Лиляна Симеонова
За детството на цар Симеон (893-927) няма никакви сведения, а за младежките му години отпреди възкачването му на трона се знае твърде малко, и то от чужди източници. По тази причина за ранния етап от живота на бъдещия владетел са изказани различни хипотези. Наличният изворов материал обаче е толкова оскъден, че не позволява на нито една от тях да бъде потвърдена. За първи път срещаме името на Симеон в една приписка в така нареченото Чивидалско евангелие, което днес се пази в град Чивидале дел Фриули, откъдето произлиза и името му[1]. През Средните векове обаче това евангелие принадлежало на манастира в градчето Сан Канциан д’Изонцо (днeс Сан Канциано), който бил подчинен на патриаршията в Аквилея. Затова в науката въпросното евангелие е известно и като Codex Aquileiensis. Смятало се, че това е ръкописът, който е излязъл изпод перото на самия Евангелист Марко, тоест това е оригиналът на Евангелието от Марко[2]. Тази „светиня“ още през Ранното средновековие станала обект на засилено поклонничество: в манастира в Сан Канциано заприиждали пилигрими от Аламания и Бавария, Моравия, Карантания и Панония. Разположен на морския бряг в Триестския залив, Сан Канциано бил и естествена спирка за дипломатическите пратеничества от крайдунавските земи по пътя им за или от Рим. Отсядайки в манастира, поклонниците и дипломатическите пратеници гледали на неговото евангелие не само като на свещен предмет, но и като на liber memorialis: в полетата на неговия текст откриваме като маргинални бележки над 1,500 имена, датиращи от края на VIII-ми до края на Х-ти век[3]. Сред тях обаче не се срещат италиански или лангобардски имена; според издателя на приписките в Чивидалското евангелие Конрад Бетман имената са предимно германски и славянски[4].
Приписките, в които се споменават българи, са две: едната съдържа имената на българския „крал Михахел“ и неговите близки (двама братя, съпруга, четирима сина и две дъщери)[5], а другата – имената на група български пратеници, повечето от които са роднини помежду си и са били предвождани от Сондоке[6]. В изследването си върху маргиналните бележки в Чивидалското евангелие Бетман отбелязва, че двете приписки, в които се споменават българи, са дело на една и съща ръка и се явяват на две последователни, огледално разположени страници, като по всяка вероятност не става дума за хора от едно и също българско пратеничество: по-напред в манастира пристигнала групата на Сондоке и затова нейните имена са записани на по-голямо пространство в горния край на втората страница, а групата на „краля на българите“ дошла по-късно и затова нейните имена са вместени в малкото свободно пространство в долния край на предишната страница и дори името „Михахел“ е изписано сбито и с по-дребни букви под друго, по-ранно записано име „Георгиус[7]“. Едва ли княз Борис и неговото семейство са пътували до Рим. За такова пътуване не откриваме сведения в нито един друг извор от епохата. Не се знае обаче кой, кога и – не на последно място – защо е поискал от някой местен писар-монах да впише имената им в евангелието в Сан Канциано. В нито една от двете приписки с имена на българи не се споменават дати, няма име на писаря, който е записал тези имена в евангелието, не са назовани и поръчителите на приписките. В случая е важно, че в едната приписка са споменати поименно синовете на българския крал: Rasate, Gabriel, Simeon, Jacob. За втория и четвъртия син на краля (Гавраил и Яков) няма по-сетнешни известия в изворите. Може те да са починали млади. Що се отнася до „Расате“, това може да е по-скоро прякор, а не лично име на първородния Борисов син, когото добре осведоменият Константин Порфирогенет нарича Владимир или който, според аналите на абатствата в Айнсиделн и Фулда, се наричал Laodemur или Laodomur[8]. Той е наречен Владимир и в един старобългарски паметник – „Чудото на св. Георги с българина“, за който ще стане дума по-нататък.
В своя трактат-ръководство по управление на империята, посветен на неговия син и престолонаследник Роман, Константин Порфирогенет отбелязва, че в една българо-сръбска война сърбите успели да вземат в плен Владимир, сина на българския архонт Михаил-Борис, заедно с дванайсет велики боили. Притеснен за сина си, Борис против волята си сключил мир със сърбите; след това, за да се гарантира безопасността им на сръбска територия, българите били придружени от синовете на сръбския княз Мутимир чак до пограничната крепост Рас[9]. Възможно е пристигането на Владимир в тази крепост да е било събитието, ознаменувало освобождението му от сръбски плен и затова той да се е сдобил с прякора ‘Расате’[10].
Авторът Лиляна Симеонова
В трактата „За управлението на империята“ не са посочени конкретни дати за тази българо-сръбска война[11], не се споменават и по-сетнешните войни на Симеон с Византия. По всяка вероятност Константин VII е възнамерявал да напише отделен труд, в който да разгледа отношенията на Византия с нейните основни съперници – арабите и българите, та затова и едните, и другите не са застъпени в DAI[12].
Точно в двора на Константин Порфирогенет обаче един чужденец можел да научи куп интересни неща от биографията на Симеон – някои от тях верни, а други изопачени от имперската пропаганда. Пратеникът на северноиталианския крал Лиудпранд, по това време дякон в Павия, прекарал една чудесна година в императорския двор (вероятно през 948-949 година). Така например Лиудпранд научил, че по времето на император Лъв Мъдри „начело на българите стоял силният воин Симеон – християнин, но непримирим враг на съседните гърци[13]“; че „след като великият император Лъв се бил преселил при Христа, споменатият доместик [Лъв] Фока, главнокомандващ сухопътните войски, излязъл с армия срещу краля на българите Симеон, който искал да стигне до Константинопол, и със сила го отблъснал“[14]; и че „като дал дъщерята на сина си Христофор за жена на неговия син Петър, който и сега царува, Роман [Лакапин] прекратил наченатия тормоз и го умиротворил, като го обвързал с договор за приятелство“[15]. За младежките години и образованието на Симеон Лиудпранд съобщава следното: „за техния Симеон казват, че бил emiargon[16], понеже още като момче бил обучаван във Византион [тоест Константинопол] на риториката на Демостен и логиката на Аристотел. Казват, че след като изоставил изучаването на изкуствата, той надянал монашеското расо. Но по-късно, подмамен от жаждата да управлява, преминал от спокойната тишина на манастира към бурния светски живот, като следвал завета по-скоро на Юлиан Отстъпник, отколкото на св. Петър, ключаря на Небесното царство“[17]. Във византийската столица Симеон по всяка вероятност е изучавал (или завършил?) тривиума, тоест долния курс на обучението по така наречените свободни изкуства[18], който включвал изучаването на граматика, риторика и логика. Не се знае кога и на каква възраст младият Симеон е пристигнал в Константинопол, така че по този въпрос отново навлизаме в сферата на хипотезите. Запазено е едно писмо на Фотий до „монаха-исихаст Арсений“, което издателите на Фотиевата кореспонденция – Василиос Лаурдас и Леендерт Вестеринк – датират в периода 873/75 година: това е времето, когато Фотий, вече завърнал се от изгнание, е бил учител на децата на император Василий I в двореца Магнаура[19]. В писмото си до Арсений бившият патриарх споменава за някакви българи, които били пристигнали във Византия и искали да станат монаси[20]. По-нататък в това писмо не се споменава нищо повече за тези българи, не се знае и в кой манастир – в столицата или другаде – са щели да постъпят те, най-вероятно като послушници. Възможно е препоръка за тях да е дал Фотий по молба на гръцкото духовенство, намиращо се по това време в България. За това, че – макар и свален от патриаршеската катедра – Фотий е продължавал да поддържа контакти с тези духовници, научаваме от едно ядовито писмо на папа Иоан VIII, писано между декември 872 и май 873 година. В него папата заплашва с отлъчване от Църквата и последваща анатема всички онези гръцки духовници в България, които продължавали да поддържат контакти с Фотий и да му симпатизират[21].
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.