Венцислав Каравълчев

През отминалите дни едно решение на Светия Синод на Българската православна църква разбуни духовете в българското общество и стана предмет на остра полемика, която доведе до поредното обществено разделение. Става въпрос за решението на Светия Синод от 29 април тази година „да се споменава името на Негово Величество Симеон Втори, Цар на българите” по време на богослуженията. Настоящата статия няма за цел да разглежда самото решение, за което се изписа достатъчно много (макар и мотивите за него да не станаха известни), а да се опита от църковно-историческа гледна точка да изясни произхода, съдържанието и развитието през вековете на приеманото днес от мнозина като тайнство на Църквата „венчание за царството” на монарсите-християни. Тази необходимост се налага както от факта, че в българската историография липсва подобно изяснение, така и от многобройните спекулации върху това какво всъщност представлява това „венчание” и задълженията, правомощията и най-вече отговорностите, които то поставя пред всеки един монарх.

Идеята за божествения произход, за сакрализацията и деификацията на върховната власт има дълбоки корени в историята. В древен Египет фараоните, от една страна, осъществяват връзката между боговете и хората, а от друга, се явяват земно въплъщение на бог Хор и небесно на Озирис. Римските императори издигат своя култ, чиято кулминация е Октавиановото обожествяване на императора. Паралелно в древната история на човечеството се развиват два модела на управление – първото легитимира властта чрез сакралността на земния владетел, а при второто е налице теокрация от чист вид, при която „управлението на Бога” е „пряко”, без посредничеството на царете. Такава е била теокрацията, която народът на Израил от времето на неговия изход от Египет до времето на св. пророк Самуил познава (срв. 1 Царства 8:8). Този силно харизматичен модел на управление на израилския народ приключва с разделянето на властите при пророк Самуил и първия цар на Израил Саул:

Тогава се събраха всички старейшини Израилеви, дойдоха при Самуила в храма и му рекоха: ето, ти остаря, а синовете ти не вървят по твоите пътища, затова постави ни цар, който да ни съди, както е у другите народи (1 Царства 8:4-5).

Отговорът, който Сам Господ дава на Самуил, показва, че царската власт се ражда, първо, като народно волеизявление и второ, като компромис заради неспособността на избрания народ да живее в общество, ръководено пряко от Бога като негов Цар.

И Господ рече на Самуила: чуй народния глас във всичко, що ти говорят; защото те не отхвърлиха тебе, а отхвърлиха Мене, за да не царувам над тях (1 Царства 8:7).

Бог, Който в Своята безпределна доброта винаги е готов на снизхождение само и единствено, за да събере чедата Си, казва: Иерусалиме, Иерусалиме, който избиваш пророците и с камъни убиваш пратените при тебе! Колко пъти съм искал да събера чедата ти, както кокошка събира пилците си под крилете, и не рачихте (Матей 23:37).

Има още →

Калин Янакиев

Църквата като благовестното общество на Царството

„Слушали сте, че бе казано: „око за око, и зъб за зъб“. Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата. И на тоя, който поиска да се съди с тебе и да ти вземе ризата, дай му и горната дреха. И който те принуди да вървиш с него една миля, върви с него две. […] Слушали сте, че бе казано: „обичай ближния си, и мрази врага си“. Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят…“ (Матей 5:38-44).

Едва ли има други думи на Христос, казани на земята, които да са станали жертва на толкова превратно и чуждо на намерението им тълкуване. Поради това тълкуване почти във всички векове на историята християните са били подигравани и подлагани на издевателства като люде с „овчедушно” учение, проповядващо позорна пасивност и примиренчество. С ехидна злост са хвърляли в лицата им упрека, че отстъпват от учението на собствения си Бог, когато са си позволявали да издигнат глас в защита на накърнен морал или срещу цинична агресия. Осъждали са вярата им като създаваща „етос на статуквото”, инфилтриращ в историческия свят на „героичните свершения” дълбинен и пагубен „нихилизъм” (Ницше).Но именно когато (както е обичайно) бъдат четени откъснати от своя контекст, в тези думи би трябвало да блесне нещо, което да обърка издевателите. Защото, ако наистина това са думи, заповядващи просто пасивност, ако са нареждания за едно (немъжествено, противоестествено) непротивене на злото, то защо те го правят по толкова странен – прекомерен за вменената им цел начин? Та ако на християните действително е наредено чисто и просто да не се противят на извършваното по отношение на тях зло – да не отвръщат на плесницата, която някой им удря по „дясната страна” – защо Иисус ги учи да го правят, като им заповядва още, свръх това, да обърнат за плесница към нападателя и другата? Защо, ако им се нарежда чисто и просто да се примиряват с отнемането на онова, което им принадлежи (ризата), Христос ги кара да го направят като още, свръх това, отдадат на отнемащия им я и „горната дреха” (която последният все пак не е поискал)? Защо, ако им е заповядал чисто и просто да не се отнасят към онзи, който се държи с тях като враг, с подобаващата за враждебността му враждебност, Господ ги наставя още, свръх това, и да „благославят” този враг? Не се ли вижда достатъчно ясно, че в думите на Христос към учениците Му има заповед по-скоро за някаква особена, парадоксална активност, а не за пасивност и примиренчество? А това самото вече подсказва, че те, изглежда, въобще и не изричат тъкмо това странно и противоестествено учение, което им вменяват, но нещо съвсем, съвсем различно.За да го разберем обаче, наистина е нужно да върнем цитираните думи на Христос към учениците Му в техния автентичен и – най-важното – цялостен контекст, контекста на Евангелието. Да излезем от станалия през вековете толкова привичен (и за самите християни) навик да се гледа на това Евангелие като на книга, събрала афоризми, притчи, максими „за живота”, които могат да се цитират и привеждат сами за себе си. Да си припомним, на първо място, какво въобще означава в превод заглавието на тази книга – „Евангелие”. Защото, щом тя се нарича така, то значи тя е книгата, която съдържа в себе си не нещо друго, а определена „вест” – съдържа една „блага” вест, а именно „Благата вест” на Христос, че „се е приближило (вече) Царството небесно” (срв. Матей 4:17), че ето, приижда, настъпва вече в този свят „Царството на Бога и Неговата правда” (Матей 6:33).Трябва да се припомни следователно, че думите, заради които християните толкова дълго и толкова упорито са осмивани и подигравани като „овчедушни нихилисти”, са изречени от Христос в контекста на Неговата вест, на Неговото Благовестие за идващото Царство и значи, именно като смислово произтичащи от и свързани с това Благовестие трябват да бъдат четени и разбирани. Те въобще – не бива да пропускаме да обърнем внимание на това – са казани от Христос на учениците Му в началото на Неговата проповед, възвестяваща Царството, и защото „се е приближило” (и преди всичко за тях се е приближило) Царството, на което им предстои да станат жители.

Това е първото. От което следва и второто: че щом това е така, то за „този свят”, за „този еон”, в който въпросната вест се възвестява, са настъпили „последните дни” и той – от света, в който хората са живели отначало – се е превърнал в „стария свят” („стария еон”), в който е „остаряло” и вече е при своя край и всичко, което е имало валидност и сила за него. Но ето защо всички онези, които живеят и слушат Христос, в тези „последни дни” на „стария еон” (и вече са предопределени за новия) би трябвало да се научат в какви отношения трябва да се поставят с (вече) отиващото си. Защото те вече принадлежат, още отсега принадлежат на нещо отвъдно нему, на нещо окончателно и всеразрешаващо.И ето, Христос започва да обяснява това, като казва първо (първо по ред в тази същата Проповед на планината, в която са казани „скандализиращите” думи): „Блажени са…”. Блажени са сиреч всички, които по един или друг начин страдат в стария свят – плачат, жадуват, търпят гонения – защото тям предстои да бъдат утолени във всичко. След това казва (за тези „блажени”), че тяхната праведност, именно като предопределени жители на Божието царство, безспорно трябва да надмине тази „на книжниците и фарисеите”, и в тази връзка разгръща пред учениците известните Си противопоставяния: „Слушали сте, че бе казано на древните” („не убивай”, „не прелюбодействай”, „клетва не престъпяй” и така нататък), „Аз пък ви казвам” („всеки, който се гневи на брата си без причина, виновен ще бъде”, „всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си” и така нататък), за да стигне накрай до заповедите, които ни интересуват и които следователно, вижда се, не са нищо друго освен заповеди за съвършената свобода, която трябва да придобият синовете на Царството в отношенията си със „стария еон”.

Следователно с думите, които Христос казва на учениците Си, Той им нарежда не нещо друго, а как трябва – като Негови ученици – да се отнасят (вече) към света, в който Благата вест е прозвучала. Те, става ни ясно сега, трябва да бъдат в него като „чужденци”, като люде, които в него не са от него, които, бидейки вече откровени като поданици на едно горно отечество, остават в „чужбината” на „този свят”, но носят, трябва да носят, в него „имунитета”, с който ги е снабдило царственото „отечество”.Но ако думите на Христос към учениците Му бъдат прочетени по този начин, тоест като думи, изречени в порядъка на изложението на Благата вест, на проповедта на „Евангелието”, то те веднага разкриват един съвсем различен от вменявания им смисъл. И най-същественото – веднага става разбираемо и логично онова, което при привичното им (но неправилно) четене изглежда като „прекомерност”. Защото на онзи, „който иска да се съди с тебе и да ти вземе ризата”, затова „дай и горната дреха”, понеже тук въобще не става дума за това да не се съпротивляваш на посегателството, да не браниш своето, а да покажеш свободата си. Нито ризата, нито горната дреха за теб, на когото е благовестено от Самия Цар, че вече е тук Царството Му, са вече „твоето”, ултимативно „необходимото”, онова, от което си зависим (и затова трябва да го браниш за себе си). Както ризата, така и горната дреха са вехтории от „стария свят”, които ти носиш в неговата „чужбина”, но от които вече – като благоизвестéн жител на един загърбващ го, заменящ го със себе си „нов свят”, като един жител на бъдещето, все още ненапуснал окончателно миналото – ти си съвършено свободен. И ризата, и горната дреха са вече достояние не на твоя, а на този „чужд” на теб свят. Ти си облечен в несравнено по-скъпоценна дреха и споменатите „риза и горна дреха”, макар все още надянати върху теб, вече въобще не ти „трябват”. Те – както и всичко, всичко от този свят, за което обитателите му са готови да се „съдят”, защото само с него могат да бъдат живи – са за теб нещо надживяно, нещо, което все още не си съблякъл само защото, застанал на прага на стария си дом, все още не си го прекрачил. Ето защо прочее от онзи, „който иска да се съди с тебе и да ти вземе ризата”, ти не просто не бива да се отбраняваш (да му се противиш „в съда” на този свят), но трябва да му оставиш „и горната дреха”. Трябва, защото нямаш повече „дела” за водене в „този свят”, ти си свободен от него, не принадлежиш повече на неговата „юрисдикция”. И това произтича тъкмо от провъзвестената ти Блага вест, логично е да го приемеш като нещо, което трябва да правиш, ако вярваш в Благата вест. Защото, ако Царството е тук, в благовестящия го Христос, Който и е неговият Цар – избралият ни, призовалият ни да Му станем „поданици” – то ясно е, че точно затова, като ни припомня какво ни е било казано, когато сме били още поданици на света, от който ни взима, Той ни заявява сега: „Аз пък ви казвам”… „Казано ви бе: „око за око, зъб за зъб”, „Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата”. Базисната грешка следователно при четенето на тези думи, която ги прави и така скандализиращи и подвеждащи, е, че те се тълкуват като адресирани към едни и същи с древните люде, към люде, обитаващи един и същ с древните свят, а не есхатологически. Това обаче не е така. Те са казани за един друг свят и затова са различни от казаните на „древните”. Защото именно в стария свят, в който дяволът е бил господар, доброто е трябвало да се налага със сила над злото и за да не надделява злото, на него е трябвало да се противостои със зло. В стария свят, значи, ако някой ти е удрял плесница, ти или е трябвало да му отвърнеш с плесница, за да спреш, отблъснеш злото, или, ако си се оказвал безсилен да го сториш, е трябвало да се свиеш, да претърпиш, да се примириш със злото му. В света на Царството обаче, което Христос сега благовести на учениците, дяволът е осъден и доброто вече не съществува само като недопуснатост (възпрепятстваност) на злото чрез Закона, ами – само по себе си, свободно и суверенно в Бога, Който е Господарят на това Царство. Но ето защо и избраните вече от света за това Царство, научилите от Самия Благовестващ им Негов Цар, че за „този свят” са дошли „последните дни”, трябва да знаят, че те са свободни от неговото зло. Злото му вече не бива да ги засяга. Те нито вече ще трябва да са задължени да отвръщат на плесницата с плесница, нито ще трябва да я претърпяват , ако не могат да ѝ отвърнат. Те не могат да бъдат вече пленници на злото – нито като въздаятели, нито като потърпевши, защото стават „синове на небесния Си Отец”, а Той е неуязвим, защото е Любов.Та ето, Самата Любов, Която се възцарява в сетните дни на стария еон, им казва: „да се не противите на злото” му. Вие вече сте свободни от него, защото сте в царството на любовта, защото сте „поданици” на любовта, а тя нито въздава (защото обича), нито претърпява и бива уязвена (пак защото обича). На онези, на онези преди Благовестието „бе казано: око за око, зъб за зъб”. На вас обаче Аз пък казвам – вие сте свободни от атаките на злото. Ако ви ударят плесница по дясната страна, нито отвръщайте, нито се свивайте и скривайте, но обърнете им и другата. Защото, като жители на Царството, нямате вече „врагове” (на които да бъдете на свой ред врагове или на които да оставате жертви). Вие сте поданици на небесния Отец, Който нито е враг някому, нито има враг, на когото да може да стане жертва, но като съвършена Любов „оставя своето слънце да грее над лоши и добри и праща дъжд над праведни и неправедни” (Матей 5:45).

Християните следователно са не народ от „нихилисти” и „слабаци”, а народ избран (и отделен) от света за жителство в другия (новия) свят, идващ в Христа – народ свободен от и сред народите на този свят; не „етнос” (народ в светския смисъл на тази дума), а „лаос”(народ в есхатологичния смисъл на това понятие и „значи” – народът на Църквата).

Църквата като Тяло Христово

Според така нареченото в християнското богословие „органологично учение” за Църквата, разгърнато от св. апостол Павел в дванадесета глава на Първото му послание до Коринтяни, тя, Църквата, бива уподобена на човешко[то] тяло.

Църквата е „тяло” и на това тяло апостолът на първо място дава неговото идентифициращо го определение – казва сиреч какво по-точно „тяло” е тя, чие „тяло” е. И ето, той казва: Църквата е Тяло[то] Христово – Тялото „Христово” е, доколкото „душата”, която го одушевява, или, по-строго: Личността, Която е в него, на Която то е „тяло”, е Сам Христос.След Своето Възкресение, след като е „победил света” (срв. Иоан 16:33), Христос е в Църквата като в Свое Тяло и Църквата е именно пребиваващото във времето Негово Тяло. „Тялото” обаче въобще – и това е същността на „органологичната” метафора за Църквата – е нещо раз-член-ено, съставено от множество „членове” (органи), които всичките са все негови, на това тяло „членовете” (органите), доколкото са одухотворявани от все неговия, на „тялото”, един дух. Ето защо, както е раз-член-ено в много „членове”, така тези пък „членове”, доколкото са одухотворявани от един и същи дух, се съчленяват в една интегралност, в една (много-членна) монада – тялото.

В органологичната метафора на св. апостол Павел, както може да се забележи, има една трудност, която трябва да бъде просветлена. Защото апостолът, както казахме, говори за Църквата като за Тяло „Христово”, а същевременно в метафората това Тяло е одухотворявано, оживявано от един „Дух” – от, безспорно, Духа Свети, от третото Лице на Св. Троица (срв. „Има различни дарби, ала Духът е един и същ”, 1 Коринтяни 12:4; „Защото чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло… и всички с един Дух сме напоени”, 1 Коринтяни 12:13). В какъв смисъл тогава Църквата се идентифицира като Тяло на Христос, а същевременно живот на „членовете” ѝ дава Светия Дух?Отговора на този въпрос намираме в думите на Самия Спасител в Неговата прощална беседа с учениците (апостолите) на Тайната вечеря, предадена ни от св. Иоан Богослов в глави 14-16 от Евангелието му. В тази беседа Иисус, утешавайки онези, от които предстои да бъде взет през тази нощ, ги уверява: „Няма да ви оставя сираци; [пак] ще дойда при вас” (Иоан 14:18). Забележително е обаче, че Той казва това във връзка с обещанието Си, че ще помоли Отца да даде на оставяните „друг Утешител” и това е „Духът на истината” (Иоан 14:16). „Той – казва Христос – … във вас ще бъде” (Иоан 14:17). От тези думи следователно става ясно, че подир увенчанието на Своя подвиг, подир Страстите, Възкресението и Възнесението при Отца, Христос „ще дойде” при Своите, но чрез единосъщния с Него Дух Свети. В Него, в Духа, Той, Христос, „ще дойде” при Своите, защото пак по думите Му от тази прощална беседа Духът Свети ще има мисията именно Него да „прослави” – „от Неговото да вземе и да възвести” на учениците (срв. Иоан 16:14). „Кога дойде Утешителят, който Аз ще ви пратя от Отца, Духът на истината, Който изхожда от Отца – казва Христос, – Той ще свидетелствува за Мене, а и вие (подразбира се именно, че доколкото Духът ще пребъдва във вас) ще свидетелствувате” (Иоан 15:26-27).И тъй, Христос е победил света и ще дойде при него в Духа; ще дойде във всички „Христови” и във всеки „Христов” и това Негово „идване” в Духа ще е и раждането на Църквата – Неговото присъствие тук след края на спасителния Му подвиг (което и се изпълнява в деня Петдесетница, когато първо апостолите приемат Духа във вид на огнени езици – вж. Деяния апостолски 2:1-4). Но ето – и тук е началото на органологичното учение за тази Църква на св. апостол Павел – Той ще дойде във всеки един от всички „Христови”, от всички „нас”, които „в Христа се кръстихме и в Христа се облякохме” (срв. Галатяни 3:27) в определен Свой аспект, произтичащ и от нашите иманентни качества, тоест ще ни дари със специфичен духовен дар на „Христовост”, със специфичен дар на Духа (харизма). В най-голяма дълбочина в тази много-различност на даровете (харизмите) е и основанието на вътрешноцърковното раз-член-ение, а оттук и на така наречената църковна иерархия.Така, чрез Духа, Христос в едни „Свои”, в едни „Христови”, ще „дойде” със Своето Пастирство, ще ги дари със Своето пастирство, за да продължат – те, имайки тази харизма, като Него, да „пасат Неговите овци” (срв. Иоан 21:16). Чрез Духа, значи, Христос ще дойде в тях с Пастирството Си, за да бъдат те в Тялото Христово „пастирите”, епископите. В други по-нататък Той ще дойде със Своето учителство, ще ги дари със Своето Учителство, за да продължат те, имайки тази харизма, да „научават (както го е правел и Той) всички народи” (срв. Матей 28:19), за да бъдат в Тялото Христово учителите, презвитерите (защото първоначално „презвитерите църковни”, буквално старейшините, стареите от Божия народ, са били тъкмо онези, които са учителствали в него). В трети още по-нататък Христос „ще дойде” със Своята Диакония, със Своето – нека не се смущаваме от думата – Прислужничество, за да продължи чрез тях да бъде „среди нас като прислужник”, какъвто бе и сред учениците Си на Тайната вечеря, когато взе убрус, препаса се и започна да мие нозете им (срв. Иоан 13:4-5 и също Лука 22:27) – и това в Тялото Христово ще бъдат дяконите. Накрай, в четвърти – Христос „ще дойде” със Своето Пророчество, ще ги дари със Своето Пророчество, за да имат те в тази харизма силата „да изпитват духовете” (1 Иоан 4:1) и да свидетелстват за Царството, за да бъдат те в Тялото Христово изпитващите и възвестяващите – потвърждаващите с пророческото „амин”, тоест лаосът, лаиците (по-късно, в особено подчертан смисъл, онези от тях, които избират пътя на перманентния подвиг на молитвата и съзерцанието, на трезвението в развързаност от попеченията за света – монасите).Както се вижда следователно, доколкото всеки дар е все дар на Духа, с който Христос ще бъде при нас, с който изпълнени, ние няма да сме без Христос, няма „да сме сираци”, ние всички ще сме дарени с един Дух и в Този един Дух ще бъде все Той, Христос. В своята съвкупност даровете Му ще бъдат дареният нам в Духа Христос, ще бъдат Христос-в-нас – в нас „многото”, които пък, всички, ще сме поради това присъстващият-с-нас-Христос. Точно така го обяснява и апостолът, когато казва: „Всичко това (тоест в нас) го произвежда един и същият Дух, като разпределя всекиму поотделно, както си иска” (1 Коринтяни 12:11). Поради това „както тялото е едно, а има много членове и всички членове на едното тяло, макар и много, са едно тяло – тъй и Христос (сиреч – в Тялото Си, в църквата Си)” (1 Коринтяни 12:13). Ето защо също ние, многото, ще бъдем Христос-в-нас, ще бъдем (вече духовното) Тяло на Христос на земята, духовното Тяло Христово. И доколкото сме много, в които е все Христос, ще бъдем Неговото Тяло, раз-член-ено в многото Си „членове”, а доколкото пък сме много, в които е все Христос, ще бъдем Неговото Тяло, съ-член-ено от тия „многото”.

В това Тяло, обръщам отново внимание, не просто люде, а Христос ще пастирства в онези, които е удостоил с дара на пастирството, които е дарил не с някакво тяхно, а със Своето Пастирство (епископите). В това Тяло пак Христос ще учителства в онези, които е удостоил да дари не с някакво тяхно, а със Своето Учителство (презвитерите). В него пак Христос ще дяконства в онези, които е удостоил с Диаконията Си (дяконите), и накрай, в него пак Христос, Христос ще пророчества, ще изпитва духовете и ще вести Царството в онези, в които е „дошъл” не с някакво тяхно, а със Своето Пророчество и благовестничество (лаиците, монасите).Но и пастирството, и учителството, и дяконията, и пророчеството, и свидетелството, с които Христос ще е в Своите Си и с които те ще са с Него в Църквата, както се вижда, са все служения. Тоест Христос пак „ще дойде при нас”, „няма да ни остави сираци”, за да продължи – всъщност – да служи. В пастирите (епископите) да служи като Пастир на всички други; в учителите (презвитерите) ще служи като Учител на всички други, в служителите (дяконите) ще служи като Дякон на всички други, в „пророците” (в монасите, в лаиците) ще служи като Пророк на всички други. По този начин служението на всеки в Църквата ще служи на всички в нея и така всички ще служат един другиму Неговото служение.

В тази Църква следователно, действително, „всичко и във всички е Христос” (срв. Ефесяни 1:23). Затова всички без изключение са все членове на Неговото Тяло, членове „Христови”, но същевременно Христос е в тях всичките с много-различните Си дарования за служение. Ето как Христос, дошъл в Духа Свети, е Тяло, раз-член-ено на Своите „членове”, които си служат един на друг, и ето как Христос във всеки от тях служи на всички отново.Защото, ако Христос идва в нас в Духа Си по различен начин, то нима, идвайки у едни, у епископите, с дара на Своето Пастирство, Той не идва, за да служи чрез тях отново на всички – за да имат в епископите всички на земята Христос-Пастира? А нима, идвайки у други, у презвитерите, с дара на Своето Учителство, Той не идва пак, за да служи чрез тях на всички в Тялото и всички в Тялото да имат в презвитерите Христос-Учителя? Нима по-нататък, идвайки у трети, у дяконите, с дара на Своята Диакония, Той не идва отново, за да служи чрез тях на всички в Тялото и всички в Тялото да имат в дяконите Христос-Прислужващия на Вечерята? Накрай, нима, идвайки при четвърти, при – най-общо казано, лаиците – с дара на Своето Пророчество и благовестничество, Той не идва чрез този дар, за да служи на всички в Тялото и всички в Тялото да имат в лаиците Христос-Пророка, Христос-благовестителя? Ако, значи, надарените било с учителство, било с дякония, било с изпитване на духовете нямаха всред себе си преди всичко дарените с пастирството, те всичките, с всичките си дарования, не биха имали все в себе си пълния Христос, не биха имали Пастира си. Но също и ако надарените с пастирството нямаха в Тялото още даровете на учителите, на дяконите, на пророците, те също, макар да са надарени с такъв първенствуващ дар, не биха имали в него пълния Христос. Не биха имали в него, Учителя Си, Прислужника Си, ако щете, Пророка Си, Който, като изпитва и тях, когато е нужно, дори да ги изобличава. Това е, което св. апостол Павел казва, разгръщайки органологичната метафора: „защото и тялото – казва той – не се състои от един член, а от много… и не може окото да каже на ръката: не ми трябваш, нито пък главата на нозете: не ми трябвате” (1 Коринтяни 12:14, 21). Това, най-накрай, е и онова, което апостолът казва – че ние, многото, съставяме едно тяло, доколкото във всички нас присъства на света в Духа Свети, Христос, а отделно „един другиму сме членове” (Римляни 12:5). Един другиму, доколкото Христос е във всеки от нас, многото, със специфичната дарба на Духа, тъй че в Църквата всеки е служител на всички останали и само пълнотата на всичките служения е пълнотата на Христос, Чието Тяло е Църквата, съборна в самата себе си, на всяко едно място.

Църквата като лечебница

„Бог е по-велик от греха. Изповедалнята не е стая за мъчения, а място, в което милостта на Бога ни дава сили да продължим нататък.” Това заяви неотдавна първосвещеникът на римокатолиците, папа Франциск.Разбира се, погледнато абстрактно, това знае добре и всеки православен свещеник и мирянин. Но има, ще трябва да признаем това, и една раздразнена, сърдита настроеност на някои православни църковни люде, когато обсъждат в обобщен порядък така наречения секуларен и либерален свят, обграждащ Църквата им отвсякъде. Той, убедени са тези „сърдити православни християни”, е така препълнен от грехове, които извършителите им дори не съзнават, не преживяват като грехове, че по-добре би било Църквата да стои на колкото се може по-голяма дистанция от този свят и неговите „жители”. А когато въобще се обърне към тях (за да заяви, да подчертае тази дистанция), тя трябва само да обяви в най-сурова форма как нарича деянията на тия външни на своя език. „Блудници” са всички мъже и жени, които влизат в не-брачни и промискуитетни сексуални връзки, „прелюбодейци” са всички, които нарушават брачната си клетва, „убийци” са жените, които по една или друга причина прекъсват своята бременност.Ни най-малко не оспорвам тези наименования. Мисля си обаче дали наистина никак, никак не се чувства наранена и виновна една млада жена от „либералния свят”, когато след неблагоразумието си да зачене от случайна връзка, когато е още на самия праг на самостоятелния си живот и при сложните социални условия, в които живеем, със сигурност не може да започне работа, за да се грижи за едно дете, реши да постъпи „както правят всички жени”. Дали наистина след „оперативно-козметичната” процедура по изстъргването на плода ѝ, тя не преживява никаква екзистенциална криза? Ако това би било така в масовия случай обаче, ще трябва да приемем също, че тайнството на зачатието и майчинството (заради което Църквата осъжда абортите) не лежи в самите основи на сътворената от Бога човешка природа, а е чисто и просто културно обусловена от патриархалния живот „ценност”, която съвременната култура е дезактуализирала, заменяйки я с „ценностите” на индивидуалистичния автономизъм и ултимативното преимущество на „себереализацията”. Но тогава Църквата чисто и просто отстоява нормите на една – (предмодерната) култура срещу нормите на друга – съвременната градска индивидуалистична цивилизация. Антагонизмът е, значи, не между естественото за човешката природа и чуждото на нея, извращаващото я, а между исторически обусловени и значи, релативни „социални норми”. Доколкото, като християнин, не смятам, че е така, осмелявам се a priori да бъда убеден, че абортите, промискуитетът, изневерите, дори когато се практикуват, неминуемо нараняват дълбинно практикуващите ги. Осмелявам се даже да мисля, че населението на „либералната култура” в мнозинството си се състои тъкмо от дълбинно уязвени, екзистенциално себеусъмнени хора, които само на повърхността изглеждат самоуверени, безгрижни и дори нагли. Но в такъв случай, когато Църквата, в лицето на своите „ревнители”, хвърля срещу тях най-ветхозаветно звучащите определения на техните постъпки, дали тя не затваря пътя им към себе си? Та ако в незрялата душа на младо момиче внезапно прокърви някаква дълбочина, в която се открива пустотата и унинието на промискуитетния живот, който води от години, как би го изразила тя, ако не с объркания и косноезичен лепет: „обърках се”, „искам да се върна пак в детството си”, „искам някой да ми обясни, да поговоря с някого” и така нататък. Само че, ако търсейки с поглед наоколо си кому да адресира този лепет, премине с очи към Църквата и вече е чула как нейните служители я наричат заради вършеното от нея (и внезапно натежало ѝ, „опустяло ѝ”) – дали няма тутакси да реши – „о, тук за мен е затворено, за Бога аз съм „блудница”, в тази територия на мен ми е прочетена присъда, аз съм подведена под член (канон) еди-кой си и за мен тук няма път”. Или пък лекомислено отърчалата в гинекологична клиника девойка, за да приключи с „тази неприятност”, и която веднага след като се е събудила от упойката, най-неочаквано за себе си е осъзнала: „аз погубих свое дете” (защото това ѝ казва природата ѝ) – дали ако в паниката от невъзвратимостта в мисълта ѝ проблесне Църквата – тя няма да побегне от името ѝ, защото „там аз вече съм убийца”?Да, разбира се, и първата, и втората жена би могла да влезе в Църквата, да се срути и открито да каже: „Аз станах блудница, аз станах детеубийца. Господи, помилуй мен, осъдената!”. Но ние всички добре знаем, че това е крайно трудно и се случва много, много рядко. Знаем (защото всички знаем механизма на действието на греха), че първият рефлекс на осъзнатия грях е страхът. Страх ме е, страх ме е да изрека какво станах: „убиец”, „блудник”, „крадец”. Още повече не желая да го чуя за себе си. Затова и започвам, искам да започна с „обърках се”, „не знаех”, „не знам защо го направих”, „аз не съм такъв човек”. И търся някого, който е склонен да изслуша тогава този мой жалък, малодушен лепет. Да бъде склонен търпеливо и мълчаливо да го слуша, да го приема, да не говори – най-вече да не говори, тъй че постепенно самият аз, едновременно успокоен и засрамен от неговото мълчание, да достигна до куража и потресението да изрека „да, да – аз убих, аз съм блудник”.Всъщност точно така се държи в Евангелието Христос. Когато довеждат хванатата в прелюбодеяние жена (Иоан 8:3-11), ние не Го чуваме с нито една дума да засяга нейния грях, но същевременно – и това е много важно – Той не го отрича. Когато се обръща към обвинителите ѝ с думите „който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея” (Иоан 8:7), Той казва: който, за разлика от нея, която е грешница, не е грешник, нека пръв я накаже. И когато по-нататък прочета, че обвинителите ѝ са се разотишли , а останал насаме с нея, Христос е мълчал, и наведен надолу, е пишел нещо по земята (срв. Иоан 8:8), аз не мога да не бъда убеден, че точно в този момент прелюбодейката с най-голяма сила е осъзнала своя грях. Мълчанието на Христос пред нея, непостижимо деликатното навеждане на очи (за да не я посрами, за да не види тя в очите Му как я вижда в греха ѝ) най-вероятно ще да са я ударили по-силно от камъка, с който обвинителите ѝ са се готвили да я замерят. И тя се е срутила. Срутила се е едва тогава. Защото преди това – оглушена от виковете на дюдюкащата тълпа, от крещяното в лицето ѝ име на престъплението ѝ – тя единствено се е теглила, мъчила се е да се отскубне, пазила се е, бягала е с греха си и от греха си. Сега обаче, насаме с Мълчащия, тя го е осъзнала. А след промълвеното от Него „и Аз те не осъждам” (Иоан 8:11) тя сигурно дори вътрешно се е взривила: „и Ти не ме осъждаш? Мен? Прелюбодейката?” – потресено е произнесла тя истинското име на своя грях. И самото му произнасяне го е снело от плещите ѝ. Защото наистина в тази сцена, която е протообраз на „изповедалнята”, става ясно, че „Бог е по-велик от греха”, че Той го нарича със собственото му име не за да низвергне извършителя му, а като го прониже със светлината Си и покаже целия му мрак, да накара човека, ужасéн, да го избълва от себе си.
______________________

*Източник – http://www.hkultura.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Калин Янакиев и новозаветни сюжети. Източници – Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Pk.

Eпископ Дмитрий (Ройстер)

Глава двадесет и осма

Пазете се от лъжливите пророци, които дохождат при вас в овча кожа, а отвътре са вълци грабители: по плодовете им ще ги познаете. Бере ли се грозде от тръни, или смокини от репей? Тъй, всяко добро дърво дава добри плодове, а лошо дърво дава лоши плодове: не може добро дърво да дава лоши плодове, нито лошо дърво да дава добри плодове. Всяко дърво, което не дава добър плод, отсичат и хвърлят в огън. И тъй, по плодовете им ще ги познаете (Матей 7:15-20).В цялата проповед на планината нашият Господ говори за царството на Бога едновременно като за днешна реалност, началото на което е поставено в света с Неговото идване и като крайно осъществяване на Божия замисъл за човечеството в бъдещия свят. Той описва живота, който трябва да водят онези, които стават Негови ученици, а следователно поданици на царството. Той посочва пътя, който води към вечен живот заедно с Него в царството.

Към края на проповедта Господ говори за нещата, които могат да станат пречка за онези, които искат да Го следват. В двата стиха, които разгледахме в предната част, Го откриваме да казва, че човек наистина трябва да направи обмислен избор – първо да Го изповяда („тесните врата“) и после да Го последва („стесненият път“).

Тъй като има толкова много възможности пред човека, особено в нашето плуралистично общество, за голям брой хора Иисус Христос и Неговият път са просто една от многото възможности да се задоволят „духовните потребности“ на човека. От чисто светска гледна точка, да избереш Христос може да е много непривлекателно; без значение колко много опити може да е имало да се нагоди Христовото учение към изискванията на обществото, остава си фактът, че Неговата истина, всичко, което Той е казал за Бога и човека, е абсолютната истина, а тя не може да се приспособява към различните времена и места.

Не само обществото като цяло, с популярните си тенденции, новия си морал и всеобщото си вероотстъпничество, ще направи следването на Христа трудно, но ще има и много сладкодумни, обаятелни и популярни лидери, които ще изопачат истината и ще привлекат множество последователи. Те може да изглеждат като истински пратеници на Бога и да изглежда, че помагат на другите да бъдат истински ученици на Христа, но всъщност те ще бъдат лъжливите пророци, за които Господ ни предупреждава. Те ще подлъгват паствата, понякога нарочно, но често, защото те вече са били сами подлъгани.

„Лъжливият пророк“ не е нова идея за учениците, защото във времената на техните праотци е имало много такива. Божият народ е предупреждаван за тях многократно (вж. Второзаконие 13:1-5; Иеремия 6:13; 23:16-32; Иезекиил 22:23-28; Софоний 3:3). Господ не само ще повтори това предупреждение (Матей 24:5, 10¬:11), но и апостолите ще кажат на християните да внимават за лъжливи учители, апостоли и пророци (Деяния апостолски 20:29; 2 Коринтяни 11:13-15; 1 Иоан 4:1; 2 Иоан 1:7).

Най-очевидният лъжлив пророк е онзи, който учи във вяра, в която той сам не вярава. Няма значение колко големи са неговите познания, няма значение колко добре говори и няма значение колко последователи може да привлече и да бъде възхваляван за талантите си, липсата му на вяра и неговата неискреност могат само да отклонят другите от правия път.

Свети апостол Петър казва, че е имало „лъжепророци между народа, както и между вас ще има лъжеучители, които ще вмъкнат пагубни ереси и, като се отричат от Господа,… и мнозина ще последват тяхното разпътство, и поради тях пътят на истината ще бъде похулен“ (2 Петр. 2:1-2). И тъй, еретикът е друг лъжепророк и неговото учение ще бъде причина за покваряването на мнозина. Първата и основна ерес е, разбира се, „отричането на Господа“ или, както казва св. Иоан, „защото в света влязоха мнозина прелъстници, които не изповядват, че Иисус Христос е дошъл в плът; такъв човек е прелъстник и антихрист“ (2 Иоан 1:7). В тази ерес се включват всички лъжливи учения, древни и съвременни, за това кой е Христос и каква е мисията Му. Много съвременни „християнски“ учители преобразяват Господа според собствените си идеи или според вкусовете на времето. Те „разказват измислици от сърцето си, а не това, що иде от уста Господни“ като лъжливите пророци от стари времена (Иеремия 23:16).Лъжепророк е онзи, който подвежда хората за това какво Бог иска от тях. Той Го прави снизходителен Бог, Който е търпим към и дори благославя каквото и да се хареса на човека да направи. Той превръща пътя на Христа в леко постижимо удоволствие. Той превръща пътя на Христа в лековата религия, като изхвърля наказанието, рая и ада на заден план и убедително опровергава твърдението на Господа, че който тръгне след Него, трябва да се отрече от себе си и да поеме кръста Му. Той обещава спасение веднага, материално богатство и излекуване. Той може и да съумее да покаже знаци и чудеса, за да потвърди учението си, но знаците и чудесата не са винаги от Бога, а със сигурност не са, ако те изопачават Евангелието на Иисуса Христа. Божият народ е предупреден за това:

Ако се дигне сред тебе (някой) пророк, или съновидец, и ти покаже личба или чудо, и се сбъдне тая личба или чудото, за което той ти е говорил, па и каже: „да вървим след други богове, които ти не знаеш, и тям да служим“, – ти не слушай думите на такъв пророк, или на такъв съновидец; понеже чрез това Господ, Бог ваш, ви изкушава, за да узнае, обичате ли вие Господа, вашия Бог, от всичкото си сърце и от всичката си душа. Господа, вашия Бог, последвайте, от Него се бойте, заповедите Му спазвайте и гласа Му слушайте, и Нему служете и към Него се привързвайте (Второзаконие 13:1-4).

Един лъжепророк създава чувството, че няма противоречие между пътя на Иисуса Христа и пътищата на този свят. Той пренебрегва предупреждението на Господа, че „ ако светът ви мрази, знайте, че Мене преди вас е намразил“ (Иоан 15:18) и блаженството „блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене“ (Матей 5:11). Накратко, лъжепророци са онези, които казват, „мир! мир!“, а мир няма“ като лъжепророците от древни времена (Иеремия 6:14).

Глава двадесет и девета

Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец небесен. Мнозина ще Ми кажат в оня ден: Господи, Господи! не в Твое ли име пророкувахме? И не в Твое ли име бесове изгонвахме? И не в Твое ли име много чудеса правехме? И тогава ще им кажа открито: никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие (Матeй 7:21-23).

Господ говори с авторитет от началото на тази беседа или проповед. Той, като пророците преди Него, обявява волята на Бога за човека и разкрива подробно какво трябва да бъде поведението на онези, които ще Го последват. Но за разлика от древните пророци, Той не започва Своите поучения с твърдението, че „слово Господне е било към Него“. Той оповестява Божията правда и говори за Царството на Бога, без да споменава каквато и да било роля, която да Му е била отредена. Той говори и поучава „като такъв, който има власт“ (стих двадесет и девети), а по-късно ще се каже за Него, „Никога човек не е говорил тъй, както Тоя Човек“ (Иоан 7:46).Той непрестанно ни насочва към връзката на човека с Бога, тоест към Своя Отец, Който е на небето, без все още да определя Своята собствена функция и място в тази връзка. Сега обаче в стихове двадесет и първи и двадесет и втори, откриваме поразителна разлика; Той вече не е оня, който просто оповестява Божията воля. Той е точно Този, Който се нарича „Господ“, или ще бъде наречен „Господ“, от онези, които желаят да влязат в царството небесно. Той очевидно ще бъде техният съдия: „Мнозина ще Ми кажат в оня ден… и тогава ще им кажа открито: никога не съм ви познавал…“ По-късно, Той ще премахне всички съмнения както за естеството на съда, така и за Своето положение на Съдия. „А кога дойде Син Човеческий в славата Си, и всички свети Ангели с Него, тогава ще седне на престола на славата Си, и ще се съберат пред Него всички народи…“ (Матей 25:31-32).

Особено важно е да се отбележи, че Господ говори тук за спасението на хора, които по някакъв начин през живота си ще се смятат за Негови ученици. Те ще знаят, че Той е Господ, и ще се обърнат към Него, ще призоват името Му в молитва. И така сега чуваме Иисус да казва, че простото Му признаване за Господ и призоваването Му не е достатъчно да осигури влизане в царството небесно. Какво тогава трябва човек да направи, за да се спаси? Нищо не може да е по-ясно – той трябва да изпълнява волята на Отца си на небето. Изповядването на вярата, заявлението, че си последовател на Иисус Христос, трябва да бъде последвано и подкрепено от този вид живот (отново Божията правда), за който Той говори в цялата проповед на планината. Виждаме, че вярата и делата вървят ръка за ръка и че старият спор – кое е нужно за спасение? – е безсмислен. Немислимо е някой да бъде привлечен към Христа, да приеме Неговото учение, да Го изповяда като такъв, какъвто Той определено потвърди, че е, и после да стигне до извода, че няма значение как живее живота си и че, противно на всичко, което Господ казва, той няма да бъде съден за нещата, които е направил. Такъв човек в действителност би заменил Божията воля със собствената си; той ще изработи за себе си различна правда, грях, в който св. апостол Павел обвинява Израил (Римляни 10:3). (Имало е, очевидно, объркване между „делата на закона“, тоест обредните дела или изпълняването на обредите, чрез които човек не се спасява, и „добрите дела“ които са резултат от вярата в Христа.

В стих двадесет и първи Господ говори за всички онези, които биха заявили, че са християни. В стих двадесет и втори обаче акцентът сякаш се променя към онези, които са приели водещи позиции в християнската общност или са станали дейни разпространители на вярата в Иисус Христос. Сега е лесно да се види защо тези доста страшни преценки непосредствено следват Неговото предупреждение за лъжепророци. Някои наистина са пророкували в Негово име, след като погрешно са разчели Писанията и са се опитали да ги разберат, откъснати от техния контекст, Църквата. Някои „пленителни“ проповедници са превърнали в своя постоянна професия обяснението на Откровението на св. Иоан Богослов, като вземат почти целия текст за проповедите си оттам и виждат препратки към съвременни събития на всяка страница. Хиляди хора са били подведени от този вид проповядване и са получили напълно изкривена представа за Евангелието.

Други имат служение да прогонват зли духове или да лекуват с вяра. Някои от тях безсрамно мамят с хипноза или със силата на внушението и се преструват, че лекуват благоразположени сътрудници. Някои получават голяма слава и богатство за тези неща, правени в името на Христа. На такива Той ще каже, „Никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие“.Както с повечето неща, лесно е за нас да чуем само онази част от учението на Господа, особено от предупрежденията Му, която сякаш не се отнася до нас, а до всеки един друг. Това, което трябва да разберем тук, ако наистина бихме били Негови ученици, е, че Той няма да приеме лъжа и преструвка от никого от нас.

Глава тридесета

И тъй, всекиго, който слуша тия Мои думи и ги изпълнява, ще оприлича на благоразумен мъж, който си съгради къщата на камък; и заваля дъжд, и придойдоха реки, и духнаха ветрове, и напряха на тая къща, и тя не рухна, защото беше основана на камък. А всеки, който слуша тия Мои думи и ги не изпълнява, ще заприлича на глупав човек, който си съгради къща на пясък; и заваля дъжд, и придойдоха реки, и духнаха ветрове, и напряха на тая къща, и тя рухна, и срутването ѝ беше голямо (Матей 7:24¬27).

Така Господ довежда проповедта на планината, първия записан по-дълъг текст от учението, до своя край. Показателно е, че Той го прави с притча – първата – защото притчата ще бъде средството, чрез което Той по-късно ще преподава и онагледява истините, които човечеството има нужда да чуе и разбере.

Едва когато обобщава своето учение към края на проповедта, той заявява, че учението е Негово собствено, както и на Отца Му; в същото време Той определя Себе Си като Този, Който накрая ще съди човека. Тук отново Той нарича тези думи Свои и както вече отбелязахме, хората, които Го чули, разбрали, че Той ги учил „като такъв, който има власт, а не като книжниците“, които можели само да четат закона на хората. И тъй, по едва доловим начин, Той е обявил Себе Си за Месия, Сина Божи, Праведния Учител, когото Израил е чакал.

Притчата е проста, но съдържа същността на отговора, който Господ очаква от човека, като му разкрива Божията воля: „всекиго, който слуша тия Мои думи и ги изпълнява“. Апостолите ще повторят това по много начини, например: „Бъдете изпълнители на словото, а не само слушатели, мамещи сами себе си“ (Иаков 1:22).

Господ учеше подробно за начина на живот, който хората трябва да водят. Той показа, че този Негов път не е просто спазване на ред определени изисквания, а обръщане, съзнателно отдалечаване от злите пътища в този свят, затрогване от Божията любов към човека, съзнателен избор да живееш в подчинение на Неговата воля. В проповедта Господ говори за нашата връзка с Бога и с нашите ближни; Той разкрива истината за човешките отношения, истина, която е абсолютна и непроменима, защото това е истина, която идва от Бога и би била най-естественото нещо за човека, създаден по образ Божи, ако греховете не му пречеха.И тъй, християнският живот е този, който е изграден на основата на истината, проповядвана от Иисус Христос. Но този живот трябва също да бъде граден: човек съзнателно приема Христовия път като свой собствен, а после попива духа на този път и го прави свой на основата на опита. Това трябва да направи, без значение колко непрактично то може да изглежда, без значение колко непопулярен той може да стане, без значение в какво противоречие с обществото около него може да се окаже.

Този вид християнски живот не може да бъде разтърсен от големите кризи, които се случват в човешкия живот. Каквито и нещастия да сполетят християнина, тъй като основата е сложена и къщата построена на тази твърда основа, която е Иисус Христос, нищо не може да го събори. Дъждът, придошлите реки и ветровете (светът, плътта и дяволът) не могат да подкопаят сградата на вярата във и покорството към Иисус Христос: никакъв смут или злочестина, никакви лъжливи обвинения или заговори, никакви съкрушения, смърт или загуба на приятели, никаква болест или страдание не ще разрушат къщата, построена на такава твърда основа.

Царството небесно като обиталище на праведните в бъдещия свят и като даденост, на която началото вече е поставено в този свят, е повтаряща се тема в цялата проповед. Окончателното постигане на царството ще настъпи в бъдещия век; царството небесно на земята е общност от поклонници, която си проправя път към тази пълнота. Божията истина е разкрита на поклонниците, които следват Христос: на тях са им дадени стойностите и критериите, според които да живеят. Като цяло Господ набляга на бъдещата награда, която очаква онези, които вярват в Него и спазват Неговите заповеди. Свети Иоан Златоуст забелязва също, особено във връзка с тази последна притча, че това щастие (наградите и утешенията за добродетелния живот), което ще достигне пълнотата си едва в бъдещия свят, ще е вече характеристика на истинските последователи на Иисус Христос в този свят. С други думи, те ще осъзнаят, че добродетелта и набожността ще бъдат далеч по-утешителни и възнаграждаващи дори в този сегашен живот, отколкото богатството, силата, властта и славата. Така, след като са изградили върху скала, твърдата основа, живот, угоден Богу, те стават неуязвими за нападение, непоколебими във вярата си и непоклатими пред изкушенията, съмнението и обезсърчаването.

От друга страна, къщата, с основи положени в пясъка, се разрушава лесно във времена на трудности или смут. Идеята, съдържаща се в тези думи, може да бъде изразена и така: дори човекът, който вярва в Иисус Христос, признава Го като Спасител, може да има задръжки да поеме отговорността или да не желае изцяло да се подчини на Христовите думи. Той ще отслабне или ще загуби вярата си, когато бурите на този живот се разразят върху него. Този човек ще бъде послушен раб Божи, докато не изникне противоречие между това, което той иска да направи, и това, което Иисус Христос му казва, че трябва да направи.Благоразумният човек е този, който знае, че това, което е избрал за основа на живота си – тоест твърдата скала Иисус Христос и Неговото учение – не само го прави поданик на Божието царство, тук и в следващия свят, но и му носи истинското щастие на този свят, защото това е Божият промисъл за него. За да направи този избор, той без съмнение трябва да рискува много, поне доколкото се отнася до обществото. Той трябва да отхвърли много от мимолетното лъжовно щастие, което обещава един живот без вяра. Глупавият човек обаче избира да слуша гласа на този свят, а не на Самия Господ. Той поема по лесния път, като следва само онази част от учението на Господа, която намира за удобна или привлекателна и си мисли, че може да има всичко, което светът предлага и все пак да достигне царството небесно. „И тя [тая къща] рухна, и срутването ѝ беше голямо“.

Глава тридесет и първа

Проповедта на планината е най-дългата цяла част от учението на Господа, записана в Новия Завет. Само св. евангелист Матей я е представил като беседа; евангелието на св. Лука съдържа много от същите поучения, някои като подобна „проповед“ (6:20-49), а други са разпределени из текста му (11:9 и 12:22-31 например). Някои изследователи на Библията мислят, че евангелист Матей е събрал в една проповед слова, представени в различни случаи, а други мислят, че евангелистите са си припомнили и записали в евангелията си само отделни части от една проповед. Вероятно истината е, че Господ е повтарял в повече от един случай много от същите тези истини и уроци и следователно няма смисъл да се поставя под въпрос истинността на представеното от който и да е от евангелистите. Какъвто и да е случаят, виждаме, че има последователност, определено развитие на идеите, съдържащи се в трите глави (5-7) от евангелист Матей. Темата им са царството Божие, приближаването на което Иисус Христос е обявил в началото на общественото Си служение, както и характерът и поведението на онези, които биха станали Негови поданици.

Поученията, съдържащи се в проповедта на планината, се отнасят до тези, които са склонни да приемат Христовото учение, защото преди това са приели Него като Син Божи, Спасител, Избавител и Месия. Учениците са тези, които се качили на планината, за да Го чуят. От друга страна, „народът“ трябва също да Го е чул, защото накрая, както казва Матей, „народът се чудеше на учението Му“.

Дори от тази подробност може да се извлече съществен урок. Иисус Христос продължава да се обръща към приближените Си хора, към нас, които сме християни и членове на Неговата Църква, със същите силни, революционни поучения, а една доста по-голяма група, цялото общество, съзнава какво Той учи, дори и да не Го приема като единственият истински Изразител на Божията воля за човека. Онези, извън кръга на приближените, биха могли с основание да се зачудят защо днешните Му ученици с такава готовност приемат нормите на този свят вместо Неговите.

И още нещо важно: Христовите норми за човешко поведение и Неговите формули за „блаженство“ са в стряскащо противоречие с възприетите идеи на обществото. Затова, за да приеме Неговото учение за единствения истински пътеводител по пътя към живота, човек трябва да признае Него за такъв, какъвто Той твърди, че е: Пътят, Истината и Животът. С други думи, широко разпространената склонност Иисус Христос да бъде възприеман само като вдъхновен Учител или Пророк, може да доведе до отчаяние, защото Той проповядвал идеал, който за човешките условия и според човешките възможности е непостижим. Нещо повече, идеалът не винаги е практичен или полезен и следването му може да доведе човека до сблъсък с обществото. Само Неговата сила да преобразява и упътването на Светия Дух, Който Той изпраща, могат да направят пътя Му желан и после постижим.

Когато Господ обещал да изпрати Светия Дух, Той всъщност предупреждава всички ни, че Неговото учение не може да бъде разбрано, освен по вдъхновение от Светия Дух.

Това ви казах, бидейки с вас. А Утешителят, Дух Светий, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм говорил… Имам още много да ви говоря; ала сега не можете го понесе. А кога дойде Оня, Духът на истината, ще ви упъти на всяка истина; защото от Себе Си няма да говори, а ще говори, каквото чуе, и ще ви възвести бъдещето. Той Мене ще прослави, защото от Моето ще вземе и ще ви възвести. Всичко, що има Отец, е Мое; затова казах, че от Моето ще вземе и ще ви възвести (Иоан 14:25-26; 16:12-15).Проповедта на планината е повече от „кратко изложение на Христовото учение“, повече от „Магна харта на Царството“, повече от „манифест на Царя“, макар да е наричана така. Тя е непосредствена среща на човечеството с разкритата истина. Словото Божие е говорило на Моисей и е разкрило същността на Божиите изисквания към човека. Моисей и всички онези Божии хора, които са го следвали в течение на еврейската история, са говорили с власт, но с власт, която им е била дадена и която те трябваше да призовават. Сега същото Слово Божие, божественият Законодател, след като бе приел човешка природа и бе влязъл в човешката история, говори направо на човечеството. Той е властта и всички, които са Го чули, почувствали разликата между този Учител и всички останали учители, които те и бащите им са познавали. Той разкрива тук, в началото на Своето служение сред човеците, че ако човек трябва да изпълни предназначението си като създаден по образ Божи, животът му трябва да бъде основан на любов към Бога и любов към ближния. Предписанията и законите в Проповедта не са норми, до които човечеството е достигнало, а вечната, абсолютна Божия истина.

Що се отнася до жените, Иисус Христос се показа като Учител, Който преобърна общоприетия религиозен, морален и обществен начин на мислене. Това, което се казва в края на проповедта на планината – „народът се чудеше на учението Му“ (Матей 7:28) – би могло да опише реакцията на хората на цялото Му проповедническо служение. Когато първосвещениците и фарисеите попитали стражите, изпратени да Го арестуват, „защо Го не доведохте?“, слугите могли само да отговорят, „Никога човек не е говорил тъй, както Тоя Човек“ (Иоан 7:46).
___________________________

*Из книгата Царството Божие, проповедта на планината, от епископ Дмитрий (Ройстер), издателска програма Омофор, фондация Покров Богородичен. Източник – http://episkoproyster.blogspot.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът, епископ Дмитрий Ройстер (1923-2011). Източник на изображенията – Яндекс Ру

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Jt

Eпископ Дмитрий (Ройстер)

Глава двадесет и трета

Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде (Матей 6:33)Когато Господ ни казва да „търсим царството на Бога и Неговата правда“, си припомняме, че основната тема в цялата проповед на планината е „царството“. Първите Му записани думи са: „Покайте се, защото се приближи царството небесно“; в тази Негова първа разширена проповед Той показва как тези, които Го следват, трябва да постигнат царството и как то се проявява в живота им.

Това, което Той ни казва сега, е, че нещото, което мотивира последователите Му, е придобиването на царството. Всички тревоги и занимания на този свят, онези грижи и надежди са земни и трябва да бъдат преодолени от християнина, без значение колко важни или естествени може да ни изглеждат. Най-голямата пречка по пътя на един човек, тръгнал за царството на Бога, е тревогата за неговата собственост и осигуряването на бъдещето. Тези две неща могат да се превърнат, почти без да го осъзнаваме, в основен обект на нашата страст. Те пречат на нашето духовно развитие: как можем да примирим християнското учение за служение, с имуществото си на този свят, с езическата идея за егоистично придобиване на все повече и повече земни съкровища? Как можем да възложим цялата си вяра и упование на Бога и все пак да бъдем изключително загрижени за сигурността на утрешния ден? Не можем да забравим суровия урок, преподаден ни чрез Господнята притча за богатия, който толкова успял и чиито блага се умножили толкова много, че трябвало да събори житниците си и да построи по-големи, за да си осигури безгрижно бъдеще. „Безумнико, нощес ще ти поискат душата“ (Лука 12:16-21).

Какво се има предвид под „Неговата правда“? „Правда“ е превод на δικαίοσίνη, дума, използвана често в Стария и Новия Завет и особено в писмата на св. апостол Павел. В основата си тя означава състоянието на човек, който живее в съгласие с Божията воля. Сред евреите обаче тя придобила формално, правно значение. Тъй като законът е израз на Божията воля за човека, онези, които изпълняват закона, често само външно, се смятат за „праведни“. Без съмнение за това разбиране на правдата говори апостолът в Римляни 10, когато казва: „Защото без да разбират (народът на Израил) Божията правда и търсейки да изтъкнат своята правда, те се не покориха на Божията правда, понеже завършък на закона е Христос, за да бъде оправдан всеки вярващ… понеже със сърце се вярва за оправдаване“ (стихове 3-4, 10).

„Но първом търсете…“ Думата „първом“ е от първостепенно значение тук. Отговорът на Христовия последовател на това, че Той е дошъл при нас и е основал царството сред нас, трябва да бъде съсредоточаване на всичките му усилия да изпълнява Неговата воля. Окончателното постигане на царството ще бъде, разбира се, в бъдещия век, но ние влизаме в него сега, в настоящия живот; в нашия собствен, личен живот ние трябва да се стремим да живеем като деца на царството. Тревожните мисли за нещата, които занимават невярващия, са недостойни за един християнин. И тъй, ако царството на Бога и Неговата правда са първа наша грижа, всички тези неща „ще ни се придадат“. С други думи, към придобиването на Царството ще се добавят всички неща, от които се нуждаем, но Той няма предвид, че ще бъдем възнаградени с богатства. Нужна е огромна вяра, за да живееш живота на дете на царството; това без съмнение е най-голямото възможно приключение, достъпно за човека, защото това означава да възложим цялата си вяра на Бога и Неговата любяща грижа.

Последният стих от глава шеста съдържа две мисли, които често се разбират погрешно, а ако бъдат разбрани, се отхвърлят от онези, които се смятат за практични хора. Но трябва да осъзнаем, че „не се грижете [или „не мислете“] за утре“ е предназначено за онези, които разбират, че първото правило за техния живот е да търсят Божието царство и правда, за онези, които нямат задръжки да възложат цялата си вяра на Бога. То не е отправено към онези, които биха стигнали само до средата на пътя и биха се опитали да съчетаят някакво упование в Бога с малко подсигуряване, просто в случай че упованието „не сработи“! От друга страна, това не е оправдание за бездействие; св. апостол Павел поправя това недоразбиране на Господните думи във Второ послание до Солуняни (3:8-12).

„Утрешният ден сам ще се грижи за своето.“ Има много начини, по които може да се прояви ненужна грижа за бъдещето и нехристиянска тревога за това какво ще се случи. Някои хора провалят настоящето си, като се тревожат за старостта, здравето си, работата си, отношенията си с другите и дори за службата си на Бога. В едно цялостно посвещаване на Бога с вяра и радост бъдещето е винаги светло.„Доста е на всеки ден злобата му.“ Това може да се каже и така: всеки ден има своето зло (не непременно „порочност“) – нещастия, проблеми, недоразумения, несправедливости, лоши отношения с другите, нужди и прочее – защото такова е греховното състояние на човека. Защо да не се захванем, с Божия помощ, да решим тези проблеми, които вече изпитваме, без да си добавяме грижи за неизвестното бъдеще? Свети Иоан Златоуст перефразира Господнята заповед така:

Това ви заповядвам не поради друго, а за да мога да ви избавя от ненужни тревоги. Защото даже днес да си мислил за утре, и утре ще трябва да мислиш. Защо тогава да поемаш това, що е в повече от днешните грижи? Защо да караш деня да получи повече от нуждите, които са му отредени и заедно с тези му проблеми да му добавиш също и теглото на утрешния ден; и всичко туй, когато нямаш възможност да облекчиш другия с тази добавка, а се предаваш на желанието за ненужни проблеми? (Проповед XXII, „Върху Матей“).

Глава двадесет и четвърта

Не съдете, за да не бъдете съдени; защото, с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери (Матей 7:1-2).

Свети евангелист Лука записва тази заповед като една от поредицата сбити характерни поучения на Иисус Христос. Изборът му и подредбата ни казват нещо много важно за духа на заповедта да не съдим. „И тъй, бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден. Не съдете, и няма да бъдете съдени; не осъждайте, и няма да бъдете осъдени; прощавайте, и простени ще бъдете“ (6:36-38). Свети апостол Павел на няколко места в посланията си повтаря Господните думи и разсъждава върху подразбиращото се в тях: често е истина, че този, който съди друг, сам е виновен за същото, за което съди (Римляни 2:1), и дори да не е, той трябва да остави всяко осъждане най-накрая на Иисус Христос, защото Той единствен е способен на истинен, безпристрастен съд (Римляни 14 и 1 Коринтяни 4:1¬5).

Апостолите и отците на Църквата съвсем последователно ни напомнят в коментарите си върху тази заповед на Спасителя, че ни е забранено да съдим и осъждаме друг човек, наш брат. Лошият, греховен и пагубен начин на живот (жизнен стандарт!), действия, мнения и дейности, трябва не само да бъдат разпознавани като такива, но и да бъдат осъждани, защото те отричат и противоречат на Божията воля за човека както ни е разкрита от Иисус Христос в Евангелието.

Вероятно в цялото Евангелие няма по-добро онагледяване на принципа, прилаган тук, от случая с „жената уловена в прелюбодейство“ (Иоан 8:3-11). Книжниците и фарисеите, онези пазители на „буквата на Закона“, очевидно са събрали значителна група хора, млади и стари, за да изпълнят наказанието, определено в Закона, убийство с камъни. Но те използвали случая, за да „изкушат Иисус“, тоест да разберат колко верен е Той на Закона. Страшната присъда на Иисус, „който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея“, е всъщност осъждане и обвинение за тях, и така те всички се разотишли, по-старите и по-младите, и тя останала сама с Господа. Той не я осъдил, но Той очевидно осъдил самия грях, защото ѝ казал да си иде и да не греши вече.Новият и по-висш закон, разкрит ни от Иисус Христос, се основава на любовта, а тази любов се проявява в милосърдие и прошка. Царството, което Той основа сред човеците, се ръководи от този закон, а не от външни предписания. Самодоволството, което би довело един човек да съди и осъжда друг, е нещото, което Сам Господ недвусмислено съди и осъжда тук. Човекът, който натрапчиво осъжда други за техните дела и отношение, е много вероятно виновен за същото по някакъв начин, или пък е виновен за друго, също толкова осъдително, та се надява да се скрие зад своята нетърпимост. Един от най-често срещаните човешки недостатъци е да се сравняват собствените слабости с тези на другите и да се открива, че собствените заслужават по-малко порицание.

И накрая, целият съд принадлежи на Бога, а Неговият съд „пада наистина върху ония, които вършат такива дела“, както ни припомня св. апостол Павел (Римляни 2:2). Нашият съд никога не е според истината, не само в случаи като онзи, споменат по-горе, но във всички случаи. Нашият съд е обусловен от нашите собствени грехове: нито един от нас не би могъл „първи да хвърли камък“.

За съжаление и много иронично, периодът на Великия пост, когато сме призовани към истинско разкаяние за нашите грехове и по-голяма любов към нашите братя, ни дава много случаи на самодоволство. Това е особено вярно, що се отнася до традициите на поста и присъствието на великопостните богослужения. Човек не трябва да е угрижен за това какво правят другите, а за това какво той сам прави. Свети апостол Павел обобщава духа на поста и подходящото за християнина поведение така: „Който не яде, да не осъжда оногова, който яде… всеки от нас ще отговаря Богу за себе си“ (Римляни 14:3, 12).

А защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в своето око не усещаш? Или, как ще кажеш брату си: чакай да извадя сламката от окото ти; а пък на, в твоето око има греда! Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш, как да извадиш сламката от окото на брата си (Матей 7:3-5).

Съдържащият се в тези три стиха дълбок и жизненоважен урок за човека, който би бил Христов ученик, би могъл да се предложи и така: преди да тръгнеш да „помагаш“ на другите в техния нравствен и духовен живот, преди да се опиташ да поправяш другите, дори преди да се опиташ да обърнеш други към Неговия път, погрижи се да помогнеш на себе си, поправи себе си и обърни себе си.

Понякога имаме много по-големи недостатъци или грехове от онези хора, на които бихме помогнали. Подходящо е да отбележим думите на св. апостол Павел към онези юдеи, които смятали себе си за по-висши от неевреите само защото те са избраният народ и имат Закона.Ето, ти се казваш юдеин, и на закона се облягаш, и с Бога се хвалиш, и знаеш волята Му, и разбираш по-доброто, понеже се поучаваш от закона, и си уверен, че ти си водач на слепци, светлина на ония, които са в мрак, наставник на неразумни, учител на младенци, който в закона имаш образеца на знанието и истината. Прочее, как ти, който учиш другите, себе си не учиш? (Римляни 2:17-21).

Глава двадесет и пета

Не давайте светинята на псетата, и не хвърляйте бисера си пред свинете, за да го не стъпчат с краката си и, като се обърнат, да ви разкъсат (Матей 7:6).

Трябва да помним, че Господ в цялата проповед на планината говори на децата на царството, Неговите собствени избрани ученици и онези, които чрез тях щяха после да повярват в Него. Тези деца не само получават най-ценната истина за всичко, което е в действителност от значение за Бога, за човека и живота, но тя е поверена на тях и те носят неумолима отговорност за нея. Те имат задължението да свидетелстват за нея, да я живеят, да я обявят на света и в същото време те имат задължението да я почитат, да я защитават и пазят, дори да умрат за нея.

„Светинята“ е първото от всички мъдрости и познания, с които са надарени тези, получили истината. Затова само тези, които са получили Божията истина, разкрита чрез Иисус Христос, знаят за Бога, човека и живота. Това познание е свято, тъй като не е било открито или извлечено от човек, и никой не може да се меси в него, да го променя, наглася или приспособява към човешките изисквания, то не може да се обновява, не може да се примирява или сравнява с други истини. С други думи, това е абсолютна Истина и никой не може да я направи по-малко изискваща, за да не се засяга. Тя не може да бъде разкъсана и изучавана като философски идеи или течения. Не може да се постави наравно с учението на който и да било религиозен водач или основател на религия, дори ако случайно отделни, определени части от нечие учение съвпадат с Христовата истина.

„Псета“ може да ни се стори прекалено силна дума, с която да характеризираме враговете на истината, но Господ използва този израз за онези, които отричат Неговото учение, и за онези, които правят себе си недостойни да го получат. Отричането на истината може да приеме много форми. Например човек може да постави под въпрос логиката или последователността, или дори практичността на учението на Спасителя. Такъв човек може да чувства, че изводите, до които е стигнал за тези неща, са по-подходящи или задоволителни. Той може да си помисли, че нравственото учение на Спасителя е било обусловено от нравите и отношенията по Негово време. Той може да смята истината за относителна или следствие от исторически опит. И накрая, той може да чувства, че не е важно в какво вярва човек или той може да не се интересува от истината. Да дадеш тази света истина на псетата, означава, освен всичко останало, непрекъснат опит да се разкрие истината на онези, които опърничаво я отхвърлят, които са нелечимо безбожни или светски настроени и биха я подигравали и „стъпкали с краката си“. Свети апостол Павел казва на Тит: „Страни от еретик, след като го посъветваш веднъж и дваж“ (Тит 3:10).

От друга страна, тази заповед на нашия Господ има пряко приложение към някои съвременни случаи. Особен такъв случай е склонността на някои християни да омаловажават нуждата на човечеството от цялата истина. Това е грехът на някои видове икуменизъм, в които „разликите“ се оставят настрана в интерес на обединение, което е лъжливо и повърхностно и в интерес на приемането, признаването (на някого или на нещо, бел. ред.) или пък на някаква материална полза.

Но, могат да кажат някои, нима нашият Господ не ни заповядва да проповядваме от покривите каквото сме чули (Матей 10:27)? Това със сигурност означава, че сме длъжни да обявяваме истината публично и че е грях да пазим Христовото учение скрито. Често сме признавали вината си в това отношение, тъй като малцина извън Православната църква знаят какво ни учи тя. Бихме съгрешили против тази заповед, ако, поради прекомерна либералност и искреност, водим безсмислени диалози с представители на други изповедания, чиято основна цел е да покажат превъзходството на техните вярвания.Друг съвременен проблем, с който често се сблъскваме, е споделянето на светото причастие с онези, които не са православни. Поради новия либерализъм, възприет от някои други църкви, нашата Църква бива често подигравана, че не е в общение с другите. Отците ни учат, че даването на причастие на някой, който може да не приема пълнотата на вярата, за когото представянето на тайнствата е съмнително, или който може да има различно разбиране за самото причастие, е пряко и сериозно нарушаване на тази заповед. Ние не наричаме тези хора псета, защото те може да са невинни или несведущи. Вината пада върху онзи, който небрежно раздава това, което е свето.

От „Не хвърляйте бисера си пред свините, за да го не стъпчат с краката си и, като се обърнат, да ви разкъсат“ ние разбираме по същество същото нещо като от „не давайте светинята на псетата“. Има обаче едно допълнително значение, според което този израз трябва да се разбира.

Онези, които живеят в нарушение на Христовото нравствено учение, не могат да бъдат допуснати до причастие, докато не се покаят и не променят начина си на живот. Дори когато някой настоява, че е православен, работи за Църквата, посещава службите редовно и наистина дава своя дял, той не може да бъде допуснат, ако е виновен за някои видове греховно и неприемливо поведение. Това би включвало онези, които настояват на правото си да прелюбодействат, онези, които живеят в незаконен съюз, пияниците, измамниците, виновните за аборт или друга форма на убийство, онези, които хранят омраза в сърцата си, не желаят да простят, търсят отмъщение. Това са само част от нещата. Господ ни предупреждава за последствията от небрежното споделяне на Неговата света истина и Неговите свещени тайнства с онези, които не са способни да ги получат. Те оскверняват истината, защото не я получават, и те правят светите неща обект на подигравки, защото не ги разпознават, точно както свинете не знаят що е бисер. Те „се обръщат и ни разкъсват“, като излагат на показ нашата разпуснатост, като се подиграват на нашата небрежност и нашия неуспех да застанем твърдо зад истината.

Глава двадесет и шеста

Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори; защото всякой, който иска, получава, и който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори. Има ли помежду ви човек, който, кога му поиска син му хляб, да му даде камък, и кога поиска риба, да му даде змия? И тъй, ако вие, бидейки лукави, умеете да давате на чадата си добри деяния, колко повече вашият Отец Небесен ще даде блага на ония, които Му искат? (Матей 7:7-11).

Много съвременни тълкуватели, особено сред неправославните, смятат този откъс за „самостоятелен“, без връзка с предишната заповед да не се дава светинята на псетата. Светите отци обаче (свети Иоан Златоуст, св. Амвросий и блажени Августин например) го приемат като неразделна част от целия дял на проповедта, който разглежда християнското поведение и пътя към светостта.

Ако не беше свързан, лесно можеше да бъде тълкуван просто като обещание да се изпълни всяка молба, както всъщност този откъс се разбира от много християни. Опитът от това как са молили за нещо (често за някаква материална облага) и не са го получили е накарал някои хора да се съмняват в ползата от молитвата, а други са загубили вяра.Отново трябва да си припомним, че Господ е поучавал децата на царството за пътя към светост и усъвършенстване. Точно както разбираме, че предупреждението да не даваме светинята на псетата и да не хвърляме бисерите си пред свинете има общо с това как пазим светото учение и тайнствата на Иисус Христос от оскверняване, така също трябва да разберем обстоятелството, че начинът, по който най-често се проваляме в изпълнението на тази заповед, няма нищо общо с другите хора и техните недостатъци: причината е в това, че ние самите сме недостойни да получим Божията истина, в нашето безразличие към нея, в нашето лекомислие при получаването на Неговите светини (в причастието).

Затова, за да сме достойни да получим и после да се причастим със светините, трябва да превърнем Божията слава, Неговата правда, Неговата светост в обект на всички наши желания и на нашата воля. За да го направим, ние не трябва „да правим усилия съвсем сами, но също да призовем помощ от горе: и тя със сигурност ще дойде и ще пребъдва с нас, и ще ни подкрепя в нашите усилия, и ще прави всичко лесно. Поради туй Той ни заповяда да молим, но и обеща да ни даде“ (св. Иоан Златоуст, Проповед XXIII, „Върху Матей“). Следователно първо трябва да знаем, че най-важно е нещото, за което молим; и това не може да е друго, освен да се подчиним на Божията воля за нас. Осъзнаем ли веднъж, че това е, за което трябва да молим, ние трябва действено да се стремим към него. Трябва да обърнем нашето съзнание или нашето умствено предразположение в действие. Това е, което намираме, ако търсим: живот според образеца на Христа. След цялата тази подготовка, с нашата воля и нашите действия, обърнати към Бога и Неговата правда (6:33), ние най-накрая ще можем да се приближим до вратите на Господа и да похлопаме.

И затуй не унивай, о човече, нито пък показвай по-малко ревност за добродетел, отколкото някои желаят богатство. Защото неща от този вид често си търсил и не си намирал, макар да знаеш, че не е сигурно дали ще ги намериш, ти все тъй пускаш в ход всякакво търсене. А тук, въпреки факта, че имаш обещание да получиш със сигурност, ти не влагаш дори частица от същото усилие и не показваш и малка част от онази настойчивост. Затова Той каза, „хлопайте“, да покаже, че дори ако не ти отвори вратата веднага, ти трябва да продължиш с усилията си (св. Иоан Златоуст, пак там).

И трите повелителни форми, „искайте“, „търсете“, „хлопайте“, предават продължително усилие: продължавайте да искате, да търсите, да хлопате.

Господ после онагледява мисълта Си с прост пример, който всеки може да оцени. Синът на един човек в наивността си, моли за това, от което има нужда, тоест за това, за което знае, че има нужда, хляб. Той има нужда да яде и моли за хляб. Бащата не би се подиграл на сина си и не би го излъгал, като му даде нещо, което прилича на питка или малък хляб, тоест камък. Нито пък би му дал змия (вероятно змиорка, която не се смята за риба и затова е забранена в Закона), ако поискаше риба. По същия начин, ако помолим за нещо, от което смятаме, че имаме нужда, но всъщност нямаме, Господ няма да ни го даде. Ако ни го дадеше, ние щяхме да бъдем излъгани, защото щяхме да получим от Бога неща, които биха ни направили още по-свързани с този свят, отколкото сме: богатство, успех, физическо благополучие и дори здраве. В резултат на това Той би прекъснал нашето развитие за постигане на Неговата правда и в крайна сметка това би попречило на нашето единение с Него. Родителят отвръща на желанието на детето си, когато то изразява истинска нужда. Небесният Отец знае от какво имаме нужда (6:32) и Той със сигурност се отзовава: Той дава добри неща (а не просто какво да е) на онези от нас, които Го помолят.

„Прочее, всичко, което искате да правят вам човеците, същото правете и вие тям; защото това е законът и пророците“ (7:12).

По този начин Господ обобщава християнската норма на поведение. Не трябва да имаме друг пример за отношенията си с нашите ближни, освен начина, по който нашият Господ се отнася с нас. „Прочее“ свързва тази заповед с всичко, което Той е казал преди. Ако очакваме да получим, когато помолим, да намерим, когато търсим и да ни се отвори вратата, когато хлопаме, ние трябва да дадем, и ние трябва да отворим вратата на онези, които имат нужда и молят за нашата помощ. Законът и пророците бяха обявили това, но дори Божият народ не бе успял да го разбере. Сега Той възлага същото задължение, но дори по-строго, на онези, които биха били Негови ученици и биха влезли в Неговото царство.

Глава двадесет и седма

Като казва, че трябва да правим на човеците това, което искаме те да правят на нас и че това е изпълнение на „закона и пророците“, нашият Господ Иисус Христос подчертава факта, че Той не въвежда нова идея. Законът е изложил в големи подробности Божиите изисквания към човека, що се отнася до отношенията с ближния (вж. Левит 19:9-18). Свети Иоан Златоуст отива дори по-далеч, като заявява, че „Очевидно е, че добродетелта е според нашата природа; че ние всички знаем по себе си нашите задължения; и че не е възможно да се извиним, че не знаем“ (Проповед XXIII, „Върху Матей“). Сигурно е, че ако законът да правим на човеците това, което искаме да правят на нас принадлежи на човешката природа, то е, защото човекът е създаден по образ Божи.

Важно е да отбележим също, че някои други религии имат закон, който, погледнат повърхностно, е същият като тази заповед, но всъщност е точно обратен на закона, даден от Бога на Неговия избран народ и потвърден от Неговия въплътен Син в началото на Неговото обществено служение. Те казват по същество: „Не правете на другите това, което не искате да правят вам“. Ако човек последва това предписание, той би бил доволен да се изолира от другите, да не прави нищо за ближния си, дори да бъде безразличен към положението на ближния си, и все пак да бъде религиозен. Пътят на Христа е действен, а не пасивен.

Влезте през тесните врата; защото широки са вратата и просторен е пътят, който води към погибел, и мнозина са, които минават през тях; защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират (Матей 7:13-14).

Местоназначението или целта на християнския живот е царството на Бога. Това е „Животът“, към който води тесният път. Сам Иисус Христос е „тесните врата“, които отварят пътя, водещ към живота, защото Той каза – „Никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене“ (Иоан 14:6), Онези, които са избрали да следват Иисус Христос, вече са тръгнали по този път и тук, към края на „проповедта“, Господ започва да говори на учениците Си, че пътят, който ще следват, ще бъде пълен с трудности и изпитания и не ще бъде изборът на мнозинството.Вероятно няма по-очевидно от това указание на нашия Господ, приложимо към времената, в които живеем. Изкусително е да се следват тенденциите и насоките на обществото, вместо да се стои твърдо зад непопулярни принципи. Дори някои църкви са се поддали и са възприели популярни морални становища и доктринални идеи, които са в пряко противоречие с това, което учи нашият Господ Иисус Христос, толкова силен е натискът да бъдеш приет, и да не бъдеш различен. Това развитие в други църкви в действителност ни засяга, но ефектът, който то вече е започнало да има върху членовете на нашата Църква, е този, който наистина ни тревожи и става належащо да припомним на верните, че нравствените истини, преподадени ни от нашия Господ Иисус Христос, са съвършени и поради това не могат да се променят, за да паснат на времето. Очевидно е за всеки пастир, че много от хората в нашите църкви споделят отношението към учението и нравствеността, които преобладават в обществото. Понякога ни се казва, че цялата ни система е остаряла и че е по-добре да се събудим и да се променим или да се изправим срещу неизбежното отдръпване на нашите собствени хора.

Да се възпротивиш на догматичния и морален релативизъм, означава човекът да се постави в непопулярно малцинство, дори да бъде приобщен към членовете на най-странните секти и всякакви други, които се опитват да вървят против течението. Едно от първите изпитания, на които един последовател на Иисус Христос е изложен в наше време, е страхът да бъдеш отхвърлен като някой, който вярва в нещо от миналото или като умопомрачен (обществото често обявява дисидентите си за луди). Голяма смелост се изисква да поемеш риска на общественото отлъчване.

„Тесните“ врата е изповядването на Иисус Христос, а тесният път е този, който човек трябва да следва като следствие на това изповядване. Не можем да заявим, че Иисус Христос е нашият Господ, Бог и Спасител и в същото време да се пригаждаме към нормите на поведение, установени от мнозинството, вместо към Неговите норми. Малцина наистина са онези, които имат достатъчно вяра да устоят на съблазънта да се отклонят от тесния път. Другата порта е широка и привлекателна, защото тя предлага успех и признание от човеците, които я избират и следват. Средният, „нормалният“ член на обществото най-често прави точно това.

Последствията от едно безбожно общество стават все по- и по-очевидни дори за най-големите скептици. Започваме да ставаме свидетели на унищожението, до което води широкият и лесен път. Безразборните полови отношения, свободната любов и нравствените отклонения вече взеха своя данък. Равнодушието към Божията воля за човека, що се отнася до брака и семейството, е изпълнило нашите градове с бездомни деца и бегълци, самоубийства и отчаяние дори сред младите, които обикновено са изпълнени с надежда и очакване. „Ситуационната етика“, проповядвана дори от някои духовници (според която в някои ситуации човек може да лъже, изневерява, краде и мами), почти е унищожила доверието, честта и почтеността на личността в обществения живот. Пътят, който води към живот, към царството на Бога, е изпълнен с трудности и изпитания; за да го следваш, е нужна вяра в Бога и обещанията на Иисус Христос. Той е казал, че игото Му е благо, а бремето Му е леко и всички трудности могат да се понесат, ако човек никога не изпуска от поглед живота, който Той ни е обещал.

___________________________

*Из книгата Царството Божие, проповедта на планината, от епископ Дмитрий (Ройстер), издателска програма Омофор, фондация Покров Богородичен. Източник – http://episkoproyster.blogspot.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът, епископ Дмитрий Ройстер (1923-2011). Източник на изображенията – Яндекс Ру

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Jh

Eпископ Дмитрий (Ройстер)

Глава седемнадесета

В първата част от Проповедта на планината (Матей, 5) Господ, след като обявява, че Царството Божие се приближава, разказва на учениците Си за природата на обръщането, което ги прави деца на царството. Тъй като царството се отнася не само за бъдещото царуване на Бога в идния свят, но и за Неговото царуване сега в сърцата на хората, Иисус Христос ги учи как да търсят първо „царството на Бога и Неговата правда“ (Матей 6:33). След като, по думите на св. апостол Павел, хората, „без да разбират Божията правда и търсейки да изтъкнат своята правда, те се не покориха на Божията правда“ (Римляни 10:3), целта на Господа била да обяви точно каква е Божията правда, като я противопоставил на човешката.

Откриваме как Господ описва в глава шеста, че принадлежността на Божието царство влияе на целия човешки живот. Няма нито една страна на живота, която може да остане непроменена или необърната от прякото разкриване на волята на Бога и Неговите изисквания към човека, които Иисус Христос проповядва. И Той започва с религиозния живот.

Трите основни прояви на набожност сред юдеите, откак Бог е сключил Своя завет с тях, са били милостиня, молитва и пост. Набожен човек се е смятал този, който е давал милостиня, молил се е и е постил. Учениците на Иисус Христос без съмнение приемали за даден факта, че ще дават милостиня, че ще се молят и ще постят, тъй като Той не дошъл да наруши закона и пророците, а да ги изпълни. Като говори за тези неща, Той потвърждава, че тези три изисквания ще останат най-главни сред формите на служение и богопочитание, които децата на царството ще следват.

Св. Иоан Златоуст (Проповед XIX, „Върху Матея“) казва така:

Христос изкоренява в останалата част от проповедта най-тираничната страст от всички, гнева и лудостта по отношение на тщеславието, което извира в тези, правещи добро. Но след като Той ги е отвел към самообладание, Той продължава, за да изчисти примеса (който съблазнява или разваля), който тайно се препитава с него (с тщеславието – бел. ред.).

Най-голямото изкушение, което се появява, за да развали човешкото решение да върши Божията воля, най-често използваното оръжие на дявола, способно да унищожи и най-добрите човешки намерения, е желанието да бъдеш признат и оценен от другите. Дори когато човек е воден от истинско чувство на състрадание, той често открива за себе си, че не иска добрите му дела да останат незабелязани. Понякога благотворителността се прави по съвсем погрешна причина: за да станеш известен като филантроп. Когато чуем, че Господ казва в Матей 6:1, „Гледайте да не проявявате своята праведност пред човеците, за да ви видят; инак, няма да имате награда при Небесния ваш Отец“, ние разбираме, че Той осъжда нещата, направени за показ, защото те в действителност не са направени за другите, а за нас самите. Колко често виждаме филантропите в наши дни да бъдат снимани как подават чек на някой предствител на социална агенция, или още по-лошо, да подават кошница храна на някой човек в нужда в Деня на благодарността или на Рождество Христово.

Със сигурност това е, което Господ има предвид, когато казва, „не тръбѝ пред себе си, както правят лицемерите по синагоги и по улици, за да ги хвалят човеците“. Той нарича тези щедри хора „лицемери“ – (χγποκρίτε) – дума, която първоначално е означавала „актьор“. А думите, преведени „за да ви видят“, τχεατιναί, е да ви видят в театъра, τχεατρον.Човек може да възрази, че не винаги е възможно да се направи добро дело, без то да бъде видяно поне от човека, който се възползва от този акт на щедрост. Но Господ говори за намерението: πρός пред глагола означава „за да“ или „с цел да“. И тъй заключението е, че тези, които извършват делата си на милосърдие, за да бъдат видени и оценени от другите, „получават своята награда“. Те получават каквото са желали и това е всичко, което получават: „няма да имате награда при Небесния ваш Отец“.

Същинската праведност се опитва дори да избегне себе си. Когато Господ казва в стих трети – „А ти кога правиш милостиня, нека лявата ти ръка не знае, какво прави дясната“, Той без съмнение има предвид, че истински праведният човек – този, който наистина се е обърнал към Неговия път – прави доброто си дело спонтанно, отвръща с готовност на нуждите, дори не помисля за себе си, че прави добро и вероятно се изненадва, ако бъде похвален или му се благодари.

„Та милостинята ти да бъде скришом; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве“. Бог присъства навсякъде и знае не само всяко дело, което се прави, но също и намеренията или мотивите зад него. Наистина ще има награда за истински праведните и тази награда ще се даде открито, но не в този живот. Дори ако делата ни са скрити от другите в този свят, когато всички са призовани пред страшния съд на Христа, те ще бъдат разкрити.

Глава осемнадесета

И кога се молиш, не бъди като лицемерците, които обичат да се спират по синагоги и по кръстопътища да се молят, за да се покажат пред човеците. Истина ви казвам, те вече получават своята награда (Матей 6:5).

Така Господ продължава да поучава учениците Си, що се отнася до практикуването на християнския живот. Точно както беше започнал тази част от проповедта с указания за духа на раздаване на милостиня, за това що е истинска благотворителност, сега Той им казва какво е да се молиш. И отново Той казва – „Кога се молиш…“, както беше казал, „Кога правиш милостиня…“ и както ще каже, „Кога постите…“, като показва по този начин, че трите основни дела на набожност, извършвани от юдеите, ще бъдат практикувани и от последователите Му.

Очевидно винаги е имало религиозни хора, които са искали да впечатлят другите със своето благочестие. Нещата не са се променили много: точно както има някои „правещи милостиня“, които дават само за да бъдат видени от другите, така съществуват и онези, които искат да бъдат познати като хора на молитвата. Те съумяват да направят така, че да има други, които да ги наблюдават в дълбокото им благочестие. Те скръстват ръце, бият се в гърдите и обръщат очи към небето. Те правят по-дълбоки поклони от който и да е друг (всички тези жестове са добри и естествени за молещия се човек, ако единственото му желание е да се моли, да почита и хвали Бога). Те често получават възхищението на тези, които ги виждат. Когато Господ казва – „Те вече получават своята награда“, Той има предвид, че възхищението е размерът на наградата им.Ние трябва да се молим, съзнавайки винаги нашата недостойност, с разкаяние, с вътрешни сълзи, но не трябва и да мислим, че има нещо лошо, ако болката, която чувстваме вътрешно, намери израз и външно. Лошо би било, ако на външния израз не съответстват вътрешни чувства. Думите на Господа, дадени на пророк Иоил за евреите, свидетелстват за факта, че дори в Стария Завет духът на истинската молитва е бил същият:

Но и сега още казва Господ: обърнете се към Мене от все сърце с пост, плач и ридание. Раздирайте сърцата си, а не дрехите си… (Иоил 2:12-13).

А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве (стих шести).

Означава ли това, че трябва винаги да се молим сами, а не в присъствието на други? Ами общата молитва на Църквата? Все пак много от молитвите в службите са в множествено число: „Молим Ти се“, „Хвалим Те“ и прочее. А после и Сам Господ казва по-късно: „Защото, дето са двама или трима, събрани в мое име“ (специално за молитва, според предходния стих), „там съм Аз посред тях“ (Матей 18:20). Очевидно Христовите ученици и Неговите последователи трябва да се молят заедно. Има места в евангелията, където Той ни показва, че това е волята Му. От друга страна, ние се молим със същия дух на преданост към Бога, а не с желанието да впечатлим другите и насаме, и с други. Свети Иоан Златоуст казва:

Тъй както ако влезеш в килера си и затвориш вратата, ако го правиш за показ, вратите не са ти от полза… Той иска ти… дори да затвориш вратите на ума си… и ако ние, които се молим и умоляваме, не внимаваме в това, що правим, а се разсейваме и блуждаем, как да очакваме Бог да ни обърне внимание? („Върху Матея“, Проповед XIX).

А кога се молите, не говорете излишно като езичниците; защото те мислят, че в многословието си ще бъдат чути; прочее, не бивайте тям подобни; защото вашият Отец знае, от какво имате нужда, още преди да поискате от Него (стихове 7-8).

Сега Господ е сменил единственото число с множествено: докато в стихове пети и шести Той ни учеше, използвайки „ти“, сега той използва множественото „вие“. От това можем да разберем, че Той иска от нас да се молим заедно, както и сами. Изразът „не говорете излишно“, е превод на гръцкия με δατταλογεσετε, „бръщолевене“, „използване на празни думи“ или „лекомислено говорене“. Езичниците очевидно са се молели с формули или магически фрази, които или не са разбирали, или просто са повтаряли отново и отново, без да чувстват нито любов, нито благочестие. За християните има опасност, ако използват християнските молитви по същия начин. Излишното говорене самò по себе си няма стойност. Молитвата, която излиза от сърцето, дори ако е многословна, е молитва, която достига небето. Бог не се трогва и не отговаря на нашите нужди само защото сме ги крещели отново и отново или защото рецитираме автоматично правилната формула.

Последното предупреждение разкрива също колко неподходящи са егоистичните молби или такива неуместни просби като „царства, и слава, и надвиване над врагове, и изобилно богатство и изобщо всичко, което въобще не ни засяга“ (св. Иоан Златоуст, пак там).

Ние се молим, защото имаме нужда да говорим с нашия Отец и понеже Той ни обича, ние Го обичаме. Молим се, за да Го прославим и да изразим нашата пълна зависимост от Него. В молитва ние изразяваме нашето желание да съобразим живота си и употребата на нещата, които ни е дал, с Неговата воля. Ние изразяваме нуждите си в молитва не защото Той не знае от какво се нуждаем, а защото, изброявайки ги, ние обявяваме скромното си желание да бъдем доволни от това, което Той ни дава. Всъщност ние казваме – „ние мислим, че имаме нужда от тези неща, но ако Ти знаеш, че аз нямам нужда от тях, аз смирено приемам Твоята воля за мен“.

Глава деветнадесета

След като показа на учениците духа на молитвата, Господ им дава молитва за образец: „А молете се тъй“ (Матей 6:9). Макар Иисус Христос да не им нарежда изрично да използват точно тези думи на молитвата, Църквата от самото начало, приемайки я за най-съвършената от всички молитви, я е повтаряла отново и отново точно както Той ни я е дал. Тя се използва в общата молитва в Църквата и в личните молитви на всички християни.Свети евангелист Лука е записал молитвата като отговор на горещата молба на учениците, „Господи, научи ни да се молим“ (Лука 11:1). В Евангелието на св. Матей тя е част от учението на Господа за молитвата в проповедта на планината.

„Отче наш, Който си на небесата!“

Като използва „наш“, Господ отново подчертава една характеристика на християнската молитва: ние винаги се молим, мислейки за нашите братя и сестри, без значение дали се молим сами или заедно с други. „Отче“ е име, което показва нашата връзка с Бога. С Него говорим като с любящ баща и се обръщаме към Него с любов и доверие. Когато Той добавя, „Който си на небесата“, Той ни казва, че в молитва ние първо издигаме умовете и сърцата си от земните грижи и съсредоточаваме вниманието си върху Него като свет и съвършен и от Когото ние зависим. Има много други случаи, когато Иисус Христос споменава Отца Си и използва същото определение, „Който си на небесата“.

„Да се свети Твоето име“

Преди всичко друго, като Божии деца, ние молим името Му да се слави в нас, в нашия живот и дори в нашите най-съкровени мисли. С други думи, нашето първо прошение в молитвата е напълно неегоистично: да живеем по такъв чист начин, че Бог да бъде прославен от другите хора. Както св. апостол Павел можа да обяви, след като се беше обърнал и беше проповядвал вярата, която някога търсеше да унищожи – „Прославяха Бога за мене“ (Галатяни 1:24).

„Да дойде Твоето царство“

После обявяваме целта и стремежа на нашия собствен живот като християни: Царството Божие да стане реалност сред нас и в нас дори в този живот в настоящето, тъй като царството вече е там, където има любов. Това прошение също изразява нашия копнеж по Второто пришествие на Иисус Христос и по окончателното установяване на Царството Божие в бъдещия свят. „Какви трябва да бъдете в свят живот и благочестие вие, които очаквате и желаете скорото дохождане на Божия ден“ (2 Петр. 3:11-12).

„Да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята“

Когато молим Божията воля да се изпълни на земята както е на небето, ние молим тя да се изпълни най-първо в нас и чрез нас**. Трябва да бъдем покорни, винаги търсещи да разберем каква е Божията воля за нас (Ефесяни 5:17). Също така присъща грижа е за последователите на Иисус Христос Божията воля да бъде изпълнена и чрез други. Ние не само скърбим, че не е, но се и трудим, за да се изпълни. Ангелите и светците на небето следват волята Му – „които изпълнявате Неговата дума, като слушате гласа на словото Му“ (Псалом 102:20). Това трябва да е и нашето най-искрено желание.

„Насъщния ни хляб дай ни днес“

Първото прошение, в което молим за нещо, свързано с нас, е молба за онова, от което ние всички най-много се нуждаем: насъщния ни хляб. Този хляб, както ни учи Божието слово, се разбира поне по три начина. Самата дума „насъщен“ е превод от гръцката επιούσιον. Това буквално означава „над същността“ и някои от отците на Църквата (като св. Кирил Иерусалимски) учат, че това означава духовния хляб на Евхаристията, най-чистото тяло на Господа. Той казва за Себе Си: „Аз съм живият хляб, слязъл от небето; който яде от тоя хляб, ще живее вовеки; а хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът“ (Иоан 6:51). Насъщният хляб е също словото Божие, което насища всеки вярващ. „Не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божиите уста“ (Матей 4:4).

Насъщният хляб е също така всичко, което е нужно за нашия живот. Макар Бог със сигурност да знае нашите нужди, ние изразяваме едновременно и нашето смирение и нашата зависимост от Него, като молим за тях. Важно е също за християнина да осъзнае, че той не трябва да моли за голямо богатство или за повече, отколкото има нужда. Когато моли за хляб, той не трябва също да забравя нуждите на другите, особено на онези, които наистина са гладни и лишени от нужното им.

„И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си“

Отново нашите молби трябва да са посветени на духовния ни живот преди всичко друго, а нищо не е по-важно в живота на един християнин от това да му бъдат простени греховете. „Дългове“ се използва, за да обозначи всякакъв вид простъпки, тъй като самата дума предполага задължения и към Бога, и към ближния ни, дългове на поведение и чувства, които не сме изплатили (ако се оспори, че в съвременния език „дългове“ обикновено има нещо общо с пари, може също да се посочи, че „простъпка“ означава и нарушение на граница на владение). Както ще ни каже Сам Господ малко по-късно, не можем да очакваме да ни бъде простено, ако ние самите не искаме да простим (Матей 6:14-15). Прошката е в основата на християнския живот.

„И не въведи нас в изкушение“

Някои хора имат много проблеми с това прошение като си мислят, че то намеква, че Сам Бог ни изкушава. Свети апостол Яков изяснява значението на това прошение: „Блажен е оня човек, който търпи изкушение, защото, след като бъде изпитан, ще получи венеца на живота, що Господ е обещал на ония, които Го обичат. Никой, кога е в изкушение, да не казва: Бог ме изкушава, защото Бог се от зло не изкушава, а и Сам не изкушава никого, но всеки се изкушава, увличан и примамван от собствената си похот“ (Яков 1:12-14).

„Но избави ни от лукавия“

Последното прошение в молитвата е за избавление не само от злото, но и от онзи, който е причината за него, лукавия, дявола. Ние заявяваме нашето желание и намерение да отхвърлим злото и сатаната с помощта на Бога. В Господнята молитва (обикновено наричана „първосвещеническата молитва“) преди разпятието Му Той се моли всичките Му ученици да бъдат опазени от злото (Иоан 17:15). И накрая, това е молитва за това да успеем да преминем житейския си път, ненаранени от злото в този свят (Галатяни 1:4).

„Защото Твое е царството, и силата, и славата вовеки. Амин.“Макар много коментатори да приемат за дадено, че това славословие е допълнително добавено към стих тринадесети и не е съставлявало част от оригинала, то е възприето и включено в текста още в ранните дни на Църквата. Свети Иоан Златоуст го разглежда като принадлежащо към възприетия текст и го обсъжда в своите „Проповеди върху Матея“. Нашата Църква го използва като „възглас“ след изричането на Господнята молитва с добавката „на Отца, и Сина, и Светия Дух, сега и винаги и вовеки веков. Амин.“

Глава двадесета

Защото ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви (Матей 6:14-15).

Веднага след като поучава учениците Си как и за какво да се молят, Господ отделя едно от прошенията, това, в което ни учи как да молим за прошка, сякаш за да подчертае основното му значение (в стих дванадесети Господ беше нарекъл греховете ни οφειλέμα [дългове], а тук Той използва παρατòμα – буквално, „погрешна стъпка, опущение, подхлъзване“). Той вече е казал, че трябва да молим за прошка само ако ние самите сме склонни да простим. Сега Той отива дори по-далеч, като не оставя никакво съмнение за това какво се изисква, за да получим прошка за греховете си и оскърбленията против другите. Не можем да очакваме да ни бъде простено, ако ние самите не даваме прошка. Не се правят никакви изключения: не става въпрос дали другият човек носи вина, или дали заслужава или не нашата прошка.

Очевидно е, че Господ все още има предвид Своята молитва Отче наш, тъй като Той продължава учението си върху прошката. Нашият небесен Отец е този, който ще ни прости: учениците, както и ние, сме деца на любящия Отец на небето. Нашето призвание е да бъдем там, където е Отец, тоест на небето. Сякаш Господ казва, че с такъв Отец и такова призвание не би било подходящо за нас да имаме друга цел в живота си освен да сме подобни Богу. „А нищо не ни прави толкова подобни Богу както когато сме готови да простим на грешните и злосторниците; точно както Той учил преди, когато е говорил за това как Той „оставя слънцето да грее над лоши и добри“ (Матей 5:45) (св. Иоан Златоуст, Проповед XIX, „Върху Матея“).

„Също, кога постите, не бивайте намръщени като лицемерците; защото те си правят лицата мрачни, за да се покажат пред човеците, че постят. Истина ви казвам, те получават своята награда“ (Матей 6:16). Тук забелязваме преди всичко, че Господ казва, „кога постите“, като по този начин показва, че Той по никакъв начин няма да отмени древната благочестива практика на въздържане. По-късно Той ще отбележи още по-ясно и категорично, че постът ще се практикува от Неговите ученици (Матей 9:14).

Често приемаме, че Господ не прави нищо повече от това да ни предупреждава за опасностите, в които може лесно да изпаднат съзнателните християни – да направим показна нашата набожност – и че Той говори само на онези, които наистина постят. Макар да е вярно, че такова предупреждение е дадено тук, св. Иоан Златоуст посочва, че има загатнато и друго, което е по-лошо: престорения пост, носенето на „тъжното лице на поста, но без поста въобще, прикривайки се с извинение по-лошо от греха им“ (Проповед XX, „Върху Матея“). Във всеки случай при всеки друг показ на набожност търсената награда, тоест похвалата и възхищението на другите, е наистина единствената награда, която такива актьори (гръцки τχεατιναί) получават.

Господ е използвал множественото число, за да подчертае факта, че цялата общност на Неговите ученици почита Бога с дела и молитви, но сега Той се обръща към всеки един от нас в единствено число, за да покаже, че имаме наша собствена лична отговорност в тези неща. „А ти, кога постиш, помажи главата си и умий лицето си, та да се покажеш, че постиш не пред човеците, но пред твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве“ (Матей 6:17-18).Предписанието „помажи главата си и умий лицето си“ не трябва да се разбира буквално, точно както е и с „влизането в скришната стая и заключването на вратата“. Християните не трябва нито да се срамуват от тези добри дела, поста и молитвата, нито да се страхуват от другите, когато разберат, че те ги изпълняват. Смисълът е, че това, което е в сърцето, е от значение. Християните влизат в съкровени отношения с Бог: те се молят поради любовта си към Него; те постят, защото целият им материален, физически живот се владее от и е подчинен на духовния им живот. Храната е единственото абсолютно необходимо нещо за поддържането на този физически живот и това, че я използваме, става знак за връзката с духовния живот.

Цялото учение на Иисус Христос за даването на милостиня, молитвата и поста е обобщено в стихове 19-21: „Не си събирайте съкровища на земята, дето ги яде молец и ръжда, и дето крадци подкопават и крадат; но събирайте си съкровища на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и не крадат; защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви“. Ясно е тогава, че за да притежава Царството Божие, човек трябва да бъде изцяло променен. Трите дела на благочестие, които трябва да се практикуват от християните – истинското раздаване на милостиня, истинската молитва и истинският пост – са едновременно средства за постигане на тази промяна и белези за нейното протичане. Нашето назначение е това Царство: поклонникът, който тръгва по пътя към Царството, трябва да се освободи от всяко заробване, било то богатство, било то славолюбие или известност. Съкровищата му на земята са крехки и могат лесно да бъдат отнети. Истинското съкровище е всичко, което ни подготвя за живота в Божието присъствие в Неговото Царство, било тук в очакване или в бъдещия век. Тези съкровища са духовни, но сигурни и трайни; не могат да бъдат отнети. Ако богатството (алчността), славолюбието (гордостта) и известността (отхвърлянето на всичко освен на собствената личност) са нечии истински съкровища, там е и сърцето му; и той няма Бога, а идол на мястото на Бога.

Глава двадесет и първа

Светило за тялото е окото. Затова, ако твоето око бъде чисто, и цялото твое тяло ще бъде светло; ако пък твоето око бъде лукаво, цялото твое тяло ще бъде тъмно. И тъй, ако светлината, що е в тебе, е тъмнина, то колко ли голяма ще е тъмнината? (Матей 6:22-23).

Тези два стиха довършват мисълта, въведена в параграфа от стихове 19-¬21: „Не си събирайте съкровища на земята… защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви“. И сега, за да накара учениците да разберат по-добре духовното съкровище, което човек трябва да си събира, Господ използва физически образ. Първото твърдение, „Светило [лампа, от λυχνος] за тялото е окото“, означава, че зрението установява и обуславя движението и възможностите на цялото тяло. Целта обаче е да се онагледи фактът, че каквото е умът (сърцето) за душата, това е окото за тялото. Това става видно от следващото казано: „Затова, ако твоето око бъде чисто, и цялото твое тяло ще бъде светло“. Гръцката дума χαπλους е, по наше мнение, правилно преведена „всеотдайно“ (single – в текста, който епископ Дмитрий цитира. В българския синодален превод думата е „чисто“ – бел. прев.), и означава „всеотдайност на ума, на погледа, на целта и на убеждението“. Думата има сродни значения като „неразделен“ или „искреност“. Някои преводачи са се отклонили, като са използвали „щедро“, „непокътнато“ или „здраво“ като еквивалент – не че тези значения са напълно погрешни, но на нас ни се струва важно да запазим за контекста идеята за искреност.

Ако съкровищата на човек са изцяло на земята (вж. стих деветнадесети), окото му е пълно с гледката и насладата от тези неща, и сърцето (умът) им се наслаждава. Ако сърцето му е непокварено или чисто, той е блажен и „ще види Бога“ (блаженство шесто; Матей 5:8). Обратното също е вярно: ако той вижда само Бога и се наслаждава на Неговия Закон, гледката на неговите съкровища на земята не може да се сравнява с гледката на Бога – и оттам необходимостта окото да бъде „всеотдайно“. Господ вече ни кара да предчувстваме основната истина, която Той ще обяви малко по-късно: „Никой не може да слугува на двама господари… Не можете да служите на Бога и на мамона“ (стих двадесет и четвърти).

Цялото тяло е изпълнено със светлина, Божията светлина, в резултат на тази всеотдайност на погледа. Макар умът да е отговорен за греха, тялото е това, което изпълнява греховните намерения. И така тялото, чиято лампа или светлина е окото, е пряко свързано или с праведността, или с греховността.

Обратното на тази „всеотдайност“ е злото: „ако пък твоето око бъде лукаво, цялото твое тяло ще бъде тъмно“. Тогава няма значение колко здраво е тялото физически; ако окото е пълно с безбожни гледки, с онези земни съкровища, събрани на земята, тялото отвръща на тази гледка, като се предава изцяло на греха – и това, което може да е светлина, става тъмнина: „И тъй, гледай: светлината, що е в тебе, да не е тъмнина“ (Лука 11:35).

Човекът, който, опитвайки се да бъде християнин, се разкъсва между любовта си към Бога и любовта си към нещата от този свят, се оказва с един вид двойна гледка и в ужасно състояние на объркване. Той не може вече да различи земното съкровище от небесното. „Горко на ония, които злото наричат добро, и доброто – зло, тъмнината считат за светлина и светлината – за тъмнина, горчивото считат за сладко, и сладкото за горчиво!“ (Исаия 5:20). Това е вероятно най-голямата дилема на съвременния християнин: мисълта, че въпреки това, което Господ казва, той може да си събере съкровища едновременно на земята и на небето. Този вид раздвояване на начина на живот и на вярност е не по-приемлив в наше време, отколкото по времето на земното служение на Господа. Времената и условията са се променили, но връзката между Бога и човека, както и Божиите изисквания към човека, не са.

Светлината, която е станала тъмнина и е изпълнила цялото тяло, е наречена голяма тъмнина, защото в нея няма светлина въобще. Св. Иоан обобщава християнското послание така:

И благовестието, което чухме от Него и възвестяваме е това, че Бог е светлина, и в Него няма никаква тъмнина. Ако кажем, че имаме общение с Него, а ходим в тъмнината, ние лъжем и не постъпваме по истината: ако ли ходим в светлината, както и Той е в светлината, имаме общение един с други, и кръвта на Иисуса Христа, Неговия Син, ни очистя от всеки грях (1 Иоан 1:5-7).

Никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона (стих двадесет и четвърти).

В проповедта на планината Господ учи учениците си за естеството на обръщането, което ще ги направи деца на Царството Божие. Той им показал как това обръщане ще се прояви в техните ценности, в отношението им, във връзките им с другите, накратко в целия им живот. Той продължава после да им разкрива пътя към съвършенството – малко по малко. Той ги води от една идея към друга, винаги с цел да им покаже най-голямото изискване на Бога към човека.Неизбежно е за този, който тръгва да служи Богу и да живее според Неговите заповеди, да има срещи със силите на злото, които ще създадат напрежение между неговата любов към Бога и влечението му към преходните неща на този свят.

Всичко, което Той е казал преди, сега е доведено до връхната си точка с простичкото твърдение, че никой човек не може да служи на двама господари. Единият от тези господари е властта на златото (мамон). Този господар е способен накрая да разруши у робите си всяка любов към Бога. За съжаление има такива, които смятат себе си като изключение от правилото, че не може да се служи на двама господари. Свети Иоан Златоуст перифразира Господните думи и обобщава смисъла, който Той влага в тях:

И тъй, богатството ви наранява не само по този начин, че въоръжава крадци против вас, не в това, че затъмнява умовете ви до най-силна степен, но също и в това, че ви откъсва от служение на Бога, като ви прави пленници на безжизнени съкровища, и по два начина ви вреди: първо, като ви кара да бъдете роби на туй, що трябва да владеете; и после, като ви откъсва от служение на Бога, Комуто, най-вече, е необходимо да служите (Проповед XXI, „Върху Матея“).

Глава двадесет и втора

Затова казвам ви: не се грижете за душата си, какво да ядете и да пиете, ни за тялото си, какво да облечете. Душата не струва ли повече от храната, и тялото от облеклото? (Матей 6:25).

Както показва въвеждащото „затова“, тази заповед на Иисус Христос е пряко свързана с казаното преди. „Не можете да служите на Бога и на мамона“. Той продължава, като ни казва в какво се състои служението на мамона, да не би някой да си помисли, че не е виновен, като се опитва да прави точно това.

Двете думи „служите“ и „мамона“ изискват известно обяснение, за да можем да разберем целия откъс, започващ от стих двадесет и пети. Гръцкият глагол δουλευείν (който превеждаме като „служа“) е свързан с δουλος („слуга“ или „роб“). Следователно както и да си представяме връзката си с Бога, Господ ни казва, че Бог изисква от нас да бъдем Негови слуги или роби (виж бележката – б. р.)***. Апостолите често са започвали посланията си, назовавайки се например „Петър, слуга или раб Иисус Христов“. „Мамон“ е арамейската (или еврейска) дума за богатства и се използва непреведена в гръцкия текст на Новия Завет. Тя може да означава пари, имущество или собственост. Всички тези значения се свеждат до едно: всичко, което човек има или притежава, било то много или малко. Колкото и малко да е според нашите разбирания, ако ние станем негови роби, то се превръща в „мамон“ за нас, нашето богатство, и накрая наш бог. Така, да бъдеш роб на Бога и роб на мамона едновременно, е невъзможно.

В стиха, цитиран по-горе, чуваме Господ да казва на учениците Си и разбира се, на нас, как дори най-неочакваните неща могат да станат „мамон“. Отново трябва да отбележим двете основни думи в първия ред: „не се грижете“ и „душа“.

Гръцката дума μεριμνάτε означава „да бъдеш свръхзагрижен“ или „да бъдеш твърде заинтересован“ за нещо. Думата предполага тревога или мания, която разсейва човека от неговата цел и разделя интересите му (спомнете си какво беше казано по-горе: „Ако твоето око бъде всеотдайно…“). Пσγχε може да означава и живот, и душа; тук (в английския превод, използван от епископ Дмитрий – бел. прев.) е живот, обратното на смърт или одушевено съществуване. Това е животът, който Бог е дал на човека, и животът, над който Той е Господар.

Заповедта на Иисус Христос е лесна за разбиране; но може да изглежда изненадващо, че Той е отделил две универсални и съществени черти на нашия живот, за да онагледи опасността от това да паднем в служба на мамона. Как посрещането на нуждата от храна и облекло за нас става пречка за нашата служба на Бога? Отговорът е прост: прекалената тревога за тези две неща може да превърне нещо съвсем нормално и благословено от Бога в нещо ненормално и осъдено от Него. „Понеже мнозина, за които ви съм често говорил, а сега дори със сълзи говоря, постъпват като врагове на кръста Христов; техният край е погибел, технят бог е коремът, а славата – в срама им; те мислят за земното“ (Филипяни 3:18-19). „Желая мъжете… също така и жените, облечени прилично, … не с плетенки, ни със злато, или с бисери, или драгоценни дрехи“ (1 Тимотей 2:8-9).

Без съмнение е вярно, че винаги е съществувало изкушение, дори сред християните, да превръщат храната и облеклото в нещо много повече от естествен отговор на нуждата да се храним и обличаме. В съвременното общество хората биват заливани с реклами, замислени да създадат мания за претенциозно облекло и луксозна храна. Средностатистическият християнин приема почти без да поставя под въпрос равнищата (нашия „висок стандарт на живот“), които подобни реклами му втълпяват (рекламната индустрия се извинява, като твърди, че просто отразява търсенето в обществото). Много християни не виждат конфликт между прекомерните си тревоги за прехраната и облеклото си и християнските си принципи. Някои изтъкват в своя защита, че само сектите изискват простота и скромност, коренна промяна на начина на живот в отговор на вярата си (макар да е вярно, че много секти наистина изискват отричане или жертване на определени неща, това е, защото за тях тези неща са зли сами по себе си. В християнската вяра употребата на нещата е тази, която ги прави лоши).

В древната Църква известна простота във всички области на живота била общоприета за всички християни. Едва след установяването на Църквата като държавна религия и влизането на цели народи в Църквата били снижени очакванията и правилата и станало относително често срещано (и приемливо?) християните да си позволяват лукс и охолен живот. Идеалите, проповядвани от Иисус Христос и апостолите, обаче завинаги останали в съзнанието на Църквата и се проявяват по два известни начина: чрез монашеството и чрез Великия пост. И в двата призивът за скромен живот е от основна важност. В монашеството мъжете и жените свидетелстват за обстоятелството, че е възможно съвсем буквално да се следва учението на Иисус Христос, без значение какво одобрява обществото. През Великия пост всички християни са призовани да се върнат към простичък живот, проста храна и облекло, да се откажат от забавления и повече да се съсредоточават върху връзката си с Бога.

В стихове 26-31 Господ подчертава любящата грижа на Бога, Божието провидение. Ако нашият небесен Отец „храни птиците небесни“ и „облича полските кринове“, колко повече Той би се погрижил за нас, които сме много повече в мислите Му от тях! Тези същества неизбежно изпълняват предвидената им роля. Човекът, от друга страна, не винаги го прави; той е различен, защото има в себе си образа Божи, ума си, даден му от Бога и свобода на избора. Той, за да изпълни ролята си в живота, има нужда от вяра в Бога. Преголямата грижа за благополучие, удобство и сигурност са доказателство за липсата на вяра. Християните често живеят без вяра, сякаш няма Бог, и по тази причина са не много по-различни от невярващите езичници („неверниците“) в своя материализъм. Всъщност те си правят богове от апетита си, от телата си и от благополучието си.
___________________________

*Из книгата Царството Божие, проповедта на планината, от епископ Дмитрий (Ройстер), издателска програма Омофор, фондация Покров Богородичен. Източник – http://episkoproyster.blogspot.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**Тоест Бог иска да изпълняваме волята Му. Но това не е служене на един деспот. Не, това е служене на Бог, който е Любов. Нашето служене не е продиктувано от някаква принуда, а от едно от най-ценните неща, които Бог ни е дал – свободната воля – б. р.

***По-скоро на християнството. – Бел. ред.

Изображения – авторът, епископ Дмитрий Ройстер (1923-2011). Източник на изображенията – Яндекс Ру.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4J4

Eпископ Дмитрий (Ройстер)

Глава дванадесета

В псалом петдесети, св. пророк и цар Давид се моли: „Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене“ (12). В началото на Проповедта на планината нашият Господ обявява „чистите по сърце“ за блажени. Когато Той разкрива истинския дух на Божиите заповеди, става ясно едно от най-важните значения на тази чистота или непорочност на сърцето.Слушали сте, че бе казано на древните: „не прелюбодействувай“. Аз пък ви казвам, че всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействувал с нея в сърцето си (27-28).

След като Той ни беше показал, че има повече от един начин да убиеш, че гневът в сърцето на човека може да стане духовен убиец, сега Той преминава към втората от заповедите, които са предназначени да внушат любов в сърцата на мъжете и жените, а не да ограничават свободата им. Той надниква отвъд простата заповед „не прелюбодействай“, за да уличи онази нечистота, която в крайна сметка се намира в това деяние. Със сигурност заповедта остава в сила, но Той ни учи, че основната злина се крие в егоистичния дух и задоволяването, които изкривяват половия акт и го отделят от любовта.

Двете чувства, гневът и страстта, които са причина за толкова много зло и които толкова много хора смятат за съвсем естествени и следователно негрешни сами по себе си, могат да бъдат променени и да се осъществят според Божията воля. Необходимо е обаче да разберем, че човек не може да постигне тази промяна просто като реши да я направи. Тя може да бъде постигната най-вече като осъзнаем първо, че Божията воля за човека е да се пази от злото. После, ставайки дете на царството, на Божието владичество, той може да се освободи чрез силата на Светия Дух точно от тези неща, които го поробват и го правят дете на властта на този свят.

Господ ни учи още, че външното спазване на закона не е това, което се изисква от Неговите последователи, а напротив – обръщане, което слага край на самото желание, скрито зад нарушаването на закона. Той отхвърля опитите на някои да се оправдаят, такива, които мислят, че няма значение какво има в сърцето, стига то да не се превърне в действие, или пък, че те не са чак толкова отговорни за нечистите си мисли.

Господ обобщава вредата, свързана със сексуалните мисли, с израза „който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействувал с нея в сърцето си“. Отците на Църквата (св. Иоан Златоуст, св. Амвросий и блажени Августин сред много други) също изследват многобройните начини, по които човек може да „погледне с пожелание“. Понякога всичко остава само в ума, или като спомен, или като въображаемо действие. В нечестивия ум това може да достигне до момента да бъде неволно или да изглежда сякаш е било провокирано, но такъв ум вече е под контрола на лукавия, който непрекъснато провокира човека и желае да го пороби. Не е рядко, когато някои се възбуждат, като гледат рисунки, снимки и дори филми, като доказват на себе си, че не са виновни, докато не приложат мислите си на практика. Но този вид самоеротика е не само греховен и нарушение на Христовата воля да не „поглеждаме с пожелание“; той е сигурен начин да отслабим себе си духовно и да убием нашия дух.И ако дясното ти око те съблазнява, извади го и хвърли от себе си; защото по-добре е за тебе да погине един твой уд, а не цялото ти тяло да бъде хвърлено в геената огнена. И ако дясната ти ръка те съблазнява, отсечи я и я хвърли от себе си; защото по-добре е за тебе да погине един твой уд, а не цялото ти тяло да бъде хвърлено в геената (29-30).

Господ забранява да се „поглежда на жена с пожелание“, а сега продължава (с метафора според св. Иоан Златоуст) да изследва причините за нечистото сърце, а окото е очевидно онази част от тялото, свързана с „поглеждането“. Тялото или плътта обаче не е това, което трябва да се обвинява; има нещо друго зад плътта: умът, духът и волята. Очевидно да бъдеш ослепен с едното око, няма да направи сърцето чисто. Има ситуации и хора, които създават обстоятелства за грях, било с мисъл, дума или дело. Отците ни уверяват, че тук Господ ни заповядва да се освободим от обстоятелствата, водещи до грях, а не да се осакатяваме.

Да обърнем внимание какво казва за това св. Иоан Златоуст (Проповед XVII, „Върху Матея“): ,,И отново, ако Той говореше за части на тялото, Той нямаше да говори за едно око, не само за дясното око, а за двете. Защото този, когото го накърнява дясното му око, съвсем очевидно ще си навлече същото зло и с лявото. Защо тогава Той споменава дясното око и добавя ръката? За да ни покаже, че не за части говори Той, а за онези, които са близо до нас. И тъй, „Ако – казва Той,- обичаш някого сякаш той ти бе наместо дясно око; ако го мислиш за тъй полезен за теб, че да го цениш наместо ръка, а той наранява душата ти; тях ти трябва да отсечеш“. И отбележете си ударението, защото Той не казва „Отдръпни се от него”, а за да покаже пълнотата на отделянето, „извади го и хвърли от себе си“. Отново, от самите ситуации и хора, които ни провокират към грях, трябва да се отделим ние. От друга страна, този, който ни провокира, може да го прави несъзнателно. Ако това е така, тогава отделянето ще е от полза и за двете страни. Ако обаче неговата провокация е съзнателна, вие ще помогнете на него, като сложите край на неговите опити да ви накърни. И накрая, с тези заповеди Господ показва любовта Си към всички хора и волята Си те да се обичат един друг. Това е истинската основа на новия, неподправен живот, разкрит ни, когато Той стана човек и ни показа какъв трябва да бъде човекът.

Глава тринадесета

Казано бе също: „ако някой напусне жена си, нека ѝ даде разводно писмо“. Аз пък ви казвам: който напусне жена си, не поради прелюбодеяние, той я прави да прелюбодействува; и който се ожени за напусната, той прелюбодействува (Матей 5:31-32).

Господ прави връзка между „Казано бе също: ако някой напусне жена си…“ и Второзаконие 24:1-4, където изглежда, че Божията първоначална заповед е доста либерална: сякаш се одобрява практика като съвременната, в която човек може да се отърве от съпруга или съпругата, които не му харесват. По-късно, когато фарисеите поставили под въпрос Неговото учение, Иисус Христос обяснил привидното разминаване, като разкрил Божията воля така: „Поради вашето жестокосърдие ви е позволил Моисей да напускате жените си; но отначало не беше тъй“(Матей 19:8).Свети Иоан Златоуст ни припомня, че законът за „разводното писмо“ не бил основен закон, а бил даден на Божия народ, за да ги предпази от по-големи грехове, (вж. Проповед XVII, „Върху Матея“). Последната част на цитирания горе стих е много съществена: „но отначало не беше тъй“. Някои от отците на Църквата са на мнение, че моралът през времето на патриарсите е бил много по-висок от този през периода след бягството на Израил от Египет. (вж. блажени Августин, За катехизацията на начинаещите (оглашените), 19-33; и особено св. Юстин Мъченик, Разговор с юдеина Трифон, глави 19-21, където той показва, че след като евреите се отвърнали от Бога, те установили определени неща, такива като обрязването и почитането на съботата, за да си спомнят за Него и Неговия договор с тях. Те посочват, че Ной и Мелхиседек не са били обрязани, нито пък са спазвали съботата, но са били угодни Богу. Същото се казва и за отпускането при спазване на основните закони за човешкото поведение.) Моисей често трябвало да моли Бога да отслаби товара на точното спазване на Неговите заповеди поради непостоянството на народа на Израил. Някои от отците виждат в Христовото учение възвръщане към призива за светост и чистота на народа отпреди Изхода.

Божиите заповеди, преформулирани и засилени в учението на Христа, изглежда на пръв поглед, че се обръщат само към мъжете. Вероятно причината да постъпва така е била предразположението на Неговите слушатели, които са били запознати със закона и биха могли да не Го разберат, ако съществено се е отклонявал от традиционния начин, по който те го разбирали. Той без съмнение в тази част от Своето учение, която засяга закона, утвърдил първо Себе Си като истинския Законодател. Докато продължавал да разкрива Божиите нравствени изисквания към човешкия род, ще става ясно, че мъжете и жените имат еднакво достойнство и еднаква отговорност пред Бога за своето поведение. Той е много по-строг в учението си за развода и прелюбодеянието, което е резултат от него, когато обявява без уговорки: „Всеки, мойто напуска жена си, и се жени за друга, прелюбодействува, и всеки, който се жени за напусната от мъж, прелюбодействува“ (Лука 16:18). С други думи, не просто съпругът кара напуснатата си съпруга да прелюбодейства, но и той също, ако се ожени повторно, прелюбодейства. Същото се отнася и за жената, която започва раздялата (Марк 10:12).

И все пак Той е позволил един повод за развод – прелюбодеяние или невярност. Такава забранена връзка е причинявала вече разрив в брака. „Закоравялостта на сърцето“, приписвана на юдеите, не отсъства и сред „новите юдеи“, тоест християнския народ; и Църквата със своята власт да развързва и връзва, дадена ѝ направо от Иисус Христос, позволява някои разводи и дори повторни бракове, но винаги когато е намесена някаква форма на изневяра.

Свети Иоан Златоуст предупреждава тези, които имат законническо мислене, които могат да намерят за себе си оправдание за развод по някакви други причини, като казва: „Затова, видите ли, след това Той набляга на становището Си без уговорки и надгражда този страх като крепостна стена, убеждавайки съпруга за голямата опастност, че ако все пак прогони жена си, той става отговорен за нейното прелюбодеяние. И тъй, да не би като ви кажат, „извади си окото“, да предположите, че това е казано за жената: Той добавя навреме тази поправка, като разрешава тя да бъде прогонена само по един начин, но не по друг“ (пак там).Отново виждаме в този аспект на учението на Иисус Христос заложената мотивация за всички човешки отношения – любовта. Обръщането към Иисус Христос и Неговия път трябва да сложи край на „закоравялостта на сърцето“, защото обръщането означава точно промяна в сърцето. Бракът трябва да се разбира като божествена институция, в която мъжът и жената имат най-голяма възможност за любов и неегоистично отдаване. В природата на децата на Царството е да отразяват Божията любов във всички свои връзки, но особено в единството на брака. Онези, които Господ нарича блажени в началото на Проповедта, не са вече способни на самозадоволяване и егоцентризъм, които са основните мотиви зад развода. „Защото този, който е благ, и миротворец, и беден духом, и милостив, как той ще прокуди жена си? Този, който е свикнал да помирява другите, как той ще бъде в несъгласие с нея, която е негова?“ (св. Иоан Златоуст, пак там).

Глава четиринадесета

Слушали сте още, че бе казано на древните: ,,клетва не престъпяй, а изпълнявай пред Господа клетвите си“. Аз пък ви казвам: да се не кълнете никак: ни в небето, защото е престол Божий; ни в земята, защото е подножие на нозете Му; ни в Иерусалим, защото е град на великия Цар; ни в главата си се кълни, защото не можеш направи ни един косъм бял или черен. Но думата ви да бъде: да, да; не, не; а каквото е повече от това, то е от лукавия (Мат. 5:33-37).

Принципът, за който говори Господ в тези редове, винаги е бил вземан на сериозно от по-голямата част от еврейския народ. Подразбираше се, че човекът ще спазва обещанията си. Било е немислимо да се кълне лъжливо или да се лъжесвидетелства в Божие име (Левит 19:12). Така се е разбирало съдържанието на заповедта „Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог“, макар тя да включвала и неблагочестивата практика да се използва лековато и богохулно Божието име. „Ако някой даде оброк Господу, или се закълне с клетва, като наложи зарек на душата си, той не бива да престъпва думата си…“ (Числа 30:3). „Ако дадеш оброк на Господа, твоя Бог, незабавно го изпълни, защото Господ, Бог твой, ще го изиска от тебе, и върху тебе ще легне грях“ (Второзаконие 23:21).

Практиката да се правят такива оброци или клетви не била позволена от Моисеевия закон и дори се наказвала. Затова, когато Иисус Христос обявил – „Аз пък ви казвам: да се не кълнете никак“, привидното противоречие трябва да е стреснало учениците. Все пак Той им дал да разберат, че Той изпълнява и усъвършенства закон, който пак Той им е дал първоначално.

Отците (и особено св. Иоан Златоуст, към когото често се обръщаме за обяснение на Писанието) откриват в тези стихове точен пример за това как Господ усъвършенства Своя собствен закон. Целта на стария закон, казват те, била да подготви народа за новия закон; първата и най-важна стъпка в този процес беше хората да се изведат от идолопоклонничеството. Спомняме си, че евреите, освободени от Египет чрез непосредствената намеса на Бога, изпаднали в идолопоклонничество: „Тогава Израилевите синове почнаха да правят зло пред Господа и да служат на Вааловци;… и се обърнаха към други богове, към боговете на околните тям народи…“ (Съдии 2:11-12). „И наистина, за същата клетва, е било наредено в стари времена да не се кълнат на идоли“ (св. Иоан Златоуст, Проповед XVII, „Върху Матея“). И тъй, клетвата, за която се отнася Божията заповед, предхожда пълната забрана на клетвите по-късно, когато принципът да се служи на един Бог е вече напълно утвърден. В тези Си поучения Господ показва на учениците какво е имал предвид с това тяхната „праведност да надмине праведността на книжниците и фарисеите“ (Матей 5:20).

Новата заповед, „Да се не кълнете никак“, трябва да се разбира в светлината на тази нова праведност, а не просто като допълнителен, по-строг закон. Цялата редица качества, които правят човека блажен – бедните духом, милостивите, чистите по сърце и прочее – са белези на изцяло нов начин на живот. И така, ако човек живее праведно, според това разкриване на Божията воля, той няма нужда от каквато и да било клетва – неговият живот и истината, според която живее, са негови свидетели. Ако той обещае нещо, той го спазва; ако обяви, че нещо е истина, характерът му е такъв, че той не може да бъде заподозрян в лъжа. Ако той каже „да“, той има предвид „да“, а ако каже „не“, значи „не“. Тези откъси разкриват безкрайната Божия мъдрост в подготвянето на един определен народ за последно откриване на Неговата правда, така че, чрез този народ, целият свят и всички народи да познаят Него. Точно това откровение виждаме в думите и делата на Иисус Христос.

Тъй като фарисеите смятали клетвата, направена в Божие име, за обвързваща, те търсели да спазят „буквата на закона“, като се кълнели в небето, земята, Иерусалим и дори в собствената си глава, така че клетвата да не бъде безусловно обвързваща. Иисус Христос специално забранява този вид буквоедско и уклончиво заклеване, защото небето е Неговият престол, земята подножие на нозете Му, Иерусалим е Неговият град, а човек не може да промени природата дори на косата на главата си. Смисълът е, че всичко е не само Божие творение, но че Той владее всички неща, и тъй като Той е навсякъде, всички клетви и обещания са по същество направени в Негово име и в Негово присъствие.Когато Той казва, „Каквото е повече от това [да, да; не, не], то е от лукавия“, Той насочва към обстоятелството, че присъствието и влиянието на дявола в човешкия живот и общество, който постоянно работи против Бога, причинява недоверие сред хората. Самите християни са понякога виновни, че се поддават на неговото влияние, а понякога стават и негови жертви. От тях, като членове на светското общество, се изисква да дават „кесаревото кесарю“, като се кълнат в съда, дават клетви за вярност и прочее. Като правят това, те участват, в известен смисъл, в злото на този свят. Те не трябва да приемат леко и с радост такова поведение, което не съответства на Божията воля за тях, точно както и съгласието да воюват за страната си. Един християнин, който търси Божията правда, трябва да осъзнава това и да се разкайва за него дори когато вината не е негова.

Християнският живот, както ни учи нашият Господ, е живот, в който истината се търси и прилага. Заедно с истината можем да споменем честността, надеждността и непокътнатостта. Езикът на християнина трябва да е изчистен от глупост, лекомислие и нечестност. Той трябва да не се обвързва с клетви, дори това да е дребен навик, на който той не придава значение. И отново, волята на Бога е Неговият народ да живее напълно в съответствие с правдата, която Той разкрива чрез Иисус Христос, да не лъжат, а да изпълняват истината, да имат общение с Него и да ходят в светлината (вж. 1 Иоан 1:6-7)

Глава петнадесета

Отците на Църквата като цяло виждат разкриването на Божията воля за човека като нещо постепенно. За тях това, което някои хора приемат за несъответствие между закона и Христовото нравствено учение, между „Слушали сте, че бе казано на древните“ и „Аз пък ви казвам“, е само привидно. Те наблягат на плана, според който Бог подготвял евреите за Своето окончателно откровение, план, който, в състоянието на грехопадение при човека, естествено, предполага развитие стъпка по стъпка. Те знаели, че неспособността на някои да примирят Стария Завет с Новия ги е довело до отхвърлянето на първия; например маркионитите и по-късно манихеите. Те имат отговор за онези, които не могат да разберат как същия божествен Законодател може да е дал и така наречения „закон за отплатата“ (Левит 24:17-20), който нашият Господ споменава в Матей 5:38, и Неговия закон за непротивенето на злото. Той казва: „Слушали сте, че бе казано: „око за око и зъб за зъб“. Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата“.

На първо място, отците не разбират онзи „стар закон“ като просто даващ право на човека, против когото е сторено зло, да си отмъсти по същия начин, нито пък го разбират като ограничение на произволното отмъщение. Без съмнение, от времето когато бил даден закона, сред евреите е имало такива, които осъзнавали истинското намерение в него: да предотврати наранената страна да си отмъсти за стореното зло, като нанесе още по-голяма рана на обидилия го. Ако вземем под внимание целия Стар Завет, намираме навсякъде идеята, че отмъщението принадлежи Богу (вж. Второзаконие 32:35; Псалом 93 и Иеремия 20:12). Отмъщението е изрично забранено: „Не казвай: „ще отвърна на злото“; остави на Господа, и Той ще те запази“ (Притчи 20:22); „Не казвай: както той стори за мене, тъй и аз ще сторя с него; ще въздам на човека според делата му“ (Притчи 24:29).

По времето на Иисус Христос обаче много юдеи започнали да приемат законите, откъснати от техния контекст и смятали, че отплатата е свещено, дадено от Бога, право. Интересно е да се отбележи, че по-късно мюсюлманите, които са заели много от Стария Завет за своята свещена книга, Корана, не разбрали истинския дух на закона, даден на Божия народ, и отхвърляйки разкритото ни от Иисус Христос значение, повториха закона за отплатата по много безкомпромисен начин.Трябва винаги да помним в опитите си да разберем истинското значение на учението на Спасителя, че Той се беше заел да проповядва Евангелието на Царството, да разкрие нормите за поведение на онези, които ще принадлежат на Божието Царство и да обяви Божията правда. По-рано в Своята проповед на планината Той каза на учениците Си, че ако тяхната праведност не надмине тази на книжниците и фарисеите, те няма да могат да влязат в Царството (5:20). Тяхната праведност оправдава това, което е било сторено и само това, без да се стига до отмъщение. Този закон, даден като междинна и временна стъпка, е създаден, за да подготви човека и после да отстъпи място на по-висш закон. В светлината на този принцип, обявената от Иисус Хрисотс цел – не да наруши закона, а да го изпълни или усъвършенства – става все по-ясна и по-ясна.

Християнинът тогава ще надмине по-малката праведност на фарисея, защото не само няма да „върне зло за зло“, а дори ще бъде готов да приеме, заради Царството небесно, още рани. Това е един от съществените елементи на усъвършенстването, което Господ изисква от нас и не е изненада, че Той обобщава цялото Си учение за Закона с думите: „И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ (5:48). Това изискване е, от чисто човешка гледна точка, невъзможно за изпълнение. От друга страна, ние го получаваме от Него, Който не само ни го е заповядал, но го е и изпълнил и ни е дал благодатта да се се променим по Негов образ. Върховното приложение на този принцип, който Бог ни дава, е изразено в Неговите собствени думи на кръста: „ Отче! прости им, понеже не знаят що правят“ (Лука 23:34).

В стих тридесет и девети, „Аз пък ви казвам да се не противите на злото“, св. Иоан Златоуст казва, че „злото“ (το πονερο, на гръцки) в действителност означава „лукавия“, дявола. С други думи, ние трябва да виждаме в несправедливите дела и вредата, която другите ни причиняват, работа на самия дявол. Така че това не е просто общо или абстрактно „зло“, а самият дявол, за когото ни е казано „да се не противим“. Със сигурност Той би искал ние да се съпротивляваме на дявола, но не и като „отговаряме на огъня с огън“. Да отмъстиш на обидилия те твой брат би било не само безсмислено, а по-лошо; защото дяволът, който настройва брат срещу брата, ще е щастлив да ни види как се опитваме да изравним нещата, като си отмъщаваме. Истинското съпротивление на лукавия е да върнеш за злото с добро, да сложиш край на гнева, който е причинил първоначално раната, с единственото оръжие, на което дяволът не може да се противопостави – любовта.

Отците обясняват, че както в живота на Господа, винаги съществува възможността да се наложи да простим на някого, който нарочно ни е наранил, също така е много по-вероятно да бъдем призовани да приложим този принцип по друг начин. Блажени Августин например ни дава този съвсем практически начин:

Що се отнася до състраданието, тези, които го изпитват в изобилие, го раздават на онези, които те обичат, така, сякаш те са техни собствени деца, или някой много скъп приятел, който боледува, или малки деца, или умопомрачени хора, от чиито ръце те често понасят много неща; и ако това е нужно за тяхно добро, те дори са готови да понесат повече, докато отмине слабостта на възрастта или на болестта. И тъй, що се отнася до тези, които Господ, лекарят на душите, поучава да се грижат за ближните си, какво друго можеше да ги научи, освен те също да понасят тихо немощите на онези, чието добруване искат да увеличат? (Проповедта на планината на нашия Господ, XIX, 57).

Тук, както и във всички „нови“ заповеди, които досега Иисус Христос ни е дал, откриваме Неговия основен принцип – любовта. Законът е даден, за да може човекът да се научи на любов. По-късно Той ще обобщи Закона в отговор на въпроса „Коя заповед е най-голяма в закона?“, като обяви, че първата и най-голяма заповед е да се възлюби Господ, а втората е да възлюбиш ближния си като себе си (Матей 22:36-39). Върховният акт на любовта е да обичаш врага си, да обичаш толкова дълбоко, че да правиш добро на онези, които правят зло на теб.

Глава шестнадесета

Както видяхме, нашият Господ отхвърля закона „око за око и зъб за зъб“ и дори изисква от последователите Си предразположение да поемат и други обиди и неправди: „Ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата“ (Матей 5:39). В добавка Той изисква един вид себеотричане, което повечето хора, дори християните, смятат за непрактично. Съвременният християнин вероятно ще отмине примерите в стихове четиридесети и четиридесет и първи като може би подходящи за Иисусовото време, но съвсем не за сложните обществени ситуации на своето собствено. И все пак заповедта е още в сила: този, който „търси Божията правда“, трябва да желае да даде повече, отколкото се полага да дава.

Двете възможности („да се съдиш“ и да бъдеш принуден „да вървиш една миля“) съвсем не са пресилени или невероятни. Вероятността средностатистически човек да бъде въвлечен в съдебно дело е по-голяма в настоящето, отколкото когато и да било преди и може просто да е невъзможно да се избегне някакъв вид самозащита. Заплетеността на съвременния закон (с всичките му вратички, измежду които самата идея за добро и зло се губи, алчността на някои адвокати, които провокират хората да се съдят и понякога преувеличената страст да се защитават правата на престъпниците) прави съдебната система все по-малко и по-малко способна да издава справедливи присъди. И все пак, това, което ни вълнува тук, е християнската позиция в съгласие с учението на нашия Господ пред лицето на подобно изкривяване на справедливостта. В стих двадесет и пети на нас ни се казва да се помирим с противника си (да бъдем „благоразположени“ към нашия обвинител). Това включва не само желанието да стигнем до разбирателство с него, но и реални опити да направим това; стихът също ни напомня, че дори в такова затруднено положение Христовият закон за любовта и прошката трябва да ръководи нашите мисли и действия. По-нататък трябва да отхвърлим всяко изкушение да вземем повече, отколкото ни се полага, дори ако това може да ни се размине законово. При подобен „извънсъдебен“ подход към правни проблеми не трябва да мислим само за нашата собствена полза или преимущество, а да се загрижим и за благополучието на „противника си“.Относно въпроса с това, кога човек е принуден да върви една миля и Господнята заповед да извърви две мили наместо една, може да се отнесе по-специално към правото на римския легионер принудително да набира работници сред неримските граждани. Това не остава обаче без възможност за приложение в нашия собствен съвременен живот. Колко често сме принудени, поради най-различните си отношения, да правим различни неща за някого? Колко често отвръщаме при тези обстоятелства с неохота и негодувание? Тук имаме чудесната възможност да научим ценен урок, да станем по-търпеливи и щедри, ако само направим повече, отколкото сме длъжни – с други думи, да извървим и втората миля.

Изискването в стих четиридесет и втори („Томува, който ти проси, давай, и не се отвръщай от оногова, който ти иска назаем“) е съвсем не така строго и в действителност е много по-лесно за спазване. Това е нещо, което се случва на повечето от нас почти ежедневно. И все пак, поради честото повтаряне, ние не рядко губим търпение и забравяме, че Господ все още очаква от нас да следваме не само Неговата заповед, но и Неговия пример.

Споменахме по-горе благополучието на „противника“ и необходимостта да се погрижим и за него. Отците наблягат на двустранната полза, която може да се извлече от истинското следване на тези заповеди на Иисус Христос. Първо, ние облагодетелстваме себе си духовно, като се учим да бъдем търпеливи, милостиви и прощаващи. После, с примера си ние подпомагаме другия човек, който вероятно ще бъде изумен, дълбоко впечатлен и може дори да се обърне към Христовия път поради нашето „необичайно“ поведение, поради нашето нежелание да отвърнем на насилието с насилие, на „огъня с огън“ (вж. св. Иоан Златоуст, „Върху Матея „, Проповед XVIII).

Останалото от тази част от проповедта на планината (тоест останалото от глава пета на Евангелието от Матея) е посветено на любовта – добродетелта, която трябва да ни владее във всяко наше ежедневно дело с другите.

Омразата към Божиите врагове, изпитвана от Божия народ, макар да не е специално записвана или заповядвана, изглежда, беше приемана за естествена (вж. Псалом 138:19-22 и 139:9-11) и по времето на Иисус Христос очевидно включва тези, които имат друга религия, както и хора от други националности или раси. От само себе си се разбира, че този вид омраза не само съществува днес, но и е доразвита. Той обаче не ни дава извинение да мразим когото и да било, било личен враг или човек от друга раса, вяра или националност. „Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят“ (стих четиридесет и четвърти). Тези думи не се нуждаят от допълнително обяснение или разискване.

Целта на живота в Иисус Христос, даден чрез силата на Светия Дух, е да станем деца на небесния Отец, да станем поданици на Царството небесно. Пътят, който води до Царството, е пътят на любовта и прошката, както се подчертава в почти всичко казано от Христа в тази проповед. Той има воля за онези, които биха Го последвали: Той поставя изискванията към човешкото поведение не защото са логични или разумни, а точно защото те са Неговата воля за нас. Не може да се даде по-голяма причина да сме добри с враговете си, противниците си, опонентите си или съперниците си, за да ги обичаме, освен тази: „Вашия Отец Небесен.. . оставя своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни“ (стих четиридесет и пети). И най-лошите сред хората обичат семействата си и подобните на тях. Онзи, който ще бъде наистина дете на Царството, ще обича всички без разлика. Понякога това високо уважение към всички се проявява в простия поздрав, в това да не пренебрегнеш някого – накратко, в това да си спомниш достойнството на другия като Божие чедо. Съвсем не подхожда на един християнин да откаже да говори с някого – дори най-големият грешник поздравява собствените си братя.

Главата завършва с познат стих – „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ (стих четиридесет и шести). Божието съвършенство ни беше показано в Неговата любов към нас: „Божията любов към нас в това се яви, дето Бог проводи в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него“ (1 Иоан 4:9). „Но Бог доказва любовта Си към нас с това, че Христос умря за нас“ (Римляни 5:8). Проповедта на планината ни показва, че пътят към съвършенството е пътят на любовта, на Бога и на нашия ближен.
___________________________

*Из книгата Царството Божие, проповедта на планината, от епископ Дмитрий (Ройстер), издателска програма Омофор, фондация Покров Богородичен. Източник – http://episkoproyster.blogspot.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът, епископ Дмитрий Ройстер (1923-2011). Източник на изображенията – Яндекс Ру.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4IY

Eпископ Дмитрий (Ройстер)

Глава осма

В Матей 5:17 Иисус Христос прави първата Си препратка, в която ние научаваме за закона: „Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците…“ Откриваме обаче, че свети евангелист Лука е записал други думи от Господа, които сякаш ограничават закона до вид подготовка за проповядване на Евангелието и което сякаш предполага, че Евангелието ще замести закона: „Законът и пророците бяха до Иоана…“ (16:16). По-нататък Евангелието от Иоан изглежда да противопоставя закона и Евангелието: законът „бе даден чрез Моисея, пише Иоан, а благодатта и истината произлезе чрез Иисуса Христа“ (Иоан 1:17). Свети апостол Павел, който познавал закона вероятно по-добре от другите апостоли и бил ревностен негов защитник преди обръщането си, решава проблема за връзката между закона и Евангелието така: „Законът беше за нас възпитател в Христа, за да се оправдаем чрез вяра“ (Галатяни 3:24). За него преданото следване на Христа и Неговото учение е потвърждение на закона: „Унищожаваме ли закона чрез вярата? Съвсем не, а утвърдяваме закона“ (Римляни 3:31).

Тази част от Проповедта на планината (Матей 5:17-20) съдържа съществени обяснения за връзката между Царството, обявено от Иисус Христос и Стария Завет. Той се кани да разкрие новия закон; авторът на Посланието до евреите ще каже по-късно, че промяна в свещенството е наложила промяна в закона (7:12). Юдеите, дори и да не спазвали закона, го почитали много като пълно и окончателно откровение на Бога към човека. За тях би било трудно да приемат като обещания Месия Човек, който обявил за Своя цел да замести закона на Моисей с друг. Вероятно за да успокои страховете им и предвиждайки възраженията им, Той обявил, че не е дошъл да нарушава, а да изпълнява (на гръцки „πλεροσαί“ означава „да довърша“ и „да усъвършенствам“). Както ще видим по-късно, Той наистина потвърждава нравствените правила на закона, но Той също разкрива и духа на тези правила.

Важно е също да се отбележи, че Той заявява Своята власт над заповедите. Това разбираме от повторенията преди всеки от шестте примера, които следват: „Слушали сте, че бе казано на древните… Аз пък ви казвам…“ (стихове 21-22; 27-28; 31-32; 33-34; 38-39; и 43-44). Църквата винаги е учила, че Словото Божие е Законодателя, Онзи, Който говори с Моисей, когато в началото са били дадени заповедите. И така, когато Той беше дошъл в света и „живял между човеците“, той довършил по Своята мъдрост и план това, което бил разкрил. Той учил, че да се върши Божията воля е не просто съобразяване със законите, а по-скоро покорство и любов, искрено обръщане.

Преди да продължим с обсъждането на другите три стиха (28-30) от тази част на глава пета, поучително би било да разгледаме начините, по които Иисус Христос наистина „изпълнил закона и пророците“. Следващите откъси са от шестнадесетата проповед върху Евангелието от св. Матей на св. Иоан Златоуст:

Пророците Той изпълни, като потвърди със събитията на живота Си и делата Си всичко, което беше казано за Него: по тази причина евангелистът обикновено казва при всеки случай: за да се изпълни това, което беше казал пророка (ците)…А закона Той изпълни не само по един начин, а също по втори и трети. По единия, като не престъпи ни едно от правилата на закона. За [доказателство] че наистина Той изпълни всичко, чуйте какво Той казва на Иоан Кръстителя: Защото тъй нам подобава да изпълним всяка правда [Матей 3:15: „правда“ тук означава ритуалните пречиствания като обрязване и кръщение]. А на юдеите Той също каза: кой от вас ще ме укори (смъмри или осъди) за грях (Иоан 8:46). А на учениците отново: иде князът на този свят (дяволът), и в Мене той няма нищо (никакъв грях, та да ме обвини) (Иоан 14:30). А пророкът също, векове преди, беше казал за Него: не е сторил грях (Исаия 53:9).

В друг смисъл Той изпълни закона, като даде възможност да го изпълнят онези, които вярват в Него. Той осъждаше греха на плътта, така че правдата на закона да може да се изпълни в нас, които ходим не по плътта (Римляни 8:34). Защото законът се стремеше да направи хората праведни, но нямаше силата да го направи.

Той дойде и донесе пътя на праведността чрез вяра и тъй затвърди това, което законът имаше за цел…

Но ако някой попита правилно, той ще открие друг, трети смисъл, по който това беше сторено… в сбора закони, които Той щеше да им даде. Защото казаното от Него не е отмяна на предишните, а извеждане от тях и изпълнение.

Глава девета

Иисус Христос разкри, че целта на Неговото идване била да изпълни Закона и Пророците: това Той направил като Сам спазвал закона, разкривайки истинския му дух и значение, и като го усъвършенствал. Той изпълнил пророчествата, като направил точно каквото те предсказали за Него.

Сега Той наблягал на трайната природа на закона и необходимостта целият да бъде изпълнен: „Истина ви казвам: докле премине небето и земята, ни една йота, или една чертица от закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне“ (Матей 5:18). И най-малката подробност ще бъде изпълнена. „Йота“ (ιωτα на гръцки) се отнася за еврейската буква „йод“, буквално най-малката от двадесет и двете съгласни, а „чертица“ (κεραια на гръцки) вероятно означава обикновен декоративен елемент при писане. Смисълът на казаното от Господа е очевидно: Той има предвид целия закон.

Иисус Христос потвърждава закона, а от това ние трябва да разберем, че неговите морални правила не са по никакъв начин относителни спрямо времето или мястото: те са абсолютни, защото са от Бога. Те ще траят до края на времето, „докле премине небето и земята“, и преди това окончателно събитие, всички пророчества в Стария Завет ще се случат.

Той не се отклонява от основната тема на Своята проповед, Царството небесно, и когато предупреждава: „Който наруши една от най-малките тия заповеди и тъй поучи човеците, той най-малък ще се нарече в царството небесно; а който изпълни и поучи, той велик ще се нарече в царството небесно“ (стих 19).Две неща са от особен интерес тук: първо, идеята за „най-малките“ заповеди, загатвайки, че някои са с по-голяма тежест от други. Всъщност равините често правят разлика между „тежки“ и „леки“ заповеди в закона. Светите отци обаче, изглежда, не смятат, че Господ е имал това предвид, когато е казал „най-малките тия заповеди“. Апостол Яков ни дава ключ да разберем намерението на Господа, като пише: „Който опази целия закон, а съгреши в едно, той бива виновен за всичко“ (Яков 2:10).

Второто интересно нещо в този стих е, че този, който наруши една от тези „най-малки заповеди и тъй поучи човеците, той най-малък ще се нарече в царството небесно“. Може ли това да означава, че такъв грешник има място, макар и по-долно, в Царството? Отците (като св. Иоан Златоуст и блажени Августин), изглежда, са на едно мнение, що се отнася до значението, което Господ дава в това изявление. Те смятат, че Той просто загатва за времето на всеобщото възкресение и на страшното пришествие (Златоуст, Проповед XVI, „Върху Матея“). Свети Иоан Златоуст продължава, като посочва, че би било в противоречие с учението на Господа да се даде място в Царството, макар и „най-малко“, на онзи, който нарочно наруши закона и се опита да подтикне други да направят същото. Във времето, когато Царството дойде в своята пълнота и сила, той просто ще бъде осъден. В този смисъл той ще бъде „най-малък“.

Учениците не трябвало да изпълняват и проповядват стария закон, който не бил практикуван в пълнота от учителите, книжниците и фарисеите, а усъвършенствания и допълнен закон. Праведността на учениците трябвало да е по-голяма от тази на старите учители, много от които без съмнение се придържали към предписанията му. Сега обаче не става въпрос за такъв вид спазване, а за подчиняване на волята пред Бога, за пълно обръщане към Него и Неговия път. Без това ще е невъзможно да се влезе в Царството небесно. За вярно спазване на закона, както той се разбирал в Стария Завет, наградата била материална: благополучие, земно добруване и щастие. След идването на Иисус Христос ние разбираме, че този вид награда е била само символична или „модел“ (защото би била само временна) на върховната награда, вечен живот в Царството. Такова е, в крайна сметка, значението на всички старозаветни „модели“. Свети Иоан Златоуст ни казва така: „То вече не е земя, в която тече мляко и мед, нито пък спокойни старини, нито пък много деца, нито пшеница и вино и дребен и рогат добитък: а Небеса, и хубавите неща в Небесата, и осиновяване, и братство с Единородния, и участие в наследието, и слава, и царуване с Него, и онези неизброими награди. А що се отнася до това, че сме получили по-голяма помощ (благодатта на Светия Дух), чуйте св. апостол Павел, когато казва, „и тъй сега няма никакво осъждане за ония, които са в Христа Иисуса и живеят не по плът, а по дух, защото законът на духа, който дава живот в Христа Иисуса, ме освободи от закона на греха и на смъртта“ (Римляни 8:1-2)“ (Проповед XVI, „Върху Матея „).

Глава десета

Както видяхме, нашият Господ Иисус Христос не дойде да наруши закона и пророците, а да ги изпълни. По време на служението Си като учител Той не само не отменил никоя от заповедите, Той ги подсилил и разкрил техния дух и истинско значение. Стана ясно на тези, които са Го чули, че заповедите не са дадени за да наложат тежко, невъзможно бреме на човека, нито пък, за да го ограничат или контролират. Напротив, те са дадени поради Неговата милост и безкрайна любов към този, когото Той е създал по Свой образ и подобие. Неговата воля е човекът да бъде ръководен във всичките си отношения от милост и любов. И макар народът Му често да приемал закона Му като ограничение на свободата си – като тягостен правилник от неща, които „трябва“ и „не трябва“ – Той им го дал, за да могат те да се научат да обичат Него и ближния си. Бог е любов (1 Иоан 4:8), а Неговата любов е действена във всичко, което Той прави и е направил за човека, в творението, в Неговата божествена грижа и в изкуплението. „Какво е човек, та… обръщаш върху него вниманието Си“ (Иов 7:17). „Защото Бог толкоз обикна света…“ (Иоан 3:16). Любовта е принципът, залегнал във всички заповеди. Когато Го попитаха коя „заповед е най-голяма в закона“, Иисус Христос отговори: „Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед; а втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си; на тия две заповеди се крепи целият закон и пророците“ (Матей 22:36-40; Лука 10:26-27). Това не е нова идея, въведена от Иисус Христос, а винаги е била идея в духа на заповедите дори на Стария Завет (вж. Второзаконие 6:5 и Левит 19:18). От друга страна, Господ наистина добавил ново измерение на заповедите: „Нова заповед ви давам, да любите един другиго; както ви възлюбих, да любите и вие един другиго. По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си“ (Иоан 13:34-35). Новото в тази заповед е изразената воля на Сина Божи да се обичаме един друг, както Той е обичал нас – тоест със себераздаваща, безкористна, жертвена любов. Такава заповед Той дал на учениците Си, след като им казал за Своята смърт за човечеството.Сега, когато Господ започнал да показва как заповедите трябва да бъдат разбирани и спазвани от Неговите ученици, Той решава да даде пример с тези думи: „Слушали сте, че бе казано на древните…“ (Забележете, че е „на древните“, а не „от древните“, както го предават някои преводи.) Синът Божи е Законодателят и Той е Този, Който разкрил Божията воля на Моисей в началото, но Той предпочел да говори за даването на заповедите в страдателен залог, „бе казано“. Свети Иоан Златоуст мисли, че ако Той беше казал „Аз казах на древните“, щеше да бъде по-трудно за слушателите Му да оценят посланието Му, тъй като можеше да са по-загрижени от това, че той се отъждествява с божествения Законотворец, факт, който не е от значение сега. Ако беше казал, „Моят Отец каза на древните“, можеше да бъде изтълкувано, че Той противопоставя волята на Отца на Своята. Смисълът на акцента, който Той поставя тук, е, че е дошъл моментът да се даде пълното съдържание на заповедите и мотивът за това да бъде разбран. Той казва също, че много повече ще се очаква от Божия народ при Новия Завет, отколкото при Стария (Проповед XVI, „Върху Матея“).

Когато разберем, че Бог е дал заповедите като напътствия в живота на любовта, можем да оценим защо Той започва Своите обяснения с истинското значение на шестата заповед, „Не убивай“. Убийството е следствие на точно обратното на любовта – омразата, която няма място в живота на този, който следва Христа. Проповедите на Господа през целия Му земен живот ще подчертават тази истина отново и отново. По-късно св. апостол и евангелист Иоан ще напише нещо като обобщение на Христовото учение за любовта (1 Иоан З и 4): „Нека любим един другиго, защото любовта е от Бога, и всякой, който люби, е роден от Бога и познава Бога; който не люби, той не е познал Бога, защото Бог е любов“. Който изпадне в омраза, тогава, нарушава шестата заповед: „всякой, който мрази брата си, е човекоубиец; и знаете, че никой човекоубиец няма вечен живот, който да пребъдва в него“ (1 Иоан 3:15).Точно както нашият Господ по типичен начин въвежда примерите за Неговия „нов“ закон със „Слушали сте, че бе казано на древните“, Той започва и Своето обяснение на всеки с „Аз пък ви казвам“. Коментарът на св. Иоан Златоуст върху тези откъси съдържа тази забележка:

Виждате ли власт в съвършенство? Виждате ли поведение, достойно за законодател? Е, кой сред пророците някога е говорил така? Кой сред праведните мъже? Никой: а те казваха, „Тъй рече Бог“. Но със Сина не е тъй. Защото те оповестяваха заповедите на Господаря си, а Той – на Отца Си. И когато казвам, „на Отца Си“, имам предвид Неговия собствен. Защото „Мое“, казва Той, „е Твое, и Твоето Мое“ (Иоан 17:10). И те имаха свои съслужители, за които да законодателстват, Той – Свои собствени служители (Проповед XVI, „Върху Матея“).

Глава единадесета

Когато нашият Господ Иисус Христос е разкрил връзката си със Закона и Пророците**, Той сериозно предупредил последователите Си: „Ако вашата праведност не надмине праведността на книжниците и фарисеите, няма да влезете в царството небесно“ (Матей 5:20). Праведността като цел на живота на религиозния човек била нещо познато на учениците, както и на всички юдеи: тя се споменава в целия Стар Завет и се разбира като „правилното поведение на човека, нравствеността или добросъвестността на неговия живот, в съответствие с волята на Бога“. Очевидно е станало обичайно праведността сред юдеите да означава буквално подчинение на закона и хората, които открито не нарушават някоя от заповедите, да се смятат за праведни. Същинският смисъл на закона бил или погрешно разбран, или изкривен: „Защото, без да разбират Божията правда и търсейки да изтъкнат своята правда, те (юдеите) се не покориха на Божията правда“ (Римляни 10:3).

Когато Господ казва „Слушали сте… Аз пък ви казвам“, Той обявява, че ще опише Божията правда, праведността, която се очаква от Неговите последователи. Подходът Му е да формулира закона или заповедта в най-прост вид, без и намек за отмяна, и после да надникне зад закона и да покаже Своята (тоест законодателската Си) загриженост за това какво е в сърцето на човека, какво е неговото духовно състояние. Тук Той изпълнява пророчествата, засягащи новия закон и Новия Завет:

Ето, настъпват дни, казва Господ, и ще сключа с дома Израилев и с дома Иудин нов завет… След ония дни… ще вложа Моя закон във вътрешността им и ще го напиша в сърцата им… (Иеремия 31:31, 33).И ще им дам едно сърце, ще вложа в тях нов дух, ще взема из тялото им каменното сърце и ще им дам сърце от плът, за да ходят по Моите заповеди, да пазят Моите наредби и да ги изпълняват; и ще бъдат Мой народ, пък Аз ще бъда техен Бог (Иезекиил 11: 19-20).

Първата заповед, която Господ обяснява е шестата (от десетте): „Слушали сте, че бе казано на древните: не убивай; а който убие, виновен е пред съда“ (Матей 5:21). Той без съмнение започва оттук, защото убийството и неговите причини са откровено отрицание на любовта, която пък е основният принцип във всички Божии заповеди към човеците.

Омразата е противоположна на любовта и е форма на убийство, както ни казва св. Иоан (1 Иоан 3:15). Омразата може да е лична, но може да е и безлична: някои мразят хора, които дори не познават; някои дори пожелават смъртта на непознати. Каквато и форма да приеме, омразата разкрива пълна липса на любов, липса на уважение към ближно човешко същество и отхвърляне на основната идея, че всички сме създадени по Божи образ.

Господ отива по-далеч от непосредствената причина за убийството: Той се интересува от „причината на причината“ и ни казва, че това, което се крие зад омразата, е гневът: „Всеки, който се гневи на брата си без причина, виновен ще бъде пред съда“ (Матей 5:22). Гневът може да се прояви открито или не. Човек може да е толкова гневен на друг, че всички връзки с него се прекъсват и така, в ума си, той изтрива неговото съществуване и го убива духовно.

Гневът може също да доведе и до друг вид убийство – убийство на характера. Трите случая, онагледени от Господа, са нещо като притча – всяко състояние на ума и съпътстващите го действия предсказуемо водят до следващото. Всяко е отделна степен в процеса: първо гняв, после да обидиш някого и да покажеш презрение и накрая да обидиш някого така, все едно да го прокълнеш. Използваните думи са донякъде относителни, но това, което Господ казва е съвсем точно. Можем да градираме трите степени на проявите на гнева така: когато някой заслужава съд от съдиите в обществото; когато той нарече някого празноглав или смахнат, това води след себе си до съд пред духовните водачи; и когато той отнеме човешкото достойнство на някого, когато го унижи, тогава това води до съда на Бога. „Който се гневи… и каже на брата си „рака“, виновен ще бъде пред синедриона; а който пък каже: „безумнико“, виновен ще бъде за геената огнена“ (стих 22).

Юдеите са свикнали да носят жертва в храма в Иерусалим за опрощаване на греховете. Като използва този обичай за пример, Господ казва на учениците си какъв трябва да бъде духът на жертвоприношението и преклонението: даровете са неприемливи за Бога, ако приносителят храни в сърцето си нещо против друг. Ние не трябва да отказваме прошка, да таим обида в сърцата си или злоба, дори когато другият човек очевидно греши.

Помирението е Христовият път: точно както Той помири човека с Бога чрез Себе Си, макар че човекът беше този, който се беше отделил, така също Той ни е разпоредил да се помирим един с друг. „И тъй, ако принасяш дара си на жертвеника, и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си“ (23-24).Последните два стиха от тази част (25-26) се отнасят до прощаването и помирението в този свят, но те ни казват и важни неща за последствията за духовното състояние на човека, ако той не успее да се помири:

Помирявай се с противника си скоро, докле си още на път с него към съдилището, за да не би някак противникът ти да те предаде на съдията, а съдията да те предаде на слугата и да бъдеш хвърлен в тъмница; истина ти казвам: няма да излезеш оттам, докле не върнеш и последния кодрант.

Вероятно по-буквален превод на някои от думите в тези стихове ще помогне по-лесно да разберем значението на казаното от Господа тук. „Помирявам се“ (εβνοόν на гръцки означава „благоразположен съм“); „противник“ (αντιδικοκος) е обикновено обвинител, този, който обвинява друг в несправедливост. Трябва да побързаме да се разберем с този обвинител, дори когато съдебното дело е предстоящо („докле си още на път с него“). Това може да предотврати всички неприятни последствия от ходенето в съда (да бъдеш предаден на съдията, на пристава, и накрая отведен в затвора). Буквално, човек трябва, ако е възможно, да избягва да прекарва определено време в затвора, затвора на човешката съвест; тоест съвестта на човека, която не е направила опит да уреди въпроса по мирен начин, е затвор, от който е трудно да бъдеш освободен. Колкото и да е вярно цялото това разсъждение, основното е, че помирението, прошката и любовта са в сърцето на този пример и Божият съд е този, който трябва да е най-голямата ни грижа.

___________________________

*Из книгата Царството Божие, проповедта на планината, от епископ Дмитрий (Ройстер), издателска програма Омофор, фондация Покров Богородичен. Източник – http://episkoproyster.blogspot.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**Когато в Евангелието се споменават Законът и Пророците, трябва да се има предвид, че става дума за двата от трите дяла на Свещеното Писание на Стария Завет (Закон, Пророци, Писания), според делението, възприето в еврейската равинистическа традиция. Бел. ред.

Изображения – авторът, епископ Дмитрий Ройстер (1923-2011). Източник на изображенията – Яндекс Ру.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4IQ