Димитър Христов

Настоящата статия има за цел да представи перипетиите на военното време чрез разказ за една лична съдба преплетена с хода на Балканските войни. Това е съдбата на историка Иван Снегаров. Впрочем, определението „историк” тук е дадено за ориентация на читателя. По време на описваните събития Снегаров е на 30 години и се изживява преди всичко като публицист, а същинската кариера на историк тепърва му предстои. 

Иван Снегаров е роден на 30.09/13.10.1882 година в Охрид. Семейството му е много бедно. Учи най-напред в своя роден град, а през 1900 година получава стипендия да продължи образванието си в столицата на Османската империя. В периода 1900-1906 година Снегаров следва в Цариградската духовна семинария, където израства под силното духовно влияние на българския екзарх Йосиф (1877-1915). През 1902 година младият семинарист претърпява дълбок вътрешен прелом, свързан с две събития – първо, става член на ВМОРО и второ, започва да пише. В началото на своя творчески път бъдещият историк пише възторжени патриотични стихове по подражание на ботевата поезия. През следващите години революционният му дух е в голяма степен укротен под въздействие на мъдрите съвети на екзарха, благодарение на когото у Снегаров се формира един по-умерен, като цяло еволюционен възглед за националния въпрос. Скоро след завършване на семинарията, в края на 1907 година Снегаров започва работа като публицист в органа на Българската екзархия – цариградският вестник „Вести”. На този пост го заварва и избухването на Младотурската революция през юли 1908 година, събитие, което младият автор възприема с възторг. Междувременно, обаче, покрай еуфорията, Снегаров действа и за продължаване на своето образование в чужбина и в крайна сметка получава стипендия на Светия Синод на Руската православна църква, за да учи богословие. През септември 1908 година охридчанинът заминава за Русия, където постъпва в Киевската духовна академия[1].

Иван Снегаров завършва Киевската духовна академия през юни 1912 година с дипломна работа на тема „История на Охридската архиепископия (от основаването ѝ до турско робство)”. След успешната ѝ защита охридчанинът получава научна степен „кандидат на богословието[2]”. Скоро след това младият богослов напуска своята алма матер и Русия и поема обратно към столицата на Османската империя. Контрастът между едно относително спокойно, академично битие в Киев и все по-нажежената атмосфера в Истанбул сигурно е бил доста рязък, но как самият Снегаров се чувствал в този момент можем само да гадаем. Със сигурност, възможността да се върне в Русия и да продължи учението си там го е вълнувала силно, защото на няколко пъти през следващите години той прави безупешни опити да си издейства нова стипендия.

Иван Снегаров се завръща в Цариград вероятно през август 1912 година и веднага е назначен за учител в Цариградската духовна семинария, неговото бивше училище, от 1 септември 1912 година[3]. Обстановката на Балканите вече е доста напрегната. ВМОРО, отново минала в нелегалност, извършва предизвикателни атентати. В отговор, мюсюлмански тълпи налагат терор над християнското население в някои райони на Македония, включително Охридско. На 5 септември 1912 година Снегаров пише отворено писмо до уважавания охридски турчин Еюб Сабри бей, един от детронаторите на „тирана” Абдул-Хамид II (1876-1909). Писмото, публикувано на страниците на екзархийския вестник „Вести”, е апел да бъде усмирен Джемал бей, развилнелият се водач на погромаджиите край Охрид[4]. Призивът на Снегаров обаче е глас в пустиня и вероятно той самият е наясно с това. В конкретния момент обстоятелствата не предвещават мирно разрешение на националните проблеми в Османската империя. Отвсякъде се усеща дъхът на предстояща война между империята и нейните балкански съседи.   

Месец по-късно, на 5 октомври 1912 година, Балканската война избухва. Българската духовна семинария в Цариград е затворена. Снегаров оставя повечето от книгите си на съхранение при оставащ в града свой родственик, взема най-необходимото от багажа си, и заедно с колеги и ученици се качва на кораб за Кюстенджа. От пристанището на неутрална Румъния продължава за София. През ноември 1912 година вече е в българската столица, на адрес “Антим І” № 27. Това е първото му пристигане в града, който ще се окаже негов дом за в бъдеще.

Като екзархийски учител е на разположение на Просветния отдел на Екзархията, но за момента оттам не могат да му дадат работа. Докато чака развитието на събитията, Снегаров, във възторг от постигнатите военни успехи, пише. Резултат от творческите му усилия е обемиста прозаична импресия  „Писмо на български герой към своята майка”, отпечатана в няколко поредни броя на „Църковен вестник”, печатният орган на Светия Синод на Българската православна църква[5]. Текстът представлява послание от името на  загинал български войник, насочено най-вече към близките на падналите на бойното поле. Постигнатите от българската армия победи и особено обединението на всички български земи са предадени като кулминация на родната история.  Съдбата на жертвите е представена като своеобразен апотеоз, възнасяне към някаква прекрасна вечност, разбирана по-скоро пантеистично, отколкото вярно на православното учение.

Може би през същите тези месеци на очакване на развръзката от войната, Снегаров прави своя първи опит да публикува дисертацията си от Киевската академия, посветена на историята на Охридската архиепископия. Той дава своята дипломна работа за публикуване в София на историка Георги Баласчев (1869-1936), негов по-възрастен съгражданин от Охрид. В издаваното от Баласчев списание „Минало” излиза една част от съчинението, засягаща периода 1185-1334 година[6]. На корицата на броя е посочена 1912 година, но в действителност №7-8 се забавя и излиза след Букурещкия договор от 1913 година. Накрая на публикацията има бележка: „Следва.” Редакционната бележка не излиза точна – този брой на списанието се оказва последен. На Иван Снегаров ще му се наложи да премине през още много перипетии, преди да види цялото си изследване в завършен и отпечатан вид. Това ще се случи чак 12 години по-късно, през 1924 година, когато на бял свят излиза том първи от капиталното съчинение на учения: «История на Охридската архиепископия[7]».

С оглед на поуспокоената атмосфера по фронтовете, на 22 февруари 1913 година Снегаров получава от Екзархията назначение за учител в Серското педагогическо училище, в сила от 1 март. Училището, обаче, е затворено (поне до 22 март) и дошлият от София преподавател вероятно не дочаква да го отворят[8]. Той стои в Сяр известно време без работа и без ясна перспектива за това, което предстои. На 5 април получава ново назначение, със задна дата – 1 април, за Солунската българска мъжка реална гимназия, като учител по български език. Заминава от Сяр за Солун на следващия ден [9].

Солунската гимназия в този момент вече е подновила занятия, но преподавателската работа на Снегаров там е кратка – около 2 месеца. Охридчанинът познава и харесва Солун още от времето, когато е ученик в Цариградската семинария, тъй като пътят от родния му град до имперската столица и обратно минава оттам, през пъстрия пристaнищен център на Егея. В Солунската гимназия учи и вуйчо му, на когото Снегаров понякога остава на гости за няколко дни. За младият патриот от Охрид, както и за мнозина други Солун има особено обаяние като „столица на Македония”. Години по-късно Снегаров ще напише обемистата монография „Солун в българската духовна култура”, в която ще нарече града „българския Витлеем”, защото в него са се родили Светите Кирил и Методий, просветители на славянството [10]. Но в любимия си Солун Снегаров няма щастието да работи дълго. Когато той пристига в началото на април 1913 година, отношенията между гърци и българи в града все повече се обтягат. По настояване на директора на българската гимназия Георги Белев учебната година е приключена в ускорен срок на 10 юни 1913 година. В същия ден повечето от учениците и учителите напускат Солун, някои вече са заминали в предишните дни. На 13 юни отпътуват и директорите, като поверяват временно училищната сграда на един швейцарец, учител по физкултура. На 16 юни българската армия настъпва срещу военните позиции на сърби и гърци. На 17 юни в Солун е извършен погром над българите и техните имоти в града, включително и над Българската мъжка гимназия[11]. Така предвидливостта на директора Белев спасява мнозина, включително и Снегаров, от една може би доста по-нещастна участ.

При спешната евакуация на училището Снегаров, за втори път бежанец, отново заминава за София. Този път вече се регистрира официално и по документи от 1 юли 1913 година се счита живущ в българската столица[12]. Тук посреща националната катастрофа и договора от 28 юли 1913 година в Букурещ. Особено болезнено е за него попадането на Охрид под сръбска власт. Опитва се да изложи в стихове своите чувства на гняв срещу сърбите и носталгия по родния край. Стихотворенията „Безродник” (5 септември 1913) и „Сръбско аутодафе” (7 септември 1913) показват известно развитие у автора, подписал се Милин, но все още недостатъчно, за да бъде действително признат като поет[13].

След Междусъюзническата война, като много други бежанаци, Снегаров още известно време стои без работа в София. От октомври 1913 година просветното ведомство на Екзархията го праща на работа като учител в Ямболското педагогическо училище. Там  през учебната 1913/14 година той преподава по няколко предмета – руски език, философски дисциплини (логика, етика, история на педагогията) и вероучение[14]. Престоят в Ямбол гнети Снегаров заради липсата на познанства и големи библиотеки. Той  действа за преместването си в София или някъде до София, за да може да продължи с книжовните си занимания. Иска, освен това, да се освободи от воденето на многото изброени предмети и да стане учител само по български език. Под „продължаване на книжовните си занимания” Снегаров изглежда има предвид както принципните си амбиции да пише, така и конкретните си намерения да продължи разработката на темата за Охридската архиепископия Желанието да завърши започнатото изследване, което е доведено до края на ХІV-ти век, е един от мотивите на Снегаров да иска ходатайство за работа в някоя от южните руски семинарии[15]. 

Междувременно Снегаров продължава да пише журналистически статии на актуални теми. От този период датира сътрудничеството на публициста с някои по-големи софийски вестници – „Мир”, „Утро” и „Дневник”. В органа на Народната партия „Мир” малко изненедващо заема позиция в полза на един подновен сръбско-български съюз, разбира се срещу известни политически условия, които сърбите трябва да поемат[16]. Статията му, продиктувана от неговите проруски и прославянски чувства, предизвиква интерес и в България, и в Сърбия. Препечатана е и в сръбската преса[17]. В последвалата журналистическа полемика, обаче, авторът, който бездруго има резерви към сръбската страна, се оттегля с разочарование. Прекомерни се оказват претенциите дори на онези сърби, които са благосклонни към съюз с България[18].

На страниците на същия вестник „Мир” Снегаров взема отношение и към повика на антируски настроените кръгове за уния с Ватикана. След като обстойно оборва униатските проекти за България, прави отсъпление от решителната си православна позиция, като допуска да се мисли за уния в Македония, в случай, че българските интереси там го изискват[19]. Статията вероятно цели някаква тактика да стресне общественото мнение в Русия, както това се е правело и преди.  Но тя все пак е показателна и за нагласата на богослова-националист – той е последователен по въпроса за българите в Македония и непоследователен по въпроса за вярата. Във всеки случай, Снегаров скоро престава да пише по темата. През ноември 1913 година екзарх Йосиф напуска окончателно Цариград и пристига в София. Екзархът, заедно с останалите членове на Светия Синод, излиза на 19 декември 1913 година с авторитетно църковно послание срещу течението за уния с Рим, в утвърждаване на православието и славянството като единствено спасителни за българския народ. Посланието «Православие и славянство», отправено от човека, когото Снегаров счита за свой главен учител и благодетел, довежда и младият публицист от Охрид, и повечето адвокати на унията, до отрезвяване. В началото на 1914 година за уния престава да се говори и пише в откритото обществено пространство.

В средата на 1914 година Снегаров получава желаното назначение в София и напуска Ямболското училище. Започва работа като помощник-редактор на «Църковен вестник[20]». От публицистиката му, писана по това време, се създава усещането, че за него, както и за цялото столично общество започва процес на известно превъзмогване на травмите от катастрофата. Болезнененият спомен от отминалата 1913 година сякаш започва да отстъпва назад. Но всичко това е временно и по-скоро на повърхността, в дълбочина раните остават, и скоро ще се открият пак. Започва Европейска война и България, макар и отначало неучастваща в нея, очевидно пак трябва да се изправи лице в лице със съдбовен избор и ново военно време.

Самият Иван Снегаров минава през още много житейски перипетии, за да се утвърди постепенно като историк на Българската църква. Като изследовател на миналото, Балканските войни са периферна тема за него, той няма специално посветени на тях изследвания. Това, което по-конкретно Снегаров поддържа във връзка с тях е, че избухването на Първата балканска война през 1912 година трябва да се счита за горна граница на Българското възраждане, що се отнася до Македония и Одринско. Такава гледна точка, впрочем подкрепяна и от ред други учени, историкът застъпва в изследването си «Град Охрид. Исторически очерк» публикувано през 1928 година[21]. Като имаме предвид  не само научните му аргументи, но и драматичните му странствания в месеците на двете Балкански войни, не е учудващо защо Иван Снегаров, като очевидец на военното време, го разглежда като разделна линия между две епохи.

___________________________________________

*Публикувано в https://www.academia.edu/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. https://www.academia.edu/2463867/ – Христов, Д. Иван Снегаров – жизнен път и историописно творчество, 2010, 1-4.

[2]. Научен архив на Българска академия на науките (НАБАН), ф.84 „Иван Иванов Снегаров”, а.е. 2, л.17.

[3]. НАБАН ф.84, а.е.17 л.2.

[4]. Терорът на Джемал бея в Охридско (Отворено писмо до Еюб Сабри бея) – Вести, Цариград, 23, №4, 8 септември 1912, с. 1.

[5]. Снегаров, И. Писмо на български герой към своята майка – Църковен вестник, 14, №4, 16 януари 1913, c.489, №5, 19 януари, c.502, №9, 2 февруари, 518-519, №11, 9 февруари, 525-526, №14, 21 февруари, c.538, №15, 25 февруари, c.541.

[6]. Снегаров, И. Положението на Охридската архиепископия от възстановяването на второто българско царство до 1334 г. – Минало, 2, №7-8, 1912, 273-324.

[7]. Снегаров, И. История на Охридската архиепископия; том I (от основаването ù до завладяването на Балканския полуостров от турците); София, Кооперативна печатница “Гутемберг”, 347+19 с.

[8]. НАБАН ф.84, а.е.9, л.1, а.е.356, л.10.

[9]. НАБАН ф.84, а.е.9, л.2-3, а.е.10, л.1.

[10]. Снегаров, И. Солун в българската духовна култура. Исторически очерк и документи. Университетска библиотека № 180, С., 1937, Придворна печатница, ХІІ+323 с., 5 л.ил., 1 карта

[11]. Кандиларов, Г. Българските гимназии и основни училища в Солун (По случай 50-годишнината на солунските български гимназии), С.,1930, с.78-79.

[12]. НАБАН ф.84, а.е.13, л.1.

[13]. НАБАН ф.84, а.е.45, л. 9-12.

[14].  НАБАН ф.84, а.е.10 л.1.

[15]. НАБАН ф.84, а.е.11.

[16]. Снегаров, И. Сърбия и България – Мир, №4069, 24 ноември 1913.

[17]. НАБАН ф.84, а.е.350 л.2.

[18]. Снегаров, И. Сърбия и България – Утро, №1065, 12 януари 1914.

[19]. Снегаров.И. Унията – Мир, №4053, 8 ноември 1913.

[20]. 25 години (История на Църковен вестник) – Църковен вестник №16-17-18, 19 април 1925, с.14. НАБАН ф.84, а.е.12

[21]. Снегаров, И. Град Охрид. Исторически очерк – Македонски преглед, 4, 1928, №1, 91-138, №2, 65-98, №3, 57-88. Отд. отпечатък, С., 1928, печатница П. Глушков, 114 с.

Изображения: авторът Димитър Христов, Иван Снегаров (1882-1971) и корица на книгата му „История на Охридската архиепископия“, т. 1. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-dqS