Ваня Карчина

„Нова заповед ви давам, да любите един другиго; както ви възлюбих, да любите и вие един другиго.” (Иоан 13:34)  

Християнската любов и трагичните последици от нейната подмяна при отдалечаване на съвременния човек от Бога

Бог е любов (1 Иоан 4:8) и е създал човека от любов и за любов. И човекът, като богообразна личност носи в себе си любовта и е естествено устремен да обича Бога и ближните си. Разбира се, Божията любов е „безпределно по-чиста, възвишена и  могъща, отколкото човешката[1]”. Като последица от грехопадението човешката любов се затъмнила, станала по-ограничена, погрешна и пристрастна, попаднала в плен на събуждащите се страсти[2]. В резултат на грехопадението вместо да насочва любовта си естествено към Бога, човекът я обръща към света и неговата суета и така дарената ни божествена любов се превръща в самолюбие. Отдалечаването ни от Бога води до лишаване от спасителната Божия благодат, която ни дарява дара на любовта[3]. Но без любов човешкият живот губи своя основен смисъл и съдържание и не може да изпълни своето предназначение[4]. Без любовта посоката на движение на човека вече не е нагоре към Бога, към доброто, правдата, истината, светлината и светостта, към Божието царство на любовта, а надолу към злото, неправдата, лъжата, безчестието и пороците, към света на мрака и неговите страдания. Липсата на любов води до цялостно преобразяване и покваряване на човешкия живот, и оттук произлизат всички проблеми и страдания на съвременния човек. „Светът цял лежи в злото” казва св. апостол и евангелист Иоан Богослов преди двадесет века (1 Иоан 5:19), но за съвременния свят може да се каже същото, той „е потънал в блатото на плътските страсти и пороци[5]”, злото започва да доминира в живота ни и всички се сблъскваме с неговите проявления[6]. Св. апостол и евангелист Матей казва, че когато беззаконията и злините се умножават, любовта изстива (Срв. Матей 24:12).

Любовта е причината за нашето съществуване и същевременно последната ни цел. Любовта определя не само земния ни живот, но и вечния, защото „само делата на любовта остават трайни и в този свят, и в онзи[7]”. Главният стремеж на човека в земния му живот е постепенното уподобяване на Бога, а единственото средство, чрез което човек може да достигне до единение с Бога, до пълнотата и блаженството на вечния живот, е любовта, „която е свръзка на съвършенството” (Колосяни 3:14). Само с любов можем да възхождаме и да се доближаваме до Бога.

Но без вяра не може да се роди християнска любов, вярата трябва да се развие и укрепне, за да даде плода на любовта, както казва св. апостол Павел „да се породи любов от чисто сърце, от добра съвест и нелицемерна вяра” (1 Тимотей 1:5). Намаляването на вярата в съвременното секуларно общество и изграждането на живота без Бога е главната причина да изгубим смисъла и да не разбираме истинското съдържание на любовта, защото истинската любов, тази, която ни прави човеци, тази, която дарява и спасява, е християнската любов, която е божествена любов и идва от Бога и тя не е по силите само на ограничения човек. Без Божията благодатна подкрепа, човек  не е способен само със собствените си ограничени и немощни човешки сили на такъв подвиг – да надмогне себе си, да забрави за себе си, да жертва себе си за благото на някой друг[8].

Днешното общество, което тъне в безверие, подменя основните християнски добродетели – вяра, надежда и любов, с неверие, упование в себе си, егоизъм и самолюбие. Отдалечавайки се от Бога[9], светският човек постепенно започва да моделира любовта според земните си представи и нужди, изпълва я с човешки страсти и я приспособява така, че да му е удобна и угодна. Така любовта губи своето божествено съдържание и от всеотдайна, безкористна, възвишена и саможертвена, става егоистична и суетна, от духовна става плътска, нетрайна, безсилна и користна. Вместо да даряваме, се стараем да задоволим преди всичко своите плътски потребности „човек обича ближния си не заради самия него, а заради себе си, тоест доколкото може да извлече от него някаква полза или изгода[10]”. И така християнската любов към ближния с нейния безкористен и саможертвен характер някъде се изгубва, а на нейно място се настанява една по-съвременна, по-модерна и удобна секуларна любов. И понеже е ориентирана към земното и тукашното и е изпълнена със съвременни секуларни „ценности”, в нея няма място за Бога[11]. А щом няма място за Бога, тогава няма да има място и за ближния.

С тази ограничена и тесногръда любов, която е изпълнена с егоцентризъм и индивидуализъм съвременният човек много лесно става жертва на самолюбието.  С нея той толкова лесно върви по широкия път, че неусетно се оказва далеч от Бога и устремен, въпреки добрите си намерения, по пътя към ада: „защото широки са вратата и просторен е пътят, който води към погибел, и мнозина са, които минават през тях; защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират.” (Матей 7:13-14). Но тази по светски егоцентрична любов е много далече от християнската любов, такава, каквато ни дари и разкри в Своето Евангелие и с целия Си земен живот, с делата и Саможертвата Си нашия Господ Иисус Христос, Който ни показа и заповяда – любов от всичкото си сърце, душа и разум, с всичките си сили (срв. Матей 22:37). Не бива да забравяме, „че пробен камък за всяко истинско дело или казана дума е въпросът: от любов ли са вдъхновени? И когато човек не е воден от любовта, напразна, безплодна и суетна е по-голямата част от труда му[12]”.

Има още →