Галя Тодорова Господинова

В православната традиция са познати голям брой празници свързани с Христовите ученици. Някои от тях са посветени на всички апостоли, други на един или двама от тях. Паметта на двамата първовърховни апостоли Петър и Павел се чества на 29 юни. На следващия ден – 30 юни е празникът посветен на Събора на дванадесетте апостоли и прослава на св. апостол Павел. На 16 януари се извършва поклонение на честнѝте вериги на св. апостол Петър. На Запад съществуват и други празници, свързани с апостол Петър като датите 29 и 30 юни съвпадат, 18 януари е честване катедрата на светеца в Рим, 22 февруари – честване катедрата на св. апостол Петър в Антиохия, 1 август честване веригите на апостола. На Изток за честването на веригите се установява датата 16 януари; така е отбелязана в старите типици, като например този на Великата Константинополска църква (IX-X век) по ръкопис на Патмоската библиотека, в типика на Константинополския Евергетски манастир от XI-XII век ръкопис №788[1] и други. Култът към св. апостол Петър е бил голям, както приживе така и след мъченическата му смърт. Свещеното Писание ясно говори за това (Деяния на светите апостоли 5:13-5; Деяния на светите апостоли 5:26; Галатяни 2:1-9 и други). Св. Петър е от град Витсаида Галилейска. Според книгата Деяния на светите апостоли около 42-ра година е предприето гонение от император Ирод Агрипа, при което той е хванат и хвърлен в тъмница. Бил е окован с вериги (Деяния на светите апостоли12:6), но през нощта се явил ангел и освободил апостола. През 67-ма година светецът отново е окован във вериги от Нерон, който го осъдил на смърт.

Константинополският патриарх Фотий (820-891), доминираща фигура във византийския религиозен, обществен и политически живот, бил ”винаги готов да признае изтъкнатото положение на св. Петър сред апостолите[2]”. Често при кореспонденция, обръщения между него и други висши източни и западни свещенослужители и общественици се използват изрази подчертаващи особеното място и авторитет на св. Петър: „Все пак било, че искате да ви бъде ръкоположен патриарх, било архиепископ, било епископ, не можете да искате по-уместно от никого другиго такъв да ви бъде ръкоположен, освен от първосвещеника на престола на блажения Петър, от когото си е получило началото и епископството, и апостолството”[3] ”и блаженият Петър, който обитава своя престол и председателствува, дава на допитващите се истината на вярата[4]“. В писмото на българския цар Калоян до папа Инокентий III също се употребява подобен род словосъчетания и се подчертава апостолската приемственост на църквата. Настойчивото поддържане е с цел – представяне на една империя като Царство Небесно. Идеята, че една определена земна църква може да има „в пълния богословски смисъл по-голяма способност да запази вярата на Петър, е чужда на византийците[5]“. Престижът на Рим не се е оспорвал, но интерпретацията и настояването за авторитета на Вселенските събори е присъщо на Изтока. Предлагам един цитат на Йоан Майендорф, особено показателен за този случай. Това е едно обръщение на Николай Месарит към латинците от XIII век,”Вие се опитвате да представите Петър като учител единствено на Рим, докато божествените Отци говорят за обещанието, дадено му от Спасителя като за имащо католическо (съборно) значение и като отнасящо се до всички, които са вярвали и вярват, вие силом навлизате в тясна и лъжлива интерпретация, приписвайки го само на Рим…[6]”.

Част от литургичните чинове в Западната и Източна група носят имената на някои от апостолите или общо на апостолите, каквито са древната антиохийска литургия на светите апостоли превърнала се в основа на византийската литургия на св. Иоан Златоуст и етиопската литургия на светите апостоли.

По въпроса за така наречените апостолски литургии, трябва да споменем, че те са написани в духа на апостолското учение, което от своя страна е гаранция за тяхната приемственост. Тези литургии са минали през различни редакции, но въпреки това те носят белега на древността[7]. Истинските автори на тези литургии са неизвестни, тъй като ако те бяха излезли изпод перото на някои от апостолите, то щяха да намерят място в новозаветния канон.

В “Беседа против богомилите” презвитер Козма дава следното много интересно свидетелство, за произхода на различните литургични чинове: ”Казвате, че не апостолите са установили литургиите и причастяването, а св. Иоан Златоуст; че от рождество Христово до Иоан са се изминали повече от триста години. Нима толкова години Божиите църкви са били без литургия и без причастяване? Та апостол Петър не създаде ли литургия, която и досега държат римляните[8]?” Очевидно презвитер Козма има предвид класическата римска литургия, а не латино-византийската, която е със същото име, защото е споменал само римляните. От това свидетелство се вижда, че представителите на Българската църква са познавали Литургията на св. Петър. По същото време тя вече е „официалната“ литургия в Римската църква. Заслужава внимание предположението на професор Смядовски: ”Козма има предвид в случая нещо, което е било прилагано някъде и някога по българските земи, а не само богослужението на славяните католици, хървати или чехи[9].”

До нас са достигнали три редакции на Литургията на св. апостол Петър.

Първата Литургия на св. апостол Петър е маронитска по произход. Известна е под наименованието „Sarar”[10]. По съдържание и структура тя е близка до източно-сирийските литургични чинове. Другата редакция на тази литургия е тази на Римската църква. В някои древни итало-гръцки молитвослови Римската литургия е написана като „литургия на св. Петър[11].” През VI-ти век св. Григорий (590) ревизира частите на литургията. Литургията на св. Петър е била използвана в Латинската църква до II-рия Вселенски събор (1969 година).

Радикалното отличие съдържащо се в основата на Римския канон е именно тази, че епиклезиса[12] предшества анамнезиса. Тази радикалност в литургическата наука се обяснява с две хипотези. Първата е на немския учен A. Baumstark изказана в 1904 година като в нея се предполага, че елемента на римската формула: епиклеза-анамнеза принадлежи на египетския вариант на традициите на св. Петър.

Около 57-62 година апостолът е бил в Египет и е основал църква във Вавилон[13]. Другата хипотеза е на английския египтолог Флиндес Петри, който е намерил в манастира Деир Бализе в долината на Нил, папирус съдържащ литургичен текст от II-III век. В този древен текст формулата на канона е такава каквато е в Римската литургия.

В Хилендарския ръкописен служебник на патриарх Евтимий след литургията на св. апостол Яков стои тази на св. апостол Петър. Там тя е наречена – чин на латинска миса и canon misse. Това е третата редакция на Литургията на св. Петър известна като римско-византийска[14].

Тази литургия днес не се използва в нито една църква. Изказани са няколко предположения за преводача на тази литургия, както и за причините, довели до превеждането ѝ. Възможно е тя да е преведена от самия патриарх Евтимий. Важното за това ръкописно чинопоследование е, че се споменават римските папи Климент, Корнилий, Григорий и светиите – картагенския епископ Киприан, римските безсребърници Козма и Дамиан, св. Амвросий Медиолански, св. Агапия, св. Параскева, св. Киликия и други. Трябва да отбележим, че освещаването на Светите Дарове в тази литургия (става въпрос за литургията, по Хилендарски ръкопис) се извършва във време, когато се произнасят словата: „Вземете, яжте, това е Моето тяло…”; и „пийте от нея всички; защото това е Моята кръв…”

Характерното е липсата на призоваването на Светия Дух над Светите Дарове. Преди да бъде открит друг препис на тази литургия или така наречената ”Литургия на св. Петър” по Синайския ръкопис № 5, в науката не е бил известен друг славянски превод на тази литургия освен този в хилендарския ръкопис. Синайския ръкопис № 5 е открит през 1975 година в манастира “Св. Екатерина” в Синай. За него професор Смядовски казва, че е “опростено гръцко чинопоследование със старинен произход, с типичен източен (византийски) строеж и заемки от Литургията на св. Яков[15]”. Сведения за този нестандартен тип литургия са отбелязани от Иоанис Тарнанидис – Солун[16], И. Христова, С. Смядовски, протоиерей Благой Чифлянов и други. Професор Тарнанидис отбелязва, че в структурата на литургията се следва първо източния модел, след това римският (западният) и накрая отново имаме връщане към източната богослужебна практика. Самата структура е следната: ”Проскомидията започва с възгласа ”Благословено Царство на Отца…”, после “Единородни Сине и Слово…”, следва малкия Вход, молитвите, Трисвятое, апостолските и евангелските четива, херувимската песен и се стига до Веруюто. В този момент, след „Достойно и праведно” и молитвата на свещеника „Достойно и праведно ест…” и така нататък и „Свят, Свят, Свят Господ Саваот…”, се вмъква римският (западен) канон, който започва с молитвата “Тебе Всемилостиви Отче…” След този канон, който е много обширен и съдържа група молитви, които се изпълняват без призив („и направѝ този хляб…”), следва освещаването на Светите Дарове и „Отче наш”, като Литургията завършва със завръщането към чисто източната богослужебна практика („Боже на духовете и на всяка плът…”) и Отпуснителна молитва[17]. Професор Тарнанидис не разглежда Литургията на св. Петър от литургична гледна точка. Съществуват преводи на различни езици на тази литургия с източни и западни литургични елементи. Те са на гръцки, славянски и грузински език. Късната Литургия на св. Петър е позната в два славянски списъци – на Хилендарския (XVII-ти век), открит 1880 година от Порфирий Успенски и по-новия на Полихроний Агапиевич Сырку. Втория списък е киевският ръкопис (XVII-ти век), открит от Франтишек Мареш. “Наличието на Киевските листове, както и два пасажа в старобългарската книжнина свързват преводът на Литургията на св. Петър и употребата ѝ сред славяните с Кирило-Методиевата епоха[18].” В ръкописа се намират неидентифицирани молитви на мъченици, ангели, св. Иоан Предтеча, апостоли, както и канон на Рождество Христово и Благовещение. Ръкописът от Синайския манастир е написан на глаголица.

Доказателствата, които привежда професор Смядовски, за да подтвърди, че Литургията на св. апостол Петър е византийска са четири, а именно:

-„наличие на недоразвит проскомидиен чин, изтеглен в началото на службата “ – “нещо недопустимо в структурата на римската литургия;”

-„в три от четирите варианта, към които възхождат различните преписи, се среща характерният дяконски възглас (станьмь добрь), с който се съобщава, че настъпва времето за принасяне на даровете в жертва и който липсва в римския сакраментарий”;

-„Литургията на св. Петър се отличава от развитото и напреднало цариградско богослужение с архаичната си постройка, с липса на двете проскомидийни молитви (след херувимската песен)”;

-„За старинноста ѝ говори и фактът, че в нито един от преписите, освен в късния славянски препис (XVII-XVIII-ти век), от Хилендарския манастир, (публикуван от епископ Порфирий Успенски), няма указание за извършването на така наречената Алегория на възнесението (отнасянето на остатъка от причастието от олтарната трапеза в протезиса)[19]”.

Различни становища има по отношения на това, откъде произлиза този ръкопис, чия е тази богослужебна традиция и датировка. Едни от изследователите са на мнение, че началото е от Солун, други от Света гора, Южна Италия и други. Професор Тарнанидис е на мнение, че „в региона на Македония не само нейният гръцки вариант би трябвало да е известен, а и нейното славянско възпроизвеждане, което става в района на Охрид, в книжовното средище на Климент…[20]” Авторът доказва с привеждането на различните становища, че този ръкопис “преследва определена цел[21]”. Впрочем славянският превод на който и да е богослужебен текст на западната традиция от кръга на Кирил и Методий не е могъл да не представлява дипломатически ход на византийските апостоли, с цел да бъде предотвратен протестът на латинския клир срещу тяхното дело[22].” Така тази литургия трябва да мислим, че е отпреди X-ти век. Следователно не е изключено славянският превод на Литургията на св. Петър да е дело на светите братя Кирил и Методий. Славянските мисионери, въпреки, че са били изтъкнати богослови и добри дипломати, а и официални пратеници на Византия, не смятам, че вмъкването на западни елементи в източната богослужебна практика е било и “представлява жест на доброжелателност и компромис спрямо тамошната традиция[23]“.

“Приемниците на папа Николай I, въпреки че бяха загрижени поради противоположните сведения, които им се донасяха около доктрината и дейността на св. Кирил и св. Методий, когато се срещаха директно с тях, одобряваха напълно двамата Братя. Забраните или ограниченията при ползването на новата славянска литургия трябва да се припишат повече на съществуващите тогава напрежения и на променливите политически отношения както и на нуждата да се спазва съгласието[24].” Прибързано е да завършвам със заключения. Проблемът сега е актуализиран и докато не се публикува славянския текст на ръкописа, слависти и богослови, ще се въздържат от изказване на мнения. След като бъде направен преводът ще се пристъпи към отговаряне на редица въпроси като: откъде произлиза преписът, времето на неговото създаване; от кои кръгове произлиза авторът и други. Едва тогава ще се проследи какво е чинопоследованието, което ще се направи от литургистите и от тяхна гледна точка ще се определят и някои неустановени досега неща в елементите на богослужебната практика. Стилистиката на Кирил и Методий е добре известна на учените старобългаристи и вярвам, че ще бъде разкрито, ако не скоро то за в бъдеще, на кого принадлежи славянския текст на така наречената „Литургия на св. Апостол Петър” и дали наистина може да я припишем като още едно дело на светите братя Кирил и Методий от които патриарх Евтимий заимства.

__________________________________________

*Публикувано в https://academia.edu. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Вж. Пандурски, В. Св. св. първовърховни апостоли Петър и Павел в богослужението и иконографията (по случай църковните апостол-Павлови тържества през 1951 година). В: Годишник на Духовната академия 1951-1952 година, с. 26-30.

[2]. Цит. по Майендорф, Йоан. Византийско богословие. С., 1995 година, с. 78.

[3]. Цит. из: Отговорите на папа Николай по допитванията на българите. С.,1994 година, с. 150.

[4]. Пак там, с.159.

[5]. Цит. по: Майендорф, Йоан. цит съч. с. 130.

[6]. Пак там: с.129-130.

[7]. Вж: архмандрит Авксентий. Литургика, част III; Пловдив, 2010 година, с. 39; Цитат из: Отговорите на папа Николай по допитванията на българите. С.,1994 година, с. 150.

[8]. Цит по: Презвитер Козма. Беседа против богомилите. Карнобат 1921 година, с. 64.

[9]. Цит по: Смядовски, С. Литургия на Св. Петър. В: Кирило-Методиевска енциклопедия. Т. II. С., 1995 година, с. 542.

[10]. Това е дума, „с която започва като „анафора на Петър, първовърховен между апостолите и учениците” или като “, литургия на дванадесетте апостоли.” (Цит по: архимандрит Авксентий. Литургика, част III; Пловдив, 2010 година, с. 132;).

[11]. Пак там, с. 482.

[12]. В западните литургични чинове епиклезата е била част от евхаристийните молитви, но около V-ти век тя постепенно отпада (Вж: Архимандрит Авксентий. Литургика, част III; Пловдив, 2010 година, с. 244.

[13]. Към края на I-ви век след Христа християните наричали цялата Римска империя с името Вавилон (1 Петр. 5:13). През този период величественият някога град Вавилон се разпростирал в развалини и представлявал пустинно място.

[14]. Структурата на тази литургия в първата част, повтаря чина на проскомидията на византийските литургии, след това следва западното чинопоследование (след ангелската песен продължава със западната част на канона молитвата „Тебе Всемилостиви Отче…”). Накрая отново следва източната богослужебна традициа (тоест след освещаване на даровете до края).

[15]. Цит по: Смядовски, С. цит. съч. с. 541.

[16]. Данните, които дава автора са от една международна научна конференция, състояла се в София през 2000 година, а статията е озаглавена: Литургията на свети Петър по Синайския ръкопис 5. В: Средновековна християнска Европа: Изток и Запад, ценности, традиции, общуване. С., 2002 година, с. 213-219.

[17]. Цит. по: Тарнанидис, Й. Литургията на Свети Петър по Синайския ръкопис В: Средновековна християнска Европа: Изток и Запад ценности, традиции общуване, С, 2002 година, с. 213.

[18]. Цит. по: Смядовски, С. цит. съч. с. 541.

[19]. Пак там, с. 541.

[20]. Пак там, с. 218.

[21]. Пак там, с. 216.

[22]. Пак там, с. 216.

[23]. Ако подходим с разбиране към един цитат от книгата на папа Йоан Павел II “Кирил и Методий благовестие и екуменизъм. Документи” (С., 1996 година, с. 43) ще разберем колко сложни са били условията тогава. От друга страна са неустановените условия и липса на богослужебна традиция сред новопокръстените народи.

[24]. Пак там: с. 43.

Изображения: св. апостол Петър (1-67). Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-dXc