш от своето собствено богатство. Само въ­трешно издигнатият може да бъде смирен. И Синът Човечески притежа­ваше несравнимо смирение. Той тряб­ваше постоянно да снизхожда към ония, които стоеха тъй ниско под Него, колкото земният прах – под блестящите небесни звезди. Той слезе долу, за да може да издигне човеците при Себе Си. Това смирение и снизхождане на Сина Човечески намери в лицето на Ницше своя голям противник. Обаче кой заслужи името на „свърхчовек“ в най-благородния смисъл на думата по­вече от Сина Човечески, Който в Свое­то смирение се унизи по-долу от вси­чки човеци и тъкмо чрез това униже­ние израсна над тях и стоеше над тях? Онзи, който може да мие нозете на другите, той вътрешно е цар. Който може да се скрие зад своето дело, той вътрешно е богат човек, доста­тъчно велик, за да може да се откаже от всички камбанни звънове и фанфари на външния успех, от славословното и ласкателно признание. Онзи, който не се нуждае от светещите букви на цвет­ните реклами на масовото въодушев­ление, той има съзнанието за сигур­ността на своя успех.

Ако сравним Сина Човечески с най-великите герои на човечеството, те всички стават пред Него дребни като джуджета. Човечеството имаше пио­нери в духовната област, на които много дължи.

За Сократ бе изгряла тъй ясно идеята за безсмъртието на душата, както за никой мислител от древността. Когато умираше, отровен от дребна­вата и злобна глупост, тогава, обръ­щайки се към своите приятели, каза: „Не забравяйте да принесете в жертва на Асклепий един петел“. На бога Асклепий жертвали петел при оздра­вяване от болест. С тая поръка Сократ искал да каже, че смъртта е само пре­ход към по-добър живот; че тя не е свечеряване, а – зазоряване. Но по­вече от това не е знаел да каже. Когато Буда умирал, след кратко спо­койно лежане отворил още веднъж очите си и казал на своя любим уче­ник: „Ананда, бори се непрекъснато!“ Обаче сам Буда не знаел за каква цел. По-рано проповядвал на своите уче­ници за нирвана; обаче сам не знаел, що е това нирвана, и никога не е дал ясно разрешение на този въпрос. Как съвсем иначе умира Синът Чове­чески! Как ясно прозира вече Него­вото умиращо око във вечната свет­лина! Едно от последните Му дела е това, че Той подготвя за душата на един престъпник пътя през смъртта към вечния живот: „Днес ще бъдеш с Мене в рая“ – му извикал Той. Това звучи като предупреждение, което е уверено в победата: „Бъди мъжествен, брате Мой, ние отиваме заедно вкъщи – в покоя на блажена страна!“ То звучи като ликуващ победен вик: „Аз ще вървя пред тебе и ще ти отворя портите на рая“‘. И ако прибавим към това и думите на Христа: „Който вярва в Мене, и да умре, ще оживее“ или пък тези: „Аз отивам при Отца, за да ви приготвя жилище“, тогава е ясно като бял ден: така го­вори само Един, Комуто е дадена всяка власт на небето и земята, за Чиито ръце единствено човек може да се хване в своята смъртна опасност, защото тия ръце държат ключовете на отвъдния живот, които само Бог може да притежава и които сложи в ръцете на Своя Син.

И ако съпоставим Сина Човечески с великите герои на силата, на завоевателната смелост – и те изчезват пред Него, несравнимия Завоевател на света. Александър Велики видя Изтока на тогавашния исторически свят да лежи в краката му, обаче той бе победен от виното и в пияно състояние уби своя най-добър приятел. Цезар видя западните страни да лежат в не­говите крака, обаче той бе победен от жената: на лукавствата на 16-годиш­ната Клеопатра се удаде така да плени великия Цезар в своя власт, че той забрави за известно време всички свои златни венци и короната, която висеше над главата му, и никога не бе водил толкова нещастна война както тогава, когато бе победен от чара на Клео­патра. В краката на Наполеон лежеха северните страни на Европа, но той бе победен от безумното честолюбие – неговата звезда потъна и се удави в руското снежно море, понеже очите му не бяха вече достатъчно ясни, за да начертае гигантски планове без онези грешки, които честолюбецът прави винаги, за да загине от тях. На­полеон изрекъл веднъж свръхсмелите думи: „Аз ще обновя лицето на зе­мята!“ Какво промени той на зе­мята? Картата за сравнително късо време, и после дойдоха други и начертаха отново другояче границите. Обаче за Христа може да се каже, че Той действително промени лицето на земята. Няма страна, в която Той да не е издигнал Своя трон – не с късия меч на Александра или Цезаря или със сабята на Наполеон, а като простря Своите невъоръжени ръце и призова народите: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя.“

И всички идват. Неизразимо велика картина се рисува пред моя духовен взор. Виждам Синът Човечески да стои между човеците, и около Него се струп­ват всички, върху чиито души тегнат бремена. Дали те Му говорят с възви­шени думи, които се издигат чак до небесните звезди, или в прости звукове промълвяват своята човешка неволя пред Него, това е безразлично; кой се интересува за думи, когато душите го­рят в свещен огън? Аз виждам да се повтарят всички чудни сцени от Него­вия живот: майки носят на ръце свои­те деца при Него и ги учат да произна­сят Неговото свято име. Болните ид­ват при Него и извикват пак точно, както някога: „Иисусе, Сине Давидов, помилуй ни!“ Грешниците коленичат пред Него и викат, както някога; „Господи, ако искаш, можеш да ме очистиш!“ И Той им отговаря точно, както някога: „Иди си, прощават ти се греховете!“ Стотици милиони Му се молят днес с оная смирена, хубава молитва, с която някога се помоли стотникът: „Господи, не съм достоен да влезеш под покрива на моя дом, но кажи само дума, и Ти можеш да по­могнеш и да изцериш!“ Умиращите по същия начин, както някога, отпра­вят поглед към Него нагоре и казват: „Господи, спомни си за мене, когато Твоето слово ме призове при портите на Твоето Царство!“

Който не живее слепешката в тоя свят, трябва да признае, че наистина всичко се движи около Сина Човечески, „за“ или „против“ Него. Часов­никът на мировата история отмерва своите големи удари, като брои своя годишен час от рождението на Иисус от Назарет. Великите идеали на чове­чеството са били негови идеали: истин­ността, правдата и благостта, която милостиво прощава и всякога помага. Никой гений не е минал по земята, който да не се е разправял в някаква форма с Иисус от Назарет, било в признаване на Неговото величие или във враждебна позиция срещу Него – обаче равнодушно да го отмине, това не може да стори! Имаше „велики“ чо­веци в световната история, обаче кол­ко нищожно и фалшиво би станало за нас веднага тяхното прозвище „велик“, ако бихме се опитали да дадем това наименование на Сина Човечески! Не, в Него имаше нещо повече от вели­чие! В Него имаше една изключител­ност, която Го издига над всяка чо­вешка мярка, една същност, която Го прави да стърчи високо над целия чо­вешки род. Обаче сега няма да говорим за тази Негова най-дълбока съ­щина. Той трябва да застане пред ду­шата ни само като идеалния човек. Ако Го сравнявам като човек с чове­ци, тогава не мога да изразя Неговото величие по-кратко освен с думите: И най-великите между великите са ста­нали десетилетия или столетия подир смъртта си само предмет на училищни задачи, обаче Иисус от Назарет беше в живота и смъртта Си и веднага след Своята смърт, и ще бъде докато съ­ществуват нравствено издигащи се чо­веци, които знаят нещо за Него, пред­мет на най-великата жизнена задача, която може да се постави на нравст­вения стремеж на един човек изобщо.

*

И тази жизнена задача е: да Му подражаваме. По тоя път ние ставаме като Него вътрешно свободни, изпъл­нени с мир и силни. Ще стоим вярно на своето място, на което дългът ни призовава, защото Той беше винаги верен на Своето призвание; ще ста­нем тъй кротки и богати откъм смире­ние и желание да служим на ближния, както беше Той. Да Му подражава­ме – това значи да станем дух от Не­говия дух; да черпим търпение от Не­говото търпение, величие в страдание­то от Неговото величие в страданието, благост от Неговата благост. Да Му подражаваме значи: да носим в душа­та си тайнствен огън, който струи в свещен плам към всеки човек, който ни доближава; който огън стопява в суровите борби жестокостта и прекова­ва в духовна стомана отстъпчивата мекушавост на податливите и прекалено разнежените. Да Му подражаваме зна­чи: да се борим за чистото, възвише­ното, благородното с всички добри средства, които са на наше разполо­жение. Да Му подражаваме значи: да изтръгваме човеци от душевна пустота и корупция, от безцветното ежедневие, от нравственото равнодушие и да ги водим напред и нагоре. Да Му подра­жаваме зчачи: да виждаме в човека брата и сестрата и да правим всичко, щото никой между нашите братя и се­стри да не загине. Да Му подражава­ме – това значи да имаме в очите си оная яснота, която не се заблуждава чрез никакво блещукане, лицемерие и привиден блясък, която нарича неправ­дата – неправда и греха – грях, и да излъчваме във всеки поглед кротко желание за разбиране и свята доброта, та всяка вина, която търси помощ, да смее да разтвори пред нас своите дъл­бини.

Да подражаваме на Спасителя значи: в думите ни да има онзи звук, из който говори любовта, която търси, иска да помага, и, ако е необходимо, да про­щава. Да подражаваме на Спасителя значи: да имаме ръце, които с неумо­лима строгост разрушават злото, когато иска да се увие около човешка душа, и които все пак са нежни, бла­ги, кротки като майчини ръце, когато се касае да превързват и лекуват рани. Да подражаваме на Спасителя значи: да имаме сърце, което може да се от­казва от всичко, за да дава; което мо­же да претърпи всичко и да съчувства, за да помага; което може да бъде по-голямо от врагове и завистници. Да подражаваме на Спасителя значи: да не намираме никой дълг преко­мерно тежък и никой път прекалено дълъг, щом се отнася до благото на ближните, и никое страдание заради другите – много голямо и пре­пълнено с мъки, и никое разочаро­вание и никое непризнание и никоя неблагодарност – за прекомерно гор­чиви. Да подражаваме на Спасителя значи: да се застъпваме изцяло и на­пълно за своя Бог, за дълга, за по-големия или по-малкия кръг от хора, за които трябва да се грижим. И освен това за всички онези, които животът приближава до нас – или по-добре казано: които Божият промисъл ни праща, за да си отидат от нас по-доб­ри, по-утешени, малко по-съвършени, отколкото са били, когато са дошли при нас.

Но и това е решителният въпрос – как ще станем такива и как можем да вършим всичко туй? Как трябва да започнем, за да успее подражанието?

Сам Бог ни посочи пътя с едно из­речение, в което действително шумят всички потоци на истинска житейска мъдрост: „Който иска да бъде Мой ученик, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и да Ме последва“. Три неща споменава Синът Човечески тук: самоотречение, кръстоношение и следване.

Самоотречение! За всекиго от нас важи онова, което Виктор Юго е ка­зал за Мохамед: „Tantot l’homme d’en haut et tantot l’homme d’en bas’“- „Все­ки от нас е ту възвишен човек, ту низък човек!“ Низък човек – това зна­чи: нервен човек, човек на страсти, чо­век на капризи, човек на произвол, играчка на непостоянството, на настрое­нието, на еротиката или на друга някоя страст. Възвишен човек – това не мо­же да бъде по-добре изразено освен с думите на Ницше, които звънят като меча на Зигфрид във Вагнеровите Нибелунги: „Моят крак се принужда­ваше да върви нагоре, нагоре: напук на духа, който го теглеше надолу, на­долу към бездната, напук на духа на тежестта, напук на моя дявол и архивраг!“ Че възвишеният човек тряб­ва да победи низкия човек в нас, това е нашата вътрешна нужда; че Той може да го победи, това е нашето по­тайно ликуване; че той го победи, това е тържеството на цялото наше само­отречение.

Да вземем кръста си! Това е вто­рото, за което Господ ни съветва. „Да вземе кръста си“ – рече Той. Спасите­лят не каза: „Да разглежда своя кръст, да размишлява за своя кръст, да оп­лаква своя кръст“. Не, ние не трябва да бъдем хамлетовски натури, които мъдруват, заразени от горди мисли, но човеци, които смело и енергично хващат не само розите на живота, но и тръните и трънените венци, ако туй изисква от нас дългът или по-точно Божият зов, отправен към нас. Може би е по-тежко да носим невидимите, вътрешни кръстове, отколкото види­мите, външните, – обаче, който иска да бъде ученик Христов, трябва да вземе здраво и смело кръста си с твър­дата вяра, че Провидението няма да му отмери нещо по-тежко, отколкото той може да носи.

И после най-важното: следването Христа! Като видение, което никой друг освен нас не вижда, Той трябва да крачи винаги пред нас, гдето и да се намираме и да вървим, каквото и да мислим и да творим. Това би било венецът на нашия нравствен живот, ако би могло да се каже за нас: „Този човек говори и постъпва и мисли тъй благородно и тъй идеално, че и Хри­стос на негово място не би говорил, постъпвал и мислил другояче“.

Тежко е туй, нали ? Да, неизказано тежко! Но за истинските ученици на Иисус, за ония, които неотклонно вървят по Неговите стъпки, това е въз­можно.

Чувам някой да ми казва: „Няма смисъл! Само нищожно число човеци осъществяват тоя идеал, и какво мо­гат да направят няколкото „еластични пружини“ срещу „оловената тежест“ на масите, които ще ги притиснат от­горе?“ Така ми казва някой!Аз ще му отговоря, че дванадесет, въоду­шевени от Христа, човеци преобразиха някога света… И че и сега едно мал­цинство, възпламенено от Христа, може да извърши не по-малка работа!…

Не желаеш ли и ти, читателю, да бъдеш един от това благословено мал­цинство?…

_____________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1955, кн. 2-3, с. 1-10. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, точка 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: Господ Иисус Христос. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-e1n