Галя Господинова

За град София в Житие на мъченик Николай Нови Софийски, писано от Матей Граматик (XVI-ти век), се казва следното:

„В планините около този град имало твърде много манастири, а в самия град имало твърде много бележити храмове, които поради пазените в тях свети мощи привличали мнозина от православните българи. В църковно отношение град Средец бил не по-малко бележит. Нека напомним, че в този именно град в 343-344 година бил свикан известният Сардикийски поместен събор, главната цел на който било окончателното осъждане ереста на Ария. В София в XVI-ти век имало архиереи, истински пастири на словесното стадо; достойни свещеници и дякони и отлични четци и певци църковни. А и самите градски жители се отличавали по благочестието си и искрената си вяра[1].”

В това изследване ще бъдат разгледани част от духовните светини, които е притежавала нашата столица, а именно: средновековните църкви „Св. Богородица Пречиста” ; „Св. Иван Рилски”; „Св. Архангел”; „Св. Марина”; „Св. Никола  Глаголеми”,“Св. Никола Мали”, както и църквите „Св. Лука”; „Св. Спас“ и „Св. Димитър”. По данни на различни изследователи и архивни материали ще се спрем на всяка една от тях поотделно. Като част от духовното и културно наследство на София, храмовете са изпълнявали изконната си цел – да са обект, на духовни средища, но векове след това, те се превръщат в спънка за преодоляване и придобиване на други ценности.

Необходимо е да се спомене, че в Научния архив на БАН се съдържа фонд № 132, оп. 1, а. е. 264, където се съдържа списък на паметниците, които имат археологическо, историческо и художествено значение, обявени за народни старини в Държавен вестник (бр. № 69 и № 221 от 1927 година и бр. № 89 от 1928 година) и в този списък не фигурират изброените църкви, за които ще стане дума в следващите редове. Знае се, че някои от тези църкви са съхранявали ценни ръкописи, икони, стенописи, утвари и така нататък, но по една или друга причина те не попадат във въпросния списък.

Средновековната църква „Св. Иван Рилски”

Този храм е бил построен в Средец (София) след 967 година и преди 1018 година – тоест преди превземането на София от византийците и падането на Първото българско царство. Правдиви изглеждат твърденията на Ст. Станимиров, относно това, че храмът бил манастирски и не е от времето на цар Мануил. (Станимиров, 1931: 3). Според най-старото свидетелство – „Житие на Иван Рилски“ от Георги Скилица – се твърди, че храмът е бил съграден в близост до стените на града. Предположенията за местонахождението на този храм са: намирал се е на юг от днешните Централни хали и по-точно срещу старото ковчежничество, на улица „Пиротска” до хотел „Метропол” (старото кино „Македония“). По предания на софиянци, Константин Иречек споменава, че храмът бил съборен от турците и на негово място била изградена джамия – при голямата баня на улица „Мария Луиза”. Авторът Ст. Станимиров, прави същото заключение (вж. Станимиров, 1931: 11-12). След Освобождението тя е била склад за кожи на евреин. Според Хаджи Янков имала е висок таван и зографисани стени (Иширков, 1912: 27). Окончателното ѝ заличаване от картата на столицата е станало при кмета Димитър Петков и прокарването на новия градоустройствен план на града.

Средновековната митрополитска църква „Св. Марина”

Тя се е намирала в двора на старата Софийска митрополия на улица „Цар Калоян” . За нея се говори в Житието на св. мъченик Георги Нови Софийски. Житието се съдържа в препис № 86  „Сборник жития и слова“, съхраняван в Научния архив – БАН (Сбирка X), където на лист 6а – се говори, че светецът е бил погребан в митрополитската църква „Св. Марина“ по време на Селимовото царство, тоест това е времето на първия султан-халиф – Селим І Явуш (1512-1520 година). През XVI-ти век книжовникът Матей Граматик в „Житие на Николай нови Софийски”, посочва следното: „Нека отбележим, че от този злобен старец (стар турчин) твърде много е пострадала Христовата църква в София: той всеки ден преследвал християните и той бил причина за разрушаването до основи на някои храмове. Той бил причина и за смъртта на многострадалния Георгия нови Софийски мъченик (от София), който след страшни мъки пред очите на майка му бил обесен”.

От препис № 86, (лист 6а) научаваме, че мощите на св. Георги Софийски са пренесени от свещеник Иоан в църквата на великомъченица Марина, след което са се събрали всички от свещения клир, заедно с митрополитите и панагратите, и с псалми и песни погребали мъченика във великата митрополитска църква „Св. Марина[2]”. Това събитие станало на 11 февруари 1515 година, а по това време митрополит на столицата бил Панкратий. Към тази църква е имало училище, където са се били подготвяли духовни лица (вж. Темелски: 2015: 5).

Позовавайки се на описаното от Герлах, професор Анастас Иширков, споменава, че през 1578 година тази черква все още е била митрополитска (Иширков 1912: 24). Между 1455-1469 година мощите на св. Стефан Урош II Милутин, които идват от град Трепче (на север от Прищина), били първоначално положени в ротондата „Св. Георги“ и когато я превръщат в джамия те били пренесени в тази черква (Темелски 2015:5).

Двамата изследователи – Константин Иречек и Анастас Иширков твърдят, че църквата била срината от земетресение около 1585 година (Иширков 1912:24-25). Според други историци църквата била съборена няколко години преди 1670 година „от един паша или бейлербей” (вж. Темелски 2015:7). Църковния историк доц. д-р Христо Темелски определя, че „след събарянето на „Св. Марина“ временна митрополитска църква станала „Въведение Богородично” (или още „Св. Пречиста” ) (Темелски 2015: 7).

През 1879-1884 година Константин Иречек съобщава, че за пръв път е присъствал в православна църква в България на 5 декември в двора на митрополитската църква „Св. Стефан’’ („Св. Неделя”), където имало литургия за спасяването на руския цар – тоест по това време митрополитска църква била вече „Св. Стефан” (Иречек 1995а: 62-63).

Църквата „Св. Богородица Пречиста”

Наречена още „Пресветая“ и известна още като „Въведение на св. Богородица”. Нейното местоположение е било на север от „Св. Неделя“ („Св. Крал“) (36/977: 1) тоест между нея и „Св. Параскева“ (почти на ъгъла на бул. „Дондуков“ и „Мария Луиза”). Тя е съборена на 22 май 1889 година по нареждане на градоначалника Димитър Петков[3]. За него Георги Тодоров отбелязва: „Неговото кметуване формално трае от 29 август 1888 година до 7 октомври 1893 година, но може да се предположи, че реалната власт в общинския съвет е била в ръцете на Петков още по времето, когато е бил помощник-кмет – от 30 октомври 1887 година. Дори изборът му за градоначалник става в отсъствието на кмета Никола Даскалов[4]„.

При строежа на метростанция „Сердика“ бяха намерени основите на църквата. Но поради ниското място под трамвайния път, основите бяха изместени на около 120 метра източно и сега могат да се видят в Ларгото.

Църквата „Св. Никола Глаголеми“

Намирала се е срещу Софийска митрополия, в близост до църквата „Св. Марина” и „Св. Петка Стара”. По данни на професор Анастас Иширков (в „Град София през XVII-ти век”) и представения план на София от 1887-1912 година тази църква е била заобиколена от ул. „Търговска”, бул. „Мария Луиза” и бул. „Дондуков”. Била е малка църква, но няколко пъти е била достроявана и разширявана.

Евтим Спространов се натъкнал на бележка в Пентикостар, където е отбелязана датата 1148 година. Според автора в XII-ти век бил направен кервансарай[5] и веднага или после бил подарен на черквата „Св. Никола“. Още в 1901 година изследователят твърди, че от нея само олтарът е в първоначалния си вид (36/977: 5). От 1923 година била отстъпена от митрополит Стефан на руските емигранти, за да се черкуват в нея. През пролетта на 1944 година при бомбардировките над София църквата била срината до основи. По времето на патриарх Кирил, тя е била възстановена с големи трудности, но вече като патриаршески параклис.

Има още →