Галя Господинова

За град София в Житие на мъченик Николай Нови Софийски, писано от Матей Граматик (XVI-ти век), се казва следното:

„В планините около този град имало твърде много манастири, а в самия град имало твърде много бележити храмове, които поради пазените в тях свети мощи привличали мнозина от православните българи. В църковно отношение град Средец бил не по-малко бележит. Нека напомним, че в този именно град в 343-344 година бил свикан известният Сардикийски поместен събор, главната цел на който било окончателното осъждане ереста на Ария. В София в XVI-ти век имало архиереи, истински пастири на словесното стадо; достойни свещеници и дякони и отлични четци и певци църковни. А и самите градски жители се отличавали по благочестието си и искрената си вяра[1].”

В това изследване ще бъдат разгледани част от духовните светини, които е притежавала нашата столица, а именно: средновековните църкви „Св. Богородица Пречиста” ; „Св. Иван Рилски”; „Св. Архангел”; „Св. Марина”; „Св. Никола  Глаголеми”,“Св. Никола Мали”, както и църквите „Св. Лука”; „Св. Спас“ и „Св. Димитър”. По данни на различни изследователи и архивни материали ще се спрем на всяка една от тях поотделно. Като част от духовното и културно наследство на София, храмовете са изпълнявали изконната си цел – да са обект, на духовни средища, но векове след това, те се превръщат в спънка за преодоляване и придобиване на други ценности.

Необходимо е да се спомене, че в Научния архив на БАН се съдържа фонд № 132, оп. 1, а. е. 264, където се съдържа списък на паметниците, които имат археологическо, историческо и художествено значение, обявени за народни старини в Държавен вестник (бр. № 69 и № 221 от 1927 година и бр. № 89 от 1928 година) и в този списък не фигурират изброените църкви, за които ще стане дума в следващите редове. Знае се, че някои от тези църкви са съхранявали ценни ръкописи, икони, стенописи, утвари и така нататък, но по една или друга причина те не попадат във въпросния списък.

Средновековната църква „Св. Иван Рилски”

Този храм е бил построен в Средец (София) след 967 година и преди 1018 година – тоест преди превземането на София от византийците и падането на Първото българско царство. Правдиви изглеждат твърденията на Ст. Станимиров, относно това, че храмът бил манастирски и не е от времето на цар Мануил. (Станимиров, 1931: 3). Според най-старото свидетелство – „Житие на Иван Рилски“ от Георги Скилица – се твърди, че храмът е бил съграден в близост до стените на града. Предположенията за местонахождението на този храм са: намирал се е на юг от днешните Централни хали и по-точно срещу старото ковчежничество, на улица „Пиротска” до хотел „Метропол” (старото кино „Македония“). По предания на софиянци, Константин Иречек споменава, че храмът бил съборен от турците и на негово място била изградена джамия – при голямата баня на улица „Мария Луиза”. Авторът Ст. Станимиров, прави същото заключение (вж. Станимиров, 1931: 11-12). След Освобождението тя е била склад за кожи на евреин. Според Хаджи Янков имала е висок таван и зографисани стени (Иширков, 1912: 27). Окончателното ѝ заличаване от картата на столицата е станало при кмета Димитър Петков и прокарването на новия градоустройствен план на града.

Средновековната митрополитска църква „Св. Марина”

Тя се е намирала в двора на старата Софийска митрополия на улица „Цар Калоян” . За нея се говори в Житието на св. мъченик Георги Нови Софийски. Житието се съдържа в препис № 86  „Сборник жития и слова“, съхраняван в Научния архив – БАН (Сбирка X), където на лист 6а – се говори, че светецът е бил погребан в митрополитската църква „Св. Марина“ по време на Селимовото царство, тоест това е времето на първия султан-халиф – Селим І Явуш (1512-1520 година). През XVI-ти век книжовникът Матей Граматик в „Житие на Николай нови Софийски”, посочва следното: „Нека отбележим, че от този злобен старец (стар турчин) твърде много е пострадала Христовата църква в София: той всеки ден преследвал християните и той бил причина за разрушаването до основи на някои храмове. Той бил причина и за смъртта на многострадалния Георгия нови Софийски мъченик (от София), който след страшни мъки пред очите на майка му бил обесен”.

От препис № 86, (лист 6а) научаваме, че мощите на св. Георги Софийски са пренесени от свещеник Иоан в църквата на великомъченица Марина, след което са се събрали всички от свещения клир, заедно с митрополитите и панагратите, и с псалми и песни погребали мъченика във великата митрополитска църква „Св. Марина[2]”. Това събитие станало на 11 февруари 1515 година, а по това време митрополит на столицата бил Панкратий. Към тази църква е имало училище, където са се били подготвяли духовни лица (вж. Темелски: 2015: 5).

Позовавайки се на описаното от Герлах, професор Анастас Иширков, споменава, че през 1578 година тази черква все още е била митрополитска (Иширков 1912: 24). Между 1455-1469 година мощите на св. Стефан Урош II Милутин, които идват от град Трепче (на север от Прищина), били първоначално положени в ротондата „Св. Георги“ и когато я превръщат в джамия те били пренесени в тази черква (Темелски 2015:5).

Двамата изследователи – Константин Иречек и Анастас Иширков твърдят, че църквата била срината от земетресение около 1585 година (Иширков 1912:24-25). Според други историци църквата била съборена няколко години преди 1670 година „от един паша или бейлербей” (вж. Темелски 2015:7). Църковния историк доц. д-р Христо Темелски определя, че „след събарянето на „Св. Марина“ временна митрополитска църква станала „Въведение Богородично” (или още „Св. Пречиста” ) (Темелски 2015: 7).

През 1879-1884 година Константин Иречек съобщава, че за пръв път е присъствал в православна църква в България на 5 декември в двора на митрополитската църква „Св. Стефан’’ („Св. Неделя”), където имало литургия за спасяването на руския цар – тоест по това време митрополитска църква била вече „Св. Стефан” (Иречек 1995а: 62-63).

Църквата „Св. Богородица Пречиста”

Наречена още „Пресветая“ и известна още като „Въведение на св. Богородица”. Нейното местоположение е било на север от „Св. Неделя“ („Св. Крал“) (36/977: 1) тоест между нея и „Св. Параскева“ (почти на ъгъла на бул. „Дондуков“ и „Мария Луиза”). Тя е съборена на 22 май 1889 година по нареждане на градоначалника Димитър Петков[3]. За него Георги Тодоров отбелязва: „Неговото кметуване формално трае от 29 август 1888 година до 7 октомври 1893 година, но може да се предположи, че реалната власт в общинския съвет е била в ръцете на Петков още по времето, когато е бил помощник-кмет – от 30 октомври 1887 година. Дори изборът му за градоначалник става в отсъствието на кмета Никола Даскалов[4]„.

При строежа на метростанция „Сердика“ бяха намерени основите на църквата. Но поради ниското място под трамвайния път, основите бяха изместени на около 120 метра източно и сега могат да се видят в Ларгото.

Църквата „Св. Никола Глаголеми“

Намирала се е срещу Софийска митрополия, в близост до църквата „Св. Марина” и „Св. Петка Стара”. По данни на професор Анастас Иширков (в „Град София през XVII-ти век”) и представения план на София от 1887-1912 година тази църква е била заобиколена от ул. „Търговска”, бул. „Мария Луиза” и бул. „Дондуков”. Била е малка църква, но няколко пъти е била достроявана и разширявана.

Евтим Спространов се натъкнал на бележка в Пентикостар, където е отбелязана датата 1148 година. Според автора в XII-ти век бил направен кервансарай[5] и веднага или после бил подарен на черквата „Св. Никола“. Още в 1901 година изследователят твърди, че от нея само олтарът е в първоначалния си вид (36/977: 5). От 1923 година била отстъпена от митрополит Стефан на руските емигранти, за да се черкуват в нея. През пролетта на 1944 година при бомбардировките над София църквата била срината до основи. По времето на патриарх Кирил, тя е била възстановена с големи трудности, но вече като патриаршески параклис.

Църквата „Св. Никола Мали”

Това е била малка църква и е стояла на мястото на някогашния старовремски безистен – тоест на пресечката на бул. „Мария Луиза“ с улица „Трапезица”. Тази църква спира да функционира на 30 април 1891 година, когато е била срината при регулацията на града по времето на градоначалника Димитър Петков.

В юбилейното издание „София – 120 години столица” се споменава, че през 1759 година софийският златарски еснаф бил посетен от Паисий Хилендарски и той отвел от тук поклонници за Хилендарския манастир (София 2000: 175)[6].

По данни на Евтим Спространов, тази църква е била направена с цел да се черкуват в нея търговците и пътниците, които дохождали в керван хана, но тя била под ведомството на голямата „Св. Никола” и нещо като неин параклис (36/977: 6).

Акадeмик Йордан Иванов, дава сведение за хилендареца Лаврентий, (който бил духовник в София и брат на отец Паисий), като посочва, че той е продал през 1765 година „Сборник с неделни поучения” за 17 гроша на абаджията Илия, който пък го подарил на църквата „Св. Никола Мали”, която се намирала на кожухарската чаршия при пасажа „Св. Никола” (Иванов, 1934: 3).

Съществувала и трета църква с името на светеца Николай[7] (вж. Иширков, 1912: Приложение), която не бива да се свързва с другите две черкви носещи същото име. Местонахождението ѝ е било на улица „Цар Калоян”. По сведения на дядо Антон Георгиев, който 40 години е бил клисар на черквата „Св. Никола Глаголеми”, Буюк джамия (в която се помества Народния музей) е била всъщност най-старата черква „Св. Никола”, която после е била изместена (вж. 36/977: 6). В писмо до директора на Народния археологически музей в София от Софийския митрополит и Знеполски епископ Флавиан (от 4 септември 1945 година), научаваме, че Негово блаженство екзархът, разрешава да се направят проучвания в пострадалата от бомбардировките църква „Св. Никола”. Молбата била това да се случи във възможно най-кратък срок, „за да може през текущия строителен сезон комитета по възстановяване на същата църква да построи един скромен параклис за опазване светинята” (132/285).

Църквата „Св. Архангел”

Тя се е намирала на север от „Св. Неделя”. Другото име на тази черква било „Св. Безплътни сили” – така я наричал Матей Граматик (1556 година) в „Житие на св. Николай Нови Софийски“ (Динеков, 1937: 4). В същото това житие се споменава, че по това време митрополит на София бил Яков, който отсъствал от града, но когато се завърнал, свикал събор, за да бъде провъзгласен мъченик Николай за светец. В житието се казва следното: „Съборът заседавал в красивия храм на Светите Безплътни. На този събор Николай бил канонизован, тоест провъзгласен за светия. При това не станало нужда да се извършат установените от църквата за в подобни случаи разследвания и разпитвания дали наистина Николай е бил замъчен като християнин[8].

След събора софийският митрополит Яков, за по-голяма прослава на Николай, разпоредил да се даде по една частица от светите Николаеви мощи във всеки от софийските храмове. В тази църква като вече притежателка на мощите на светеца, било извършено опело за мъченика и всички с благодарение и със страх целували светите мощи на Николай, и ги поставили в същия онзи ковчег, в който били и светите мощи на сръбския крал Стефан. Тази църква още преди Освобождението била превърната в склад на катедралния храм „Св. Неделя“ и след 1883 година била съборена.

По данни на Константин Иречек, тази църква е била дълга 12 крачки и широка 6. Дълбоко на запад от черквата, под училището, нейният свод едва стигал нивото на „Св. Крал” (Иречек 1995б: 375-376). Същият автор твърди, че е намерил и е разглеждал 25 ръкописа от XV-XVII век. Имало е и печатни венециански книги и по тях имало записки, повечето от които били без „ѫ”. Открил е и пергаментни листа, които твърди, че били „интересни за езика”. Стенописната украса на храма „Св. Безплътни сили“ била от 1547 година (Иречек 1995б: 376).

През 1901 година Евтим Спространов, дава сведение, че в старата църква „Св. Петка“ имало няколко икони донесени от разтурената черква „Св. Архангел”. На една от тях имало надпис с дата 1812 година (36/977: 13)[9].

Църквата „Св. Лука”

Тя се е намирала между улиците „Позитано“ (от северната ѝ страна) и „Лавеле” . Това, което е известно за тази църква е, че в нея известно време били престояли мощите на св. Иоан Рилски, докато им бъде направена специална църква.

Около 989-992 година тези мощи били пренесени от Рилската пустиня в Средец. Това богоугодно деяние било извършено от цар Самуил и тогавашния български патриарх Герман-Гаврил. Първоначално светите мощи били положени в „епископската църква“ (вероятно „Св. Софѝя”), но във връзка с военните опасности раклата със светите мощи била преместена в полудървената църква „Св. Лука” (на улица „Позитано”). По-късно били в манастир на негово име, който бил разположен в северозападния край на крепостта (днес на това място е Македонския културен дом).

Църквата „Св. Спас“

Църквата „Св. Спас” е известна още с името „Св. Възнесение”. В „Житие на Николай Нови Софийски“ се споменава за този храм следното: „Софиянци имали обичай много тържествено да празнуват празника Възнесение Господне. Празнуването се захващало още от вечерта срещу този празник, като на вечернята в сряда в храма „Св. Спас“ се събирали всички мъже и жени, старци и юноши, богати и бедни, малки и велики и тука прекарвали цялата нощ, като пеели псалми и духовни песни, с които възпявали и прославяли Господа нашего Иисуса Христа, Който по своята неизречена и богата милост ни избавил от тление и ни въвел на небесата. Николай, който добре знаел този обичай, замолил жена си да отиде в храма „Св. Спас“ и според обичая да отнесе дарове…”[10]

Тази църква се е намирала на мястото на днешната „Булбанк“. И днес сега личат част от зидовете ѝ в подземната част на банката. В трезора на банката се съхраняват част от фрагменти от стенописите. Била е стара средновековна църква, но по време на Освободителната война вече е била полуразрушена. Последвал основен ремонт и била издигната една голяма трикуполна църква. Последната постройка на тази църква, така както се е била запазила до последно, е била построена по план на старата. Според изследователя Евтим Спространов, църквата е построена с две крила, така както първата и това е станало по настояване на г-н М. Буботинов (36/977: 19). Така неволно от еднопрестолна станала трипрестолна черква. Северният престол е бил посветен на св. Николай Нови Софийски, а десният (тоест южният) още не е бил посветен никому. Според същия автор през 1890-1891 година по едно митрополитско решение били събрани и натоварени всички стари икони на една кола и били изгорени някъде около река Искър. Така нищо старо нямало в тази черква и дори иконите от старата черква изчезнали (36/977: 19). Не така обаче стоял въпросът с книгите, които се намирали в един долап на църквата. Според документите от фонд 36 в църквата „Св. Спас” е имало общо 32 старопечатни ръкописни книги, издадени в Москва, а също така и ръкописен молитвеник от по-ново време. Изследователят Евтим Спространов е представил и описал всяка една книга поотделно, като е преписал надписите съдържащи се във всяка една от тях. Някои от съхраняваните книги са били: първото издание на така наречения „Кириакодромион“ („Неделник“) на Софроний Врачански, „Апостол“ (1704 година), „Часослов“ (1761 година), „Осмогласник“ (1715 година), „Миней за месеците септември, октомври, ноември, декември, януари, февруари, март и април“, (най-ранния от които е от 1708 година), „Пентикостар“ (1790 година) и други. В църквата „Св. Спас” са били съхранявани и две кутии, едната от които съдържала мощите на светите Безсребърници Козма и Дамян, а другата с мощите на св. Николай. Върху капака на първата кутия са били издълбани образите на св. Неделя и св. Петка, а отвътре – на светите Безсребърници. Втората кутия e била украсена с образите на св. Константин и Елена, държащи Светия кръст (от горе на капака) и образите на св. Пантелеймон, св. Григорий и св. Харалампий (отвътре на капака) (36/977: 25).

Средновековната църква „Св. Димитър“

На юг от днешните Централни хали в близост до Баня баши джамия се е намирала старата средновековна църква „Св. Димитър“. Престолният ѝ камък бил захвърлен в двора на джамията и непосредствено след Освобождението околното население пожелало да я възстанови, но по неизвестни причини столичната община не дала разрешение и идеята пропаднала. Константин Иречек дава интересно свидетелство за тази черква, като съобщава: „На пладне вт Фетхи Джамиси („Св. Димитър“), срещу банята комисия от настоятелството реши да се вземе тази полуразвалина за черква, биде съставен акт и даден на градоначалника… В тази джамия първият турски войвода завоевател направил своята молитва. Най-много се почудихме, когато намѣрихме при ликоветѣ, показали се под мазилката, надписъ „свтго Геwргу новаго“, като го изтълкувахме, че това е св. Георги Софийски от XVI-ти век’’. (Иречек 1995б: 375).

Други църкви

Асен Василиев дава следното интересно сведение за църкви, които са малко известни: „Също така са били забелязани останки от основи на стар храм на мястото на днешната Съдебна палата. Според преданието там имало черква „Св. Георги“ (Василев, 1939: 3). Същият автор отбелязва, на южната страна на „Св. Софѝя“ се е намирал голям манастир „Св. Илия”, който през XVI-ти век е бил използван от турците за оръжейни складове. Използвал се е и за теке, ханища, а в годините преди Освобождението и за казарми. През 1879 година всичко било унищожено след избухването на пожар на артилерийския склад. Днес на това място се издига храм-паметникът „Св. Александър Невски” (Василев, 1939: 2-3).

Подобни църковни останки имало и под зданието на Духовната академия (сега Богословски факултет) и тази църква се е казвала „Св. Пантелеймон“ (Василев, 1939: 3).

В чест на новия светец – св. Николай Нови Софийски – била построена в местността „Юч бунар” (Три кладенци) дървена църква, която била изгорена по време на кърджалийските размирици (края на XVIII-ти – началото на XIX-ти век). Едва в края на XIX-ти век на мястото, където е пострадал старият храм в Юч Бунар[11], била построена каменна църква, осветена през 1900 година.

***

И така обобщението превръщам в призив да бъде спряно бездушието към духовните светини, защото от една страна ще спрем да предаваме на поколенията важните събития станали около дадена църковна обител – тоест ще зачеркнем част от историята на този град. Ще престанем също да говорим и за чудесата, които се свързват с отделните столични църкви – например дънера, наполовина съзидан, който се намирал при входа на катакомбата на старата църква „Св. Петка“. Преданието гласи, че на него бил изтезаван и обесен св. мъченик Терапонт Софийски. На същия този дънер всяка неделя лежали болни и очаквали изцеление, а в турско време връзвали луди и бесни, които намирали изцеление. Според изследователи като Евтим Спространов, това е била първата черква в София и нейната направа потвърждава това. Най-вероятно е била частна черква на някого от първите християни (36/977: 4-19).

Друго предание гласи, че в дните 11 февруари (деня на св. Георги Нови Софийски) и 26 май (деня на св. Георги Софийски Най-нови), когато се празнувал св. Георги, излизала кръвта на светеца по стените на ротондата с името на светеца. Това се забелязвало и по улиците около Кафене Баши (улица „Солун”), през която са водели св. Георги Нови Софийски, за да го изгорят. Тази червеникава пръст събирали софиянки за здраве.

От друга страна стои въпросът за нехайството и лъжливото свидетелство, което проявяваме към част от църквите. Например храмът „Св. Георги Софийски Най-нови”, който е разположен в двора на Александровска болница е изграждан в продължение на 94 години[12]. Претърпял множество разрухи, но въпреки това почти един век е твърде голям период, за да се превърне в завършен храм. За този храм „Св. Георги Софийски Най-нови” в двора на Александровска болница погрешно се смята, че там е мястото, където е бил съдът и измъчването на светеца (вж. Темелски, 2016: 3). Според Христо Темелски мъченикът е бил обесен на площада пред превърнатата в джамия по това време (от 1477- 1877 година) църква „Св. Софѝя” (вж. Темелски, 2016: 2).

В наши дни още една църква е застрашена да изчезне от лицето на града и това е храмът „Св. Пантелеймон” в квартал „Княжево”. През 1920 година първо се прави инвалидния дом за руските военни инвалиди, а през 1924 година същия инвалиден съюз изгражда и самата църква. Руската православна църква в България отправя апел да бъде запазен храма. В наши дни се търси сътрудничество в лицето на Столична община за преодоляване на проблема. Настъпилото масово строителство в квартала е възможно да промени статута на земята и това да доведе до събаряне на храма. А самият проблем е, че липсват документи, с които да се докаже нейната собственост.

И така след събитията и фактите които са изложени по-горе ние рискуваме да загубим от духовния облик, който е притежавала нашата столица (така както е описан от Матей Граматик в „Житие на мъченик Николай Нови Софийски”), а също и да спрем покровителството, което Бог ни изпраща върху града и жителите в него.

Използвана литература

36/977: Евтим Спространов, Документи. – В: Научен архив – БАН, ф. 36, оп. 1, а. е. 977.

132/285: Научен архив – БАН, ф. 132, оп. 1, а. е. 285

Василев, 1939: А. Василев. Черковното строителство в София до Освобождението. София, 1939 година.

Динеков, 1937: П. Динеков. София през XIX век до Освобождението на България (= Материали за историята на София, кн. IX), София, 1937 година.

Иванов, 1934: Йордан Иванов. Ново известие за Паисиевия брат Лаврентия. – В: „Мир”, бр. 10232 от 24 август 1934 година.

Иречек 1995а: Константин Иречек. Български дневник. Т1.  София, 1995 година.

Иречек 1995б: Константин Иречек. Български дневник. Т. 2. София, 1995 година.

Иширков 1912: Анастас Иширков. Град София през XVII век (=Материали за историята на София, кн.III). София, 1912 година.

София 2000: София – 120 години столица. Юбилейна книга. София, 2000 година.

Станимиров, 1931: С. Станимиров. Най-старият храм „Св. Иоан Рилски” в Средец. – В: „Народен страж“, 1931 година.

Темелски, 2015: Хр. Темелски. Кратък исторически преглед на Софийска митрополия. София, 2015 година [https://mitropolia-sofia.org/index.php/component/search/?searchword=темелски&searchphrase=all&Itemid=102].

Темелски, 2016: Хр. Темелски. Църковната история не е полигон за експерименти. София, 2016 година. [https://mitropolia-sofia.org/index.php/component/search/?searchword=темелски&searchphrase=all&Itemid=102].

Тодоров, 2001: Г. Тодоров. Разбитото сърце на град Св. София унищожаването на софийските светини при кмета Димитър Петков (1888-1893). – В: „Култура”, бр. 8 (2169), София, 1 март 2001 година [https://www.kultura.bg/bg/article/view/5142].

Шкорпилови 1890: Братя Шкорпилови. Срeдновековни черкви и гробища в София. – В: Сборник за народни умотворения, наука и книжнина. Т. II. София, 1890, с. 46-60.

Дигитални източници

http://www.kultura.bg/bg/article/view/5142;

http://svetimesta.com/Средновековни-църкви/Загубените%20софийски%20храмове;

https://mitropolia-sofia.org/index.php/istoriya/vazstanovyavane-na-hram-paraklis-sv-velikomachenitza-marina;

http://petkohinov.com/pravoslavie/11/bulgarski_novomucenici/nikolaj_sofijski.html /електронен ресурс към 26.10.2018 година/.

________________________________________________

*Публикувано в https://www.academia.edu. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1].Източник:http://petkohinov.com/pravoslavie/11/bulgarski_novomucenici/nikolaj_sofijski.html

[2].Източник:http://petkohinov.com/pravoslavie/11/bulgarski_novomucenici/nikolaj_sofijski.html

[3].Източник: https://www.kultura.bg/bg/article/view/5142

[4].Източник:https://www.kultura.bg/bg/article/ view/5142).Димитър Петков управлява София от 1888-1893 година. Той е председател на парламента през годините 1892-1893 година. След това става член на правителството за две години ( тоест до 1894). За кратък период от време е председателствал IV-тото Велико народно събрание (от 3 до 17 май 1893 година).

[5]. Тук има объркване на отбелязания век, защото кервансарая е построен от турците в по-късни векове.

[6]. В кондиката на манастира е записано, че тогава Паисий внесъл в касата на манастира от „Св. Никола Мали” и от златарски еснаф 470 гроша.

[7]. В топографията на град София от XVII-ти век, представен от професор Анастас Иширков, който е взел за основа най-стария и верен план на града от 1887 година и върху него са нанесени поправки и допълнения от 1912 година. На плана са означени общо 13 православни църкви, като три от тях са с името „Св. Николай“. Общо изброените църкви са следните: „Св. Александър Невски”; „Св. Софѝя”; „Св. Крал”; „Св. Георги”; „Св. Пречиста”; „Св. Спас” „Св.св. Кирил и Методий”; „Св. Парашкева”; „Св. Седмочисленици”; „Св. Никола – Голяма”; „Св. Никола”; „Св. Петка”; „Св. Никола”

[8].Източник:http://petkohinov.com/pravoslavie/11/bulgarski_novomucenici/nikolaj_sofijski.html.

[9]. Бележката гласи, че датата е 1812 година.

[10]. Източник: http://petkohinov.com/pravoslavie/11/bulgarski_novomucenici/nikolaj_sofijski.html.

[11]. Кварталът се е намирал в западната част на Стара София

[12]. Идеята за изграждането е от 1913 година.

SUMMARY

Galya Gospodinova

This work will provide data on churches, who for one reason or another were deleted from the map of Sofia. Some of the temples are from the Middle Ages and were metropolitan churches. They have been preparing spiritual faces and conserving priceless relics of saints and martyrs. Another part of the churches arise during the Renaissance. They have stored valuable books, frescoes and church vessels. The fate of all these churches has been defined by mayors from occurring disasters and military actions.

Изображения: храм „Св. Спас“ през трийсетте години на ХХ-ти век и в настояще време. Източник: https://offnews.bg/

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-dUF