ІІІ.

Събуди я съвсем леко докосване по рамото. Беше водачът.

– Съжалявам, домина. Реших се на това, защото доведохме един от онези мъже.

– А, така ли? – Прокула се надигна и седна. – Колко ли съм спала?

– Може би близо час. Навън все още има много народ. А проповедниците продължават да кръщават, както обещаха. Десетки хора минават.

– А този как се съгласи да дойде?

– Обяснихме му, че се касае за човек, заемащ високо положение. Склони.

– А къде са Грецина и Хризотемида?

– Не се безпокойте. Отидоха към хиподрома, който не е далеч оттук.

– Да влезе, ти също.

Прокула не контактуваше с юдеи без присъствието на съпруга ù. Дори когато учеше арамейски език, когато един книжник идваше да ù тълкува техните Писания, Пилат винаги беше неотлъчно при нея. Затова тя покани и водача. Пък и да стигнеше до ушите на прокуратора, щеше да се оправдае с времето – вън жегата бе направо непоносима.В лектиката влезе най-напред водачът, а след него пристъпи и седна срещу нея един около четиридесетгодишен мъж. Не бе онзи, когото тя искаше да види. Този беше снажен човек, висок много повече от три египетски лакътя, здравеняк. Имаше черна коса, гъсти мустаци и брада. Черните му очи гледаха меко, е лилавият му хитон блестеше от чистота.

– Пред тебе е съпругата на прокуратора на Юдея – наруши тишината водачът. Говореше на гръцки.

– Ако желаете, домина, може да приказваме на латински – предложи непознатият с приятен баритонов тембър.

Прокула толкова се изненада, че полуотвори уста: този човек говореше фино и елегантно. Цицерон би се гордял с него.

– Какво, уплаших ли ви с нещо? – попита гостът.

– Не, чух че сте рибари всичките. А сега този латински… Изненадана съм. А ти, Марк?

– Много! Но очевидно сведенията са били неточни.

– От дванадесетте ми другари единствено аз съм с друга професия. Бях римски чиновник – митар. Иначе съм от Капернаум.

– А-а, митницата на Капернаум не е ли малко встрани от главния път, на двадесет стадии южно от града? – попита Марк.

– Да, там работих повече от петнадесет години. Обстоятелствата наложиха да науча родния ви език – движех се изключително във ваши среди.

– Накратко, би ли ни разказал нещо за себе си? – заинтересува се Марк.

– Извинявайте, не мога. Това е безвъзвратно затворена страница от моя живот! Някой път като си помисля как съм живял…

– Да, известно ми е: митар, и то с толкова голям стаж… при това местен човек… А кога настъпи обратът? – попита Прокула.

– Преди около три години. Беше горещо лято – като сега. Работех в митницата. По едно време, някъде по средата между петия и шестия час, гледам, че към мен приближава един Човек. Веднага познах, че не е римлянин. Как беше влязъл в строго охранявания двор? Стражата, която не пуска никога мои сънародници – спеше ли? Веднага взех един бич и се запътих ядосано към Него. Аз така се отнасях към съотечествениците си. През тези петнадесет години се случи един да попадне в двора… Помня добре… беше от Магдала. Пребих го. После едвам е оживял. За тези ми постъпки, а също така и за сервилничеството ми, целият град ме мразеше. Даже през последните години ме пазеше охрана, тъй като се бяха опитали да ме убият. Дори на имотите и на дома ми имаше денонощна стража. И тъй, както казах, бях пребледнял от ярост! Стигнах до Този Човек и се опитах да замахна. Но – да употребя израз от гръцката религия – сякаш видях главата на Медуза. Вкамених се мигновено! Изпуснах бича пред вида на Този Човек, в чиито очи видях синьото небе! От усмивката Му загубих яростта си. Тя никога повече не ме споходи. А Той кротко ми каза: „Не се плаши, Матее, Аз те избрах още от майчина утроба. Но ще го разбереш по-късно. А сега, остави всичко и върви след Мене!“

Гостът продължи да говори на слушателите си, като не пропускаше нито една подробност. Междувременно навън наближаваше шестият час. Слънцето, както преди, продължаваше да сипе огън и жар на площада, докато единадесетте галилейци кръщаваха хората. А те никак не бяха малко: оставаха повече от хиляда души. По едно време наблизо до лектиката минаха евреите Йосиф и Левий и нумидиецът, който им попречи да се сбият.

– Е, Йосифе, доволен ли си? – попита Левий.

– Да, много! Ала все още нищо не ми е ясно. Но сега като се върна вкъщи, започвам да чета Писанията.

– Аз също! – каза ентусиазирано Левий.

– А на мен, вашият нов приятел, няма ли кой да даде? И без това свободно говоря и чета родния ви език! – се обади нумидиецът.

– Ще ти намерим – каза Йосиф. – Важното е, че се обърнахме, както каза онзи, който ни кръсти… Как беше по име?… Ма…

– Матия – допълни нумидиецът.

– Да, обърнахме се към Иисуса Христа. Виж, това е факт, бяхте свидетели: с Неговото име на уста ми излекува лакътя, и то веднага! А аз целия Ориент обиколих – никой не ми помогна, защото не се намери лекар, който да ме избави от тази ужасна болка. А сега, заповядайте вкъщи, където самият аз отдавна не съм бил!

Тримата весело се засмяха и продължиха надолу към Долния град, като славеха чудните дела на Бога.

А през това време откъм лектиката се чу силен женски плач. Мигновено двамата преторианци, които пазеха, надникнаха вътре.

– Спокойно – вдигна ръка Марк. – Всичко е наред.

Войниците пуснаха велариите. Отново настъпи прохладна сянка.

– Домина, нуждаете ли се от някаква помощ? – попита Марк.

– Не, вече ми мина. Но това, което чух, ме потресе!

– Да ви дам да помиришете зелени клончета от лавър, които нося?

– Не, Марк. Нека продължи.

– Да, домина – тъжна беше тази картина! Творецът на вселената издъхваше – оплют, бит, измъчван. И то от кого? От най-любимото Му създание – човека!

– А кога разбрахте, че именно Той е причината на всичко?

– Днес, домина, всичко ми стана ясно. Едва сега, след петдесет дни, Този Дух Свети – за Когото говорú нашият брат Симон – просвети напълно цялото ми същество! Та аз близо три години съм живял със Създателя на този прекрасен свят! Веднъж беше дошъл един философ в митницата, с когото се запознах. Бил, както каза, от Атина. Така ми уплете ума с приказките си за първопричината на света, че… Говорú ми за Талес, Анаксимандър, Хераклит и още много други древни мислители. Според мен, без да подценявам техните постижения, всички са се лутали в тъмнината, измисляли са какви ли не чудатости за света. Първопричина били огънят, водата, въздухът… Не, домина, не, Марк, не! Вечният Бог, Който се открива в нашите Писания, това е Той! И Марк Го е видял и пробол ребрата Му след смъртта!

– Откъде знаете? – попита Прокула.

– Аз му казах, домина – рече Марк. – А той ме е запомнил. Видял ме е там в отряда на войниците. Ние рано изгонихме евреите надалеч – още преди да издъхне Този Човек. Затова Матей не е видял как пробождам ребрата на Господа Иисуса.

– Започвам да описвам всичко, свързано с Господа Иисуса Христа. Трябва да се оставят нови писания – за онези, които идват след нас!

– Добре ще направиш, Матее. Но моля те, когато стигнеш до последните Му часове, отмини момента дето аз участвам – при пробождането на ребрата. Срам ме е! А ще ти кажа една подробност, може би важна. Точно когато издъхна, земята се затресе.

– Знам, почувствах и аз.

– Ние пазехме Иисуса Христа. В момента, когато умря, стотникът, който ни беше началник – нарича се Корнилий – от гарнизона в Кесария, извика: „Наистина, Божи Син е бил Този Човек!“ Той изостави идолослужението и затова за наказание го върнаха в Кесария. Оттогава много се промени.

– Да, радвам се да го чуя! И вие, домина, трябва да се промените, и ти, Марк! Знаете ли колко е приятно да се живее и диша за Христа Господа! Ние сме безсмъртни: после, след смъртта, ни чака друг живот – вечен!

– И това ли чак днес проумя?

– Да, Марк. Имах глупава представа за Иисуса, както и останалите ми другари. Не земно царство, а небесно ни е приготвил нашият Господ Иисус! Той добре го каза тогава, на последната Си вечеря с нас. Но чак днес се сетих!

Матей продължи пламенно да обяснява за Иисуса Христа. Прокула и Марк усещаха, че им предава нещо от себе си – като че от Онзи огнен Дух, с Който днес този Симон раздвижи масите.

Изведнъж велариите се дръпнаха. Показаха се двете усмихнати лица на Грецина и Хризотемида.

– Лельо, ние бяхме на хиподрома. Изкарахме чудесно! А, ти имаш гост?

– Да, познахте.

– Добре, ние сме тук – около лектиката.

Като видя момичетата, Прокула се сети нещо. Това, което я измъчваше, се върна. Тя изхълца, като сложи ръка на очите си.

– Домина, лошо ли ви е? – попита Марк.

– Не, стегна ми се сърцето, като припомних мъката си.

– Открийте ми я, домина. В името на Иисуса Христа ще се опитам да ви помогна – каза Матей.

– Ако не ви е удобно, ще изляза – забеляза Марк.

– Напротив, остани! Вие казахте, че лекувал от всякакви болести… Впрочем и до мен достигнаха слухове. Мислех си, че са басни. А ако бях отишла… Болката ми е тази, че не мога да имам дете. Първото се роди мъртво. Втория път, още в третия месец… Не ми е удобно…

– Да, отлично ви разбрах, домина – каза Матей.

– Сега съм бременна трети път от месец и половина. Искрено ви казвам, Матей, така ми се иска да го задържа нормално и родя живо и здраво!

– За Бога няма нищо невъзможно, домина! Вие ще родите – запомнете добре думите ми!

– А какво се иска от мен, Матей?

– Това, което каза сутринта Симон: покайте се и се кръстете в името на Иисуса Христа, за прошка на греховете! Ще приемете дара на Светия Дух!

След малко Матей ги кръсти, като възложи ръцете си върху двамата: първо върху Прокула, после върху Марк. А накрая каза:

– В името на Иисуса Христа Назорея, след като мине необходимото време, да родите живо и здраво дете, което да весели душата ви и да създава само радости около вас. Дано и то да поеме същия път като вас, както и двете ви племеннички!

Малко след това лектиката започна да се спуска надолу към Долния град. Хризотемида и Грецина гледаха навън и подвикваха весело на минувачите. А какво правеше Прокула? Смутена, тя гледаше право пред себе си и се питаше: „Но аз усетих сила в себе си, нещо ме обнови! Не съм мъртва отвътре! Аз живея…. и то живее!“

Изведнъж тя се разплака щастливо и като прегърна двете момичета, започна да ги целува. След това започна да хвърля цветята, украсяващи вътрешността на лектиката, върху хората, които продължаваха да пъплят като мравки. Така огласявана от радостни викове, лектиката продължи своя път към крепостта Антония.

***

Ето, така започна своето съществуване Църквата Христова – от малкия площад пред сионската горница, в която Господ Иисус Христос изкара последните Си часове. На този незабравим първи ден тя прие своите първи три хиляди последователи – хора от всяка земя, народ и раса.