Ивелина Николова

Всички тези образи на смъртта са дълбоко свързани с нравствеността и се оказват ценностно натоварени с определен нравствен смисъл. В днешното общество сякаш хората не се замислят толкова върху емоционалната страна на смъртта, която е съпроводена с плач, съжаление, отчаяние, емоционален срив. Тя не е изчезнала и не може да изчезне, но размисълът за нея постепенно се превръща в размисъл за ценността на живота. Колкото по-смислено и целесъобразно живее един човек, толкова по-съзнателно той се опитва да живее и нравствено. В размисълът за смъртта човек се замисля и върху своя живот, но и в зависимост от начин на живот той изгражда определена представа и за смъртта. Разбирането му за нравствено ценното в живота формира и отношението му към смъртта като край, или като начало на нов живот.

В християнството смъртта няма отрицателен смисъл. Нещо повече, размисълът за нея е средство за достигане на онези висши морални ценности, посредством които ние не само ще успеем да живеем благополучно  живота си на земята, но и, които ни гарантират вечен живот в Божието царство. Тъкмо смъртта дава характеристиката на тази висша ценност, наречена блаженство и вечен живот. Това дава възможност да се снеме веднъж завинаги опозицията ценност на човешкия живот – край на този живот със смъртта. Смъртта получава квалификация на живот, получава позитивно съдържание и не се схваща като край на биологичното съществуване, но като продължение на този съзнателен живот на човека, който той самият е изковавал приживе с нравствените си действия. Човек умира така, както е и живял. Това означава, че това, което е правил приживе определя в същина това, което го очаква след смъртта му. Разбиранията за смъртта характеризират човешкия живот и отразяват за най-важното и най-същественото от него. Значимостта на така наречената танатокултура не само на обществото, но и на отделния човек се обуславя от нравственото отношението на хората към смъртта и е свързано с цялата система от актуални действия, характеризиращи неговата култура. Същностната характеристиката на отношението към смъртта може да бъде използвано като концептуална ос за типологизиране на нравствените образи на смъртта. И обратно, отношението му към смъртта зависи от отношението му към живота. Това означава, че нравствените постъпки на човека подсказват за ценностните му нагласи към живота, който предстои след неговата смърт.

В моменти на драстични промени в духовния и социалния живот на човека ценността на неговия живот се повишава значително. Все повече отслабва атеистичния светоглед и съпътстващите го нагласи при размисъла за смъртта само като за край на физиологическото съществуване на човека. Дори да продължава да се представя все още със зрителния образ на мрачна, зловеща фигура, избавяща човека от земните страдания, но и отвеждаща го към вечни мъки, днес в подобно твърдение малцина вярват. Обратно, все повече се затвърждава нравствено-психическата връзка между този живот и очакващата всеки един от нас смърт като начало на нов живот. Очакването на смъртта не се свързва с безразличие, или с лекомислие. То поражда напрегнат размисъл за ценността на действията на човека приживе и за качеството на вечния живот.

Как християните разбират смъртта?

В християнството когато се говори за смърт, се говори и за безсмъртие, а когато се заговори за тези две категории то непременно те се поставят в сферата на морала. Има обаче нещо смущаващо в самата дума безсмъртие. Извън християнството тя не е съвсем точна с оглед на това, че дълбоко в себе си е отричане на факта на смъртта изобщо. Схваната обаче в християнски контекст тази дума разгръща всички оттенъци на своето значение, които въпреки определените негативни нагласи, които подбужда, са оптимистични. Смъртта е най-дълбокият и най-значителен човешки факт, който извисява човека на това ниво, за което той само е слушал, или се досеща. Ние знаем за Божиите думи за смъртта, отправени към праведния Иов: „Отваряли ли са се за тебе вратата на смъртта, и видял ли си ти вратата на смъртната сянка?”(38:17). Истината е, че докато сме живи ние не знаем практически нищо за смъртта. Поради това размисълът ни за нея се движи откъм живота: тя е реалност, в която най-добре се открива въпроса за смисъла на неговия живот, защото той е свързан с края, но и, защото бележи началото. За всеки един християнин „животът е Христос, а смъртта – придобивка” (Филипяни 1:21).

Авторът Ивелина Николова

Човекът като разумно същество живее в смислен свят само от гледна точка на смъртта, защото винаги смисълът е отвъд пределите на ограниченото човешко същество и отвъд пределите на този свят. Тя не е ужасът, който сковава във вечен мрак душите на хората и ги обрича на вечни мъки. В християнството тя е единственият изход от злото. Само чрез нея може да се достигне до вечността. Последното упование на човека е свързано със смъртта и в това е най-големия парадокс, защото смъртта като краен изход и последен факт всъщност се явява вход към нов живот. Към него именно са насочени всички упования и надежди на християните. Според християнското учение тя е следствие от греха, но в същото време е победа над него. Спасителят чрез смъртта поразява „оногова, у когото е властта на смъртта, сиреч дявола” (Евреи 2:14). Това обаче не пречи смъртта да се схваща като явление, вплетено в целия живот. Нашият живот е изпълнен със смърт и умиране. „Чрез закона умрях за закона, та да живея за Бога. Разпнах се с Христа, и вече не аз живея, а Христос живее в мене”, пише св. апостол Павел (Галатяни 2:19). Ако всеки ден ние не „умираме” за злото, което вършим и не възкръсваме за доброто, живеем напразно и тъкмо смъртта има власт над нас.

Раннохристиянските отци представят есхатологичната визия за смъртта. Те я свързват с „втората”, придобитата от човека природа, с личността на Спасителя – втория Адам, и процеса на раждането на новия човек (св. Игнатий Антиохийски). По този начин кръстната смърт на Спасителя е радикално царствено послание за променящата Божия любов. Тази идея е изказана от протоиерей Георги Флоровски, но в обратен ред: „Човек може да влезе в новия вечен живот само чрез подвиг, чрез „умиране” с Иисус Христос. Отново пътят към живот се открива чрез смърт, чрез отричане, чрез умиране… Всеки е длъжен да се съедини с Иисус Христос лично и свободно – чрез признаване на вярата, в избора на любовта… Длъжен е да се отвърне от себе си, „да погуби душата си” заради Него, да поеме своя кръст и да тръгне след Него… Неговият кръстен и страстен път, следване дори до смърт… Но преди всичко следване в любов…[4]”. За раннохристиянските отци възкресението на Иисус Христос е зародиш на победата над смъртта (св. Ириней Лионски[5], св. Атанасий Велики, св. Григорий Нисийски, св. Иоан Дамаскин). То е начало и на възкресението на телата на хората[6], което ще бъде нов творчески акт на Бога, съпътстван от пълно обновление и на творението (св. Григорий Богослов, св. Максим Изповедник)[7]. Тъкмо Неговото присъствие прави така, че земният живот на човека, който приключва със смърт, да „поставя  начало” на вечния живот в Божието царство; от смъртта покълва животът. Следователно посоката на размисъла е не от живота на човека към неговата смърт, а от смъртта му към неговия вечен живот. Поради това, според св. Григорий Богослов, смъртта служи на човека като отделя настоящия живот от бъдещия[8].

Поради своята пълна непознаваемост вечният живот има предимно опитен и мистичен характер, който е неизразим и недостъпен чрез никакви рационални средства. Много светоотечески свидетелства показват, че „истинският живот е общение с Бога, а отдалечаването от него се нарича смърт”[9]. Въпреки това знанието за живота след смъртта е ограничено и може би никога няма да бъде разбрано в пълнота от човека приживе. Опитът да го направим достъпен за теорията и анализа се сблъсква с един парадокс, чиято неразрешимост обяснява същината на самия живот: този вечен живот е продължение на земния. Обаче този парадокс лежи само на нивото на теоретичната рефлексия. Пред религиозния човек той не стои, защото за него преминаването от земния му живот към вечния не е парадоксално, а естествено достигане на желаната цел, към която се е стремял приживе: вечното блаженство в Божието царство. Това определя вярата му във вечния живот като обусловена от неговата нравствена дейност[10].

Има още →

Ивелина Николова

Всъщност нищо ново не съобщаваме с това, че намеренията на човека го отвеждат непрекъснато отвъд границите на неговото битие, което е той в един или друг момент от своя живот. Това е естествено следствие от неговото биологично и социално съществуване. Но то свидетелства и за нещо друго, ако се приеме, че развитието на определена личност има конкретна насоченост, която представлява връх в неговото съществуване. Доскоро се приемаше, че тази особеност се състои в това, че то може да послужи като предпоставка за развитието на нова форма на живота, за проявата на социалните характеристики на човека и за развитието на обществото. Тоест човекът се развива, обогатява се под въздействието на социалната среда,  вследствие на което настъпват промени в телесната организация на отделните му органи, на неговата нервна система и психическа дейност. Това довежда до промяна в индивидуалния биологичен аспект на конкретните звена на биологичната организация. Целта на всичко това е качествено изменение на физическия строеж на човешкия организъм. Но биологичния елемент притежава своята неотменна обществена среда, което се заключава в обективните материални условия, от които зависи функционирането на човешкия организъм. Тези процеси оказват влияние и върху психичното равнище (възприятие, внимание, памет, мислене, чувства, воля и така нататък), върху културното (създаване и разпространение на определени ценности), трудово (производство и консумация на блага) и други.

Подобна констатация може би е правилна, но в днешно време е недостатъчна. Не само защото разбираме все по-ясно, че човекът  е много повече от биологично, социално или психично същество. Проблемът тук се съдържа в това, че всички тези размисли изхождат от един тип етическа система, която може да бъде характеризирана най-общо като антропоцентрична. Тя изхожда от предпоставката за уникалността на човека като разумно същество. Затова и човекът може да бъде определен като морален субект и обект, да притежава определени морални права и задължения, да ги променя или да избира кой от всички тях да спазва.

Предложените размисли произтичат от убедеността, че всички възможности, които прилага както отделния човек, така и  обществото, целят да запазят живота на хората и да формират определено правилно поведение. Поради тази причина е необходимо да се фиксират допустими граници на практическото ни решение, което да се основава на множество съображения, свързани тъкмо със запазването на ценността на човешкия живот. Тя, обаче трябва да остане самоценна и да не бъде накърнена от измененията в нито една сфера на човешкия живот. Това означава, че ако всички ние целим да запазим човешкия живот трябва да го правим на базата на високи цели и със средства, които да не накърняват неговото достойнство. Те обаче трябва да бъдат съобразени и с редица други фактори, повечето от които засягат предимно сферата на морала.

Ценност на тялото. Християнска перспектива

Биологичното и социалното ниво в живота на човека се разглеждат като основни равнища на живота. В зависимост от тяхното функциониране може да се говори за особености на човешкия живот, което изказваме чрез израза „начин на живот”. Той се различава от всички останали по целевата организация на съществуването на човека. Всеки човек си поставя цели и се стреми да ги постигне. Някои от тях го отвеждат отвъд границите на неговото битие, но други са постижими и в този живот. Тъкмо постигането на тези цели е резултат най-напред от хармоничното протичане на неговото биологично развитие. Вероятността на тяхното постигане съзрява паралелно с физическото (биологичното) развитие на човека. Така например целите на детето са на по-ниско ниво от тези на човек в по-зряла възраст. Правилното формиране на подрастващото поколение, захранването му с универсални морални ценности ражда духовно здрави членове на обществото, които се стремят да приложат тези ценности във всички нива на личния и обществения си живот. Тъкмо биологичното може да послужи за предпоставка за развитието на пълноценна в нравствено отношение личност. Опазването на организма на човека, правилната грижа за неговото тяло издава лоши или добри намерения, желание за духовно изграждане или обратното – то е бавен път към самоубийство, или говори за нехайство за неговото състояние.

Фокусирането на размисъла ни върху човешкото тяло е фокусиране върху конкретна културна и социална, но и морална определеност и не на последно място – на християнска определеност. Нашето тяло е нашата актуалност. Ние разкриваме себе си и чрез него. Доколкото се грижим за него правилно, доколкото го поддържаме в добро здраве, дотолкова се разкриваме като добри или лоши стопани на повереното ни от Бога тяло. Целта на тялото е да поддържа хармоничен физиологически живот и да ни позиционира спрямо средата, в която живеем. То е гранично, но и ограничава и е най-основната форма на ред. Тялото ни затваря или отваря към останалите хора, разполага ни спрямо тях и спрямо личното социално пространство – общото или чуждото. Тялото е специалният „инструмент”, с който преживяваме и участваме в организирането на света. Придобиването на материални и духовни блага поддържа добър физически статус, за да функционира добре човешката личност. Смисълът на този факт разкрива св. апостол Павел според когото  „никой никога не е намразил плътта си, а я храни и съгрява” (Ефесяни 5:29). Всички дейности на човека целят неговото телесно благополучие. За него в сферата на хуманитарните науки и в богословието се размисля в различни отношения.

Авторът Ивелина Николова

При излагането на православното разбиране за личността, със специална насоченост към сферата на хуманитарните науки възниква неяснота, свързана с липсата на обща терминология. Но зад този терминологичен проблем стои много по-опасният за несъвпадането на възгледите поради уеднаквената терминология, защото термините отразяват различните базови принципи и предпоставки и дори различните мирогледни нагласи, характерни за научните теории[3]. Затова трябва да се намери обща универсална изходна основа за богословските и хуманитарните схващания.

Добре позната ни е пирамидата на Ейбрахам Маслоу, американски психолог, живял през изминалия ХХ-ти век. Той мисли за развитието на човека от гледна точка на неговите мотивации за вършене на определена дейност, която е обвързана в голяма степен с неговите физически потребности. Задоволяването на нисшите потребности позволява на човека да се стреми към постигането на по-висши. Маслоу схваща човека като „желаещо” същество, което рядко достига състояние на удовлетворение; винаги когато една потребност е задоволена, на нейно място се появява друга, която насочва усилията и вниманието му. Потребностите му са вродени или инстинктивни. Маслоу изразява тази иерархия като подрежда потребностите пирамидално. За да се проявяват потребностите от по-горните етажи, доминиращите потребности, разположени в основата на пирамидата трябва да бъдат повече или по-малко удовлетворени. Не е възможна появата на по-висши потребности, ако някоя от по-нисшите не е задоволена. Тази зависимост на духовното от телесното не винаги е необходима. По-скоро телесното зависи от духовното. В агиографската литература са посочени много примери от живота на светците, в които липсата на задоволяване на определени физиологически потребности е мотив да се достигат по-висши духовни потребности. Това означава, че първо трябва да се открие  основният проблем, от който произтичат смущения, а той със сигурност е духовен проблем. Тази обратна перспектива означава следното: ако сме духовно смущавани от липсата на задоволяването на онези потребности, които Маслоу поставя в основата на своята пирамида това означава, че духът страда и не може да се стреми към по-възвишеното. Това, което трябва да се „лекува” не е телесното, следователно задоволяването на тези нужди няма да ни направи по-щастливи. Вероятно никой няма да оспори факта, че дори при наличието на несметни богатства и материални удобства човешкият дух може да остане все толкова „болен” и „беден”. Духовно здравия дух ни помага онова да разпознаваме злощастието като благословение. Всички тези проблеми, следователно са проблеми на болния „дух” на човека, и далеч не се ограничават само с различните неудовлетворени способности на неговото физическо битие. В християнската визия за физическото и духовно битие на човека се мисли в духовно-нравствена перспектива. Духовната му координата може да се обозначи като изкачваща се вертикална линия, която върви от „липсата на битие” към вечно. Хоризонталната линия описва движението на личността от злото като проява на порочност, развала, разрушение, към доброто като съзидание, съвършенство, красота, хармония.

Има още →

Ивелина Николова

Всяка дейност, която човекът извършва, е конкретно проявление на неговия живот – индивидуален, неповторим с този на нито една друга личност. Понятието живот е твърде общо. То може да обозначава само факта на съществуването на определена биологична единица, или на цяла социална система. То е видово понятие, спрямо родовото понятие битие, например и означава факта на съществуването без значение на явленията, които го съпътстват. Ще се опитаме да размислим за живота на човека в най-общ смисъл, но и в по-конкретен – за две от най-важните равнища на този живот и тяхното проявление у човека – биологичното и есхатологичното. Първото бележи началото на човешкия живот, а второто се свързва с неизбежния край на неговото ново начало. Този размисъл стои в тясна връзка с нравствеността, която се съдържа във всички нива на човешкия живот.

В историята на човечеството многократно е обсъждан въпросът за смисъла на човешкия живот, за неговите културни, индивидуални, социални и други измерения. Оценките от приложените постижения имат различно съдържание, в зависимост от епохата, в която са отразени, от общността, в която се зараждат или от целите, които преследват. Животът на човека не е изолиран и от този на обществото, в което живее, а неговото възникване, запазване и правилно функциониране зависи до голяма степен от социалните и културни норми, които регулират отделните прояви на човешката дейност. Те обаче се изпълняват съвестно от човека в зависимост от личните му нагласи и избор. Социалните и културните норми целят подпомагането на духовното израстване на човека и на обществото, като цяло. Това означава, че ние все повече се стремим да не повтаряме грешките на изминалите поколения, да изграждаме общество от съвестни и добри хора, които се стремят да надраснат предишните поколения в социално и културно отношение. Но и в културните, и в социалните закони лежи спазването на определен морал; те се градят върху конкретни нравствени ценности. Поради тази причина всички въпроси, които възникват в процеса на размисъл върху социалното и културното израстване на човека в основата си са етически, тоест те се основават на нравствеността и независимо от нея не биха могли да съществуват нито теоретически, нито практически. Човекът е психофизическо същество и запазването и поддържането на неговия живот е нравствен проблем, тъй като не се свежда само до поддържане на физическите процеси и до тяхното регулиране. Размисълът върху тази част ще бъде разгърнат във втора част „Есхатологична цел на съществуването на човека”.

Познати са няколко равнища на човешкия живот: биологично, социално, психично, трудово и така нататък. Съвременната антропология разглежда в детайли тези равнища като си служи с постиженията и на други хуманитарни науки: психология, социология, етнология и други. Те обаче в по-голямата си част се ангажират с етическите проблеми на производството и запазването на човешкия живот в неговата физическа или психофизическа цялост. Но вероятно не успяват да удържат изцяло един определен стандарт, който освен, че трябва да посочва високи средства и цели на запазване на живота на човека, трябва да предлага и универсален начин за неговото изграждане, подобряване и правилно функциониране. Днес тези въпроси са все още актуални, а резултатите от тях не винаги са задоволителни, защото целите, които се преследват са различни и, защото методите и средствата са относително самостоятелни и често пъти противоречиви в културно и социално отношение. Какво означава това?

Авторът Ивелина Николова

Това означава, че в днешно време една от най-често срещаните „нравствени” концепции за добро поведение на човека гласи приблизително следното: „аз трябва да се стремя да правя това, което смятам, че е добро за мен, но така, че да не действам в ущърб на чуждите интереси, защото всеки в обществото, в което живея има право да върши това, което смята за добро и да не уврежда с нещо на някого”. Този модел на мислене и поведение в основата си е аморален и довежда все повече до фатални последици. Ако моралът се преценяваше спрямо критерият „добро за мен”, то човекът е този, който определя доброто и правилното. Той е мярката на всички неща, и ако неговата позиция след време се измени, то той би приел със същата сигурност лошото, което преди е смятал за лошо, за добро.

Според мнозина в основата си моралът има паразитни начала и, за да функционира непременно трябва да се „закачи” за сравнително строга определеност, характерна за съответното време. Тя би трябвало да послужи за контрол над човека, да позиционира телесността му, да ограничава някои негови намерения, да изгражда под един стандарт всички хора с цел – общото благо на цялото общество. Този морал създава маркировки, върху които човекът да се движи, за да бъде направляван и наставляван директно или индиректно, доброволно, или с определена форма на подчинение. Такова разбиране за морала се е разпространявало винаги в извънцърковните среди. Моралът е търпял промени в съдържателно отношение, развивал се е, усъвършенствал се е, изменял е своите норми на поведение и е правил компромиси със себе си. В днешно време мнозина хора въстават срещу нормата, наречена морал, защото не виждат в нея нещо сериозно и постоянно, което да крепи и запазва техния живот. Като естествена реакция от подобна практика произлезе и лансираното аморално поведение на всички нива, особено в подрастващото поколение. Вече всеки смята за добро това, което той определя като такова, стига с това свое поведение да не пречи на живота на останалите. Хората все повече не търпят някой да им казва кое и защо е морално, с кое следва да се съобразяват и как да го направят. Днешния аморален живот е следствие на подобни сменящи се морални норми. Вече категориите добро и полезно са тъждествени, стремежът към висшето благо е заменен със стремеж към материални блага. Под заплаха е и проходилката на човечеството – семейството, което трябва да бъде гарант за запазване на живота и да ражда и поддържа такъв живот. Днес вече се говори не за липсата на здрави семейства, но за остарялата и излишна брачна институция, наречена семейство. Двама души могат да се обичат и да бъдат заедно без да създават семейство, деца могат да се раждат и отглеждат без семейства. В някои страни се стига още по-далеч – сключват се бракове и между хомосексуални двойки и им се дава право да отглеждат и свои деца. Всички тези действия се смятат освен за правилни, то и за добри и полезни, защото в тях се възприемат и разпознават определени форми на поведение като добри и полезни.

Има още →