Жената и църковнопевческото дело през вековете. (Видни песнопойки и химнотворки в Православната църква)*

Любомир Игнатов

За мястото на жената в живота на Църквата, за приносът ѝ в делото на Благовестието, и за значението ѝ в духовното укрепване на домашната църква не малко е казано и написано до наше време. Не е така е обаче по отношение за мястото ѝ в богослужебния живот на Църквата. Богословската книжнина в тази насока разбира се познава боговдъхновени изречения на свети мъже и мъдри размисли на видни църковни писатели, но въпреки това писменото наследство от вековете преди нас по този въпрос остава някак си недостатъчно изтълкувано и осветлено. Такова впечатление всъщност се създава, изхождайки и от неофициалните дискусии в съвремието ни по въпроса: с каква дейност женският пол може да участва в православното богослужение и какво църковните правила не ѝ позволяват, макар практиката днес, а дори и столетия назад, да показва, че този въпрос все пак е намерил своето практично решение. Съобразно онасловението на настоящия текст в следващите редове ще бъде разискана темата за възможността на жената да участва в едно от най-изявените служения в православното богослужение – църковното певчество. В това отношение податките в църковната история и литература са в достатъчност.

Едно от първите библейски свидетелства за прояви на духовно певчество, свързано с женския пол, е разказът за чудесното преминаване на Израилския народ през Червено море. Непосредствено след това събитие, Моисей и следващите го израилтяни запяли хвалебно-благодарствена песен – “Поимъ Господеви, слaвно бо прослaвися… Помощникъ и покровитель бысть мне во спасeние…” (Изход 15:1-19). Тази песен била изпълнена по начин, който векове по-късно бил възприет и от Новозаветната църква, и наречен “антифонно пение[1]”. Моисеевата сестра Мариам в същото време пригласяла на основната група певци с хор само от жени (Изход 15:20). Векове по-късно, но отново в рамките на Стария Завет, откриваме друго свидетелство за женско духовно певчество. Става дума за освободените от плен израилтяни от персийския цар Кир, сред които според библейското повествувание имало и певици: Цялото общество заедно се състоеше от четирийсет и две хиляди триста и шейсет души, освен слугите им и слугините им, които бяха седем хиляди триста трийсет и седем; и при тях – двеста певци и певици (I Ездра 2:64-65). В 41 стих на втора глава от същата книга се пояснява, че певците – синовете Асафови, били на брой 128, от което следва че певиците при Вавилонското преселение били общо 72 на брой[2].

Като старозаветна певица следва да бъде определена и майката на пророк Самуил – Ана. Излязлата из устата ѝ молитвена прослава и благодарение към Бога имат характеристиката на песнопение (I Царства 2:1-10). Неслучайно новозаветните химнографи избрали тази нейна ода за образец при съставянето на трета песен от последованието на канона.

В Старозаветната църква по всяка вероятност имало и други боговдъхновени певици, чиито имена не са достигнали до нас. Несъмнено в синагогалните общи псалмопения или при семейните песенни отбелязвания на годишните иудейски празници са участвали и жените, съдейки и по съвременната еврейска традиция в това отношение.

Християнското време донася още по-голяма духовно-певческа свобода на женския пол. Основание за това откриваме в някои изречения от апостолските послания[3]. Трудно е да си представим вечерите на любовта, така наречените агапи, без песенното молитвено участие на жените християнки. Всъщност първото свидетелство за жена, боговдъхновена певица ни отнася в древен Рим по време на гоненията. Това е св. Цецилия  (или Кикилия), пострадала за вярата около края на II-ри или първата половина на III-ти век[4]. Според преданието, св. Цецилия Римска (лат. Sancta Caecilia Romana) се молела на Бога и пеела духовни песнопения. Когато водели светицата към бракосъчетание с Валериан, а езичниците според обичая пеели своите си песни, св. Цецилия възпявала истинския Бог с псалми и духовни песнопения [5]. Тези нейни песенни прояви били мощно средство за просвещение в новата вяра[6].

Има още

Продължение на традицията във време, когато се рушаха традициите (За вокален квинтет (сега вокален ансамбъл) „Йоан Кукузел – Ангелогласният”) – продължение и край*

Иван Ж. Димитров

Самият спектакъл „Старобългарски страници” започна да се подготвя от есента на 1967 година, когато за него се създаде и вокалният ни квинтет. Участниците в квинтета бяхме група студенти от 1, 2 и 3 курс на Духовната академия „Св. Климент Охридски”: двамата братя Димитър и Симеон Николови Димитрови, Борис Игнатов Беров, Христо Георгиев Иванов и Иван Желев Димитров[21]. Всички бяхме завършили Софийската духовна семинария „Св. Иван Рилски [22]”, където в продължение на шест години бяхме изучавали и практикували източноцърковно пеене. Като студенти продължавахме да изучаваме църковно пеене, но същевременно и го практикувахме освен в академичния параклис още и по софийските храмове, където всички ние бяхме певци. Тоест, ние имахме теоретичната и практическата подготовка и оставаше само да се съберем и да се „спеем” в изпълнението на репертоара, който предложихме и беше одобрен от режисьора и музикалния оформител Таня Христова.

За самото начало на нашата дейност разказва по-късно режисьорът Стефан Харитонов: „През мeсец октомври 1967 година създадох спектакъла „Старобългарски страници”, в който за първи път от театрална сцена зазвуча старобългарски език и старобългарска музика. Мои сътрудници в спектакъла бяха актрисата Живка Станчева, художничката Ина Ликоманова и музикално оформление – Таня Христова. По моя идея за музикалното изпълнение взехме група студенти от Духовната академия. Те дойдоха при нас с готова програма. Ние само подредихме песните. Със съгласието на всички нарекох ги вокален квинтет „Йоан Кукузел”. Спектакълът се игра в „Театър 199” и по цялата страна с голям успех[23].”

Първото представяне на спектакъла стана на 29 февруари 1968 година в софийския „Театър 199”. Салонът се препълни още на премиерата. Това не беше неочаквано, защото всички участващи бяхме направили сред своите роднини и близки неофициална реклама на уникалната проява. Но интересът не спадаше и при следващите представления, дори се увеличаваше. Безспорно бяха интересни и старобългарските текстове, взети от различни надписи и ръкописи от времето на Първото и Второто българско царство, както и от османското владичество. Но докато тези текстове имаха популярност и нямаше забрана да се представят пред публика, то за църковната музика, макар и представена като старобългарска, това беше много смело и дори рисковано начинание. В крайна сметка нашите изпълнения не само бяха приети от публиката, но и търпеливо понасяни от цензурата. Спектакълът започна да се представя из цялата страна – в театри, читалища и други салони. Една добра идея бяха представленията в криптата на „Св. Александър Невски”, където и обстановката, и особената акустика допринасяха за доброто впечатление от постановката.

Има още

Продължение на традицията във време, когато се рушаха традициите (За вокален квинтет (сега вокален ансамбъл) „Йоан Кукузел – Ангелогласният”)*

Иван Ж. Димитров

В следващите страници ще стане дума за създаването и дейността на вокален квинтет[1] „Йоан Кукузел – Ангелогласният”, който от 1967 година до днес се стреми да възроди и да поддържа традицията на средновековната православна църковна музика. Делото на св. Йоан Кукузел като виден средновековен композитор и изпълнител на църковна музика винаги е било живо, защото е свързано с несекващата нужда на човека от връзка с Бога по рационален и емоционален път: а) осъзнаване и изповядване на вярата в Бог и б) практикуване на тази вяра с лична молитва и обществено богослужение. А едно от изконните украшения на богослужението в източноправославната християнска традиция е тъкмо църковното акапелно пеене. Обикновено това се обяснява с мнението, че човешкият глас е най-съвършеният инструмент за прослава на Бога. Но не бива да се забравят и словата, които произнася този пеещ глас, защото те придават смисъл на музиката. Така или иначе до днес целият православен свят познава и ползва само вокалната звучност на църковната музика[2].

Всепризнат майстор в тази област през Късното средновековие е ангелогласният българин Йоан, носил прозвището Кукузел. И естествено за всеки човек в България, който иска да е верен на дълговековната традиция в областта на църковната музика, няма друга по-подходяща личност, към която да обърне поглед и да потърси приемственост. Но през 60-те години на миналия век в България на понятието традиция се гледаше с подозрителност. Последната произлизаше от едно основно съмнение на тогавашните властници, че всеки българин, който говори за традиция, не иска да строи новия, „социалистическия” строй (колкото и странни да изглеждат днес онези политически клишета!), а има неблагонадеждни стремежи към реставрация на стария режим – независимо в коя област на живота иска той да подкрепи традициите. Тъкмо в онази нелека епоха петима студенти в Духовната академия „Свети Климент Охридски[3]” в София решават да създадат състав за концертно изпълнение на православна църковна музика извън храмовете. Те дават на състава името на преподобния Йоан Кукузел Ангелогласния, защото той им е високият образец по пътя на усъвършенстването в тази музика. Така през есента на 1967 година се появява вокалният квинтет „Свети Йоан Кукузел – Ангелогласният”.

Едва ли е нужно да се дават много примери и доказателства за рушенето на традициите в онова време. Достатъчно е да посочим отказването от името „Свети Климент Охридски” на Софийския университет[4] или изхвърлянето на Богословския факултет от състава на университета. Истина е, че на мястото на унищожените традиции управниците от онова време се стараеха да създадат нови традиции, които да отговарят на тяхната идеология и да изместят старите вековни традиции[5]. Но кой днес помни техните опити и какво остана от тях? Всичко стана на „прах и пепел[6]”.

Негово Светейшество Българския патриарх Неофит, тогава Симеон Николов Димитров, един от основателите и член на вокален квинтет (сега вокален ансамбъл) „Йоан Кукузел – Ангелогласният”, отзад, вторият отляво надясно. До него първи отляво надясно е Владимир Цветанов, синодален служител, после свещеник в САЩ, покойник. Трети отляво надясно – Кирил Бойнов (1939-2018), синодален служител и четвърти отляво надясно – дякон, после протодякон Стефан Марков (1936-2019); отпред са епископите на Българската православна църква вляво +Макариополски Николай (1908-1981) и вдясно +Браницки Герасим (1914-1995). Снимка от 1972, Бачковски манастир.

Самото създаване през 1967 година на малък вокален състав, който да изпълнява православни църковни песнопения на сцена извън храмовете, е нещо уникално за онези години на държавна атеистична политика и всеобхватна пропаганда в тази насока. Защото тогава на Православната църква, както и на другите вероизповедания в страната, се гледаше като на идеологически противници на комунистическия режим и зорко се следяха всички техни действия. Това добре се вижда от докладна записка до Политическото бюро[7] на Централния комитет на Българската комунистическа партия през 1957 година, в която с тревога се отбелязва: „…дейността на църквата и духовенството се засилва. Предприети са организационни и идеологически мерки за широко разпространение на религията сред трудещите се, за запазване и укрепване на религиозните обичаи и обреди, която активност в редица случаи намира израз в нелоялни и реакционни прояви[8]”. От документа се разбира, че в цялата страна местните организации на Българската комунистическа партия  следят и докладват за дейността на Българската православна църква и останалите вероизповедания: „Изнесени бяха много факти за рязко оживление на религиозната пропаганда, за нелоялни прояви на редица местни свещеници и отделни ръководни духовници, за подценяване и занемаряване на идеологическата борба срещу религиозните предразсъдъци”. В нашия контекст интересното е, че сред „най-съществените прояви на църковно-религиозната дейност в страната” се посочва следното: „При енорийските храмове в по-големите градове и сега се изграждат православно-християнски братства със смесен, дамски или младежки хор. На много места хористите получават възнаграждение за всяка спявка от 10 до 60 лева. В страната се изграждат църковно-братствени, а на отделни места и така наречените „подвижни библиотеки”, от които се раздават на гражданите хиляди екземпляри религиозна книжнина, изпълнена в редица случаи с най-реакционно и антисъветско съдържание[9]”. Прави впечатление, че акцент се слага на три дейности на Църквата: организиране на православни братства (сдружения на вярващите от енорията, тоест от района на даден храм, за религиозна просвета, благотворителност и поклонничество), формиране на хорове за участие в богослуженията и създаването на православни подвижни библиотеки[10].

Има още