Паметта за мощите на св. Йоан Рилски и за тяхното връщане в Рилския манастир*

Иван Ж. Димитров

Почитта към мощите на даден светец е част от почитта към неговата личност, смятана за изключителна по редица религиозни показатели (в частност в нашия случай те са православно-християнските качества). Тази религиозна почит е пряко свързана с паметта за дадена свещена личност, за нейните качества, учение и действия. Такава памет и почит може да има също за някое свещено събитие (Рождество Христово, Богоявление или Кръщение на Иисус Христос, Преображение Господне и други) или просто за даден свещен предмет (Честнѝят Кръст Христов, Убруса, Пояса на св. Богородица и други), дори за дадена свещена идея (светата православна вяра – Православна неделя, вярата в живота след смъртта – всяка събота или на задушница и други).

Под памет психологията разбира способността на мозъка да задържа за кратко или за продължително време следите, образуващи се в резултат от възприемането на предметите и явленията в околната среда след прекратяване на тяхното действие. В нашата памет се задържа незначителна част от възприеманата информация, като съответно забравяме голяма част от натрупаната информация[1]. От своя страна паметта се изгражда от три основни процеса: запомняне, съхраняване и възпроизвеждане на постъпващата информация.

Паметта бива два вида: кратковременна и дълговременна или дълготрайна, при която сведенията, натрупани в нея, могат да бъдат възпроизведени от човека след много време, например след години. Има и няколко типа памет: емоционална (запомняне на преживени чувства), двигателна, образна и словесно-логична.

От гледна точка на това класифициране религиозната памет – в частност паметта за почитане на мощите на един светец – включва елементи на всички тези типове памет:

– словесно-логична памет – за текстове на жития и други сведения за почитаната свещена личност, молитви, включително и песнопения в нейна чест;

– образна памет – за тялото на светеца или части от него, за дрехи, лични предмети, но и за изображения;

– двигателна памет – за физическите усилия да се отиде на определено място, за изкачване, провиране, поклони и целувания на свещеното тяло, на части от него или на предмет; и накрая

– емоционална памет – за преживените вълнения и други чувства при физически или мисловен контакт със свещената личност (съответно с нейните останки) или със свещен предмет.

При почитта ни към всебългарския закрилник и молитвеник пред Бога свети Йоан Рилски винаги е налице това разнообразие от прояви на човешката памет. Без да обръщаме внимание на обвиненията от страна на инаковярващи или на невярващи относно същността на нашата почит към мощите въобще и в частност към мощите на Рилския подвижник, ние тук ще се спрем на религиозната памет за неговите свещени мощи, проявявана през вековете и до ден-днешен при почитта ни към светеца.

Както знаем от житията му и от други исторически извори, светостта на отшелника Йоан бързо преминала тесните предели на планинските ридове на Рила или на съседните села и паланки. Тя не могла да се заличи нито със завладяването на България (971 година) и на нейното продължение в държавата на Самуил (1018 година), нито с присъединяването на земите ни към пределите на Византийската империя. Пренасянията на чудотворните мощи на преподобния, които започнали в XI век и завършили в XV век, със сигурност разпространили славата на св. Йоан и го направили известен и извън границите на България[2].

При това нека още отначало отбележим, че пренасянето на мощите на даден светец не е някакъв обикновен исторически факт, а е важно събитие в живота на вярващите  или в историята на Църквата (цялата Православна църква или само една поместна църква, дори да разбираме последната в границите на една епархия като най-малката канонически обособена църковна територия, ръководена от епископ). Такова пренасяне става повод за установяване на един нов празник, спомага за разпространяване на почитта към светеца и го прави общоизвестен. Когато пък вече има засвидетелствани чудеса, случили се след молитва за неговото застъпничество пред Бога, тогава пренасянето на мощите му става не само желателно, но и се търси както от вярващия народ, така и от светските владетели възможност за неговото осъществяване, каквито и да са били подбудите на последните – религиозни или политически. Още повече че във вековете, когато народите ни са управлявани от православни владетели, мощите на светците били не само извор на изцеление, но и доказателство за тяхното застъпничество пред Бога и за покровителството им над народа, владетелите и държавата.

Смятало се, че колкото повече мощи притежава владетелят, с толкова повече закрилници на държавата си разполага той. Затова и при нашествия мощите били заграбвани и отнасяни в други страни. В това отношение мощите на преп. Йоан Рилски също не представляват изключение. Те станали предмет на пренасяния, които продължили цели 400 години (1068/1071 г. – 1469 г.):

а) от Рилския манастир в Сердика (1068/1071 г.);[3]

б) от Сердика в Естергом, Унгария (1183 г.)[4];

в) от Естергом отново в Сердика (1186/1187 г.);[5];

г) от Сердика в Търново (1195 г.);

д) от Търново в Рилския манастир (1469 г.)[6].

Има още

СИНЪТ ЧОВЕШКИ (11)*

Протоиерей Александър Мен

ЧАСТ ВТОРА. МЕСИЯТА

4. „Хлябът на живота“, пролетта-лятото на двадесет и девета година

В онова време, когато над малката община за първи път надвисва реална опасност от страна на властите, проповедта на Иисус достига най-голям успех. Постоянно Го съпровождат жителите на Галилея и Декаполис, Юдея и Иорданската област и дори Финикия.

Мълвата за Него се „пръска по цяла Сирия[1]„. Никога преди това такива тълпи не са се стичали към Учителя. Въпреки че не се знае колко от тези хора по-късно са се влели в първата Църква, но онази пролет безспорно донася на Евангелието богата жътва.Jesus Christ and the apostles5Когато Иисус се скрива из Капернаум, народът започва да Го търси. Без да мислят, че Пасха наближава, много галилейци, вместо да потеглят за Иерусалим, тръгват покрай езерото към Витсаида, надявайки се да срещнат там Учителя. И отново Иисус вижда „овците от дома Израилев“ да скитат като стадо без пастир. Сред пустинните хълмове Той им се струва като новия Моисей, който ще ги поведе по пътя на свободата. „Като се смилява над тях“, Иисус дълго разговаря с хората и изцелява болните, доведени при Него.

Незабелязано се спуска вечерта и нощта скоро ще обгърне крайбрежието. Учениците започват да се тревожат:

– Мястото е пусто и времето вече напредва – казват те на Иисус. – Разпусни народа, за да идат по околните селища и си купят храна.

– Дайте им вие да ядат – отвръща Той.

– Да идем да купим за двеста динария хляб и да им дадем да ядат? – пита един от апостолите. Нали общината имала свои спестявания, а някои от новодошлите навярно били взели със себе си пари. Филип изразява съмнение дали това ще стигне. Тогава Иисус пита:

– Колко хляба имате? Идете и вижте.

– Тук, у едно момченце, има пет ечемични хляба и две рибки – казва Андрей. – Ала това що е за толкова души?

Вместо отговор Учителят им нарежда да накарат събралите се хора да насядат на редици върху зелената пролетна трева и като взема хлябовете, изрича над тях молитвата на благодарението. С тържествен жест Той ги преломява и раздава на учениците. Смутени, те започват да разнасят по редиците оскъдната храна, но скоро, за голямо тяхно учудване, се убеждават, че стига за всички.Jesus Christ and the apostles3На пръв поглед може да ни се стори, че Христос в този случай като че ли отстъпва на Изкусителя, който някога му предложил да превърне камъните в хляб. Но в действителност в онова, което Той извършва, няма компромис. Думите „не само с хляб ще живее човек“ остават в сила. Учителят иска тълпата да върви към Него преди всичко за духовна храна. Ако хората търсят Царството Божие, „всичко останало ще им се придаде.“ Преданието е съхранило знаменателните Христови слова: „Молете се за голямото, и Бог ще ви въздаде свръх това и малкото[2]„.

Ние никога не ще узнаем как точно е станало преумножаването на хлябовете, но това съвсем не е важно. Като нахранва народа, Иисус показва, че истинската жива вяра и единението на душите в благодатта могат да станат залог не само за небесното, но и за земното благословение.

Неслучайно това събитие е описано и от четиримата евангелисти, а ранните християни обичат да го изобразяват по стените на катакомбите[3]. Загадката на празничната трапеза на братята е предчувствие за Евхаристията, за тайнството на Благодарението, което Синът Човешки превръща в средоточие на Църквата Си.

В този вечерен час околностите на Витсаида стават свидетели на първите крачки към откритото признаване на Царството. Вярата, макар и за кратко време, побеждава. Лъжепророк и светотатец по мнението на богословите, опасен подбудител на простолюдието в очите на политиците, Иисус е възторжено посрещнат от хиляди хора, които прекарват с Него предпасхалните дни и участват в свещеното Преломяване на хляба.Jesus Christ and the apostles2Когато нощта се спуска и огнените пламъци лумват в долината, на хората им е трудно да заспят. Всички са обзети от радостно вълнение. „Този е наистина Пророкът, Който има да дойде на света“ – се чува отвсякъде. Въпреки че Иисус не иска за Себе Си царски почести, галилейците вече са готови да Го отведат насила и да Го провъзгласят за свой господар. Мислите им приемат обичайния обрат. Светлината на Царството, евхаристийният „знак“ на богообщението отново е засенчен от оживелите илюзии.

Ентусиазмът на тълпата би могъл да се предаде на учениците, което е по-опасно от всички Иродови гонения. И отново трябва да се крият, да бягат. Иисус не се бави нито минута. Заповядва на дванайсетте да се качат в лодката на Симон и да плуват край бреговете на Витсаида. Без да разбират причината за такава прибързаност, те мълчаливо се подчиняват, а Той, незабелязан от никого, под прикритието на нощта, отива сам в планината, откъдето при лунна светлина вижда лодката, която се бори с насрещния вятър.

Учениците очакват, че Иисус скоро ще се спусне към брега, но Той не напуска убежището Си. Към три часа през нощта лодката ги отнася почти към средата на езерото. Сега трябва да мислят само как тя да не се преобърне. Внезапно апостолите виждат нещо, което ги кара да извикат. Направо сред вълните се движи човек, който, както им се струва, иска да ги подмине. Вцепенени, рибарите хвърлят веслата. Всички ужаси от народните поверия им идват наум. Не вещае ли този призрак близката им гибел? В същия миг от тъмнината се разнася познат глас: „Аз съм, не бойте се!“Jesus Christ and St. PeterТе още не знаят да се радват ли, или да се страхуват, а поривистият Петър, взирайки се в мъглата, извиква: „Господи, ако си Ти, позволи ми да дойда при Тебе по водата.“ Какво го подтиква? Детско любопитство ли? Или желанието да се докосне до Учителя, за да се избави от страха? Най-вероятно рибарят да не е съзнавал подбудите си, когато чува: „Дойди“ и смело прекрачва през лодката. И се случва невероятното. Няколко мига силата на вярата наистина задържа Петър над водата. Но веднага, щом усеща вълните под краката си, със страх осъзнава станалото и започва да потъва.

– Господи, избави ме! – отчаяно извиква Симон.

– Маловерецо, защо се усъмни! – казва Иисус, протягайки му ръка.

Учениците лежат на дъното на лодката, без да смеят да помръднат. Сега те окончателно разбират: съдбата ги е свързала с Някой, Който не е от този свят.

Никой от тях не успява да забележи, че лодката се е допряла до крайбрежните камъни. А на сутринта, когато хората разбират, че дванайсетте са отплували сами, без Учителя, започват да се губят в догадки и да се питат къде е могъл да изчезне? Група галилейци неспокойно сноват край брега. Някои навлизат с лодки в морето и започват да се надвикват с Тивериадските рибари. Накрая някой подхвърля мисълта да отидат в „Неговия град“.

И наистина те намират Назаретеца в Капернаум[4].

Какви причини са могли да Го подтикнат да се върне в тетрархията на Антипа? Нима иска още веднъж да се опита да намери там разбиране? Затова ли не бърза да напусне Галилея? Това е най-вероятното предположение. Иисус сякаш закрива бъдещето от Самия Себе Си. В това се състои непостижимият за нас трагизъм на живота Му. Дори евангелските семена често да падат на безплодна почва, Сеячът продължава да се труди „за спасението на мнозина“. Според проникновените думи на руския писател, Иисус „трябвало да запази искрицата надежда докрай, до кръста[5]„.Jesus Christ (197)През това време в Капернаумската синагога се появяват книжници от Иерусалим. Този път те не обвиняват Иисус в магьосничество, а в неуважение към „преданията на старците“. Как може Той да претендира за ролята на наставник и с такава лекота да се отнася към обредите, завещани от отците? Нали всички виждат как учениците Му, като сядат на масата, не извършват ритуалните умивания.

Иисус не спори с тях. „Добре е пророкувал Исаия за вас, лицемерците – отбелязва Той, – както е писано:

Тоя народ ме почита с устните си,
а сърцето му стои далеч от Мене;
ала напразно Ме почита,
проповядвайки учения – заповеди човешки.
Като оставихте Божията заповед, вие се държите о преданието човешко.

Колко струват обредите, ако главното в Закона е забравено? Учителят веднага дава пример за фалшиво благочестие от такъв характер. Често хора, завещали имението си на храма, на същото основание отказват помощ на родителите си. Въобразявайки си, че проявяват набожност, те изпадат в грях срещу една от първите заповеди на Моисей[6].

Спорът е прекъснат от галилейците, пристигнали от околностите на Витсаида[7]. Те обкръжават Учителя, развълнувани и удивени:

– Рави, как дойде дотук?

Но срещата с тях вече не радва Христос.

– Истина, истина ви казвам: дирите Ме не за това, че видяхте знамение, но за това, че ядохте от хлябовете и се наситихте. Трудете се не за храна тленна, а за храна, която пребъдва до живот вечен и която ще ви даде Син Човешки. Защото върху Него е положил своя печат Отец Бог.

В техните души „знамението“, чудото на Богоприсъствието, явено им на трапезата, бледнее в сравнение с това, че Иисус е могъл да ги нахрани в пустинно място. Галилейците все пак се опитват да си изяснят какво очаква и иска от тях Учителят.

– Какво да правим, за да извършваме делата Божии? – питат те.

– Делото Божие е това – да повярвате в Оногова, Когото Той е пратил – е отговорът.

Но нима те не вярват? Нима не искат да Го направят цар за това, че подобно на Моисей им даде нова небесна манна[8]?

– Не Моисей ви даде хляб от небето – възразява Иисус. – Защото Божият хляб е Онзи, Който слиза от небето и дава живот на света.

– Господи, давай ни всякога тоя хляб! – отново не разбират те. Както и жената самарянка, хората възприемат иносказанието буквално, въпреки че някои от тях са могли да знаят, че книжниците наричат „хляб“ Божията Премъдрост.

И тогава Иисус изрича думите, които напълно объркват събралите се хора:

Аз съм хлябът на живота;
който дохожда при Мене, няма да огладнее;
и който вярва в Мене, няма да ожаднее никога.
Бащите ви ядоха мана в пустинята и умряха.
Този е хлябът слязъл от небето,
за да вкуси човек от него и да не умре.
Хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът,
която ще отдам за живота на света.
Който яде Моята плът и пие Моята кръв,
пребъдва в Мене, и Аз в него.

Хлябът, водата, виното символизират необходимата за поддържане на тялото храна. Но трапезата със Сина Човешки, е храна на духа. Чрез Него, Същество от плът и кръв, се извършва причастие с божественото битие, постига се пълнота на Завета, съединение на Твореца със сътвореното.Jesus Christ with peopleВ деня на преумножаването на хлябовете народът става свидетел и участник в това „знамение“, но не устоява пред земната съблазън. Сега подемът от онази необикновена нощ, когато искаха да провъзгласят Иисус за цар, е отминал. На хората им се струва, че са се събудили от сън и идват на себе си. „Не Тоя ли е Иисус, Иосифовият син, чийто баща и майка познаваме? – със съмнение се питат някои. – Защо сега Той казва: „Слязох от небето?“ А други се смятат за излъгани: „Как може да ни даде плътта Си да ядем?“

Дори и учениците Му силно се смущават от всичко казано. Някои от тях зароптават: „Тежки са тия думи! Кой може да ги слуша!“ Иисус се опитва да им обясни, че думите Му трябва да се разбират в духовен смисъл: „Думите, що ви говоря, са дух и живот. Но има между вас някои, които не вярват.“

Евангелист Иоан пояснява, че под „невярващи“ Господ подразбира Юда[9]. Наистина, напълно е възможно този честолюбив човек, убедил се, че Иисус не желае да става цар, тъкмо в този момент да се е разочаровал в надеждите си. А как тълкува той случилото се през нощта на езерото? Съмнението винаги ще намери отговор: сън, вълшебство, игра на разстроено въображение. Но не само у Юда вярата в Иисус се пречупва. Същият евангелист съобщава, че „от това време мнозина от учениците Му Го оставиха и вече не ходеха с Него“.

– Да не искате и вие да си отидете? – пита Иисус дванайсетте.

Всички мълчат, само Петър съумява да изрази всеобщото чувство:

– Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот.

Смаяни от всичко видяно и чуто, учениците сякаш преживяват мъките на ново раждане. Те още не са в състояние да проумеят много неща. Но в края на краищата на кого другиго, освен на Господа могат да се надяват? А Той тъжно гледа скупчилите се Свои последователи:

– Не Аз ли избрах вас, дванайсетте? Но един от вас е дявол.

Дори Юда и да трепва от тези думи, не се издава, че те се отнасят за него; ала останалите застиват от ужас.

На тях не им е лесно, но още по-трудно е на Христос. Предстои Му духовно да пресъздаде хора, споделящи много от заблудите на своята среда. Избрани за апостоли на Царството, те пак си остават безкрайно далече от Христа. Когато чуват предупреждението Му: „Пазете се от кваса фарисейски и кваса Иродов“, те мислят, че Учителят им забранява при нужда да приемат хляб от враговете Му. „Нима все още не разбирате?“ – натъжава се Иисус[10].

Въпреки това Той не употребява властта Си, не иска да извърши насилие над душите. Отново и отново Той ще ги напътства, ще вниква в съмненията им, ще чака с несекващо търпение. Те ще трябва да преживеят второ обръщане, още веднъж да познаят в рави Иешуа Месията, но не Месията на зилотите и на суетната тълпа, а Онзи, Който е духовна храна за света, Хляб, даруван от небето.
______________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

[1]. Матей 4:24-25; Лука 6:17-19.

[2]. Эти слова сохранились в неизвестном древнем Евангелии (смотри Александрийский Климент, Строматы, I, 24; Ориген, На Псалмы, 4,4; Медиоланский Амвросий, Послания, I, 36).

[3]. Матей 14:13-21; Марк 6:30-44; Лука 9:10-17; Иоанн 6:1-13. Согласно Матей и Марк, умножение хлебов происходило дважды (второй раз после возвращения Христа из Финикии). В этом, по мнению некоторых толкователей, содержится указание, что священная Трапеза была введена Христом еще до Тайной Вечери как постоянный обряд, как „знамение“ Церкви. Слова „благодарив“ и „преломил“, имеют евхаристическое звучание. Согласно Лука 24:30-31, 35, „преломление хлеба“ было священным жестом, по которому ученики узнали Господа. Ин не говорит о Евхаристии на Тайной Вечери. Экзегеты думают, что это было возможно лишь потому, что она не раз уже совершалась прежде. Знаменательно, что умножение хлебов, как и Тайная Вечеря, произошло в предпасхальные дни (Иоанн 6:4).

[4]. Матей 14:22-36; Марк 6:45-56; Иоанн 6:14-21.

[5]. Мережковский Д., Иисус Неизвестный, т. 2, ч. I, с. 167.

[6]. Матей 15:1-9; Марк 7:1-13; Лука 11:38. Говоря о жертве на храм, Христос употребил слово „корван“. В позднейшей иудейской литературе оно приобрело иной смысл, и на этом основании критики подвергали сомнению точность Евангелия. Но найденная в 1955 г. вблизи Иерусалима надпись показала, что в I в. „корван“ обозначал именно жертву, посвященную Богу (смотри статью Fitzmyer, J., в „Journal of Biblical Literature“, 1959, N 78, р. 60-65).

[7]. Иоанн 6:22 сл.

[8]. „Манной“ называлась зерноподобная пища, которую собирали израильтяне в период странствия в пустыне при Моисее (Числа 11:7). Она стала символом чудесного насыщения, совершенного Богом; срв. Откровение 2:17.

[9]. Песикта, 80в.

[10]. Марк 8:15-21.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4EW

СЛОВО ЗА ПРИШЕСТВИЕТО ГОСПОДНЕ, ЗА СВЪРШЕКА НА СВЕТА И ЗА ПРИШЕСТВИЕТО НА АНТИХРИСТА*

Св. Ефрем Сирин

Св. Ефрем СиринАз, (най-) малкият, грешният и изпълнен с простъпки Ефрем, едва ли ще бъда в състояние да изкажа това, което е над моите възможности, но понеже Спасителят поради Своята благосклонност е научил и безкнижните на премъдрост, а чрез тях е озарил навсякъде верните, то Той ще направи и езикът ми достатъчно ясен, от полза и за назидание както за самия мене, който говоря, така и за всички слушатели. Но с болка ще започна речта си и с въздишки ще говоря за свършека на сегашния свят и за този безсрамен и ужасен змей, който ще смути цялата земя, ще вложи в сърцата човешки страх, малодушие и страшно неверие и ще покаже големи личби и чудеса, за да прелъсти, ако е възможно и избраните (Матей 24:24), и да излъже всички с лъжовни знамения и призраци на чудесата, извършвани от него. Защото по Божие допущение ще получи той власт да прелъстява людете; тъй като се е изпълнило безчестието на света, и навсякъде се вършат всякакви ужаси. Затова и Пречистия Владика, поради безчестието ни, е допуснал света да бъде изкушен от лъстивия дух, защото хората така са пожелали – да се отстъпят от Бога и да възлюбят лукавия.

Голям подвиг ще е, братя, в тези времена, особено за верните, когато с голяма власт ще бъдат извършвани от самия змей поличби и чудеса, когато в страшни призраци ще се покаже той подобен на Бога, ще лети по въздуха, и всички дяволи, като ангели ще се възнесат пред мъчителя. Защото гласът му ще е силен, ще променя вида си и безмерно ще плаши всички хора. Кой тогава, братя, ще се окаже непобедим, непоколебим и имащ в душата си верен знак – Святото пришествие на единородния Син, нашия Бог, като види тази неизречима скръб, прииждаща отвсякъде върху всяка душа, защото съвсем отникъде няма за нея нито на земята, нито в морето никаква утеха, нито покой; когато види, че целият свят е в смут, че всеки бяга да се скрие в планините и едни умират от глад, а други изтляват като восък, от жажда и липса на ласки, – когато види, че всяко лице пролива сълзи и с голямо желание пита “има ли някъде на земята слово Божие” и чува в отговор – “никъде”? Който преживее тези дни и изтърпи непоносимата скръб, той ще види и смешението на народите, които идват от краищата на земята да видят мъчителя, и мнозина му се покланят, питайки го с трепет: “Ти ли си нашият спасител?” Морето се вълнува, земята изсъхва, небесата не пускат дъжд, растенията увяхват и всички на земята, които живеят на изток, от голям страх бягат на запад, а също и тези, които живеят на запад от слънцето, с трепет бягат на изток. А безсрамният, приемайки тогава властта, ще разпрати дяволите си по всички краища да проповядват смело: “Великия цар се яви славно; идете и го вижте.” А кой ще има такава адамантова душа, че да устои мъжествено на всички тези съблазни? Къде е, както казах, този човек, когото да ублажат всички ангели?Св. Ефрем Сирин 3А аз, христолюбиви и съвършени братя, изпадам в ужас само при едната мисъл за змея, мислейки за тази скръб, която ще застигне хората в тези времена, мислейки за това, колко жесток ще бъде този зъл змей към човешкия род, а още по-злобен ще бъде към светиите, които могат да превъзмогнат неговите мечтателни чудеса. Защото тогава ще се намерят много хора, угодили на Бога, които ще могат да се спасят в планините и в пустините с много молитви и непосилен плач. Защото Светият Бог, виждайки неописуемите им сълзи и искрената им вяра, ще се смили над тях като нежен баща и ще ги опази там, където те се укрият. А през това време злият змей не ще престане да търси светиите и на земята, и по морето, разсъждавайки, че вече се е възцарил на земята и всички са му подчинени. И без да съзнава своята немощ и тази гордост, от която е паднал, нещастния ще замисли да се възпротиви и в този страшен час, когато Господ дойде от небесата. Впрочем, той ще хвърли в смут земята и ще изплаши всички с лъжовни чародейни поличби. В това време, когато дойде змеят, няма да има покой на земята, а ще има голяма скръб, паника, смут, смърт и глад по всички краища. Защото Самия наш Господ е изрекъл с божествените Си уста, че такава скръб не е имало от начало на създанието (Марк 13:19). А как ние, грешните, ще изкажем тази голяма, даже неописуема скръб, след като Бог я е описал така? Нека всеки да спре вниманието си на светите речи на Господа и Спасителя, когато Той, поради Своето благоутробие, заради голяма загриженост и милост, иска да съкрати дните на скръб, увещавайки ни и казвайки: “Затова молете се, да се не случи бягството ви зиме или в събота” (Матей 24:20); и още: “И тъй, бъдете будни във всяко време и се молете, за да можете избягна всичко онова, което има да стане, и да се изправите пред Сина Човечески” (Лука 21:36); защото времето наближава. И всички ние сме подложени на това бедствие, но не вярваме. Ще се молим непрестанно в сълзи и молитви, ден и нощ уповавайки на Бога, за да се спасим ние грешните. Който лее сълзи и е съкрушен, да моли Господа, за да се избавим от скръбта, която ще дойде на земята, за да не виждаме изобщо този звяр и да не чуваме заплахите му. И на места ще има глад, мор и трусове (Матей 24:7). Ще бъде нужна храбра душа, която да може да съхрани живота си сред съблазните. Защото ако човек се окаже макар и малко безгрижен, то той лесно ще се поддаде на нападките и ще бъде пленен от знаменията на лукавия и хитър змей. И такъв няма да намери пощада за себе си на съда, защото там ще стане ясно, че доброволно е повярвал на мъчителя.Св. Ефрем Сирин 2Много молитви и сълзи са ни нужни, възлюблени, за да устои някой от нас на изкушенията; защото много ще бъдат чудесата, извършвани от звяра. Той самият е богоборец, и иска да погуби всички. Защото и такъв способ ще употреби мъчителят, че всички ще бъдат длъжни да носят върху себе си печата на звяра, когато в своето време, тоест при сбъдването на времената, той ще дойде да прелъсти всички с поличби; и само при това условие те ще могат да си купуват храна и всичко необходимо; и ще сложи надзиратели да следят за спазването на повелята му. Забележете, братя мои, извънредното коварство на звяра и хитростите на неговото лукавство, по какъв начин започва той – от стомаха, за да може човек, когато е доведен до крайност от недостиг на храна, да бъде принуден да приеме печата му, тоест злочестите знаци, не върху някой член на тялото, а върху дясната ръка, а също и върху челото, за да не може повече да извърши с дясната си ръка кръстното знамение, а също и да ознаменува на челото си святото име Господне или славния и честен кръст на Христа и нашия Спасител. Защото нещастният знае, че отпечатъка на кръста Господен разрушава цялата му сила; и затова слага печата си на дясната ръка на човека, защото тя запечатва с кръста всички наши членове, подобно е и челото, където свещника носи нависоко блясъка на светлината – знамението на нашия Спасител. Затова, братя мои, на всички христолюбиви хора до смъртния им час предстои страшен подвиг, да не се страхуват и да не бездействат, когато змея започне да слага печата си вместо кръста на Спасителя. Защото, без съмнение, той ще направи така, че името на Господа и Спасителя дори да не се споменава през това време; а той, безсилният, ще върши това, понеже се страхува и трепери от святата сила на нашия Спасител и знае, че който не бъде дамгосан с печата на звяра, той няма да бъде запленен и от поличбите и чудесата му. При това и Господ не се отрича от такива, а ги просвещава и привлича към Себе си.

Ние, братя, трябва точно да разбираме ненавистните, мечтателни знамения на врага, а тогава и нашия Господ ще дойде тихо при всички ни, за да разтълкува заради нас хитростите на звяра. Съблюдавайки в чистота неотклонната Христова вяра, трябва да разколебаем силата на мъчителя. Да придобием твърд и непреклонен разум, и безсилния ще отстъпи от нас, след като няма възможност да ни направи нещо.

Умолявам ви, братя, аз, най-малкият от вас, да не бъдем лъстиви христолюбци и да не пренебрегваме силата на кръста, необратимият подвиг пред дверите. Да приемем всички щитът на вярата. Бъдете готови, като верни раби, неприемащи много. Защото злочестивият и жесток крадец ще дойде в своето време, с намерение да окраде, да заколи и погуби избраното стадо на Истинския пастир. Нека се постараем да разберем, приятели, в какъв вид ще дойде на земята безсрамният змей.Св. Ефрем Сирин 10Понеже Спасителят, възнамерявайки да спаси човешкия род, се е родил от Дева и в човешки образ е стъпкал врага със святата сила на Своето Божество, то и той е намислил да приеме образа на Неговото пришествие и да ни прелъсти. Нашият Господ ще дойде на земята на светлоносни облаци, подобно на страшна мълния; но не така ще дойде врагът, защото той е отстъпник. Наистина, неговото оръдие ще се роди от осквернена дева, но това не значи, че той ще се въплъти и дойде мръсен като крадец, а в такъв образ, че да прелъсти всички. Ще дойде смирен, кротък, ненавиждащ неправдата, както сам ще каже за себе си, отвращаващ се от идолите, предпочитащ благочестието, добър, обичащ бедните, благообразен във висша степен, постоянен, ласкав към всички, особено уважаващ иудейския народ, защото иудеите ще очакват пришествието му. А при всичко това, той ще извърши с голяма власт поличби, чудеса и заплахи; и ще предприеме хитри мерки да угоди на всички, за да може за кратко време народа да го обикне. Няма да взима дарове, да говори гневно, да се показва намръщен, а ще започне да прелъстява света с благочестива външност, докато не се възцари. Затова, когато много съсловия и народи видят такива добродетели и сили, изведнъж на всички ще им дойде на ум една мисъл, и с голяма радост ще го провъзгласят за цар, говорейки един на друг: “Ще се намери ли друг човек толкова добър и правдив?” И скоро ще укрепне царството му, и в гняв ще порази той трима велики царе. След това този змей ще се възнесе в сърцето си и ще изригне горчилката си, ще помете вселената, ще премести краищата и, ще притесни всички и ще започне да осквернява душите; показвайки вече не благоговение, а при всеки удобен случай постъпвайки като човек суров, жесток, гневлив, раздразнителен, стремителен, непорядъчен, страшен, отвратителен, ненавистен, мерзък, лют, погубващ, безсрамен, който се старае да хвърли целия човешки род в бездната на нечестието. Той ще извърши много чудеса, но измамни, не истински. И в присъствието на многолюдна тълпа, която ще го възхвалява за измамните чудеса, той ще извиси силен глас, от който ще потрепери мястото, където са събрани покланящите му се тълпи, и ще каже: всички народи, познайте силата на властта ми! Пред очите на зрителите ще премества планини и ще отделя острови от морето, но всичко това е лъжа и измама, а не истина; впрочем, ще прелъсти света, ще излъже очите на всички, мнозина ще повярват и ще го прославят, като силен бог.Св. Ефрем Сирин 9Тогава силно ще изплаче и ще въздъхне всяка душа. Тогава всички ще видят, че ден и нощ ги потиска неописуема скръб, и никъде няма да намерят храна, за да заситят глада си. Защото жестоки надзиратели ще бъдат поставени на мястото, и само който има на челото си или на дясната си ръка печата на мъчителя, нему ще бъде позволено да си купи малко храна, каквато се намери. Тогава младенците ще умират в утробата на майките, ще умре и майката над детето си, ще умре също и бащата с жената и децата си насред тържището, и няма да има кой да ги погребе и да ги положи в гроба. От множеството трупове, паднали по улиците, навсякъде ще се разнася зловоние, което силно ще поразява живите. На сутринта всеки ще каже с болка и въздишки: “Кога ще настъпи вечерта, за да си отдъхнем?” Когато настъпи вечерта, с най-горчиви сълзи ще говорят сами на себе си: “Скоро ли ще съмне, за да избегнем постигналата ни скръб?” Но няма къде да избягат или да се скрият, защото всичко е смутено, и морето и сушата. Затова и Господ ни е казал да бодърстваме и да се молим неотклонно за да избегнем скръбта. Зловоние в морето, зловоние на сушата; заплахи в морето, заплахи на сушата. Множеството злато и сребро и копринени одежди няма да донесат полза никому по време на тази скръб, но всички хора ще наричат мъртъвците блажени, защото са предадени на погребение преди тази голяма скръб да дойде на земята. И златото, и среброто ще са разсипани по улиците, и никой не ще се докосва до тях, защото всичко ще им е опротивяло. Ще бързат да избягат и да се скрият, и няма да има къде да се скрият от скръбта, а напротив, от глад, скръб и страх ще гризат хищници и влечуги. Страх отвътре, трепет отвън; денонощно трупове по улиците. Зловоние по площадите, зловоние в домовете; глад и жажда по площадите, ридания в домовете. С ридания се срещат всички един с друг, баща със сина си, син с баща си и майка с дъщеря си. Приятели, прегръщайки се с приятели по улиците, свършват живота си; братя се прегръщат с братя и умират. Увяхва красотата на лицето на всяка плът, и хората имат вид на мъртъвци. Женската красота е опротивяла и е станала омразна. Ще увяхнат всяка плът и човешко въжделение. А всички, които са повярвали на лютия звяр и са приели печата му, злочестите знаци на осквернения, изведнъж ще пристъпят към него и с болка ще кажат: “Дай ни да ядем и да пием, защото всички изтляваме, морени от глад, и прогони от нас отровните зверове”. И този, бедният, като няма средства за това, ще отговори с голяма жестокост, казвайки: “Откъде, хора, да ви дам да ядете и да пиете? Небето не пуска дъжд на земята, а и земята не дава нито жътва, нито плодове”. Народите, чувайки това, ще изплачат и ще пролеят сълзи, не намирайки утеха в скръбта; напротив, друга неизразима скръб ще се присъедини към скръбта им, а именно, че така прибързано са повярвали на мъчителя. Защото той, бедният, не може да помогне на себе си, а как тогава ще помогне на тях? В тези дни от многото скръб, причинена от змея, от страха и земетресенията, и от морския шум, от глада и жаждата, и от изяждането на зверове хората ще бъдат в голяма нужда. И всички, приели печата на антихриста и покланяли му се като на милостив Бог, няма да имат никакъв дял от Христовото царство, а заедно със змея ще бъдат хвърлени в геената. Блажен е този, който се окаже изцяло свят и верен, чието сърце е безрезервно предано на Бога, защото той храбро ще отхвърли всички предложения на змея, пренебрегвайки и изтезанията, и чудесата му.Св. Ефрем Сирин 8Но преди да се случи това, Господ, поради Своето милосърдие, ще изпрати Илия Тесвитянина и Енох, за да възвестят те на човешкия род богочестието, дръзновено да проповядват на всички благата вест, да ги научат да не вярват на мъчителя от страх, говорейки и казвайки: “Това е ласкателство, о човеци! Никой да не му вярва и да не се подчинява на богобореца; никой от вас да не изпада в паника, защото той скоро ще бъде обезвреден. Ето, Светия Господ идва от небето да съди всички, които са повярвали на поличбите му”. Впрочем, малко ще поискат да чуят и да повярват на тази проповед на пророците. А Спасителят ще извърши това, за да покаже Своето неизречимо човеколюбие, защото и в това време не ще остави човешкия род без проповед, за да бъдат всички равни пред съда.

Мнозина от светиите, каквито се намерят тогава, по време на пришествието на осквернения ще проливат реки от сълзи пред Светия Бог, за да се избавят от змея, ще избягат в пустините, със страх ще се крият в планините и пещерите, и ще посипят главите си с пръст и пепел, молейки се ден и нощ с голямо смирение. И ще им бъде дарена от Светия Бог Неговата благодат, ще ги заведе в определените за това места, и ще се спасят, укривайки се в пещери и пропасти, без да виждат поличбите и заплахите антихристови, защото знаещите лесно ще научат за пришествието на антихриста. А който е практичен и обича земното, на него това няма да му бъде лесно, защото здраво стъпилият на земята, макар и да чуе, няма да повярва и ще се погнуси от този, който говори. А светиите ще укрепнат, защото са отхвърлили всяка грижа за този живот.Св. Ефрем Сирин 7Тогава ще изплачат цялата земя и морето, ще изплаче въздухът, заедно ще изплачат дивите зверове и птиците небесни; ще изплачат планините и хълмовете и дърветата в равнините; ще изплачат и небесните светила за човешкия род, защото всички са се отрекли от Светия Бог и са повярвали на ласкателството, приемайки, вместо животворния кръст на Спасителя, белега на лошия и богоборния. Ще изплачат земята и морето, защото изведнъж ще секне в човешките уста гласа на псалмите и на молитвата; ще изплачат с голям плач всички Христови църкви, защото няма да има свещенослужение и приношение.

А когато свършат трите години и половина на власт и действия на нечистия, и когато се сбъднат всички съблазни на цялата земя, ще дойде накрая, както е казано, Господ, подобно на мълния блестяща в небето, ще дойде свят, пречист, нашият страшен и славен Бог, с несравнима слава, с ангелски и архангелски чинове в предшествие на славата Му; а всички те – огнен пламък. И реката пълна с огън ще дойде със страшно клокочене, а херувими със сведени надолу очи и летящи серафими, закриващи лицата и краката си с огнени криле, ще призоват с трепет: “Станете, покойници, дойде Женихът!” И ще се отворят гробовете, и в един миг ще се пробудят всички колена и ще погледнат святата хубост на Жениха; и неизброимото множество от тях и хилядите хиляди ангели и архангели, неизброимите воинства, ще се възрадват с голяма радост; ще се възрадват и светите, и праведните и всички, които не са приели печата на змея и нечестивеца. Мъчителят заедно с всички демони, вързан от ангелите, а също и всички, приели печата му, всички нечестивци и грешници, ще бъдат заведени вързани пред съдилището. И Царят ще им даде присъда на вечно осъждане в неугасимия огън. А всички, които не са приели печата на антихриста, и всички, които се крият из пещерите, ще се възрадват с Жениха във вечния и небесен чертог, с всички светии во веки веков. Амин!Св. Ефрем Сирин 6Още по-подробно описва св. Ефрем събитията, които ще се случат при появяването на антихриста, в друго свое слово, а именно “второто”, за пришествието Господне.

Спасителят, възнамерявайки да спаси човешкия род, се е родил от Дева и стъпквайки в човешки образ врага със святата сила на Своето божество, е бил кротък и смирен на земята, за да ни възнесе от земята на небето. Същият този Бог, който действително и наистина е бил заченат, се е въплътил и се е родил в нашата плът от Светата Дева, и е спасил всички ни със Своето кръстно страдание, и заповеди. И Той ще дойде пак в последния ден да съди живите и мъртвите, и на всички праведни и нечестиви, като праведен Съдия, ще отсъди според делата им. Научавайки това, а именно, че Господ пак ще дойде от небето в славата на Божеството, врагът е намислил да приеме образа на Неговото пришествие и да прелъсти всички. Но нашият Господ, подобно на страшна мълния, ще дойде на земята на светлоносни облаци. Не така и не на светли облаци ще дойде на земята врагът, защото той е отстъпник. Наистина оръдието му ще се роди от омръсена жена и не той сам ще се въплъти, а в неговия образ ще дойде презрения, като крадец, за да прелъсти всички, ще дойде престорено благоговеен, смирен, кротък, ненавиждащ неправдата, както сам ще каже за себе си, отвращаващ се от идолите, предпочитащ благочестието, добър, обичащ бедните, благообразен във висша степен, доста постоянен, ласкав към всички, особено уважаващ иудейския народ, защото иудеите ще очакват пришествието му. При всичко това той ще извърши с голяма власт поличби и чудеса, ще отправи заплахи и ще предприеме хитри мерки за да угоди на всички така, че за кратко време да го обикне простия народ. Няма да приема дарове, да говори гневно, да се показва намръщен, а винаги ще бъде ласкав. И във всичко това ще започне да прелъстява света с благопристойна външност, докато не се възцари. Защото когато много народи и съсловия видят такива добродетели, съвършенства и сили, изведнъж на всички ще им дойде наум една и съща мисъл, и с голяма радост ще го възкачат на трона, говорейки един на друг: “Ще се намери ли друг човек, толкова добър и правдив?” Най-много от всички ще му отдаде чест и ще се зарадва на царстването му народът-убийца – иудеите. Затова и той като че ли предпочитайки ги, мислейки за тях, ще им покаже мястото и храма. А при царуването на този змей на земята народите с голяма охота ще станат негови съюзници. Едом, Моав и амонитяните с радост ще му се поклонят, като на законен цар и ще бъдат от първите негови поборници. Скоро ще укрепне царството му и в гняв ще порази той трима велики царе. След това ще се превъзнесе в сърцето си и ще изригне горчилката, изливайки смъртоносна отрова от Сион; ще помете вселената, ще премести краищата ѝ, ще притесни всички, ще оскверни много души, постъпвайки вече не като човек благоговеен, загрижен и ласкав, а винаги суров, жесток, гневлив, раздразнителен, стремителен, непоследователен, страшен, отвратителен, ненавистен, мерзък, лют, лукав, погубващ, безсрамен, стараещ се неистово да хвърли целия род на смъртните в бездната на нещастието, ще извърши големи поличби, ще отправи многобройни заплахи, показвайки лъжи, а не истини. По подобен начин този мъчител ще премества планини, но измамно, а не наистина. В присъствието на многолюдна тълпа от много народи и съсловия, възхваляващи го за измамните чудеса, той ще извиси силен глас, от който ще потрепери мястото, където са събрани предстоящите му тълпи, и дръзко ще каже: “Познайте, всички народи, голямата сила на моята власт. Ето, пред всички вас заповядвам на тази голяма планина, която е отсреща, да премине сега оттатък морето тук при нас.” И ще каже презреният: “Заповядвам ти, преминавай сега тук през морето”. И пред очите на зрителите планината ще тръгне, без да се помръдне изобщо от основите си. Защото, което е издигнал и поставил Всевишният Бог в началото на сътворението, над него няма да има власт този презрян, а ще започне да прелъстява света с чародейни измами. Също и на друга планина, стояща в дълбините на голямото море във вид на голям остров, ще заповяда да се премести и за удоволствие на зрителите да застане на сушата, на красивите брегове. И макар че островът изобщо няма да се помръдне от морето, същевременно ще прилича на планина, стояща на сушата. И още този змей ще простре ръце и ще събере множество влечуги и птици. По подобен начин ще стъпи в бездната и ще тръгне по нея като по суша, представяйки всичко това измамно. И мнозина ще му повярват и ще го прославят, като силен бог. Но които носят Бога в себе си, сърдечните им очи ще бъдат светли и с искрена вяра те ще го видят и ще го познаят. Всеки, който носи в себе си Божия страх и на когото са светли сърдечните очи, с точност ще знае, че нито планината е помръдвала от мястото си, нито острова е преминавал от морето на сушата.Св. Ефрем Сирин 4Всичко това антихристът ще върши от свое име. Защото няма да допусне да се споменава пречистото име на Отца и Сина и Светия Дух, защото той ще бъде богоборец и син на погибелта. А когато се сбъдне това както е казано и народите му се поклонят, и го възхвалят като бог, Всевишният на небесата от ден на ден ще показва гнева Си и ще отвърне от него лицето Си. И ще има, накрая, тежък глад, трудно зарастващи рани, непрекъснати земетресения, навсякъде недостиг на храна, голяма скръб, теснота, непрестанна смърт, голям страх и неописуем трепет. Тогава небесата няма да пуснат дъжд, земята няма да дава плодове, изворите и реките ще пресъхнат. Тревата няма да расте, няма да напъпи зеленина по земята; дърветата ще измръзнат в корените си и няма да дадат плодове; рибите и китовете в морето ще измрат. И от морето ще се разнесе такова заразно зловоние и такъв страшен шум, че хората ще падат безчувствени и ще умират от страх.
__________________________

*Из книгата Антихристът. Човекът на греха от последните времена, издателство Тавор, С., 1998. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът, св. Ефрем Сирин (306-373) и негови книги.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Db

ЧУДЕСАТА*

Борис Маринов, Александър Величков

1. Възможни ли са чудесата? А това ще рече: Може ли Бог да се меси в живота на природата и въобще на света? Някои разсъждават така: „И да има Бог, той не може да се меси в тукашните работи! Всичко си става естествено по определени закони. Божията намеса в живота на света ще бъде нарушение на естественото течение на явленията. Следователно чудесата са невъзможни!“

Тъй може да говори представител на строго механическото схващане за природата и света изобщо. Природата – според това схващане – е „една сляпо действаща машина, в която, по закона за причинността, всичко – детерминирано от предидущето – произхожда тъй, както не може да не произлезе“[1]. Но имаме ли право да отъждествяваме света и живота с механизъм или машина? Смятаме, че не! И ето защо:

В природата откриваме да действат не само слепи физически сили, но и живи, жизнени; и още – душевни и духовни. И в различните области на битието има специфични закони. И се забелязва, че по-висшите сили и закони могат да ограничават, да стесняват и да задържат действието на по-нисшите, или с други думи казано: да господстват, да владеят над тях, да ги направляват и управляват. В отговора на Академията на науките на СССР на писмото на професор Мелър се казва: „Съветските учени решително отхвърлят опитите да се приложат биологическите закони, включително заключенията на мичуринската биология, към социалния живот. Развитието на обществото не се подчинява на биологични, а на по-висши социални закони (р. н). Всеки опит да се разширят законите на животинското царство към човечеството означава желание да се сведе човекът до нивото на животното“[2].

Ще поясним с примери изтъкнатото относно действието на силите и законите. Основният закон на „мъртвата“ природа е: постоянен стремеж към равновесие. Една чаша с топла вода, като я оставим в по-студена среда, под влиянието на околния въздух, излъчва топлината дотогава, докато настъпи равновесие — уравняване на температурата; ако отворим вратата между две стаи, от които: в едната въздухът е топъл, а в другата – студен, не след много, температурата ще се изравни. – В „живата“ природа вече наблюдаваме нещо съвсем друго: постоянно препобеждаване на равновесието, щом нуждата на живота го изисква[3]. Може да се намираме в студена стая или да се движим навън, при голям студ, температурата на тялото ни обаче си остава непроменена: не става никакво изравняване на нашата температура и температурата на околната среда. Мълнията, при буря, може да падне, предимно, върху някоя висока сграда. Но човекът се намесва: поставя един металически, с позлатен връх, прът над високата постройка и го съединява с влажната почва. Мълнията, която иначе би улучила и опожарила сградата, става безвредна[4].

Водата тече надолу и в образувано от нея корито. Но ние можем да я отбием в съвсем ново корито и да я накараме да тече даже нагоре. Човекът със своята свободна воля може въобще да впрегне и превърне в оръдия на труда и живота природните сили, които, бидейки предоставени сами на себе си, биха причинявали пакости и беди. Цялата култура изобщо: пътища, съобщения, водопроводи, машини, електрификация, земеделие, цветарство, скотовъдство (произвеждане нови раси растения и животни) и т.н., — не е нищо друго, освен вмешателството на човека в естествения ход на живота в природата и, без тази намеса, картината на земното лице и на живота би била съвсем друга.

Ние боледуваме. Организмът се бори с болестта. Възможни са две отношения: да се остави процесът да си се развива естествено и да се стигне до естествения край на този естествено развил се процес, може би смърт; или да се потърси намесата на лекаря, който чрез своя разум, своята воля, своя опит и лечебните средства да даде съвсем друг ход на болестта, и така да се стигне до съвсем друг резултат. Върлува шарка, или скарлатина, или тифус. Но ние, чрез съответно присаждане, се правим неуязвими за тези болести.

Често общественикът приканва хората да изпълнят своя социален или политически дълг, „за да не произлизат неприятни събития, които иначе непременно биха произлезли“[5].

Приведените примери показват ясно, че законността „в природата и живота не всякога е от механически характер, и че чрез използването на по-висши закони може да се предотвратят последствията от по-нисши (р. и.)“[6]. Разбира се, всякога законът за причинността е спазен, само че „при въздействието върху хода на природните явления от страна на човека причината се крие в свободното действане на човека и в закона, че в света има освен необходимост още и свобода“[7].  — Световният процес можем да си го представим като една борба, в която участват не само мъртви, но и живи, и душевни, и духовни сили.

След направените констатации, можем вече да се запитаме: може ли Бог да се намесва в живота на света? – Ако светът не е механизъм, машина; ако в света има освен необходимост още и свобода; ако човекът може да се намесва в живота на природата – да направлява, ръководи и твори, – нямаме, мислим, основание да отречем на живия Бог, Твореца, Който е „наредил всичко“ (Прем. Сол. 11:21), по Чието „определение… Неговите дела са отначало“ (Сир. 16:26), Който е назначил „наредби“ за природните явления (Иов. 28:26; 38:10; Пс. 148:6; Иерем. 31:35), дал е закони (Прит. 8:29), да Му отречем възможността да действа върху природата и хората. И действително мнозина чувстват, че в света и живота е налице и нещо ирационално, нещо Божествено, усещат пръста Божи. физиологьт Карпентер (W. В. Carpenter) заявява: „При по-дълбоко изследване на работата не може да се мине без понятието за Върховна разумна Сила, винаги действаща във… Вселената (р. н.)“[8]. Зоологът Романес (G. J. Romanes), приятел на Дарвина, в своите „Мисли за религията“ пише: „Ако има личен Бог, то няма основания защо да не би могъл Той да бъде непосредствено близък на природата (р.н.)“[9]. Физикът Джеймс Джинс (James Jeans) в книгата си „The Mysterious Universea“ казва: „Ние откриваме, че Вселената ни доставя доказателства за една контролираща Сила, която работи с оглед на известни цели и която има нещо общо с нашия индивидуален ум (р. н.).“[10]. Относно действието на свръхестествения фактор в живота интересни са разсъжденията на проф. архим. Евтимий в неговата брошура „Естествено развитие и Богооткровена свръхестествена помощ“[11] и тия на епископ Николай Велимирович в книгата му „Войната и Библията“[12].

При въздействието от страна на Бога „причината се крие във волята Божия“[13]. Значи и тук законът за причинността е зачетен.

Бог може да действа по почти достъпен за нашето разбиране начин. Например: Една стара майчица седи в своята стаичка и горещо се моли Богу: Той да запази от опасност едничкия ѝ син, който е на път. В това време влакът лети, заедно със сина ѝ, към гибел: на едно място злосторници са поставили грамаден камък на релсите. Молитвата на майката е тъкмо навреме… Близо до мястото, гдето лежи камъкът, се намира кантон. Не след дълго време трябва да мине влакът. Кантонерът неочаквано става много неспокоен. Някакво особено чувство го завладява. В съзнанието му изплува мисълта: някъде нещо не ще да е в ред. Тази мисъл така го завладява, че той не може да се задържи на едно място: грабва фенера, понеже е нощ, и тръгва, за да провери още веднъж своя район. И открива камъка. Но самичък не може да го отмести. А влакът скоро ще мине. Няма време за губене. И кантонерът хуква срещу влака и успява да даде сигнал с фенера и да го спре. Такива истории често стават в живота. И в тях не само религиозният, но въобще всеки безпристрастен човек, чувства Божествена намеса. В приведения пример Божията намеса се е изразила в предизвикване безпокойство у кантонера и във внушаване мисълта за някаква неизправност. Старата майчица, която чува за спасяването на сина ѝ, си спомня, че, малко преди случилото се, горещо е възнасяла своята молитва към Господаря на света и живота. Тя отново отправя към Бога молитва – благодарност и славословие, загдето е чул нейната просба и е спасил сина ѝ[14]„.Но Бог може да се прояви и по съвсем друг начин: по път непонятен за нас, и толкова по-непонятен, колкото по-високо стои той от нашето разбиране. Това, че ние не можем да си обясним тези Божии прояви, съвсем не ни дава право да ги отхвърляме и отричаме. Не бива да забравяме, че въобще законът е такъв: по-нисшето същество никога не може напълно да разбере постъпките на по-висшето и не ще ги разбере дотогава, докато не се издигне, ако това, разбира се, е възможно, на неговата висота. „Кучето може да разбере постъпките на своя господар само дотам, докъдето стига твърде ограниченият кръг на неговите сетивни опити и на неговия инстинкт. Повечето постъпки на господаря му, ако то би могло да разсъждава върху тях, щяха да му се виждат като напълно загадъчни, като чудеса, които надхвърлят кръга на понятното за него, и затова ще му изглеждат невъзможни. И все пак, онези човешки постъпки, въпреки мнението на кучето (ако би могло да има то мнение! – в с. н.), са не само възможни, но дори действителни, нещо повече: те стават по определени причини, следователно са причинно обусловени и обясними, – само не за кучето, но за съществото, което познава и разбира причинността на природния процес и на човешката дейност, за него те не са чудеса, а са такива само за по-нисшето същество, в нашия пример – за кучето.“[15]. Постъпките, свойствени само на същества по-висши от човека, ще се явяват винаги като чудо в сферата на човешкото познание.

Бог – както се казва в църковната песен – „идеже… хощет… побеждается естества чин“[16], т. е.: където иска, побеждава се естественият ред, когато това го изисква някоя спасителна цел. Всемогъщият, премъдрият и всезнаещ Бог е могъл да създаде света и човека такива, че всичко, което ще се яви впоследствие като необходимо, да може да стане.

И тъй: Бог може да се меси в живота на природата и въобще на света! Чудесата са възможни!

Понеже обикновено срещу чудесата се възразява в името на смятаните за „вечни“ и „железни“ „природни закони“! — По пътя на индукцията, наблюдаваме редица еднакви явления. И извеждаме „закон“. „Законът“ всъщност не е нищо друго освен „изразът“ на общото, което сме наблюдавали. Наблюдаваме например: че едно тяло при нагряване се разширява; и друго тяло също се разширява; и трето, и четвърто, и пето, и т. н. От тия еднакви явления извеждаме закона: „От топлината телата се разширяват“. Но кой ще ни каже дали сме направили достатъчно отделни наблюдения, за да можем да извлечем даден закон?[17]. И може ли някой да ни каже това? — Възможно е нови наблюдения да ни доведат до съвсем друго заключение. Още повече, че има изключения и отстъпления от „общи закони“. Например: всеизвестен е физическият закон, че „телата при намаляване на температурата се свиват (намаляват обема си)“. Водата обаче прави изключение: при замръзване тя се разширява по обем. Или да вземем т. наречения Бойл-Мариотов закон, който гласи: налягането на дадена маса газ при постоянна температура е обратно пропорционално на обема на газа[18]. Ето какво четем във връзка с този закон в „Курс физики“ от Н. П. Третьяков: Необходимо е да имаме предвид, че законът на Бойл-Мариот не се явява напълно точен. При значителни налягания започват да се явяват отстъпления (р. н.) от него и толкова по-големи, колкото по-голямо е налягането. Характерът на тия отстъпления при големите налягания е такъв, че обемът с растенето на налягането се намалява по-малко, отколкото това би се следвало по закона на Бойл-Мариот[19].

Съществуват ред „условности“, които се откриват постепенно и уточняват все повече и повече един закон. Тях опознаваме с разширяването кръга на нашите наблюдения. И никой не може да ни каже, че ние вече знаем всички „условности“ по отношение на даден закон и следователно този „закон“ е вече напълно точно изразен, определен, и че по-нататък той не подлежи на каквато и да е промяна. Да вземем за пример „закона“: „При 100 С водата кипи“. Известно е обаче, че водата, нагрята до 100 С, няма да закипи, ако атмосферното налягане е по-високо от нормалното, или, обратно, тя ще закипи и при по-ниска температура, ако налягането е по-ниско от нормалното. Затова би трябвало да се формулира законът така: „Водата при нормално атмосферно налягане кипи, ако я нагреем до 100 С.“ Но водата, нагрята до 100 С, и при нормално атмосферно налягане може да не закипи, ако в нея има разтворени соли; по-нататък, за нормалното закипяване е необходимо да има към водата примес от разтворени газове. И тогава „законът за кипенето на водата“ ще трябва да приеме такава форма: „Водата, нагрята до 100 С, съдържаща в себе си разтворени газове и нямаща разтворени соли, при нормално атмосферно налягане кипи“. От само себе си се разбира, че и сега идеалът на точността не е достигнат. Съвременният физик може да укаже още ред условия, и няма никакво съмнение в това, че, разширявайки кръга на своите наблюдения и изследвания, физикът от бъдещето все ще намира нови и нови допълнителни условия[20]. А това води към ново и ново ревизиране на природните закони. Освен туй: т. н. „природни закони“ постепенно са възниквали в историята на света. Да вземем за пример магнетическия закон за привличането и отблъсването на магнитните полюси. „Ако се доближат взаимно“ полюсите, от два подвижни магнита, вижда се, че северният полюс отблъсва южния. Но северният полюс привлича южния. От това физикът извежда закона: едноименните магнитни полюси се отблъсват, разноименните се привличат[21]. Обаче този закон е могъл да се яви само тогава, когато вече е бил налице субстратът, в който той би могъл да действа, в „първичната мъгла“ „не е имало никакви метали, никакво желязо, следователно и никакви магнити“. Когато са се образували вече метали, настъпил е моментът „този закон за първи път“ да се появи. – Има учени, които направо заявяват, че „нямало природни закони“. Така например Смит в своя учебник „Въведение в неорганическата химия“, част I, издание 1930 г., пише: „В природата няма закони. Природата представя материалите и явленията както ѝ е угодно. Законите – това е част от науката, създавана от човека и явяваща се описание на естествените факти в този вид, в какъвто човекът знае тези последните“[22].Вероятно ще ни се възрази: „Как да не са природните закони „вечни“ и „железни”, ами че, ако те не са такива, тогава учените щяха ли да могат да предсказват природни явления, например лунните затъмнения?“ — „Успехът на известно предсказване — както отбеляза и Джон Стюарт Мил в своята Логика — не доказва истинността на теорията, на която то е основано“[23].  Ще поясним това тъкмо с лунните затъмнения. Астрономът „Тихо де Брахе се придържал… към теорията за епициклите”[24]. Той си въобразявал, че пътят на луната около земята (р. н.) е фиксирана комбинация на цикъла с епицикъла. Кеплер въвел представата за елипсата. След това, движението по перигея[25] и другите отклонения накараха да се захвърли предположението за елипсата и да се спрат на предположението за безкрайната крива, която е подобна на елипсата във всяка своя точка; предполагало се, че такава крива се намира на някакво определено средно разстояние от земята, никога не се образува повторно и не образува никаква сключена фигура. Най-после изследванията на Георг Дарвин разшириха представата за постоянно разширяващата се спирала.“ Четири теории за пътя на луната около земята, които рязко сe отличават една от друга! „Обаче затъмненията… могат да се изчислят почти еднакво добре, като се прибегне към която и да е от тях”[26].

2. Коя е главната причина за отричане на чудото?

Според нас, главната причина за отричане на чудото е тази: понеже трябва да се вярва в Бога. В чудото – като го вземем в смисъл на необикновено, извънредно, изключително явление, – вярва всеки човек, и най-върлият безбожник и отрицател на истинското чудо. В изкуството, в поезията, на сцената, в приказките и т. н. „чудото“ въобще харесва на човека, даже твърде много му допада. Той, като израз на възхита, често употребява думите: „чудо“, „чудесно“, „чудно хубаво“, и на прекрасното и на великото се учудва. Вземете например в. „Отечествен фронт“, бр. 506 от 27 април 1946 година! Обърнете на стр. 6-та и прочетете статията „Образното изкуство на един град“ от Спас Гергов! За проф. Дечко Узунов в тая статия, между другото, се казва и това: „Проф. Дечко Узунов борави чудно (р. н.) леко и просто с пластичните елементи“, — „борави чудно леко и просто!“… „Човекът… – казва апологетът проф. Фридрих Бетекс – постоянно се стреми към чудеса на изкуството, на науката, на индустрията и прогреса. И той би желал да се издигне високо в небесата, да направи хляб от камъни, да изведе вода из скалите, да говори чрез гръмотевицата, да укротява бури, да впрегне в служба мълнията и светлинния лъч, да победи болестите и смъртта, — с една дума: да подражава на Бога, и чрез това неизкоренимо желание за чудеса той проповядва, че е създаден за чудото“.

Обаче чудото, като непосредствено деяние на един личен Бог, някак си не му се нрави, и той го отрича. Лесно е да се разбере защо. – Защото, в такъв случай, трябва да се вярва в Бога. И да се вярва не само в един личен и всемогъщ Бог, но – в Бог свят, справедлив и всезнаещ; Бог, Който мрази греха; Бог, Който изисква от нас да живеем свято; Бог, Който изпитва човешките сърца и знае всяко движение на душата; Бог, Който ще приведе всекиго на съд и ще въздаде всекиму според делата. А това на мнозина не изнася! – Те искат да няма Бог, за да могат сравнително по-спокойно да водят своя греховен живот. По тая причина и отричат всякакво чудо от Бога и викат: „Няма никакви чудеса! Чудесата са невъзможни!“

З. Две възражения срещу Светото причастие.

Светото причастие е едно от най-големите чудеса Божии: под вид на хляб и вино ние приемаме истинското Тяло и истинската Кръв Христови. Срещу Светото Причастие отправят най-често следните две възражения:

1) Всеки човек с нормално зрение ясно виждал, че в светата Чаша имало обикновено вино и обикновен хляб, и съвсем не Тяло и Кръв Христови  и

2) Посредством това Тайнство били се разпространявали бацили от заразителни болести, понеже стотици най-различни хора се причастявали с една и съща лъжичка, която свещениците не дезинфекцирали в съответен разтвор преди да поднесат с нея причастие на следващия богомолец, както например това правели лекарите със спринцовката, когато се налагало да поставят инжекции на повече хора последователно.

Ще ги разгледаме накратко, като използваме главно някои материали от О. Е. Мельников.

Първото възражение. – Действително нашите очи виждат в св. Чаша хляб и вино. Но за вярващия човек, за „окото“ на вярата те – хлябът и виното – фактически са Тяло и Кръв Христови. Че наистина под вид на хляб и вино ние приемаме истинското Тяло и истинската Кръв Христови, гаранция за това са словата на Господа Иисуса Христа. На Тайната вечеря Той е казал на Своите ученици и – в тяхно лице – на всички Свои последователи: „Вземете и яжте, това е Моето тяло. Пийте от нея всички, това е Моята кръв на Новия Завет.“ Ето защо у вярващите не може да има колебание, че се причестяват реално с Тялото и Кръвта Христови. Вярата в Божията сила, вярата в Божествените думи отстранява всяко съмнение в тяхната истинност.

И как можем да се съмняваме в пресъществлението (приложението) на светите Дарове – хляба и виното, когато всеки ден виждаме да се извършва в живота пресъществление (приложение)? – Например: сеното и сламата се превръщат в мляко, безкръвните и мъртви продукти стават живоносна кръв. Кравата яде сено и слама, а те се превръщат в мляко. Ние се храним с хляб, а той се преработва в наша плът и кръв. Как става туй, ние не знаем. Можем само да повторим библейските думи: „Той заповяда, и се създаде. Той каза, и стана.“ Ето на тази Божия сила, на това Божие всемогъщество е основана и нашата вяра в пресъществлението на Светите Дарове – хляба и виното – в Тяло и Кръв Христови.

Но невярващият възразява: „Как мога да приема, че хлябът и виното в Чашата на причастието са Тяло и Кръв Христови, когато със собствените си очи виждам ясно, че туй са обикновен хляб и обикновено вино? Моето зрение ми свидетелства това!“

Чуден е наистина човекът! Той не вярва на думите на Бога, обаче в твърдението на един „каноник“[27], въпреки протеста на своите очи, вярва. Ще попитате: какво искате да кажете? – След малко ще стане ясно!

Кой от нас всеки ден не наблюдава, че слънцето изгрява и захожда, а земята стои неподвижна? Туй виждат и учени, и прости. Това е виждал целият учен свят и се е отрекъл от свидетелството на своите сетива, не вярва на очите си, а вярва на думите на един каноник. 15 века след Христа този каноник каза на човеците: „Не вярвайте на собствените си очи, не вярвайте на показанията на очите на цялото човечество през всички времена, а вярвайте само на мене: Слънцето стои, а земята се движи!“ – Това е казал астрономът Николай Коперник, който е бил каноник във Фрауенбургската катедрала. Ето на този именно каноник са повярвали хората, че слънцето стои, а земята се върти. Те се отрекли от своето зрение, от очите на цялото човечество и повярвали на един каноник.

Може би тук някои ще възразят, че това не е вяра, а убеждение въз основа на разумно обосновано твърдение. Нека да е тъй! Но где остана свидетелството на очите? – Тук имаме отричане от показанията на телесните очи и вяра в духовните „очи“ на разума.

Значи: не всякога е вярно онова, което нашите телесни очи виждат. Те могат да виждат едно, а същината на явлението да е съвсем друга. Така е при Св. Причастие! – Нашите очи виждат в св. Чаша хляб и вино. Но всъщност те – хлябът и виното – са Тяло и Кръв Христови. Туй – както вече казахме – ни възвестява Сам Господ Иисус Христос. На Тайната вечеря Той е казал: „Това е Моето Тяло“ и „Това е Моята Кръв“. Ние вярваме, че туй, което той говори, е истина, защото това са думи на Оногова, Който е Самата Истина. Нашите „очи на вярата“ виждат това, което Господ е казал. На някои от онези, които са се колебаели във вярата относно пресъществлението на Св. Дарове, Господ е давал видения: че в св. Чаша под вид на хляб и вино действително са Тялото и Кръвта Христови.

Ако ние в областта на науката сме длъжни понякога да се отречем от свидетелството на някое наше сетиво, и това се счита за нормално и естествено, толкова повече туй се налага в областта на религията. И ако човеците са се отказали от свидетелството на собствените си телесни очи и вярват на един каноник и на „очите“ на своя разум, с какво право тогава може да бъдат упреквани християните, че се отказват от свидетелството на своите телесни очи и приемат за истина онова, което Синът Божий – Иисус Христос, Всезнаещият и Всемогъщият е казал за хляба и виното в св. Чаша, и – показанията на „очите“ на сърцето си?!

Второто възражение. — Съвсем напразна е тревогата относно разпространението на заразни бацили посредством св. Причастие, защото:

1) Заразните бацили са безсилни там, гдето е налице вярата. Ето вече деветнадесет века изминаха откак християнският свят се причестява с Тялото и Кръвта Христови. Стотици милиони християни и сега редовно се причестяват. Но няма установени факти на зараза от причестяване. В първите векове християните се причестявали всеки ден и, слава Богу, не са измрели вследствие на някаква си зараза! Искрената и силна вяра в чудотворната сила на Светото Тайнство ги е укрепвала не само духовно, но и телесно.

Едва ли могат да ни посочат някой лекар, който да е доживял до 100 години, поради взетите от него мерки срещу бацили. Обаче християнските подвижници, които са се причастявали от общата Чаша често, не рядко са надхвърляли 100-те години. Особено забележителен е фактът, че свещениците, които са длъжни, след причастяването на миряните, да „потребят“, т. е. да изпият останалото Св. Причастие, не само не се заразяват, както би трябвало да бъде, ако беше вярно твърдението за заразното действие на Тайнството, но обикновено доживяват до дълбока старост. А известният руски учен Мечников, който през целия си живот се предпазвал от бацилите: всякога носел със себе си стерилизирана (предпазена от микробно размножаване) вода, който бронирал себе си от всички страни и с всички научни средства срещу всякакви зловредни бактерии и мечтаел да доживее до 300 години, в действителност не доживял дори до обикновената старост, посочена в Псалтира. И не се причастявал, и на църква не ходел, и никому ръка не целувал, и нищо непреварено не пиел, не ял, — с една дума, живеел по всички правила на научното изкуство и все пак умрял в разцвета на своите години и сили. Бацилите много жестоко му се надсмели! В науката е твърдо установен следният поучителен факт: хора със силна вяра, твърда воля, решителни и самоотвержени, побеждават всякакви бацили и остават невредими и здрави, а слабоволните, съмняващите се, колебливите, страхливите по-лесно се разболяват и умират. С такива именно боязливи хора са правили опит: обличали ги в съвсем чисти ризи и им казвали, че това били ризи на холерици, и те веднага отпадали духом и заболявали. А твърдият, безстрашният, дълбоко вярващият човек смело ходи върху холерните и други бацили и нищо не му става. Това за медицината е толкова достоверен факт, че тя е въвела в своята практика лекуването чрез хипноза, което е изградено изключително на внушение, на вяра. Вярата въобще е сила. Но още по-голяма сила е религиозната вяра, вярата в Бога, вярата в Светите Тайнства, вярата в истинността на Христовите думи относно хляба и виното в Светата Евхаристия!

2) Но има и друг твърде интересен научен факт, който из основи подрива второто възражение. Установено е, че тежките метали, между които на първо място среброто, златото, цинкът и желязото, притежават ценно хигиенично свойство, а именно: убиват микробите в течности, които влизат в досег с тях. Това действие на металите се нарича олигодинамия, т.е. „действие, упражнено от практически неизмерими малки количества метал“. Макар че за него се говори от скоро време, обаче лечебното действие на металите е познато отдавна. „Народната медицина, на някои места в Македония, препоръчва за лекуване и за ускоряване на заздравяването на възпалените рани да се поставят сребърни монети. Според проф. Бруно Пфаб, някои от тежките метали, като се употребяват във вид на прах или помада, спират секрецията и ускоряват гранулирането на мъчно здравеющите рани, без да се вреди с нещо на организма. Особено пък чистите и стерилни рани, ако трябва да стоят дълго време в гипсови превръзки, се запазват още по-добре, като се покрият със сребърни листове. Не по-малко благотворно е, според същия автор, употребяването на сребро при изгорени рани, от действието на което секрецията намалява до минимум, гранулирането се ускорява, сменяването на превръзката е по-малко болезнено и се прави по-рядко“[28]. Следователно, като се знае, че св. Чаша и лъжичката обикновено са посребрени, а нерядко и позлатени, непростимо е за един интелигентен човек, изучавал химия, да изпуска поменатото свойство на металите и да разпространява легендата за бацилното заразяване при Св. Причастие. Ако той не е склонен да признае действието на най-великата светиня – Св. Причастие – и силата на вярата у християните, трябва поне да се преклони пред онова, което науката, въз основа на опита, утвърждава.

Тези, които възразяват срещу Св. Причастие и го считат за източник на зарази, непременно говорят по телефон, с който си служат всевъзможни хора, често пъти болни от прилепчиви болести, а някои са с наранени устни или с окапали носове; получават писма и колети, които са се валяли из нечисти кутии и по гишета, подове, гари; пътуват в трамваи и влакове, ходят на кино и театър, а там се събират много хора, от които лесно могат да се заразят от някои болести; приемат пари, които са минали през хиляди ръце, и какви ли не болни хора са ги слагали в своите мръсни джобове и портмонета, – всяка изтрита банкнота без съмнение е покрита с множество бацили! – Но едва ли тия възразители се замислят върху това, едва ли и помислят за бацилите и заразите, на които те са изложени и подложени всяка минута, а търсят бацили и зарази там, където ги няма и не може да ги има!
__________________________
*Из “Наръчник на апологета” от Борис Маринов и Александър Величков, кн. 1, ГДА, т. 4, С., 1955.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия тук е поместена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Проф. архим. Евтимий, Чудо и природен закон, Кратък наръчник по Християнска апологетика, София 1942, стр. 108.

[2]. „Работническо дело“, бр. 295 от 15 декември 1948, стр. 2, кол. 2.

[3].  Prof. D. Dr. Е. Dennert, Leben, Tod und dann?, 3. Aufl., Leipzig 1929, S. 60-63.

[4]. Dr. Eb. Dennert, Naturgesetz, Zufall, Vorsehung!, Halle, S. 61.

[5].  Проф. архим. Евтимий, Кратък наръчник…, стр. 108.

[6]. Там.

[7]. Tам.

[8]. У проф. прот Светлов, Христ. вероученiе в апологетическом изпоженiи, Т. 1, 3 изд., Kieв 1910, стр. 632.

[9]. У проф. прот Светлов, цит. съч., Т. 1, стр. 637.

[10]. The Mysterious Universe, Cambridge 1931, p. 149 (у проф. Ив. В. Саръилиев, Съвременната наука и религията, София 1931, стр. 21).

[11]. Годишник на Богословския  факултет, 1929/1930, София 1930.

[12]. Превод от сръбски, Стара Загора 1934.

[13].  Проф. архим. Евтимий, Кратък наръчник, стр. 108.

[14].  Dr. Phil. Е. Dennert, Naturgesetz, Zufall, Vorsehung, S. 66 u. 67.

[15]. Dr. Eb. Dennert, Bibel und Naturwissenschaft. 2 Aufl., Stuttgart 1904, S. 296.

[16]. Догматик на 7-ми клас и Великия канон на  Андр. Крит., 4. п. Богородичен

[17]. Dr. Eb. Dennert, Bibel und Naturwissenschaft, S. 17 u. 19.

[18]. H. П. Третьяков, Курс физики, Москва 1952, стр. 406.

[19]. Там, стр. 407.

[20]. Проф. Н. О. Лосский, Логика, Частъ первая, Петроград 1922, стр. 177 и 178.

[21]. Dr. Phil. Е. Dennert, Naturgesetz, Zufall, Vorsehung, S. 8.

[22]. Там, S. 13-14.

[23]. Цит. no Д. А. Успенский, Идейнополитическое воспитание на уроках химии в школе, Москва, 1952, стр. 4.

[24]. Ед. Карпентер, Съвременната наука, прев. Д. Жечков и Хр. Досев, Бургас, 1908, стр. 37.

[25]. Епицикъл – окръжност, чийто център се движи равномерно по друга окръжност.

[26]. Най-близката точка от орбитата на луната до земята.

[27]. Ед. Карпентер, Съвременната наука,  стр. 37 и 38.

[28]. Д-р Добри Юр. Стоянов, Олигодинамните прояви на някои тежки метали и тяхното бактерицидно действие, София 1931, стр. 2.

Изображения:

1. Господ Иисус Христос ходи по вода

2. Господ Иисус Христос укротява буря

3. Господ Иисус Христос и слепороденият, след Чиято намеса той проглежда