РЕЧЕ БОГ: ДА БЪДЕ СВЕТЛИНА. И БИДЕ СВЕТЛИНА.
ПРАВОСЛАВИЕТО Е ВСЕЛЕНСКАТА ИСТИНА, ИСТИНАТА ЗА ЦЕЛИЯ СВЯТ, ЗА ВСИЧКИ ВРЕМЕНА И ЗА ВСИЧКИ НАРОДИ (Протоиерей Георги Флоровски).
В настоящата подглава ще посочим проблемите, свързани с фактическия правен статус на традиционното ни източноправославно[225] вероизповедание, дейността на новите религиозни движения (базиращи се на окултни доктрини) и заплахите за обществото и отделната личност, произтичащи от деструктивните прояви на тоталитарните секти и НРД. Налице са нови условия и нови предизвикателства (с правен освен с духовен характер) в духа на националните традиции и в рамките на правната ни система според европейските норми и юридическите принципи на правото на вероизповедание. Според нас законодателството на Република България относно вероизповеданията не е хармонизирано ефективно напълно с европейските правни норми и международните правни норми, които се прилагат в повечето страни – членки на ЕС, по отношение на опасните култове и езотеричните опасни духовни практики.
Имаме предвид, че не се прави компетентен анализ и надзор за законосъобразност[227] при регистрацията на ЮЛНЦ и други ЮЛ[228], регистрирани и нерегистрирани по ЗВер, вр. ГПК[229] – които осъществяват неорелигиозна дейност. Или може би някои НРД проявяват религиозни форми на общественоопасна деструктивна дейност (в духовен и юридически аспект) за обществото. Така възниква въпросът, трябва ли НРД да бъдат равнопоставени в своя юридически и граждански статус[230], или е необходимо да бъдат третирани законодателно различно от БПЦ според чл. 13[231], ал. 3, вр. ал. 2 КРБ? Тоест когато в Република България проникне и се легитимира едно НРД с мистично окултна доктрина, как тогава може да се осъществи правоохранителна превенция срещу дейността на традиционно действащи в страната ни окултисти индивидуалисти: лечители, магьосници, екстрасенси, астролози, баячи, биоенерготерапевти и други?
В държавата ни също така няма орган, който да предлага компетентна консултация по описаните въпроси по отношение на окултно пострадалите хора. А един такъв държавен орган, целящ да рехабилитира окултно пострадалите, трябва да работи в тясно сътрудничество с Българската православна църква. В този ред на мисли, бихме споменали, че според върховенството на закона[234] този държавен орган (за превенция срещу опасните езотерични – сектантски формации) според ПЕС трябва да се стреми да подпомага правилното (обективното) ориентиране в тази област на специализираните държавни органи, свързани с образованието, възпитанието на младежта, спорта, правоохранителната система, средствата за информация и обществото. Следователно налице е реална заплаха за сигурността на обществото от окултната експанзия в Република България; дори може би е обусловена опасност за националната сигурност. Но нека преминем към духовния аспект на проблема. Причините и предпоставките за възникване, обособяване и по-нататъшно разпространение на новите религиозни движения (базиращи се на окултни философии) основно се делят на вътрешни и външни. От тази гледна точка православното мисионерство ги свързва с проблемите във вътрешноцърковния живот или в духовния живот на отделни членове на Църквата. Вътрешните причини са следните: 1) Неблагоразумна ревност за спасение. 2) Горделивост, която неминуемо ражда духовна прелест (1 Тим. 5:3–5; 1 Кор. 8:2–10; 3). Увлечение в някоя лъжефилософия или лъженаука (Кол. 2:4, 8; Евр. 13:9; 1 Тим. 1:6, 7). 4) Страсти, които неминуемо бунтуват човека против Бога и го карат да се самообоготворява (2 Тим. 3:1–13) и др. 5) Дяволът (Иоан 8:43–45; 1 Тим. 5:15; Рим. 16:20)[235].
Външните причини в частност се свързват с неуредиците на църковния живот; недобросъвестно или некомпетентно изпълняване на пастирските задължения от свещенослужителя (душепастир) спрямо адептите (жертвите на окултизма и сектите), комерсиализиране на свещеническото служение, недостатъчна православна просвета (в областта на душеспасителните грижи към окултно пострадалите), външен натиск върху свещеника и братството от светската власт или други фактори. В по-голям мащаб могат да бъдат изредени следните видове причини: 1) социални; 2) икономически; 3) политически; 4) из областта на културата; 5) исторически. Социални: масова секуларизация, толериране на секти от управляващите, умишлено отнемане на социални функции на Православната църква от властимащите и умишлено потискане на православните от управляващите. Икономически: икономическа криза в страната, нестабилност на църковния бюджет, църковна бюрокрация във висшите среди (църковни администрации, митрополии, църковни наместничества и настоятелства) и други. Политически причини: корупционни похвати спрямо видни политически личности от секти, толериране на секти по международни споразумения, присъединяване на известни политици към сектантски общности. Причини из областта на културата: всеобщ упадък на културата, подмяна на ценностната система, лансиране на идеи с псевдохуманно съдържание, криза в сферата на образованието (светското и религиозното) и други. Исторически: военновременна обстановка, държавен преврат, смяна на системата и начина на управление в съответната държава, глобализацията на света и икономиката. Това не е всичко, което може да се каже, но голяма част от изброените причини са актуални както за Република България, така и за съвременния свят като цяло. Друга обективна и съществена причина за разпространението, практикуването и процъфтяването на окултизма в Република България е отношението между държавата, църквата и обществото[236]. Следователно, за да обясним накратко отношенията между Църква и държава и рефлексията на отношенията им върху обществото с оглед на разпространението на окултизма в Република България, трябва да започнем с историческото развитие, което е довело (във времето) до два главни, различни и големи, взаимно проникващи се организма: държавата и Църквата.
Всеки от двата организма е със своя основа, цел и средства за постигане на целите си. Но представени като кръгове[237], те взаимно се пресичат (проникват) в известни точки откъм идейната страна и целите. Защото държавата има за цел установяване и поддържане не само на правовия ред и сигурност (чрез превенция и физически средства на правоохранителните органи). Държавата като особен субект на правото има правово-политически задачи и задачи за осъществяване на културно-социален ред: правда, социален мир и справедливост, организиране на образованието (чрез училищата), поддържане на миниум морал (чрез наказателното право) и така нататък. А Църквата[238] има за цел не само отвъдсветовното или задгробното (отвъдното), а и придобиване на царството Божие на земята, при духовно проникване в социалния бит и ред, чрез създаване на духовна култура въз основа на религията и религиозния морал на християнското учение за смисъла на човешкия живот. В тези два организма като членове често влизат едни и същи хора, цели народи: национална държава, народна поместна църква. Така от отношенията на църквата и държавата се идва до известно единство, без да се губи различието между тях; стига се до известна хармония, но и до известна дисхармония (вследствие останалите различия), а оттук и – до конфликти между тях, които обуславят благоприятна почва за проникването на нехристиянските учения (базирани върху окултизма). Следователно тези борби за надмощие – за проникване на държавата от църквата – християнската държава, или пък обратното – държавната църква, водят до отслабване на духовната и пастирската дейност и до отслабване на националната сигурност и разрушаване на конституционния ред. Погледнато в ретроспекция след Христа и християнството обаче, нито единството и хармонията, нито различията и борбите довеждат до сливане на двата организма, до изчезване на единия за сметка на другия. В този смисъл самата постановка: Църквата и държавата крие в себе си трудна интерпретация. Коя държава? Държавата днес в условията на глобализация не е една, както едно време (Римската империя например). И коя църква? И днес Църквата „не е една“, макар ние, православните, да знаем, че Църквата е една, свята, съборна (вселенска) и апостолска според догматите и свойствата си. Днес не само че имаме много църкви (християнски) с различни схващания (еклисиологии) и за самите себе си, и за самата държава, но имаме и различни религиозни общества и общности (НРД), главно нехристиянски. Има и нещо общо (в правен аспект) в държавите – те са изградени според конструкцията на римското право. Същото (в правен аспект) важи и за църквите и религиозните общества и общности. От това общо може да се изведе и общата социална норма.
Поставената тема може да бъде разглеждана: 1) от църковно или държавнополитическо гледище: от гледището на наличните условия (според времето), на текущите нужди, на принципа на църковната икономия[239] или на политическия опортюнизъм; и 2) от чисто идейно-теоретично или правово гледище: от основната норма, от далечната, неизменната цел. Оттук се идва до установяване на дадена система на отношения между държава, църква и общество (в секуларния му вид). Така и методът на разглеждане на темата може да бъде първо историческо-библейски: какво отношение или какви форми на отношения дават историята и Свещеното Писание; второ, правово-догматичен (еклисиологичен): във връзка с каноничното гледище, между църквата и държавата (например според каноните на вселенските събори; Юстиниановото законодателство през VI век след Христа и други компоненти); или, трето, трябва да се подходи чрез философския и конституционен метод: какви форми на отношения следва да има от теоретико-идейно и социално гледище между църквата, държавата и обществото предвид опасността за обществото от окултните практики? Придържането само към единия метод би било едностранчиво и стеснително от гледна точка на правото и учението за държавата. Защото историческият метод игнорира догматично-правния, философския и социалния. Тоест онова, което е или пък което следва да бъде идеал[240] за постигане на отношенията между държавата и църквата. Догматическият метод пък игнорира опита от миналото (ако бъде взет сам по себе си) и мярката за идеала за държава и църква според Свещеното Писание и Свещеното Предание. Идейният метод сам по себе си игнорира реалното значение на даденото в опита на миналото и силата на настоящето – възможно постижимо.
Правилното методологично разглеждане на въпроса за окултните секти и окултизма като цяло изисква едновременно, паралелно, синтетично ползване и на трите упоменати метода, които са изразени по-долу в редовете на настоящата разработка според зададената тема. Това е така, защото след Мартин Лутер[241] думата секта придобива ново съдържание и през XIX век понятието секта напълно се оформя с държавно-юридически характер.
Наред с всички други науки и богословски дисциплини според учението на Църквата православното пастирско богословие също трябва да изрази мнение по въпроса, що е секта. Определението трябва да бъде максимално изчерпателно и да отговаря на духа на тази наука, защото освен като чисто богословска наука пастирското богословие кореспондира със социологията, психологията и дори психиатрията[248]. Това дава основание тя да се възползва от техния опит със сектите. Изведеното по-долу определение цели да синтезира най-същественото от гореизложеното за същността на сектите и се стреми да не противоречи на православната догматика. Секта[249] (сектантска формация) е обособена група (юридическо лице), общност или общество от последователи на учение с религиозно, хуманно, синкретично, анархистично или дори политическо съдържание. Общността се стреми да откъсва хора от официалното вероизповедно течение (Църквата), обществените и социалните структури и да ги превръща в свои последователи – адепти. Изразява отрицателно, опозиционно, реакционно и деструктивно отношение към всичко, което противоречи на нейните цели, принципи, учения, догми, култ. За секта в пълния смисъл на думата се говори при наличие на формулирано учение или изграден култ. В много от случаите съвременните секти изискват пълно подчинение и безрезервно отдаване на волята на техните закони, лидери и религиозни учители[250]. Изложеното определение не претендира за изчерпателност[251], но дава известна представа за сектата и нейните изяви в обществото. То е синтез от опита на социологията, теологията и психологията.
Когато се говори за ерес и секта, термините трябва да се диференцират от понятието разкол, което има църковно-дисциплинарен характер. То се употребява най-вече в Православната църква за случаи на отделяне или отпадане от Църквата на нейни членове (най-често група) по обредови, канонични и дисциплинарни въпроси. Характерното в случая е, че няма различие по верови въпроси, липсва изкривяване и изопачаване на догматите на православната вяра. Явлението в много от случаите се свежда до непослушание и неподчинение на висшата църковна власт[252]. Често, когато се говори за секта, понятието се смесва със сродния термин сектантство. Макар че има много общи неща, залегнали в употребата на двете понятия, има и твърде много разлики и е недопустимо тяхното объркване и смесване. Отделно от казаното терминът сектантство[253] в последно време също се употребява често. Употребяват го богослови, социолози, психолози и психиатри, които влагат в него различен смисъл и съдържание. Основно го отнасят към изявите на съвременните секти (НРД) вътре в самите тях или по отношение на обществото. За да се избегне смесване на понятията, е нужно православно богословско осветление на въпроса – от гледна точка на някои социолози сектантството е налице, когато членовете започват да се раждат, а не да бъдат превръщани в членове на сектата. Това се нарича проблем на второто поколение, а целият процес – сектантство[254]. В този случай понятието се използва за обозначаване на социален процес в сектантската общност, валиден за различни социални групи извън сектите. Вероятно с него се цели да се наблегне на религиозното възпитание на родените в сектата деца, което коренно се различава от интеграцията на привлечени към нея нови членове. Изложеният възглед, макар да е актуален, се отличава от онова, което православното богословие нарича сектантство. Това, което имаме за цел да изясним, е, че сектантство[255] може да има и тогава, когато няма обособена секта. В тези случаи липсват всички необходими компоненти, за да бъде класифицирана една общност като секта, но са налице някои или поне един от тях. Докато понятието секта винаги е свързано с представата за група и групова религиозна дейност, сектантството може да се употребява и в индивидуален план, за индивидуални прояви. Най-често сектантството може да се прояви като противоречие към религиозните и социалните институции. Сектантството се изявява в прекъсване на връзката с обществото[256] и е с ясно формулирано деструктивно учение. Подобни групи могат да се откъснат от някоя религиозна секта или партия и да се съберат около някакъв самозван пророк, окултист или друг вид лидер. Те могат да имат политическа окраска. Следователно нужно е да се направи паралел между секта и подобна група. В случая при фактическите сектантство и секти (обикновено имащи окултен характер) обект на престъпните посегателства против правата на гражданите е съвкупността от обществени отрицателни отношения, чрез които се осъществяват гарантираните от основния закон: свобода на вероизповеданието или на атеистичното убеждение (които обуславят техния личен статут в гражданското общество според чл. 4, ал. 2 КРБ). Това е валидно и за други държави. Изпълнителното деяние в тези случаи при форми на сектантство се осъществява изключително чрез действия, изразяващи се според чл. 165, ал. 2[257], вр. чл. 143, ал. 1 НК (общия текст на инкриминираната принуда) предимно в принуда към встъпване в конкретна секта и последващо верско закрепостяване. В тази посока е характерна груповата (задружна) престъпна дейност, осъществявана от членовете на тоталитарните секти (НРД). Най-често срещаната форма на нарушаване на правата на гражданите в Република България от повечето секти са опитите за насилствено привличане на нови сектанти – обикновено чрез закани, заплахи и психически тормоз – психическо насилие[258] на техни близки. Според НК принуждаването на други да участват в религиозните обреди на сектите се квалифицира като резултатно престъпление (осъществено с умисъл от субективна страна). От тази гледна точка въздействието върху обекта на престъплението не може да бъде определено като формално престъпление. Но трябва да се отчита фактът, че самото извършване на деянието (при окултистите) е достатъчно общественоопасно, което налага императивно то да бъде законодателно анализирано и криминализирано чрез точна дефиниция в НК, досежно обективната и субективната страна на деянието. Защото престъпността е относително понятие и променливо социално явление за реалността на обявените от закона за престъпления човешки прояви, което явление е възникнало със създаването на държавата и съществува закономерно в обществото. Тук е може би моментът да отбележим, че с оглед познанието и задачите, които изпълнява криминологията, се дава възможност да се направи опит за разкриване съдържанието на престъпността, свързана косвено с окултните практики. При престъпните прояви на сектантство може да говорим за религиозна нетърпимост, противозаконна пропаганда на религиозна основа и насилствени действия, насяване на омраза и така нататък. Характерно за този род престъпления е, че те се осъществяват при пряк умисъл, мотивирани от религиозна нетърпимост[259]. В практически наказателноправен аспект този род престъпления могат да бъдат проявени в три форми: 1) противозаконна пропаганда на религиозна основа; 2) насилствени действия на основата на религиозна нетърпимост; 3) противозаконно използване на религията за постигане на политически цели. Непосредствен обект на това престъпление са обществените отношения, които осигуряват конституционната забрана религията да се използва за постигане на политически цели. Изпълнителното деяние при тези дела може да намери проявление главно в два хипотези: 1) действия, свързани с координиране волята на групата против политическата организация на верска основа; 2) използване на религията за пропаганда против политическата система и мероприятия на държавната власт в страната. Освен посочените форми на престъпна дейност – на този етап дефинирана в НК, членовете на нетрадиционни религиозни общности (НРД) могат да осъществяват и други престъпления, които пряко или косвено застрашават националната ни сигурност: 1) Използване на сектите като прикритие на чужди специални служби. 2) Умишлено внушение[260] (сугестиране) относно загубването у народа ни на национални духовни ориентири и пр. Защото за нашата страна разрушаването на тъждеството източно православие – национална идентичност ще доведе до загуба на национални ориентири, което при определени условия ще се окаже непоправимо и фатално[261] за конституционния ред и националната ни сигурност. 3) Използване на фанатизирани сектанти (манипулирани чрез окултни средства) за извършване на тежки престъпления против човечеството и мира, мотивирани от деструктивни религиозни подбуди (най-вече от омраза). 4) Мотивиране извършването на действия (главно подбудителство за суициди), застрашаващи живота на голям кръг от самите адепти на сектантските формации и така нататък. Казаното е обективно, защото различните окултни методи, доктрини и практики за регулация на социалното поведение на адептите на НРД водят до състояние на изменение на психиката. Тоест окултните методи преследват една цел – преодоляване на психическата бариера на личността, явяваща се препятствие за внушаване волята на наставниците – лидерите на тези секти. Тези съждения за насилственото окултно внушение върху съзнанието на личността са валидни и при отношенията между окултистите индивидуалисти и жертвите им (наричани още техни клиенти или пациенти). Може някои от твърденията тук да не изглеждат меродавни или обективни! Но това е привидно за хората, които не са се докоснали ефективно и фактически до окултизма и окултните формации. Православните знаят принципно че, използвайки окултни средства, окултистите, независимо дали са индивидуалисти, или представители на конкретно нехристиянско учение (НРД), винаги се ползват от услугите на лукавия и от невидимия свят на падналите ангели. Тоест според Свещеното Предание и Свещеното Писание, изворът или източникът на всички окултни практики е винаги от невидимия свят – от войнството на княза на тоя свят. А духовете на злобата (призовани от окултистите) с такава хитрост водят борбата против човека, че внушаваните от тях помисли и мечтания изглеждат на душата като раждащи се в самата нея, а не от чуждия за нея зъл дух, действащ едновременно и стараещ се да се скрие[262]. Изхождайки от последното (преминавайки от правния към богословския аспект в изследването), ще споменем отново, че непобедими оръжия против козните на лукавия, в това число окултните практики, са тайнствата, смирението, постът, молитвата и пр. В този ред на думи също не трябва да се забравя, че всеки християнин е призван приживе да изучава ежедневно Свещеното Писание. Словото Божие, което лекува душата и ѝ съдейства към обновяване от греховната поквара на окултните практики и мироглед. Знаем също, че Христос е Словото Божие, понеже Той възвестява волята на Бог Отец и се ражда от Отца, както словото от разума. Но едновременно и Неговото слово, Неговата проповед, Неговото учение и Неговата мъдрост са израз и енергия на Словото и Премъдростта Божия. Това слово не е просто човешко, а е Богочовешко и съдейства за изцелението на човека (срв. Иоан 15:3).
Нетрадиционните религиозни и окултни учения до известна степен почиват на базата на антропологи- зма[172], тоест обясняват явленията в обществото не въз основа на законите за неговото развитие, а като изхождат от потребностите и свойствата на социалната категория, за която са предназначени, или, с други думи, обуславят своите идеологически доктрини на базата на нуждите и свойствата на отделни личности като биологични, а не духовни същества. Така обаче не може да се придобие обективна представа за високата степен на обществената опасност в държавата ни и в съвременния свят от практикуването и разпространението на окултизма и методите му. Защото окултните практики и методи, базиращи се на нехристиянски учения, и практикуващите ги окултисти в нашата държава и съвременния свят се обявяват негласно или прикрито против дуалистичното разделяне на материална и духовна същност на човека. Сиреч на окултизма се гледа със светски очи и не се мисли за духовните последствия от окултните материални ползи. Но окултистите не стигат до материалистично схващане за личността като съвкупност от обществени отношения. Така съвременното общество разглежда предимно социалните и материалните проблеми при ползването на окултните практики. Следователно съвременното общество е загубило интерес към християнските духовни ценности поради своята религиозна неграмотност. Или казано на езика на православното богословие, дори в православните държави и народи се наблюдава отстъпление от едната Църква и нейното неизменимо и винаги актуално за времето си учение за смисъла на човешкия живот, за богоуподобяването по благодат, за помненето на смъртта, за духовната борба със страстите и падналите духове в невидимия духовен свят. Ето защо при духовни житейски проблеми представителите на нашето съвременно общество се обръщат към услугитена окултисти, които безпрепятствено и почти безконтролно предлагат – законно или незаконно, продукта – окултна услуга, която обещава бързо или светкавично и мигновено разрешаване на духовните проблеми на хората. Следователно, предлагайки псевдо- или квазимистично възвеличаване на материалните и духовните потребности (нар. метапотребности в психологията), неоокултистите или класическите окултисти (магьосници) и окултните сектантски формации привидно се доближават до стремежа на част от обществото да разреши мигновено своите житейски проблеми. Това обаче става по противоправни и общественоопасни според ПЕС, но неинкриминирани начини, различни от общоприетите според конституционните принципи на държавата ни. Затова хората в съвременното общество и свят намират в окултизма и окултните учения и практики благоприятен и бърз начин за себедоказване и утвърждаване на егото си без покаяние, търпение, кротост, добросъвестност и без смирение. В съвременната епоха абстрактно-рационалистичните представи за живота и неговата целесъобразност влизат в рязко противоречие (антиномия) с действителната обществена практика. Последиците от самоволното отваряне на чувствата за дòсега с окултното обикновено са пагубни. Опасността от окултните практики за обществото и неговите членове е много голяма днес при цялото разнообразие и външно различие на окултните и източните мистични системи, които имат за източник невидимия духовен свят[173] на злите сили.Така психотехническите и общественоопасни похвати на окултистите са изключително деструктивни[174] за психиката и соматиката и са удивително сходни с целите и методите им. Целта на окултизма, както казахме, е да се установи контакт с невидимия свят (и падналите духове в него), като се заобиколят онези забрани, които е установил Господ за времето на нашето земно съществуване. Това по същество са методи на изкуствено и насилствено отваряне на още неузрялата пъпка на нашето вътрешно същество, способни да създадат само уродливо подобие на бъдещото разцъфнало прекрасно цвете, което ни е обещал Господ в своето време и красотата на което ние можем да съзерцаваме в примера на светите подвижници на Православието. Във връзка с това Св. Игнатий Брянчанинов пише: „Онова, което става с нас по Божия промисъл, винаги е преизпълнено с най-голяма премъдрост и благост, извършва се по съществена необходимост за съществена наша полза, а не за удовлетворяване на нашето любопитство или някаква друга дребнава, недостойна за Бога, наша подбуда. Поради тази причина… много рядко човек се въвежда в сетивно виждане на духовете. На Бога е благоугодно Неговият служител да пребивава постоянно в най-голямо благоговение пред Него, в безусловна покорност на Него, в безусловна преданост на Неговата свята воля. Всяко нарушаване на тези отношения е неблагоугодно Богу и полага върху нас печата на Божия гняв. Лекомислено опитващите се да нарушат порядъка, установен от Бога, и да навлязат самоволно в това, което Бог е скрил от нас, се признават за изкусители на Бога и се прогонват от лицето Му във външната тъмнина, в която не свети Божията светлина[175].“ Ясно е какво очаква всички многобройни адепти – окултно поразени и пострадали субекти на неправославните мистически учения, които дръзват самоволно да установяват контакти с невидимия духовен свят. Очаква ги тежка психопатия и психосоматична деградация на личността! Това свидетелство е особено важно в светлината на анализа ни на окултните практики и източните религиозни учения и философии, които (в открит и прикрит вид) са проникнали дори в психотерапията[176], медицината и съвременния спорт под вид на различни развиващи тренинги и практики. Тези тренинги представляват основата на множеството съществуващи днес хуманитарни центрове за себереализация, за визуализация, за саморазвитие, за освобождение от стреса и за изкуството да живееш. Достатъчно е да се посочи известният на всички аутотренинг, висшите степени на който буквално копират методите на раджа-йога, агни-йога и сахаджа-йога, използващи на всичките си окултни етапи и варианти метода на визуализацията[177].Тук ще перифразираме и цитираме светите отци на Православната църква: Пази вътрешния симир на душата[178] (най-безценното духовно богатство). Свитъкът върху известната чудотворна икона на преподобни Иоан Рилски, която се намира в храма на Рилската света обител, носи следния надпис от Лествицата: …В кротките сърца почива Господ, а размирната душа е седалище на дявола. Целият поток на стоварилата се върху нас през последните години болна мистика може да бъде разделен (доста условно) на три главни течения: 1) окултни учения; 2) психофизиологична практика; 3) учения и практика, проповядващи и развиващи интуитивизма в противовес на рационалния подход към нещата.Към първия поток, отличаващ се с наукообразие и интелектуализъм, можем да отнесем следните направления: 1) теософията на Е. П. Блаватска[179]; 2) антропософията на Рудолф Щайнер[180]; 3) учението на Алис Бейли[181]; 4) агни-йога на Е. И. Рьорих[182]; 5) кабала[183]; 6) учението на Вивекананда[184] и много други съвременни научно-окултни теории и нехристиянски учения.Тези хуманитарни и псевдорелигиозни центрове, които нарушават принципно ЗВер[188] в Република България са известни като фондации и центрове за себереализация; за визуализация; за саморазвитие; за освобождаване от стреса и изкуството да живееш[189]. Акцентът в тези фондации (с идеална цел) и някои регистрирани по ЗВер НРД е, че практиката на психофизиологичните методи (дихателни техники)[190] се поставя върху деструктивното преустройство (чрез генетично окултно прекодиране)[191] на съзнанието и организма. И по тази причина това прекодиране на съзнанието крие огромна по мащаби обществена опасност от необратими отрицателни последствия за соматичното и психичното здраве на народа ни и на отделната личност. Защото при това прекодиране човек става открит обект за нападение от същества от невидимия свят и е способен да наруши хода на физиологичните си процеси, така че нито един лекар да не е в състояние да разбере какво се е случило с организма и психиката му. Към това окултно течение могат да бъдат добавени и отнесени също така и следните направления: различните видове йога: 1) хата-йога, 2) раджа-йога, 3) мантра-йога (към нея спадат и кришнаизмът и трансцеденталната медитация – ТМ), 4) даоистката йога, или мистичният даоизъм. Главният аргумент на тези съждения относно вредните течения на психофизиологичната мистика е фактът, че те действат чрез практиката на предлаганите от тях упражнения[192], който окултен метод има явно осезаем (деструктивен) ефект. Но за хора, които не са склонни към размишления, но са склонни към действия, това е много привлекателно. Обикновено се използват следните методи, които водят към пробив в невидимия свят[193]: 1) физически методи: движения на тялото, фиксирани пози (асаните, мудрите в йога), задържане на дишането и други начини на въздействие върху разпределянето на кръвта и локализацията на енергийните процеси в организма; 2) повтаряне на мантрата (заклинанието): съвременните изследвания показват, че непрестанното повтаряне на която и да е фраза, дори на думи като ябълков пай, е способно да предизвика значителни промени в психофизиологичното състояние; 3) визуализация: това е метод на работа с въображението или мечтанието според терминологията на светите отци, когато човек със затворени очи се опитва да нарисува в тъмнината пред очите си някакъв образ и след време може да се научи да вижда въображаемото напълно ярко и отчетливо; 4) метод на сензорната деривация[194]. Тоест създаване на такава ситуация, когато напълно се изключват външните стимули, въздействащи върху сетивните органи: обикновено човекът се поставя във вода, за да се намали чувството на тежест, оставя се в пълна тъмнина и тишина, с което се стимулира отварянето на чувствата към невидимия свят; 5) използване на наркотици и други деструктивни методи.Третият поток окултни учения и практики са проповядващите и развиващите интуитивизма в противовес на рационалния подход към нещата. Това течение, което определихме вече, е интуитивистката мистика, към която могат да бъдат отнесени следните направления: 1) дзен-будизмът; 2) философският даоизъм; 3) джнана-йога (йога на познанието); 4) учението на Кришнамурти; 5) учението на Раджниш; 6) учението на К. Кастанеда и други. В тези учения обикновено се отрича рационалнологическият подход към нещата, утвърждава се парадоксалността и противоречивостта в поведението и думите, необходимостта да се открият в човека способности да реагира не с разума, спонтанно, интуитивно, без да възпрепятства и да сдържа своите желания и безсъзнателни оценки и реакции. Девиз на това течение е пълна вътрешна разкрепостеност. В резултат на това религиозният даоизъм изпада в разюздани оргии; адептите на дзен-будизма си позволяват да вършат всичко, което си поискат. А пък скандално известните истории с Раджниш[195] и неговите последователи[196], напълно освободили своите страсти под предлог, че следват естественото, нагледно показаха до какво скотско поведение може да се стигне с девиза за разкрепостеността, освободеността и спонтанността. Философията на дзен-будизма, вулгарно разбрана на Запад, е една от причините, породили движението на хипитата, свободната любов, сексуалната революция и други младежки движения на 60-те години, чийто главен лозунг e бил свободата. В дзен-будизма изискванията към морала на учениците са много високи – само учителят може да си позволи всичко. Целта на дзен е да се достигне просветляване като ирационално състояние на единство и хармония със света. Изключването на интелекта е средство за проникване в невидимия свят и в учението на К. Кастанеда. Учението на Кришнамурти[197] цели постигане на чисто съзнание, свободно от всякакви мисли, образи и форми.
Предложеното по-горе деление на всички видове деструктивна мистика на три течения (интелектуално, психофизиологично и интуитивистко) е доста условно. По-скоро може да се говори за преместване на акцентите върху интелекта, практиката или интуицията в съответните течения. Всички те в една или друга степен се пресичат и имат много общи окултни черти, но всички детайли на тези учения е невъзможно да бъдат обхванати накратко. Онова, което ги сближава, е повсеместното използване на метода на деструктивната медитация (практикуване на заклинания, чрез които хората призовават злите духове и се сношават във вреда с тях). Медитацията в широкия смисъл на думата е процедура на опериране с вниманието, в хода на която човек или се отвлича от всякакво съдържание на съзнанието с цел да придобие чисто съзнание, или удържа вниманието си неподвижно върху някакъв обект. Това удържане се усилва от емоционалното чувство на благоговение и блаженство, породено от мантрата, както е в кришнаизма. Но в никоя медитация няма съкрушено сърце, което е основата на православната молитва. Защото без съкрушено сърце и Иисусовата молитва, превръщайки се само в медитация, може да бъде гибелна за християнина, за което доста често разказват светите отци на Църквата[199]. И вниманието, и благоговението могат принципно да присъстват както в православната молитва, така и в медитацията. Но съкрушено сърце[200] не може да намерим в нито едно източно учение. И това е разбираемо – никое учение освен християнското не признава покаянието и не го разбира така, както то е обективно само в Православната църква. Затова всички източни и окултни пътища водят в пропастта на лъжата и заблужденията към реална и фактическа психосоматична деградация, имаща висока степен на опасност за човешката психика. Тоест окултизмът води винаги до духовна пропаст (духовно падение), в която може да се загине вовеки. Ние, православните, знаем, че начало на мъдростта е страхът Господен (Притч. 9:10). Именно той отсъства в източните (окултни) учения, където присъстват само личната воля, гордостта и стремежът с всякакви средства да се заобиколят онези забрани, които Господ ни е заповядал в това земно съществуване за наше благо. Това е така, защото тези изброени нехристиянски учения имат за цел въздействие (съприкосновение) от страна на падналите духове с човешкия ум. То се осъществява на нивото на идеите – помислите, чрез сугестия. Това става чрез общуване с падналите духове и чрез четене и изучаване на окултна литература, продиктувана от невидимия свят на основателите от посочени по-горе направления. Резултат от това изучаване (умствено практикуване) е развитието на чувствителност спрямо помислите, внушавани на нашия човешки ум от падналите духове от невидимия свят. Това се определя също като развитие на интуицията (ирационална психична функция), но това обикновено е и развитие на окултна болест. Човек след досега с окултните практики става способен за прозрения в скритата страна на нещата, към окултно разбиране на нещата и събитията, тоест придобива тъй нареченото шесто чувство, което въобще няма безобиден духовен или психичен характер. И всъщност тази фалшива прозорливост не е от Светия Дух, а е еманция на обсебеност и обладаност от злите сили.
Окултизмът стимулира духовната форма на общуване с невидимия свят, а не сетивната. Обаче принципно са възможни и моменти на сетивно общуване. Поне основателите на тези учения са имали такива – иначе не биха могли да ги запишат[201]. Пак ще споменем и акцентираме, че основното съдържание на описаните модерни окултни учения са наукообразните теории и концепции за устройството на невидимия свят, за йерархията на невидимите същества, за влиянието на космоса върху съдбата на човека, народите и континентите, за устройството на човешкото същество, за еволюцията на света, задгробното съществуване и така натаък. Дори и в тях да присъстват някакви съвети от практически характер за промяна на начина на живот, за развитие на своята психика и физиология, тези съвети са на втори план. На преден план са интелектуалните спекулации, чието съдържание дава на човека широки възможности да се превъзнася над другите хора и да подхранва своето самодоволство и гордост – за себереализация, за визуализация (на мечтите), за освобождаване от стреса, за изкуството да живееш, за изкуството да бъдеш лидер и да успяваш в живота и пр.
Затова тези учения са насочени към интелектуалци[202] и хора със съзерцателна нагласа на ума. Обичайните психологични последици обаче от изучаването на окултизма, както показва емпиричният опит в Православието[203], са развитието на студенина и цинизъм у човека, презрение към хората, душевна опустошеност, вътрешно безсилие и някаква пълна вътрешна обърканост, незнание какво да прави човек със себе си в този живот, а това води към отчаяние и униние всяка личност занимаваща се с окултни практики. Всичко това става на фона на нарастваща гордост, тщеславие и чувство за богоизбраност[204]. Тези гордост, тщеславие и чувство на богоизбраност (духовни страсти и пороци, водещи до състояние на психоза, фобии, параноя и различни френии) под давление от окултните практики са съчетани условно в някаква степен с глобализацията на съвременния свят. Защото светът живее под знака на глобализацията.Не е имало досега понятие за историческа ситуация или тенденция, което с такава бързина и устрем да е извършвало истинска експанзия в теоретичното (светско) мислене и политика, както глобализацията на икономиката и развитието на света. Така съвременното общество остава с впечатлението, че светът е изпитвал глад за нови идеи, които са били внезапно прозрени в глобализационната тенденция. Но какво всъщност е глобализацията – ново всеобщо развитие на човечеството, нов път на развитие с нови средства или само едно поредно течение, което е заляло социалното развитие? Ако разсъждаваме секуларно, а не духовно, ще кажем, че няма основания да се смята, че глобализацията измества останалите процеси и тенденции от класически или традиционен тип и се налага като съвършено ново развитие на историята. Но ако разсъждаваме духовно, ще направим съвсем друг извод. Този извод, за да не бъде аксиоматичен, е необходимо да се обоснове с основните характеристики на съвременния свят, а това би позволило да се прецени дали светът наистина навлиза в нова ера[205] (ерата на последните времена), или става дума за продължаване на досегашните основни линии на развитие на духовните ценности на обществото, които са буквално девалвирали. Единствено така би могло обективно и достоверно да се съди за същността на глобализацията и нейните съвременни проявления, имащи икономически, политически и духовен характер. Затова глобалистите казват, че безспорно най-същественото явление на нашето съвремие е интензивното развитие на научно-техническия прогрес. От края на XVIII век светът става свидетел на изключително технологичен динамизъм, на духовна регресия след Реформацията (XVI век), Френската революция (XVIII век), Октомврийската революция и след двете световни войни (XX век). Съвременните достижения на науката, на технологиите и управлението, тяхната реализация в живота са безпрецедентни с мащаба и радикализма на предизвиканите от тях духовни промени.
Все повече нараства ролята на мрежите като водеща организационно-функционална единица на жизнената дейност[208]. Глобализацията става все по-неопределена и неизяснена категория – феномен, в който вече теорията твърде произволно налива разнообразно съдържание. Освен това ѝ се придава и известен мистифициран характер подобно на категориите пазар и демокрация (например пазар на болна мистика и лъжедемокрация). Тези антидобродетели са въздигнати в ранг на митични и мистериозни, истински същества: богове (идоли), които нареждат на грешните хора на земята какво да правят и които са станали мерило за ценностите на икономиката и политиката, а също и за социалните отношения. Но къде е мястото тук на духовността?
Направената по-горе оценка съвсем не е преувеличена. Защото при глобализацията демокрацията вече не е ориентир и стожер за безупречност, добродетелност, хуманност и свобода на отношенията между хората в обществото, между държавите и народите, между юридическите и физическите лица. Глобализацията като феномен, която от мит се е превърнала в реалност, диктува деструктивно (в духовен аспект) пропорциите и подредбата на живота на съвременните хора, общества, народи и държави. Така например през последните години развитието на информационните технологии позволи създаването на технически и психологически феномени, които създадоха за човека ново качество на възприятията и преживяванията, като на тази основа откриха един нов свят – света на виртуалната реалност или света на мнимата, въображаема реалност. Същността на този свят на мнимата реалност се състои в това, че чрез разработване на специални средства за предаване на информация и обратна връзка и чрез изработване на ново качество на възприятия и преживявания, с помощта на компютърни и други технически системи човек се потапя в измислен от програмистите свят. Този свят твърде много прилича на истинския. В него обаче човек получава възможност да бъде не само зрител и страничен наблюдател, но и активен участник, съпреживяващ и същевременно творящ събитията. В този смисъл човек постепенно навлиза в този нов, техногенно създаден свят и неговото съзнание като че ли се отделя от реалността и преминава в него. Действително ли този свят на виртуалната реалност е нов за човечеството? Това не е така. Защото човекът-мечтател в своите фантазии си измисля един реално несъществуващ свят и всеки може така дълбоко да навлезе в него, че той (виртуалният свят) да стане негово собствено аз. Като се вживяват постепенно в този измислен свят, хората престават да го разграничават от реалния, смесват ги и живеят едновременно и в единия, и в другия. Така човеците в съвременния свят придобиват постепенно окултно мислене и мироглед (на подсъзнателно ниво), които всъщност не са техни – не са продиктувани от свободната им човешка воля, дадена им от Твореца, а са мислене и мироглед, сугестирани[211] им от невидимия свят чрез медиите и виртуалния свят под давление и съприкосновение с окултното. По тази причина повечето хора, пристрастени към виртуалния свят, се превръщат в психически (духовно) болни хора, а тези хора са идеални адепти за окултни практики и методи, защото те вече имат окултно мислене и пристрастеност. Тази пристрастеност е подобна на наркоманията, тютюнопушенето, хазарта и алкохола. Магьосниците, заклинателите, екстрасенсите, гадателите, т.е. различните видове окултисти, също навлизат[212] в окултния (тайнствения) свят на виртуалните реалности с цел завербуване на адепти (бъдещи окултни жертви). За нас този окултен свят е също свят на виртуалните реалности в условията на глобализация и развитието на информационните технологии. Той е много опасен за всички членове на съвременното общество.Вследствие на казаното от това невидимо, но реално съприкосновение се стига до личностни изменения: 1) развитие на самомнение, тщеславие, цинизъм, душевна опустошеност, усещане за вътрешна обърканост; 2) крайно душевно и умствено (ментално) разстройство и обсебване от бесове у хората, за които вътрешната обърканост и несигурност от запознанството с многобройните окултни системи, противоречащи една на друга, са най-подходящо състояние; 3) усещане у човека за вътрешна пустота, униние, отчаяние, довеждащо често до самоубийство (суицид); 4) човек е щастлив, ако на този стадий се сблъска със сериозни грижи, особено (женитба, семейство) работа, труд. Ако това не стане, окултната болест се развива по-нататък. Появява се искрена увереност в собственото превъзходство. Тази увереност прераства у мнозина окултно пострадали или окултно практикуващи в страст за командване; 5) душата става надменна, алчна и хладна, защото в нея се заселват надменността, презрението, злобата, ненавистта. Помрачава се умът, различаването на добро и зло се обърква; 6/накрая, на последното стъпало, човек (в съприкосновение с окултизма) скъсва връзката си с Бога[219]. Ако преди това човек е вършил грях поради немирство и бунт (срещу нормите в обществото), сега си позволява (в това духовно състояние) всичко: грехът не го измъчва, а става навик. Такъв човек вече е изключително общественоопасен субект на наказателното право, защото е готов да извърши тежки престъпления – най-вече убийства. Ако в този стадий на такъв човек му е леко (в съприкосновение с окултизма) и с престъпния резултат, ще му е леко с дявола (човешкия ненавистник) и по тъмните пътеки към ада. Защото окултистите и окултно занимаващите се имат мрак в душата си, там им е безпросветно, самотата е пълна (когато са между други хора), но заедно с това такива хора имат искрено убеждение в правилността на своя път, в дарбата си от бога и чувството на безопасност, докато черните сили ги носят към духовна и психосоматична гибел на личността[220].
При което може да се направи следният извод: действието и бездействието (заедно или поотделно) са посочени в материалния закон (НК)[221] като единствените форми на престъплението[222], като поведение миниум, което може да променя отрицателно обществената действителност. И тук ще зададем един риторичен въпрос – окултните практики опасни ли са за обществото, отделната личност и нейното здраве? Да, според нашето изследване окултните практики са обществено опасни деяния, защото тези деяния имат за обект обществените отношения и правата на личността. Тоест окултните практики са общественоопасни деяния, защото влияят отрицателно на обществената действителност, но тези деяния не са инкриминирани нормативно и като такива не са наказуеми и укоруеми от закона.
Но пак ще споменем, че срещу тежките общественоопасни прояви на окултни практики в НК или в друг закон не е закрепена забрана – запрет, независимо че те застрашават, накърняват или увреждат личността, правата на гражданите, установения правов ред в държавата или други законни интереси, защитени от Конституционното право и Правото на Европейския съюз.
Свещеното Писание на Стария Завет се отнася изключително рестриктивно и строго по отношение на представителите на древните форми на окултизъм (езичеството)[127], наричани тогава: магьосници, вражачи, гадатели и други. В книга Второзаконие (18:9-13), е казано: Когато влезеш в земята, която Господ, Бог твой, ти дава, да се не учиш да вършиш гнусотии, каквито са вършили тези народи; не бива да се намира у тебе такъв, който прекарва сина си или дъщеря си през огън, предсказвач, гадател, вражач, магьосник, омайник, ни който извиква духове, ни вълшебник, нито който пита мъртви; защото всеки, който върши това, е гнусен пред Господа; тъкмо поради тези гнусотии Господ, Бог твой, ги изгонва отпреде ти. Бъди непорочен пред Господа, твоя Бог. В книга Левит се казва в същия смисъл: Не се обръщайте към онези, които извикват мъртъвци, и при магьосници не ходете, и не се оставяйте да ви оскверняват. Аз съм Господ, Бог ваш (Левит 19:13); И ако някоя душа се обърне към ония, които извикват мъртъвци и към магьосници, за да ги последва в блудството им, Аз ще обърна лицето Си против оная душа и ще я изтребя измежду народа ѝ. Освещавайте се и бъдете свети, защото Аз съм Господ, (свят) Бог ваш… (Левит 20:6–7). Предвид казаното в книга Изход се казва: Врачка да се не оставя жива… (Изход 22:18). В същия дух в книга Левит е казано направо и особено сурово за хората, които се занимават с древните форми на окултизъм: Ако мъж или жена извикват мъртъвци или врачуват, да бъдат умъртвени; с камъни да бъдат убити, кръвта им е върху тях (Левит 20:27). В Новия Завет също има много текстове (със забрани на окултизма), които представят дейността на сатаната и падналите духове (окултните проявления на нечистите духове) или пък описват случаи на изгонване на бесове от Господ Иисус Христос и от Неговите свети апостоли.Ние ще се спрем само на тези текстове, които могат косвено да тълкуват генезиса на окултизма и окултните практики (сатанизма), като припомним думите на св. апостол Павел: … и сатаната сам се преобразява в ангел на светлината… (2 Кор. 11:14), за да прелъсти[128] човека. Това е еднозначно предупреждение, че в невидимия духовен свят не всичко е толкова ясно, елементарно и просто, колкото изглежда на пръв поглед. Така съвременните хора в наши дни мислят, че демоните не са реалност, а са илюзия, фикция или безсмислена словесна прокламация, но всъщност те са реални свръхинтелигентни и разумни твари – създания (по-долу ще направим изложение за събитията в невидимия свят), с които хората са призвани да водят духовна борба според учението на Православната църква. В този смисъл св. апостол Павел ни дава много ценен библейски съвет: … нашата борба не е против кръв и плът, а против… поднебесните духове на злобата… (Еф. 6:12). Или какво съгласие може да има между Христа и Велиара? (2 Кор. 6:14–16). Затова в Добротолюбие (5-те тома) и Лествицата (на преподобни Иоан Синаит) са ни дадени прекрасни и ефикасни съвети за успешното водене на духовната борба, за която говори св. апостол Павел в посланието си до ефесяни (гл. 6). Отделно от казаното, веднъж пак св. апостол Павел изгонил зъл дух на предричане (Деян. 16:16–40) от една слугиня, въпреки че този зъл дух е казвал истината: … тезичовециса рабина Бога Всевишниинивъзвестяватпътна спасение (Деян. 16:16–18)[129]. Следователно можем да приемем и да твърдим дори, че тъмните сили понякога казват истината за бъдещето или за миналото, но това е само с една-единствена цел – да измамят и заблудят по-голям кръг от хора, групи от хора и даже цели народи[130]. Затова в новозаветните времена Бог отново чрез църковните правила на Вселенските[131] и поместните[132] събори е поставил охранителна ограда, зад която да опази чедата на Светата Православна Църква от примките на служителите на лукавия. Тези правила строго забраняват магьосничеството във всичките му форми, като предвиждат същите наказания, каквито се налагат и на убийците (срв. правило 7, 65 и 72 на св. Василий Велики). А на онези, които са се обръщали към магьосници, ако след това се покаят, cветата Църква им налага шестгодишен срок на покаяние чрез епитимия[133] и едва след този срок ги допуска до свето Причастие[134]. В подкрепа на казаното дотук привеждаме някои от тези правила[135], които са и част от критичния апарат на изследването: …Онези, които се обърнат към магьосници…, за да узнаят от тях не ще ли им открият нещо, каквото желаят, по силата на предишните за тях постановления на отците, нека подлежат на правилото, определящо шестгодишно покаяние. На същото наказание трябва да се подлагат и онези, които предлагат и онези, които предсказват щастие, съдба, родословие, и много други…, поставчици на предпазни талисмани и гадатели. Онези пък, които упорстват в това и не се отвърнат и отклонят от подобни вредни и езически измислици, постановяваме да се изгонят съвършено от Църквата, както и св. правила заповядват[136] (правило 61 на VI Вселенски събор, правило 24 на Анкирския събор и правило 83 на св. Василий Велики). Известният православен канонист далматински епископ Никодим Милаш в тълкуванието си на това правило казва на клириците, занимаващи се с магия (значи е имало и такива клирици в църквата – с окултна насоченост): Понеже това е измяна на вярата, такъв свещеник трябва да се изключи (отлъчи) и от Църквата, защото, като се занимава с подобни дела, той от служител на Вечния Бог се е превърнал в служител на дявола[137] (срв. правило 36 на Лаодокийския поместен събор). В този ред на думи ще споменем и за Правило 3 от св. Григорий Нисийски: …А онези, които отиват при чародеи или гадатели, или такива, които обещават, че чрез демоните… ще ги предпазят от вреда, трябва грижливо да бъдат разпитвани и изследвани дали, оставяйки вярата си в Христа, са били въвлечени в такъв грях вследствие на някакво нещастие или тежка загуба, или пък са прибягнали до помощта на демоните, напълно презирайки изповядването на вярата, което сме им поверили. Това правило заклеймява последните като реални отстъпници (вероотстъпници) от Христа, а към първите, които са се прелъстили (заблудили) духовно вследствие на голяма неволя или тежко нещастие, призовава да се покаже човеколюбие от Църквата[138]. Съвсем не се вижда обаче човеколюбие относно окултизма (магьосничеството) в Еклогата, титул XVII – за наказание за престъпни въпроси: параграф 43 – Баячите и магьосниците, които във вреда на людете се сношаватсъс злите духове, да се накажат със смърт чрез меч[139]. Тук е много важно да се направи един изключително релевантен и ключов за изследването извод и аргумент – всички окултисти (хора, занимаващи се с най-различни окултни практики – магьосничество, астрология, ясновидство, гледачество, баене и пр. и членуващите в окултни сектантски формации) се сношават[140] реално и фактически със злите духове. Следователно според нас окултистите, сношавайкисесъс злите духове (бесовете), ги генерират (в себе си) и ги адресират (насочват) в духовна (психологична) вреда към душите (психиката) на други човешки индивиди. Аргументирано в този смисъл трябва да отбележим, че: Сборникът Еклога[141] – като правен източник е създаден през VII век слeд Христа (по времето на император Лъв III) и представлява нормативен акт, имащ валиден цивилен (освен каноничен) характер. Защото след управлението на императора на Византия св. цар Юстиниан Велики (Управда)[142] – известен с Юстиниановото законодателство (кодекси, новели и дигести), държавният апарат на Византийската империя е проявил юридическа (освен духовна) загриженост, рестрикция и правна далновидност по отношение на окултните практики, нанасящи съществени общественоопасни вреди на хората. Тук ще споменем, че Еклогата като общовалиден и универсален правен източник за целия православен свят е пораждал правно действие (рефлексия) дълги години във Византия, у федератите й и в православните държави извън юрисдикцията на Византийската империя. По този рестриктивен правен и обществен (освен духовен) начин още в Стария Завет и в средновековието е отбелязано чрез Божието слово общественото отношение към хора, които се занимават с вълшебства, гадания, чародейство, астрология[143] (звездобройство) и пр. Тоест отношението към окултистите в Библията и средновековната юриспруденция е напълно ясно и строго определено – включително до предаването им на смърт. Подчертаваме последните съждения, тъй като често отделни окултисти и много членове на окултни формации се позовават на Свещеното Писание, което е парадоксално, но е факт, когато човек не познава добре библейския текст, църковните правила (канони) събития и история. Но ние, православните, както споменахме, знаем, че дори и в древността навлизането в духовния свят без нравствено очистване и покаяние, а чрез насилствени психофизични методи и окултни практики спрямо човешкия род, е водило до развиване на голяма гордост, която става причина за тежки психически (ментални)[144] заболявания у хората. Защото, както казахме: Окултните упражнения и практики потискат и потъмняват Божия образ и свободната воля у хората. Затова спазването на Божия закон в живота на окултно пострадалите (през вековете) е положителното, правилно отношение, разбиране и приложение на нравствения закон, заложен у човека при сътворението. А това е в синхрон и с цивилните закони през епохата на теокрацията и монархията. Или отношението и спазването от хората на Божия закон, въплътен в Свещеното Писание, се заключава в разбирането и изпълнението на закона дори и в светските му форми – по дух, а не само по буква. Това може да стане чрез живо участие на всички духовни сили на човека: ум, разум, чувство, воля, което ще даде рефлексия в обществения и духовния живот. Изискванията на нравствения или светския закон не трябва да се изпълняват сляпо, формално, механично, педантично, бездушно, откъслечно, а да се поставят в хармония с духа на целия Божи закон (въплътен в Свещеното Писание) и да се спазват с радост като изисквания на Божията воля, с любов към Бога и към нашите ближни, свободно, драговолно, според нашите сили и възможности[145]. Затова цялата нравствена природа на човека е насочена към изпълнението на Божията заповед. Прародителите ни са го съзнавали, което се вижда от това, че Ева при изкушението напомня на змията за заповедта Божия. Така Адам и Ева съгрешили и след съгрешението изпаднали във второто състояние на свободата на волята – състояние на реална свобода, отначало реално зла: вместо да се признаят за виновни, те прехвърлили вината на друг (но признали Бога за Съдия)[146].С оглед на дотук казаното ще се спрем на учението на Свещеното Писание за нравствената свобода на човешката воля, защото практикуващите окултизъм се делят на различни категории (които ще опишем по-нататък). Най-общо окултиститe се делят на: 1) осъзнати в злото, което вършат и такива, които са в духовна прелест (заблуда); и 2) неосъзнати и въобразяващи си, че вършат добро – тоест че условно помагат на другите хора. Тези хора са най-вече обладаните от зли духове – но в различна степен. В този ред на мисли можем да отбележим, че в състояние на реално зло се е намирал и Каин. Преди братоубийството Бог му казал: … той (грехът) те влече към себе си, но ти владей над него… (Битие 4:7), но Каин вместо да се противопостави на злото, доброволно и осъзнато извършва с пряк умисъл[147] братоубийството. Това се отразява върху духовното състояние на неговото потомство, а впоследствие и върху цялото човечество, склонно повече към злото. Следователно според православния възглед последиците от първия грях и личните грехове се предават на потомците.Практикуващите съзнателно окултизъм и непокаяли се приживе ги чакат адските и вечни мъки[148] в отвъдния свят – нещо, което касае пряко и потомството им предвид последиците от греха. Господството на злото[149] и греха обаче не унищожава свободата на човека и тя може да се осъществява и в посока на доброто. Показателен пример с оглед темата за окултните практики (магьосничеството) е житието на св. вмчк Киприан Антиохийски и св. мъченица Юстина (паметта им честваме на 2 октомври), тъй като св. великомъченик Киприан се обръща към Христа и от най-големия магьосник (приятел на дявола) се превръща в Божий угодник, който помага на пострадалите от окултизъм[150] (магьосничество)[151] чрез специален чин[152] на заклинателни молитви[153] поради познанието си в областта на магьосничеството (древната форма на окултизъм). В края на живота си св. великомъченик Киприан и св. мъченица Юстина заедно засвидетелстват вярата си в Христа с мъченическа смърт – придобивайки реален духовен венец, а това е класическа илюстрация за преминаване[154] на нравственото зло към нравственото добро.По принцип не можем[155] в изследването си да навлезем подробно и изчерпателно в описанието на всички форми на древните езически (окултни) практики в Асирия, Египет, Месопотамия и много други библейско-исторически епохи.От всичко казано дотук е ясно, че: 1) Господ преднамерено ни е лишил от възможността да общуваме с невидимия свят изключително за наша полза. 2) Целта на този земен живот не включва в себе си необходимост от познаване на невидимия свят, а трябва да ни приготви за контакт с него, който в цялата си пълнота е възможен едва след смъртта. 3) Контактът и общуването с невидимия свят в нашето земно състояние е опасен и вреден за душата ни! Тези изводи ние трябва добре да запомним. От казаното дотук става ясно и че всякакви самоволни опити да проникнем в невидимия свят и да установим с него контакт са опасни и могат да имат катастрофални и непоправими психосоматични и отрицателни обществени последици (в социален и в юридически аспект). Последните се изразяват в съставомерни престъпни деяния, които обикновено осъществяват окултно пострадалите под давлението на злите сили, а криминалното си поведение дейците – окултни жертви, отдават на собствената си воля, което въобще не е така, изхождайки от съжденията в настоящото изследване. Последното по аргумент от горните обстоятелства означава, че разследващите и съдебните органи в Република България нямат и не могат да имат обективна представа при разследване на престъпна дейност и индивидуализация на общественоопасните престъпни деяния – дали съставомерността не се дължи на давлението от окултни практики (ad hoc).
С други думи, в нашето цивилно законодателство няма норми, които да регулират обективно правоотношенията между субектите: а) практикуващи, б) ползващи окултни практики и в) пострадали от тях съответно. Затова, както споменахме неколкократно, църковните правила (канони)[157] в миналото, са поставили духовна и юридическа ограда за заниманията с окултизъм (магьосничеството, наричано днес окултизъм или езотерика). Тук пак ще направим инверсия[158] чрез богословието за темата досежно познанието на окултизма. Защото ни е необходим минимум от духовни знания, който да обхваща само онова, което е необходимо за спасението ни, а не за задоволяване на нашето пагубно за душата (психиката) любопитство. Следователно ограничеността на нашите възможности в познанието е предопределена от самия Господ за наше благо. Защото донейде знаем и донейде пророчестваме; но когато дойде съвършеното знание, тогава това донейде ще изчезне – пише св. апостолПавел (1 Кор. 13:9–10). Само когато човек се научи да различава доброто от злото – свидетелства св. Игнатий Брянчанинов, – му се дава духовно виждане на духовете и като изключение (ако това съответства на замисъла Божи) – тяхното сетивно виждане[159]. Затова окултните практики са начин за вероломно деструктивно навлизане в духовния и невидим свят. Тоест това е навлизане в духовния свят без нужната духовна подготовка чрез дълговременно очистване на сърцето от страстите и духовна борба с помислите в стремеж към обожение – богоуподобяване по благодат. Следователно всички форми на окултни практики са форма на магьосничество – акт, чрез който се предизвиква определено въздействие върху хората от страна на злите духове. Проводник (канал) на това въздействие са магьосниците, наричани в съвременния свят окултисти: ясновидци, гледачи, баячи, канали, лечители, рейки-учители, екстрасенси, астролози, медиуми, хироманти, теософи, йога-гурута, кабалисти, биоенерготерапевти и други. Това е така, защото при класическата магия се използват най-различни средства – предмети, дрехи, коса, нокти, носещи ДНК-информация[160] (на субекта на окултното нападение), имена, рождени дати, билки, химикали, восък, живак, магически формули (заклинания, мантри) и др. При съвременните форми на окултизъм са налице неоокултни доктрини, разпространяващи се под формата на НРД[161], където се практикуват безконтролно окултни мантри[162] с цел деструктивна медитация (за човешката психика) – сношение със злите сили (демоните) относно: личен просперитет, лидерство (чрез хипноза), освобождаване от стреса, себереализация, визуализация, изкуството да живееш и така нататък Тези съвременни окултни учения просперират и се разпространяват безконтролно, некомпетентно, нецелесъобразно и неразумно с разрешения (лицензи) на държавния апарат в Република България и чрез медийна пропаганда и реклама или виртуални средства, имащи хипнотични и сугестивно-психосоматичен ефект за съвременното общество и психиката на отделната личност. Впрочем пак ще споменем, че както е реално съществуването на зли сили (паднали ангели) за християните, така са реални и магиите (в наши дни), независимо дали хората вярват, или не вярват в тях. Действеността на магиите обаче зависи от самите нас[163] – ако имаме чиста вяра, магиите нямат власт над нас, православните християни[164]. Въпреки че магията (μαγγεια) е наричана с различни имена – бяла, черна, – тя винаги си остава една и съща по своя сатанински произход, състав и предназначение: тя е рожба и средство на сатаната и единствената ѝ цел е да ни отдалечи от триипостасния Бог и навеки да ни свърже с дявола. От древност до наши дни магията (както казахме досега) се е проявявала в различни форми. Едни от тях са се запазили, други са отпаднали, появили са се и нови нейни науки – или дори наукообразни разклонения. Успехът на магьосничеството (и в съвременния му вид) принципно се корени в човешките страсти. Тези, които страдат от неверие, суеверие, омраза, завист, любопитство към бъдещето, търсят в магията удовлетворение на своите страсти. Към нея се обръщат и проявяващите непокорност към Божията воля, които искат да устроят живота си по свое желание и разбиране, като забравят, че Господ най-добре знае какво и кога да ни даде. Има хора, които са подвластни – пристрастени (като наркомани) – към окултните практики (магьосничеството във всичките му форми) поради прелест (духовна заблуда). Понякога самите окултисти (магьосници), извършващи магическите (окултни) действия, дори не знаят, че подобни чудеса стават с помощта на тъмните сили. Тоест впоследствие демоните вземат като заплащане на окултните услуги душите им и ще ги довеждат до тежка психосоматична деградация, която в някои аспекти може генетично[165] да направи наследствени последиците от греха на окултизма. Следователно някои от занимаващите се с окултизъм не осъзнават обективно в духовен, а и в генетичен[166] аспект, че техните потомци – главно деца и внуци, унаследяват всички негативи на заниманията с окултизма и страстта към окултните практики. И поръчителите на окултни атаки, и практикуващите окултизъм трябва да знаят, че от гледна точка на биофизиката върху тях буквално ще връхлетят на един по-късен етап във времето множество енергийни бумеранги[167], от които няма спасение в окултизма. Защото истинското спасение на човешките души от вредите от окултизма е само в едната Православна църква. Относно последното твърдение ще цитираме част от превода (който ще бъде приложен в трета глава на изследването) от руския научен филм Черная магия на студия ООО Террикон: Олга Коекина к. м. н., ръководител на Федералния изследователски център при Министерството на здравеопазването в Руската федерация, сектор по изследване на съзнанието: Магиите (като изпратени деструктивни енергии) имат способността да се връщат като бумеранг (върху поръчителя). Оказва се, че човекът, когато се старае да повлияе на друг човек, получава обратно въздействие върху собственото си съзнание и го променя в тази неблагоприятна посока, която той сам е внушил на другия човек. Водещият във филма: И учените, и селските баби са единодушни: всяко зло се връща обратно. Хората, които ходят при вещици и магьосници, рискуват да навредят на своите деца и близки. Нека продължим и споменем, че има и такива окултисти (магьосници), които съвсем съзнателно посвещават целия си живот на сатаната и сключват вечен съюз с лукавия. Този съюз се унаследява и предава чрез ритуал на потомците на потомствения окултист, въпреки че окултистите са просветени и съзнават душепагубните последствия на дейността си. Тази форма на духовно състояние на падение при хората според нравственото богословие се нарича ожесточение в злото. Бог обаче по великата си милост, според Свещеното Предание и св. отци на Православната църква, може да дари прошка дори на тези, които са стигнали до последната степен на греховното падение, стига те искрено да се покаят, да изповядат греха си и да се откажат[168] от него чрез тайнството Покаяние–Изповед, придружено от тайнството Маслосвет–Елеосвещение, и последвано от тайнството Евхаристия–Причастие. В заключение на тази подглава на книгата пак накратко ще изброим (с разяснителна цел) някои окултни практики и вярвания на едно и също дърво, чиито корени пият сокове от ада – врачуването, гледането на: кафе, боб, коран, карти (таро и други), гадаенето по вътрешностите на животните, баенето, нестинарството, астрологията, хомеопатията[169], употребата на талисмани, амулети, муски – окултни защити, медиумизма, спиритизма, екстрасензориката, полтъргайсти – НЛО (уфологията) и пр.Съвременната псевдодуховна култура, телевизиите и други медии днес се използват за внедряването в съзнанието на хората от всички възрасти на едно ново, положително отношение към окултните практики. За разлика от днес обаче ще споменем отново, че в Римската и в тъй наречената Византийска империя окултизмът (магьосничеството) е често – почти винаги, забраняван нормативно. Във Византия, съответно в римската империя, магьосничеството е наказателно преследвано и репресирано чрез законови рестрикции[170] и принудата на държавата[171].
Най-висшата цел на човека е да придобие знание за Бога, защото в това се състои неговото спасение. Естествено, когато говорим за знание за Бога[103], нямаме предвид интелектуално познание, а общение в съществуването, тоест познанието на Бога е идентично на общението ни с Бога[104]. Предвид това ние православните християни, знаем, че съществува видим и невидим свят от Символа на вярата, където се казва: Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо. За нас, християните, видимият и невидимият свят, сътворени от Бога, са абсолютна реалност. Освен видимия и известен на всички ни свят съществува и невидим духовен свят – такъв, който не можем да почувстваме нито с физическото си зрение[105], със слуха, нито с осезанието, нито с обонянието и вкуса си. Според определението в Символа на вярата, както споменахме – този невидим духовен свят е недостъпен за нашето познание (рационално или светско). Тази условно наречена духовна и ирационална недостъпност би могла и да не ни вълнува, ако невидимият свят нямаше никакво отношение към човешката съдба. Но с оглед на това, че сме православни християни и вярваме в Бога, предоставяйки Му своето спасение от превратностите на това временно и тленно съществуване, както и своя бъдещ вечен нетленен живот, ние се уповаваме на невидимото, защото сам Бог е невидим непосредствено за нас[106], в съвременния секуларизиран свят.
Според св. Иоан Дамаскин Сам Той – Господ – създал и сътворил ангелите и сякаш с дух и невеществен огън им дал битие от нищото по образа на безтелесната Си природа: Ти правиш ветровете Свои ангели, огнените пламъци – Свои служители (Псалом 103:4), казва божественият свети пророк и цар Давид, за да подчертае[107] тяхната лекота, вдъхновение, плам и огромната им проницателност и неотклонен стремеж да служат на Бога, устремени нагоре и освободени от каквато и да била мисъл за вещественото. С други думи, ангелската същност е разумна, вечно движеща се, със свободна воля, безтелесна служителка на Бога, с безсмъртна природа по благодат; нейният вид и характер са достъпни единствено за Създателя. Назоваваме я безтелесна и невеществена спрямо нас, защото в сравнение с единствено несравнимия Бог всичко изглежда грубо и веществено, а само Той е действително невеществен и безтелесен. Или ще отбележим, че ангелите притежават разумна природа, надарена с ум, свободна воля и желание за промяна – тоест доброволно изменчива. Всяко създание е изменчиво; неизменно остава единствено несътвореното. Разумното освен това притежава и свободна воля. Тъй като природата на ангелите, от една страна, е разумна и дарена с ум, тя притежава и свободна воля, а доколкото е създадена и изменчива, тя има властта да пребивава и пребъдва в доброто или да се отклонява в грешна посока. Те (ангелите) са неспособни да се разкайват (отбелязваме го и ще го повторим), ако съгрешат, защото са безтелесни. Да не забравяме, че човекът добил възможността да се кае поради телесната си немощ. Ангелите са безсмъртни не по природа, а по благодат.
Всяко нещо, което има начало, има по своята природа и край. Едничък Бог съществува вечно (срв. Изход 3:14), а ако трябва да сме по-точни, превишава вечността, тоест Бог е в свръхвечността. Творецът на времената не зависи от времето, Той е над него (в свръхвечността). Ангелите са втората умопостижима същност, сонм, добил светлината си от първата и безначална Светлина; те не се нуждаят от говор и слух, а предават мислите и решенията си безгласно. Всички ангели са сътворени чрез Словото и са изпълнени със Светия Дух, осветени са според достойнството и чина си и участват в светлината и благодатта. Могат да бъдат описани, когато са на небето, но са в същото време и на земята – изпрати ли ги Господ на земята, не остават на небето; не се спират пред стени и врати, ключалки и печати, защото са неограничени. Можем да ги определим и като неограничени и поради това, че Бог им дава възможност да се явяват на достойните хора не в истинския си вид, а изменени съобразно способностите на възприемащите ги. Защото несъздаденото е неограничено по природа и собствен смисъл. А всяко създание е неограничено от създалия го Бог. Затова ангелите са осветени не от своята същност, а от Светия Дух; те предвиждат благодарение на божествената благодат; не минават под венчило, понеже не са смъртни. Бидейки умове, те обитават само умопостижимото и не могат да бъдат описани телесно, по природа не приемат вид, както телата, не са триизмерни, а присъстват духовно и действат навсякъде, където им е заповядано, без в същото време да бъдат другаде. Не ни е известно дали са с една същност, или се различават[108]. Знае го единствено създалият ги Бог, Който всъщност знае всичко. Може би (ангелите) се различават по светлина и положение или светлината определя положението; възможно е да участват в светлината в зависимост от положението си и да се освещават взаимно според йерархията на чина или природата си. Ясно е обаче, че ангелите, които пребивават по-високо, предават на нисшестоящите светлина и знание. Те са силни и готови да изпълняват божествената воля и благодарение на природната си бързина се оказват мигновено навсякъде, където ги призове божественият знак, охраняват някои земни области, управляват народи и страни по Божия повеля, разпореждат се с нашите дела и ни помагат. Изобщо, те ни превъзхождат по божествената воля и заповед и винаги се намират близо до Бога. Във връзка с това ангелите трудно се поддават на злото, макар да не са непоколебими, а сега всъщност са, но не по природа, а по благодат и с привързаността си единствено към доброто.
Описваме детайлно ангелския свят: свойствата, качествата и функциите на ангелския – невидим свят, за да можем да се аргументираме обективно в изследването за източника на окултните практики. И така, продължаваме[109]: доколкото е дадено на ангелите, те съзерцават Бога, приемат тази храна (имаща духовен характер). Макар да ни превъзхождат като безтелесни и освободени от плътски страсти, все пак не са изцяло избавени от тях, защото единствено Божеството има това качество. Могат да се преобразяват във всичко, което Бог пожелае, да се явяват на хората и да им разкриват божествените тайни. Тяхното пребиваване на небето има една задача: да възхваляват Бога и да служат на божествената Му воля.
Може да се мисли, че Свещеното Писание обособява девет небесни чина на ангелите, разпределени в три специфични класа (които по-късно ще опишем подробно). Първият пребивава неотклонно около Бога и има предимството да се съедини максимално и непосредствено с Него – това са шестокрилите серафими, многооките херувими и светите престоли. Вторият е класът на господствата, силите и властите, а последният, третият, е класът на началата, архангелите и ангелите. Някои библеисти смятат, че ангелите са създадени преди другите твари. Според други църковни автори пък ангелите са се появили след възникването на първото небе. Всички са единодушни обаче, че ангелските сили предхождат сътворяването на човека. Следователно било е необходимо първо да възникне умопостижимата същност, след това сетивната и чак тогава човекът, изтъкан от едната и другата[110] същност. Онзи сред ангелските сили – сатаната, който възглавявал земния чин и охранявал земята по Божия воля, не бил зъл, а добър по природа и създаден за полезни дела, без Господ да му е бил вдъхнал и грам порочност; той обаче не оправдал светлината и честта, дарени му от Твореца, по собствена воля разрушил единството с природата си и се обърнал против нея, възгордял се, въстанал срещу сътворилия го Бог и пръв отпаднал от доброто в злото. Защото злото[111] не е нищо друго освен липса на добро, както тъмнината е липса на светлина, а доколкото доброто е духовна светлина, злото е духовна тъмнина. Светлината, създадена от Твореца, е добра – и видя Бог, всичко, което създаде, и ето, беше твърде добро (Бит. 1:31), и по собствено желание се превърна в тъмнина. След нея обаче тръгна и огромно количество отпаднали, подвластни на нея ангели. Тези отпаднали от доброто и от Бога ангели са вече паднали ангели, наречени още демони или поднебесни духове на злобата. По този начин демоните (злите духове), макар да имат обща природа с ангелите, станали зли, след като доброволно отклонили сърцата си от доброто към злото. По-нататък те (ангелите) вече не притежават нито власт, нито сила върху нещо, защото нямат разрешение от Бога да осъществяват Домостроителството Му, което е очевидно при обстоятелства, подобни в кн. Йов (Йов 1:12) и евангелския разказ за свинете (Марк 5:13). Във връзка с това ще споменем, че ако Бог разреши на демоните, те имат силата да се изменят и преобразяват, както им подскаже въображението. Също така ще споменем, че: бъдещето не е подвластно нито на ангелите, нито на демоните, но те могат да го предугаждат! Тоест ангелите (когато Бог им даде откровение и им заповяда да го обявят) – каквото кажат, да се сбъдва! И демоните предсказват – или като проникват в бъдещето, или, и то често, като лъжат (през устата на врачки, гледачи, ясновидци, астролози – и всякакъв род окултисти); затова не бива да им се вярва, дори често да предусещат истината по описания вече (демоничен) начин. Защото демоните – чрез техните служители (окултисти) – имат една главна цел: да завербувати вкарат в грях максимално голям кръг от хора чрез лукавостта и уникалната си свръхинтелектуална хитрост и изобретателност и универсални качества, използвани при сугестията[112], тоест войната с помислите спрямо хората. Демоните – падналите ангели, познават добре Свещеното Писание, което им помага много добре да се преобразяват пред хората като ангели на светлината[113] да подбуждат, да внушават чрез помисли и да прелъстяват хората – при практикуването на окултизъм, при разпространение на лъжеученията (ереси), примесени с окултизъм. Всички пороци и нечисти желания принципно идват от демоните, но от нас зависи дали ще устоим, или не; поради всичко това за дявола и неговите следовници е приготвен неугасим огън и вечно наказание (срв. Матей 24:41). Следователно не трябва да забравяме, че каквото е смъртта за хората, такова е падането за ангелите. Покаяние след него (след падението на ангелите) е невъзможно, както е непостижимо то за хората след смъртта[114] им. В потвърждение на посоченото ще споменем, че: според светите отци на Св. Църква и Свещеното Писание освен нас има и други разумни и по-висши от нас същества в невидимия духовен свят. Това е истина, която ни е засвидетелствана от най-древното и всеобщо вярване на народите. Тази истина за невидимия свят била изкривена от злоупотребите и невежеството на народите, които се покланяли на идолите, но тя е съхранена в цялата си чистота от Божия народ. В този смисъл всички наши свещени книги, като се започне от книга Битие и се стигне до Апокалипсиса[115], ни представят ангелите като действащи същества, които в този свят изпълняват заповедите на Всевишния Бог и със своите действия ограждат благочестивите хора. Така пред дверите на земния рай е бил поставен херувим с огнен меч в ръка, за да не позволи на човека, престъпил Божията заповед, да влиза в него. С посещение на ангели са били удостоени патриарсите. Веднъж например Авраам гощавал тези Божествени посланици.
Също един от ангелите – Ангел Господен[116] удържал ръката му в онзи миг, когато той искал да принесе в жертва своя син Исаак. Също така Агар в пустинята била утешена от ангел. Яков видял множество ангели, които се изкачвали и слизали по стъпалата на тайнствена лествица, а на върха ѝ седял Господ (срв. Битие 28:12–13). Ангел съпровождал синовете на Израил в пустинята и ги въвел в обетованата земя. Вдъхновени от тези небесни посланици, Йефтай, Гедеон и другите израилски съдии разбирали Господните повели. Св. пророк и цар Давид е призовавал ангелите да пеят заедно с него свещените си песни. Св. пророк Исайя е видял небето отворено, видял е Господа, седнал на престол, и множество ангели, които Му възпявали вечна песен. Ангел Рафаил съпътствал младия Товия по време на неговото далечно пътуване, довел го обратно в родината му и възвърнал зрението на неговия престарял баща. Когато юдеите били във вавилонски плен, три еврейски момчета били хвърлени в огнена пещ, но между тях се появил ангел, който ги скривал от пламъка. Ангел избавил пророк Даниил от зъбите на лъвовете. Архангел Гавриил, който получил повелята да донесе вестта за Спасителя на света, дал на пророка ясен знак да разбере за Неговото скорошно идване. Архангел Гавриил слязъл в храма, където Захария кадял, и му предсказал раждането на син, който щял да стане Предтеча на Месията. Архангел Гавриил бил също пратен и в Назарет при Дева Мария и й възвестил, че тя ще стане майка на Божия Син. Известно време след това ангел благовестил на Витлеемските пастири раждането на предвечния Младенец и пак ангели възпявали Спасителя: Слава във висините Богу, на земята мир, между човеците благоволение (Лукa 2:9–14). Сам Спасителят, Когото ангелите предвъзвестили, дал на хората знание за ангелите. Той ни говори за братската любов, която ги подтиква да се радват на нашето спасение. Със също такава любов те ни пазят във всички наши пътувания и житейски пътища. Ангели възвестяват на жените мироносици за възкресението на Господа, а след Неговото възнесение на небето пак ангели се явяват на учениците Му и им казват, че тъй както Той се възнесе на небето, така някога по същия начин ще дойде да съди живите и мъртвите. Освен това ние знаем от Свещеното Писание, че ангел е освободил св. апостол Петър от тъмницата и от ръцете на цар Ирод. Свети апостол и евангелист Иоан Богослов е написал за силата и могъществото на ангелите при управлението на земните царства, които са се явявали на апостолите, на мъчениците и на много други праведници.
Но възможни ли са тези явявания? – ще рекат невярващите (атеистите). Може ли ангелът, който е духовно същество, да приеме видимия образ на човек, да се яви на нашите чувства, да говори и да действа пред нас? Кой пък ще може да докаже невъзможността на това? Кой е в състояние да изследва бездната на Божията премъдрост, кой може да определи безкрайните родове на творенията на Всемогъщия, да обхване с ума си необхватната стълбица от същества, за да има право да се съмнява в битието на тези, за които възвестява словото Божие? Нашата вяра в светите ангели, основана на събития, засвидетелствани от Свещеното Писание, се потвърждава и от учението на мъдрите мъже. На всички са известни мненията по този въпрос на Сократ, на неговия знаменит ученик Платон и на много други мъдреци от Гърция и от Рим.
Ангелите първи оставили Господа и Правосъдният Господ също така ги оставил, като ги предоставил сами на себе си. И какво станало впоследствие? Верните ангели, укрепвани от благодатта и тържествуващи със своето смирение, се отделили от тях и с ужас отблъснали бунтовниците, които от ангели на светлината се превърнали в ангели на тъмнината[119]. Дотогава облечени в сияние и слава, те станали обект на отвращение и ужас за цялото небе и даже за самите себе си; тези, които възпявали Всевишния, с устата си започнали да произнасят[120] хули и проклятия. Гонени от повея на Божието правосъдие и терзани от своята ярост, те с мълниеносна скорост паднали в адската бездна, подобно на звездите, откъснати от небесния свод и падащи в граничното пространство на вселената. Ангелите, които запазили верността си към Бога, станали съвършено блажени. Те са озарени от блясъка на божествената слава и светлината на Светията на светиите ги обхваща като пълноводен океан. Възхищавайки се и възторжено радвайки се при съзерцанието на богатствата на вечната красота, тези ангели чезнат в безкрайна любов и омая от своето блаженство; те славят и превъзнасят Всемогъщия Бог, Който влива в сърцата им изобилни струи от наслаждения. Без да ги задължава да напускат блажената небесна обител, Господ споделя с тях управлението на света. Той ги ползва като Свои верни служители при действията на промисъла. Той ги праща в света да известяват на хората Неговите заповеди за изпълнение на Неговата воля. Именно по тази причина ние ги наричаме ангели (angeloi) – тоест вестоносци. Бог ги е поставил на най-високото стъпало на Своите творения, за да бъдат те живи образци на Неговите съвършенства и достойни представители на Неговото величие. Щедростта на Бога е надарила богато тези небесни духове с естествени дарования: както описахме по-горе, техният ум и познания нямат други предели освен тези, които според премъдростта Божия се полагат на сътворените духове в пределните глъбини. Ангелите също са надарени с превъзходни сили и могъщество, които им позволяват според Божието съизволение да въздействат на телата и на веществения свят. Тук бихме могли да си зададем много въпроси, но нашият ум бързо достига своите граници. Какво можем да разберем ние, бедните твари, потънали в мрачната тъма? И песъчинката е тайна за най-мъдрия човек, а още по-малко хората познават себе си въпреки всичките ни суетни хуманитарни науки. Числото на падналите ангели е доста голямо, но по думите на св. апостол Павел и на възлюбения ученик на Христа – св. апостол и евангелист Иоан Богослов, множеството на блажените ангели е безчислено (срв. Еф. 6:12; Откровение 12:4). Св. пророк Даниил съзрял в своето видение, че когато седна Старият по дни… хиляда хиляди Му служеха, и десетки хиляди по десет хиляди предстояха пред Него (Дан. 7:10). Също така друг новозаветен тайновидец е видял и чул около Божия престол гласа на много ангели и броят им беше милиони (Откровение 5:11). Разбира се, тези тайновидци[121], говорейки по този начин, не са имали намерението да изчисляват броя на ангелите – не, те само са искали да ни дадат представа как са се вцепенявали при вида на този безчислен сонм от ангели. В това безбройно множество ангели обаче най-удивителното нещо е редът, който царува сред небесните войнства. Редът е красотата на съвършенството, на Божията премъдрост и истина.
Божията премъдрост, която е сътворила всичко съществуващо и е дарувала битие на ангелите, е разделила тези ангели на девет чина (за които вече споменахме). В Свещеното Писание се споменават ангели, архангели, сили, господства, начала, власти, престоли, херувими, серафими (срв. 1 Kоp. 1:16; Ефес. 1:21; 1 Петр. 3:22). Тези ликове по презумпция[122] са подчинени един на друг и в своето различие по дивен начин са съединени от съвършено съгласие. От висшите чинове към нисшите се лее светлина. Сиянието от славата на Христос, Ходатая на всички, тече от единия избран към другия, към целия сонм блажени – така реката на живота, която извира от недрата на Божеството, като прилив и отлив изпълва небесните жители. Каква възхитителна гледка пред ума на вярващия се открива при това чудесно разнообразие в най-съвършеното единство и това единство в безчисленото множество. Св. Дионисий Ареопагит и другите учители на Църквата разделят ангелите на девет лика, а тези девет лика – на три чина (които описахме). Към първия чин се отнасят престолите, херувимите и серафимите, към втория – властите, господствата и силите, към третия – ангелите (хранители), архангелите и началата. Така цялата вселена е изпълнена с присъствието на Божеството и на безбройното множество духове – Божиите служители. Вселената – това е храм, който непрекъснато се оглася от хармоничното песнопение на тези небесни певци. Ние не можем да кажем как те общуват помежду си, но знаем, че те беседват един с друг и се разбират. Също така, когато отправяме молитвите си към тях като към наши молитвени застъпници, те разбират езика на нашите души. В това състояние на несъвършенство, в което ние се намираме, дали трябва да се учудваме на това, че пред нас се разкриват тайнствени глъбини, в които нашият слаб ум се губи? Нека тук добавим още една важна забележка: всички ангели се подчиняват на една съвършена йерархия[123]. Ангелът, който е поставен на висшето стъпало, е по-съвършен от онзи, който се намира на най-нисшето стъпало, въпреки че ангелът, който е най-близко до нас и стои на последното стъпало, все пак така поразява с красотата си, че ако той ни се откриеше, ние не бихме могли да понесем възторга от радостта и учудването си. Като си представяме този последен ангел и мислено се възнасяме от едното стъпало към другото, от съвършенството към по-голямото съвършенство, като минем през всички ликове, които се превъзхождат едни други с все по-голяма святост и които най-обилно сияят в светлината, ние най-накрая достигаме херувимите и серафимите, които светозарно сияят във вълните светлина и изливат своята светлина върху целия Божи град – Небесния Йерусалим.
Видяхме по-горе какви бедствени последствия е причинил грехът на падналите ангели. Но поради греха си тези нещастни ангели не са се лишили от естествените дарове, с които Творецът ги е надарил при създаването им. Те са се лишили от блаженството и светостта, но са запазили значително голямо и проницателно разбиране, въпреки че тези останали у тях способности са им послужили за наказание. По тази именно причина св. пророк и цар Давид, според обяснението на блажени Августин, ги нарича силни. Самият Спасител, когато говори за сатаната[124], началника на падналите духове, го нарича князътна този свят (Иоан 12:31) и св. апостол Павел, като обяснява словото на Божествения Учител, нарича сатаната княз на въздушната власт(Еф. 2:2). Същият св. апостол разграничава при тези въздушни власти началства, власти и светоуправници на тъмата – демоните от този век (срв. Кол. 2:15; Еф. 6:12). От това може да направим извода, че отпадналите ангели са запазили различията, които са били установени в йерархическата подредба на небесните войнства, и са били принудени да се подчинят на сатаната: на най-силния и най-злобния от тях. Но какво подчинение може да има в жилището на вечното безредие, ненавист и злоба, какво подчинение може да има между тези духове, чиито уста непрестанно бълват хули и проклятия? Божията десница ги е свалила в адската бездна (aда), но разкъсвани от своето наказание и изпепеляващия огън, те могат и от адската бездна да се разпространяват по цялата вселена. Тях ги терзаят и разкъсват ненавистта против Бога, желанието за отмъщение и отчаянието. Ето в какво се състои историята на борбата между злото и доброто – това е борбата на сатаната против Бога. Защото Божествената премъдрост позволява на тяхната гордост да се опълчва срещу небето, срещу небесните ангели и човека до онзи ден, в който вратите на ада ще бъдат запечатани завинаги, за цялата вечност.
Много невярващи хора се надсмиват над вярването в демоните[125], но дали можем да се съмняваме в истинността на това учение, което е така непоклатимо доказано. Това, че съществуват зли духове, които ние наричаме демони, е ясно засвидетелствано не само от Свещеното Писание и Свещеното Предание, но и от единодушното вярване на всички племена и народи. Действието на злите духове е доста очевидно за онези, които внимателно наблюдават какво става по света. Но откъде идва тази ярост, с която демоните се стремят да ни погубят?
Окултизмът и пораженията за хората от него са духовен проблем на човечеството, обществото и съвременния свят. Този проблем е окончателно и ефикасно разрешим първо с духовни и после със социални или дидактично-правни средства. Следователно към проблема с окултните практики и отрицателните вреди, настъпващи от тях, не може да се подходи само чрез юридически санкции. За това са нужни душепастирска и катехизаторска повсеместна дейност спрямо обществото от страна на Църквата. Последното условие е свързано и с религиозната просвета в общообразователните училища, която трябва да се регулира нормативно от законодателя. За пострадалите от окултните практики пък са нужни духовни грижи, механизми с пастирска духовна и социална дейност. Разбира се, всички тези мерки трябва да бъдат предприети във връзка с духовното преобразяване на хората, като държавата и Православната църква трябва да си съдействат и сътрудничат в съвместната борба с общия грях и общата болест от окултизма. Затова с поставената тема имаме надежда, че победата в нелеката духовна борба за всяка човешка душа е не само желателна, но и напълно възможна и задължителна. Това е така, защото тази духовна борба е благословена от Бога, Който не иска гибелта на грешника, но иска нашето общо спасение, тоест всички хора (и занимаващите се с окултизъм) да се обърнат към покаяние (срв. 2 Петр. 3:9). Окултните практики са грях. Грях на човека и на цялото общество, което е глухо и сляпо и не чува своята съвест (Божия глас в човека). Окултизмът в съвременния свят е свидетелство за потъването на обществото в злото и греха и нежеланието на хората да изправят пътя си в съответствие с Божиите заповеди. Затова с изследването си ще се опитаме да докажем, че в законодателството на Република България съществува празнота по отношение на общественоопасните и отрицателни вреди от окултните практики, които са психологичен, юридически и социален феномен. Ще се опитаме и да покажем – да демаскираме – религиозния манталитет на съвременния човек, който е станал аморфен и смътен. По-точно, в последните години в съвременния свят се говори за религиозни форми на митове и синкретика, произлезли от колективното подсъзнание, за което говори Карл Густав Юнг. Такива религиозни интереси, имащи вече окултен характер, са само още една форма за задоволяване егоизма на хората. Всички, дори очевидните проявления на духовния живот, се игнорират или се осмиват. Трансцеденталните духовни способности, в случая предчувствията, предвижданията, мистичните състояния, състоянието на обсебеност, пророческите съновидения и видения, ясновидството, случаите на екстериоризация и така нататък, и така нататък, не съществуват за хората материалисти или по-точно не се коментират. Изследванията на Карл Густав Юнг и на други водещи психолози и психиатри по света, свидетелстващи за живота на душата, не се оспорват, тъй като те не спорят с фактите, а ги премълчават. Предвид казаното искаме да посочим опасността за обществото от окултните практики, тъй като окултният опит и по-специално окултните целителства, гадания, предсказания, ясновидство, в това число сектантските прояви – всичко това е пряк духовен път към княза на този свят (срв. Иоан 12:31) и неговото войнство.
Във връзка с това в съвременния свят има много хора, които твърдят или заявяват с лекота, че всяка религия води към Бога, стига човек искрено да я следва. Но нека си припомним думите на Спасителя: Аз съм Пътят и Истината, и Животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мен (Иоан 14:6). Тези думи на Иисус Христос от Евангелието на Иоан свидетелстват, че Той отрича всички нехристиянски религии и философии, защото те не водят към небесния Отец, а водят към княза, който господства сега във въздуха – духа, който сега действа в синовете на непослушанието (Еф. 2:2-3). Това не означава, че трябва да мразим грешниците – хората, занимаващи се с окултизъм, или подвластните на окултните практики, а трябва да обичаме грешниците и да мразим самия грях с пълна омраза (Псалом 138:22), като искрено се постараем да помогнем на хората, изпаднали в духовно греховно падение под давлението на окултизма. Това може, а и се надяваме да стане едновременно с нормативна превенция на законодателя, чрез запрет – забрана за общественоопасните форми на окултните практики – и чрез създаване на рехабилитационни центрове за окултно пострадали под омофора на Православната църква, имаща духовни ресурси да лекува окултните жертви чрез даровете на Светия Дух. Защото безспорно много важна и необходима е грижата на християнския душепастир за цялата църковна епархия, община или енория като първооснова и първостепенен взаимодействащ фактор в религиозно-нравствения живот. От нея и от правилното провеждане на тази колективна душегрижа зависи твърде много успехът на православното общо или енорийско дело при окултно пострадалите християни. За това обаче преди всичко е нужен задълбочен диалог между държавата и Църквата съобразно традициите на православното вероизповедание и учението на светите отци, за което имаме надежда в Бога.
А надеждата, вярата и упованието в Бога правят бъдещето като настояще. Така като православни християни се надяваме освен на държавата и на благодатната Божия помощ, защото за нас тя съществува реално.За нас, православните християни, които познаваме Символа на вярата, където се казва: Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо…, е ясно, че освен видимия и известен на всички ни свят съществува и невидим свят, който не можем да почувстваме нито с физическото си зрение[9], нито със слуха, нито с осезанието, нито с обонянието и вкуса си.
В този ред на мисли ще споменем, че в Большая советская Энциклопедия[16] думата окултизъм има следното значение. Окултизъм (от латинската дума occultus – таен, скрит, съкровен) е общо название на ученията, признаващи съществуването в човека и в космоса на скрити сили, недостъпни за обикновения човешки опит, но достъпни за посветените, преминали през особена инициация[17] и специална психическа тренировка. При това целта на ритуала на посвещението в окултизъм е достигане на висша степен на съзнанието, откриващо достъп до т. нар. тайни знания. Езотерика[18] или езотерично се нарича всяко учение, предназначено за определен кръг хора.В последните години окултните науки получиха твърде широко разпространение, особено в средите на научната интелигенция[29] в целия свят. Немалка роля за това са изиграли произведенията на Елена Блаватска и семейство Рьорих – създатели и разпространители на учението за агни-йога[30]. Принципно обаче окултните учения идват у нас, а и в съвременния свят от древността от Изток, а днес, през XX-XXI век – и от Запад, чрез криворазбрания и краен либерализъм[31]. До голяма степен това е свързано с развитието на идеологическия и духовен плурализъм (закрепен в международните правни норми, валидни за повечето субекти на международното право, в това число и за Република България) или вследствие на позволеността на всичко в условията на лъжедемократизацията на съвременното общество. В този смисъл, от друга страна, разрушаването на правовия ред и системата на здравеопазването, осигуряваща (в социалистическия свят) безплатна медицинска помощ, а сега превърната в предмет на търговия, поскъпването и дефицитът на лекарствата, са обстоятелства, обусловили почвата за появата на голям брой екстрасенси, магьосници[32], шамани, медиуми, знахари и лечители (окултисти индивидуалисти), предлагащи на всяка крачка сравнително примамлива, евтина и съблазнителна духовна, медицинска[33] или паранормална помощ с оглед суеверието и неверието[34] (окултните мислене и мироглед) на народа ни. А окултните мислене и мироглед са част от отстъплението от едната Православна църква, от нейните църковни тайнства, способни да лекуват и освещават душите на хората чрез даровете на Светия Дух. Това става естествено на фона на религиозната неграмотност на хората в православния свят – с помощта на медиите[35] и последствията от атеизма. Тези са по принцип в съвременния свят основните предпоставки, довели до рязко нарастване на окултното целителство, което привлича в огромни, деструктивни мащаби невярващи, слабо и неправилно вярващи хора. Това става вследствие на религиозния синкретичен[36] мироглед на обществото ни. Последните съждения се отнасят и за съвременните хора, които изгарят от любопитство да получат информация от отвъдния свят за съдбата и за бъдещето си, като не съзнават какво точно ги очаква, тоест каква е цената на информацията за бъдещето. А цената (за досега с окултните практики) е като начало окултна болест[37], при която се развива сериозна психосоматична деградация на личността в много аспекти (медицински, духовни, психологически и др.). Големият проблем, също обуславящ актуалността на поставената тема, е фактът, че държавният апарат в лицето на трите си власти: законодателната, изпълнителната и съдебната – няма обективна представа за високата степен на обществената опасност[38] от окултните практики у нас (въпреки че държавата, като особен субект на правото, трябва принципно според КРБ[39] да гарантира живота, достойнството и правата на личността и да създава условия за свободното развитие на човека и на гражданското общество[40]).Според необоримата презумпция на основния ни закон Република България е правова държава[41]; всеки гражданин на Република България има право на живот; посегателството върху човешкия живот и здравето се наказва като най-тежко престъпление[42]; никой не може да бъде подлаган на мъчение, на жестоко и безчовечно или унижаващо отношение; никой не може да бъде подлаган на медицински, научни или други опити (например: под въздействието на окултните практики) без неговото доброволно съгласие[43]. Изхождайки от казаното, можем да зададем риторичния въпрос – защо по принцип окултните практики са опасни и противоправни за обществото, държавата, психиката на личността, семейството, потомството – децата, които са бъдещето на България? Отговорът на този въпрос се съдържа в това, че: при хипнозата, астрологията, баячеството, гадателството (различните форми на предсказание), ясновидството, контактьорството, екстрасензориката[44], нумерологията[45], медиумите[46], спиритизма[47], хиромантията, видовете йога[48], трансценденталната медитация (ТМ), телекинезата[49], психокинезата, класическото и вуду-магьосничество, прекодирането на съзнанието чрез баене и врачуване (леене с восък, леене на куршум и др.) и най-вече при хипнотичните сеанси с цел насилие над човешкото съзнание (чрез прекодиране на съзнанието с помощта на матрица[50] – програма с чужди воля и мисли) и парапсихологията[51] се използват методи и практики за директно, вероломно, насилствено въздействие върху: 1) човешката психика[52], съответно и 2) соматика. Това става чрез потискане на свободната човешка воля[53] (чрез паранормални – окултни техники и практики) и изработване у хората на поведение, подчинено на чуждата воля: волята на хипнотизатора, екстрасенса, магьосника или поръчителя на окултните услуги. Така, въздействайки върху подсъзнанието на човека, извършителите на окултните процедури адресират и внедряват в психиката му (душата) на адресата – човешкия индивид, своя деструктивна програма на мислене и общественоопасно поведение[54].
Чрез окултните практики може обективно да се моделира по пагубен начин за душата (психиката) и обществото поведенческият модел (по поръчка) на всяка една отделна личност. Тези психични състояния (модели на поведения) водят до параноидна шизофрения, синдрома на Кандински и Клерамбо[55], епилепсия, хистерични пристъпи, тежки депресии и много други форми на тежка психопатия, проявяваща се най-често в суициди. Това по принцип са състояния на окултно заболяване – окултна болест, която реално е тежко състояние на психопатия, психично разстройство на личността. Тези заболявания – болести, свързани с окултизма, имат не само медицински и духовен аспект, но и противообществен характер. Защото окултните практики винаги водят до отрицателни промени в действителността на обществените отношения. Ще споменем отново, че състоянието на окултна болест[56] е почти непонятно за медицината: светската психиатрия, неврология, кардиологията и пр. Тоест цивилните лекари (невролози, психиатри, кардиолози и др.) в Република България са безпомощни и некомпетентни (условно) да лекуват пострадали хора от окултни нападения. Дори повечето светски лекари и медици в секуларизирания свят[57] не могат да поставят разумна и обективна диагноза на хора с окултно заболяване след внимателна анамнеза на окултно пострадалите. Защото, след като премине в съзнанието на адресата-субект насилствено внедрената му[58] програма-матрица[59] от окултиста извършител, поведението, постъпките и дори начинът на мислене на окултно пострадалия или окултно нападнатия субект се определят пряко от тази окултна програма[60]. Следователно този човек-индивид (нападнат окултно) вече няма почти никаква свободна воля и така тази личност става реален биоробот-психопат. Окултно нападнатите изпадат в соматични аномалии – с критично кръвно налягане (хипертония); главоболие; остра сърдечна недостатъчност и невралгия – съпроводена с непрестанни бодежи в сърцето; виене на свят; задух – недостиг на въздух – и др. Днес принципно най-съвременната медицина е в невъзможност да диагностицира обективно причините за подобни физически състояния вследствие на окултна болест. Окултно пострадалите хора често стигат до тежки инфаркти; инсулти; онкологични заболявания; диабет; проблеми с щитовидната жлеза; имунологични нарушения; неврози[61]; биполярни разстройства; суициди[62]; различни форми на шизофрения; епилепсия. Но отново акцентираме: медицината (психиатрията, клиничната психология, неврологията и др.) не може да им помогне адекватно! Причината е там, че тези психосоматични състояния имат изключително най-вече духовен (и частично соматичен) характер. Освен това окултизмът довежда до тежка, неосъзната[63] психосоматична деградация на личността, проявяваща се в социопатия, депресия, безизходица и регресивна хистерия с произтичащи от това финансови, социални, юридически и лични проблеми. Много често окултизмът е причина за престъпна съставомерна деятелност, криминално мислене и поведение. На окултно атакуваните или пострадалите им се струва, че по своя воля и по свое желание вършат повечето свои постъпки, дори и криминалните деяния, осъществени със злоумисъл (dolus malus). В действителност обаче окултно пострадалите[64] изпълняват волята на друг човек (поръчителя на окултната услуга), тоест на чужд, вселен[65] насилствено в тях зъл дух, който ги командва и им внушава (сугестира) определени мисли според целта на извършителя (окултист) или според окултната поръчка (задание) на поръчителя. Такова насилствено парапсихологично и духовно въздействие ограничава личността и волята на човека, променя поведението, характера и дори мисленето му. Такъв човек заприличва и става, както казахме вече, фактически реален биоробот (психопат), човек с болна душа[66] (психика). В окултните жертви се потъмнява насилствено Божият образ, заложен във всеки човек по благодат. Независимо от това колко лош и пропаднал е конкретният човек, Божият образ у хората се изразява в това, че човек има свойства, присъщи на Бога – разум, свободна воля, безсмъртна душа и пр. Окултистите обаче принципно отнемат на човека свободната воля, дадена му от Бога, и му натрапват[67] насилствено своята деструктивна воля, като променят начина му на мислене и поведение и внедряват вероломно в хората негативни енергия[68] и мислене. Затова окултистите насилствено потъмняват образа Божий, заложен трансцендентно в хората. Така окултистите или окултните формации унижават окултно нападнатите човеци и подчиняват на себе си[69] (или на поръчителя на окултната услуга) душите на конкретните адресати – човешки индивиди (окултни жертви). Тук, за да не се отклоняваме от учението на Свещеното Предание и светите отци, ще споменем, че последните съждения по своя секуларен характер имат за цел да внесат обективност в настоящото изследване, а нямат за цел отклоняване от учението на Светата Православна църква. Съгласно учението на светите отци на Църквата човек може да постъпва трояко – по своя воля, по волята Божия и по волята на злите духове (бесовете), която в дадения случай с окултните[70] практики се натрапва чрез посредник – магьосник, баяч, хипнотизатор, екстрасенс, гледач, ясновидец, астролог, медиум и други[71].Това е така, защото всички окултни практики – екстрасензориката[72], биоенергетиката[73] и магьосничеството във всичките му съвременни форми (които ще изброим по-нататък), вървят по опитния път на езичеството и сатанизма. Въпреки забраната на Църквата[74] и Свещеното Писание окултистите нахлуват насилствено в духовния свят, домогвайки се до определени лечебни или възвишени духовни резултати[75]. Но фактически окултистите (екстрасенсите и магьосниците) нахлуват в духовния свят със своите грешни и неочистени душа и сърце и естествено в такъв духовен свят те могат да общуват единствено с негативните му сили – злите духове. В Евангелието, в Проповедта на планината е казано: Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога (Мат. 5:8). А окултистите се втурват съзнателно и подсъзнателно в духовния свят, без да са очистили душата си с покаяние, с цялата си греховност, въпреки забраната на Църквата[76] в каноните на вселенските и поместните събори и забраната, основана на Свещеното Писание. В Православието хората не си поставят за цел незабавно придобиване на някакви свръхестествени (паранормални) способности. Целта на верните членове на Православната Църква е очистване на душата от греховете чрез покаяние, молитва, пост, въздържание, вършене на добри дела, любов към Бога и към хората. Защото в основата на християнския живот лежат любовта и вярата, съчетани с надежда в Бога, добрите дела и аскезата (послушанието, въздържанието, нестяжанието) и така нататък. Християнският път включва нравствено усъвършенстване (чрез богоуподобяването по благодат): Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец (Матей 5:48). Следователно пътят на окултизма и окултните практики няма нищо общо с християнството; тези паранормални (езотерични) практики, развиващи свръхестествени способности без очистване на душата от страстите, без любов и вършене на добри дела, са опасни и гибелни за хората и цялото съвременно общество. От казаното дотук следва изводът, че обществото в условията на преход от тоталитаризъм към демокрация и глобализация е станало силно податливо на негативното влияние на окултните практики, деструктивни култове, секти и пр. Това е така, защото доскоро закрепостеното съзнание на човешкия индивид при новите условия се чувства освободено от всякакви ограничения (състояние на лъже еманципация). Така войнстващият атеизъм е заменен с постоянно нарастващо увлечение към квазимистицизма[77], обещаващ бързо квазичудеса. Проблемите на съвременното българско общество са обусловени от девалвацията на духовно-нравствените ценности и на правилната вяра в Бога чрез традиционното ни православно вероизповедание. Факт, въплътен в чл. 13, ал. 3 КРБ. Изхождайки отново от казаното, дори можем да твърдим, че в нашето секуларизирано общество съвременните хора и представителите на държавния апарат, най-вече в лицето на трите власти (законодателната, изпълнителната и съдебната), заедно с четвъртата власт (медиите) не осъзнават обективно: семантично и етимологично, значението на понятията религия[78] и църква[79]. Тоест властимащите и журналистите според нас не разбират обективно тези понятия съобразно библеистиката, християнската: апологетика, антропология и еклизиология. Ето защо при крайния либерализъм се наблюдава стремеж този квазилиберализъм да бъде представен в качеството му на единствена възможност и универсална бездуховна култура, основана върху разбирането за свободата на нравствено падналия човек, който не ограничава себе си в нищо – като абсолютна ценност и мерило за истината. Тази посока е обуславяща развитието към глобализация на цивилизацията, а в християнския свят тя се сравнява от мнозина с построяването на Вавилонската кула. Тук става дума за въпроси, чието решение е способно да определи до голяма степен бъдещия облик на цивилизацията в XXI век. Проблемът обаче е в това, че либерализмът е не само философска концепция за управление на държавите и на свободата на личността и за еманципацията на човека. На практика тази фундаментална идея се реализира и развива в съвременната икономика и политика, в обществения живот. Оттук в някое отношение произхождат гражданските свободи, демократичните институции, пазарната конкуренция, свободата на словото, свободата на съвестта; те са всичко онова, което е включено в обема на понятието съвременна цивилизация. Затова много хора, когато се запознаят с аргументите на православното учение против либералния стандарт, изпадат едва ли не в мистичен ужас, съзирайки в критиката на либерализма[80] посегателство срещу принципите на фундаменталните права и свободи на човека, и подозират православните едва ли не в трайно отричане на демокрацията. Във връзка с това християните, живеещи литургичен и евхаристиен живот, са обявявани за религиозни фанатици и така нататък. Обаче ние, православните, знаем, че богооткровените истини за смисъла на човешкия живот са еднозначно въплътени в учението и в Свещеното Предание на Светата Православна църква, която има привилегията съборно да тълкува и благовести Свещеното Писание. В последно време много млади и съвременни хора се увличат от различни окултни практики, вярвания, в това число от участие в окултни (сектантски) общности и общуване с хора, които открито или прикрито практикуват окултизъм, необезпокоявани и дори легитимирани от държавния апарат. Затова една от основните задачи на изследването ни е да докаже, че Министерството на правосъдието, Министерският съвет и други ведомства от изпълнителната власт легитимират неправомерно според ПЕС практикуващите окултизъм чрез лицензи, разрешения и сертификати. Това обаче са общественоопасни практики – чужди както на православната вяра, така и на българския дух и традиции. Така държавният апарат допуска съвременните българи (имащи интерес към окултизма) стремглаво да се насочват към окултните практики и да приемат всичко безрезервно. Стремейки се към новото в областта на вярата, те тръгват по път непознат и опасен и стигат духом до далечна страна (срв. Лука 15:13), която крие много потайни места и неизвестности. Но най-тревожното е, че тези хора се утешават с погрешната мисъл, че са намерили истинската святост и вечното спасение. Как да им се обясни, че са направили неправилен избор? Те не са намерили спасяващата благодат, а са пренебрегнали учението на Едната свята, съборна (вселенска) и апостолска Църква[81] (вж. член IX от Символа на вярата). Колко опасни заблуждения (духовни прелести), колко нелепи суеверия и предразсъдъци, колко лъжливи и гибелни системи са се въздигнали върху основата на християнството. Всеки препоръчва своите мисли за правилни, всеки възхвалява своята църква, своето общество, своята секта, своята вяра и своите обреди най-вече и конкретно чрез окултизма. А съвсем малко са хората, които се замислят кое е истинското християнство, къде е Христовата истина, къде е спасението, коя е спасяващата Църква. А Църквата е една – единствена и неделима. Тя има непроменима основа и не прибавя нови неща, нови учения, няма и да прибави верови истини и дух, практики, несъгласни с Христовата истина. През всички векове Православната църква пази първоначалната Христова вяра, защото само тази вяра е апостолска, тази вяра е отеческа, тази вяра е православна, тази вяра вселената утвърди. Църквата Христова не е разделена и не може да се дели на части. Разделени Христови църкви няма и не може да съществуват. Да допускаме възможността Църквата да се раздели, значи да допускаме портите адови да й надделеят (Матей 16:18) или Христос да се раздели. Нито едното, нито другото е възможно: разделилият се организъм престава да съществува. Следователно съществува само отпадане от Църквата. И безспорно отпадналите, отделилите се от Църквата не са вече живи камъни в стройно сглобения духовен дом – Църквата, нито са живи членове на Тялото Христово – Църквата[82]. Затова трябва да се намери начин, обективиран в спешна катехизация[83] на съвременните хора, за да не бъдат те увличани несъзнателно и съзнателно от разни и чужди учения (Евреи 13:9) и най-вече от окултните практики (древни и съвременни). Защото в тези учения – окултни практики, преобладава духът на този свят, те противоречат на Закона Божи, помрачават ума и душата. Безконтролното практикуване на окултните практики ограничава духовната свобода, стеснява свободната човешка воля, с която избираме добро или зло, нарушава спокойствието на хората, смущава социалната, обществената и духовната дейност, спъва нравственото извисяване, с една дума – осуетява спасението на човека. Окултизмът е пречка за развитието на гражданското общество според чл. 4, ал. 2 КРБ. Защото общественото значение на всеки вид човешка дейност се определя от конкретните обществени условия – всяка дейност се осъществява при конкретните обществени условия на време, място и обстановка, тоест в определена обществена среда. От момента на своето начало всяко човешко поведение започва да променя съществуващата действителност.
Така, от една страна, поведението става нов елемент от нея, а от друга страна, въздейства и върху един или няколко елемента от действителността и по този начин ги променя, променяйки и обществената обстановка като цяло[84]. В настоящото изследване за опасността за обществото (обществената опасност)[85] от окултните методи ще се опитаме да докажем историческата обусловеност на конкретните криминални деяния, пряко свързани с окултните практики. Престъплението винаги уврежда или застрашава определени обществени отношения, какъвто е случаят с практикуването на окултизъм. Това е така, защото по презумпция престъплението[86] е исторически обусловено обществено явление, което обяснява и различното отношение на законодателя към него в различните исторически периоди[87]. Престъпното деяние е общественоопасно, тъй като причинява отрицателни и общественоопасни последици. Такъв е случаят с използването на окултните практики. Общественоопасните последици пък не могат де юре да настъпят, ако деянието не е осъществено или ако не е фактически инкриминирано в легислатурата[88], а отрицателните вреди (ad hoc) от окултните практики са юридически факт. Именно това принципно положение поставя и проблемите за причинната връзка между поведението на дееца – престъпник, и отрицателните изменения в действителността, както и за нейното значение в наказателното право[89]. В този смисъл престъпността е относително самостоятелно и променливо социално и обществено явление за реалността на обявените от закона за престъпления човешки прояви, възникнало със създаване на държавата и закономерно съществуващо в обществото[90] още в най-древни времена и епохи, например по времето на древните гръцки полиси. С последните съждения целим аргументирано да докажем нуждата от обществен и законодателен дебат относно обществената опасност при практикуването на окултизъм. Тъй като понастоящем този сериозен проблем с окултните практики не е обсъждан, не е изследван научно и задълбочено, съответно опасността от окултните практики не е анализирана сериозно и задълбочено едновременно през призмата на православното богословие (патрологията, библеистиката, апологетиката и църковната психология), криминологията, клиничната и юридическата психология, биофизиката, наказателното, антидискриминационното, конституционното и европейското право, при което в сферата на теологията и предвид темата на изследването можем да отбележим някои от по-значимите трудове досега на определени автори относно окултизма в православния свят. Това са изследванията и книгите на дякон Андрей Кураев (Сатанизъм за интелигенцията); доцент д-р Димитър Митев (Христос и духовете на земята, 2000); йеромонах професор д. м. н. Анатолий Берестов (Числото на звяра; Да останеш жив); йеромонах Висарион Зографски (Петър Дънов и Ванга – пророци и предтечи на антихриста, част 1 и 2, 2011); св. Игнатий Брянчанинов (За чувственото и духовното виждане на духовете); йерей Владимир Елисеев (Православният път към спасението и източните и окултните мистически учения); Георги Стоянов (Сектите – ловци на души, 1996); професор д-р Александър Дворкин (Сектоведение, 2000); Димитрий Авдеев (Православна психиатрия, 2003); св. Никодим Светогорец (Какво трябва да знаем за магиите); Огнян Христов (Християнството срещу магиите и екстрасенсите, 2011); йеромонах Серафим Роуз (Православието и религията на бъдещето, 1997). Естествено може да пропуснем или пък да не изброим обективно всички трудове на светите отци[91] на Църквата и православно насочени автори[92], които имат съвременно звучене за генезиса и проблемите, свързани с окултизма. В горните редове само маркирахме актуалността на темата, доколкото е възможно това в секуларно и духовно измерение на фона на близо 50 години атеизъм. Вероятно вследствие на половин век атеизъм бихме казали също, че малко е написано в интердисциплинарен аспект (правно-богословски) с оглед осъществяване на обективна информация[93] и превенция на хората и обществото от окултизма и окултните практики. Ето защо изследването ни има актуален характер по отношение на правата и законните интереси на хората и обществото през XXI век. Разбира се, много са факторите за казаното и това са главно тези 50 години атеизъм, през който период съзнателно се е потъпквало уважението към Православната църква у нас. Обстоятелства, наложени насилствено от светското образование и комунистическия режим, който се е стремял буквално да угаси вярата на народа в Бога и да ограничи възможността обществото да разбере обективно каква е същността на християнството и Църквата. Не без значение е възходът на култа към окултизма в България (НРБ), прокламирането на който е започнал преди няколко десетилетия от кръга на Людмила Живкова[94], Александър Лилов, семейство Рьорих, Ванга, Свилен Русев, Нешка Робева и много други интелектуалци, плюс представителите[95] на ЦК на БКП. Освен атеизма (насаждан насилствено) у народа ни отделни личности (окултисти) са били толерирани от комунистическия режим. Това е отворило вратите на нетрадиционните (нехристиянски) религии с окултна доктрина да проникнат в държавата ни, а традиционните покровителствани от държавата индивидуални окултисти са практикували за духовна вреда на хората и обществото. Във връзка с това като правило окултистите са прокламирали почти винаги, че имат дарба от Бога и се стремят да помагат на хората, че са: пророци, пророчици, светии, но така ли е в действителност? Възможно ли е чрез окултизъм да се помага на обществото и отделната личност? Не, разбира се – защото според учението на Православната църква окултните практики са форма на открит или прикрит сатанизъм. Независимо от последното обаче посочените по-горе фактори оказват благоприятно влияние върху процеса на утвърждаване на нетрадиционната окултна квазирелигиозност в обществото ни. Това е така, защото историята сочи, че новите и старите (езически) култове винаги са се появявали на етапа на криза в дадено общество – духовна, икономическа, политическа, социална и т. н. В такъв момент религиозно търсещите хора се опитват да открият изход от тази духовна безизходна ситуация и попадат на окултна лъжедуховност, изразява ща се в древно езичество и неоезичество, паганизъм или неопаганизъм и различни форми на магьосничество[96]. Тук ще цитираме йеромонах Висарион (Зографски), автор на книгата Петър Дънов и Ванга – пророци и предтечи на антихриста: „За официално признаване на Ванга около средата на 60-те години значителна роля изиграва Институтът по сугестология[97] към БАН с ръководител професор д-р Георги Лозанов[98]. Какво в действителност показват изследванията на неговия екип, който анкетира хиляди посетители, описва над 7000 случая, записва стотици Вангини сеанси на магнетофон? Истината е, че научните изследвания не стигат до никакъв категоричен извод. Всъщност, както ще видим от собствените думи на професор д-р Георги Лозанов, той и досега си остава в неведение каква е истинската природа на Вангините прогнози[99].“ По тази причина в следващите редове ще опишем и тълкуваме генезиса на невидимия свят. Детайлното ни изложение и тълкуване на невидимия духовен свят е с цел обективност по отношение на окултните практики и техния обективен източник. За тази цел ще използваме инструментите и лексиката на правото, медицината, антропологията, философията, психологията, психиатрията и други. Главен наш подход в изследването ще бъде сравнително-аналитичният. Разбира се, предвид интердисциплинарната насоченост на работата ще приложим в богословски аспект: 1) апологетично критичен метод и 2) историко-правен и аналитичен метод. Следователно целите на тази книга–изследване са посочване на необходимостта от дефиниране на санкции[100] в наказателноправен аспект на неинкриминираните общественоопасни окултни прояви в Република България, свързани пряко с отрицателните последици от окултните практики спрямо хората, живота и здравето им. Във връзка с това ще отбележим, че в много ДЧ в Европейския съюз и по света има нормативно регулиране на правоотношенията, проблемите и вредите, свързани с окултните практики. Правната науката за опасните култове осъществява в световен мащаб и сравнителноправни изследвания. Чрез тях се съпоставят решенията на чуждестранните правни системи, за да се разкрият постиженията и слабите страни на националната правна система, както и да се черпи от чуждестранния опит съобразно националните особености. Както е известно от ПЕС, във връзка с темата за окултните практики, за обособяването на самостоятелен отрасъл на правната система (ad hoc – пакет от закони за превенция от менталното обсебване на индивида) не е достатъчно съществуването на самостоятелни кръг обособени нормативно обществени отношения. Необходимо е държавата да отчете спецификата и значимостта на тези отношения, за да ги подложи на правно регулиране чрез задължителни правила за поведение, скрепени с държавна санкция. Изхождайки от горното, имаме надежда, че след време ще се породи обществен и законодателен дебат в областта на наказателното право[101] и нормативната база, свързана с правото на вероизповедание относно общественоопасните последици[102] от безконтролното практикуване на окултизъм. За последното имаме и вяра (1 Кор. 13:13).
РЕЧЕ БОГ: ДА БЪДЕ СВЕТЛИНА. И БИДЕ СВЕТЛИНА. 
Трябва да влезете, за да коментирате.