Костадин Нушев

Abstract

В православната традиция на Църквата въпросите на междурелигиозния диалог се разглеждат в чисто богословска светлина, но също и в перспективите на етическо и религиозно-философско направление. В този смисъл християнската „теология на диалога“ говори за „диалог на истината“ и „диалог на любовта“. Тези две форми на двустранен диалог са приложими както в рамките на междухристиянския (междуконфесионален) диалог, така и в диалога на християните с представители на други основни световни религии.

***

В православната традиция на Църквата въпросите за междурелигиозния диалог се разглеждат както в една чисто богословска или доктринално-догматическа светлина, така и в перспективите на една ети­ческа и религиозно-философска насока. В този смисъл в християнската „теология на диалога“ през XX-ти век, която се заражда след Първата све­товна война и се задълбочава и разширява след Втория Ватикански съ­бор на Католическата църква, се говори за „диалог на истината“ и за „диалог на любовта“. Тези две форми на двустранен диалог, заедно със съответстващите им цели и средства, са приложими както в рамките на междухристиянския (интерконфесионален) диалог, така и в диалога на християните с представителите на другите големи световни религии (Hindu-Christian Simposium II 2000: 110-135).

В своята църковна и пастирска практика Българската православна църква (БПЦ) спазва определени позиции и прилага традиционно ус­тановени форми за диалог и поддържане на толерантни и добросъседс­ки отношения между представителите на различните християнски об­щности и между християни, юдеи и мюсюлмани, които имат своето основание както в духовната традиция на Православието, така и в бъл­гарската култура на толерантност и откритост към другия.

История и традиции на междухристиянски и
междурелигиозен диалог

Една от основните идеи в православното богословие по отно­шение на произхода и характера на религията като духовна сфера на човешката дейност е свързана с разбирането за всеобщност на вярата в Бога и на религията като общочовешки феномен и културна тради­ция (Καριωτογλου 1996: 18-31). Естествената религиозност на чове­ка като Божие творение, който някои православни богослови като Александър Шмеман определят като Homo Adorans, е изходна пред­поставка за наличието на общи антропологични предпоставки на ре­лигията (Шмеман 2003).

На второ място, това е един религиозно-нравствен императив за тър­сене на съгласие в истината и многообразието, като изява на древните коре­ни на общото религиозно предание на човечеството, което се отразява по един или друг начин в религиозните традиции на народите. Тези две пред­поставки са основа за търсенето на единство, мир, диалог и разбирателство между представителите на различните религиозни традиции и представите­лите на всички народи (Hindu-Christian Simposium II 2000: 70-93).

Това е идеята за универсализма, която идва от Библейското отк­ровение и може да се види както в Стария Завет, така и в Новия Завет. Общото предание се открива в Завета на Бога с Адам, Ной, Авраам, Моисей и пророците и се разкрива в пълнота в Личността на Иисус Христос, Който като Син Божи потвърждава и изпълва Откровението чрез истината за Божията любов и съвършената форма на религията като любов към Бога и ближните (Панчовски 1958: 30-55).

Според тази християнска идея за универсализма, Бог е Творец и Промислител на целия човешки род, който в своето етническо и кул­турно разнообразие се намира под свръхестествената грижа и върхов­но ръководство на Единия истински Бог (Деяния на светите апостоли 17:22-30). В Своето Всемогъщество и Всеблагост Бог се проявява като премъдър, справед­лив и човеколюбив небесен Отец и Промислител, като Справедлив Съдия и Изкупител на човешкия род от властта на греха и злото (Новоселов 2003: 9-35).

Истинската религия е свързана с вярата в Единия Бог и се основава върху нея, но в своето съвършено изражение тя е преди всичко изпълне­ние на Неговата воля и Неговия закон. Истинската религия за Правосла­вието не е само правоверие – не е само догматико-доктринална или конфесинална форма на вярата и религиозността, а преди всичко практическо приложение на истината и правдата в живота и осъществяване на съвър­шената форма на богопочитание и религиозно благочестие, които се обх­ващат в закона за любовта към Бога и ближните (Пенов 1958: 320-351).

Истинската религия е израз на вярата в Бога, която се разкрива в различни изразни форми на богопочитание, притежаващи както вът­решна, така и външна форма. Вътрешните съкровени духовни измере­ния на религията като благоговение пред святото, преклонение пред Всесъвършения Бог и различни форми на богопочитание са нещо, кое­то може да бъде разглеждано като обща духовна и ценностна основа, около която може да се води междурелигиозен диалог, защото външ­ните форми на религиозно богопочитание се характеризират с много­образие и различие на свещената традиция (Karashek 2006: 271-279).

В този междурелигиозен диалог представителите на различните религиозни учения и традиции се обединяват около свещените истини за Бога и уважението към човека, който носи в своя образ духовната красота и отблясък на Божия образ (Битие 1:26-28). Това са предимно вътрешните духовни основания и измерения на религията, които тряб­ва да се разкриват от всеки вярващ чрез добри дела, чрез действия и създаване на религиозни практики и културни традиции, формиращи определена нравственост, мироглед и духовна култура на диалог и откритост (Шиваров 1992: 5-10).

От християнска гледна точка външните прояви на религията се разкриват освен в богослужението, също така и в нравственото отно­шение към ближните. Всички хора, независимо от тяхната религия, култура, етнически и социален произход, са наши ближни и спрямо тях ние сме длъжни да проявяваме еднакво уважение и справедливост, които произтичат от основната заповед на Иисус Христос да обичаме своите ближни – познати и непознати, единоверци и друговерци, близ­ки или далечни. Тази религиозна по своята мотивация християнска любов е конкретна, а не абстрактна проява и е обърната към конкрет­ния човек, който сме длъжни да възприемаме като ближен, а не към някакъв абстрактен образ на човека или към някаква абстрактна идея за хуманност и хуманизъм (Арсеньев 1966: 178-182).

Като цяло в съвременните официални становища на различни предс­тавители на Православната църква по въпросите на междухристиянския и междуцърковния диалог преобладава стремеж да се изведе на преден план автентичната християнска духовност и евангелска нравственост, основани върху любовта към Бога и любовта към ближните и да се изграждат в религиозната култура и практика принципите на съвместния диалог и сът­рудничество като практически израз на християнската любов.

Чрез някои официални църковни становища и чрез богословски и религиозно-философски рефлексии на православни богослови и фило­софи, които се занимават с проблемите на религията, очертаните богос­ловски и религиозно-философски принципи се разкриват в практиката и се осъществяват на дело. Този подход е видим най-вече чрез конкретни действия и позиции, заявени и отстоявани на практика, особено в критични ситуации, които създават от своя страна определена християнска традиция за междурелигиозен диалог и сътрудничество. Когато е налице определена практика в религиозната общност, която се възприема като релевантна на духовното измерение на вярата и учението на Църквата, тя става фактор за възпитаване на съвестта на вярващите и отстояване на определени духовни критерии за отношението към представителите на други религиозни и вероизповедни общности.

Българската православна църква в своята вековна история, в съгласие със своето християнско учение, духовна традиция и досегашна практика на християнско бра­толюбие, човечност, гостоприемство, хуманност и толерантност, отхвърля различните форми на нетърпимост, фанатизъм и нетолерант­ност. Това се отнася както за расистките теории и антисемитизма, които се основават върху расова омраза към представителите на еврейската общност, така и върху нетолерантното отношение към другите вярващи. Християнството и Православието категорично отричат съвместимостта на тези негативни убеждения и екстремистки идеологии, ос­новани върху расова и религиозна омраза, с догматическите истини и нравствени постулати на християнството.

Известно е от историята, че през 1943 година, по време на Втората све­товна война, Българската православна църква участва активно в гражданските акции срещу офици­алната дискриминационна политика за депортиране на българските ев­реи в нацистките лагери на смъртта. През последните години тези исто­рически събития се осмислят все по-дълбоко и се разбират все по-ясно в контекста на християнските ценности за братолюбие, солидарност и ми­лосърдие, които инспирират гражданската активност на православните християни. Достойната позиция на българските архиереи и редови вяр­ващи, да се опълчат срещу силните на деня в името на спасяването на живота на своите ближни, се разкрива като една недвусмислена проява на човеколюбие и милосърдие към друговерците и като саможертвено служение в защита на свободата и човешкото достойнство.

Има още →