Сиянието от Рила*

Ганчо Велев

Нашият народ има щастието – не без Божие благословение – да обитава дивен кът от земята. Колко искрен е Вазовият възторг пред красотата на Родината:

Отечество любезно, как хубаво си ти!

Как чудно се синее небето ти безкрайно!

Как твоите картини меняват се омайно!

При всеки поглед нови, по-нови красоти:

тук весели долини, там планини гиганти,

Земята пълна с цвете, небето със брилянти…

Отечество любезно, как хубаво си ти!

Всред прекрасния свят от линии, форми и багри възвишава своя могъщ масив величествената Рила. В цяла Югоизточна Европа, от Алпите до Кавказ, няма по-висока планина от нея. През всички сезони хиляди туристи бродят из нейните де­бри, изкачват скалистите върхове и намират физическа и душевна отмора посред планинските простори. Любознателните се спират с интерес и пред новата .косми­ческа лаборатория, кацнала върху рилския първенец. Рила е вече достъпна от всички страни по маркираните й пътеки, които пък естествено водят до нейния ис­тински център – Рилския манастир. Благодатното сияние на тая чудна лаборатория на духа е озарявало умовете на около 30 поколения българи и ней­ният основател, Рилският пустинножител, се оказа най-чистият съсъд на све­тостта сред балканските народи от Х-ти век насам.

Първи ноември е празник на св. Иван Рилски и тогава стотици поклонници в хилядолетната му обител превиват колене пред мощите на светеца — покровител и будител на българския народ. На този ден (19.X. ст. ст.) се възпоменава пренася­нето на светите му мощи от Рила в Средец. От времето на Българското средновеко­вие са и другите два празника в негова чест: Успение на преподобни Иван Рилски (18 ав­густ ст. ст.) и Пренасяне мощите на преподобни Иван Рилски от Търново в Рилския ма­настир (1 юли ст. ст.).

Между трите дни за честване ноемврийският празник първенствува. Той е създаден още през Х-ти век при следните обстоятелства. След падането на Пре­славска България (972 година) комитопулите Давид, Моисей, Аарон и Самуил превърнали Средец (София) в столица на Западнобългарската държава. Градът бил в центъра на българските земи и се славел с една от най-старите епископски катедри на Балканския полуостров. Неслучайно тук е заседавал Сардикийският събор (343 година) за затвърдяване на православното изповедание на вярата и за примиряване на арианите с православните. Заради събора стъпил на наша земя и прославеният ревнител на светото Православие александрийският архиепископ св. Атанасий Велики, чието правомислие извикало всеобщо уважение към личността му. В този град на вълнуващи спомени се ковяла по-нататъшната история на България. Тук установил своето седалище избегналият византийски плен Дръстъро-Преславски патриарх Дамиан. Вероятно със съдействието на средецкия управител, еднакво заинтересования Аарон, патриарх Дамиан пренесъл мощите на св. Иван Рилски в новата столица, положил ги в катедралния храм (оцелялата и до днес, най-стара в София, кръгла църква «Св. Георги») и извършил канонизацията на отдавна прославилия се с чудеса роден светец. Тези именно църковно-народни тържества, които възпоменаваме на 1 ноември (19 октомври ст. ст.), още тогава, както се е целяло, предизвикали патриотична вълна сред народа, чиято воля за съпротива била още повече укрепнала. Затова и византийският император Василий II напразно обсаждал София и едва не загинал в бой със Самуил при Траянови врата (17 август 986 година). В такъв случай напълно обяснимо става и първото споменаване на Рилския пустинножител като светец под дата 19 октомври в месецослова натака нареченото «Зографско еван­гелие», писано в края на Х-ти век в западно-българските краища. Така изложената хронология на празника, която не съвпада с мненията на професор Йордан Иванов и на професор Васил Николов Златарски, принадлежи на професор д-р Иван Дуйчев и е изградена върху много остроумно и приемливо изяснение на Скилицовото житие в книгата му «Рил­ският светец и неговата обител» (София, 1947 година, стр. 187-198). Това датиране из­цяло приема и Левкийският епископ Партений, който дори смята, че пренасянето на мощите на св. Иван Рилски (с изразеното от светеца съгласие в игуменовото съно­видение) е станало на 19 октомври 980 година[1]. През епохата на Възраждането неправилно празнували на 19 октомври пренасяне мощите на св. Иван Рилски от София в Търново и то през 1238 година[2]. Същата грешка е допуснал и Сергей Василиевич Булгаков[3], когато се знае, че това е сторил Асен I след сполучливия си поход по долината на Струма през 1195 година.

На първи ноември (19.X. ст. ст.) възпитаниците на Софийската духовна се­минария – от 1950 година в Черепиш – скромно, но сърдечно честват своя па­тронен училищен празник. Нашата семинария се е създала и развивала под покро­вителството на преподобния наш отец св. Иван Рилски. Самоковско-Рилското бого­словско училище, на което тя е продължител, не би се открило още през 1876 година без щедрата пожертвувателност на риломанастирското братство.

Когато Спасителят в знаменитата Си проповед на планината синтезирал Своето божествено учение и между другото засегнал назначението и длъжността на апостолите, отправил им следната повеля: «Тъй да светне пред човеците светли­ната ви, та да видят добрите ви дела и да прославят небесния ваш Отец» (Матей 5:16).

Основателят на българското отшелничество изпълнил бляскаво тази Христова повеля. Житието му ни е добре известно. Той израснал в самите недра на народа и вярвал горещо в Бога, на Когото съзнателно и усърдно е служил още в младините си. А за духовната борба наистина, особено на борбата със себе си, е нужна дълга подготовка от юношески години. Неговата младост била украсена със си­новно послушание и целомъдрие. Ненавиждайки празнословието, далеч от стре­межи към лекомислен и необуздан живот, той не преставал – по думите на житиеписеца Георги Скилица – да се поучава по Божиите църкви и слушал свещените книги, та подобно на трудолюбива пчела, полагал в съкровището на сърцето си Господните слова. Приел монашество убедено и вкусил от сладките плодове на про­светата в манастирите, които никнели в Симеоновия век на просвещение и били средища на усилена книжовна дейност. Той имал, следователно, възможност да се запознае добре с основните принципи на християнството и с правилата на монаше­ския живот, за да не тръгне из погрешни пътища, а да стане строг изпълнител на духовно подвижничество. После се отдал на пълно отшелничество. Силата на уеди­нените размишления и благодатно небесно озарение го довели до живо и дълбоко разбиране на Божията същност и величие. Чрез своите иночески подвизи св. Иван си изградил съвършен християнски характер, угаснали у него всякакви егоистични трепети. Превърнал се в неизтощим кондензатор на духовна енергия. И вече могъл да напусне усамотението си, бидейки съсъд на Божията благодат. От богатия си личен опит могъл да съветва начеващите около него монаси да не изживяват пла­хост по пътя на спасението, защото Божията сила в немощ напълно се проявява (2 Коринтяни 12:9).

Трудно възмъжавали духовно иноците около него и той, като св. апостол Павел страдал, докато не се изобразел Христос в тях (Галатяни 4:19). Св. Иван бил чужд на всяко безразличие към душевния мир и съдбата на своите монаси, на които в пред­смъртното си отдалечаване оставил своя прочут и дълбокосъдържателен «Завет». Първият му призив към тях бил: «Да пазите светата вяра непорочна и незасегната от всякакво зломислие, както я приехме от светите отци». После напомня: «А най-много се пазете от сребролюбивата змия, защото сребролюбието е корен на всички злини»… «Ако прочее имаме безсъмнена надежда в Бога, Той не ще ни остави лишени от нищо, защото Сам Той казва: Ако жена би забравила чедата си, Аз не ще ви забравя» (Исаия 49:15)… «Първом търсете царството на Бога и Неговата правда и всичко това ще ви се придаде» (Матей 6:13)… «Благословен е оня човек, който се надява на Господа» (Иеремия 17:7). Затова «не търсете да бъдете познати и обичани от земните царе и князе, нито се надявайте на тях, като оставяте Небесния цар, Ко­муто се записахте да бъдете воини (2 Тимотей 2:4). Щом сте излезли веднъж от света, не се възвръщайте назад нито с тялото си, нито с ума, защото никой, според каза­ното (Лука 9:62), като положи ръка на ралото и поглежда назад, не ще бъде насочен към Небесното царство. Но и Апостолът съветва да забравяме онова, що е отзад, а да се стремим към това, що е напред (Филипяни 3:14), тоест да се стремим към лежащия пред нас подвиг, към който бяхме призовани от нашия подвигоположник Иисус Христос… Старайте се да живеете единодушно и единомислено». По-нататък на­сърчава киновийното монашество: «Общият живот изобщо е полезен на всички». Позовава се на Псалмопевеца: «Колко е хубаво и колко е приятно братя да живеят наедно!» (Псалом 132:1). Припомня и думите на Христа: «Дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях» (Матей 18:20). Предупреждава и срещу необмислено увличане в анахоретство: «Горко на самичкия, защото ако падне, няма кой да го вдигне» (по Еклисиаст 4:10). И киновийното монашество е дебнено от опасности. «Не търсете първенство и началство, но помнете Оногова, Който е казал: който иска сред вас да бъде по-голям, нека бъде на всички слуга» (по Матей 20:26). Настоя­телите на манастирите (наставниците) да бъдат «мъже, засвидетелствани от всички в духовни деяния и превъзхождащи всички по разум и духовно разсъждение и годни да пасат добре и богоугодно повереното им стадо по ливадите на благоче­стието»… При това да избягват разногласията, «защото Христос не е учител на раздор и несъгласие, но на мир и съединение… Имайте мир и светост – с всич­ки, но без тях никой не ще види Бога» (Евреи 12:14)… «С голямо единомислие и разсъждение устройвайте всичко според Бога»… «Ако ли пък се намери някой измежду вас, който сее плевели, раздори и други съблазни, такъв веднага отстранете отсред вашето събрание, за да не се обърне това на разяждаща живеница» (по 2 Тимотей 2:17)… «Придържайте се крепко о църковното правило»… Съветва ги да ценят физическия труд: «Ръчната работа да не бъде пренебрегвана от вас, но прочее в ръцете ви да има работа, а молитвата: «Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилвай мене грешния» да бъде постоянно в устата ви, както и в ума ви споменът за смъртта[4]» .

Има още

Богословие и култура (Българският опит)*

Павел Павлов

Предложената тема е опит да се намери пресечната точка на въпросите, включени в темата на настоящата конференция, с цел да се открият евентуално практически ползи и възможности за диску­сия. За избора на темата повлия, разбира се, и мястото, на което се провежда конференцията – Търново. Това място е наистина знако­во както за българското богословие, така и за българската култура. Друг водещ аргумент беше самата специфика на Богословския фа­култет на Търновския университет „Св. св. Кирил и Методий”, кой­то включва две специалности, една от които богословска, а другата културологична. Разбира се, това е едно кратко изложение, което по никакъв начин не претендира за изчерпателност. То е по-скоро опит за богословски поглед върху взаимоотношенията, връзките, диало­га между богословието и културата. Разграничаването и антиномичността на двата предмета не са тема на настоящото изложение[1].

Въведение

Преди петдесет години големият богослов на XX-ти век отец Георги Флоровски с тревога пише в известното си есе „Вяра и култура” за кризата на християнската култура и дори за настъпването на „постхристиянски свят”[2]. Днес, вече отказали се от идеята за универсал­на християнска култура, по-скоро можем да говорим за криза в от­ношенията между богословието и културата, за липсата на диалог между тях. Може би преди петдесет години богословието има все още възможности за дистанцирано отношение и въздействие върху културните процеси, които смята за традиционно християнски.

Днес обаче става все по-ясно, че дистанцията и външното поу­чение или опит за наложена промяна и моделиране на съвременна­та култура от страна на богословието са обречени на неуспех. Един­ствено възможен е диалогът с културата, който не трябва да плаши, а по-скоро по всякакъв начин да се търси и предизвиква. Този диалог трябва да се води както със съвременните тенденции и постижения във философията, в модерното изкуство, с новите технологии и от­крития в областта на науката, така и с всички недотам положителни прояви в съвременната култура. Това е жизненоважно за богословие­то, в противен случай то би се маргинализирало и гетизирало в някой ъгъл на съвременната история, без да може да каже нищо на съвре­менния човек[3]. Разбира се, тогава мястото на богословието ще се зае­ме от някой друг, тъй като в тази сфера вакуум не се допуска.

Павел Павлов

На въпроса, дали съществува християнска култура днес, тоест култура, която в името на Христа трябва да се разпространи по цял свят, трябва да се отговори по-скоро отрицателно. На Евангелие­то е нанесена съществена вреда именно когато мисията на Църква­та е разбирана като разпространение, като насаждане на определе­на култура. Това не означава, че за да се проповядва Евангелието, то трябва да се отдели от каквато и да е форма на културата. Това по-скоро означава, че християнската мисия е длъжна да уважава свободата на хората да изразяват вярата си със свойствените за тях образи, като, разбира се, обръща внимание на това, че трябва да се съхрани верността към същността на евангелското благовестие[4].

Християните по никакъв начин не отричат културата, но те се от­насят критично към всяка културна ситуация и я оценяват според мяр­ката на Христос. Защото християните са Синове на Вечността, тоест бъдещи граждани на Небесния Иерусалим. Въпреки това проблемите и нуждите на „този век” в никакъв случай и по никакъв начин не могат да се пренебрегват и занемаряват, тъй като християните са призвани да се трудят и да служат точно в „този свят” и в „този век”[5].

Първо нека се спрем на историческия опит на богословието в подобни ситуации.

Християнство и елинизъм

Безспорна историческа истина е, че Църквата възниква и се развива в една среда, в която се срещат библейската и елинистическата култура. Изследването на ранната история на Църквата показ­ва, че инкултурацията на Евангелието в гръко-римския свят е труд­на. Дори в един по-късен проблем, какъвто е иконоборството, ясно проличава трудността от тази среща. В иконоборческата криза се сблъскват елинизираното християнство и християнският елинизъм, символизмът и историята[6].

Основният проблем при срещата на елинизма с християнство­то не е само в замяната на политеизма с библейската вяра в еди­ния Бог, но в самия етос и мироглед на елинистическата култура. Елинският ум не би могъл да възприеме християнския историче­ски подход, включващ вярата в Боговъплъщението и възкресение­то на мъртвите[7]. Друг проблем, както многократно изтъква Пергамският митрополит Иоан, е приоритетът на елинистическата „еди­ница”, единство на вселената и нейната цикличност за сметка на „множествеността” (отъждествявана с падението и злото), тоест на реалността на отделните същества[8]. Така Евангелието, което утвъ­рждава уважение към историята и есхатологичния възглед за ней­ния край като по-важен от началото на нещата, се налага да стане част от култура, която не вярва в историята и смята, че началото на нещата е по-важно от техния завършек. Макар и труден, този про­цес преминава успешно и „елинизмът е християнизиран”, без чи­стотата на Евангелието да е помрачена.

Как става това? Най-напред трябва да се отбележи, че богос­ловието на Църквата ясно съзнава слабостта на елинистическата култура, която вече е изчерпала своите творчески възможности. Това разбиране позволява на отците на Църквата да заемат кри­тическа позиция и да предложат алтернатива. Съвременната си­туация в това отношение не се отличава особено от тогавашна­та, освен това, че Църквата тогава не може да се противопоста­ви на тази култура директно, тъй като тя участва в нейното фор­миране (А защо и днес да не постъпим така?). На второ място, гръцките отци не само заемат критическа позиция, но и дълбо­ко проникват в елинистическата култура и творчески възприе­мат нейните предпоставки. По всякакъв начин те се опитват да примирят Атина с Иерусалим, като създадат общ език, който да съхрани верността към Евангелието и едновременно с това да бъде разбираем и достъпен за света. Това се осъществява в най-различни форми. В богослужението са възприети и християни­зирани традиционните празници и редица ритуали. В богослови­ето без колебание се използва философската терминология и се приема употребата на гръцкия език. Древната традиция е запа­зена и култивирана, но е подложена на християнска реинтерпретация. Всичко това се случва не за сметка на Евангелието. Есхатологичната библейска ориентация е съхранена благодарение на централното значение на Възкресението, иконичното разбиране на Царството Божие в Евхаристията, особеното значение на об­щността (кинонията) и монашеството като противостоящи на секуларизацията форми и така нататък. Христоматиен пример в тази посока е така наречения „Кападокийски синтез”[9].

Има още

Единството на Църквата и Поместните църкви*

Илия К. Цоневски

Още от първите дни на съществуването на Църквата последователите Христови са живеели с ясното съзнание и твърдата убеденост, че са членове на един жив богочовешки организъм, на тялото Христово, на едната Църква Христова и че всяко разединение помежду им е отдалечаване от Христа и Неговата Църква, разкъсване на тялото Христово. Оттук е обяснимо защо истината за единството на Църквата е била така силно изтъквана и защо всеки опит и всяка опасност да се наруши това единство са предизвиквали смут в душите на последователите Христови. Когато в Римската църква узнали, че в Коринтската църква са се появили смут и разделение и че един­ството в тази църква е нарушено, св. Климент Римски отправил от името на своята църква послание до коринтските християни и по примера на св. апостол Павел (срв. 1 Коринтяни 1:10 сл.) ги увещава с всички възможни доводи да турят край на разделението и да възстановят нарушеното единство в своята църква. Ако в света има пълна хармония – изтъквал св. Климент, – ако всичко дори в неразумната природа изпълнява дадените от Твореца закони[1], ако печата на единството носят всички обществени организации, ако отделните членове в човешкото тяло образуват пълно единство[2], колко повече това единство трябва да съществува в Църквата Христова, чиито членове са „призвани и осветени по волята Божия чрез Господа Иисуса Христа[3]“. Всички вярващи, оправдани чрез едната вяра в Иисуса Христа, са членове на тялото Христово[4]. Затова всеки смут, всяко разделение и несъгласие помежду им, означават разкъсване Христовите членове, бунт против собственото тяло[5]. Св. Игнатий Богоносец също сравнява Църквата с едно тяло[6], с хор, съставен от много гласове, но стройно пеещ една песен[7]. В своите – отправени до различни църкви – по­слания той съветва вярващите повече от всичко да пазят единството на Църк­вата, да имат една вяра и една любов[8], да бъдат в пълно единомислие помежду си[9], като имат една молитва, един ум, една надежда[10], защото където няма единство, там няма и истинска Църква[11]. И по-късно всички църковни отци и учители са подчертавали, че Църквата е цялостен духовен съюз на вярващите в Христа нейни членове, чието единство с нищо не трябва да бъде наруша­вано.

Най-ярък и висш израз и реален източник на това единение, на това орга­ническо единство на тялото Христово – Църквата – е било и е тайнството Евхаристия, приобщаването с тялото и кръвта Христови, както свидетелства и св. апостол Павел: „Един хляб, едно тяло сме ние, многото, понеже всички се причастяваме от един хляб“ (1 Коринтяни 10:17).Чрез тайнството Евхаристия получава реален израз единството, за което се е молил Спасителят на Отца в Първосвещеническата Си молитва: „Да бъдат всички едно, както Ти, Отче, си в Мене и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно“ (Иоан 17:21). Особено ярко е изявено това единство в живота на древните християни от Иерусалимската църква. Както свидетелства книгата Деяния на светите апостоли, след първата проповед на св. апостол Петър и след кръщението на три хиляди души, те „постоянствуваха в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите“ (2:42) и, „преломявайки по къщите хляб, хранеха се с весело и чисто сърце“ (2:46). „Множеството повярвали имаха едно сърце и една душа; и никой нищо от имота си не наричаше свое, но всичко им беше общо“ (4:32; 2:44). Древните християни живеели със съзнанието, че „кога страда един член, страдат с него всички членове; кога се слави един член, радват се с него всички членове“ (1 Коринтяни 12:26).

За това единство в Христа на всички членове на Църквата чрез тайнството Евхаристия са се молели древните християни, както това е засвидетелствано в запазените евхаристийни молитви в „Учението на двана­десетте апостоли“ (от края на I-ви, или началото на II-ри век): „Както този преломен хляб беше пръснат (тоест като житни зърна) по хълмовете и събран стана едно, тъй нека Църквата Ти се събере от краищата на земята в Твоето царство“[12]. „Помени, Господи, Църквата Си и я избави от всяко зло; направи я съвършена в любовта Ти и събери от четирите ветрове (Матей 24:31) нея, осветената в Твоето царство, което си ѝ приготвил[13]“.

Св. Игнатий Богоносец е виждал в молитвеното и евхаристийното общение на вярващите – членовете на Църквата – най-силното средство за предпазване от опасностите на заблудите на еретиците и залог за единение: „Старайте се по-често да се събирате за Евхаристия и славословие на Бога – писал св. Игнатий на ефеските християни. – Защото, ако често се събирате заедно, ще се съкрушат силите на сатаната и чрез единомислието на вашата вяра ще се разрушат гибелните му дела[14]“ „Всички вие до един, без изключение, по благодатта Божия сте съединени в една вяра и в Иисуса Христа… Син Човечески и Син Божи; тъй че, подчинявайте се на епископа и презви­терите в съвършено единомислие, преломявайки един хляб, това лекарство за безсмъртие, не само предпазващо от смърт, но и даряващо вечен живот в Иисуса Христа[15]“.

Това значение на тайнството Евхаристия като най-ярък и най-пълен израз на единството на вярващите както с Иисуса Христа, така и помежду им, са изтъквали по-късно и други свети отци: Юстин Мъченик, Ириней Лионски, Киприан Картагенски, Атанасий Велики, Иоан Златоуст, блажени Теодорит, Иоан Дамаскин и други. В едно от писмата си (до Цецилий) св. Киприан Картагенски пише: „Водата и виното след смесването им в чашата Го­сподня  така неразделно и тясно се съединяват помежду си, че не могат да се отделят едно от друго; така точно нищо не може да отдели Христа от Църк­вата, тоест вярващия народ, който образува Църквата, твърдо и непоколебимо пребъдва във вярата и е свързан с постоянна неразделна любов. Тук тайнствено се изобразява единението на вярващия народ. Защото, както многото зърна, събрани заедно, смлени и замесени, образуват един хляб, точно така образуват едно тяло многото вярващи, като се съединяват с Христа – небесния хляб[16]“. Св. Иоан Златоуст, като изяснява думите на св. апостол Павел: „Хлябът, който ломим, не е ли общение с тялото Христово“ (1 Коринтяни 10:16), поставя въпрос: „Какво стават причастяващите се“? и отговаря: „Христово тяло, не много тела, а едно тяло. Както хлябът, като се приготвя от много зърна, става едно, тъй че, макар в него да има много зърна, но те не се виждат и различието между тях е незабележимо поради съединението им в едно, така и ние се съединяваме един с друг и с Христа… Понеже ние всички се храним от едно и също тяло, всички ставаме едно“[17].

И тъй, още от първите дни на съществуването на Църквата в тайнството Евхаристия се изявява духът на единството, на съборността, на братските връзки и на любовта на всички вярващи; тук с особена сила тайнствено се проявява и осъществява това всеобхващащо единство на Църквата – Тялото Христово, – което обединява чрез Богочовека Иисус Христос съюза на любовта близки и далечни, съгласно думите на св. апостол Павел: „А сега в Христа Иисуса вие, които някога бяхте далеч, станахте близки чрез кръвта Христова. Защото Той е нашият мир, Който направи от двата народа един и разруши преградата, що беше посред, като с плътта Си унищожи враждата, а с учението – закона на заповедите, за да създаде в Себе Си от двата народа един нов човек, въдворявайки мир, и в едно тяло да примири двата народа с Бога чрез кръста, като на него уби враждата; и като дойде, благовести мир на вас, далечни и близки, защото чрез Него и едните, и другите имаме достъп при Отца, в единия дух“ (Ефесяни 2:13-18)[18].

Има още

Третомартенски размисли или молитва за любов*

Свещеник Лъчезар Лазаров

Разделяй и владей[1]!

Прозрението на новия свят – в действие. Стратегия, с охота реализирана и днес, най-вече днес. Но всъщност няма разделение, а само отпадане. Който се разделя, отпада. Нима само в Църквата е така?  

Не са необходими граници. Тяхното време отмина. Ние вече ги изграждаме помежду си; високи ледени стени, построени безкомпромисно, трагично здрави и непоносимо високи, неотменни. Днес дискусията е невъзможна, конфликтът е гарантиран, историята и традицията отменени, поне засега.  

Но всичко това не ме учудва. Напротив – то е естествен резултат на дълъг процес, защото нищо в историята не възниква мигновено и спонтанно. Дори космическите събития ги наблюдаваме със светлинни години закъснение. Дори „денят“ на сътворението не означава непременно ден[2], а неопределен период от време. Така че трябва да сме недалновидни и късогледи, ако нещо от заобикалящата хронотопия ни учудва. Събитията във вихъра на  околната темпорална наситеност имат своята причинно-следствена история, както всичко в природата. За да узрее един плод се иска време, но лошото дърво не може да дава добри плодове[3]. Днес сме засипани с горчивите плодове на човешкото плиткоумие, години наред подхранвани с порядъчни дози гордост, себелюбие, алчност и безразсъдност.

В близък и в далечен план, през 20-ти век се родиха и отраснаха поколения, възпитавани и образовани в строго определена идеологическа дидактика на мислене, поведение и живот. Те се озоваваха без да усетят, зад политическите решетки на различни доктрини, но всичките атеистични, материалистични и бездуховни. Духовността, която успяваше да се провре и да избяга от тези матрици, до голяма степен бе идеологизирана, дори превърната в идеологема от самите духовни институции. А истината днес навярно е само в изключенията[4]… По плодовете (делата) ѝ ще я познаете[5].

Процесът е дълъг и сложен, точно за това не си заслужава да се губи време и да се вглеждаме в детайлите, въпреки, че понякога те са твърде интересни и поучителни и могат да те пренесат в епицентъра на самото събитие. Така или иначе, днес почти няма човек без точно определено матрично мнение, който, не без чужда помощ,  задължително се поставя от едната или от другата страна на стената. И както съм казвал и преди, това не е мнение, това е  чинно приставане на твърда идеологема, изградена от определено геополитическо статукво. Моделът-матрица идеално обслужва съвременния човек, който по този начин чудесно храни егото си, доминира, смята се за абсолютно прав,  мисли че знае всичко, получава силно подкрепление с елементарна нагледност в най-предпочитаното пространство – интернет, разбира се, точно защото мнението му е матрично. Но въобще не си дава сметка за това. Има и още. Ако случайно се започне дискусия, то тя е невъзможно да се докара до нормален край – спокоен и човешки. Поляризирани и емоционално заредени, хората викат, издигат юмрук и воюват помежду си не по-малко страстно и екзалтирано, отколкото на действителното бойно поле. В друг случай темата се заобикаля и с престорена усмивка едните смятат другите, ако не за луди, то поне за неуки глупаци. И двете страни взаимно се окарикатуряват, но в карикатурата прозира злоба, ненавист, мъст.

Трагизмът на заобикалящия ни християнски свят е в неговото нехристиянско поведение; в липсата на любов и единство. Но ние знаем, че в нашата Църква не може да има разделение, защото тя е една, както е един и нейният Глава Христос. Знаем също, че князът на лъжата, и на този свят, няма да ѝ надделее, тоест не може и няма да я победи[6].

Създаде се поредната идеологема, която веднага натрупа свои верни застъпници, готови за кървава бран, че някой воюва срещу Църквата?! Кой е той? И ако той е забравил споменатите горе думи на Христос или не им вярва, за сметка на това ние пък не се съмняваме в тях. Кой може да воюва срещу Бога и нима ще Го победи? – Него, Бога на силите, единствения  Помощник в скърбите[7] …? Ако е така, значи няма смисъл от какъвто и да било отпор. Но ако ли не, ако вярваме в Божиите обещания и знаем че Той е непобедим, защо да се страхуваме?

Води ли се война срещу Православието? Да? Ами тогава този, който я е повел, вече я е загубил. Той е най-окаяният човек, родственик на онзи старозаветен „безумец“, който рече в мислите си: „Няма Бог“[8].

Води се война и мнозина паднаха в плен, мнозина бяха завладени. Това са хората с матрично мислене, викащите и издигащи юмрук – физически или вътрешно, или просто – с надменно и високомерно мнение спрямо инакомислещите си братя. Разделиха ги на политически цветове, на съюзи и държави, на доктрини и идеологии, на ваксъри и антиваксъри, направиха ги поклонници на човешки имена, на валути, идоли и мамони, на достойни и недостойни… Разделиха ги и ги завладяха.           

Дали защото само веднъж в годината четем евангелието за смирения митар [9], толкова бързо и лесно забравяме, че ние  трябва да му подражаваме. Но дали щяхме да го забравяме, ако всяка сутрин започвахме молитвите си със спомена за него. „Събери, Господи, разсеяния ми ум и стопли замръзналото ми сърце! Дай ми като на Петра – покаяне, като на митаря – въздишки, като на грешницата – сълзи, за да Ти викам от сърце: помилуй ме, Боже, Едничък милосърден и човеколюбец!“ Единствената свойствена човешка принадлежност – към добродетелта смирение, ни е напълно чужда.

А дали, ако имаме смирение, едновременно с него ще можем да носим в себе си и тези безкомпромисни становища по всички злободневни въпроси? Как мислите? Дори и при наличието на съвсем малко от тази безценна човешка добродетел, започвам да се двоумя пред повечето сложни, обвити в неясноти, човешки и страстни проблеми. Някак си ми става трудно да се заровя в тях, защото земната им същност започва да ме отвращава. Внимавам да не кажа дума, за която ще отговарям някога, думите ми да не ме осъдят, да не обидя някого, да не накърня нечие достойнство… Не ща да отделя поглед от нозете си, защото гордостта дебне… И този страх не е страх пред света, от света и от злото, а е страх от Бога; Него да не забравя, Нему да не ударя плесница с моето невъздържание, с моето горделиво мнение и самомнение. А как ще живея, ако с моите глупави мнения предизвикам брата си да каже нещо лошо, да обиди някого и да „падне“, заради мене грешния.  Някак си като през мъгла прозирам, че е по-добре да замълча, по-мъдро е, по-християнско е, по-смирено е. Нека Бог „проговори“ на човека срещу мен с Неговите „думи“, вместо да го сторя аз с моите грешни и несъвършени слова. Нима не е по-добре да се помоля, вместо да отвърна … да кажа „не зная“, вместо горделивите си брътвежи… многословни, празнословни и невежи.      

Смирението в душата и трагедията в света ме карат веднага да сваля вдигнатия юмрук, да наведа глава и да се моля. Да се моля за себе си и за всички. Да не се разделяме, да не отпада никой, да не ни владее светът, защото имаме един Цар и едно Царство…  Моля се не за обединение, а за вразумление, смирение и любов.

_________________________________

Материалът е предоставен от автора.

[1]. Коварен принцип на държавна власт от началото на XVIII-ти век.

[2]. „Затова е казано, че е било утро и вечер, за да знаеш, че всичко не се е появило мигновено, а че е имало начало, среда и край…“,  св. Иоан Златоуст, „Дали ще кажеш ден или век, ще изразиш едно и също понятие“, Шестоднев, св. Василий Велики.

[3]. Срв. Матей 7:16, 17

[4]. Срв. Амос 8:11, 12

[5]. Срв. Матей 7:16, 17

[6]. Срв. Матей 16:18

[7]. Срв. „С нами Бог…“ – песнопение от Великопостното богослужение.

[8]. Срв. Псалом 52:1

[9]. Лука 18:9-14.

Изображениe: авторът свещеник Лъчезар Лазаров. То е предоставено от него.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-bAr

Македонската патриотична организация (МПО) и православните църковни общини в Северна Америка до учредяването на епархия на Българската православна църква в САЩ и Канада през 1937 година*

Свещеник Божидар Димов

Abstract

Първите български енории в САЩ и Канада възникват след пристигането на голям брой имигранти в края на XIX-ти и началото на XX-ти век. Основната част от общата емиграция са бежанци, дошли предимно от Беломорска Македония след Илинденско-Преображенското въстание от 1903 година. Въпреки многобройността и причините за напускане на България (политически, икономически или семейни), българските имигрантски групи в севеоамериканската диаспора успяха да стабилизират икономическите си позиции и да формират различни политически, образователни и културни организации. В повечето случаи това е църквата, респективно православната енория. Българските енории в чужбина най-често се организират на етнически принцип, преди да влязат в иерархическото общение или непосредствено преди то да бъде признато за част от Българската православна църква. Организация, пряко свързана с националната идея, организацията на мигрантския живот и дейността на много църковни общности преди създаването на Североамериканската епархия на Българската православна църква през 1937 година е тази във Форт Уейн, Индиана, учредена през 1922 година от бежанци от Беломорска, Пиринска и Вардарска Македония и от България, свободно живеещи в САЩ и Канада българи от Македонската патриотична организация (МПО).

***

Първите български църковни общини в САЩ и Канада възникват след пристигането на голям брой емигранти в края на XIX-ти и началото на XX-ти век. Следва да се отбележи, че трябва да се прави разлика между напусна­лите свободните територии на България и тези, които идват от Егейска и Вардарска Македония, Източна и Западна Тракия. Може да се каже, че пър­вата група се съставлява от така наречената икономическа емиграция – известните по друг начин като гурбетчии, които тръгват с нагласата да придобият мате­риална стабилност, след което отново да се завърнат в родината. Основната част от общата емигрантска вълна обаче са съставляващите втората група бежанци, дошли предимно от Егейска Македония след Илинденско-Преображенското въстание от 1903 година[1].

Независимо от тяхната численост и причини за напускане на България (политически, икономически или семейни), българските емигрантски гру­пи в северноамериканската диаспора успяват да стабилизират икономиче­ските си позиции и да образуват различни свои политически, образовател­ни и културни организации. В повечето случаи това е църковна, съответно православна църковна община[2]. Българските общини се именуват като български, българо-македонски, македоно-български или българи амери­кански[3].

Търсейки начини за запазване на своята идентичност, нашите съна­родници основателно се насочват към Църквата като място, на което се съхраняват в най-голяма степен българските традиции. В светата Евхаристия и богослужебния живот на общината, в последващите след църковната служба срещи или тържества за някой национален или църковен празник вярващите израстват в една общност. Макар и да не са били поданици на новата българска държава, българите-екзархисти от Егейска и Вардарска Македония по-добре запазват своята национална идентичност, носейки спомена за ролята и мястото на църковно-училищните общини като ор­ганизатори на духовното и културно просветно дело[4]. За емигрантите църквите имат предназначението на място за посрещане на религиозно-духовните потребности, както и място за социални контакти, културно-просветни и образователни дейности[5]. Православието, както се изразява митрополит Дамаскинос, е традиционна духовна сила, която допринася по забележителен начин за развитието на националното съзнание и кул­турното наследство на всички народи – единствената конституираща духовна сила за съхраняване на едно национално и социално чувство на съпринадлежност”[6].

Начинът, по който протича църковният живот в Северна Ахмерика, в много отношения е различен от познатите за България условия, а Бъл­гарските църковни общини зад граница имат сложно устройство и съдба. Най-често те се самоорганизират на етническа база, преди още да са влезли в йерархическо общение, или по-точно преди още да са признати като част от Българската православна църква (БПЦ). Съхранявайки своя вътрешен демократизъм, църквите в Америка се създават от българските емигранти въз основа на принципа на самоуправлението[7].

Регистрацията на настоятелството под председателството на свеще­ника (когато има такъв) се извършва след изготвянето на устав, съобра­зен със законите на съответната страна, който впоследствие се предлага за одобрение от страна на митрополита на съответния диоцез. Учредителите на общината придобиват изключителни права над имуществото на цър­ковната община, а споменатото самоуправление в някои случаи може да превърне църквата в частно фирмено сдружение. Тук е мястото и отговор­ната роля на свещеника, който трябва да съхрани църковния облик на това сдружение и да го приведе в общение с църквата-майка. Духовникът, който е изправен пред проблемите на емиграцията и предизвикателството да ра­боти по интегрирането на тези българи в една общност, следва да служи за връзка както между тях самите, така и с родината и с различни институции в нея или в държавата, в която пребивава.

Енорийският живот в диаспора е съпроводен от поредица еклисиологични и социални проблеми, пред които православният духовник се из­правя, без понякога да има утвърден път за тяхното решаване.

Българските колонии в градовете Медисън и Гранит-сити, щата Илиноис, САЩ, първи създават български православни църковни общини (БПЦО), а общината в Гранит-сити първа построява свой храм, носещ името на славянските просветители св. св. Кирил и Методий (осветен на 14 септември 1909 година.). През същата година е създадена българска църковна об­щина и е построен храм Св. Благовещение от българите в град Стилтън, щата Пенсилвания. През следващата 1909 година православните българи в град Торон­то, провинция Онтарио, Канада, създават църковна община и построяват храм Св. св. Кирил и Методий.

Българите създават свои православни църковни общини, строят хра­мове и търсят връзка с Българската православна църква. В много случаи последната подпомага организирането на една община още от първите ѝ стъпки, но сама изключително рядко инициира организирането ѝ[8].

Свещеник Божидар Димов

Наред с дейността на емигрантите по укрепване на българската еми­грация в църковно-народен дух, от самото начало на организирането на българската диаспора в САЩ и Канада Българската православна църква също поема своята отговорна роля в делото[9].

Така например, обезпокоен за съдбата на своите пасоми, българският екзарх Йосиф се обръща с апел към Светия Синод на Българската православна църква да се погрижи за българските емигранти. През 1906 година след свое заседание Светият Синод изготвя писмо до министъра на външните работи и вероизповеданията с предло­жение да се проучи къде в Америка са се настанили българи от Княжество България и от териториите извън него, главно от Македония, за да могат Българската църква и държава да направят необходимото тези наши съ­народници да не изгубят вярата, езика и народността си. Като реакция от страна на държавата е издадено постановление на Министерския съвет, с което се отпускат средства в размер на 10,000 лева годишно за заплати на двама свещеници, които да бъдат изпратени в Северна Америка[10]. За духовното сгрупиране и непосредствено единение на преселниците българи в Америка с родината им тук, както и за удовлетворението на техните религиозни нужди, Светия Синод в заседанието си от 12 юли 1907 година определя да отидат за горната цел в Америка иеромонах Никодим и иеродякон Григорий.

Не е известно защо определените от Българската православна църква иеромонах Никодим и иеро­дякон Григорий не успяват да заминат за Америка, но в крайна сметка една година по-късно, през 1908 година, в САЩ, след съответна подготовка, присти­гат свещеник Христо Карабашев от Враца, завършил богословие в универ­ситета в град Черновиц, Буковина, Украйна, и иеродякон Теофилакт, завър­шил Софийската духовна семинария. Първата света Литургия е отслужена на 14 септември 1909 година в храма Св. св. Кирил и Методий в Гранит-сити. Всъщност, именно по молба на тази община Светият Синод в София изпраща свещениците там.

В последвалите години отец Карабашев поема служението в Медисън, а иеромонах Теофилакт – в Гранит-сити в Илиноис. Последният се заема с активна мисионерска дейност в организиране на хората и създаването на нови църковни общини. Отец Карабашев се опитва да устрои болница за българите, основава кооперативно дружество, което да поддържа бакалница и хлебарница, но успехите му в това начинание не постигат траен успех[11].

След оттеглянето на иеромонах Теофилакт от църковна дейност – през 1921 година – Светият Синод на Българската православна църква създава Духовна мисия в Америка и назначава за неин началник протопрезвитер д-р Кръстьо Ценов. Като неформален цен­тър на Българската църква в Америка се утвърждава град Стилтън, където свещеник Ценов пребивава. Последният, макар и да е родом от Враца, силно симпатизира на македонското освободително движение.

Като цяло българската емиграция в Северна Америка и особено бъл­гарите от Македония не забравят положението на останалите под робство свои сънародници. Дейността на българската емиграция в Съединените щати и Канада е свързана с противопоставяне на Берлинския договор. Пре­ди Илинденското въстание, през 1899 година, македоно-български асоциации се обединяват около тази идея. На страниците на различни вестници, в мно­го статии, публикувани в различни ежедневници на английски, се заявява подкрепата на българите в Северна Америка на въстанието в Македония[12].

Една организация, която пряко се свързва с националната идея и ор­ганизирането на емигрантския живот, както и с дейността на много от църковните общини и след Втората световна война, е основана във Форт Уейн, щата Индиана, през 1922 година от българи-бежанци от Егейска, Пиринска и Вардарска Македония, както и от свободна България, живеещи в САЩ и Канада. Това е Македонска политическа организация (МПО). Същата е преименувана през 1952 година на Македонска патриотична организация. Ня­кои от създателите на формированието са преки дейци в борбата срещу Османската империя и участници в Илинденско-Преображенското въста­ние от 1903 година.

Идеята за създаването на МПО е на водача на ВМРО Тодор Алексан­дров. Тази формация приема управленските решения на Вътрешната ма­кедонска революционна организация, чието ръководство пребивава в София. Скоро след създаването си МПО се превръща в най-активната национално освободителна организация, действаща на териториите на САЩ и Канада. Тя е и най-старата съществуваща до днес организация в Северна Америка, обединяваща американци и канадци с корени от Македония[13].

Според Георги Иванов, автор на труд, посветен на българските църков­ни общини в Америка и Чикаго, може да се каже, че МПО е резултат от обе­диняването на съществуващи вече организации на емигранти от свободна България и такива от все още разпокъсана Македония. Като начало на този обединителен процес авторът вижда Първия български емигрантски кон­грес, проведен през 1913 година в град Чикаго, Илиноис, сред инициаторите на който е и архимандрит Теофилакт[14].

От самото си начало МПО е застъпник на идеята за организиране и образоване на емигрантите в гражданска отговорност, както и за подготов­ката им да се борят за освобождението на Македония и утвърждаването ѝ в държавна единица, с цел гарантирането на конституционни, етнически, религиозни, културни и политически права и свободи на гражданите[15].

След края на Първата световна война, отново в Чикаго, е проведен Български национален конгрес, на който е приета резолюция, изпратена впоследствие до Парижката мирна конференция и до правителствата на Великите сили за справедливо решаване на Македонския въпрос – реше­ние, което, според конгреса, може да се реализира чрез обединяването на разпокъсаните части на Македония[16].

Има още

Комерсиално-религиозният проект на бившия свещеник Владимир Головин*

Протоиерей Александър Новопашин

Днес отново сме принудени да констатираме, че нашата Църква (респективно църковната общественост, вярващите хора) е изправена пред един много сериозен, страшно опасен проблем, наречен псевдостарчество или лъжедуховничество.

Ту-тук, ту-там се появяват всевъзможни „старци“, „духовни учители“, „прозорливци“, „особено благодатни отци“, чието уж особено „силно“ и „духовно“ служение бива бързо заобиколено от множество последователи, послушници и така нататък. Учудваща е най-вече скоростта, с която се пръкват тези така наречени старци и чудотворци. Тук очевидно става дума не за онзи аскетичен и молитвен подвиг (продължаващ цял живот), за който знаем от примерите на преподобни Сергий Радонежки, преподобни Серафим Саровски, св. праведен Иоан Кронщадски и други истински наставници в православната вяра. Всичко е много по-просто: разпространява се слух за някакъв старец прозорливец или „благодатен отец“ и ето че всякакви хора (често пъти непознаващи основите на православната вяра, а да не говорим за догматичното учение или историята на Църквата) се хващат лесно на въдицата на „елейната“ реклама примамка и образуват край учители от този род една буквално тоталитарна секта. В интернет се създават „официални сайтове“, в социалните мрежи се появяват многобройни „официални групи“ на тези „благодатни отци чудотворци“, за тях се правят рекламни клипове, в които почти винаги присъстват призиви да дариш нещо за „мисионерски“ проекти и „благотворителни“ фондации.

В последно време все повече се набива в очите дейността на протоиерей Владимир Головин[1]  от град Болгар, Татарстан (Русия), активно рекламиран (другояче не може да се каже) в интернет и в околоцърковните среди. В малкото градче от Казанската митрополия се стичат поклонници от цялата страна за „духовно лечение“, след което възторжено разказват за „яркия проповедник“, раздаващ „рецепти“ за това как да изпълним нашите житейски и духовни прошения под формата на така наречените „акатисти по договаряне“ (акатисти, които се четат едновременно в различни точки на земното кълбо – бел. прев.). Учудваща е рекламната гаранция, че всичко, за което се помолят хората по време на един такъв колективен акатист, ще се сбъдне непременно, и то в определен срок. Още тук се забелязва един съвършено неправославен (и нехристиянски), напротив – магически, окултен подход. Та нали да ни даде или да не ни даде онова, за което молим, решава Онзи, Когото молим, тоест Бог?! А Господ гледа на сърце (тоест духовното състояние) на всеки конкретен човек и в зависимост от това дали онова, за което се молим, е полезно за спасението на душата ни, Той ни го дава или не ни го дава. Никакви молебени или акатисти не могат да накарат Бог да изпълни моята земна „поръчка“ и затова в християнската традиция в просителните молитви винаги присъства едно сериозно „но“: „Ако е такава Твоята воля“. Всичко е във волята на Бог и затова са абсурдни обещаваните от последователите на отец Владимир „гаранции“ за изпълнение на прошенията, и то в определен срок. Нещо повече – хората, участващи в така наречените „акатисти по договаряне“, са различни, с различен опит в духовния живот или с пълна липса на такъв, с различни намерения, стремежи, различно разбиране на самата същина на нещата по принцип и на духовните реалности в частност. А оттук и самият „предмет на молитвата“ е, меко казано, неопределен и не е ясно по какво точно са съгласни тези толкова различни хора! В резултат на това една подобна „съборна“ молитвена практика изглежда крайно съмнително и поражда множество въпроси.

Не по-малко въпроси предизвиква и фактът, че в така наречената „обител“ (според изказванията на неговите последователи) на отец Владимир Головин по време на сеансите на „духовно лечение“ „пациентите“ поклонници задължително трябва да закупят някакви специални ризи с отвори за помазване на „жизненоважните органи“ – в противен случай благодатта нямало да подейства. Но Божията благодат действа не в зависимост от измислените от отец Владимир правила и не според бизнес интересите на неговата „обител“! Божията благодат, предавана чрез свещенодействията на иерея, действа в зависимост от вярата, нравствената и духовната чистота на човека, който пристъпва към дадено тайнство. По време на свещенодействието отец Владимир полага ефектно ръце върху боледуващите поклонници, което се възприема от неговите последователи като подражание на древните апостоли. Струва си да отбележим, че апостолите са полагали ръце, извършвайки тайнствата Миропомазание и Свещенство; и днес епископите, като техни приемници, извършват тези тайнства по същия начин, с полагане на ръце (самата дума хиротония идва от гръцки χείρ – ръка, и τείνω – протягам). Но какво отношение имат към тази традиция „изцеряващите хиротонии“ на Головин? Никакво. Чисто актьорство, целящо красив ефект. Недоумение предизвиква и разпространяваният в мрежата клип, в който отец Владимир Головин със сладникаво умиление показва разкошната си гробница… Пак игра, която трябва да предизвика умиление у неофитите (новопосветените във вярата).

Протоиерей Александър Новопашин

В интернет можеше да се види и снимка на отец Головин от годишнината на неговия брак (неговата „сребърна сватба“), на която възрастният отец и проповедник беше облечен в… бял фрак. На снимката отец Владимир и неговата съпруга държат свещи (като по време на тайнството Венчание), заобиколени от хора с икони (подобие на свидетели). Е, и какво означава това? Че на брака на отец Владимир не достига „благодатна енергия“ и двамата с неговата съпруга се „зареждат с благодат“ чрез допълнително „венчание“? Към това трябва да добавим, че едно такова „обновление на брака“ е уникален продукт на пазара на мистичните услуги и не се предлага никъде другаде.

Още повече въпроси предизвиква екстравагантното поведение на „молитвеника“. Общувайки с младежта и проповядвайки в храма, той не се плаши от никакви теми, в това число и от „най-модерната“ – сексуалната тема. Пред последователите си той привежда пример от своя живот. По неговите думи на младини той не искал да се жени, тъй като желаел да се моли с постоянна молитва и не можел да си представи как би го направил по време на сексуален акт със съпругата си. Все пак го принудили да встъпи в брак и по време на интимната близост с жена си той неочаквано запял: „Тебе Бога хвалим“, с което уплашил намиращите се в съседната стая родители. Веднага ни идва наум диалогът на главните герои от филма „Куриер“:

– Представям си как баща ти играе футбол.

– Да, това не е зрелище за хора със слаби нерви.

Наистина сексуалната „молитва“ на отец Владимир не е тема за хора със слаби нерви, като се има предвид, че според мнението на „стареца“ това „пение“ си е истинска молитва – та нали „за чистия всичко е чисто“ и „третият с нас е Бог“…

С подобни проповеди отец Владимир демонстрира просто едно елементарно непознаване и неразбиране на това какво е молитвата и духовният живот като цяло. Виждаме това неразбиране у него не само на равнище опит, но и на равнище теория. Къде може да заведе хората един такъв (лъже)мисионер? Как може такъв „духовен ръководител“ да им покаже правия път към Бога, след като сам той не познава този път, нито дори правилната посока? От биографията, поместена в интернет, не е ясно дали отец Владимир е завършил, или не Московската духовна семинария, в която е постъпил. Най-малкото е очевидно, че дори и да е учил в нея, то е било твърде неуспешно. В интернет могат да се проследят многобройни „елейни“ проповеди на свещеника, които са видимо неструктурирани и примитивни като стил и съдържание.

Протоиерей Александър Новопашин

Да вземем дори само този прост пример с непрестанната молитва… Под непрестанна молитва не се разбира това да мълвиш непрекъснато някакви молитви… И не се има предвид ситуация като тази, когато по време на близост с жена си или на пиянско събиране човек започне да реве някакво православно песнопение. Това не е молитва!!! И съвсем не защото интимните отношения между съпрузите и насладата от тях са нещо греховно. Християнската традиция винаги е била далече от фарисейското отношение към тези неща. Именно в посланията на „убедения ерген“ св. апостол Павел четем: „Бракът е нещо честно у всички и брачното легло – чисто“. И същото се казва на бъдещото семейство в чинопоследованието на тайнството Венчание. 51-во апостолско правило гласи: „Ако някой, било то епископ или презвитер, или дякон, или изобщо някой от свещения чин се въздържа от брак, от месо или вино не поради подвига на въздържанието, а защото се гнуси от тях, забравяйки, че всичко е твърде добро и че Бог, създавайки човека, го е създал мъж и жена, и по-този начин клевети Божието творение, такъв или да се поправи, или да бъде низвергнат от свещения чин и отлъчен от Църквата. Също и мирянин“. Също и правила 1-во, 4-то, 13-то на Гангърския събор (IV-ти век) налагат строги мерки (наказания, отлъчване) на онези, които смятат брака (в частност и по отношение на интимните отношения) за нещо греховно.

Има още

Младостарчество и псевдорелигиозност в Православието*

Иво Янев

Когато преди години започнах да подготвям лекциите си по пастирско богословие и по дисциплината „Духовното ръководство в Православната църква“, у нас едва започваше да се говори за проблема на младостарчеството Постепенно обаче започна да се разбира истинската същност на този проблем, както и да се възстановява същинското значение на духовния отец в Православието, на неговото място в съвременната енория. Осъзнава се и опасността от появяващите се (за съжаление, все по-често) патологични отклонения, чужди на евангелската и на светоотеческата традиция. Цел на настоящата статия е именно да разкрие важността на пастирското служение в Православната църква, както и да представи патологични отклонения при някои свещенослужители, които със своята пагубна дейност – в пълен разрез с учението на Спасителя и Неговата Църква – показват признаци на псевдорелигиозност.

Младостарчеството е явление, което съществува през цялата история на Църквата, още от времето на апостолите и до наши дни. Неслучайно св. апостол Павел в своите така наречени пастирски послания и особено в Първо послание до Тимотей, когато говори какъв трябва да бъде епископът, казва: „Да не е новопокръстен, за да се не възгордее и падне в еднакво осъждане с дявола“ (3:6). За дяконите апостолът казва също: „И те трябва първом да бъдат изпитвани, та после, ако са безпорочни, да стават дякони“ (3:10). Апостолите предвидливо посочили опасността от това недостатъчно добре подготвени свещенослужители, с малка вяра и нищожен духовен и житейски опит, да поведат Христовото стадо[1]. По подобен начин няколко века по-късно св. Августин, епископ Ипонски (13 ноември 354-28 август 430 година), в писмото си до уважаваната от него Фелиция пише, че винаги е имало недостойни пастири, такива, които не изпълняват с вяра и благоговение поставеното им отговорно служение в Църквата, като увещава своята духовна дъщеря да остане вярна на Църквата въпреки тези недостойни свещенослужители[2].

Независимо от наличието на тези примери за съществуване на патологични отклонения в историята на Църквата, можем да твърдим, че през последните тридесет и повече години се наблюдава увеличаване на броя на типичните младостарци. Това са не само млади свещеници, но и такива на преклонна възраст, които въпреки опита си често се отклоняват от поставените им задължения, като започват да не ги изпълняват както трябва, и водят своите енориаши не към Христос и Църквата, а към себе си. Именно това са основните прояви на младостарчеството в съвременния свят.

За младостарчеството може да се даде следното определение: то е отрицателно явление, свързано с извършването на духовното ръководство в Църквата, тоест с воденето на душите на вярващите по пътя на покаянието и спасението. Духовният водител, съзнателно или не, започва да злоупотребява със своето свещеническо служение, присвоявайки си правото на пълна и безусловна власт върху душата и живота на своите енориаши. Тази власт се проявява като намеса в личния живот, влияние върху важни решения и определяне на житейския път на духовния син или дъщеря, подтикване към определени действия или към въздържане от такива. Властта на духовника се простира върху всеки аспект от живота на вярващия, като последният може само безропотно да се подчинява. С това духовникът напълно отнема свободната човешка воля на своето духовно чедо.

Преди години имах студентка мирянка в една от магистърските програми, която сподели, че тази програма не ѝ харесва, а иска да учи в друга. Когато я попитах защо тогава не се премести в другата, тя отговори ужасено: „Как, моят изповедник така ми благослови!“. Тя видя в проявата на своята лична воля нарушение на послушанието към духовния си отец. Често мирянинът, който не е дал монашеските обети за послушание, целомъдрие и нестяжание, се задължава да ги спазва, като му се налагат монашески режим на живот, пост, молитвено правило, които обикновено не се изпълняват дори в някои манастири у нас. Стига се и до други крайности – християнинът бива приучван да иска благословение за всичко: каква кола да си купи, какъв апартамент, дали да извърши дадена сделка в бизнеса си, какви акции да купи или да продаде, точно как да възпита децата си, какво образование да им даде. При всяка ситуация мирянинът тича при духовника си или му звъни по телефона.

Иво Янев

Отново трябва да повторим, че голям проблем в съвременното духовно водителство е смесването на воденето на монаха или послушника от неговия духовен старец (тоест монашеския начин на живот) с ръководството на енориаша от страна на енорийския свещеник. Много често мирянинът, който живее в света, има тежка работа, грижи се за своето семейство и възпитава своите деца, като често трябва да съвместява тези нелеки грижи с почти монашеския начин на живот, налаган му от духовника. Обикновено такъв свещенослужител не се съобразява със службата и семейното положение на вярващия и затова понякога се случва семейства да се разделят заради прекалено аскетичния начин на живот на единия от съпрузите. Пример за такова отношение към духовно чадо дава митрополит Антоний Сурожски (1914-2003), чийто приятел се оплакал, че неговият духовен наставник му забранил да чете светска литература, а той бил професор по литература в местния университет[3].

Каква е причината за това? Причината е, че духовният отец не е научил своя пасом да знае кое е добро и кое е зло, как самостоятелно да постъпи и да реши във всяка отделна ситуация, забравил е да го научи, че има свободна човешка воля и че като християнин е длъжен да извършва сам своя свободен избор в живота. „Дресирал“ по този начин своя подопечен, духовникът получава пълен контрол над християнина, но пък същевременно се нагърбва и с огромното бреме да контролира всяко нещо в живота му и след това да носи духовна отговорност за тези действия.

Архимандрит Лазар (Абашидзе) в книгата си „Към Ангела на Лаодикийската църква“ дава много точна характеристика на изпаднал в съблазън пастир: „От незнание, от неразбиране на собственото си духовно равнище човек изпада в състояние на прелъстеност, на мечтателност. Той си въобразява несъществуващи добродетели; чувствените […] пориви на душата си той приема за положителни, духовни, богоугодни. Цялата душевна активност на такъв човек се съсредоточава в ума […] му – оттам и сприхавият, неспокойният, обърканият му начин на живот. И макар на пръв поглед цялата тази дейност привидно да е ориентирана към Бога, към Евангелието, в крайна сметка тя е напълно самочинна и самонадеяна. Бог, евангелските заповеди, уставите и правилата на църковен живот, обредите и богослуженията – при него всичко е само обвивка, само фон и привидност, а всъщност в центъра на цялата си дейност […] поставя себе си и своята воля[4]“.

Свещеник Владимир Соколов в своята книга „Младостарчеството и православната традиция“ е подредил причините за поява на младостарчеството сред съвременното свещенство[5] по следния начин:

– Първата е психологията на паството, която кара обикновения християнин да прехвърли всички отговорности както за духовния си живот, така и за материалния/светския изцяло върху духовника… Прекрасен пример за такава философия представя знаменитият писател и философ Ф. М. Достоевски в „Легендата за великия Инквизитор“ от романа „Братя Карамазови[6]“, където Инквизиторът представя философията на съвременния нему човек, който иска да се лиши от свобода, от свободна човешка воля, дадена му при Сътворението, и да се остави да бъде ръководен. Човекът иска да му се отнеме правото на лично решение при всеки един момент от живота му, защото свободата изисква постоянен избор и постоянен размисъл: кое е добро и кое е зло в живота му. За съжаление, и сегашният човек, особено този, който е живял в тоталитарно или в посттоталитарно общество, често не желае свободата и е готов на драго сърце да я преотстъпи на друг. И кой може да бъде най-добра „мишена“ в това отношение? Разбира се – духовникът.

Иво Янев

Втора причина е, че в съвременното християнско общество почти липсват истински старци, повечето вярващи и духовници познават образа на стареца от светоотеческите и монашеските писания, затова често се появява опасността те несъзнателно да прехвърлят този образ върху себе си, като това създава предпоставка да станат младостарци, псевдодуховни гурута, и по този начин изкривяват библейското и светоотеческото разбиране за тайнството Свещенство.

Трета причина е неподготвеността на духовника, който трябва да има достатъчно опитна възраст и в живота, и в християнството; тук нека си припомним цитираните думи на св. апостол Павел за новопокръстения (1 Тимотей 3:6), както и каноните на Църквата, които определят минимална възраст на кандидата за духовен сан. Много важно е духовникът да бъде богослов в сърцето, в разума и в живота си. Да познава богословието на Църквата и да го прилага първо в своя живот, сетне чрез него да учи, възпитава, предпазва и лекува своите енориаши, така че те да прилагат това богословие в собствения си живот и така да се подготвят за небесния.

Четвърта причина е личното недостойнство на духовника, липсата на призвание от Бога и користните подбуди за приемане на свещен сан, които оказват пагубно влияние върху него, а след това – и върху неговите пасоми. Липсата на призвание у духовника е прекрасно описана от Спасителя в притчата за Добрия пастир (Иоан 10:1-16).

Има още