Архимандрит Евтимий (Сапунджиев) за предизвикателствата пред християнската вяра*

Иван Йовчев

Като студент по богословие попаднах на много интересна апологетична студия – „Гнезда на съмнения във вярата“, написана от професор д-р архимандрит Евтимий (Сапунджиев) и публикувана в Годишника на Софийския университет на Богословския факултет[1], разкриваща обстоятелствата, които поставят препятствия пред автентичното разбиране на християнското учение. Няма как да не отбележа актуалността на изложеното в нея и днес, във време на все по-голямо отдалечаване на човека от Бога, от което следва и непълноценното разбиране на християнското учение от голяма част негови последователи.

За професор архимандрит Евтимий е писано много, затова няма да се впускам в излагане на неговия живот и творчество. Достатъчно е да се разгледат двете статии на Доростоло-Червенския митрополит Михаил и на професор Борис Маринов, които ясно ни разкриват величината на неговата личност[2]. По-скоро бих искал да предложа свое размишление върху посочената студия, тъй като в нея много точно са изложени пречките пред вярата, които се оказват и причини за неразбиране на християнството. Авторът ги подрежда в рамките на осем пункта и ги определя като гнезда на съмнения във вярата: интелектуализмът, индивидуализмът, естетицизмът, греховното настроение, страданията и неправдите в живота, жизнените съвкупности, неправилната проповед и проповедта на дело.

В този контекст трябва да се подчертае, че днес има нови (допълнителни) предизвикателства пред човека, заглушаващи духовните му стремежи, които го идентифицират като вярващо същество – същност по-дълбока, издигаща се до образа на личност в пълнота, съставена от всички онези необходими духовни елементи, водещи го до възможното уподобяване на Бог.

Важно препятствие пред вярата на съвременния човек е стремежът към прекомерна, безгранична, битова, материална обезпеченост, поставена като основна цел в живота, което по необходимост води до отклоняване от духовните ориентири, имащи връзка с вътрешното развитие на отделния човек, които го отвеждат в олтара на християнската вяра. Материализмът има своето производно, което се превърна в идеология, причинена от икономическите дадености на общественото устройство и управление и това е постоянното потребление, което се оказа силно средство, понеже завладява човека в дълбочина, обзема цялото му вътрешно светоусещане. Тук е необходимо да се отбележи, че съвременното демократично, политическо управление в България, а и по света, поддържа капиталистическа форма на икономическо развитие, което априори предполага потребителското предразположение в бита на хората, но не задължително сред всички. По-старите поколения твърдят, че в миналото се произвеждали по-здрави изделия, които били и по-дълготрайни. Сега, за да се поддържа и развива икономика на потребление в света, предлаганите изделия, които струват не малко пари, се характеризират с ниско качество, което налага покупката на нови продукти, като по този начин се влиза в постоянен процес на потребителска зависимост, което пък е причина за появата на нездрави психологически реакции у човека. В тази връзка преподобни Паисий Светогорец казва: Блажени са тия, които са успели да опростят живота си и са се освободили от примката на материалния прогрес и на удобствата и улесненията, и са се избавили от страхотния стрес на съвремието[3]. И наистина, все повече хора се стремят към опростяване на живота си, осъзнавайки трудността, пред която се изправят, в преследване на модерните, комерсиални тенденции.

Чрез човек консуматорското поведение навлезе и в Църквата, в опит да измени нейната функция и да принизи изначалното ѝ предначертание, заложено от нейния Глава – Господ Иисус Христос (Колосяни 1:18). Разбира се, в случая едно е стремежът, а друго неговата възможна реализация, но все пак съществуват много условия, които е добре да се имат предвид. Свещеното Писание ни разкрива по въпроса за Църквата, че и портите Адови няма да ѝ надделеят (Матей 16:18), и че всичко ще погине, но Църквата ще я бъде до свършека на света. Проблемът тук е, че Църквата в нейното еклисиологично измеренение, което се осъществява в Литургията[4], несъмнено ще остане завинаги и навсякъде цяла, но по отношение на нейната институционалност, която се управлява, урежда и защитава от човеци, съставящи иерархичната ѝ структура, е възможно да търпи изменение в посока на обезличеност и принизяване на нейното предназначение, което е очертано още от древност, и което се отнася до живота на човека. Именно затова са необходими точни и ясни критерии, към които винаги да се придържаме при избора на нейните служители, и които Църквата е установила в своето законодателство по един категоричен, достоверен и боговдъхновен начин[5]. В тази връзка някои изследователи-богослови считат, че се наблюдава неприятната тенденция, отнасяща се до клерикализма[6], тоест отъждествяването на Църквата с клира, за което говорят някои практики в нея, но това е тема за друго изследване.

Авторът Иван Йовчев

Противопоставянето на консуматорската идеология може да се случи само със средствата на Христовото учение, претворено в църковната практика, където всяка отделна личност намира не само утеха от неволите и скърбите в реалния живот, но и възможност за духовно издигане и освещение за бъдещия вечен живот. Убеден съм, че за мнозина съвременни хора тези предпоставки звучат непонятно, художествено, дори архаично и приказно невъзможно, но примитивният стремеж към задоволяване на външни, материални и малотрайни влечения, обезличава личността, отдалечава я от приносното и ценното, отклонява я от животворящото и значимото.

Консуматорската нагласа у човека ограничава възможността му да развие себе си до пълнотата на Божия замисъл за него, тъй като се спира духовното движение в тази посока, без да надгражда и развива уникалната си природа, характерна само за него. Тази нагласа поражда и други аномалии у човека, които определят отношението му към традиционния и установен от древни времена модел на съществуване, придобит по силата на историческия опит, и още модел, който е безспорно доказан и най-вече ползотворен в живота на човека. Потребителската насока релативизира цялостния поглед на хората във всички техни житейски направления, било то общество, семейство, отношение към другия човек. Но относителността е следствие на потребителската ориентация, която превърна човека в подвластен на категориите – модерно, временно, нетрайно, като противовес на традиционно, постоянно, неизменно. Очевидно е, че това оценностяване на външното, материалното и зависимото от времевия спектър, довежда хората до примитивна вегетативна духовност, тоест състояние на духа, което не е много по-различно от това на видовете от животинския свят, с единствената разлика, че тези хора все още се намират в потенциална възможност за промяна, но за съжаление, тя е дълбоко потисната и престъпно забравена.

Църквата, която е изразител на духовността у човека, е изправена пред трудността да влияе на материалистичните модерни тенденции, които все по-силно привличат хората към себе си. Проблемът не е в евентуалното влияние на съвременните течения върху човека, а по-скоро в начина на тяхното възприемане. Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно; всичко ми е позволено, но няма да бъда аз обладан от нещо (1 Коринтяни 6:12). Думите на апостола са ключът пред предизвикателствата на модерния свят, които не рядко се превръщат в основен стремеж и тенденция за хората. Считам, че тези, които следват Христос, изграждат у себе си реална представа за добро и зло и това е техният основен мотив в живота, а онези – последователите на релативните, еклектични явления, характерни със своята нетрайност и подвластни на определението – модерно-старомодно, са полезни (но дали?) само на себе си. Съвременният човек е все повече с претенция за самодостатъчност, а не богоподобен, по причини, свързани именно с неговия егоизъм, силно вплетен в идеята за материален просперитет. Дори и някои хора, които постоянно пребивават в Църквата, верни следовници и разпространители на Божието слово, нерядко се оказват в капана на собствения си егоизъм. Това човешко състояние доказва нашата непълноценност и отдалеченост от Христовата проповед, но без да бъдем силно упреквани за това, защото е поведение, продиктувано от промените, съдържащи се в природата ни, но е доказателство за нетрайната човешка отдаденост на Бога.

Свободата да избираш е най-големият дар от Бога, така човек удостоверява своята богообразност, която е есенцията на неговата същност. Но само свободата с Бога, пълноценната основа, изпълваща същността на човека с необходимите благодатни дарове, може да бъде релевантна, правдоподобна и спасителна за хората. Всичко друго е израз на егоцентризма, който видоизменя човешката природа и нагласа за добро и зло. Да живееш като християнин извън църковното пространство, е дело немислимо, защото Църквата Христова е осветеното и благодатно място, което е постоянно обиталище на Господ-Бог и на верните Негови последователи. Онзи, който се намира доброволно в Църквата и пребивава в нея достоверно, той се предпазва от изкушенията на света и без да се лута излишно, започва естествено да разграничава доброто от злото, полезното от вредното, спасителното от греховното, и по този начин става разпознаваем и ползотворен не само за себе си, но предимно за другия, а така и за общността и обществото. Ролята на институционалната църква е да ръководи Христовите последователи в правилна посока, да ги поддържа в добро духовно състояние, да ги предпазва от предразсъдъци и всевъзможни съблазни и отклонения[7].

Има още

За употребата на главни и малки букви в богословската лексика*

Анета Стоянова, Дилян Николчев

Въпроса за употребата на главни и малки букви можем да определим като един от проблемните моменти в българския правопис, тъй като езиковата практика ясно показва отклонения от нормата. Дали става дума за непознаване на кодификацията, трудности при възприемането ѝ или несъгласие с нея, е тема за сериозен размисъл, тъй като резултатът е тревожно отдалечаване от общовалидните правила.

Ние, авторите на това изложение, сме специалист българист и специалист богослов. В съвместната си работа установихме, че въпросът за употребата на главни и малки букви е особено проблемен в съдържащата богословска лексика литература, тъй като за нея е характерно не само познатото отклонение от нормата, отнасяща се до този аспект на правописа, но и липсата на кодификация, която да регламентира и стабилизира нормата в самата богословска писмена реч.

В литературата с богословска тематика употребата на главни букви показва честота и значение, каквито няма в друга сфера на обществения ни живот. Православната вяра за народа ни има толкова древна история, колкото и писмеността ни и игнорирането на връзката между богословската писмена традиция и установените правила за писмената реч би било напълно несъстоятелно. В действителност обаче това игнориране е факт, защото в Академичния Официален правописен речник на българския език (София, 2012) – изразител на последните кодификаторски решения, можем да открием само два параграфа по този правописен проблем в богословската лексика, включващи единствено указания за изписването на думите, отнасящи се до Бог, и на съществителните имена Бог и Господ във фразеологични съчетания. Кодификаторите не отчитат два съществени фактора за богословската литература: първо, в нея има установена традиция за изписването на имената с главни букви, която не може да бъде подчинена на общовалидните езикови правила, и второ, употребата на главна буква е свързана с богословския смисъл на думите. Според нас е наложително кодификаторите да се запознаят с богословската писмена традиция и към общовалидните правила за употребата на главни и малки букви да съставят приложение с уточнения за богословските текстове, тъй като нуждата от подобно помощно средство за автори и редактори е повече от очевидна.

С цел да обърнем вниманието на създаващите текстове с богословска лексика и на регламентиращите българския правопис върху нормата и нуждата от поддържането на нейната единност, ще погледнем на църковната терминология от четири различни гледни точки: ще представим положения в богословската традиция, които невинаги отговарят на общите правописни правила: ще изясним богословския смисъл, който определя изписването с главни и с малки букви: ще напомним за религиозните чувства, които са игнорирани при оформянето на общите правописни правила, ще направим определени уточнения относно българската православна писмена традиция. Случаите на употреба на главни и малки букви в богословската литература са от разнообразен характер и тук ще систематизираме в групи само най-основните от тях.

I. За употребата на главни и малки букви според богословската традиция в изписването

Според първото от двете правила в Официалния правописен речник отнасящи се до изписването на думите за Бог, това са съществителни, прилагателни имена и местоимения и те се пишат с главна буква. Примерите са: Ти, Който, Спасител, Син Божи, Богочовек, Му, Светият Дух, Светата Троица [ОПРБЕ 2012:49]. Това правило отразява положението по конкретния въпрос в богословската писмена традиция, според която за православните християни изписването на Бог с главна буква е и свидетелство, и потвърждаване на вярата в Бог, Който е абсолютната пълнота на битието и най-висша ценност, тоест „нещо“, което съществува, нужно е и трябва да съществува: всяко друго битие произтича от Неговото, съществува според волята Му и е включено в Божия промислителен план. С други думи, изписването на Бог с главна буква за православните християни не е правописна необходимост, а е въпрос на личен религиозен опит, изграден върху вярата в Бога. По накратко изброените причини местоименията Него, Неговото, Му, които са производни на значението Бог, също се изписват с главна буква, защото става дума за Бог и Божия промислителен план, има се предвид нещо, което изхожда от Него, тоест от Бог. Същото се отнася и до изписването на думите Месия и Спасителя – винаги с главна буква, тъй като в православната религиозна традиция Месия е Спасителя Ииcyc. С главна буква се изписват и съществителните и прилагателните имена, употребявани при именуването на Бог/Господ и Божията Майка: Бог Господ, Господ Вседържител, Син Божи, Бог Истинен (тоест Истински), Богомладенец, Пресветая Богородица, Дева Мария, Благодатная Мария (църковнославянски език).

Връзка с общовалидните правописни правила има и изписването на съществителното име църква в богословската литература: когато с църква се отбелязва богослужебната сграда, храмът, тогава думата се изписва с малка буква. Във всички случаи обаче за изписването на този тип съществителни имена в богословската книжнина определящ е православният богословски смисъл, вложен в тях. Така например църква се изписва с главна буква, когато православните имат предвид общностния си живот в името на Бога: това е Божията Църква, в съкратена форма – Църква/Църквата, която е творение и духовно тяло на Христа. В този смисъл Църквата не е просто институция, а е свещена „осветеност“, тоест дар, очистване и освещаване, чрез които православните християни участват в Божествения Живот и се съединяват с трите лица (ипостаси) на Бога – Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух. Оттук е и основанието с главна буква да се изписват и другите названия, отнасящи се до Църквата като цяло: Светата Църква, Тяло Христово.

В словосъчетанието поместна църква/поместни църкви обаче и двете съставки се изписват с малка буква, еклисиологичното обяснение за което е, че съществува само една Църква, но тя може да се осъществява и въплъщава на различни места – в Коринт, в Галатия, в Иерусалим, в България, в Русия и прочее, тоест поместна е само географско определение за Църквата.

По православна традиция названията на манастирите се изписват с главна буква на всяка от съставките им, например: Света Гора Атон, Почаевска Успенска Лавра. Когато обаче името на манастира се състои от название за географско понятие, свързано с нахождението на манастира, и от съществителното име манастир, с главна буква се пише само първата съставка: Троянски манастир, Рилски манастир, Светогорски манастир. С главна буква на всяка съставка се изписват наименованията на храмовете: Успение Пресвятая Богородици (църковнославянски език), Животворящий Кръст.

В разрез с общовалидните правописни правила, но според установената богословска традиция словосъчетанието Светият Синод се изписва с главни букви на двете думи, тъй като с него се назовава най-висшия ръководен орган в поместната църква – събранието от епископи, облечени в административна власт да управляват. С малка буква обаче се изписва синодален в изразите синодални архиереи, синодална палата, синодална книжарница и прочее.

Съществителното име митрополия не е собствено и по правило и традиция се изписва с малка буква. Но когато е предхождано от прилагателно име, което прави от цялото съчетание съществително собствено име, началната буква е главна: Софийска митрополия.

Съществителните имена патриарх, предстоятел, екзарх, митрополит, архиерей, епископ се изписват с малка буква. Когато обаче те влизат в състава на съществително собствено име, началната буква на съчетанието е главна: Български патриарх, Софийски митрополит, Патриарх Евтимий.

В Официалния правописен речник се казва, че при титулуване на висши държавни и църковни служители и членове на монархически фамилии и династии съществителните нарицателни имена по стилистически причини се изписват с главна буква. Сред примерите са: Негово Светейшество, Негово Високопреосвещенство, Ваше Преосвещенство [ОПРБЕ 2012:49]. По този въпрос общовалидните правописни правила са съобразени с богословската традиция.

С главни букви се изписват всички съставки на имената на църковните празници: Рождество Христово, Пасха (Великден), Святая Пасха-църковнославянски език, Рождество Пресветая Богородици-църковнославянски език, Петдесетница, Обрезание Господне-църковнославянски език, Възнесение Господне, Покров Пресвятая Богородици-църковнославянски език и други. Но когато изразът не представлява название на светителски празник и се въвежда със съществителното нарицателно име честване, респективно с глагола честваме, изразът започва с малка буква, например: честване паметта на св. пр. (пророк) Илия, честваме паметта на свещеномъченик Ермоген и други.

Винаги главна е само началната буква на съставните имена на постите и православния цикъл от празници, например: Рождественски пости, Богородични пости, Петров пост, Велики пост и други.

Има още

Архимандрит проф. д-р Евтимий Сапунджиев за необходимостта от духовен елит и подготвени богослови*

Здравко Кънев

Ако ти си богослов, то ще се молиш истински;

и ако истинно се молиш, то ти си богослов

Евагрий Понтийски

Настоящата статия е посветена на архимандрит проф. д-р Евтимий Сапунджиев – един титан на богословската мисъл в България, за когото несъмнено се отнасят цитираните думи на Евагрий Понтийски, защото в пълнота е усвоил и оделотворил богословието като истинско знание за Бога. Архимандрит проф. д-р Евтимий Сапунджиев, по-известен сред богословите като дядо Е.,  е първият професор на Богословския факултет в София, както и първият ръководител на катедрата по „Систематическо богословие“.

В началото накратко ще представя най-главното от живота и творчеството на видния духовник и богослов, чиято 75-годишнина от кончината му отбелязваме през настоящата година[1].

Архимандрит Евтимий (в света Лука Найденов Сапунджиев) е роден на 25 юли 1884 година, в Копривщица, през 1898 година постъпва в Духовната семинария в Цариград, която завършва през 1904 година като първенец на випуска. На 29 юли същата година екзарх Йосиф го постригва в монашество с името Евтимий и го ръкополага в йеродяконски чин. Продължава своето образование в Киевската духовна академия, където през 1908 година се дипломира като „Кандидат на богословието“ и със званието „магистрант“. Обикнал духовното си звание и учителското призвание, на 1 септември 1908 година постъпва на работа като учител в Цариградската духовна семинария[2].

С изключителните си дарби от Бога и с широкия си светоглед, архимандрит Евтимий е избран и назначен за професор на новооткрития Богословски факултет към Софийския държавен университет „Св. Климент Охридски“. Като титуляр на катедрата по Християнска апологетика, История на религиите и Християнска философия е изпратен на шестмесечна специализация в чужбина. Умира на 21 ноември 1943 година[3] в деня на св. Архангел Михаил и безплътните сили (според действащия тогава църковен календар).

Архимандрит Евтимий работи в няколко области: Християнска апологетика, История на религиите, Християнска философия, апология на Църквата и на православието, в областта на литературата, а в най-голяма степен се разгръща в областта на Християнската апологетика.

За най-значим в тази насока е определян трудът му “Кратък наръчник по християнска апологетика“ с обем 204 страници, който е издаден през 1942 година[4], но само първата му част. Маркирани са 156 теми от областта на Християнската апологетика, групирани в три раздела: „Апология на вярата“, „Апология на религията“ и „Апология на християнството“. В това съчинение, което е сравнявано с творчеството на най-големите апологети, задълбочено и същевременно достъпно за читателя, е разработена поставената проблематика.

Друго изследване в тази област е студията „Със скептика-младеж при Хекеля“, в която в апологетичен дух архимандрит Евтимий критикува мисленето на монтаниста Ернст Хекел. В неговото творчество, обхващащо позитивизма определян като най-сериозният противник на религиозната вяра, се съдържат голям брой „елементи на вяра“. В своята критика архимандрит Евтимий излага тезата, че всеки светоглед се гради не само върху знанието, но и върху предпоставки, в чиято основа като цяло се проявява вярата. Духовникът привежда много примери на взаимодействие между вярата и знанието и  така убедително доказва в своята основа „вяра в разума“.

Докато в студията „Със скептика-младеж при Хекеля“ проф. Сапунджиев постулира, че в основата на науката се съдържат елементи на вярата, то в другата си студия – „Със скептика-младеж при Спенсера“ – твърди, че научният светоглед се допълва единствено чрез необходимостта и опита на вярата.

В своето творчество отец Евтимий се спира и на една особено важна тема, а именно – религиозните съмнения и тяхното преодоляване. В началото на XX век духовникът пише специална студия „Гнезда на съмнения във вярата“, в която откроява славните симптоми относно проблемите във вярата, които, оказва се, са валидни и днес. Като отбелязва, че Християнската апологетика трябва да обръща сериозно внимание на съмненията във вярата, духовникът изброява осем „огнища“ или осем пункта на съмнения: крайният интелектуализъм; крайният индивидуализъм; крайният естетизъм; грехът и греховните настроения; страданията и неправдите в живота; съмненията, които произтичат от жизнените съвкупности; слабата евангелска проповед[5];  неживеенето според вярата.

Основното, на което ще се спра от посочената студия на архимандрит Евтимий, са седмото и осмо гнездо на съмнение.

Има още

Апостоличност на Църквата*

Александър Александров

Броят на свойствата на Църквата няма край, понеже тя е тяло на самия Христос и по този начин носи свойствата на троичния Бог. Но светите отци от Втория Вселенски събор, водени от Светия Дух, са ги свели до четири: Вярвам в една, света, съборна и апостолска Църква. Тези свойства произлизат от самата същност на Църквата, като определят нейния характер, чрез който тя се различава от всяка човешка институция или общество. Ще спрем по-подробно нашето внимание на свойството апостоличност. Това е свойство, което отъждествява днешната Църква с тази, основана от Господ Иисус Христос и апостолите. Това е от голямо значение, понеже това е най-сигурният показател за истинността на Христовата Църква. В същността си това свойство съдържа останалите три – светостта, единството и съборността [1].

Терминът „апостолски“ или „апостоличен“ има изключително важна роля в историята на християнството. Този термин не е библейски, той е бил използван да дефинира идентичността и природата на Църквата в религиозно-плуралистичната Римска империя. Най-ранните богословски формулировки на апостоличността се отнасят предимно до отговора на Църквата към гностицизма. В този контекст той се е отнасял до последователността и непрекъснатостта на църковните учения, мисия и служение на апостолитe[2]. В същността си апостоличността е свързана с идентичността на Църквата като неин произход, учение, автентичен живот, богослужение, отношение към Христос и към Неговите апостоли, иерархия, свидетелство за Христос, служение и мисия в света[3].

През II-ри век, когато се увеличава броят на ересите и лъжеученията, основани най-вече на писменото Предание, излиза на преден план въпросът за това кой е критерият за апостоличност на тези писания. Редица ереси, като валентианите например, не съгласуват Писанието със старозаветната основа на апостолската проповед на Евангелието и нейната интерпретация на Писанието. Св. Ириней Лионски забелязва, че валентианите разбъркват вътрешния ред и взаимоотношения в Писанието, в „тялото на истината“[4]. По този начин те се отдалечават от контекста на Писанието, поставен от пророците и дошъл до нас чрез преданието на апостолите. Изглежда тези еретици-гностици говорят същото като християните, но го разбират по друг начин. Св. Ириней сравнява тяхното учение с мозайка, чиито камъчета са същите, но са подредени по различен начи, което променя цялостната картина. Той говори за „канон или правило на истината“. За същото говорят и Тертулиан, св. Иполит Римски, Климент Александрийски и други. Този „канон на истината“ се е разглеждал като ключ към тълкуването на Писанието. Според св. Ириней „канонът на истината“ е гарант за истинското разбиране на Писанието в неговата собствена традиция. В „Изложение на апостолската проповед“ св. Ириней разглежда точно съгласуваността между старозаветното Писание и апостолската проповед.Този канон, в контекста на Преданието, по-късно бива наричан Православие, тоест принадлежност към Христовата Църква в пълнотата на Евхаристията. В своето съчинение „Против ересите“ св. Ириней пише:

„Всеки, който непоклатимо пази у себе си канона на истината, възприет посредством кръщението, ще разпознае имената, изреченията и притчите на Писанието, а тяхната богохулна „хипотеза“ няма да възприеме. Защото, ако някой разпознае скъпоценностите, той не ще сметне образа на лисица за образ на цар. Той ще възстанови всеки от пасажите на неговото собствено място в изначалния му ред и устроил се в тялото на истината, той ще отхвърли техните измислици и ще покаже, че нямат основание[5]“ .

Св. апостол Петър

По-нататък св. Ириней ни дава изложение на християнската вяра, предадена от апостолите на техните ученици. То представлява съкратен вариант на учението, запазено в поместните църкви. Св. Ириней използва термина „канон на истината“, а Тертулиан, малко по-късно, го нарича „правило на вярата“. В първата си книга Против ересите св. Ириней отбелязва, че „Църквата, макар и да се простира из цялата вселена, дори до краищата на земята, е приела от апостолите и техните ученици“[6] една проповед и една и съща вяра. Тя е получена по предание, и, въпреки че условията са различни, никой от поместните презвитери и проповедници не би се отклонил от това предание, тъй като не стои над Господа[7].

„Канонът на истината“ (ο κανών τής άληθείας) не представлява извлечени от Писанията догмати, подредени систематично, нито пък е разказ за живота и делото на Иисус Христос. Той е по-скоро критерий на вътрешните връзки и закономерности в Писанието, който изразява основните елементи на Евангелието, проповядвано, пазено и защитавано от Църквата в един постоянно променящ се свят[8].

За св. Ириней в основата на Преданието е твърдението, че божественото Откровение ни е предадено чрез апостолите. Именно апостолската проповед е посредник между Бога и човека. Благодарение на църковното предание истината на тази проповед е достигнала до нас. Преданието на апостолската проповед е гарант, че една и съща животворна вяра е пазена и предадена от апостолско време до днес. Апостолите са онези, чрез които е дошло Божието Откровение в света, въпреки че тяхната истина е била вече разкрита в сборниците на Закона и Пророците. А написаното е станало на по-късен етап, в повечето случаи от техни ученици, за да стане апостолската проповед стълб и крепило на вярата, и истината в Църквата (срв. 1 Тимотей 3:15).

Има още