Петър Стоилов

„Ти си Бог, Който прави чудеса “ (Псалом 76:15)

„Бог е създал човека за нетление и го е направил образ на Своето вечно битие“ (Премъдрост 2:23). Изобразяването на Господа и на нашата непорочна Владичица света Богородица, както и на всички свети и преподобни мъже, е било обект на спорове през първите векове. Така светата ни Църква стига до свикване на вселенски събор[1], на който се постановява светите икони да се поставят в Божиите църкви, на стени и на дъски, в къщи и по пътища. „Защото честта, отдавана на образа, минава върху първообраза, и който се покланя на иконата, покланя се на съществото на изобразения на нея. Така се потвърждава учението на светите наши отци, сиреч преданието на Вселенската Църква, която от край до край земя е приела Евангелието[2]“. За и против иконите са написани много трудове и продължават да се пишат нови. Иконата е изображение на живи същества, при това личности. Поклонение може да се отдава не само на Бога, но и на човеци и на безплътните ангелски сили. „Иконата е видимо напомняне за Бога и призив към Него. Тя е подобна на храм, като врата Божия[3]“. Отец Павел Флоренски пише за иконата: „Като през прозорец виждам Божията майка[4]“ и после допълва, че „Всички икони са чудотворни, тоест могат да бъдат прозорци към вечността[5]“.

Сведения за свети изображения, при които са ставали чудеса, намираме още в I век от съществуването на Църквата. Едеският цар Авгар, когато чул за чудесата, които извършвал Христос, изпратил своя придворен художник да нарисува образа Му. Живописецът не могъл да нарисува дивната светлина, излизаща от лицето на Спасителя. Тогава Иисус допрял кърпа до Своето животворно лице и изобразил на нея Своето подобие, което изпратил на Авгар, за да изпълни желанието му[6]. Църковният историк Евсевий Кесарийски пише, че още в първите векове чудотворната сила Христова е привличала хора от далечни краища на света, търсещи изцеление на различни болести и страдания[7]. Исторически факти за чудотворни образи винаги са съпътствали живота на Църквата. Няма как да останат незабелязани изображения, които се появяват сами или се самовъзстановяват, икони, които плачат, мироточат или кървят, както и икони, които се движат или правят така, че сухи клонки да цъфтят. „Чудото съвсем определено не е събитие без причина или без последици. Неговата причина е Божията активност, резултатите следват законите на природата[8]“. И наистина, след проявата на някое чудо ние можем да го видим или докоснем, да го помиришем или да го чуем. Можем да го усетим със сетивата си, защото „в чудесата, от християнска гледна точка, се проявява закономерност на висшия порядък[9]“. Чудесата са нравствено необходими и те не нарушават естествения ред в природата, те го допълват[10].

Друга древна и чудотворна реликва е Кипърската икона на Божията майка [11]. Местното предание гласи, че през 392 година тя се появява в град Ларнака на Кипърския остров, а по-късно е преместена с около 13 километра в селцето Кити, в църквата Света Богородица-Ангелоктисти[12]. Първоначално иконата е била поставена на вратите на храма. Един арабин, който преминавал наблизо, се прицелил с лъка си и изстрелял стрела, която пробола коляното на Дева Мария. От раната бликнала кръв, която обагрила земята под иконата. Арабинът като видял това, побягнал от страх към дома си, но паднал на пътя мъртъв.

Когато слушаме за такива предания, възниква въпросът дали подобни истории са се случвали само в началото на християнството или са съпътствали историята му, трябва ли да ги търсим и в наши дни.

В края на X век започват да се появяват първите постройки на Атонския манастир Ватопед[13]. За една от иконите на Божията Майка, наречена „заклана“, се разказва следното. Един манастирски еклисиарх, дякон, дълго време изпълнявал длъжността си честно и порядъчно. Веднъж, когато отишъл в трапезата не в обичайното време, понеже се забавил по причина на послушанието си, трапезарят отказал да му даде храна. Гладният еклисиарх се разгневил и в това разположение на духа влязъл в църквата и с ножа, с който чистел пред иконата светилниците, замахнал и пробол образа на Божията Майка, от който силно потекла кръв. Образът на Богородица се покрил с бледнина като образ на умираща от смъртна рана. Иконоубиецът паднал пред иконата, поразен от неизясним ужас. Три години след това нещастният еклисиарх треперил, а очите му били слепи[14]. Факт е, че днес тази икона може да се види във Ватопедската съборна църква „Благовещение“, във вътрешния притвор. Следата от удара по дясната буза на Богородица изглежда като току-що заздравяла рана, а следите от кръв очевидни. За друга прочута икона се разказва в книгата „Благодеяние Богоматери роду християнскому“. През XII век Ченстоховската Света Богородица била поставена върху градските стени на град Белз, за да закриля града от множеството татарски нападения над руските земи. Когато татарите обграждали града и стреляли със стрели, една от стрелите уцелила иконата. За ужас на всички от образа на Богородица потекла кръв, която е видна и до днес. След това над града се спуснала мъгла, която объркала нападателите и настанал хаос сред тях[15]. Сега тази икона се намира в Ясногорския манастир в Полша[16]. Иконата е почитана от православни и католици, събира около пет милиона поклонници на година[17].

Има и други кръвоточиви икони. Една от тях е „Неочаквана радост“, за нея разказва св. Димитрий Ростовски[18]. През XX век в 1920 година много украинци стават свидетели на следното чудо. Тогава не икона, а разпятие кърви. В Каменец-Подолската губерния в град Гайсин двама войници-красноармейци минали покрай голям кръст, на който е било изобразено Разпятието Христово. Единият войник се прекръстил и поклонил, а другият го попитал: „Защо се покланяш на дърво?“ – и стрелял по Разпятието. От простреляното място потекла кръв, която капала три дена. Вестта за случилото се разпространила бързо и тълпи от народ обградили кръста, за да видят чудото. Лекари направили анализ на капещата кръв, която се оказала човешка[19].

Ако от нанесените рани на някои икони тече кръв, то на други се появяват сълзи. За християнския свят не са чужди така наречените плачещи икони. Една от тях е иконата на Божията Майка „Знамение“. През XII век по време на битката между новгородци и суздалци огромна войска на феодални князе обкръжили стените на Велики Новгород. Храмовете в града не се затваряли денонощно и новгородци можели да се молят на Бога за помощ и небесно застъпничество. Архиепископът на града Иоан, след дълга молитва в храма „Света Софѝя“, чул глас от иконата на Всемилостивия Спасител, който Му казал да вземе иконата на Пресвета Богородица и да я издигне на градските стени. Тогава светителят с литийно шествие, съпроводен от духовници и народа, тръгнал към църквата „Христос Спасител“. Там започнали да служат молебен и когато целият народ запял, иконата сама се поместила. След това качили иконата на градските стени с лице срещу нападателите. Облаци стрели се изстреляли към новгородци, една от тях се забила в лика на Пречистата. От очите на Богородица потекли сълзи, а обсаждащите били обзети от ужас, зрението им се помрачило и те започнали да се избиват сами. Това се случило през зимата на 1170 година, а веднага след това архиепископът учредил специален празник в памет на това чудодейно застъпничество, който се празнува всяка година на 27 ноември[20]. Друга такава икона се съхранява в Атонския скит „Св. пророк Илия[21]“. Иконата се нарича „Тихванска“, тя проплаква през 1876 година, когато разбойници нападат Света Гора. На 17 февруари същата година сутринта църковен служител отваря църквата, влиза в олтара и забелязва, че Тихванска Божия Майка имала сълзи в очите. Поразен от чудото, еклисиархът побързал да доведе игумена. Игуменът иеромонах Андрей „с още други шест души братя побързал да отиде в църквата и всички видели необяснимо чудо – сухата икона била измокрена със сълзи. Иконата била снета, изтрита с чиста кърпа и пак положена на мястото си. След като изминали три часа, игуменът и братята за втори път се отправили в църквата, която била здраво затворена. Когато влезли, видели, че за втори път очите на Божията Майка били препълнени със сълзи, които потекли по дясната ръка на Богомладенеца[22]“.

В наши дни на 19 октомври 1996 година в храма „Рождество Христово“ във Витлеем рано сутринта клиросният певец забелязва, че иконата на Неръкотворния Спасител излъчва сияние, а от очите на Христос текат кървави сълзи, ухаещи на благовонно миро. Образът на Спасителя гледал печално, а очите Му мигали като очи на жив човек. До 1998 година хиляди хора – православни, инославни, иноверци, дори и невярващи, стават очевидци. За да стане достояние и за тези, които не могат да дойдат дотам, чудото е заснето многократно с телевизионни камери, както и от хиляди фотоапарати. Благочестиви християни са вземали памук, напоен с тези стичащи се сълзи, и са го носели навсякъде по света като благодатен дар и там, където се е възприемал с вяра и смирение, той донасял изцеление на болни и утеха на опечалени[23]. Светата ни Църква познава и така наречените мироточиви образи. На тези икони се появява миро. За разлика от светото миро, което е приготвено от дървено масло, вино и различни благоуханни вещества и се използва при тайнството Миропомазване[24], мирото, образувало се на свети мощи или дори на икони и разпятие, се появява на тях „от нищото[25]“. Едно от най-старите сведения за мироточива икона е от град Созопол Писидийски. Писидийската икона на Божията Майка се прославила с големи чудеса. За нея пише св. Герман, Цариградски патриарх (715-730) в посланията за иконопочитанието. Там се посочва, че иконата мироточи от ръцете на изображението[26]. С друга икона, която се намира над селото Свети Петър на Пелопонес в манастира „Успение Богородично“, а именно иконата Пресвета Богородица Малевийска, се случва следното. През месец март 1964 година иконата започва да благоухае, като цялата обител е била пропита с този аромат. На 17 април същата година започва и да мироточи. Сестрите в манастира събират струйките миро от иконата и го раздават на нуждаещите се. След молитвите пред иконата или след помазване с мирото много хора са намерили изцеление на различни недъзи. В манастира се пазят 15 тома непубликувани ръкописи с описание на тези чудеса[27].

За друго невиждано чудо в наши дни ни разказва очевидецът Дмитрий Орехов[28]. В подмосковския град Иваново започнали да мироточат повече от 7500 икони. Седем хиляди и петстотин не е печатна грешка. Това е станало в периода от декември 1998 година до декември 1999 година в манастира „Свето Въведение“. Знамението в Иваново е било тема на много публикации в пресата и заснемане на филми и телевизионни предавания. В доклада по повод случващото се чудо, изпратен до руския патриарх Алексей II от архиепископа на Ивановска област Амвросий, пише за сформиране на комисия с членове от духовенството и миряните за изследване на обстоятелствата за масовото мироточение. Към тази комисия са включени и независими учени от Химико-технологическата академия, които взели за химически анализ проби от светото миро, появяващо се на иконите. Усърдието на комисията, както и разказите на очевидците, се заснемало непрестанно на видеофайлове с идеята да се съберат повече факти за мироточението. Идвали много поклонници и внасяли отвън икони за освещаване. Някои от тези икони също започвали да мироточат. Експертите, които се занимавали с изследването на чудото били категорични, че по състав такова миро не се среща нито в природата, нито в производството[29]. Други известни мироточиви икони са: „Света Богородица „Корен Иесеев“, намира се на остров Андрос (Гърция) в храма на св. Николай Чудотворец. От 1986 година досега обковът ѝ почти винаги е покрит с тънък слой миро, източвано от иконата[30]. Както и уважаваната от всички православни народи икона „Света Богородица Кикоска“. Тя се намира в Кикоския манастир на остров Кипър. Милостивата Божия Майка Кикоска „спасила умиращи, изцелявала болни, изгонила дявола, помагала на пътуващите, а когато идвали смутни времена, скърбяла заедно с хората, плачела и изливала целебно миро[31]“.

Както бе споменато в началото, съществуват изображения, които не са дело на човешка ръка. Към така наречените неръкотворни образи спада и иконата на св. Георги „Зограф“. Когато се е основавал манастирът Зограф на Атон през началото на X век, трима братя, родом от Охрид, започнали спор за името на новостроящата се обител. След една нощ, през която благочестивите братя се отдавали на труд и молитва и на сутринта влезли в църквата, видели, че на приготвената дъска за храмова икона бил изобразен ликът на св. великомъченик и победоносец Георги. Поради това чудо манастирът бил наречен „Св. Георги Зограф“, тоест „Живописец[32]“. В наши дни в град Киев през 1993 година на стъкло се самоизобразила иконата на Богородица „Призри на смирение“, това става в Свето-Въведенския мъжки манастир. Киевските учени, които изследвали това явление, установили, че светлосивите петна, които оформят образа, са от органичен произход и представляват неръкотворно изображение на Божията Майка с Младенеца, което на тъмен фон изглежда като негатив, а на бял като позитив[33]. Подобен случай има и в подмосковското село Велияминово, когато през 2000 година в местната църква на стъкло се появил най-почитаният образ на север – „Казанската“ Света Богородица[34]. Забележителен е и случаят, когато Богородица се появява на снимка. През 1903 година в манастира „Св. Пантелеймон“ на Атон, когато монасите се приготвяли за последен път да раздават милостиня за бедни, един от тях направил снимка, на която след проявяването се появила Богородица – излизаща от пламъци и смирено държаща къшей благословен хляб. В памет на това чудо атонските монаси не само, че не спрели да раздават милостиня, но и върху външната стена отляво на манастирските двери прикрепили и голяма каменна плоча, с увеличено копие на старата фотография с чудото на Богородица[35].

За друго дивно чудо ни разказва очевидецът митрополит Вениамин, който през 1923 година видял обновяваща се икона на Божията Майка. По крив диагонал от десния ъгъл до противоположния ляв ъгъл иконата била тъмна, а на другата страна съвсем светла и ясна[36]. В по-ново време през април на 2012 година, няколко дена преди Великден, в църквата „Св. Димитър“ в град Скопие потъмнелите стенописи сами започват да възвръщат цветовете си. Хиляди вярващи идват в църквата, за да наблюдават как постепенно се възстановяват златният цвят на ореолите на светците, както и златните ивици по дрехите им. Започват да се виждат и други цветове от фреските на над стогодишните стенописи, които досега са били неразличими поради потъмняването им от дима на свещите. Скопският митрополит Стефан, след като посетил храма, се разпоредил реставратори да изследват промените[37].

А сега ще разкажа за две забележителни икони, които се намират на гръцкия остров Кефалония. Преди по-малко от месец бях на този остров, за да наблюдавам и да опиша случващото се всяка година тук. На 13 август 2013 година посетих за първи път църквата „Успение Богородично“ в село Аргиня[38], известна с това, че в периода от 6 до 15 август се появяват така наричаните от местните жители Богородични змии. Тези змии се появяват от каменисто място, където е била старата църква до 1953 година, когато силно и опустошително земетресение разрушава почти всички сгради на острова. Сега новата църква е построена непосредствено до старата. В този ден в църквата пребиваваха 10 змии, а до 15 август броят им беше вече 12. До празника на Успение Богородично тези необичайни „енориаши“ спокойно реагират на човешкото присъствие, в този период на пребиваване в храма не хапят, познати са на науката като котешка змия (Telescopus fallax). Змиите пълзят по иконите и без притеснение преминават по ръцете на хората, когато те ги протягат. На 16 август, около 18:30 ч. малкото останали местни хора заедно с църковния служител взеха змиите от църквата и ги поставиха на мястото, откъдето бяха дошли. Тогава змиите, сякаш под някаква команда, си възвърнаха своята природа и започнаха да се крият в дупки и ниши, отдалечавайки се от нас. И така до другата година в неизвестност, докато се появят пак за Богородичния празник. Какво ли е това чудо? Отговора намерихме в съседното село Маркопуло, в което се отбивахме често. Там в храма пребиваваха други четири змии, дошли от камъните под камбанарията. Държаха се по същия начин, дружелюбни и кротки, разхождаха се по ръцете на многото хора, дошли да видят това дивно чудо. Местният свещеник ни показа иконата на Богородица, която била тук през 1705 година и на която монахини се молели на Богородица да спаси тях и тогавашния манастир от набезите на барбадоски пирати. Тогава вместо монахини пиратите намерили змии и като ги видели, се уплашили и побягнали. Оттогава в памет на това чудо всяка година се появяват Богородичните змии, а иконата, при която са се чули молитвите на монахините, е наречена „Света Богородица Фидуса[39]“. Херпетологът Андрей Стоянов[40], който се запозна с този случай, е категоричен, че не е обичайно това поведение на змиите по няколко причини. Появата на Богородичните змии в този период на годината не е характерен за тях, както и да пребивават спокойно на такива места, на които са обезпокоявани от много хора, няма научно обяснение.

Друга забележителна икона, която се намира на острова в селото Пастра, е „Панагия Крини“. По благочестива традиция на Благовещение като дар в храма се принасят на иконата на Богородица бели лилии, подобни на тези, с които ѝ се явил архангел Гавриил. Тези цветя се поставят в кивота, на иконата, където стоят без вода почти пет месеца, до празника на Успението на Богородица. И тогава става чудо, между 10 и 15 август на сухите стъбла разцъфват големи нежно бели плодници. На празника след литургията цветята от иконата се раздадоха на събралото се множество в храма[41]. За това, че върху изсъхналите стъбла, на които се появяват бели цветове, няма научно обяснение, ни уверява ботаникът Владимир Вълчев[42].

Чудотворните образи винаги са съпътствали живота на Църквата. По своята същност „чудото се проявява във видимата природа и има своята причина извън нейните естествени сили и закони. То свидетелства за действието на висша свръхестествена Сила и доказва Божията власт над природата[43]“.

_____________________________

*Публикувано в Християнство и философия, том І, изд. Парадигма, С., 2014, с. 46-54. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Става дума за Седмия вселенски събор, проведен в град Никея през 787 година.

[2]. Коев, Т., Православен катехизис и послание на източните патриарси за православната вяра, С., 1991, с. 234.

[3]. Ильин, И., Аксиомы религиозного опыта, М., 1993, с. 279.

[4]. Срв. Флоренский, П., свящ., Иконостас, СПб., 1993, с. 48.

[5]. Пак там.

[6]. Срв. Ростовски, св. Димитрий, Жития на светиите, т. Август, Атон, 2001, с. 306.

[7]. Срв. Pamphilus, Eusebius, The Ecclesiastical History, Philadelphia, 1833, book I, chapter XIII, p. 43.

[8]. Луис, К., Чудесата, С., 1998, с. 77.

[9]. Фиолетов,Н., Очерки християнской апологетики, М., 1992, с. 57.

[10]. Срв. Р-въ, С., Трябва ли да вярваме в чудесата, Духовна култура, 1932, кн. 48-49, с. 125.

[11]. Има няколко икони с името Кипърска, различаващи се една от друга. На въпросната икона, която се появява през 392 година, Богородица е изобразена седяща на престол, в ръцете си държи Младенеца, а от двете ѝ страни стоят ангели с палмови клонки. В долната част коленичат преподобните Пелагия и Мария.

[12]. Повече за тази църква пише в книгата Churches and Monasteries of Cyprus, Nicosia, 2002, p. 63.

[13]. Срв. Trumler, G., Athos the garden of the Virgin, Athens, 1999, p. 60.

[14]. Срв. Темелски, Х., Пътеводител по Атонската Света Гора, С., 2002, с. 37.

[15]. Срв. Благодеяния Богоматери роду християнскому: чрез Ее святые иконы. М., 1995. Фототипно издание.

[16]. В град Ченстохова, Силезко Войводство.

[17]. Иконата е известна и с името „Черната Мадона“.

[18]. Ростовски, св. Димитрий, Руно орошенное, СПб., 2003.

[19]. Срв. Мефодий, архиепископ, О знамения обновления святых икон, М., 1999, с. 145.

[20]. Срв. Чудотворни икони на Пресвета Богородица, Атон, 2006, с. 198.

[21]. Виж в книгата „Святая Гора Афон – обитель Богоматери“, Рекос ЛТД, Салоники, с. 100.

[22]. Темелски, Х., Пътеводител по Атонската Света Гора, С., 2002, с. 47.

[23]. Срв. Чудотворната икона на Господ Иисус Христос във Витлеем, прев. Иван Николов, С., 1998.

[24]. Виж Коев, Т., Православен катехизис и послание на източните патриарси за православната вяра. С., 1991, с. 103.

[25]. Срв. Любомудров, А., Знамения Божии от святых икон, 1991-1996 годы, СПб., 1997, с. 22-23.

[26]. Срв. Поселянин, Е., Сказания о чудотворных иконах Богоматери, Православных журнал „ Отдых христианина „, М, 2002.

[27]. Срв. http://www.solun.gr/holy-plases-greece/22.

[28]. Дмитрий Сергеевич Орехов, член на съюза на писателите в Санкт-Петербург, завършил СПбГУ със специалност изтоковед-филолог.

[29]. Срв. Орехов, Д., Чудо мироточения, СПб., 2009, с. 133-153.

[30]. Срв. Нектария, монахиня (Мак Лиз), Евлогите, М., 2009.

[31]. Победимской, С., Монастырь Пресвятой Богородицы Киккской, Никосия, 2007, с. 16-17.

[32]. Виж също THE HOLY MOUNTAIN ATHOS, Skete of Mikra Agia Anna, 2003, p. 111.

[33]. За това чудо се разказва във филма „Киевское чудо“ на режисьора А. Лесовога.

[34]. Виж „Наука и религия“, М., 2003, бр. 7.

[35]. Срв. Гаджева, К., Чудото с фотографията. – Във: Християнство и култура, С., 2008, брой 8, с. 99-107.

[36]. Срв. Вениамин, митрополит, Из того мира. Книга чудес и знамений нашего времени, М., 2010, с. 146-147.

[37]. Виж Стоjчевски, Г., презвитер, Живот и чудо. – Във: Премии, Скопjе, брой 81/82, 2012, бр. 81-82, с. 12-14.

[38]. Малко село в южната част на Кефалония с популация около 30 жители.

[39]. Виж повече по въпроса: The Virgin of the Snakes, Kefallonia, 2007.

[40]. Андрей Стоянов е херпетолог към отдел „Рецентни и фосилни земноводни и влечуги“ при БАН.

[41]. Виж повече във филма на Давида Гиоргобиани – „Для тех, кто от Бога“.

[42]. Доц. д-р Владимир Вълчев е специалист по ботаника и екология в института по ботаника при БАН.

[43]. С. Р-в, Трябва ли да вярваме в чудеса? – Във: Духовна култура, С., 1932, кн. 48-49, с. 114.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-50d

Мартин Ралчевски

Тази година се навършват 20 години от едно събитие, което никога няма да забравя. Предполагам, че някои от вас ще се почудят, а други дори може и да се присмеят над това, което ще прочетат, защото ще им се стори нереално. Аз обаче вярвам, че ще има немалко читатели, за които споделеното ще се окаже от реална полза. Най-вече за тези от вас споделям тази истинска, лична история.Преди 20 години една моя много близка жена се разболя от нещо ужасно. Тогава тя беше 50-годишна. Случи се така, че без особени симптоми за каквото и да е заболяване, просто усещайки известно неразположение, тя посети доктор. Лошата новина дойде като гръм от ясно небе. Докторите ѝ откриха едновременно няколко сериозни болести. Най-страшните от тях бяха гонартроза, мускулна атрофия и сърдечна недостатъчност. Първото е заболяване, което е свързано с изяждане (разпад) на коленните стави. Второто води до пълна немощ и неподвижност. А третото е свързано с неспособността на сърцето да изтласква необходимото количество кръв за задоволяването на метаболитните нужди на тъканите.

Диагнозите бяха потвърдени паралелно от няколко специалисти. Прогнозите бяха, най-много до година, тя да се обездвижи напълно. Първоначално трябваше да пострадат краката ѝ, после цялото тяло, и накрая, поради атрофията и слабото сърце, да се стигне до летален завършек.

Тя  беше много интелигентна, начетена и всеотдайна жена. Родена е в Пловдив, но почти през целия си живот е живяла в София. По професия е химик. В семейно положение е разведена, с две деца.

В онзи период от живота си тя работеше във Военна болница в София и имаше не само много познати, но и солидни връзки там. Затова, когато усети накъде вървят нещата тя веднага се обърна за съдействие към приятелите си и използва всичките си връзки в местоработата си. Успоредно с това започна да посещава и болниците Алексндровска, Окръжна, както и една частна клиника. Или с други думи казано – посвети всичките си сили на това да разреши здравословния си проблем. В продължение на половин година тя премина през невероятно психическо и физическо напрежение. Съответно направи всичко възможно, за да си помогне по какъвто и да е начин, но уви, без резултат. Вместо това, с всяка измината седмица, тя се влошаваше все повече и повече, от което страдаше не само физически, но и емоционално. От жена на положение, здрава, красива, работеща и отворена за света, тя бързо се превръщаше в жалка картина. Коленете я боляха както никога, мускулите отказваха да работят, а слабото сърце не ѝ позволяваше да премести сама дори лека пазарска чанта. Докато се усети, противно на волята ѝ, започна да се движи много бавно. Започна, също така, и да не може да пресича в нужното време на кръстовищата. Не можеше да се качва и слиза, без чужда помощ, в превозните средства. А скоро след това не можеше да ходи без някой да я придържа. Следващата фаза беше още по-ужасна – тя не можеше вече да стои дори права за повече от пет минути… В този период, по съвет на нейни приятели, тя се обърна към народни лечители и екстрасенси. Опита какво ли още не, но отникъде не получи разрешение на проблемите си. Напротив – положението ѝ се влошаваше толкова бързо, че бе осезаемо дори в очите на страничните наблюдатели. Към целия този здравословен регрес, като добавим и силните болки, които изпитваше, съвсем логично бе тя да загуби всякаква вяра. Вследствие на това, съвсем закономерно, тя изпадна в апатия. По мое мнение, в онзи критичен период, тя се предаде напълно.

Сподавена в сълзи, бледа като платно, увита в две одеяла и трепереща от болка и мъка, една вечер тя сподели с мен, че е отчаяна до краен предел и че вече не вижда никаква надежда. Тогава аз бях прекалено млад, за да реагирам адекватно. Завършвах гимназия и, едновременно с това, се готвех за приемни изпити в Софийския университет. Беше ми истински трудно, защото исках да я успокоя по някакъв начин, но не знаех как. Виждах я, че страда много и че едвам търпи болките, и това ме измъчваше ужасно. “Щом, при всичките ѝ солидни контакти, никой не можеше да ѝ помогне, какво следва оттук нататък? – питах се в онези дни аз. – Какво повече може да се направи?“ И тогава, изпълнен от състрадание и желание да помогна, аз се осмелих да ѝ предложа нещо коренно различно. Предложението ми бе да направи опит да тръгне по единствения неизпробван до този момент път: пътят към вярата. По-конкретно казано, предложих ѝ да посети и да се обърне за съвет към един възрастен монах в квартал “Княжево“, който се казваше Сергий Язаджиев и който днес не е измежду живите. Онези времена бяха смутни. Хората все още бяха объркани и нямаха почти никаква идея за Бога, а църквите за тях бяха просто по-различни сгради. Така че, честно казано, аз не очаквах тя да се вслуша в съвета ми. Но както често става в живота – оказва се, че правилата винаги имат изключения. Или иначе казано, за моя изненада, тя се съгласи да опита.

Гледайки сега назад към онова време, съвсем не мога да съм сигурен какви са били нейните мотиви, но каквито и да са били те, важното за мен тогава бе, че тя каза: “Добре“.

И така, една утрин, подкрепяна изцяло от мен, тя се отправи бавно и неуверено от квартал “Сухата Река“, където живееше, към квартал “Княжево“, където живееше споменатия монах. За да стигнем до него трябваше да сменим три превозни средства и да пътуваме повече от час. За нея това беше убийствено изпитание.

Когато пристигнахме тя изглеждаше толкова изтощена, че направо се свлече на пода. Пред вратата на отеца имаше доста чакащи хора, които като я видяха, я подканиха да мине първа. Тя обаче пожела търпеливо да изчака реда си. Другите посетители обаче настояха да мине преди тях.

Срещата между нея и отец Сергий беше дълга. Когато тя излезе изглеждаше все така бледа и немощна, но в очите ѝ се бе появил един живец, който ме озадачи. “Трябва да се погрижа за душата си – сподели тя, – и после всичко ще си дойде на мястото“. Онова, което се случи в следващите дни с нея, меко казано, ме изненада. Тя сподели, че отец Сергий я е посъветвал да пости три дни, да се изповяда и после да се причасти. Аз бях наясно с тези практики, но ме озадачи нейната покорност да се вслушва в тези съвети. Когато изминаха трите дни тя отново посети, заедно с мен, отеца. Тогава тя се изповяда за пръв път в живота си. А на следващия ден, както бе и заръката, се причасти.

Свидетели на случилото се с нея от този ден насетне са всичките нейни роднини, семейството ѝ, съседите от “Сухата река“, бившите колеги от Военна болница, всичките ѝ приятели, лекуващите я лекари и на последно място и аз самия.

Крайно отпадналата физически, полупарализирана и видимо отиващата си от този свят жена, започна осезаемо да се подобрява. Бе изминал по-малко от месец от посещението ѝ при монаха, а тя вече можеше да ходи напълно сама. А  за изненада на всички, два месеца по-късно, се върна и на работа. Когато колегите ѝ от Военна болница я видяха да се движи съвсем свободно, да се изкачва сама по стъпалата и да носи различни предмети се изумиха, а докторите изпаднаха в нещо като шок. Те я подложиха на всички възможни изследвания, за да си изяснят обрата в състоянието ѝ. Резултатите от тези изследвания показаха неочаквана клинична картина – жената бе е напълно оздравяла! Случилото се бе необяснимо. В очите на лекуващите я лекари и на другите специалисти от болницата този обрат изглеждаше нелогичен. И наистина – логично обяснение на случилото се нямаше, защото случилото се бе чудо! Благодарение на него тя трайно промени възгледите си се превърна в истинска православна християнка.

Изводът е от тази чудна история е красноречив. Когато здравето ни е силно повредено, и когато дори самия ни живот е застрашен, е по-добре вместо да се отчайваме, да почерпим сили от примера на такива хора.

Съзнавам, че е трудно изведнъж да повярваме в нещо, в което повечето от нас всъщност, никога не са вярвали истински. Но преди да захвърлим прочетеното настрана и да насочим погледите си към ежедневния бит, би било добре поне за момент да се замислим, че може би има и друго решение на нашите проблеми, както и, че няма нищо случайно в нашия живот, а всичко, което ни спохожда има цел и смисъл.

Сега, 20 години по-късно, тази жена е все още жива, здрава и независима. Наскоро навърши 70 години, и въпреки сериозната възраст, тя все така се чувства  уверена в себе си и още продължава да работи.

Според потвърдените лекарски диагнози тази жена отдавна трябваше да е починала. С нея обаче се случи нещо необяснимо и тя не само оцеля, но и днес се радва на завидни старини. Какво именно се случи тогава с нея и как толкова много лекари не успяха да обяснят нейната клинична промяна оставям уважаемия читател да прецени сам.

Накрая само ще добавя, че тази жена продължава и до ден-днешен редовно да посещава близкия до дома ѝ православен храм и дълбоко да вярва, че в онзи критичен момент ѝ е помогнал не някой друг, но Сам Бог.

Тази жена се казва Мария. Тя е моята майка.

______________________________

*Материалът и изображението са предоставени от автора.

Изображение: авторът, Мартин Ралчевски, 2009. Същият има авторски блог – www.ralchevski.blogspot.com

Борис Маринов, Александър Величков

1. Възможни ли са чудесата? А това ще рече: Може ли Бог да се меси в живота на природата и въобще на света? Някои разсъждават така: „И да има Бог, той не може да се меси в тукашните работи! Всичко си става естествено по определени закони. Божията намеса в живота на света ще бъде нарушение на естественото течение на явленията. Следователно чудесата са невъзможни!“

Тъй може да говори представител на строго механическото схващане за природата и света изобщо. Природата – според това схващане – е „една сляпо действаща машина, в която, по закона за причинността, всичко – детерминирано от предидущето – произхожда тъй, както не може да не произлезе“[1]. Но имаме ли право да отъждествяваме света и живота с механизъм или машина? Смятаме, че не! И ето защо:

В природата откриваме да действат не само слепи физически сили, но и живи, жизнени; и още – душевни и духовни. И в различните области на битието има специфични закони. И се забелязва, че по-висшите сили и закони могат да ограничават, да стесняват и да задържат действието на по-нисшите, или с други думи казано: да господстват, да владеят над тях, да ги направляват и управляват. В отговора на Академията на науките на СССР на писмото на професор Мелър се казва: „Съветските учени решително отхвърлят опитите да се приложат биологическите закони, включително заключенията на мичуринската биология, към социалния живот. Развитието на обществото не се подчинява на биологични, а на по-висши социални закони (р. н). Всеки опит да се разширят законите на животинското царство към човечеството означава желание да се сведе човекът до нивото на животното“[2].

Ще поясним с примери изтъкнатото относно действието на силите и законите. Основният закон на „мъртвата“ природа е: постоянен стремеж към равновесие. Една чаша с топла вода, като я оставим в по-студена среда, под влиянието на околния въздух, излъчва топлината дотогава, докато настъпи равновесие — уравняване на температурата; ако отворим вратата между две стаи, от които: в едната въздухът е топъл, а в другата – студен, не след много, температурата ще се изравни. – В „живата“ природа вече наблюдаваме нещо съвсем друго: постоянно препобеждаване на равновесието, щом нуждата на живота го изисква[3]. Може да се намираме в студена стая или да се движим навън, при голям студ, температурата на тялото ни обаче си остава непроменена: не става никакво изравняване на нашата температура и температурата на околната среда. Мълнията, при буря, може да падне, предимно, върху някоя висока сграда. Но човекът се намесва: поставя един металически, с позлатен връх, прът над високата постройка и го съединява с влажната почва. Мълнията, която иначе би улучила и опожарила сградата, става безвредна[4].

Водата тече надолу и в образувано от нея корито. Но ние можем да я отбием в съвсем ново корито и да я накараме да тече даже нагоре. Човекът със своята свободна воля може въобще да впрегне и превърне в оръдия на труда и живота природните сили, които, бидейки предоставени сами на себе си, биха причинявали пакости и беди. Цялата култура изобщо: пътища, съобщения, водопроводи, машини, електрификация, земеделие, цветарство, скотовъдство (произвеждане нови раси растения и животни) и т.н., — не е нищо друго, освен вмешателството на човека в естествения ход на живота в природата и, без тази намеса, картината на земното лице и на живота би била съвсем друга.

Ние боледуваме. Организмът се бори с болестта. Възможни са две отношения: да се остави процесът да си се развива естествено и да се стигне до естествения край на този естествено развил се процес, може би смърт; или да се потърси намесата на лекаря, който чрез своя разум, своята воля, своя опит и лечебните средства да даде съвсем друг ход на болестта, и така да се стигне до съвсем друг резултат. Върлува шарка, или скарлатина, или тифус. Но ние, чрез съответно присаждане, се правим неуязвими за тези болести.

Често общественикът приканва хората да изпълнят своя социален или политически дълг, „за да не произлизат неприятни събития, които иначе непременно биха произлезли“[5].

Приведените примери показват ясно, че законността „в природата и живота не всякога е от механически характер, и че чрез използването на по-висши закони може да се предотвратят последствията от по-нисши (р. и.)“[6]. Разбира се, всякога законът за причинността е спазен, само че „при въздействието върху хода на природните явления от страна на човека причината се крие в свободното действане на човека и в закона, че в света има освен необходимост още и свобода“[7].  — Световният процес можем да си го представим като една борба, в която участват не само мъртви, но и живи, и душевни, и духовни сили.

След направените констатации, можем вече да се запитаме: може ли Бог да се намесва в живота на света? – Ако светът не е механизъм, машина; ако в света има освен необходимост още и свобода; ако човекът може да се намесва в живота на природата – да направлява, ръководи и твори, – нямаме, мислим, основание да отречем на живия Бог, Твореца, Който е „наредил всичко“ (Прем. Сол. 11:21), по Чието „определение… Неговите дела са отначало“ (Сир. 16:26), Който е назначил „наредби“ за природните явления (Иов. 28:26; 38:10; Пс. 148:6; Иерем. 31:35), дал е закони (Прит. 8:29), да Му отречем възможността да действа върху природата и хората. И действително мнозина чувстват, че в света и живота е налице и нещо ирационално, нещо Божествено, усещат пръста Божи. физиологьт Карпентер (W. В. Carpenter) заявява: „При по-дълбоко изследване на работата не може да се мине без понятието за Върховна разумна Сила, винаги действаща във… Вселената (р. н.)“[8]. Зоологът Романес (G. J. Romanes), приятел на Дарвина, в своите „Мисли за религията“ пише: „Ако има личен Бог, то няма основания защо да не би могъл Той да бъде непосредствено близък на природата (р.н.)“[9]. Физикът Джеймс Джинс (James Jeans) в книгата си „The Mysterious Universea“ казва: „Ние откриваме, че Вселената ни доставя доказателства за една контролираща Сила, която работи с оглед на известни цели и която има нещо общо с нашия индивидуален ум (р. н.).“[10]. Относно действието на свръхестествения фактор в живота интересни са разсъжденията на проф. архим. Евтимий в неговата брошура „Естествено развитие и Богооткровена свръхестествена помощ“[11] и тия на епископ Николай Велимирович в книгата му „Войната и Библията“[12].

При въздействието от страна на Бога „причината се крие във волята Божия“[13]. Значи и тук законът за причинността е зачетен.

Бог може да действа по почти достъпен за нашето разбиране начин. Например: Една стара майчица седи в своята стаичка и горещо се моли Богу: Той да запази от опасност едничкия ѝ син, който е на път. В това време влакът лети, заедно със сина ѝ, към гибел: на едно място злосторници са поставили грамаден камък на релсите. Молитвата на майката е тъкмо навреме… Близо до мястото, гдето лежи камъкът, се намира кантон. Не след дълго време трябва да мине влакът. Кантонерът неочаквано става много неспокоен. Някакво особено чувство го завладява. В съзнанието му изплува мисълта: някъде нещо не ще да е в ред. Тази мисъл така го завладява, че той не може да се задържи на едно място: грабва фенера, понеже е нощ, и тръгва, за да провери още веднъж своя район. И открива камъка. Но самичък не може да го отмести. А влакът скоро ще мине. Няма време за губене. И кантонерът хуква срещу влака и успява да даде сигнал с фенера и да го спре. Такива истории често стават в живота. И в тях не само религиозният, но въобще всеки безпристрастен човек, чувства Божествена намеса. В приведения пример Божията намеса се е изразила в предизвикване безпокойство у кантонера и във внушаване мисълта за някаква неизправност. Старата майчица, която чува за спасяването на сина ѝ, си спомня, че, малко преди случилото се, горещо е възнасяла своята молитва към Господаря на света и живота. Тя отново отправя към Бога молитва – благодарност и славословие, загдето е чул нейната просба и е спасил сина ѝ[14]„.Но Бог може да се прояви и по съвсем друг начин: по път непонятен за нас, и толкова по-непонятен, колкото по-високо стои той от нашето разбиране. Това, че ние не можем да си обясним тези Божии прояви, съвсем не ни дава право да ги отхвърляме и отричаме. Не бива да забравяме, че въобще законът е такъв: по-нисшето същество никога не може напълно да разбере постъпките на по-висшето и не ще ги разбере дотогава, докато не се издигне, ако това, разбира се, е възможно, на неговата висота. „Кучето може да разбере постъпките на своя господар само дотам, докъдето стига твърде ограниченият кръг на неговите сетивни опити и на неговия инстинкт. Повечето постъпки на господаря му, ако то би могло да разсъждава върху тях, щяха да му се виждат като напълно загадъчни, като чудеса, които надхвърлят кръга на понятното за него, и затова ще му изглеждат невъзможни. И все пак, онези човешки постъпки, въпреки мнението на кучето (ако би могло да има то мнение! – в с. н.), са не само възможни, но дори действителни, нещо повече: те стават по определени причини, следователно са причинно обусловени и обясними, – само не за кучето, но за съществото, което познава и разбира причинността на природния процес и на човешката дейност, за него те не са чудеса, а са такива само за по-нисшето същество, в нашия пример – за кучето.“[15]. Постъпките, свойствени само на същества по-висши от човека, ще се явяват винаги като чудо в сферата на човешкото познание.

Бог – както се казва в църковната песен – „идеже… хощет… побеждается естества чин“[16], т. е.: където иска, побеждава се естественият ред, когато това го изисква някоя спасителна цел. Всемогъщият, премъдрият и всезнаещ Бог е могъл да създаде света и човека такива, че всичко, което ще се яви впоследствие като необходимо, да може да стане.

И тъй: Бог може да се меси в живота на природата и въобще на света! Чудесата са възможни!

Понеже обикновено срещу чудесата се възразява в името на смятаните за „вечни“ и „железни“ „природни закони“! — По пътя на индукцията, наблюдаваме редица еднакви явления. И извеждаме „закон“. „Законът“ всъщност не е нищо друго освен „изразът“ на общото, което сме наблюдавали. Наблюдаваме например: че едно тяло при нагряване се разширява; и друго тяло също се разширява; и трето, и четвърто, и пето, и т. н. От тия еднакви явления извеждаме закона: „От топлината телата се разширяват“. Но кой ще ни каже дали сме направили достатъчно отделни наблюдения, за да можем да извлечем даден закон?[17]. И може ли някой да ни каже това? — Възможно е нови наблюдения да ни доведат до съвсем друго заключение. Още повече, че има изключения и отстъпления от „общи закони“. Например: всеизвестен е физическият закон, че „телата при намаляване на температурата се свиват (намаляват обема си)“. Водата обаче прави изключение: при замръзване тя се разширява по обем. Или да вземем т. наречения Бойл-Мариотов закон, който гласи: налягането на дадена маса газ при постоянна температура е обратно пропорционално на обема на газа[18]. Ето какво четем във връзка с този закон в „Курс физики“ от Н. П. Третьяков: Необходимо е да имаме предвид, че законът на Бойл-Мариот не се явява напълно точен. При значителни налягания започват да се явяват отстъпления (р. н.) от него и толкова по-големи, колкото по-голямо е налягането. Характерът на тия отстъпления при големите налягания е такъв, че обемът с растенето на налягането се намалява по-малко, отколкото това би се следвало по закона на Бойл-Мариот[19].

Съществуват ред „условности“, които се откриват постепенно и уточняват все повече и повече един закон. Тях опознаваме с разширяването кръга на нашите наблюдения. И никой не може да ни каже, че ние вече знаем всички „условности“ по отношение на даден закон и следователно този „закон“ е вече напълно точно изразен, определен, и че по-нататък той не подлежи на каквато и да е промяна. Да вземем за пример „закона“: „При 100 С водата кипи“. Известно е обаче, че водата, нагрята до 100 С, няма да закипи, ако атмосферното налягане е по-високо от нормалното, или, обратно, тя ще закипи и при по-ниска температура, ако налягането е по-ниско от нормалното. Затова би трябвало да се формулира законът така: „Водата при нормално атмосферно налягане кипи, ако я нагреем до 100 С.“ Но водата, нагрята до 100 С, и при нормално атмосферно налягане може да не закипи, ако в нея има разтворени соли; по-нататък, за нормалното закипяване е необходимо да има към водата примес от разтворени газове. И тогава „законът за кипенето на водата“ ще трябва да приеме такава форма: „Водата, нагрята до 100 С, съдържаща в себе си разтворени газове и нямаща разтворени соли, при нормално атмосферно налягане кипи“. От само себе си се разбира, че и сега идеалът на точността не е достигнат. Съвременният физик може да укаже още ред условия, и няма никакво съмнение в това, че, разширявайки кръга на своите наблюдения и изследвания, физикът от бъдещето все ще намира нови и нови допълнителни условия[20]. А това води към ново и ново ревизиране на природните закони. Освен туй: т. н. „природни закони“ постепенно са възниквали в историята на света. Да вземем за пример магнетическия закон за привличането и отблъсването на магнитните полюси. „Ако се доближат взаимно“ полюсите, от два подвижни магнита, вижда се, че северният полюс отблъсва южния. Но северният полюс привлича южния. От това физикът извежда закона: едноименните магнитни полюси се отблъсват, разноименните се привличат[21]. Обаче този закон е могъл да се яви само тогава, когато вече е бил налице субстратът, в който той би могъл да действа, в „първичната мъгла“ „не е имало никакви метали, никакво желязо, следователно и никакви магнити“. Когато са се образували вече метали, настъпил е моментът „този закон за първи път“ да се появи. – Има учени, които направо заявяват, че „нямало природни закони“. Така например Смит в своя учебник „Въведение в неорганическата химия“, част I, издание 1930 г., пише: „В природата няма закони. Природата представя материалите и явленията както ѝ е угодно. Законите – това е част от науката, създавана от човека и явяваща се описание на естествените факти в този вид, в какъвто човекът знае тези последните“[22].Вероятно ще ни се възрази: „Как да не са природните закони „вечни“ и „железни”, ами че, ако те не са такива, тогава учените щяха ли да могат да предсказват природни явления, например лунните затъмнения?“ — „Успехът на известно предсказване — както отбеляза и Джон Стюарт Мил в своята Логика — не доказва истинността на теорията, на която то е основано“[23].  Ще поясним това тъкмо с лунните затъмнения. Астрономът „Тихо де Брахе се придържал… към теорията за епициклите”[24]. Той си въобразявал, че пътят на луната около земята (р. н.) е фиксирана комбинация на цикъла с епицикъла. Кеплер въвел представата за елипсата. След това, движението по перигея[25] и другите отклонения накараха да се захвърли предположението за елипсата и да се спрат на предположението за безкрайната крива, която е подобна на елипсата във всяка своя точка; предполагало се, че такава крива се намира на някакво определено средно разстояние от земята, никога не се образува повторно и не образува никаква сключена фигура. Най-после изследванията на Георг Дарвин разшириха представата за постоянно разширяващата се спирала.“ Четири теории за пътя на луната около земята, които рязко сe отличават една от друга! „Обаче затъмненията… могат да се изчислят почти еднакво добре, като се прибегне към която и да е от тях”[26].

2. Коя е главната причина за отричане на чудото?

Според нас, главната причина за отричане на чудото е тази: понеже трябва да се вярва в Бога. В чудото – като го вземем в смисъл на необикновено, извънредно, изключително явление, – вярва всеки човек, и най-върлият безбожник и отрицател на истинското чудо. В изкуството, в поезията, на сцената, в приказките и т. н. „чудото“ въобще харесва на човека, даже твърде много му допада. Той, като израз на възхита, често употребява думите: „чудо“, „чудесно“, „чудно хубаво“, и на прекрасното и на великото се учудва. Вземете например в. „Отечествен фронт“, бр. 506 от 27 април 1946 година! Обърнете на стр. 6-та и прочетете статията „Образното изкуство на един град“ от Спас Гергов! За проф. Дечко Узунов в тая статия, между другото, се казва и това: „Проф. Дечко Узунов борави чудно (р. н.) леко и просто с пластичните елементи“, — „борави чудно леко и просто!“… „Човекът… – казва апологетът проф. Фридрих Бетекс – постоянно се стреми към чудеса на изкуството, на науката, на индустрията и прогреса. И той би желал да се издигне високо в небесата, да направи хляб от камъни, да изведе вода из скалите, да говори чрез гръмотевицата, да укротява бури, да впрегне в служба мълнията и светлинния лъч, да победи болестите и смъртта, — с една дума: да подражава на Бога, и чрез това неизкоренимо желание за чудеса той проповядва, че е създаден за чудото“.

Обаче чудото, като непосредствено деяние на един личен Бог, някак си не му се нрави, и той го отрича. Лесно е да се разбере защо. – Защото, в такъв случай, трябва да се вярва в Бога. И да се вярва не само в един личен и всемогъщ Бог, но – в Бог свят, справедлив и всезнаещ; Бог, Който мрази греха; Бог, Който изисква от нас да живеем свято; Бог, Който изпитва човешките сърца и знае всяко движение на душата; Бог, Който ще приведе всекиго на съд и ще въздаде всекиму според делата. А това на мнозина не изнася! – Те искат да няма Бог, за да могат сравнително по-спокойно да водят своя греховен живот. По тая причина и отричат всякакво чудо от Бога и викат: „Няма никакви чудеса! Чудесата са невъзможни!“

З. Две възражения срещу Светото причастие.

Светото причастие е едно от най-големите чудеса Божии: под вид на хляб и вино ние приемаме истинското Тяло и истинската Кръв Христови. Срещу Светото Причастие отправят най-често следните две възражения:

1) Всеки човек с нормално зрение ясно виждал, че в светата Чаша имало обикновено вино и обикновен хляб, и съвсем не Тяло и Кръв Христови  и

2) Посредством това Тайнство били се разпространявали бацили от заразителни болести, понеже стотици най-различни хора се причастявали с една и съща лъжичка, която свещениците не дезинфекцирали в съответен разтвор преди да поднесат с нея причастие на следващия богомолец, както например това правели лекарите със спринцовката, когато се налагало да поставят инжекции на повече хора последователно.

Ще ги разгледаме накратко, като използваме главно някои материали от О. Е. Мельников.

Първото възражение. – Действително нашите очи виждат в св. Чаша хляб и вино. Но за вярващия човек, за „окото“ на вярата те – хлябът и виното – фактически са Тяло и Кръв Христови. Че наистина под вид на хляб и вино ние приемаме истинското Тяло и истинската Кръв Христови, гаранция за това са словата на Господа Иисуса Христа. На Тайната вечеря Той е казал на Своите ученици и – в тяхно лице – на всички Свои последователи: „Вземете и яжте, това е Моето тяло. Пийте от нея всички, това е Моята кръв на Новия Завет.“ Ето защо у вярващите не може да има колебание, че се причестяват реално с Тялото и Кръвта Христови. Вярата в Божията сила, вярата в Божествените думи отстранява всяко съмнение в тяхната истинност.

И как можем да се съмняваме в пресъществлението (приложението) на светите Дарове – хляба и виното, когато всеки ден виждаме да се извършва в живота пресъществление (приложение)? – Например: сеното и сламата се превръщат в мляко, безкръвните и мъртви продукти стават живоносна кръв. Кравата яде сено и слама, а те се превръщат в мляко. Ние се храним с хляб, а той се преработва в наша плът и кръв. Как става туй, ние не знаем. Можем само да повторим библейските думи: „Той заповяда, и се създаде. Той каза, и стана.“ Ето на тази Божия сила, на това Божие всемогъщество е основана и нашата вяра в пресъществлението на Светите Дарове – хляба и виното – в Тяло и Кръв Христови.

Но невярващият възразява: „Как мога да приема, че хлябът и виното в Чашата на причастието са Тяло и Кръв Христови, когато със собствените си очи виждам ясно, че туй са обикновен хляб и обикновено вино? Моето зрение ми свидетелства това!“

Чуден е наистина човекът! Той не вярва на думите на Бога, обаче в твърдението на един „каноник“[27], въпреки протеста на своите очи, вярва. Ще попитате: какво искате да кажете? – След малко ще стане ясно!

Кой от нас всеки ден не наблюдава, че слънцето изгрява и захожда, а земята стои неподвижна? Туй виждат и учени, и прости. Това е виждал целият учен свят и се е отрекъл от свидетелството на своите сетива, не вярва на очите си, а вярва на думите на един каноник. 15 века след Христа този каноник каза на човеците: „Не вярвайте на собствените си очи, не вярвайте на показанията на очите на цялото човечество през всички времена, а вярвайте само на мене: Слънцето стои, а земята се движи!“ – Това е казал астрономът Николай Коперник, който е бил каноник във Фрауенбургската катедрала. Ето на този именно каноник са повярвали хората, че слънцето стои, а земята се върти. Те се отрекли от своето зрение, от очите на цялото човечество и повярвали на един каноник.

Може би тук някои ще възразят, че това не е вяра, а убеждение въз основа на разумно обосновано твърдение. Нека да е тъй! Но где остана свидетелството на очите? – Тук имаме отричане от показанията на телесните очи и вяра в духовните „очи“ на разума.

Значи: не всякога е вярно онова, което нашите телесни очи виждат. Те могат да виждат едно, а същината на явлението да е съвсем друга. Така е при Св. Причастие! – Нашите очи виждат в св. Чаша хляб и вино. Но всъщност те – хлябът и виното – са Тяло и Кръв Христови. Туй – както вече казахме – ни възвестява Сам Господ Иисус Христос. На Тайната вечеря Той е казал: „Това е Моето Тяло“ и „Това е Моята Кръв“. Ние вярваме, че туй, което той говори, е истина, защото това са думи на Оногова, Който е Самата Истина. Нашите „очи на вярата“ виждат това, което Господ е казал. На някои от онези, които са се колебаели във вярата относно пресъществлението на Св. Дарове, Господ е давал видения: че в св. Чаша под вид на хляб и вино действително са Тялото и Кръвта Христови.

Ако ние в областта на науката сме длъжни понякога да се отречем от свидетелството на някое наше сетиво, и това се счита за нормално и естествено, толкова повече туй се налага в областта на религията. И ако човеците са се отказали от свидетелството на собствените си телесни очи и вярват на един каноник и на „очите“ на своя разум, с какво право тогава може да бъдат упреквани християните, че се отказват от свидетелството на своите телесни очи и приемат за истина онова, което Синът Божий – Иисус Христос, Всезнаещият и Всемогъщият е казал за хляба и виното в св. Чаша, и – показанията на „очите“ на сърцето си?!

Второто възражение. — Съвсем напразна е тревогата относно разпространението на заразни бацили посредством св. Причастие, защото:

1) Заразните бацили са безсилни там, гдето е налице вярата. Ето вече деветнадесет века изминаха откак християнският свят се причестява с Тялото и Кръвта Христови. Стотици милиони християни и сега редовно се причестяват. Но няма установени факти на зараза от причестяване. В първите векове християните се причестявали всеки ден и, слава Богу, не са измрели вследствие на някаква си зараза! Искрената и силна вяра в чудотворната сила на Светото Тайнство ги е укрепвала не само духовно, но и телесно.

Едва ли могат да ни посочат някой лекар, който да е доживял до 100 години, поради взетите от него мерки срещу бацили. Обаче християнските подвижници, които са се причастявали от общата Чаша често, не рядко са надхвърляли 100-те години. Особено забележителен е фактът, че свещениците, които са длъжни, след причастяването на миряните, да „потребят“, т. е. да изпият останалото Св. Причастие, не само не се заразяват, както би трябвало да бъде, ако беше вярно твърдението за заразното действие на Тайнството, но обикновено доживяват до дълбока старост. А известният руски учен Мечников, който през целия си живот се предпазвал от бацилите: всякога носел със себе си стерилизирана (предпазена от микробно размножаване) вода, който бронирал себе си от всички страни и с всички научни средства срещу всякакви зловредни бактерии и мечтаел да доживее до 300 години, в действителност не доживял дори до обикновената старост, посочена в Псалтира. И не се причастявал, и на църква не ходел, и никому ръка не целувал, и нищо непреварено не пиел, не ял, — с една дума, живеел по всички правила на научното изкуство и все пак умрял в разцвета на своите години и сили. Бацилите много жестоко му се надсмели! В науката е твърдо установен следният поучителен факт: хора със силна вяра, твърда воля, решителни и самоотвержени, побеждават всякакви бацили и остават невредими и здрави, а слабоволните, съмняващите се, колебливите, страхливите по-лесно се разболяват и умират. С такива именно боязливи хора са правили опит: обличали ги в съвсем чисти ризи и им казвали, че това били ризи на холерици, и те веднага отпадали духом и заболявали. А твърдият, безстрашният, дълбоко вярващият човек смело ходи върху холерните и други бацили и нищо не му става. Това за медицината е толкова достоверен факт, че тя е въвела в своята практика лекуването чрез хипноза, което е изградено изключително на внушение, на вяра. Вярата въобще е сила. Но още по-голяма сила е религиозната вяра, вярата в Бога, вярата в Светите Тайнства, вярата в истинността на Христовите думи относно хляба и виното в Светата Евхаристия!

2) Но има и друг твърде интересен научен факт, който из основи подрива второто възражение. Установено е, че тежките метали, между които на първо място среброто, златото, цинкът и желязото, притежават ценно хигиенично свойство, а именно: убиват микробите в течности, които влизат в досег с тях. Това действие на металите се нарича олигодинамия, т.е. „действие, упражнено от практически неизмерими малки количества метал“. Макар че за него се говори от скоро време, обаче лечебното действие на металите е познато отдавна. „Народната медицина, на някои места в Македония, препоръчва за лекуване и за ускоряване на заздравяването на възпалените рани да се поставят сребърни монети. Според проф. Бруно Пфаб, някои от тежките метали, като се употребяват във вид на прах или помада, спират секрецията и ускоряват гранулирането на мъчно здравеющите рани, без да се вреди с нещо на организма. Особено пък чистите и стерилни рани, ако трябва да стоят дълго време в гипсови превръзки, се запазват още по-добре, като се покрият със сребърни листове. Не по-малко благотворно е, според същия автор, употребяването на сребро при изгорени рани, от действието на което секрецията намалява до минимум, гранулирането се ускорява, сменяването на превръзката е по-малко болезнено и се прави по-рядко“[28]. Следователно, като се знае, че св. Чаша и лъжичката обикновено са посребрени, а нерядко и позлатени, непростимо е за един интелигентен човек, изучавал химия, да изпуска поменатото свойство на металите и да разпространява легендата за бацилното заразяване при Св. Причастие. Ако той не е склонен да признае действието на най-великата светиня – Св. Причастие – и силата на вярата у християните, трябва поне да се преклони пред онова, което науката, въз основа на опита, утвърждава.

Тези, които възразяват срещу Св. Причастие и го считат за източник на зарази, непременно говорят по телефон, с който си служат всевъзможни хора, често пъти болни от прилепчиви болести, а някои са с наранени устни или с окапали носове; получават писма и колети, които са се валяли из нечисти кутии и по гишета, подове, гари; пътуват в трамваи и влакове, ходят на кино и театър, а там се събират много хора, от които лесно могат да се заразят от някои болести; приемат пари, които са минали през хиляди ръце, и какви ли не болни хора са ги слагали в своите мръсни джобове и портмонета, – всяка изтрита банкнота без съмнение е покрита с множество бацили! – Но едва ли тия възразители се замислят върху това, едва ли и помислят за бацилите и заразите, на които те са изложени и подложени всяка минута, а търсят бацили и зарази там, където ги няма и не може да ги има!
__________________________
*Из “Наръчник на апологета” от Борис Маринов и Александър Величков, кн. 1, ГДА, т. 4, С., 1955.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия тук е поместена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Проф. архим. Евтимий, Чудо и природен закон, Кратък наръчник по Християнска апологетика, София 1942, стр. 108.

[2]. „Работническо дело“, бр. 295 от 15 декември 1948, стр. 2, кол. 2.

[3].  Prof. D. Dr. Е. Dennert, Leben, Tod und dann?, 3. Aufl., Leipzig 1929, S. 60-63.

[4]. Dr. Eb. Dennert, Naturgesetz, Zufall, Vorsehung!, Halle, S. 61.

[5].  Проф. архим. Евтимий, Кратък наръчник…, стр. 108.

[6]. Там.

[7]. Tам.

[8]. У проф. прот Светлов, Христ. вероученiе в апологетическом изпоженiи, Т. 1, 3 изд., Kieв 1910, стр. 632.

[9]. У проф. прот Светлов, цит. съч., Т. 1, стр. 637.

[10]. The Mysterious Universe, Cambridge 1931, p. 149 (у проф. Ив. В. Саръилиев, Съвременната наука и религията, София 1931, стр. 21).

[11]. Годишник на Богословския  факултет, 1929/1930, София 1930.

[12]. Превод от сръбски, Стара Загора 1934.

[13].  Проф. архим. Евтимий, Кратък наръчник, стр. 108.

[14].  Dr. Phil. Е. Dennert, Naturgesetz, Zufall, Vorsehung, S. 66 u. 67.

[15]. Dr. Eb. Dennert, Bibel und Naturwissenschaft. 2 Aufl., Stuttgart 1904, S. 296.

[16]. Догматик на 7-ми клас и Великия канон на  Андр. Крит., 4. п. Богородичен

[17]. Dr. Eb. Dennert, Bibel und Naturwissenschaft, S. 17 u. 19.

[18]. H. П. Третьяков, Курс физики, Москва 1952, стр. 406.

[19]. Там, стр. 407.

[20]. Проф. Н. О. Лосский, Логика, Частъ первая, Петроград 1922, стр. 177 и 178.

[21]. Dr. Phil. Е. Dennert, Naturgesetz, Zufall, Vorsehung, S. 8.

[22]. Там, S. 13-14.

[23]. Цит. no Д. А. Успенский, Идейнополитическое воспитание на уроках химии в школе, Москва, 1952, стр. 4.

[24]. Ед. Карпентер, Съвременната наука, прев. Д. Жечков и Хр. Досев, Бургас, 1908, стр. 37.

[25]. Епицикъл – окръжност, чийто център се движи равномерно по друга окръжност.

[26]. Най-близката точка от орбитата на луната до земята.

[27]. Ед. Карпентер, Съвременната наука,  стр. 37 и 38.

[28]. Д-р Добри Юр. Стоянов, Олигодинамните прояви на някои тежки метали и тяхното бактерицидно действие, София 1931, стр. 2.

Изображения:

1. Господ Иисус Христос ходи по вода

2. Господ Иисус Христос укротява буря

3. Господ Иисус Христос и слепороденият, след Чиято намеса той проглежда