Етикет: зинон

Акакиевата схизма (484-519) – продължение 11*

Публикувано на от Dragan Bachev

Д-р Александър Омарчевски

ІІІ. Същност и развой на Акакиевата схизма

ІІІ.І. Религиозната политика на Анастасий І

Зинон умрял на 9 април 491 година[466], без да остави мъжки наследник. Брат му Лонгин, когото Ил затворил през 475 година в една исаврийска крепост и освободил чак през 485 година[467], консул през 486 година и 490 година, се надявал да го наследи, разчитайки на исаврийците в Константинопол и на магистъра на официите – негов сънародник и съименник[468], но исаврийците вече били омръзнали на всички. Ариадна, вдовицата на Зинон, която била в ситуация[469], подобна на тази на Пулхерия след смъртта на Теодосий ІІ, лесно спечелила съгласието на сената и армията за избора на силенциария Анастасий Дикор, илириец от Епидамн или Дирахиум (днес Дуръс). Той произхождал от незнатно семейство. Още като юноша пристигнал в Константинопол, постъпил тук в дворцовата стража и скоро достигнал до второстепенната длъжност силенциарий, която заемал до самото си избиране за император. Този незначителен пост не му обещавал царуване. Анастасий бил с красива външност. Висок, строен и силен, той отрано привлякъл вниманието на императрица Ариадна и станал неин любовник. Той бил с две различни на цвят очи – лявото черно, а дясното светлосиньо, което не само не намалявало красотата му, но дори го правело особено приятен и интересен. Илириецът бил 60-годишен, когато неочаквано станал император. Ариадна била силно влюбена в него, което послужило като главна причина той да бъде избран, въпреки протестите на патриарх Евфимий. На 11 април 491 година, Велики четвъртък, император Анастасий І (491-519) бил коронясан, а 40 дни след възцаряването си, той, дотогава все още ерген, се оженил (21 май 491 година) за Ариадна[470] и с това окончателно укрепил своята върховна власт. Разглеждан като политик и държавник, той може да бъде отнесен към най-забележителните византийски василевси.

Анастасий, който в своята дълга служба имал възможността да опознае вулгарността на исаврийците, бил решен да се освободи от тях, като в началото пристъпил към тази задача толкова меко, колкото било възможно. Най-опасният от тях – Лонгин[471] от Кардала, когото през 484 година Зинон направил магистър на официите, той освободил от длъжност, но му разрешил да замине за Исаврия, както и на мнозина други, които повече не искали да изпълняват своите длъжности в Константинопол[472]. Но тъй като все още мнозина от тях оставали в столицата, той ги интернирал заедно с роднините на Зинон. Новината, че Лонгин готви въстание в Исаврия, предизвикала конфискация на останалото в столицата имущество на всички прогонени. През следващата 492 година една голяма армия, сформирана от Лонгин и другите исаврийци, настъпила към Константинопол. При Котвайон във Фригия тя била пресрещната от императорските войски и разбита; но да бъде сломена съпротивата, която бунтовниците оказвали в планините си, било доста трудно. Едва през 497 година станало възможно да им бъде нанесен решителен удар, а през 498 година и окончателният. Този път работата била свършена както трябва: разбойническите планини и пиратските свърталища били унищожени, главатарите на контрабандистите били екзекутирани, а племената, на които не можело да се има доверие, били преселени в тракийските погранични райони[473].

Императорът построил множество крепости[474]. Недоволен от това, че не е пропъдил враговете от Изток, той възстановил срещу персите крепостта Дара (Анастиополис) в Месопотамия, чиито останки и до днес будят учудване, както и дългите погранични укрепления, които преминават източно от провинциите Арабия и Палестина[475]. За предпазване на столицата и нейните околности от нашествията на северните варвари той построил така наречената „Дълга стена”, която се простирала от Черно до Мраморно море на разстояние 400 стадия (около 60 км) от Константинопол[476]. Във вътрешнополитически план, за да ограничи бюрокрацията, той забранил да се откупуват militia, тоест цивилните и военните държавни длъжности[477], с което целял да ограничи поне един от източниците на корупцията. Той изгонил от столицата всички доносници и клеветници[478]; забранил борбите на гладиатори с диви зверове и преобличането на момчета в женски дрехи; поощрявал художниците и учените; възобновил военните маневри, които били доведени до упадък преди него; издал заповед, съгласно която само християни могат да бъдат адвокати[479].По отношение на бедните той бил жалостив и им раздавал голяма част от доходите си[480]. Заедно със състраданието си към тях, като държавник той се грижел и за благосъстоянието на своите поданици: наказвал фокусниците и шарлатаните със заточение, когато се докажело, че лъжат народа, отнемат имуществото му и го обричат на бедност[481]. Анастасий развил голямо строителство, за което се премълчава в посветените на него панегирици. То включвало водопроводи, пристанища, заграждане с крепостни стени на селищата в бедната на градове провинция Кападокия[482]. Снабдяването на столицата било поверено на специална постоянно действаща институция. Нововъведение било и това, че на провинциалните градове били отпускани субсидии за формиране на хранителни запаси в случай на глад и война[483]. В Александрия бил поправен фарът, който бил много необходим на мореплавателите.

В икономическата сфера ще отбележим само два големи негови успеха: първо, при смъртта му в хазната е имало 320,000 фунта злато[484] и второ, за което е хвален от всички летописци, през май 498 година той отменил [485] един от най-непосилните данъци – χρυσαργυρον[486]. Данъчното бреме обаче все още оставало доста тежко, а и не претърпяло съществена промяна при реформите, повечето от които имали по-скоро палиативен характер.

Финансовото състояние на империята във времето, когато Анастасий поел властта, било доста тежко, за да може той да си позволи завоевателни амбиции[487]. Въпреки това той успешно водил войни по границите срещу бунтуващите се бедуински главатари и персийския цар Кавад. Срещу прабългарите му провървяло по-слабо. Постоянно от тяхна страна е имало грабителски набези, като те изчезвали така бързо, както се и появявали[488]. Когато в последните години на вече над 80-годишния император въстанал готът Виталиан, толкова опасен, колкото и Теодорих по времето на Зинон, старецът не загубил самообладание в критичната ситуация и така силно ударил врага, че осигурил спокойствието на империята. Върху подробностите от неговите реформи тук не можем да се спираме с оглед на темата.

Повечето летописци обаче се отнасят негативно към неговите религиозни убеждения. Наистина той е бил набожен; възстановил много църкви в Константинопол[489]; имал навика още с песента на петлите да отива в храма и стоял там, докато всички не си тръгнат[490]; постел редовно. Но при всички тези свои добри качества той се придържал към ереста на Евтихий[491]. Евагрий отбелязва, че сред народа се разпространявала мълва, че Анастасий се придържа към манихейския начин на мислене заради това, че патриарх Евфимий взел от него писмено изповедание на вярата и удостоверение, че няма да прави нововъведения в Църквата[492]. Но, пита се, защо патриархът ще иска от него това, ако дотогава не е имало мълва, че той е еретик? От по-нататъшното описание на Евагрий става ясно, че Анастасий съчувствал повече на еретиците, отколкото на православните[493]. В Иерусалим още приживе той бил предаден на анатема, а някои извадили името му от диптихите като еретик[494]. Майка му била манихейка, а чичо му Клеарх бил арианин[495]. Затова, отбелязват летописците, манихеите и арианите се зарадвали, като разбрали за избирането му за император[496].

Гледната точка на Евагрий за Анастасий по същество изразява само характера на неговата обща политика по отношение на различните еретици. Състоянието на империята и Църквата при смъртта на Зинон било следното: „Халкидонският събор, казва Евагрий, в това време не бил нито явно признат в светите църкви, нито пък изцяло отхвърлен, и всеки от предстоятелите се разпореждал така, както смятал за добре. Само някои от тях доста мъжествено отстоявали това, което било изложено на този събор, и не позволявали да се отхвърли дори и сричка от неговите определения, нито пък в тях да се допусне промяна, макар и на една буква, и вълнувайки се с голяма разгорещеност, не приемали в общение тези, които отхвърляли неговите постановления. Други пък не само не признавали Халкидонския събор и неговите определения, но и предавали на анатема както самия събор, така и посланието на папа Лъв. Трети – едни, подлъгани от хитрото изложение на царските грамоти, а други, с особено усърдие грижещи се за мира – се опирали на Енотикона на Зинон и също водели спорове помежду си за една или две природи; така че всички църкви се разпаднали на части и техните предстоятели не искали да бъдат в общение един с друг. Оттук произтичали и извънредно многото разделения и на Изток, и на Запад, и в Либия: нито източните епископи имали единение със западните и либийските, нито пък те взаимно с източните. Нещата стигнали до огромен безпорядък; защото, както източните предстоятели не влизали в общение помежду си, така и разпореждайки се с престолите в Европа и Либия, не благоприятствали нито на взаимното единение, нито на единението с предстоятелите извън техните граници”[497]. Мнозинството от крайните монофизити (акефали) както и преди било съсредоточено в Александрия, а повечето от горещите привърженици на Халкидонския събор били в Константинопол. Иерусалим с намиращите се в него и наоколо манастири, а също и много други градове в Палестина, след първоначалните вълнения при появата на монофизитството, сега се поуспокоили и „относно правата вяра пребивавали в единомислие”[498]. В Антиохия православните също били мнозинство; но еретиците, отстъпвайки по численост, ги превъзхождали по предприемчивост и дързост. Като цяло по численост приятелите на мира във всички части на империята превъзхождали радикално настроените: масата била склонна да пожертва вселенския авторитет на Халкидонския събор, стига с това да бъдел съхранен мирът в Църквата; но заедно с това масата отказвала и пряко да го осъди, тъй като държала на неговото учение и осъждала Евтихий и Диоскор[499].

При това състояние на Църквата, влизаща в състава на тогава все още обширната Източна римска империя, Анастасий решил да приеме за основа на своите действия в религиозната област Енотикона на Зинон. Той искал всички църкви да се наслаждават на мира и да са в общение помежду си. По тази причина той изисквал от техните предстоятели, приемайки Енотикона като основа за мира и взаимното общение, по въпросите на вярата да се разпореждат според местните традиции. „Анастасий, казва Евагрий, като човек разположен към мира, решително не искал никакви нововъведения, особено в положението на църквите, и с всички мерки се стараел светите църкви да не бъдат смущавани, а всички негови поданици, с прекратяването на всички разпри и спорове по църковни и граждански дела, да се наслаждават на дълбок мир”[500]. Зинон, бидейки в дълбините на душата си склонен към монофизитството, но познавайки многочислеността и политическото значение на православните в Константинопол, от когото единствено зависела властта на императора, бил принуден да покровителства православните и притеснявал еретиците, дори и след като издал Енотикона. Няма съмнение, че и Анастасий съзнавал силата и значението на православните в столицата; но в отношенията си към еретиците той бил по-умерен от Зинон и отишъл по-далече. На всички фракции той разрешил да се придържат към различията в своите мнения, стига те да приемат Енотикона, да не се чуждеят до крайност една от друга, да не предават Халкидонския събор на анатема, но и да не го провъзгласяват за вселенски, въобще – да съзнават себе си като членове на едно и също християнско семейство и на една и съща държава[501].

Възможно ли е било цялостното провеждане на такава политика при състоянието и взаимоотношенията между описаните групи? Успял ли е Анастасий да запази бепристрастието, което се очаквало от един василевс? Желанието да проявява своите вътрешни нагласи, да разпространява своите вярвания и идеи във възможно най-широк кръг от последователи, да служи на истината, както заради самата нея, така и заради собственото си спасение, представлява дотолкова съществена потребност на духовната природа на човека, колкото и храната, питието и движението – за телесната. Дори и само поради тази причина не следвало да се очаква, че опонентите в областта на вярата ще останат в покой. Освен това, в самия характер на предначертаната от Анастасий религиозна политика се забелязва едно обстоятелство, което не благоприятствало за мира в Църквата. Императорът обявил свобода на мненията при условие приемането на Енотикона, което вече изключвало свободата. Този подход бил сметнат от православните като нов опит за въвеждане на монофизитството. Анастасий, на свой ред, не винаги се държал на висотата на безпристрастието; увличан от борбите на спорещите, нерядко в сблъсъците на православните с еретиците той заставал на страната на последните. А това само затвърждавало убеждението на първите в зловредността на неговата политика по верските въпроси.

Личното благочестие на Анастасий не било отричано дори и от Рим[502]. Когато след смъртта на Петър Гнафей (488 година) Антиохийската катедра се овакантила, в Константинопол било широко разпространено мнението, че Анастасий е човекът, който може да въведе ред в сложните църковни отношения в столицата на диоцез Ориент и той бил причислен към кандидатите за патриаршеския престол[503]. Широката благотворителност, забраната на цирковите зрелища[504] и пантонимите[505] били прояви на благочестивото му съзнание. Но личното благочестие на Анастасий не може да бъде отделяно от разбирането му за длъжността на владетеля. Задължението на всеки християнски император да се грижи за това, една-единствена църква да възнася към небето своите необходими молитви за здравето и победата на единната империя, означавало за него повече от една традиция. То тежало върху него като една свята служба, за която той носи отговорност пред Бога. Вече като зрял мъж той преживял разделението в Александрийската църква и от непосредствена близост наблюдавал как Енотиконът на неговия предшественик я върнал обратно към общение с Константинопол. На него му се струвало престъпно да пожертва този успех. В съзнанието му било заложено и той смятал за съдбоносно за себе си и за правителството да не се държи дистанцирано от църковните дела и дейци. Той не признавал, че Енотиконът е бил един несполучлив опит за преодоляване на противоречията, породени от появата на монофизитството. Въпреки всички трудности, той останал верен докрай на избраната от него линия, която считал за правилна: да не се бърка в работата на богословите, да не се опитва да фабрикува догмати и да не злоупотребява по зилотски с императорската си власт. Той не преследвал монасите, в чието лице без разлика виждал свети мъже, когато те се противопоставяли на политиката му[506].Такива преследвания, каквито предприели Юстин и Юстиниан веднага след отмяната на Енотикона, при него няма, а когато считал за необходимо да отстранява епископи, той строго изисквал това да става без кръвопролитие[507].

Кедрин предава един факт, отнасян от него към края на управлението на Анастасий, който е много характерен за определяне на отношенията между църковната и гражданската власти в тази епоха. Един епископ на име Инианд (Оινιάνδος) обладавал непреодолима сила да обръща всички еретици, с които говорел, от ересите им в Православието. Императорът го повикал при себе си и започнал да го убеждава да премине в редовете на неговите привърженици, като му обещал да изпълни всяко негово желание. Благочестивият епископ обаче му отговорил следното: „По-добре ти премини на страната на православните, за да не би, като следваш ученията на нечестивите Севир, Евтихий и Доскор, да наследиш вечния огън”. Като казал това той взел края на императорската му мантия и продължил: „Господарю, тази одежда няма да те последва след смъртта ти, но там ще те съпътстват единствено благочестието и добродетелите ти. Остави Църквата, която Христос изкупи с кръвта Си. Ти си неук и не можеш да правиш правилни умозаключения, ти не знаеш с точност нито един от догматите на Църквата. Ти само с подигравки или с лъжливи думи можеш да сплашваш неразумните. Радвай се на собственото си достойнство, на това че си император, и не наказвай предстоятелите на църквите”. Изслушвайки тази простичка и заедно с това силна реч на смирения епископ, Анастасий, отбелязва Кедрин, се обидил и нищо не можал да отговори. Той предложил на Инианд неголям паричен подарък, но последният, „гледайки единствено на вярата си в Бога и на благочестието”, не пожелал да вземе нищо. Макар и много беден, епископът предпочел да се чувства свободен от всичко земно[508]. Този факт, разказан от Кедрин, от една страна, говори за благородството и възвишеността на мислите на благочестивия епископ, а от друга – за мекостта и снизходителността на характера на Анастасий. Инианд поискал от него да премине към Православието и да съдейства на представителите на църквите или поне да им предостави свобода на действие. Анастасий би могъл да възрази на това с въпроса: а къде е Православието? Може ли императорът да остане равнодушен към силните и страшни вътрешни вълнения и безпорядък в империята? И не следва ли той в своите разпореждания съветите на църковната власт? – Но той замълчал, уважавайки чистосърдечната и проста реч на епископа.

Авторът д-р Александър Омарчевски

До края на живота си императорът останал верен на първоначалната си политика – примиряване на враждуващите партии на основата на Еноткикона. Разбира се, неговото лично религиозно убеждение го заставяло да бъде повече от снизходителен към монофизитите, така че в неговите ръце Енотиконът приличал на православно средство за въвеждане на монофизитството. Но въпреки всичко трябва да се отбележи и това, че враждебното настроение на православните и техните бунтове срещу Анастасий в много отношения били в основата си породени от факта, че той явно не искал да заеме страната нито на ревнителите на Халкидонския събор, нито на крайните монофизити.

Анастасий умрял († 9 юли 518 година)[509] скоропостижно, ударен от мълния, и бил погребан в храма „Св. Апостоли” в един гроб с жена си Ариадна, починала в края на 515 година. Опитът му да продължи делото на Зинон за примиряване на враждуващите групи въз основа на формула, изключваща точните определения, може да послужи като красноречиво доказателство, че както истината сама по себе си не търпи никаква двусмисленост и неопределеност, така и човешката природа не може да се успокои от широки формули, които могат да вместят в себе си и едното, и другото, а всяка иска точен израз в своя предмет. Затова примирението на партиите на основата на общи, допускащи двусмислено тълкуване формули, било невъзможно, и то най-вече в епоха, в която стремежът към разясняване на религиозната истина е бил най-силен. Невъзможно е било и заради това, защото правителствените лица, при всичкото си желание и държавна необходимост да бъдат безпристрастни, не са можели да останат такива в разгара на силната религиозна борба.

Следва…(виж тук).

_________________________________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[466]. Malalas, op. cit., p. 391.

[467]. Marcellinus, op. cit., p. 93.

[468]. Theophanes, op. cit., p. 135.

[469]. Ср. Priscianus, Panegyricus, p. 301.

[470]. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 7; Evagrius, op. cit., III, cap. 29; Theophanes, op. cit., p. 210; Cedrenus, op. cit., 1, p. 622.

[471].  Johannes Antiochenus. – In: Exc. de ins., p. 137.

[472].  Evagrius, op. cit., III, cap. 29.

[473]. Това се потвърждава от факта, че императорските генерали, провели операциите, са били удостоени с консулата съответно: Иоан Скита за 498 година, а Иоан Гърбавия за 499 година, ср. Brooks, op. cit., p. 237.

[474].  Cedrenus, op. cit., 1, p. 630; Malalas, op. cit., p. 399.

[475].  Ср. Procopius, op. cit., p. 6; Zacharias, KG, VII, 6, 115-119.

[476]. Evagrius, op. cit., III, cap. 38.

[477]. Ср. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 53; Priscianus, op. cit., p. 201.

[478]. Cedrenus, op. cit., 1, p. 626: ουτος τους δηλατορας έκ της πóλεως τελείως έξεκοψεν.

[479]. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 53.

[480]. Cedrenus, op. cit., 1, p. 626.

[481]. Cedrenus, op. cit., 1, p. 629; Malalas, op. cit., p. 395.

[482]. Ср. Malalas, op. cit., p. 406.

[483]. Ср. Priscianus, op. cit., p. 206; Procopius, op. cit., p. 13. Тежки гладни катастрофи, обаче, предизвикани от скакалци, не могли да бъдат предотвратени с тези мерки, както сочи Josua Stylites, op. cit., p. 38.

[484]. Ср. Острогорски, Г., История на Византийската държава, с. 114; Procopius, op. cit., p. 121. В обращение по това време е златният solidus (гръцки номизма) с тегло 4,48 г., а един фунт злато е бил равен на 72 солида, ср. Острогорски, Г., История на Византийската държава, с. 85.

[485]. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 53. Този данък Анастасий унищожил по настояване на монасите, ср. Capizzi, C., Anastasio I, p. 141.

[486]. Какъв отзвук е имало при тази отмяна, показва най-добре съобщението на Josua Stylites, op. cit., p. 31, за радостта в Едеса; също и речта на св. Сава пред императора започва с благодарността на цялото римско общество за отменения преди 13 години данък, ср. Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 54.

[487]. Характерни за неговата мирна и дефанзивна политика са първите преговори с персийския цар, след като Анастасий поел властта, ср. Josua Stylites, op. cit., p. 20; 21.

[488]. Ср. Schwartz, Ed., PS, S. 217.

[489]. Theodorus Lector, op. cit., ІII, cap. 21.

[490]. Cedrenus, op. cit., 1, p. 626.

[491]. Ibid., p. 625.

[492]. Evagrius, op. cit., III, cap. 32.

[493]. Ibid., cap. 44.

[494]. Ibid. cap. 34.

[495]. Theodorus Lector, op. cit., ІII, cap. 7; Theophanes, op. cit., 210-211.

[496]. Ibid.

[497]. Evagrius, op. cit., III, cap. 30.

[498]. Ibid., cap. 33.

[499]. Ibid., cap. 31.

[500]. Evagrius, op. cit., III, cap. 30.

[501]. Ibid.

[502]. Ср. Coll. Veron., 8, p. 21, 3; Anastasius, Ep. 1, (Ed. Thiel), p. 616,

[503]. Ср. Theophanes, op. cit., p. 135; Procopius, оp. cit., p. 3.

[504]. Ср. Theodorus Lector, op. cit., ІI, cap. 53; Priscianus, op. cit., p. 223.

[505]. Ср. Procopius, оp. cit., p. 12. Това е било предизвикано от едно определено произшествие, ср. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de ins., p. 143; Malalas, op. cit., p. 168, което Marcellinus, op. cit., поставя през 510 година. Тази заповед обаче е била валидна само за Константинопол и едва ли е била задълго.

[506]. Ср. Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 51.

[507]. Ср. Evagrius, op. cit., III, cap. 34, който дава една точна преценка на императора от лична позиция. Едно непосредствено впечатление за личността на императора дават писмата му до папа Хормизд (ср. Coll. Avell., Ep. 125; 138) и до палестинските монаси (ср. Usener, Theodosios, p. 60). Освен това и мястото у Severus, Ep. 2, p. 16, не е за пренебрегване, тъй като той е познавал добре императора.

[508]. Cedrenus, op. cit., 1, 633-634. Сходен с този факт предава Кирил Скитополски в житието на св. Сава. Императорът се разгневил на патриарх Илия Иерусалимски, за това, че той не приемал осъждането на Евфимий и Македоний, държал на Халкидонския събор и привлякъл на своя страна и Флавиан Антиохийски. Беди застрашавали Иерусалимската църква. По молба на Илия св. Сава и други игумени на палестински манастири заминали за Константинопол, за да молят императора да не смущава мира в Иерусалимската църква. Императорът ги приел много радушно, изпълнил всичките им молби и ги надарил богато. Св. Сава имал специална аудиенция при него, на която Анастасий разкрил причините за гнева си срещу патриарх Илия. „Той, казал императорът, се надсмя над нашата власт, когато в писмата си до нас пишеше, че отхвърля всяка ерес, която въвежда нещо ново срещу правата вяра и не приема постановеното на Халкидонския събор заради съблазънта, произтичаща от това, а в същото време отказа да приеме декретите за низлагането на Евфимий и Македоний за несторианство, противодействаше и на Сидонския събор (свикан по заповед на Анастасий и председателстван от Сотирих и Филоксен – скоби мои), който анатемоса Халкидонския събор, и дори увлече със себе си и патриарх Флавиан”. Св. Сава отговорил, че Илия Иерусалимски съблюдава правата вяра, няма уклон нито към несторианството, нито към евтихианството, поради което цяла Палестина моли императора да остави светия град Иерусалим на мира, да не закача патриарх Илия и въобще да не смущава събора на архиереите. Анастасий бил толкова трогнат от простотата и откровената реч на отшелника, че накрая му казал: „добре е казано в Божественото писание: който ходи в непорочност, ходи безопасно (Притчи Соломонови 10:9). Но моли се за нас и остави грижите, защото ние постановяваме, че, заради твоя святост, нищо няма да бъде сторено срещу вашия архиепископ, а и тебе пускаме оттук с всички почести”, ср. Vita Sabae, 50-52. Анастасий се съгласил да изпълни всички молби на св. Сава, но Марин Апамейски попречил на изпълнението на някои от тях. Впоследствие патрирах Илия бил свален заради отказа му да влезе в общение със Севир Антиохийски. Неговият приемник Иоан ІІІ Иерусалимски, поддържан от св. Сава, св. Теодосий и останалите монаси и народа, тържествено анатемосал Несторий, Евтихий, Севир, Сотирих и всички, които не приемали Халкидонския събор. Тогава императорът осъдил на заточение св. Сава и всички останали, които подкрепили патриарха, ср. Vita Sabae, сар. 56-57.

[509]. Cedrenus, op. cit., 1, 635-636; Theophanes, op. cit., p. 250; 253; Theodorus Lector, op. cit., ІI, cap. 57; Evagrius, op. cit., III, cap. 44. Времето на смъртта на Анастасий се обозначава различно. Теофан смята, че Анастасий умрял на 9 юли 11 индикт, което не е вярно. Кирил Скитополски отнася смъртта му към 9 юли 518 година, ср. Vita Sabae, сар. 60, което отговаря на истината.

Изображения: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7f

Акакиевата схизма (484-519) – продължение 7*

Публикувано на от Dragan Bachev

Д-р Александър Омарчевски

ІІ.1.2. Зинон отново на власт

Със свалянето на узурпатора намаляла и лекомислено раздухваната съпротива срещу Халкидонския събор. Подобно на Василиск, Зинон също имал основание да каже, че „дълбините на вярата” са недостъпни за него, но като император той трябвало да реши дали Никейският и Халкидонският символи заедно, или само Никейският трябва да бъдат единствената и задължителна норма на вярата в Православната църква. Тъй като узурпаторът в Енцикликата си открито, а в Антиенцикликата завоалирано се придържал към второто, то от само себе си се разбирало, че завърналият се император ще се опита да възстанови ролята на Халкидонския събор, която той играел в живота на Църквата преди узурпацията, а неговите противници ще преследва като еретици. Зинон изпратил благосклонни писма до Акакий и папа Симплиций (468-483), които заедно с Православието защитили и законния император срещу узурпатора-еретик[270]. Оттогава за папската канцелария станало обичайно да напомня на императора, че реставрацията на трона си той дължи на Халкидонското православие[271].

Указите на Василиск, насочени срещу привилегиите на Константинополската катедра, били отменени с едикт на 17 декември 476 г. Изминало доста време, докато кадровите промени придобият желания в светлината на реставрацията порядък. Най-малко проблеми създало връщането на Асийския диоцез под юрисдикцията на Константинопол. Митрополитът на Ефес Павел заплатил с лишаване от сан[272] за сключеното с Тимотей Елур приятелство и свикания по този повод Ефески събор (475 година). На епископите, които били подписали Енцикликата и изпратили угодническо писмо до Василиск, била дадена възможност да запазят катедрите си, ако напишат покайни писма до Акакий и декларират подкрепата си за Халкидон. Виждайки настъпилия обрат, асийските епископи се обърнали към патриарх Акакий с молба за прошка и му изпратили покайна грамота, в която го уверявали, че са подписали Енцикликата не по добра воля, а по необходимост, като се кълнели, че те „вярвали и вярват съгласно с Халкидонския събор”. Евагрий, привеждайки текста на тази грамота, отбелязва: „Дали Захарий Ритор (на когото той се позовава – скоби мои) им приписва тази клевета, или самите те са излъгали, като казват, че са се подписали срещу волята си, не мога да кажа” [273].

Александрия и Египет били по-твърд залък за реставраторската политика на Зинон и Акакий. Двамата били достатъчно разумни, за да оставят възрастния Тимотей Елур да умре необезпокояван[274], което в Рим не срещнало разбиране[275]. Във всеки случай натискът на новия режим бил засилен дотолкова, че след смъртта на Елур († 30 юни 477 година)[276] неговият дългогодишен съратник Петър Монг можел единствено тайно да бъде ръкоположен[277] за приемник на катедрата, според свидетелството на Теофан, и то само от един осъден и низвергнат епископ[278]. Когато православните монаси научили за незаконното му встъпване на Александрийската катедра, те въстанали срещу него и го изгонили, така че той патриаршествал само 36 дни. На свой ред и император Зинон, узнавайки за неговото самоволно възшествие на патриаршеския престол, силно възнегодувал и го осъдил на смърт, а за приемник на починалия Тимотей Елур повикал изпратения несправедливо в изгнание Тимотей Салофакиола [279] със заповед[280] отново да заеме катедрата. Монг обаче не бил екзекутиран, тъй като правителството не искало да дразни многочислената монофизитска партия. Уговорката била той да не създава смутове[281]. По този начин всички патриаршески престоли били заети от православни иерарси и монофизитството изглеждало сразено. Инакомислещите египетски клирици били заставени в рамките на два месеца да се каят, след което да влязат в общение със Салофакиола. В противен случай щели да бъдат лишени от всички църковни достойнства и изгонени от Александрия и Египет[282]. Петър Монг обаче изчезнал безследно в александрийските си скривалища, като продължил да ръкополага. При повторното заемане на катедрата от Салофакиола се стигнало и до кръвопролития[283]. Тогава императорът заплашил с най-страшни наказания и миряните, които подкрепяли Петър. Един последващ едикт постановявал, че ръкоположените от Тимотей Елур и Петър Монг клирици, в случай че в определен срок преминат към Салофакиола, могат да бъдат приети в общение като миряни, а ако откажат, ги очаквали още по-строги от предишните наказания[284].

Предприетата със сила от страна на императора и патриарх Акакий реставрация на Православната църква не продължила дълго, защото и самата императорска власт не била много стабилна. Фактът, че изгубената по собствена вина корона се върнала в ръцете му, Зинон дължал не на своята активност, а на коварството на сънародника си Ил, който, воден не от някакво чувство на лоялност, а единствено от личните си интереси, изневерил на узурпатора и се върнал при императора. Поначало двамата си нямали доверие, но дълго време не се решавали на открита борба помежду си[285]. През 477 година на Ил било поверено командването на една голяма армия срещу Теодорих[286]. По същото време[287] един императорски роб бил заловен в момент, когато се готвел да убие Ил. Императорът го наказал. През следващата 478 година при подобен опит бил заловен и един алан[288]. Тогава Ил сметнал за уместно да се отдалечи временно от двора, взел отпуск, под предлог че брат му е починал, и заминал за Исаврия. На 25 септември 478 година[289] Константинопол бил разтърсен от силно и продължително земетресение. Зинон решил да повика обратно Ил[290] и дори го посрещнал още при Халкидон. Последният поставил своите условия: освен най-първите достойнства във военно-бюрократичната иерархия, той поискал да му бъде предадена Верина, която въз основа на донос обвинил, че е организирала втория атентат срещу него. След като искането му било изпълнено, той я предал на шурея си Матрониан, за да бъде постригана за монахиня в Тарс, след което я изпратил на сигурно заточение в Далисандос – в най-вътрешната част на Исаврия. Така властната дотогава личност[291] в двора, заедно с брата и майката на Зинон, станали заложници на Ил, с което той си гарантирал личната безопасност. След като по този начин укрепил позициите си, Ил влязъл в столицата. Той станал сенатор, консул (за 479 година), патриций и магистър на официите.

Вследствие заточаването на Верина, омразата към Зинон в двора избухнала с нова сила. Маркиан, другият й зет и внук на император Маркиан, се разбунтувал[292] и, подпомогнат от столичното население, поставил в голямо затруднение намиращите се под върховното командване на Ил дворцови войски[293]. Императорът трябвало да бъде благодарен за лекомислената заповед на Маркиан през нощта да спре атаката, благодарение на което бунтът бил овладян[294]. Въпреки това, не се минало без негативни последици. Маркиан, който насила бил ръкоположен за свещеник в Кесария Кападокийска, избягал оттам и начело на тълпа разбунтувани селяни обсадил Анкира (дн. Анкара). Трокунд, успял да го победи и затвори в една исаврийска крепост (480 година). От своя страна, Ил отблъснал през 481 година едно внезапно нападение на Теодорих срещу Константинопол, като своевременно подсилил охраната на градските порти[295]. Удостояването на Трокунд с консулата за 482 година показва, че отношенията между него, Ил и Зинон поне външно все още били добри. Към всичко, което правело невъзможно доверието между тях, се прибавяло и влиянието, което от 478 година нататък упражнявал върху Ил амбициозният интригант, египтянинът Пампрепий [296]. Той спечелил неговата благосклонност с популярната си езическа философия и ораторско изкуство и чрез него получил държавна заплата. Когато през 478 година Ил заминал за Исаврия, конкурентите му го наклеветили пред Зинон и Верина като езичник и политически гадател. Пампрепий бил изгонен от столицата и се оттеглил в Пергам, откъдето Ил го взел при себе си и го направил свой довереник. При триумфалното завръщане на последния Пампрепий го придружавал и получил от императора длъжността квестор.

В началото на 483 година се стигнало до разрив в отношенията между Зинон и Ил в резултат на трети поред неуспешен опит чрез атентат да бъде сложен край на недоверието помежду им[297]. Както и в предишните случаи императорът екзекутирал атентаторите и се заклел, че нищо не знае. Ил отново поискал отпуск, този път да възстанови разсеченото си при атентата ухо; но с този отпуск не приключило всичко. Той бил освободен от поста магистър на официите и назначен за magister militum на Изтока, като получил разрешение да вземе със себе си част от сановниците, с които бил приятел[298], в това число и Пампрепий. Последният го съветвал да не прибързва, а да се подготви добре за една голяма война, целта на която да бъде възстановяване на култа към старите богове, с чиято помощ той пророчествал[299]. Самият той отишъл в Египет, за да настройва в този дух местните елинисти. Макар по-разумните от тях да не му повярвали, все пак сред езическите малцинства, които били в тесни връзки помежду си, припламнали искри на надежда, които скоро се разпространили и извън Египет[300]. Във всеки случай зад тези мечти не стояла някаква значителна сила, която би могла да бъде използвана като инструмент за упражняване на властта. Когато след две години се стигнало до война[301], Ил освободил от плен Верина при условие, че ще короняса Леонтий за император[302]. Тя съобщила това на антиохийците със сакра, но без да става и дума за възстановяването на някакво езичество, а Леонтий бил споменат в нея с християнското определение piissimus (преблагочестив)[303]. Новият претендент за император влязъл в Антиохия на 27 юли 484 година[304], но управлението му продължило само два месеца[305]. Зинон бил по-добре подготвен за войната. При първия сблъсък исаврийците се разпръснали, като не изпълнили заповедта на началниците си да се скрият в крепостта, в която Ил и Леонтий били избягали, а се изпокрили из своите планини. С това войната завършила. Фактът, че Ил и Леонтий с един малък отряд се задържали още четири години[306] в крепостта Папирия, докато не били предадени и екзекутирани, вече няма отношение към обекта на това изследване.

Авторът д-р Александър Омарчевски

Зинон бил de jure владетел и на Западната империя. Фактическият повелител бил Одоакър, който управлявал съвместно със сената в Рим и нямал интерес да има добри отношения межу Православната църква в Италия и Изтока, включително Константинопол, за да не може тя да стане един от инструментите на императорската власт в неговите владения. Формално той се държал като императорски magister militum и демонстрирал лоялност. Ако папа Феликс ІІІ (483-492) и неговите предшественици в писмата си никога не говорят за Одоакър, а се отнясат към императора като към свой легитимен владетел, на когото в светските дела дължат подчинение, то това отговаря напълно на смесването на юридическата с реалната ситуация, която илюстрира тогавашното състояние на Италия. Заедно с това се налага и изводът, че по принцип на папите било безразлично кой от германските пълководци в качеството на императорски магистър ще управлява Италия от негово име.

Когато войната с Ил чукала на вратата, Зинон поверил консулата за 484 година на Теодорих Валамир (Млади) и го назначил за magister militum. Още същата година той го изпратил срещу Ил, но когато стигнал до Никомидия, му наредил да се върне, като вместо неговата армия там били изпратени други съюзнически германски племена[307]. Теодорих си отмъстил, като през 486 година опустошил Тракия, а през 487 година заплашил Константинопол. В същата година Одоакър побeдил ругите, които Зинон изпратил срещу него. Неговият план бил по този начин да изгони неудобните готи, като му било позволено да търси земя за своите хора в Италия. Така двамата magistri militum трябвало да се изтощят един-друг. Теодорих настъпил срещу Одоакър, но искал, ако го победи, да заеме неговите позиции в Италия, докато самият император не дойде там[308], което на практика означавало да му бъде поверено главното командване. През 488 година остготите потеглили на поход. През пролетта на следващата година Одоакър назначил Туфа за magister militum и събрал силна армия, с която очаквал Теодорих при Изонцо. Победен тук, а после и при Верона, Одоакър се отправил към Равена на 30 септември 489 година[309]. Туфа преминал на страната на Теодорих, който пък бил толкова непредпазлив, че поверил на изменника една от частите, които трябвало да атакуват Одоакър в Равена. Последният отново го привлякъл на своя страна. Така последвал и неговият ответен удар. През пролетта на 490 година. Одоакър официално скъсал с императора и назначил сина си за цезар[310]. Победата на Теодорих в кървавата битка при река Ада го принудила за втори път да търси убежище в защитената с блата Равена. Римският сенат повече не искал да има отношения с един победен и укрил се в крепост бунтовник и изпратил своя председател Фест в Константинопол, за да измоли от Зинон регалии за водача на остготите Теодорих[311]. Последвалият ход на събитията показва, че Зинон не изпълнил тази молба. Под каква форма е отказал, не е известно.

Постоянните смутове против властта на Зинон от страна на неговите поданици, близките родственици и първите велможи на империята, подействали извънредно вредно на неговия характер, който и без това не блестял с особени качества. В края на управлението си той станал крайно подозрителен, навсякъде виждал заговори, вследствие на което се насочил към несправедливи убийства и конфискации на имуществата на екзекутираните в своя полза. Естествено това не можело да му донесе любовта на поданиците. Зинон умрял от апоплексия на 9 април 491 година. По-късно се разпространило мнението, че той само бил изпаднал в безсъзнание, но Ариадна, която отдавна вече ненавиждала мъжа си, побързала да го погребе. Служителите, които охранявали гроба му, уж чували как той ги умолявал да го изровят, като обещавал да се откаже от престола и да постъпи в манастир, но не посмели, защото така им било заповядано. Когато по-късно отворили гробницата му, видели, че от глад той бил изгризал обувките си и месото по китките на ръцете си[312].

Следва…(виж тук).

_____________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[270]. Coll. Аvell., Ep. 95; ср. Ер. 60.

[271]. Ср. Coll. Аvell., Ep. 60, р. 136; Coll. Berol., Ep. 20, p. 64; 69; Ep. 21, p. 70; Ep. 33, p. 82; Ep. 34, p. 84.

[272]. Evagrius, op. cit. III, cap. 8; Zacharias Rhetor, op. cit. 218-219; Vita Petri Iberi, p. 81; Coll. Veron., Ep. 7, p. 16.

[273]. Evagrius, op. cit. III, cap. 9;

[274]. Evagrius, op. cit. III, cap. 11; Според Vita Petri Iberi, p. 80, декретът, с който той бил изпратен на заточение, пристигнал в Александрия непосредствено след смъртта му.

[275]. Coll. Аvell., Ep. 60, р. 137.

[276]. Ср. Schwartz, Ed., Johannes Rufus, S. 3.

[277]. Theophanes, op. cit., p. 194. Това е станало преди завръщането на Тимотей Салофакиола, ср. Coll. Veron., Ep. 11, p. 34, и то само от един епископ. Тайнствеността не освободила Петър от спазването на древната сложна церемония, на която трябвало да се подложи всеки Александрийски патриарх преди встъпване в длъжност, ср. Liberatus, Breviarium, cap. 20. Тенденциозно погрешното тълкуване на ритуала от страна на Акакий, ср. Coll. Veron., Ep. 4, p. 5, доказва, че Петър го е спазил.

[278]. Ср. Coll. Аvell., Ep. 99, р. 447; Coll. Veron., Ep. 4, p. 5; Coll. Berol., Ep. 33, p. 81; Theodorus Lector. – In: Exc. Vatoped. 67; Cedrenus, op. cit., 1, p. 618. Евагрий обаче твърди, че Петър Монг е бил избран и ръкоположен от много александрийски епископи: και Πετρον αυθεντεíα περιχειρíζονται σφων οí της Αλεξανδρεων επíσκοποι, като това е станало без знанието и предварителното волеизявление на императора, ср. Evagrius, op. cit. III, cap. 11. На друго място той казва, че египтяните донесли на папата за Петър Монг, като за „ръкоположен от двама подобни нему злочестиви епископи” – ibid., ІІІ, cap. 20. Предвид многочислеността на монофизитите в Александрия ние сме по-склонни да приемем тезата на Евагрий. Невероятно е, при съществуването на силна борба, в която всяка страна зорко следяла за законността на постъпките на противната, да е било нарушено основното каноническо правило за поставяне на епископ (1-во Апостолско правило), щом за прилагането му нямало ни най-малка трудност, докато неспазването му би породило много затруднения.

[279]. Evagrius, op. cit. III, cap. 11; Theophanes, op. cit., p. 194; Liberatus, Breviarium, cap. 16, р. 147.

[280]. Издадена е на 31 юли 477 година, ср. Schwartz, Ed., PS, S. 162.

[281]. Liberatus, Breviarium, cap. 16. От един пасаж в Theophanes, op. cit., p. 202, следва да се заключи, че Монг, за да избегне наложеното му наказание, избягал от Александрия в Евхаита. Evagrius, op. cit. III, cap. 16, не споменава нищо конкретно по въпроса, но и според него Монг е избягал от Александрия. Той пише: „Антиохийският предстоятел Каландион… казвал, че той (Монг – ск. м.), докато бил в Александрия, предал на анатема Халкидонския събор”.

[282]. Coll. Berol., Ep. 20., p. 66.

[283]. Zacharias Rhetor, op. cit., р. 220; Coll. Berol., Ep. 20., p. 66.

[284]. Това поредно засилване наказателните мерки било все още далече от исканото от Рим, ср. Schwartz, Ed., PS, S. 121. Акакий отговорил остро на тези претенции, ibid., S. 5.

[285]. Damascius. – In: Photius, op. cit., 242, col. 346b; Johannes Antiochenus. – In: Exc. de insid., p. 133.

[286]. Malchos. – In: Exc. de legat. Rom., p. 167.

[287]. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de insid., p. 132.

[288]. Candidus. – In: Photius, op. cit., 79.

[289]. Theophanes, op. cit., p. 125; според антиохийското летоброене І-ви индикт продължава до 30 септември 478 година. Датировката 480 година в Marcellinus, op. cit., p. 92, е погрешна, ср. Schwartz, Ed., PS, S. 193.

[290]. Johannes Antiochenus. – In: Excerpta de ins., p. 133-138; Malchos. – In: Exc. de leg. Roman., p. 167-169; ср. Bury, History of the later Roman empire, I, p. 413.

[291]. Suidas, Παμπρεπιος. – In: Lexicon, pi, 137, 1-66; ср. Schwartz, Ed., PS, S. 194.

[292]. Ср. Vita Danielis, p. 186; той участвал в заговора на Василиск, но останал неразкрит.

[293]. Свалянето на исаврийското господство било желано от населението. В това Време Ил се бил оттеглил на зимна почивка в гр. Никея; ср. Suidas, Παμπρεπιος. – In: Lexicon, pi, 137, 1-66;

[294]. Основното известие за напрежението между Зинон и Ил и за бунта на Маркиан е на Johannes Antiochenus. – In: Exc. de insid., p. 132; относно Маркиан ср. още Evagrius, op. cit., III, cap. 26; Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 37; Theophanes, op. cit., p. 126; Malalas, op. cit., p. 385.

[295]. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de ins., p. 135. Годината вж. у Marcellinus, op. cit., p. 92.

[296]. Candidus. – In: Photius, op. cit., 79. Най-доброто свидетелство за него е у Siudas, Παμπρεπιος. – In: Lexicon, pi, 137, 1-66; ср. Asmus, Pamprepios, p. 320.

[297]. Според разказа на Malalas, op. cit., p. 387, подбудителка на този акт била императрица Ариадна. Мотивите за това са доста различни и противоречиви. Вероятно неразумното поведение на Иоан Талая отново събудило недоверието на императора. Така поне го описва Evagrius, op. cit., III, cap. 27; Joshua Stylites, op. cit., cap. 13.

[298]. Под влияние на последвалите военни действия извън Антиохия се появила представата, че тези сановници били изпратени от императора, за да накарат Ил да се върне в столицата. Накрая дори била изпратена войска под ръководството на Леонтий, но, обграден от Ил, той преминал на негова страна, ср. Joshua Stylites, op. cit., cap. 12-14.

[299]. Ср. Damascius. – In: Photius, op. cit., 242, col. 346b.

[300]. Ср. Zacharias Rhetor, Vita Severi. – In: PO, 2, p. 40.

[301]. Ср. Malalas. – In: Exc. de insid., p. 165.

[302]. Brooks, E. W., The Emperor Zenon and the Isaurians, p. 224, смята, че първоначално Ил е възнамерявал да издигне Маркиан за император. В действителност Маркиан, когото Трокунд бил затворил в Исаврия, е бил освободен и изпратен при Одоакър, за да го убеди да подкрепи въстанието, но той отказал, ср. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de insid., p. 136.

[303]. Theophanes, op. cit., p. 129.

[304]. Ср. Bury, History of the later Roman empire I, p. 398.

[305]. Ср. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de insid., p. 137; Chron. Edess. 72 за 795 г. (sel.), Malalas. – In: Exc. de insid., p. 166.

[306]. Ср. Marcellinus, op. cit; Victor Tunnunensis, op. cit., за 488 г.

[307]. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de insid., p. 137.

[308]. Anonymus Valesianus, Chronica (ed. Mommsen). – In: Chronica minora, t. 1, p. 316.

[309]. Ibid., p. 316

[310]. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de insid., p. 140.

[311]. Anonymus Valesianus. – In: Chronica minora, t. 1, p. 316.

[312]. Cedrenus, op. cit., 1, p. 622.

Изображения: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7u

Акакиевата схизма (484-519) – продължение 6*

Публикувано на от Dragan Bachev

Д-р Александър Омарчевски

ІІ. Задълбочаване на противоречията. Начало на схизмата

ІІ.1. Политически компромиси – причина за кризата

Император Зинон (474-491), според описанието на летописците, съвместявал в себе си всички пороци на развратен гуляйджия и твърде малко добродетели. Кедрин го причислява към ереста на „безглавите” (акефалии), които сливали двете естества на Иисус Христос[236]. Но той едва ли твърдо се е придържал към някакви определени убеждения. Силно мургав, космат и нестроен на външен вид, той бил отвратителен и по вътрешните си качества: гневлив, злопаметен и завистлив. На сладострастието се отдавал докрай и открито развратничел, като смятал, че ако тайно се отдаваш на порока, не си никакъв самодържец. Към това се прибавят и неговата слабохарактерност и страхливост[237]. В самото начало на управлението му страшни бедствия се стоварили върху империята: Месопотамия била нападната от сарацините, а Тракия – от хуните на Теодорих Стари[238], които опустошили страната. Това, което останало след нашествието на варварите, Зинон насила иззел и похарчил за своите удоволствия. С това той станал особено ненавистен на поданиците си.

ІІ.1.1. Превратът на Вaсилиск

След смъртта на малолетния император Лъв ІІ (ноември 474 година), Верина и част от синклита влезли във връзка с нейния брат Василиск, който се намирал в град Ираклия, диоцез Тракия. Той и неговите роднини[239], които в лицето на Зинон виждали само един амбициозен провинциалист, решили, че вече е настъпил техният час и въстанали против него. Василиск провъзгласил себе си за император, сина си Марк – за цезар, а жена си Зинонида – за августа. Летописците не говорят подробно за това, как точно е протекло въстанието, но последвалите действия на Василиск водят до извода, че главни действащи лица в бунта били противниците на Халкидонския събор – монофизитите. С предупреждения за заговори и заплахи от наемни убийци Верина успяла да внуши на зет си такъв страх, че, въпреки зимата, на 9 януари 475 година[240] Зинон заминал през нощта с жена си Ариадна и майка си за Халкидон, а оттам, без да спира, с пощенски коне продължил за Исаврия[241].

Василиск влязъл в Константинопол[242] без сражение и се провъзгласил за император в двореца в Евдомон, противно замислите на сестра си Верина, която възнамерявала да даде короната на своя любовник, магистъра на официите[243] Патрикий. След като Василиск го ликвидирал, тя започнала да интригантства против него в полза на зет си Зинон и дори ѝ се наложило да търси азил от гнева на брат си във Влахернската църква „Св. Богородица” [244]. В началото узурпацията на престола била популярна; в цирка народът се нахвърлил върху исаврийците и станало голямо кръвопролитие[245].

По своите нравствени качества Василиск не бил по-добър от Зинон. Подбуждан от жена си Зинонида и някои други изявени монофизити, които му били помогнали да узурпира трона[246], Василиск предприел мерки за преследване на православните.

Както след смъртта на император Маркиан през 457 година, така и сега, след смъртта на Лъв І, монофизитите в Александрия използвали смяната на върха за нова атака против Халкидонския събор и изпратили една делегация от монаси в Константинопол. Тя трябвало да връчи на Зинон петиция, с която се искало връщането на Тимотей Елур от заточението му в Херсон. Вместо Зинон обаче тази делегация заварила Василиск на трона. Към това се прибавила и случайността, че лекарят Теоктист, александриец по произход, когото Василиск направил магистър на официите, бил брат на един от тези монаси [247]. Освен това новата императрица Зинонида, една светска жена, която изневерявала на императора с неговия племенник Армат[248], също симпатизирала на еретическата опозиция[249]. Подложен на разностранен натиск, узурпаторът Василиск разрешил на непримиримия фанатик Тимотей Елур да дойде в Константинопол. Това предизвикало противоречиви реакции. Намиращите се в града александрийски моряци превели смятания за тях патриарх Тимотей през града, пеейки: „Осанна Сину Давидову! Благословен Идещият в име Господне! Осанна във висините!” (Матей 21:9). Вратите на църквите в града обаче останали затворени за тях и той можел да служи литургия само в затворен домашен кръг[250]. Пристигайки в Константинопол, Тимотей Елур започнал да убеждава Василиск да издаде грамота против определенията на Халкидонския събор[251]. Предчувствайки победата си, той решил да организира тържествена религиозна процесия, но неочаквано паднал от магарето, което яздел, счупил крака си и засрамен се прибрал в своята квартира. Императорът изпълнил молбата на Тимотей и демонстрирал своята благосклонност към монофизитите с това, че провъзгласил Тимотей Елур за легитимен патриарх на Александрия, а Петър Гнафей – на Антиохия[252]. При заминаването си за епархиите те били снабдени с грамоти с особени пълномощия (μετ τúπον).

Следвайки препоръките на Тимотей Елур, императорът обнародвал от свое име окръжно послание (Енциклика, εγκúκλιον)[253], предложено от един от египетските монаси, в което като единствена норма на вярата признавал Никео-Цариградския символ и проклинал Халкидонското вероопределение и Tomus Leonis. В заключение заповядал на всички епископи да го подпишат. Който занапред се осмелявал да изповядва „халкидонските нововъведения” или дори само да ги споменава, е в нарушение на едикта, издаден от император Теодосий ІІ непосредствено след Разбойническия събор (449 година) и приложен[254] към Енцикликата. Същността на съдържанието му се заключава в следното: заявявайки предварително, че приема напълно законите, издадени от предишните императори и ги признава като свои закони, че благочестието и ревността по Бога и Спасител наш Иисус Христос той предпочита пред всяка друга грижа за човешки дела, и че съгласието на Христовото паство представлява спасение както за него самото, така и за всеки поданик на държавата, по-нататък утвърждава и признава за основание на вярата Никео-Цариградския символ и определението на ІІІ Вселенски събор. „А това, което е нарушило единението и реда в светите Божии църкви и мира в целия свят – продължава той – като: книгата на Лъв и всичко, постановено в Халкидон за определяне на вярата, или изложено в символи – всичко, казано в смисъл на тълкувание, или учение, или разсъждение, и стореното, като нововъведение, против гореспоменатия символ на 318-те свети отци – всичко това, както тук, така и навсякъде, във всяка църква, където бъде намерено, заповядваме на намиращите се навсякъде светейши епископи да предават на анатема и на огъня”. „Нека с всички нововъведения, допуснати в Халкидон, въпреки божествения символ, да бъде анатемосана ереста на тези, които не изповядват, че Единородният Син Божи истинно Се е въплътил и въчовечил от Духа Светаго и Света Приснодева Богородица Мария, а говорят, че Той е имал тяло или небесно, или призрачно и мнимо. Въобще нека бъде анатемосана всяка ерес и всичко, което, когато и да е, както и да е и където и да е във вселената, мислено или словесно е въведено като новост в нарушение на този божествен символ. А тъй като за царската загриженост е свойствено с далновидност да утвърждава спокойствието на поданиците – не само за настоящето, но и за бъдещето, то ние нареждаме на намиращите се навсякъде светейши епископи да се подпишат под тази наша свещена окръжна грамота…, анатемосвайки всяко положено в Халкидон затруднение за православния народ и изгонвайки го напълно от светите църкви като действително препятствие за обществото и нашето благоденствие”. Императорът наричал това свое послание „съгласно с волята Божия” и издадено „по примера на предишните императори”. Затова непокорните, отхвърлящите това послание, той подвеждал под цялата строгост на законите, издадени от предшествениците му срещу еретиците [255].

Всеки читател, малко запознат с всички тънкости в богословските спорове, безспорно би намерил това послание на Василиск за напълно православно. И действително, ако си представим, че Халкидонският събор не е бил провеждан, то в посланието не би могло да се намери нищо, което би могло да бъде осъдено от православна гледна точка. Императорът приема определенията на първите три вселенски събора и изповядва, че Иисус Христос е истински Син Божи по Божество, истинно въплътил се от Дева Мария и по човечество. Всичко това не било осъдено и от Халкидонския събор. По-нататък, разглеждано от държавническа гледна точка, посланието на Василиск би могло да се оцени и като мъдър държавен акт. Правителството е загрижено за благото на поданиците си и за спокойствието в държавата. Енцикликата на Василиск преди всичко била приета от Тимотей Елур и Петър Гнафей, но така също и от приемника на Ювенал Иерусалимски – Анастасий (458-478). Броят на всички епископи, които отхвърлили посланието на папа Лъв и Халкидонския събор и приели Енцикликата, достига до 500 души. Когато впоследствие започнали да обвиняват източните епископи, че те от страх пред императора са я приели, те се събрали на събор в Ефес, от името на който изпратили до Василиск молба със заявлението, че неговото окръжно послание е подписано от тях „със съвършена радост и готовност”[256].Западните писатели, както католически, така и протестантски, при анализа на този факт обикновено упрекват източните епископи и въобще цялата Източна църква в раболепие пред императорите; това надали е справедливо. Част от епископите, както е видно от хода на събитията, са се подписали под Енцикликата затова, защото тя в известен смисъл е техен собствен продукт и била в услуга на покровителстваните от тях ереси; други, възможно е, от раболепие и страх пред императора; но мнозинството сторили това с убеждението, че Енцикликата не съдържа нищо неправославно. Каквато и да била истината, все пак звучи невероятно такъв голям брой епископи да са били ръководени само от робски помисли и чувства пред императорите[257].

Халкидонистите, от своя страна, разглеждали Енцикликата на Василиск от съвсем друга позиция. Авторитетът на Халкидонския събор бил важен именно поради това, че е дефинирал точната и определена истина, така че, който отхвърля събора, с това отхвърля и утвърдената от него истина. Тържественото заявление на императора, че признава в Христос както истинското Божество, така и истинското Му въплъщение от св. Дева Мария, по своята неопределеност съдържало и скритото намерение на еретиците да подменят на всички църковни постове православните с монофизити и вместо православното учение за неслитно, неразделно, неизменно и неразлъчно съединение на двете природи в Иисус Христос, на базата на Енцикликата да въведат навсякъде учението за сливане на двете природи в Богочовека след Въплъщението, тоест монофизитството. Православните отхвърлили Енцикликата като еретическа, безбожна и накърняваща правата вяра.

Столичният патриарх Акакий (472-489), който получил от узурпатора заповед да подпише документа по примера на останалите източни патриарси, вместо да се подчини, побързал да консолидира православните монаси и жителите на Константинопол срещу Василиск като еретик и враг на правата вяра[258]. Цялото столично население с жените и децата, клира и монасите се събрали в храма „Св. Софѝя” и с внушителното си множество възпрели Василиск да извърши каквото и да било насилие над осмелилия се да му противодейства патриарх. Виждайки тази подкрепа, Акакий решил да привлече народа още по-плътно до себе си. Той покрил олтара с траур и жертвеника и тържествено обявил от амвона Василиск за еретик, при което не пощадил и Зинон. Разбуненият народ заплашвал да опожари целия град, ако Василиск се осмели да продължи да преследва православната вяра и Халкидонския събор. Заплахата от унищожаване на града с огън направила много силно впечатление на узурпатора, още повече че едновременно с описваните събития в Константинопол действително избухнал страшен пожар, който изпепелил най-богатия квартал на столицата и прибавил още една към многото причини за всеобщата ненавист срещу него. Изплашен от народното възмущение, той избягал от града. Отдалечавайки се, за да запази реда и собственото си достойнство, Василиск издал заповед, с която забранил на всички членове на сената да влизат в общение с патриарха. В същото време срещу него се опълчил и знаменитият със светостта и чудесата си отшелник Даниил, който, подобно на св. Симеон, се подвизавал на стълп в Анаплус. Той събрал около себе си множество православни монаси, отправил се с тях в лагера на Василиск и с удивително безстрашие го изобличил. От придружаващите го монаси особена смелост проявил и Олимпий[259].

Императрица Верина и членовете на сената влезли във връзка със Зинон, който още се укривал в Исаврия. Когато той станал съимператор на малолетния Лъв ІІ, около него се навъртал ивериецът Ил, който от дълги години бил на служба при император Лъв І. Той командвал една военна част и се бил поставил в услуга на армията на краля на готите Теодорих Стари[260]. Посредством големи обещания Василиск успял да го спечели на своя страна. Ил и брат му Трокунд били натоварени с преследването на Зинон, тъй като изглеждало разумно войната против избягалия в родните си планини император да бъде водена от познаващите страната исаврийци. Те успели да заловят майката и брата на Зинон и ги затворили в едно разбойническо леговище[261]. Това обаче не заставило Зинон да капитулира, а и Василиск не удържал на обещанията си. Тогава двамата братя преминали на страната на императора-сънародник и го окуражили да нападне узурпатора, вместо да се крие от него в родината си. През лятото на 476 година Трокунд завладял Антиохия[262], а Ил и Зинон настъпили към столицата. Една голяма армия, командването на която Василиск поверил[263] на любовника на жена си Армат, ги пресрещнала около Никея. Зинон искал да избегне сражението, но му било обяснено, че не се нуждае от битка, а може да постигне целта си с подаръци и обещания за високи постове. Това средство се оказало ефикасно. Пълководците на Василиск преминали на страната на Зинон и той безпрепятствено наближавал Константинопол.

Авторът д-р Александър Омарчевски

Заплашен от всички тези събития, Василиск отменил Енцикликата с издаването на един нов едикт, наречен Антиенциклика (αντεγκúκλιον; κατ των εγκυκλίων)[264], който в неясна форма отразявал неговото нежелание за този акт. С него той отменял всички свои предишни разпореждания против Халкидонския събор и осъждал както ереста на Несторий, така и Евтихий и останалите еретици. Заедно с това се възстановявали привилегиите на Константинополския патриаршески престол, дадени му в Халкидон и отнети с предишните разпореждания и действия на узурпатора. „Вярата на отците, която досега бе изповядвана, а също и по време на нашето господство се изповядва, трябва да остане”, се казва в началото. „Ето защо, издадените по време на нашето господство енциклики са невалидни”. Това е обяснено с нещо, което не се нуждаело от оттегляне, тъй като и двете страни били единодушни по въпроса за анатемата срещу Несторий и Евтихий. „По този въпрос не е необходимо свикването на никакъв събор”, с което пък се отхвърляло искането на Тимотей Елур. „На патриарх Акакий следва да бъдат възстановени правата да ръкополага (митрополитите на диоцези Понт, Асия и Тракия – скоби мои), но по такъв начин, че вече ръкоположените епископи да запазят катедрите си, без от това да възниква прецедент в ущърб на правата на ръкоположение на Константинополската катедра след смъртта им”. Текстът за отмяната на 28-мо правило, касаещо привилегиите на Константинопол, бил внесен от Тимотей Елур в полза на митрополит Павел Ефески. Трябвало само да бъде предотвратено свалянето на вече ръкоположените на това основание от Павел епископи, както и да се формулират ненакърнимите по принцип привилегии на Акакий. Халкидонското вероопределение, което в Енцикликата било категорично отхвърлено, в Антиенцикликата въобще не е споменато. Противно на „яснотата, с която със сакрата се възстановяват привилегиите на константинополската катедра”, на поданиците, „се предоставя да проверят защо онези, които си издействаха този документ (тоест Акакий, Даниил Стълпник и столичните архимандрити – скоби мои), са обрекли на забрава Никейския символ”. Това е една силна атака срещу Халкидонското вероопределение в контекста на тезата на Тимотей. Той, който заедно с Диоскор принудил Разбойническия събор да осъди Флавиан, винаги отстоявал мнението, както в изпратения през 457 година libellus до император Лъв, така и по-късно в две свои обширни произведения, че Никейският символ трябва да остане единственото вероопределение, към което (съобразно постановлението на ІІІ Вселенски събор) „нищо не може да бъде прибавяно”, и че Халкидонският символ, особено съдържащите се в него изрази от Tomus Leonis, представлява една недопустима прибавка от такъв вид. Именно за тези, влизащи в противоречие с Никейския символ, „нововъведения” Василиск снема от себе си отговорността в Антиенцикликата. Той вече се бил обявил единствено за Никейския символ в прочетения при помиряването му с Акакий mandatum[265], като заявил тържествено, че като неримлянин[266] и военен не е сведущ в „дълбините на вярата”, а в заключение добавил едно пророческо предупреждение: „За да не би някак това управление на беззаконника (ср. 2 Солуняни 2:6-7) да отстрани от пътя запазеното (Никейския символ – скоби мои)”. Като беззаконник (ανομος) най-вероятно е бил визиран Зинон. Действително се съобщава[267], че Василиск склонил да издаде Антиенцикликата едва при вестта, че Зинон настъпва с армията си към столицата. Но за покаяние било вече твърде късно.

В края на юли 476 година, след 20-месечно отсъствие, императорът влязъл в Константинопол [268] и бил радостно приет от сената и народа, а Василиск със семейството и децата си потърсил азил в храма „Св. Софѝя”. Зинон ги подмамил да излязат оттам с обещанието, че няма да ги обезглави. След като те се подчинили, той ги заточил в крепостта Лимне в Кападокия, където, заключени в една кула, били оставени да умрат от глад. Зинон сметнал, че така е спазил клетвата си[269]. Скоро и Армат бил застигнат от подобна участ.

Следва…(виж тук).

_______________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[236]. Cedrenus, op. cit., p. 615.

[237]. Ibid., Ср. Evagrius, op. cit., III, cap. 1; 3.

[238]. Malchos. – In: Exc. de leg. Rom., p. 165; Malchos. – In: Exc. de leg. gent., p. 572; Johannes Antiochenus. – In: Exc. de insid., p. 132.

[239]. Ср. Vita Danielis, p. 286, където са споменати Армат, братовчед на Верина, зет ѝ Зус и Маркиан, син на западноримския император Антемий, който се оженил за Леонтия, обещаната на цезар Патрикий втора дъщеря на Лъв І. Според Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 28, комплотът бил организиран в Ираклия, където Василиск се оттеглил след катастрофалното поражение на флота в африканската кампания през 468 година.

[240]. Ср. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de ins., p. 132.

[241].  Vita Danielis, p. 286.

[242]. Theophanes, op. cit., p. 186; 194; Evagrius, op. cit., III, cap. 2; 3; Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 28; 29; Cedrenus, op. cit., 1, 615-616.

[243]. Magister officiorum е висш сановник, който стоял начело на отделните ресори на управлението, ср. Ангелов, Д., Византия. Политическа история, с. 40.

[244]. Vita Danielis, 186-187; Candidus. – In: Photius, op. cit., 79.

[245]. Candidus, ibid; Marcelinus, op. cit., p. 90.

[246]. Cedrenus, op. cit., 1, р. 618; Theophanes, op. cit., p. 194;

[247]. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 5; Vita Danielis, p. 198.

[248]. Suidas, Αρματος. – In: Lexicon, alpha, 3970, 1-20; ср. Schwartz, PS, S. 185.

[249].Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 29; Zacharias, ibid.; Vita Danielis, p. 194.

[250]. Coll. Avell., p. 126; 131; 134.

[251]. Evagrius, op. cit., III, cap. 4.

[252]. Според Malalas, op. cit., p. 379, това е станало през 8-ия месец на узурпацията, тоест август 475 година.

[253]. Текстът вж. в Codex Vaticanus gr. 1431 (ed. Schwartz), S. 49 ff.

[254]. Ср. сбирката на Rusticus. – In: ACO II 3. Текстът е запазен в латински превод и присъединен към 3-тото заседание (против Диоскор) на Халкидонския събор.

[255]. Evagrius, op. cit., III, cap. 4.

[256]. Evagrius, op. cit., III, cap. 5.

[257]. Учудващо е, че Neander, Allgemeine geschichte…, IV, p. 261, който като цяло изпитва отвращение към точните догматически определения, в случая негодува срещу византийските епископи и вижда в постъпката им само робско следване на богословското направление в императорския двор.

[258]. Evagrius, op. cit., III, cap. 7. Евагрий пряко свидетелства, че монасите и народът на Константинопол били подбудени срещу Василиск от патриарх Акакий. Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 32, твърди, че Василиск не бил в състояние да принуди Акакий да приеме и подпише Енцикликата затова, защото „целият град – мъжкият и женският пол, стичайки се в храма, въстана против Василиск”. В съгласие с това пишат и Theophanes, op. cit., p. 188; Cedrenus, op. cit., I, 617-618. Но от тези сходни помежду си свидетелства още не следва да заключим, че Евагрий говори неистина, като утвърждава, че Акакий е бил в основата на бунта. От тях става ясно единствено, че той е намерил поддръжка сред народа и монасите. Тук не трябва да се пропуска и следното негово съображение: отмяната на Халкидонския събор се свързвала и с принизяване на Константинополската патриаршеска катедра, въздигната именно там. Акакий, като умен и горд човек, дори само затова е щял да въстане против Енцикликата и да употреби всички средства, за да я омаловажи. От последвалите събития е известно, че в борбата си с римските папи, както столичните патриарси, така и народът на Константинопол, твърдо защитавали честта на Акакий и въобще не били съгласни да го признаят за еретик, което не би било възможно, ако той наистина е бил такъв. И накрая, по характер Акакий въобще не бил от хората, които имат страх от тълпата. Фактите сочат, че когато той е бил убеден в нещо, не се е страхувал от нея и непоколебимо преследвал целите си.

[259]. Theophanes, op. cit., 188-189; Evagrius, op. cit., III, cap. 7; Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 32; 33; Cedrenus, op. cit., 1, p. 598; 616; 618.

[260]. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de insid., p. 132.

[261]. Brooks, E. W., The Emperor Zenon and the Isaurians, p. 217.

[262]. Malalas, op. cit., p. 379.

[263]. Според Theophanes, op. cit., p. 121, в качеството на magister militum per Thraciam, а според Malalas, op. cit., p. 379 – в качеството на magister militum praesentalis.

[264]. Текста вж. в Codex Vaticanus gr. 1431 (ed. Schwartz), S. 52.

[265]. Ср. началото на този документ във Vita Danielis, p. 199.

[266]. Ibid. Тези автентични думи показват, че Василиск и всички роднини на Верина били с германски произход, но принадлежали  към Православната църква, което тогава е било по-важно от произхода. ср. Schwartz, PS, S. 189.

[267]. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 5.

[268]. Schwartz, Ed., Johannes Rufus, S. 21.

[269]. Theophanes, op. cit., 192-193; Evagrius, op. cit., III, cap. 8; Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 34; 35; 36; Cedrenus, op. cit., 1, p. 617; ср. Византийските василевси, с. 105.

Изображения: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7t

Акакиевата схизма (484-519) – продължение 5*

Публикувано на от Dragan Bachev

Д-р Александър Омарчевски

1.3.2. Ситуацията в Антиохия

Антиохийската църква била коренно противоположна на силно централизираната Египетска. Редица способни и умни иерарси, от Мелетий (360; 362-365; 378-381) нататък, отново издигнали на висота патриаршията на диоцез Ориент; последният от тях Иоан І (429-442) – се изявил като яростен противник на св. Кирил Александрийски, с което насърчил усилията на Ювенал Иерусалимски да се отдели от Антиохия и обособи една нова патриаршия в Светия град. Изкушен от примера на александрийците, Иоан Антиохийски мечтаел за иерархическа династия в Антиохия и с тази цел направил племенника си Домн ІІ (442-449) свой приемник на катедрата. Неговото управление не било на висота. На Разбойническия събор Ювенал Иерусалимски отнел от Антиохийската патриаршия не само трите Палестини, но и двете Финикии и Арабия. Ето защо на Халкидонския събор на Домн му било отказано възстановяване на катедрата, за която бил предпочетен Максим І (450-456). Той, подобно на Анатолий Константинополски и Ювенал Иерусалимски, дължал този пост на преминаването си от Диоскор към Православието. В Халкидон на Антиохия била направена отстъпка само дотолкова, че ѝ били върнати двете Финикии и Арабия.

Докато в Палестина и в самата столица на Източната империя опасността от противниците на Халкидон изглеждала премахната, монофизитството спечелило около 455 година нарастваща подкрепа в Антиохийската патрирашия. Особено в Сирия то намерило фанатични привърженици сред монасите и аскетите. Който си мисли за това, че съвсем доскоро Антиохия е била център на противоположното богословско направление – несторианството, може само да се чуди на този обрат. Във всеки случай не подлежи на съмнение, че епископите, които дотогава се придържали към Несторий и през 431 година осъдили св. Кирил Александрийски, вече не изразявали единодушното мнение на своите пасоми[202]. За този обрат особена вина имат монашеските тълпи около архимандрит Варсума, който, в качеството си ревностен монофизит, бил поканен от Диоскор Александрийски за участие в Разбойническия събор. Още преди Халкидонския събор той създавал проблеми в Сирия, събирайки около себе си хиляди свои единомишленици-монаси[203].

Скоро след възкачването си Максим, по лични причини, станал неспособен да управлява[204]. Следващите двама негови приемници – Василий І (456-458) и Акакий (458-459) – починали след краткотрайно управление. Мартирий (459-471) имал големи затруднения от страна на монофизитите.

След като пристигнал в Антиохия заедно със Зинон, честолюбивият Петър Гнафей си поставил за цел да овладее патриаршеския престол на диоцез Ориент. Той се постарал да спечели доверието на исавриеца. След това започнал да събира около себе си „аполинариански”, тоест антихалкидонски настроени монаси и ги фанатизирал в полза на литургическия текст „распныся за ны” в Трисветата песен и да буни клира и народа срещу законния патриарх Мартирий. Той предавал на анатема всеки, който отричал, че Бог е разпнат. От това произтекли смутове и безпорядък сред народа, насочени срещу патриарха. Мартирий бил принуден да замине за Константинопол и да докладва на императора. Милостиво приет и изслушан, вследствие ходатайството на столичия патриарх Генадий[205], той се завърнал в Антиохия с надеждата, че въоръжен с императорския авторитет, ще съумее да възстанови своя собствен, но там той заварил такива раздори и вълнения, че в храма публично се оттеглил от катедрата с думите: „отричам се от клира непокорен, от народа непослушен, от тази църква, изгубила чистотата си, а оставям за себе си само достойнството на свещенството”[206]. Гнафей решил, че вече е постигнал целта си. С подкрепата на Зинон той принудил един свикан в Селевкия събор да го ръкоположи за патриарх на Антиохия[207]. За да си възвърне обратно Сирия Втора, той провъзгласил Иоан, наречен Кодонат[208], един низвергнат константинополски презвитер, за митрополит на Апамея, но без успех, тъй като апамейците изгонили неканения владика. Действията му не се харесали в Константинопол. Информиран от патриарх Генадий за тази явна несправедливост, императорът осъдил узурпатора на антиохийската катедра на заточение в оазиса в Горен Египет и постановил, че легитимен приемник на Мартирий става Юлиан (471-475)[209]. Петър Гнафей успял да избяга в Константинопол. Там той бил скрит в намиращия се на източния бряг на Босфора и известен като халкидонистки настроен манастир на акимитите[210], където продължил еретическата си дейност. На Юлиан пък, когото енергичната намеса на патриарх Генадий поставила на мястото на най-после осъдения Петър, се случило по-лошо: той починал от гняв[211] заради преврата на Василиск, който върнал Гнафей обратно на Антиохийската катедра (475 година).

1.3.3. Бунтове в Египет

Преди всичко обаче Египет е бил мястото, където още през управлението на Маркиан се събирали злокобни буреносни облаци, които предвещавали катастрофа с непредвидими последици. Още по време на преговорите в Халкидон станало ясно, колко тежко и дори невъзможно ще бъде да спечели Египетската църква за каузата на Православието. Диоскор Александрийски, свален от събора като главен виновник за злото и ръководител на Разбойническия събор, бил изпратен от императора на заточение в град Гангра в Пафлагония. Тринадесет от дошлите с Диоскор на събора египетски епископи твърдо отказали да се подпишат под Tomus Leonis. Те не можели да направят това, докато не бъде избран нов Александрийски патриарх, с чиято воля, съгласно местната традиция, те във всичко трябвало да се съобразяват. В противен случай при завръщането им техният живот щял да бъде застрашен[212]. На овакантената Александрийска катедра, по искане на египетските епископи и по общо определение на целия събор, бил избран и ръкоположен от четирима от отпадналите от Диоскор епископи Протерий (451-457), човек кротък, снизходителен и със съвсем православен начин на мислене. Така спокойствието в Александрия могло да бъде запазено по-дълго, отколкото в Палестина, въпреки че при хиротонията на новия патриарх се стигнало до кръвопролития и убийства[213]. Една малочислена групировка, сформирана вследствие бруталната твърдост и остротата, с които режимът на Диоскор преследвал роднините и приятелите на св. Кирил Александрийски, застанала доброволно на страната на православните и допринесла за падането на Диоскор на Халкидонския събор. Начело на нея стоял бившият презвитер и иконом на Александрийската църква Несторий, който впоследствие станал епископ на Фрагония в провинция Втори Египет[214]. Тази именно малка група дала на императора възможността да запази в Египет поне рамките и статута на Православната църква дотолкова, че да стане възможно встъпването в длъжност на новия патриарх. Макар Протерий Александрийски да бил протопрезвитер и довереник на Диоскор, част от монасите и паството го смятали за натрапник, който трябва да бъде отбягван. Преди това той се славел като непоколебим противник на събора, но това сега не го ползвало с нищо[215]. Срещу него се образувала силна опозиция от презвитери, монаси и миряни, които не били в общение с него и в своите манастири служели отделно богослужение[216]. Скоро тази борба между спорещите страни прераснала във всенародно въстание.

Протерий Александрийски можел да изпълнява задълженията си единствено под закрилата на императорските войски, което още повече дразнело наранената национална гордост на неговите противници от александрийските гилдии и еснафи, които твърдо отстоявали иерархическия абсолютизъм на Александрия на Изток. Опитът му чрез внимателно формулиране на халкидонските определения да бъде усмирена монофизитската опозиция се разбил в нейния фанатизъм. Този опит само породил недоверието на Рим към него и папа Лъв го принудил да признае безусловно Tomus Leonis, което направило невъзможно каквото и да било сближаване на патриарха с клира и народа не само в Александрия, но и в цял Египет[217]. Протерий и малцината епископи и клирици, които го подкрепяли, дължали не само църковните си доcтойнства, но и живота си на военачалника на Египет Дионисий и неговите гарнизони, благодарение на които той успял да потуши избухналото въстание[218]. Народът се надигнал яростно срещу магистратите и войниците; много от последните изгубили живота си, след като преустроеният в църква храм на Серапис, в който те се били оттеглили, бил запален над главите им. Освен това те спрели и доставките на пшеница от Александрия за Константинопол. След доклада на префекта на града Флор за случилото се, Маркиан наредил пшеницата, транспортирана по река Нил, да се складира не в Александрия, а в град Пелусия, откъдето да бъде изпращана в столицата. Флор забранил безплатното раздаване на хляб на александрийците, затворил баните и театрите[219], а за възстановяване на реда императорът изпратил подкрепление от две хиляди редовни войници от Константинопол[220]. Притиснати по такъв начин и измъчвани от глад, жителите на града сами започнали да молят императора да върне Протерий и прекратили бунта. Последният встъпил в изпълнение на задълженията си и се заел с устройване на силно разстроената Александрийска църква[221].

В провинцията обаче халкидонската кауза била изгубена. В началото не по-малко от десет епископи, включително влиятелни личности като епископа на Оксиринх, се обявили срещу Диоскор[222], но не успели да убедят населението и монасите в справедливостта на акта на свалянето му от епископската катедра[223]. Самият Протерий щял да спечели жителите на Оксиринх, ако не била намесата на Петър Ивериеца, изпратен там в изгнание[224]. Той се застъпил за правата на своята епархия, доколкото можал, например в продължителния спор с папа Лъв по въпроса за датата на Пасхата през 455 година, който той спечелил за голямо разочарование на мнозина от Запад[225]. Още през 453 година в театъра се чували възгласите, инспирирани, както се твърдяло, от божествени сили: „Диоскор – обратно в града! Православните – обратно в града! Изповедникът – на неговата катедра! Изгорете костите на Протерий! Изпратете Юда в изгнание! Изгонете Юда!”[226]. Диоскор бил представян като велик изповедник, който се осмелил да се противопостави на императора и да отлъчи неблагочестивия папа Лъв, заради което сега плащал „данъка” за своята правота. Неговата смърт на 4.ІХ.454 година в Гангра предизвикала веднага спад на доверието към антихалкидонската кауза, но Протерий се оказал неспособен да се възползва от това. След като Диоскор вече не бил на сцената, императорът се надявал, че отношенията в Александрия ще могат да се уредят по мирен начин.

Протерий Александрийски не бил господар в собствения си дом. Обкръжението му се състояло предимно от аристократи и държавни чиновници[227]. Благодарение на тях най-твърдоглавите фанатици – Тимотей Елур и Петър Монг, вече отлъчени от Църквата, били принудени да напуснат Александрия. Някои от по-упоритите провинциални епископи, също били свалени от катедрите им. След смъртта на Диоскор монофизитите, за които той продължавал да бъде единственият законен Александрийски първопредстоятел, били в невъзможност да изберат негов приемник. Голямото мнозинство в Египетската църква се било отделило от Протерий с отвращение. Те го наричали мелхит[228] и не искали да го признават за свой патриарх. Възгласите на тълпата в Александрийския театър отразявали правдиво народните настроения и надежди за мъст. За съжаление, не им се наложило да чакат дълго.

Новината за смъртта на император Маркиан († 27 януари 457 година)[229] веднага насочила събитията в друга посока. Със смайваща бързина от укритията си изскочили свалените и осъдени епископи и клирици и заедно с множество монаси заплашили Александрия. Управителят на Египет, Дионисий, от отсъствието на когото се възползвали бунтовниците, след завръщането си в града не бил склонен безрезервно да поддържа Протерий и самоволно да се меси в политиката на новия император. Той се опитал да им въздейства по мирен път, като ги убеждавал временно да напуснат града. Тимотей Елур, когото преди години св. Кирил Александрийски взел от пустинята и направил презвитер[230], настройвал египетските монаси против патриарха. Според свидетелствата на летописците, за да бъде сигурен, че ще достигне патриаршеския престол, Тимотей се явявал през нощта пред килиите на анахоретите и викал всекиго поименно. Когато събуденият монах питал кой го вика, Тимотей отговарял: „Аз съм ангел и съм изпратен от небето да ви възвестя да прекъснете общението си с Протерий и Халкидонския събор и да изберете за епископ на Александрия Тимотей Елур”[231]. На него му се отдало да осигури мощна подкрепа в тези кръгове и най-вече сред монасите в Енатон, Октодекатон и Икостон. Това били манастири, отдалечени съответно на девет, осемнадесет и двадесет мили от Александрия[232]. Той бил подпомаган и от Петър Монг (Заекващия), който като дякон на Диоскор присъствал на свалянето на своя епископ в Халкидон и оттогава станал непримирим противник на събора[233].

Авторът д-р Александър Омарчевски

Вълненията прераснали в открит бунт. Недоволните завладели главната църква в града, а двама от свалените епископи поставили Тимотей Елур за патриарх[234]. След това, предвождани от него, нападнали Протерий в храма по време на службата в първия ден на Пасха (20.ІІІ.457 година). Протерий избягал от тях в кръщелната – място, почитано като най-свещено и недостъпно за извършване на злодеяние. Бунтовниците го последвали там и го убили заедно с придружаващите го шестима клирици. След като това им се сторило недостатъчно, те започнали по най-зверски начин да издевателстват над трупа на убития патриарх, „показвали го на всички и викали: Протерий е убит”. После влачили трупа му из градските улици, нанасяйки му всевъзможни удари, като в яростта си даже започнали да ръфат вътрешностите на свещеномъченика. Накрая изгорили останките му, а пепелта разпръснали по вятъра. Православните епископи и клирици избягали в Константинонол, където подали доклад-жалба[235] до император Лъв, в който подробно изложили всички насилия, извършени от еретиците над православните. Доклад до императора изпратили и самите еретици, в който молели за утвърждаването на Тимотей на патриаршеската катедра. Необезпокояван повече от държавните власти, узурпаторът се държал като легитимен патриарх, а управлението му в Александрия продължило малко повече от две години (457-460). Първостепенната задача, която той си поставил, била да очисти Египетската църква от халкидонските „нововъвъдения”. Той се справял отлично с нея до началото на 460 година, когато по заповед на император Лъв І бил заточен в Гангра.

Следва…(виж тук).

_______________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[202]. Ср. Bardy, G., – In: Fliche-Martin, op. cit., p. 287.

[203]. Ср. Лебедев, История…, т. ІІ, с. 7.

[204]. Nikephorus, Historia syntomos (ed. de Boor), p. 131: εξεβλήθη δι πταισμα; ср. Leo, Ep. 85 от 11 май 455 година до Юлиан от Кос.

[205]. Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 13, 15-16.

[206]. Ibid., cap. 20-22.

[207]. Johannes Diakrinomenos. – In: Miller, Melanges, 1, p. 66.

[208]. Theophanes, op. cit., p. 128.

[209]. Nikephorus, op. cit., 131; ср. Schwartz, Ed. PS, S. 182, 3.

[210]. Има две съобщения за този първи период в бурното битие на Петър Гнафей: в едно писмо до Акакий от Рим от 476 година, in: PS, S. 121, и у Theodorus Lector: I, cap. 20-22, които не съвпадат във всички подробности; ср. още: Cedrenus, op. cit., 1, 611-612; 617; Theophanes, op. cit., 175-176; 187: και Πέτρον Γναφέα κρυπτόμενον εν τη μονη των Ακοιμήτων, откъдето може да се заключи, че сред монасите-акимити се срещали и монофизити.

[211]. Theodorus Lector. – In: Cramer, Anecdota Parisiensia 2, p. 105; Theophanes, op. cit., p. 121.

[212]. АСО ІІ 1, 2, 112-123.

[213]. Liberatus, Breviarium, cap. 15. – In: ACO II 5, p. 123; Evagrius, op. cit., II, cap. 5.

[214]. Ср. АСО ІІ 1, р. 215. Той принадлежал към египетските епископи, които през 457 година избягали в Константинопол и там агитирали за задължителното въвеждане на Халкидонското вероопределение, ср. Leo, Ep. 100 и подписите в Cod. Encycl., L IIII 897; M VII 530. Още през 453-454 година дворът го използвал за една дипломатическа мисия в Рим, за да повлияе там в полза на Протерий, ср. АСО ІІ 4, 83-84.

[215]. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 2 и Liberatus, Breviarium, cap. 14, p. 99.

[216]. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 2 (ed. Brooks 1), p. 106, 22-25.

[217]. Vita Petri Iberi, p. 61.

[218]. Ср. Theophanes, p. 106; Theodoros Lector. – In: Excerpta Vatopediana, p. 31.

[219]. Лебедев, История…, т. ІІ, с. 5; ср. Курганов, пос. съч., с. 177.

[220]. Evagrius, op. cit., II, cap. 5.

[221]. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 11.

[222]. През 458 година папа Лъв адресирал своето Ер. 160 до 15 епископи, които били дошли в Константинопол, за да представляват интересите на Протерий.

[223]. Ср. Chron. ad ann. 846 (ed. Brooks-Chabot), p. 163.

[224]. Vita Petri Iberi, 61-62.

[225]. Leo, Epp. 121; 129; 133; 137; Jalland, St. Leo the Great, 350-358.

[226]. Vita Petri Iberi, р. 59.

[227]. Liberatus, Breviarium, cap. 14, p. 98; Michael the Syrian, Chronica VIII, cap. 12, p. 91; ср. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 2. ; ср. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 2.

[228]. Muralt, op. cit., p. 65. Оттогава египетските монофизити започнали да наричат всички православни мелхити (тоест „царски”, лоялни към императора), а техните патриарси – мелхитски патрираси.

[229]. Ср. Theodorus Lector (ed. Cramer), p. 109.

[230].  Schwartz, Ed., PS, S. 172. Според хрониката на Иоан, епископ на Никиу (88, 14), Тимотей е бил преди това иеромонах в манастира Калмон; ср. Cronicle of John, Bishop of Nikiu (ed. R. H. Charles), p. 110.

[231]. Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 8, in: PG 86, cols. 169-172; ср. и бележката на Valesius, ibid., col. 170, 6. Посоченото там значение на прозвището „Елур” в смисъл на котка, невестулка, тъй като Тимотей подобно на тези животни през нощта обикалял нагоре-надолу, е несъстоятелно; ср. Zacharias Rhetor, op. cit., IV, cap. 1. (ed. Brooks), p. 118.

[232]. Ср. Vita Petri Iberi, 64-65; Cauwenbergh, P. van, Etude sur les moines d’Egypte, p. 69. От едно писмо на Диоскор от мястото на заточението му до монасите в Енатон са запазени фрагменти, ср. Lebon, J., Monophysisme severien, 85-86.

[233]. Gesta de nomine Acacii. – In: Coll. Avell., p. 445.

[234]. Ср. Поснов, М., История…, т. 2, с. 277.

[235]. Codex Encyclios, cap. 7-8; ср. Coll. Avell., ep. 99. Докладът, който избягалите епископи и клирици връчили на император Лъв и на Константинополския патриарх Анатолий относно този бунт, е издържан фактологически. В пълно противоречие с тях са по-късните интерпретации на противниците им, ср. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 5, р. 169, и за ръкоположението на Тимотей; Severus, Ep. 2, 3, p. 252. Малко по-различно са представени нещата от Johannes Rufus, Vita Petri Iberi, p. 64: фалшифицирани, тези източници се опитват да прехвърлят вината за отвратителното убийство на Протерий върху войниците, както и да представят ръкоположението на Тимотей Елур като неоспоримо от каноническа гледна точка. Evagrius, op. cit., II, cap. 8, е бил запознат с докладите и на двете страни, но предпочита да се придържа към православните източници.

Изображения: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7s

Акакиевата схизма (484-519) – продължение 3

Публикувано на от Dragan Bachev

Д-р Александър Омарчевски

1.2.2. Император Лъв І Тракиец (457-474)

На 7 февруари същата година бил коронясан приемникът на Маркиан – император Лъв І, по произход тракиец от племето беси[72], който тогава заемал длъжността трибун. Той бил наречен от своите съвременници „Велики”, за разлика от своя внук Лъв ІІ или „Малки”. Лъв І бил човек разсъдлив, с достатъчно твърд характер, който се вслушвал в общественото мнение, изразявано под формата на общите вярвания. Той първи от византийските императори бил коронясан от ръката на патриарх Анатолий[73]. При неговото управление Източната римска империя вече определено получила онзи религиозен характер, който служи като нейна отличителна характеристика. От негово време коронацията на императора от ръката на Константинополския патриарх станала неизбежно задължение[74].

Провинциалните православни египетски епископи и александрийските клирици, които се били обявили решително в подкрепа на Протерий, предвождани от Несторий, епископ на Фрагония, избягали в Константинопол и се обърнали с молби към него и към патриарх Анатолий, в които те настоявали императорът да свика предстоятелите на катедрите в Рим, Антиохия и Иерусалим, Тесалоники, Ефес и други, които намери за добре и да постави пред тях въпроса за каноническото осъждане на Тимотей заради узурпация на катедрата и убийството на Протерий[75], и ако този съд го намери за виновен и осъди, императорът да го отстрани от Александрия и насрочи избор за православен приемник на катедрата. Тимотей Елур, избран от монофизитите за Александрийски патриарх на мястото на убития Протерий, от своя страна също изпратил в Константинопол делегация, в състава на която освен духовници влизали и представители на народа, гражданството и сенатори[76], с петиция, в която с горда лаконичност се стараел да изиска утвърждаването си, като в края ѝ заявявал, че Александрийската църква не приема Халкидонския събор[77]. Преди нея Тимотей изпратил и друга, с молба за свикване на вселенски събор, който да отмени решенията от Халкидон.

Императорът отхвърлил тези дръзки претенции[78], но и не бил склонен бързо и окончателно да се определи към една от спорещите страни. Той решил да действа възможно най-предпазливо. Макар предишното правителство да било признало за истинска вяра определенията от Халкидонския събор, той не можел да подмине факта, че преобладаващата част от неселението на някои провинции били монофизити, които се придържали към определенията на Разбойническия събор. Ето защо, да застане направо на страната на Халкидонския събор и да предприеме строги мерки срещу еретиците, не му позволявало политическото благоразумие. След като наказал само незнатните бунтовници, през есента на 457 година молбите на двете страни с придружителни писма от императора[79] били разпратени до всички патриаршески катедри, оттам до всички епископи в римската империя и до най-знаменитите и уважавани от всички монаси – Симеон Стълпник и сирийците Варадат и Яков. Казвайки предварително, че „александрийското простолюдие и чиновниците, и гражданите, и моряците искат за епископ Тимотей Елур”, и че „александрийците въобще не са съгласни да приемат определенията на Халкидонския събор”, той след това умолява всеки епископ и монах свободно, по съвест, като пред Божия съд, да изкаже своето мнение, както за Тимотей Елур и за Халкидонския събор, така и дали има нужда от свикването на нов вселенски събор[80]. С оглед взимането на по-правилно решение той моли всеки патриарх да разгледа случая в поместния си събор. Всички епископи, както и всички запитани монаси почти единодушно се изказали против Тимотей и в полза на Халкидон. Изключение по отношение на Тимотей били мненията на Амфилохий Сидски и критските епископи, които обаче признавали авторитета на Халкидонския събор. Пергският събор, от своя страна, признал Халкидонския символ за точен израз на православната вяра, но се изказал против изравняването по значимост на неговия орос с Никейския символ[81].

Преди още да били пристигнали всички отговори, императорът предложил на папа Лъв да изпрати един легат, който да преговаря с представител на Тимотей по повдигнатия догматически въпрос. Папата категорично отхвърлил дори и мисълта, че е възможно Халкидонското вероопределение да става предмет на обсъждане с еретици, но изразил готовност да изпрати двама легати, които да защитават истинския догмат[82]. След известно време те наистина отпътували [83], снабдени с така наречения Втoри Tomus Leonis (Leo, Ep. 104) и един сборник от светоотечески цитати. Тъй като планът на императора за религиозен диспут пропаднал, той изпратил по силенциария Диомед римския Tomus на Тимотей в Александрия с нареждане за отговор; скоро в Константинопол пристигнало негово писмо, в което Тимотей заявявал, че не може да приеме като православен изпратения му папски Tomus[84]. Тогава императорът наредил метежът в Александрия да бъде потушен с военна сила и осъдил Тимотей на заточение в Гангра, където през 451 година бил изпратен Диоскор. Около 464 година Тимотей Елур, наклеветен от епископа на Гангра, бил заточен още по-далече – в Херсон Таврически[85]. Както самият той твърди, императорът започнал още веднъж преговори с него, но без резултат. Той оставал изгнаник, като използвал времето си за съставянето на две обширни и изобилстващи със светоотечески цитати книги против Халкидонския събор.

През 458 година починал Константинополският патриарх Анатолий[86]. За негов приемник императорът препоръчал столичния презвитер Генадий (458-471), ревностен халкидонист, когото несторианите проклинали, защото внесъл в диптихите израза Богородица (θεοτóκος).

Дори и след като всички отговори на епископите на анкетата от 457 година били вече пристигнали, а папа Лъв и Тимотей Елур били изложили обширно своите догматически противоречия като „спирачка” срещу старанията на Генадий Константинополски да докаже, че ръкоположението на Тимотей Елур е незаконно, а случилите се с Протерий безобразия следва да бъдат наказани, действал патрицият Аспар, на длъжност magister militum praesentalis, на когото император Лъв дължал короната си. С алански произход, той, подобно на съплеменниците си от времето на Улфила нататък, изповядвал формулата[87], съставена на Константинополския поместен събор (360 година). Относително независимите германски владетели на Запад, както и генералите на имперска служба се придържали към тази отдавна отречена формула не толкова по догматически съображения или от симпатии към някакво неподдаващо се на прецизно дефиниране арианство, а най-вече защото в лицето на Православната църква те виждали една институция, от която искали да останат повече или по-малко независими[88]. Още по-малко догматико-богословски основания имал Аспар, когато се застъпил за Тимотей Елур пред императора; него го интересувало единствено чрез този ход да отслаби Православната църква в лицето на Константинополския патриарх, който не гледал на него с добро око, защото бил арианин. Този интерес ръководел Аспар и след смъртта на Протерий, тъй като размириците в Александрия поставяли императора пред вземането на трудни решения. Лъв, от своя страна, следвал бавно, но последователно своята собствена политика. Чрез окръжното си писмо-анкета до водещите епископи и техните отговори той си извоювал недосегаема за нападките на арианите позиция. Затова, след смъртта на св. Анатолий, той поставил на катедрата още по-решителния халкидонист Генадий. Това, че римските легати останали в столицата много по-дълго време, отколкото изисквала мисията им, станало най-малкото не и против волята му. В началото на 460 година управителят на Египет получил заповед да отстрани Тимотей Елур от Александрийската катедра. Благодарение отново на усилията на Аспар на него му било разрешено да дойде в Константинопол, от което Генадий бил толкова загрижен, че изпратил римските легати обратно в Рим с писмо до папата[89], в което го молел да се обърне към императора. Изглежда обаче, легатите не отпътували толкова бързо, тъй като, когато писмото на папа Лъв[90], написано в отговор на молбата на Генадий, пристигнало в столицата, Тимотей вече отдавна бил заточен след безплодни преговори с императора[91]. Вече била изпълнена и втората част от заповедта до управителя на Египет – да се погрижи за приемник на Протерий. Пет месеца след като Тимотей Елур напуснал Александрия[92], православният Тимотей Салофакиола (σαλοφακίολος), наричан още Белия (λευκóς), човек кротък и миролюбив, заслужил уважението дори и на еретиците[93], бил ръкоположен за патриарх на Египет. Неговата синодика пристигнала в Рим малко преди 18 август 460 година[94].

Преди да станат императори, и Маркиан, а след него и Лъв, били за известно време доместици на Аспар[95], което допринесло за стабилната позиция на последния в продължение на дълги години[96]. Неговият син Ардавур бил повишен от Маркиан в magister militum per Orientem[97]. Да води политика генералът-еретик не можел и не искал. Без Аспар обаче Лъв нямало да получи короната; кофликтът между волята на владетеля и постоянните претенции на Аспар за благодарност продължил доста дълго време, като се стигало и до сблъсъци[98]. Положението на Аспар в двора било силно разклатено от донос, който през 466 година направил един исавриец. В него най-големият му син Ардавур, който и при Лъв запазил своя сан[99], бил обвинен, че е подтикнал персите „да въстанат против римския ред”, като им обещавал помощта си. Границата на империята никога не била така добре подсигурена срещу персийски нападения, както по това време, но императорът представил в свещения консисториум приложените като доказателствен материал писма на Ардавур до баща му. Старият генерал запазил самообладание: „аз предупреждавах достатъчно често моя син да не допуска никакво увреждане на душата си[100], но той не обърна внимание на това; отстрани го от служба и нека дойде тук да се защитава”[101]. Ардавур бил обявен за недостоен за всякаква militia[102] и получил заповед веднага да се яви в Константинопол, но там не бил подлаган на никакви други съдебни процедури. Неговият пост на главнокомандващ диоцез Ориент получил comes stabulorum Йорданес (също с германски произход), който скоро преди това спечелил императорското доверие чрез преминаването си от арианството в Православието[103]. Исавриецът-доносник получил cingulum[104] на комес на доместиците[105]. Неговото варварско име Тарасикодиса, син на Русумбладеот[106], било твърде трудно за изписване на гръцки език. Ето защо той скоро приел името на един magister militum per Orientem[107] при император Теодосий ІІ, наречен Зинон (Ζήνων), за когото съплеменниците му пазели спомена, че въпреки лошата им слава, той не се страхувал да ги използва за лична охрана[108].

Дори и под римско владичество исаврийците оставали верни на разбойничеството и пиратството, за което им помагали труднодостъпните планини и изпълненото с удобни скривалища крайбрежие на Исаврия и Киликия. Необичайно било един такъв незаразен от цивилизацията провинциалист да се постави на разположение на императорския двор, за да прави кариера, но още по-необичайното било, че това му се отдало. Самият император Лъв І, който бил слабо образован, бил щедър с доверието си, когато преследвал някаква цел, и преценил, че е по-добре да има около себе си този произхождащ от вътрешността на империята православен поданик, който нямал нищо общо с водачите на германските войски и дължал всичко на него, отколкото надменните, побелели в служба на двама императори, еретици-алани. Той търпял, а вероятно дори и негласно го насърчавал да привлича своите сънародници на тълпи в столицата и да ги назначава сред схолариите и екскувитите. Оттук далеч не следва, че Лъв искал да повери военната власт на Зинон и неговите хора с цел да предотврати германскатха заплаха. Като стар офицер той бил наясно, че в Зинон не се крие воинът[109], а неговите недисциплинирани съотечественици в открита битка били безполезни[110].

Авторът д-р Александър Омарчевски

След убийството на Валентиниан ІІІ (425-455), последният легитимен август на Запада, претенциите за императорското достойнство или за избирането на западен император се върнали обратно при източноримския валилевс. Но Константинопол бил твърде далече, за да може да попречи на германския magister militum или на вестготския крал при поставянето на нов западен император. Ето защо император Лъв признал в началото на управлението си Майориан (457-461) за император на Запада, както преди него това сторил Маркиан по отношение на Авит (455-456), въпреки че и двамата били въздигнати на престола без допитване до Константинопол. Когато германският пълководец Рицимер свалил Майориан и поставил на трона Ливий Север (461-465), от Константинопол дошъл отказ за утвърждаването му. През 465 година западният трон отново се овакантил. След безплодни преговори с краля на вандалите Гайзерик (Гензерих), който искал короната за Олибрий, и за да наложи волята си, опустошил крайбрежията на Италия, Сицилия, а накрая и на Пелопонес, император Лъв се решил да заяви претенциите си към Западната империя и през 467 година предложил патриция Антемий, зет на неговия предшественик Маркиан, за император на Запада. Това било съобщено на Гайзерик заедно с ултимативното искане да прекрати грабителските набези на своя флот. Отговорът му бил, че се готви за война[111]. За да го накаже, Лъв въоръжил една огромна флота от 1100 кораба, което погълнало огромни средства[112], поверил ръководството ѝ на Василиск[113], брат на императрица Верина, с цел престижът от една евентуална победа да остане в императорския дом. Командването на последния обаче било толкова некадърно, че след първоначалния си успех експедицията накрая завършила (468 година) с такава катастрофа, че се появили подозрения за предателство. Плановете за кариера на Василиск за момента пропаднали. Благодарение убежището (азила), предоставено му от храма „Св. Софѝя” и ходатайството на императрицата той успял да запази поста си на председател на сената (princeps senatus)[114].

Император Лъв имал две дъщери. След като неговият шурей Василиск бил изключен като престолонаследник, той бил принуден да търси чрез някой от зетьовете си възстановяване престижа и осигуряване бъдещето на династията си. Патрикий, вторият син на Аспар, предугадил ситуацията и след като още преди това преминал към Православието, сега подтикнал и баща си да стори същото. Този ход му донесъл назначението за кесар. Като такъв той бил изпратен в Александрия, за да покаже, че и след поражението от вандалите империята продължава да съществува[115]. Заедно с това той бил сгоден за втората дъщеря на Лъв – Леонтия, която, родена около 457 година[116], още не била дорасла за женитба. По-голямата ѝ сестра Ариадна получил за жена Зинон едновременно с избирането му за консул през 469 година и назначаването му за magister militum per Orientem[117]. Императорът съзнавал, че масовото струпване в столицата на исаври представлява заплаха[118], но не искал да остави своето протеже да се провали. С това назначение той по един достоен начин го отдалечил от столицата и му предоставил командване, което за момента не го изправяло пред тежки военни предизвикателства.

В Антиохия Зинон бил забъркан в църковните спорове от един константинополски клирик, който се сближил с новия сановник, за да може под негово покровителство да възстанови на чужда почва своето компрометирано в столицата битие. Петър Гнафей (γναφεúς, fullo, тепавичар), презвитер и парамонарий при храма на св. мъченица Васа в Халкидон, а същевременно и архимандрит в един от местните манастири, избягал в Антиохия от църковно наказание за ерес. Тук той се появил скоро след пристигането на Зинон. След като успял да привлече на своя страна богословски непросветения исавриец, Гнафей започнал да създава неприятности на антиохийския патриарх Мартирий.

Възстановеното разбирателство между императора и Аспар, след въздигането на Патрикий в кесар, не продължило дълго. Както изглежда, то било нарушено от истинските или предполагаеми интриги на Ардавур[119]; във всеки случай Зинон бил командирован от Антиохия в Тракия със специална задача[120], като от постоянно пребиваващата в столицата войска (exercitus praesentalis) били отнети някои подразделения и придадени под неговото главно командване. Тези части се разбунтували против омразния им исавриец и искали да го убият. Зинон избягал в Сердика, а оттам, заобикаляйки столицата, в Пилай в Източна Пропонтида, докато намерил сигурно убежище в Халкидон[121], откъдето привидно безучастно наблюдавал последвалото стечение на обстоятелствата.

Тъй като бунтовниците принадлежали към ръководените от Аспар войски, върху него паднало подозрението, че той ги е подбудил към бунт. Това се прибавило към доносите срещу Ардавур и така се оформила картината на съзаклятие на Аспар и синовете му срещу императора. Лъв не желаел да се стига до съдебен процес. Аспар и Ардавур били умъртвени в двореца от наемни убийци, а кесар Патрикий успял да се възстанови от раните си, но изчезнал от политическата сцена в сянката на частно битие. Най-малкият син на Аспар – Арменарих, който тогава не бил в двореца, се спасил и по съвета на Зинон избягал в Исаврия. Когато последният станал император, той му се отблагодарил с донос за едно готвено срещу него съзаклятие[122]. Във войната против Ил през 484 година Арменарих командвал един контингент от руги[123].

Когато се разчуло за убийството, един от готските офицери на Аспар се разбунтувал и с хората си щурмувал двореца; трудно отблъснат, той побързал да избяга при вожда на готите Теодорих Стари, син на Триарий и шурей на Аспар. Те опустошавали провинция Тракия дотогава, докато императорът не се съгласил да плаща на готите висок годишен данък. Освен това той назначил Теодорих за командващ конницата и пехотата (magister eqitum et peditum), направил го приемник на длъжността на Аспар и го признал за крал на готите[124]. Дали убийството на Аспар е могло да спаси империята от германската опасност? Последвалите събития показват, че то не е постигнало целта си[125].

Император Лъв І умрял на 3 февруари 474 година на 73-годишна възраст. Тъй като нямал пряк мъжки наследник, малко преди смъртта си той назначил за свой приемник внука си Лъв ІІ, син на Ариадна и Зинон, който, според едни, бил едва на шест, а според други – на шестнадесет години. Начело на империята останали две жени: съпругата му Верина и дъщеря му Ариадна. И двете не блестели с особени умствени качества, но били честолюбиви, развратни и се придържали към съмнителни религиозни убеждения. Веднага след смъртта на императора те поправили неговата грешка. Когато Зинон, бащата на малолетния император Лъв ІІ, дошъл в цирка, където по традиция се обявявало на народа за встъпването на престола на нов император, то момчето, подучено от майка си, възложило на главата му императорската диадема, като по този начин заедно с Лъв ІІ за съимператор бил провъзгласен и баща му Зинон. Десет месеца по-късно Лъв ІІ починал и Зинон останал самодържец на цялата империя[126].

Трябва да споменем като знаменателен факт, близък по време до управлението на Лъв І, унищожаването на Западната римска империя през 476 година. От това време Източната римска империя започнала да живее свой живот, политическият и църковен център на който бил Константинопол [127]. Ето защо някои смятат, че управлението на Лъв І представлява пределът, с който завършва обособяването на Източната римска империя, предначертано от Константин Велики, и започва нейното битие на самостоятелна държава[128].

Следва…(виж тук).

__________________________________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[72]. Παπαρρηγóπουλος, Κ., Ιστóρια του ελληνικου εθνους, t. II, 772-773; Hergenroether, Photius Patriarch von Constantinopel, Bd. 1, S. 110.

[73]. Така смятат повечето от изследователите на Източната римска империя; но Παπαρρηγóπουλος, op. cit., p. 773, оспорва това мнение, твърдейки, че съществуват някои свидетелства, според които и Теодосий ІІ бил венчан за царството си от Константинополския патрирах.

[74]. Παπαρρηγóπουλος, op. cit., p. 773-774; Theophanes, op. cit., p. 170; Cedrenus, op. cit., 1, 607-608; ср. Поснов, История…, с. 277.

[75]. Тези събития са разгледани подробно в следващата точка.

[76]. Evagrius, op. cit., lib. II, cap. 9.

[77]. Относно съдържащото се в нея неприемане и на Константиполския (ІІ Вселенски) събор, ср. Theodorus Lector. – In: Excerpta Vatopediana (ed. Papadopulos-Kerameus), p. 18.

[78]. АСО t. II 4 96-99; 103-104; 109.

[79]. От тези писма е запазено само това до патриарх Анатолий, in: Evagrius, op. cit., lib. II, cap. 9; в него се споменава за συνοδος ενδημουσα. В писмото до папа Лъв І се съдържа покана да посети Константинопол, ср. Leo, ep. 97.

[80]. Evagrius, op. cit., lib. II, cap. 9.

[81]. Ср. Поснов, История…, т. ІІ, с. 278.

[82]. Leo, Ep. 97 от 1 декември 457 година; Ep. 99 от 21 март 458 година.

[83]. Leo, Ep. 103 от 17 август 458 година;

[84]. Вж. подробно в Schwartz, Ed. Codex Vaticanus gr. 1431, p. 128.

[85]. Theodorus Lector. – In: Excerpta Vatopediana, p. 44.

[86]. Като презвитер на Александрийската църква и апокрисиарий на Диоскор при двора в Константинопол, Анатолий станал свидетел на свалянето, заточението и смъртта на Флавиан. Изборът на негов приемник Теодосий ІІ, който като император притежавал правото да посочи епископа на столицата, предоставил първоначално на константинополския клир, а след като той не стигнал до единодушие (както това вече се било случвало при изборите след смъртта на Аттик и Сисиний), на поместния събор (συνοδος ενδημουσα), на който жребий определил Анатолий измежду много кандидати, както той самият пише в Синодиката си до папа Лъв, ср. АСО ІІ 4, р. ХХХХV. Ръкоположен бил през юни 450 година, ср. Leo, Ep. 29; 30. Два месеца след това той бил изправен от Маркиан и Пулхерия пред алтернативата или да напусне поста си, или да подпише Tomus Leonis, което означавало да се включи в борбата против своя предишен владика и учител Диоскор. Той предпочел второто, след като му е било обещано, че на катедрата му ще бъдат дадени привилегиите, които действително били признати на последното заседание на Халкидонския събор за епископа на Новия Рим. На следсъборната църковна политика на Маркиан той почти не се противопоставял, защото тя била на негова страна в спора за привилегиите на катедрата му и посредничела за поддържането поне привидно на мира с Рим. Съвсем разбираемо е, че Анатолий не застанал на страната на Тимотей Елур в проведената през 457 г. императорска анкета, а се изказал в полза на Халкидон, тъй като от авторитета на събора зависели и дадените му привилегии.

[87]. Тази формула не била чисто арианска, тъй като омиусианите не приемали никейския термин омоусиос. След възстановяване ролята на Православната църква при Теодосий І и въздигането на никейската вяра, германските привърженици на тази формула били причислявани към арианите.

[88]. Франкът Хлодвиг и вестготът Рекаред са демонстрирали чрез възприемането на православното изповедание, че не се страхуват от империята. Противно на това, гонението на православните от краля на вандалите Хунерик и неговите ариански епископи е било рожба на страха не толкова от империята, колкото от опасността народът му да бъде асимилиран от римското население, което било православно. Числеността на вандалите (около 80,000 души, ср. Victoris Vitensis, Historia persecut. Vandal., 1, 1) е била твърде недостатъчна за огромната територия, която те успели да завладеят; освен това, в културно отношение те стояли значително по-ниско от местното население. Оттук идвала и омразата им, изразила се в жестокост.

[89]. Ср. Coll. Avell. Ep. 52.

[90]. Coll. Avell. Ep. 51 от 17 юни 460 година.

[91]. Schwartz, Ed. Codex Vaticanus gr. 1431, p. 128.

[92]. Ср. Victor Tunnunensis. Chronica minora 2, p. 186.

[93]. Evagrius, op.cit., lib. II, cap. 8-11; Theodorus Lector, op.cit., I, cap. 8-9; Cedrenus, op.cit., 1, p. 608; Theophanes, op. cit., 170-173; 187; Liberatus, Breviarium, cap. 16.

[94]. Coll. Avell. Ep. 53-55.

[95]. Procopius, De bello Vandalico, 1, cap. 4.

[96]. Макар и арианин, Аспар успял да повлияе на император Теодосий ІІ да не сваля блаж. Теодорит Кирски от катедрата, както било постановено на Разбойническия събор, ср. Theodoretus Cyrrhensis, Ep. 139.

[97]. Ср. Schwartz, Publizistische Sammlungen (PS), S. 179.

[98]. Ср. Candidus. – In: Photius, Bibliotheca 79; непосредствено след големия пожар в Константинопол; в Chronica Paschalia (ed. L. Dindorf), p. 595, е дадена точната дата – сряда 2 септември ІІІ индикт = 464 година; датировката по консулите за 465 година, ibid., p. 594; Marcellinus. Chronicon (ed. Th. Mommsen), p. 88, се основава на неточно сравняване с годината от индикта; заради енергичната си намеса при потушаването му, ср. Zonaras, Annales seu Epitome Historiarum (ed. L. Dindorf), 14, cap. 1, p. 252, Аспар получил обещание от Маркиан за префект на столицата (praefectus urbi) да бъде назначен негов съплеменник, но императорът не удържал на обещанието си, ср. Cramer, Anecd. Paris, 2, p. 312; Schwartz, PS, S. 179

[99]. Ср. Lietzmann, Das Leben, S. 76; Malalas, Chronographia (ed. Ludwig Dindorf ), p. 369; Suidas, Σευηριανóς. – In: Lexicon, sigma, 180, 1-54.

[100]. Той е бил замесен в безнравствените театрални представления в отдавна опасния за римските гарнизони сирийски провинциален център Антиохия, ср. Suidas, Αρβαβουριος. – In: Lexicon, alpha, 3803, 1-10.

[101].101. Цитирано според Schwartz, PS, S. 179.

[102]. Ολοπαγανóς, militia, тогава е обхващала както военните, така и цивилните длъжности.

[103]. Ср. Vita s. Danielis Stylitae (ed. Delehaye), p. 167.

[104]. Пояс, в смисъл на отличителен белег на достойнството на съответния сан.

[105]. Evagrius., op. cit., II, cap. 15; ср. Vita Danielis, р. 173 sq. Тук съобщението за първата поява за неизвестния дотогава Зинон е представено образно и живо. Разказът може да се смята за автентичен, тъй като императорът представил новоназначените сановници Йорданес и Зинон на светеца-стълпник, който бил и в постоянна писмена връзка с императора, ср. Schwartz, PS, S. 180.

[106]. Ср. Божилов, Ив., Ив. Билярски, Хр. Димитров, Ил. Илиев, Византийските василевси, с. 100.

[107]. Консул през 448 г. Той не е бил исавриец по произход, а високообразован мъж, познат на блаж. Теодорит Кирски, ср. Theodoretus Cyrrhensis, Ep. 65; 71.

[108]. Evagrius., op. cit., lib. II, cap. 15; Priscus. – In: Experta de legat, Rom., p. 146.

[109]. Ср. Malchos. – In: Excerpta de leg. Rom., p. 164.

[110]. Това станало видно при въстанията през 484 г. и 492 г., когато исаврийците се оставили да бъдат победени и избягали в планините, ср. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de insid., p. 137; 142; Marcellinus, op. cit., p. 94.

[111].Priscus. – In: Experta de legat, Rom., p. 154.

[112]. Тъй като това начинание не било популярно в Константинопол заради станалите непосилно високи данъци, за да има оправдание, Лъв разпространил слуха, че Гайзерик възнамерява да превземе Александрия, която била основният снабдител със зърно на столицата. Чрез един камериер императорът споделил тези свои опасения и с Даниил Стълпник, както и намерението си да изпрати една армия в Африка. Светецът предал да му отговорят, че нито Гайзерик, нито негов приемник някога ще стъпят в Александрия, но ако императорът желае да изпрати армия в Александрия, то това зивиси от неговото благоволение, ср. Delehaye, Vita s. Danielis Stylitae, 186-187; Мутафчиев, П., Лекции…, с. 124.

[113]. Procopius, De bello Vandalico, 1, 6. Той наследил на този пост Рустиций (консул през 464 г.), когото Лъв назначил за magister militum в началото на своето управление, ср. Suidas, Βασιλίσκος. – In: Lexicon, beta, 163, 1-3; Zonaras, op. cit., (ed. Dindorf.), 14, I, p. 253; с това се свързва и неговият консулат през 465 г. От Priscus. – In: Exc. de legat. gent., p. 589, може да се заключи, че той и неговият предшественик били magistri militum per Thraciam, както подчертава и Theophanes es., op. cit., p. 113; дори годината (463/464) е приблизително точна, докато датировката от същия период за назначаването на Зинон за magister militium per Orientem е твърде ранна, ср. Византийските василевси, с. 101 (469 г.). Временно командването на Тракия, вакантно поради издигането на Василиск за главнокомандващ на африканската експедиция (467 г.), получил Анагаст, ср. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de ins., p. 129.

[114]. Ср. Delehaye, Vita s. Danielis Stylitae, 186-187.

[115]. Theophanes, op. cit., p. 116 за 5961 г. (468/469 г.).

[116]. Ср. Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 37; Evagrius, op. cit., III, cap. 26.

[117]. Candidus. – In: Photius, op. cit., 79; Vita Danielis, p. 184; Theophanes, op. cit., p. 113; Византийските василевси, с. 101.

[118]. Ср. Codex Iustinianus (ed. Krueger), 9, 12, 10 от 28 август 468 г.

[119]. През 469 година въстанал magister militum per Thraciam Анагаст, но после прекратил въстанието и заявил, че е бил подтикнат от Ардавур, ср. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de ins., p. 130. Добре осведоменият исавриец Candidus. – In: Photius, op. cit., 79, разказва за един опит на Ардавур да привлече на своя страна исаврийците в столицата, за което Зинон бил направил донос.

[120]. Според Codex Iustinianus, 1, 329, това командироване трябва да е станало на 1 юни 471 г. Според другия извор – Johannes Antiochenus,– In: Exc. de ins., p. 130, Йорданес е станал приемник на Зинон като magister militum per Orientеm по време на своя консулат (470 г.).

[121]. Theophanes, op. cit., 116-117.

[122]. Damascius. – In: Photius, op. cit., 242, col. 352a.

[123]. Източногерманско племе, ср. Johannes Antiochenus,– In: Exc. de ins., p. 135.

[124]. Ср. Мутафчиев, П., Лекции…, с. 126.

[125]. Ср. Schwartz, Ed., PS, S. 184.

[126]. Evagrius, op. cit., II, cap. 17; Theodorus Lector, op. cit., I, I, cap. 24; 27; Theophanes, op. cit., p. 185; Cedrenus, op. cit., 1, p. 614.

[127]. Константинопол в описваната епоха се превърнал в нещо като Пантеон на Византийската империя. Императорите отвсякъде събирали в града свещени предмети, мощи на мъченици и подвижници, с което го правели притегателен център за вярващите, ср. Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 61-65; Cedrenus, op. cit., 1, p. 614.

[128]. Παπαρρηγóπουλος, op. cit., II, 786-789.

Изображения: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7q