Иван Йовчев

С помощта на българското правителство, което оказва политически натиск върху Високата порта като намеква, че ако правителството не се съгласи да издаде исканите берати, то България ще сключи договор със Сърбия за общи действия против Турция. Това принуждава правителството на Османската империя да се съгласи да издаде петте берата. Така вместо спогодба със Сърбия, през 1897 година, българското правителство прави опит за сключване на съюз с дългогодишния поробител, поставяйки следните условия:

1) да се постави в действие султанския ферман за установяване и организиране на Екзархията от 1870 година и веднага да се дадат митрополитски берати за Битолска, Дебърската, Мелнишка, Струмишка, Кукушка и Гюмюрджинска епархии, а по-късно и за Костурска, Леринска, Воденска, Серска и Драмска епархии

2) да се защити българското население в Македония;

3) да се съединят българските железници с турските край Кюстендил;

4) да се преразгледат митническите спогодби;

5) да се проведат реформи в Македония;

6) да се сключи таен съюз между България и Османската империя с определена външна политическа насока.

Проектът за сключването на съюз е отнесен на султана лично от българския княз Фердинанд I. Въпреки това, турската страна не го приема[33]. На 21 октомври 1897 година вместо исканите пет са дадени три владишки берата за Пелагонийската (Битолската), Дебърската и Струмишката епархии[34]. Екзарх Йосиф веднага назначава в Пелагонийската епархия дотогавашният митрополит Григорий, в Дебърската – архимандрит Козма, а в Струмишката – архимандрит Герасим[35].

В последното десетилетие на XIX век младата българска интелигенция все по-дейно започва да се занимава с въпроса за освобождението на българските територии, които останали в пределите на Османската империя. На 23 октомври 1893 година, след няколко неуспешни опита за учредяване на организирано освободително движение, шестима съзаклятници в Солун полагат основите на Македонската революционна организация. Тя е проекция на опита и традициите на някогашната Вътрешна революционна организация, ръководена от Васил Левски. Първата и основна цел на тази организация е да създаде комитети, които да бъдат основата на едно бъдещо освободително движение. Така за кратко време Македония и Тракия се покриват с мрежа от комитети, начело на които стои Централен комитет. Комитетските дейци обявяват, че ще се борят чрез революционни средства за извоюване на пълна политическа автономия (самоуправление) на двете области. Това означава, че ако Екзархията е била привърженик на еволюционната политика, с появата на Македонската революционна организация се отваря нов фронт за освобождението на поробените български територии, който ще използва революционни методи за постигане на целите си.

Три години след учредяването на Македонската революционна организация, отново в Солун първоапостолите и техните съидейници именуват организацията Български македоно-одрински революционен комитет. Необходимо е да се посочи, че тази организация запазва българския си характер и по-късно, когато приема новото наименование – Вътрешна македоно-одринска революционна организация (ВМОРО)[36].

След Руско-турската война (1877-1878) положението в България е изключително динамично по отношение на нейната държавност. Първият международен акт, чрез който се прави опит да се институционализира създаването на българска национална държава, са установените решения от Великите сили на Цариградската конференция от 1876 година. Тогава се предлага образуването на две автономни държавни области, а именно, източна – с център Търново, и западна – с център София, всяка една управлявана от местна администрация, начело с губернатор, назначаван от султана с взаимното съгласие на Великите сили. Високата порта не приема този проект и се стига до Берлинския мирен договор, който определя България да се раздели на трибутарно княжество[37], обхващащо Северна България с център София, което да бъде със статут на автономна държава, управлявана от собствена администрация, начело с княз, който е избиран от народа и утвърден от турското правителство със съгласие на Великите сили, и Източна Румелия като автономна област с генерал-губернатор, назначен от султана с одобрението на Великите сили. Останалите области – Македония и Тракия остават под турска власт с османска административна уредба[38].

Безспорно, Руско-турската освободителна война променя политическия облик на Балканите като начертава пътя за сформиране на нови държави в региона. От решенията на Сан-стефанския прелиминарен мирен договор се вижда, че руската политика е подкрепяла твърдо националния суверенитет на България. Не такова е било нейното отношение към Екзархията. Прави впечатление, че в плановете на Русия за следвоенното устройство на Балканите няма място за Екзархията, в която тя вижда пречка за премахване на схизмата с Цариградската патриаршия[39]. Това разпокъсване на българската територия след Берлинския конгрес води до някои затруднения в прилагането на фермана от страна на Екзархията. След Освободителната война тя се изправя пред угрозата да прекрати своето съществуване. Заключението от този факт най-добре се отразява в оценката на професор протопрезвитер д-р Стефан Цанков, която е изключително точна и съдържателна: „Така, с малки изключения, непосредствено след въстанията и Освободителната война, Българската екзархия оставаше повече една идея“[40].

Предположенията, че Високата порта ще прекрати съществуването на Екзархията не били лишени от смисъл. След Берлинския конгрес части от нея се откъсват в полза на други национални църкви, като Северна Добруджа и Ниш са присъединени съответно към Румъния и Сърбия. Силно загрижени от тези явления, депутатите от Учредителното народно събрание в Търново (1879) започват полемични спорове. Основното им разногласие е по въпроса: коя екзархийска власт може да се яви като най-подходящото обединяващо звено за православните българи? Една голяма част защитават тезата, че такава власт може да бъде само общият Синод. Неговото образуване може да се окаже невъзможно, тъй като Високата порта е строго против организирането на такъв Синод в Цариград. Други депутати начело с Драган Цанков защитават идеята, че такава власт трябва да бъде самият екзарх. Това предложение е отхвърлено от всички архиереи в Учредителното събрание. Така, след дълги и продължителни спорове, бил приет чл. 39 от Конституцията, който гласи: „Българското царство от църковна страна, като съставлява една неразделна част на българската църковна област, подчинява се на Светия Синод – върховната духовна власт на Българската църква, където и да се намира тази власт. Чрез последната царството съхранява единението си с вселенската източна църква във всичко, което се отнася до догмите на вярата“[41].

От гледна точка на международното право този член не би могъл да бъде приложен, понеже големи територии от Българската екзархия се намират в юрисдикцията на други държави, така че на практика той не би могъл да бъде ефективен, което забелязва още в самото начало екзарх Йосиф и записва в дневника си: „Портата не е решила ще ми даде ли ведомство в Македония и Одринския вилает. Ако ми даде ведомство, няма да приеме в Синода ми в Цариград владици за синодални членове от Княжеството, които да дойдат да управляват Македония и Тракия, тоест чл. 39 на Търновската конституция ще остане неприложим за Българската черква вън от Княжеството. Моето мнение е, че Княжеството трябва да си има свое черковно началство в София със заместник на екзарха и да се свиква там местен Архиерейски събор, а Светия Синод в Цариград да се съставлява от архиереи из Македония, Тракия и Източна Румелия“[42].

Първи важен въпрос, повдигнат след Освобождението е, къде да бъде седалището на Екзархията. Поради стеклите се обстоятелства, екзарх Йосиф напуска Цариград, като на 1 юни 1878 година пристига в Пловдив с идеята да следи по-свободно и отблизо съдбата на Българската екзархия. Против оставането на Екзархията в Цариград са Вселенската патриаршия, руската дипломация и самото правителство в Османската империята. Мнението по този въпрос сред българите е двусмислено. Едни считат, че Екзархията трябва да се помещава в Пловдив или София, а други (като Марин Дринов) настояват за Охрид. Надделява мнението на църковниците, които смятат че седалището на Екзархията трябва да бъде в Цариград, поради църковно-народното единство. Така на 13 януари 1880 година екзарх Йосиф се завръща в Цариград, където той се явява представител на българската църковна организация в турската автономна област Източна Румелия[43]. Завръщането е свързано и с идеята му да продължи своето дело, продиктувано от фермана, който му дава правото да създава и възстановява българските църкви и училища, да урежда постепенно църковните власти, въобще да се продължат усилията за изпълнение на чл. 10 от фермана, а именно издигането на Българската екзархия сред населението с българско самосъзнание[44]. Една тежка задача, за реализирането на която пречат множество фактори, както вътрешни (окаяното положение на българите в Османската империя), така и немалко външни (гръцката Цариградска патриаршия, като контрапункт на българската позиция). Важна външна причина, насочена против Екзархията, е свързана със самото османско правителство, което след Освободителната война гледа на нея като на съмнителна организация, вражеска на турската политика. Затова то позволява на Цариградската патриаршия с лека ръка да присъединява български църкви и училища под своя юрисдикция.

Против местонахождението на Екзархията в Цариград е и руската политика, която вижда в това пречка за премахване на схизмата между Българската църква и Цариградската патриаршия. Друг външен фактор е Австро-Унгарската империя с експанзивната си политика на Балканите, виждайки в дейността на Екзархията преграда за своите политически амбиции на полуострова. Не на последно място трябва да се имат предвид и сръбските домогвания на юг в Македония, където с помощта на турци, гърци и руснаци организират своята асимилираща пропаганда сред българското население[45].

Има още →

Иван Йовчев

Изключително печален момент за българската църковност е закриването на вековната Охридска (Българска) архиепископия. Но това тежко събитие не сломява духа на българите в Македония, които след няколко десетилетия започват борба за възстановяване на църковната независимост, противно на нагласата по този въпрос на Цариградската патриаршия, която постоянно се противопоставяла на желанието на българите за избиране на български владици и въвеждането на църковно-славянски език в богослужението[1].

Един пример от град Охрид за началото на борбата на българския народ срещу гръцкото духовенство илюстрира същността на това явление. Против Йосиф, вторият гръцки митрополит на Охрид след закриването на Охридската архиепископия, протестирали жителите на град Преспа, които изпращат петиция до османското правителство. От своя страна охридското население изпровожда делегация до Високата порта, която долага за тиранията на митрополит Йосиф и търси помощта на правителството за смяната му. Изглежда оплакванията били успешни, понеже скоро митрополит Йосиф е сменен, но на негово място е изпратен отново грък – епископ Дионисий, който също така не се понравил на народа.

В началото на 1859 година епископ Дионисий е сменен от поредния гръцки епископ – Йоаникий от Елбасан, което не удовлетворява охридското население, защото у него отдавна се е зародила идеята да имат български владика. След смъртта на епископ Йоаникий, охридчани отправят молба до Цариградската патриаршия да им се изпрати за митрополит Авксентий Велешки, иначе били готови на съпротива. От своя страна Патриаршията държала да въдвори епископ Мелетий Велички, на което охридчани решително се противопоставили. Молбата на охридските жители не е изпълнена, след което на 20 януари 1860 година последвало резонното им обръщение към Патриаршията. Този път молбата им била да бъде изпратен за владика или епископ Иларион (Макариополски), или епископ Авксентий (Велешки)[2]. Патриаршията и този път не дала отговор, което предизвикало охридското население за четвърти път да изпрати на 2 февруари 1860 година писмо, с което моли за изпращането в Охрид на един от двамата желани от тях епископи. Това подразнило Патриаршията, която въпреки желанието на охридските жители, изпратила епископ Мелетий без да се плаши, че ще предизвика голямо брожение сред народа. Но както може да се предположи, това действие предизвиква моментална реакция сред населението, което от този момент нататък повежда постоянна борба против Мелетий, продължила повече от едно десетилетие, до смяната му с екзархийския митрополит Натанаил (Кучевишки), избран за Охридски митрополит през 1872 година, но получил берат (указ) едва след две години, през 1874 година[3].

Известни са още десетки подобни случаи от най-различни населени места в Македония, които не е нужно да се привеждат като доказателство в подкрепа на идеята на българите от Македония за установяване на независима Българска православна църква, като контрапункт на опита на Цариградската патриаршия за елинизиране на българското население по тези земи. Така, след дългогодишна борба срещу фанариотската политика на Цариградската патриаршия, през 1870 година българското църковно-национално движение постига своята набелязана цел.

В петък, на 27 февруари 1870 година, султан Абдул Азис подписал ферман за учредяването на самостоятелна българска църковна йерархия под формата на Екзархия, автономна от Вселенската (гръцка) патриаршия. На следващия ден – 28 февруари, събота, Тодоровден, великият везир Али (Аали) паша извикал членовете на двустранната българо-гръцка комисия, за да им връчи по един екземпляр от фермана. Българските представители Гавриил Кръстевич и Иванчо Хаджипенчович веднага отнесли ценния и дългоочакван документ в столичния квартал „Ортакьой“, където се помещава привременният български Свети Синод, и го предали на владиците[4]. Според фермана първата епархия на Екзархията в Македония е Велешката[5], а две години по-късно и други две епархии са присъединени към нея – Солунска и Скопска – след официално проведената анкета (истилям), която установява, че повече от две трети от жителите християни в тези епархии са българи[6].

С провъзгласяването на дългоочаквания султански ферман за учредяването на Българската екзархия[7], Османската империя окончателно разрешила създаването на самостоятелна Българска църква, въпреки че според шериата признаването на самостойна църква означава и признаване на самия народ, което в дадения случай е във вреда на самата Османска империя. Но тя го е сторила в противовес на елинизаторската политика на Цариградската патриаршия, която се стремяла към възстановяване на статуквото отпреди османското нашествие на Балканите. Разбира се, важна роля при взимането на решение за учредяването на Българската екзархия изиграла руската дипломация, защото без намесата на силните политически фактори този въпрос щеше да остане още дълго време неразрешен.

Още в края на 1861 година Високата порта изготвя ферман, в който не се разглежда въпроса за смесените епархии, което провокира несъгласието  на българските църковни представители. По-късно тя изготвя два проекта, които намират място при формулирането на фермана, издаден от султан Абдул Азис на 27 февруари 1870 година[8]. Цариградската патриаршия посреща с несъгласие този акт на османското правителство и го обявява за неканоничен[9]. Мотивът на Патриаршията не отговаря на истината, понеже в приетия ферман е залегнал проектът на цариградския патриарх Григорий VI от 1867 година, както и ревизираният пак от него проект на двустранната българо-гръцка комисия от 1869 година. Освен това по същество ферманът с нищо не нарушава историческите права на Цариградския патриарх, нито светите канони, приети на Вселенски и Поместни събори. Пет члена от фермана (3, 4, 6, 7 и 9) ясно и категорично говорят за поставяне на Българската екзархия в пряка връзка с Цариградската патриаршия и дори в известна зависимост от нея[10].

Това, което смущава Цариградската патриаршия във фермана е чл. 10, който определя духовната юрисдикция на Българската екзархия, като посочва само част от епархиите, където българското население се оказва преобладаващо: Русенска, Силистренска, Преславска, Търновска, Софийска, Врачанска, Ловчанска, Видинска, Нишка, Пиротска, Кюстендилска, Самоковска, Велешка, Варненска (без град Варна и без близо двадесет села по крайбрежието на Черно море до Кюстенджа), Сливенски санджак без градовете Анхиало и Месемврия (днес Поморие и Несебър), Созополска каза без селата по крайбрежието, Пловдивска епархия без градовете Пловдив, Станимака (днес Асеновград), девет села и четири манастира. За остана-лите области със смесено население (от Тракия и Македония) се предвижда да се проведе всенародно допитване и ако 2/3 от православното население пожелае, може да се присъедини към Екзархията. Точно това най-много възмутило Цариградската патриаршия[11].

Има още →