АКАКИЕВАТА СХИЗМА (484-519) – продължение 12

ІІІ.2. Православната реакция на императорските действия

ІІІ.2.1. Патриарх Фравита Константинополски

След интронизацията си патриарх Фравита (489-490) изпратил две синодики – в Рим и в Александрия, естествено в две различни редакции. Изпратената в Александрия[510] съдържала само общи уверения в братска любов. В нея не били споменати нито Енотиконът, нито Халкидонският символ, нито дори и Tomus Leonis, а само се проклинали ересите на Несторий и Евтихий, което на практика не озчавало нищо ново. За връчването й били достатъчни само един презвитер и един дякон. За разлика от това, изпратената до папата синодика[511] била адресирана до κορυφαιος αποστόλων като стълб на вярата и притежател на ключовата власт, като в нея се декларирало желание за съгласие в православната вяра с Рим, произтичащо от безусловното признаване на Халкидонския символ. Изразявала се и готовност заедно „да съберат разпръснатото” , т. е. предлагало се възстановяване на общението. С приносителите пристигнала и една делегация от монаси, които не били в общение с Акакий, с цел да се подчертае, че с политиката на Акакий е скъсано котегорично[512]. Пратениците носели, освен синодиката на новия патриарх, и едно писмо от императора, в което имало много похвали за Фравита и се изразявало желание за мир и единение[513].

Тази половинчата смяна на курса обаче нямала успех нито в Рим, нито в Александрия. Папа Феликс ІІІ изразил готовност да влезе в общение с делегатите от Константинопол, а чрез тях и с патриарха, но поставил условието, което занапред застанало в центъра на спора – имената на Петър Монг, който още бил жив и на катедрата, и на починалия Акакий да бъдат извадени от диптихите. Пратениците заявили, че нямат такива пълномощия. Монасите пък заявили, че е изпратена синодика и до Петър Монг, което още повече охладило първоначалните надежди. Папата отговорил на патриарха[514], че изразеното в синодиката желание за възстановяване на общението може да бъде изпълнено едва тогава, когато бъде изпратено едно второ и в пълния смисъл на думата православно послание. В същия смисъл той писал и до императора[515], но с тон на молител и с толкова унизително смирение, че счел да го оправдае, като цитирал 1 Кор. 4:13 („хулени – молим се”). Заедно с тази поща Феликс изпратил писмо и до живеещия в столицата, но не подчинен[516] на патриарха, епископ Ветранио[517], който имал добри позиции в двора на Зинон. Вероятно делегатите са обърнали вниманието на папата върху него. Феликс му пише, че с удоволствие би приел неговото служение, ориентирал го за недостойните дела на Акакий и Петър Монг и го молел да повлияе на императора за възстановяване на църковното единство, каквото било и желанието на Рим.

Отговорът на Александрия на синодиката на Фравита бил с обратен тон. Волята на императора, който одобрил избора на последния, стои и зад Енотикона, с който се проклинали грешките на Халкидонския събор и Tomus Leonis. Учението на Енотикона е учение и на Александрийската църква. Зад похвалите, с които бил обсипван Фравита, прозирала надеждата, че той ще запази Енотикона в частта му, която отнемала валидността на Халкидонския събор.

ІІІ.2.2. Патриарх Евфимий Константинополски

Когато отговорите на синодиките пристигнали в столицата, Фравита вече бил починал (средата на март 490 г.)[518]. На негово място избрали Евфимий (490-496) от Апамея в Сирия, който бил възпитан в Александрия, но не в традицията на линията Кирил-Диоскор-Тимотей Елур, а в нейната крайна противоположност[519]. Той „веднага” извадил името на Петър Монг от диптихите[520].

Единственият, който се противопоставил на въздигането на Анастасий за император, бил именно Константинополският патриарх Евфимий. Още при управлението на Зинон той го заплашил, че ще го отлъчи от Църквата като еретик и съмишленик на Евтихий[521]. И в настоящия случай, вместо безмълвна покорност пред общото решение на сената, армията и народа, той нарекъл Анастасий „еретик, недостоен за царуване над християни”, и решително отказал да го венчае за царството. Ариадна и народът настоятелно го увещавали да не се противи на общото решение. Патриарх Евфимий отстъпил едва тогава, когато предварително получил от Анастасий писмено изповедание на вярата и собственоръчно, „скрепено със страшни клетви удостоверение”, за това, че той няма да засяга основите на православната вяра и няма да прави никакви нововъведения в Църквата[522]. За да няма съмнение как той самият разбира това свое искане, патриархът изрично потвърдил Халкидонския събор на συνοδος ενδημουσα[523]. Това на практика не означавало много, тъй като императорът сам ръководел църковната политика, което давало друго лице на спора с Рим.

Когато получил отговора на Петър Монг на синодиката на Фравита, патриархът изпаднал в такава ярост, че отначало строго смъмрил двамата клирици, които го донесли, а после възнамерявал да свали александриеца на един συνοδος ενδημουσα[524]. Разубеден за това от най-старшия по ранг от подчинените му митрополити – Архелай Кесарийски, патриaрхът се готвел да започне полемична война с Петър Монг, но последният починал на 29 октомври 490 година[525]. Трудно може с точност да се установи как са се развили нещата впоследствие. Твърдението, че приемникът на Петър Монг – Атанасий ІІ (490-497), е заявил в синодиката си, че иска да продължи общението с Константинопол и Антиохия, тоест, че признава Енотикона[526], се потвърждава от факта, че спорът, който Петър Монг е водил срещу апосхистите, е продължил и след него и стига чак до император Анастасий, който отказал всякаква промяна в Енотикона. В последвалото развитие на спора между Константинопол и Рим вече Александрия не играела никаква роля. Приемниците на Петър Монг повече не се споменават в кореспонденцията между стария и новия Рим.

Слабите нишки, които въпреки схизмата, все още свързвали папата и Константинопол по времето на Феликс, били разкъсани от неговия приемник Геласий. От страна на Константинопол също не били направени усилия. Напротив, патрирах Евфимий, който заради Халкидонското православие с удоволствие бил готов да възстанови общението си с Рим, бил даден под съд от императора и изправен пред συνοδος ενδημουσα. Обвинен в предателски интриги, той бил свален и заточен заедно с водачите на въстанието на исаврийските бунтовници, след като през 496 г. била извоювана първата решителна победа над тях[527]. Обещанието, което императорът по принуда му дал при коронацията си, изгубило своята сила, а клетвената декларация трябвало да бъде върната на Анастасий[528].

Патриарх Иоан Талая, едва научил за възцаряването на Анастасий, веднага (в края на февруари 492 г.) побързал да отпътува от Рим за Константинопол. Той се надявал да получи от него възмездие за това, че докато бил в Александрия още като иконом и презвитер, му оказал акт на човеколюбие, като със своите грижи му спасил живота след корабокрушение[529]; но Анастасий, като разбрал за пристигането му, не само не го приел, но дори заповядал да го изпратят на заточение. Талая побързал да се върне отново в Рим. На Александрийската катедра продължавал да стои Атанасий ІІ. Той във всичко следвал политиката на Петър Монг – приел Енотикона, внесъл името му в диптихите и разпратил общителни грамоти (ενθρονιστικόν γράμμα) до източните патриарси. Крайните монофизити и строго православните не искали да признаят и него, както и Монг, за законен патриарх. Разгорели се горещи спорове, за решаването на които представители и на двете страни заминали за Константинопол при императора. Тук едните предлагали да се анатемоса Халкидонският събор, а другите – да се внесат в Енотикона точните определeния за двете природи на Богочовека. Анастасий сметнал за неизпълнимо и едното, и другото средство, защото, ако се направи прибавка към Енотикона, ще започнат нови смутове в Църквата, а пък да се анатемоса Халкидонският събор, било неизгодно и рисковано от политическа гледна точка[530]. Той посъветвал спорещите партии да приемат Енотикона в неизменен вид, по начина, по който на негово основание и останалите предстоятели на църкви се намират в общение. Следващите след Атанасий ІІ Александрийски патриарси Иоан ІІ Монаксон или Имуда (496-505) и Иоан ІІІ Никиот (505-516) следвали във всичко своите предшественици, тоест приемали Енотикона, не признавали Халкидонския събор за вселенски, не приемали посланието на папа Лъв и внасяли името на Монг в диптихите. Впрочем Никиот малко отстъпил от политиката на своите предшественици. Виждайки, че разколът в Църквата продължава, и че мнозинството от александрийците не искат заради Монг и Енотикона да го признаят за законен патриарх, той, макар и приел Енотикона, не го намирал за достатъчен за църковно единение без осъждане на Халкидонския събор и затова отказал да разпрати общителни грамоти до останалите патриарси[531]. Неговият приемник Диоскор ІІ или Младши (517-519), родственик на Тимотей Елур, отишъл още по-далече: той се съгласил да приеме Енотикона само при условие, че Халкидонският събор ще бъде осъден, което и сам сторил. Тогава тези, които се били отделили от него заради Монг, се върнали обратно в общение[532].

Антиохийският патриарх Паладий (488-498), който приел общителната грамота на Александрийския патриарх Атанасий ІІ и споделял неговото мнение относно Халкидонския събор, се съгласил да приеме Енотикона[533], но Евфимий скъсал с него всякакво общение. След като извадил името на Монг от диптихите[534], по същия начин Константинополският предстоятел се отнесъл и с приемника му Атанасий. Не считайки Енотикона за еретически акт, тъй като сам признавал Акакий за напълно православен и въвлечен чрез измама в общение с еретици, поради което не заслужавал осъждане, той, от друга страна, не бил съгласен Енотиконът да се приема като акт, който може да залегне в основата на единението на църквите. За по-доброто предпазване на халкидонските определения, утвърждаване на тяхната важност и авторитет сред вярващите, както и за противодействие на императора, на чиято клетва и писмено изповедание на вярата малко се надявал, Евфимий скоро след провъзгласяването на Анастасий за император свикал поместен (ενδημουσα) събор в Константинопол, на който утвърдил Халкидонския събор като вселенски[535]. Тази постъпка на патриарха естествено не се понравила на Анастасий и като започнал да търси сгоден случай да свали непокорния Евфимий[536], поискал обратно своето изповедание на вярата като унижаващо императорското достойнство. Евфимий още преди това дал този документ на съхранение при своя довереник, скевофилакса Македоний и сега с положителност отказал да го върне на императора[537]. След това оставало само да бъде свален патриархът[538] и на негово място да бъде намерен някой по-покорен. Но за това бил необходим подходящ случай. Императорските ласкатели, чужди на определени твърди убеждения и благородство на характера, за да угодят на Анастасий, решили по коварен начин да убият Евфимий. Веднъж един от тях извадил меча си и искал с него да удари патриарха по главата, когато той влизал след края на службата в митатория[539]. Но ударът срещу патриарха поел върху себе си Павел, който заемал длъжността на църковен екдик (адвокат), с което изложил на опасност собствения си живот, а друг един от клириците грабнал резето на вратата и убил на място нападателя[540]. При друг опит враговете на патриарха дебнели да го убият в една планинска клисура, през която той трябвало да мине, но той се преоблякъл в дрехите на прост селянин и така успял да избегне опасността[541].

Изтощен от трудната и разорителна война срещу исаврийците, императорът заявил на патриарх Евфимий, че желае мир с него и затова го моли да свика намиращите се в столицата епископи на събор, който да помоли василевса да прекрати бойните действия. Евфимий споделил този разговор с Иоан Патрикий, тъст на Атинодор – един от исаврийските водачи. Иоан побързал да донесе за постъпката на патрираха на императора. Недоволен и без друго от Евфимий заради отказа му да приеме Енотикона, Анастасий този път още повече се разгневил и станал негов непримирим враг. Всички замисли и действия на исаврийците сега той вече приписвал на Евфимий и го подозирал в безспорно съучастие с тях. Скоро след това бунтовниците били победени, крепостите им завзети и разрушени, а водачите им, които не загинали в бой, били пленени и екзекутирани. Тогава Анастасий изпратил да кажат на Евфимий: „Твоите молитви изцапаха със сажди твоите приятели”. На пребиваващите (ενδημουντας) в Константинопол епископи императорът заповядал да се съберат на събор и на него да обсъдят делото на Евфимий. Стараейки се да угодят на императора, епископите решили да свалят патриарха и да го отлъчат като несторианин и бунтовник. Обвинението в политическа злонамереност при изложените обстоятелства, при това отправено от страна на висшата държавна власт, не можело да не им се струва основателно. Народът обаче погледнал на това като на акт срещу правата вяра, развял знамето на бунта и се събрал на хиподрома с молба към императора за отмяна на събора. Настойчивостта на Анастасий била по-силна от народната воля. Евфимий бил свален и изпратен на заточение в Евхаита, а на негово място бил избран Македоний, дотогава презвитер и хранител на съсъдите (скевофилакс) на великата църква[542].

ІІІ.2.3. Патриарх Македоний Константинополски.

Безспорно, избирайки Македоний ІІ (496-511) за патриарх, Анастасий се е надявал да има в негово лице едно послушно оръдие. Племенник на патриарх Генадий, възпитан под негово ръководство в православната вяра, Македоний, при цялата си привързаност към халкидонските определения, се отличавал с мек характер и снизходителност към еретиците и престъпниците[543].

Като узнал за заточението си, Евфимий помолил чрез Македоний императорът да му даде охранителна грамота[544] с цел предотвратяването на злонамерени действия по време на пътуването му до Евхаита. Императорът се съгласил. Македоний, получавайки грамотата, побързал да я занесе на Евфимий. Преди да влезе при него, той наредил на архидякона да му свали омофора в кръщелната. Тази скромност и деликатното отношение към нещастието на предшественика, който бил считан за незаконно осъден, справедливо му заслужили похвалите на съвременниците и летописците. Освен това Македоний взел от лихварите заем и представил парите без лихва на Евфимий и спътниците му за издръжка по пътя[545].

В началото Македоний счел за възможно да отстъпи пред настояването на императора и да подпише Енотикона[546]. Съдейки по неговата ревностна привързаност към определенията на Халкидонския събор, а също и от последвалите му действия относно Енотикона, може да се приеме, че подписвайки го, той е мислел да окаже само акт на човеколюбиво снизхождение към еретиците (οικονομια), и без да се отказва от Халкидонските постановления, да съдейства на правителството за умиротворяване на империята и Църквата. Но с помощта на Енотикона патриархът въобще не е имал предвид да съдейства за разпространението и утвърждаването на монофизитството.Той продължавал да съхранява в храма императорското изложение на вярата на императора и неговото удостоверение, че ще опази вярата в нейната цялост и няма да прави никакви нововъведения в Христовата църква. На всички искания на императора за връщане на собственото му изповедание (ομολογία), той отговарял, че „няма да предаде вярата[547], и с това, естествено, възбудил против себе си неговото недоволство.

През 498 г. Анастасий посъветвал Македоний да се погрижи за връщане в Църквата на константинополските монаси, които се били отделили от нея заради Енотикона. Македоний се вслушал в този съвет и направил опит, но напразно. Тогава той, от своя страна, посъветвал императора да свика на събор пребиваващите в столицата епископи, който да утвърди всичко добро, което е било постановено в Халкидон[548]. Императорът приел и по такъв начин халкидонските определения още веднъж и то в писмен вид били утвърдени от столичния събор. Това формално утвърждаване на Халкидонския събор обаче не влизало в плана на политиката на Анастасий. Ето защо той не ще да се е съгласил с утвърждаването на всички негови вероизповедни постановления. Императорът разрешил да бъдат утвърдени само онези от тях, които можело да бъдат наречени правилно (καλως) постановени. Без съмнение с това негово разпореждане се преследвали две цели – от една страна, да не дразни православните, като им позволил формално да бъдат утвърдени правилните определения на Халкидонския събор, а от друга страна, да привлече еретиците с възможността да оспорят вселенския авторитет на Халкидонския събор и неприемливите за тях съборни определения.

Столичните монаси обаче и най-вече студитите и акимитите, оставали непреклонни. Те искали осъждане не само на монофизитството, но и на Енотикона като коварен акт, водещ към монофизитството. Примерът на мъжките манастири бил последван и от някои женски. Монахините също твърдо заставали зад неприкосновеността на халкидонските определения и така разделението продължило постарому. Виждайки неуспеха на своите старания, Македоний предпочел да предостави непокорните монаси на собствената им свободна воля, отколкото да възбужда преследване срещу тях[549]. До гонение от страна на държавата пък не се стигнало поради приятелски настроеното към монасите съзнание на императора[550].

Македоний признавал всички халкидонски определения за правилни, а самия събор приемал като вселенски. В това, очевидно, не следва да се търси различието в гледните точки между императора и патриарха. Още повече, че на първо време не се забелязва между тях да са ставали някакви силни сблъсъци по въпроси на вярата. Императорът бил ангажиран с войната срещу Персия, поради което малко обръщал внимание църковните дела[551], а патриархът се радвал на тази свобода, която била дадена на православните след приемането на Енотикона.

Не след дълго пребиваващите в Константинопол палестински и антиохийски монаси, предвождани от Севир и Юлиан, епископ на Халикарнас, се събрали в един неделен ден заедно с тълпа от наемници в дворцовата църква „Св. Архистратиг Михаил” и докато певците пеели Трисветое, те гръмко прибавили от своя страна израза „распньІся за ньІ”. Същото те направили и следващата неделя в храма „Св. София”. Но тук се случило това, което те въобще не очаквали. Православните, които приели тяхната прибавка като намерение да се въведе монофизитството, започнали да отговарят на виковете им с викове и на ударите с удари. Вдигнал се страхотен шум и молитвата към Бога била на път да се превърне в гореща схватка на две възбудени до крайност групи. Императорът, подбуждан и подкрепян от Севир и Юлиан, застанал на страната на еретиците и започнал да хули Македоний. Впоследствие Севир писал на Сотирих, епископ на Кесария Кападокийска и отявлен противник на Халкидон, че виновник за този бунт бил Македоний, който подстрекавал монасите и народа. Вероятно така той представил нещата и пред Анастасий, макар че летописците сочат самия него като главен виновник. Но склонният към ерес император не желаел в случая да се разследва истинското положение на нещата. Всяка от страните обвинявала другата, но това не довело до нищо. Напрежението растяло. Народът, предвождан от монасите, се събрал в голямо множество с жените и децата си около патриарх Македоний и започнал да крещи: „Дошло е време за мъченичество; няма да оставим нашия отец!” Започнали да наричат императора манихей и недостоен за трона. Бунтът заплашвал да вземе големи размери. За предотвратяване на опасността Анастасий заповядал да залостят вратите на двореца и да докарат корабите откъм морето, за да може да избяга, ако това се наложи. За да укроти яростта на тълпата и прекрати бунта още в зародиш, той поканил патриарха в двореца на преговори. Народът и монасите го изпратили с възклицанията: „Ето нашият отец!” Със същите приветствия го посрещнала и дворцовата стража, докато минавал покрай нея. Влизайки при императора, Македоний го изобличил като враг на правата вяра и Църквата. Анастасий обещал занапред да бъде в единение с Църквата и да споделя разбиранията на патриарха по въпросите на вярата[552].

Това обещание на императора било притворно и примирение между двамата не последвало. Анастасий не искал да се отказва от Енотикона и припомняйки на патриарха, че при встъпването си на катедрата той го е подписал, без да намира в него нищо осъдително и противно на вярата, поискал на това основание и сега той да издаде изповедание на вярата, близко по съдържание с Енотикона. Формално било процедирано така: Македоний излязъл на диспут срещу Севир относно обединителната формула на последния пред свикан от императора арбитражен съд на 20 юли 511 година[553]. Тази формула се състояла от 77 параграфа, като в нея открито, макар и не много решително, се осъждали Халкидонският събор и Tomus Leonis. Патриархът се съгласил да я приеме и внесъл в арбитражния съд специална грамота, в която обявил, че признава само вярата на 318-те и 150-те отци, а за Ефеския и Халкидонския събори не споменал и дума[554]. Той предал на анатема както Несторий и Евтихий, така и всички онези, „които допускат в учението двама Сина или двама Месии и разделят природите”. Заради тази грамота манастирите, намиращи се в Константинопол и околностите му, се отделили от Македоний и започнали да го хулят. Когато след това той веднъж пристигнал в далматския манастир, монасите и клириците, които били крайни привърженици на Халкидон и влизали в схватки в негова защита, изпаднали в ярост и скъсали общението си с него, като му отказали да служат заедно литургия. Македоний оттеглил внесената си в арбитражния съд декларация, с която признавал формулата[555], предложена от Севир, и обявил, че ще приеме Халкидонския събор, а тези, които го отхвърлят, ще обяви за еретици и ще ги анатемоса. Монасите го възнаградили за това и на 24 юли 511 година в храма възстановили общението си с него[556]. Императорът видял в тази постъпка на патриарха непостоянство, разгневил се и започнал да търси повод да го свали[557]. Още повече се разгневил Анастасий от това, че като поискал от Македоний оригиналните деяния на Халкидонския събор, за да ги унищожи и така да застави всички да считат този събор за несъстоял се, патриархът решително отказал да му ги предаде. Константинополските монаси, от своя страна, били дотолкова недалновидни, че пред императора обвинили православния Македоний в манихейство[558]. Това погубило патриарха[559], който откровено разочаровал императора от самото начало и вече бил напълно изтласкан от новия му фаворит Севир.

Без да губи повече време, на 27 юли Анастасий свикал на заседание тайниия си съвет (σίλεντιον)[560] и след като се убедил в подкрепата на армията, постановил Македоний да бъде свален. На 29 и 30 с. м., чрез изплащане на извънредни заплати на офицерите и войниците (δωνατιβα, dovativa)[561], както и на допълнителни възнаграждения за другите чиновници, била осигурена лоялността на народа. Стражи на градските порти и пристанищата правели невъзможно проникването на външни монаси в столицата. Анастасий се боял от народния гняв и затова се постарал да придаде на действията си юридически издържан вид. С помощта на своите привърженици – ласкателите и еретиците – той подкупил няколко деца, които се съгласили да наклеветят патриарха, че е блудствал с тях. Оказало се обаче, че Македоний бил скопен, поради което било невъзможно да е извършил деянията, в които го обвинявали. Съборът за неговото осъждане, свикан вече след фактическото му сваляне, се състоял изключително от еретичестващи епископи и дворцови ласкатели. Патриархът бил осъден за привързаност към несторианството и за участие в бунта срещу правителството. На 7 август 511 година магистърът на официите с въоръжена охрана извел патриарха от града първо в Халкидон, откъдето скоро след това той бил изпратен на заточение в град Евхаита[562]. Вестта за това опечалила мнозина, включително и императрица Ариадна, тъй като той спечелил народната любов както с борбата си за правата вяра, така и със светостта на своя живот.

В края на 515 година хуните, наричани още савири, нахлули в Армения. По този повод Македоний напуснал Евхаита и се преселил в Гангра като по-защитено от нашествията им място. Анастасий, като разбрал за това, заповядал да се подсили стражата, която го пазела, и дори, според Теофан, изпратил един убиец, за да го умъртви. Но Македоний починал преди този замисъл да бъде изпълнен. При смъртта му, според летописците, се случило нещо необикновено. По време на полагането му в гроба дясната му ръка се издигнала и направила кръстно знамение над гроба. Така той бил положен вътре и погребан. Един от приближените му на име Теодор след това под клетва разказвал: „видял на сън Македоний, който му казвал: вземи моите слова и върви ги прочети на Анастасий; аз отивам при моите отци, чиято вяра запазих и няма да престана да се жалвам на Господа, докато ти не дойдеш и не се представим пред съда”. Македоний умрял в края на 515 година, засвидетелствайки с чудеса светостта на своя живот[563].

_______________________________________

510. Zacharias Rhetor, KG, VI, 5, S. 93.

511. Ср. Coll. Berol., Ep. 44, p. 111.

512. Ibidem.

513. Ibid., Ep. 34, р. 83.

514. Ibid., Ep. 44.

515. Ibid., Ep. 34.

516. Вероятно от диоцез Илирия. Би могло да става дума и за някой от Африка, но в т. нар. notitia Africae, тоест в списъка от 1 февруари 484 г. на поканените епископи на събора в Картаген, името Ветранио не фигурира.

517. Coll. Berol., Ep. 31.

518. Nicephorus, op. cit., посочва продължителността на управлението му на 3 месеца и 17 дни.

519. Според Zacharias, KG, VI, 4, S. 92, „той изпаднал в ереста на Несторий”, тоест той е бил ревностен халкидонист

520. Ср. Theodorus Lector. – In: Exc. Vatop., p. 75.

521. Theophanes, op. cit., p. 208.

522. Evagrius, op. cit., III, cap. 32, по-достоверен от Theodorus Lector, op. cit., ІІ, cap. 6, твърди, че императорът подчертано е признал халкидонските верови постановления като норма на вярата, ср. Theophanes, op. cit., p. 210.

523. Ср. Theophanes, op. cit., p. 137; Victor Tunnunensis, op. cit., p. 192.

524. Zacharias, KG, VI, 4, S. 92. Вероятно тук става въпрос за συνοδος μιας επαρχίας , понеже Константинопол е бил извън съюза на провинциите и патриархът му не можел да свиква поместен събор, ср. Schwartz, Ed., PS, S. 213.

525. Ср. Severus Ashmunain. – In: PO, 1, p. 443 и синаксара на египетските яковити – in: PO, 3, p. 246, където е посочена датата (2-ри Athyr), а годината се извежда от писмото от 1 май 490 г. на папа Феликс, ср. Coll. Berol., Ep. 30.

526. Liberatus, Breviarium, cap. 19.

527. Ср. Theodorus Lector, op. cit., ІІ, cap. 9, 10, 12, 15; Marcellinus, op. cit., p. 94, погрешно датирано към 495 г. Nicephorus, op. cit., p. 117, му дава като времеуправление 6 години и 6 месеца. Според Kyrill von Skythopolis, Vita Sabbae, p. 296, Илия Иерусалимски още не бил изпълнил втората си година в катедрата, когато Евфимий бил заточен. Предшественикът на Илия починал на 23 юли 494 година, ibid., p. 262, тоест изпращането на Евфимий на заточение следва да се отнесе към края на юни или началото на юли 496 г.

528. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 8; Victor Tunnunensis, op. cit., p. 192.

529. Theophanes, op. cit., p. 212.

530. Liberatus, Breviarium, cap. 18, p. 151.

531. Ibid.

532. Ibid.; Theophanes, op. cit., p. 217; 229; 250; Evagrius, op. cit., III, cap. 23.

533. Evagrius, op. cit., III, cap. 23; Theodorus Lector, Fragmenta (ed. Miller), p. 587.

534. Theophanes, op. cit., p. 206.

535. Ibidеm.

536. Evagrius, op. cit., III, cap. 30.

537. По този въпрос има разногласие между историците. Theophanes, op. cit., p. 215, утвърждава, че императорът „със сила отнел” от Евфимий своето изповедание на вярата. На същото мнение е и Cedrenus, op. cit., 1, p. 627. Theodorus Lector, op. cit., III, cap. 8, се изразява по-меко, че императорът само „усилено изисквал” от Евфимий своето изповедание на вярата. Evagrius, op. cit., III, р. 32, говори, че скоро след възкачването на Македоний на патриаршеския престол Анастасий поискал от него да получи обратно своето изповедание на вярата като унижаващо достойнството му. Но „Македоний доста смело се възпротивил” на императора и утвърждавал, че няма да предаде вярата. Оттук и от следващите редове на Евагрий е видно, че Македоний отказал да предаде на императора неговото изповедание, бидейки вече патриарх, от което пък следва, че Евфимий не върнал на Анастасий искания документ.

538. Evagrius, op. cit., III, cap. 30.

539. Специално отделение до олтара в храма, откъдето влизали и си тръгвали патриарсите и епископите при богослужение.

540. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 11.

541. Theophanes, op. cit., p. 215.

542. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 9; 10; 12; Theophanes, op. cit., p. 215-216; Cedrenus, op. cit., 1, p. 627; Evagrius, op. cit., III, cap. 30; Malalas, op. cit., p. 400.

543. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 14; Theophanes, op. cit., p. 217; 230-231; Cedrenus, op. cit., 1, p. 630.

544. Ibidem.

545. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 15; Theophanes, op. cit., p. 217.

546. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 13; ср. Theodorus Lector. – In: Exc. Vatoped., p. 77.

547. Evagrius, op. cit., III, cap. 32.

548. Theophanes, op. cit., p. 218-219.

549. Ibid.

550. Ibid., р. 141, взето от Theodorus Lector. Един фрагмент от същото съобщение с помощта на който обърканият разказ на Теофан може да бъде възстановен правилно, е запазен и у Victor Tunnunensis, op. cit., p. 192.

551. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 19-20.

552. Theophanes, op. cit., 237-238; Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 26-27; Evagrius, op. cit., III, cap. 44. Тук Евагрий смесва два различни бунта: първият – от 511 година, а вторият – от 512 година, вече след това събитие. Като цяло хронологията на летописците по този въпрос е доста объркана. Ние следваме общоприетата такава.

553. Ibid., Zacharias, Vie de Severe, p. 109; Severus, Coll. Letters, p. 207.

554. Miller, Melanges 1, p. 62; Evagrius, op. cit., III, cap. 31.

555. Zacharias, KG, VII, cap. 7-8, S. 119-128; Miller, Melanges 1, p. 62; Evagrius, op. cit., III, cap. 31.

556. Evagrius, op. cit., III, cap. 31; Theophanes, op. cit., p. 238-239.

557. Най-подробното свидетелство за падането на патриарха е писмото на презвитер Симеон и другите монаси от Антиохия до техния архимандрит Самуил, ср. Zacharias, KG, VII, cap. 8, S. 121-123. Разказаното в него за военните мерки на императора и за акламациите в църквата на 7 август, е важно с оглед на това, че и в константинополския клир са се намерили хора, които, след като патриархът изпаднал в немилост, побързали да изпратят доноси срещу него. Изразите, които били приписвани на императора, са безобидни измислици в сравнение със свидетелстващите за мръсна фантазия опити на Theodorus Lector. – In: Miller, Melanges 1, p. 63, Македоний да бъде представен като жалък оклеветен наивник, на които попаднал и Evagrius, op. cit., III, cap. 32. Авит, епископ на Виен, развива своя разказ на базата на слуховете, достигнали до него, че непоследователността на патриарха и размириците около Трисагиона били причина за неговото падане, ср. Avitus, Contra eutychianam haeresim, lib. 2, p. 22.

558. За това има две противоречиви съобщения – едното на Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 26-27, което следва да се коригира според Cramer, Anecd., Paris, vol. 2, p. 107, и Miller, Melanges, 1, p. 62, а другото е в цитираното от Evagrius, op. cit., III, cap. 44, писмо на Севир до Сотирих.

559. Ср. Zacharias, KG, VII, cap. 7-8, 119-128.

560. Ср. Zacharias, KG, VII, cap. 8, р. 123.

561. Ibidem.

562. Ср. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 28.

563. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 36; Theophanes, op. cit., p. 249; Cedrenus, op. cit., 1, p. 633.

Изображение: Патриарх Анатолий († 3 юли 458)

Следва…

 


 

АКАКИЕВАТА СХИЗМА (484-519) – продължение 9

ІІ.2.2. Петър Монг

Едва ли е било случайно, че по същото време в Константинопол се явила група александрийски монаси с петиция, в която молели императора да признае Петър Монг за единствен Александрий ски патриарх[360] и с покъртителни слова описвали голямата беда, която Халкидон причинил на Алексан дрия и египетските и либийски провинции[361]. По душа Петър бил монофизит, но в дейността си променял убежденията си съобразно с обстоятелствата, като преследвал най-вече личната си изгода. Той ту приемал определенията на Халкидонския събор, ту ги анате мосвал[362]. В началото бил дякон в Александрийската църква. После прекратил общението си с Протерий, заради което бил осъден. Твърде вероятно е да е участвал и в неговото убийство[363].

При така сложилите се обстоятелства всичко в този момент било в ръцете на Константинополския патриарх. Акакий знаел добре какво иска – господство на неговата катедра над църквите на Изтока. Тази цел била постижима единствено с помощта на императора[364]. Падането на клетвопрестъпника Иоан Талая в жертва на гнева на Зинон било очаквано и естествено. От друга страна, не било трудно последният да бъде убеден да приеме петицията в полза на Петър Монг. Акакий обаче не можел да допусне императорът просто така да утвърди Монг, както преди това Василиск сторил с Тимотей Елур, в резултат на което били отменени всички решения от Халкидон. Ако това би се случило, то и правните основания за суверенните права на Акакий, постановени на събора, биха били обезсилени. Петър трябвало да заплати като цена за разрешението да остане приемник не само на Тимотей Елур, но и на Салофакиола, с безусловно признаване на упорито проклинания от него и предшественика му Халкидонски събор; а тъй като императорът бил този, който, вместо да го преследва, му осигурявал закрила, то той трябвало и да изиска заплащането на тази цена. Монг, от своя страна, узнавайки за благоприятното развитие на събитията, изпратил на Акакий изповедание на своята вяра и обявил, че приема Халкидонския събор и следва всичките му определения. След тези заявления Акакий решително преминал на негова страна и още по-настойчиво започнал да действа в негова полза пред императора. Работите на Талая не вървели към добро, а се случило и още нещо, което не би могло да предразположи византийския двор в негова полза: неговият покровител Ил издигнал знамето на бунта срещу императора. Естествено било Талая да бъде заподозрян в съучастие. Императорът решително заел страната на Монг и го утвърдил за патриарх на Александрия, като предварително му заповядал формално да влезе в общение с папа Симплиций и патриарх Акакий. За Талая пък заповядал да бъде изгонен от Александрия като клетвопрестъпник и извършител на светотатство. Акакий от своя страна също написал на александрийците, че е встъпил в общение с Монг, след като той напълно доказал своето православие. Когато след това Петър ІІІ Монг (482-490) пристигнал в Александрия, Иоан Талая побързал да се отдалечи. Клирът и народът го уговаряли да остане, като му обещавали да умрат за него, но той не се вслушал в гласовете им и избягал отначало в Антиохия при Каландион, а след това в Рим при папата[365].

ІІ.2.3. Енотиконът

Средството, предложено от живеещите в Константинопол привърженици на Монг, за възстановяването на мира в Александрийската църква, се състояло в това, императорът да издаде вероизповедна грамота, която да послужи като основа за обединение на разномислещите партии. През 482 г. бил изготвен текстът на императорския едикт, наречен Енотикон (ενωτικóν)[366], тоест послание на съединението, който трябвало да бъде представен на Петър Монг за подпис[367]. Същността на съдържанието на този документ се състои в следното: като казва предварително, че силата на държавата и благосъстоянието на Църквата зависят от единомислието на вярващите, императорът след това уведомява александрийците, към които основно е адресиран този едикт, че заради това „преблагочестивите архимандрити, пустинници и други почтени хора ни изпращаха молби и със сълзи ни умоляваха да устроим единението на светите църкви така, че едните членове на Църквата да дойдат във връзка с другите, защото ненавистникът на доброто отдавна вече се опитва да ги раздели, знаейки, че ако започне да се бори с цялото тяло на Църквата, то ще бъде победен”. „Извършени са хиляди убийства и с потоци кръв е осквернена не само земята, но и въздухът”. Едни са умрели без кръщение, а други – без да се сподобят с причащение със светите тайни. „Кой не би желал да промени към по-добро едно такова състояние на нещата?” В едикта като основание на вярата бил посочен Никео-Цариградският символ, към който се е придържал и Третият вселенски събор. „Несторий пък, заедно с Евтихий, като хора, мислещи несъгласно с гореспоменатите отци, и ние предаваме на анатема, приемайки при това и 12-те глави, изречени някога от Кирил, блажения по памет епископ на светата католическа Александрийска църква. Изповядваме също, че единосъщният Син Божи и Бог, наистина въчовечилият се Господ наш Иисус Христос, единосъщен на Отца по Божество и единосъщен нам по човечество, слязъл и въплътил се от Св. Дух и Мария Дева и Богородица, е един, а не са двама; казваме: един е и в чудесата, и в страданията, които доброволно е претърпял по плът. А мненията на тези, които Го разделят или сливат, или във въплъщението въвеждат призрак, въобще не приемаме, защото безгрешното наистина въплъщение от Богородица не е прибавило Син; Троицата си останала Троица и след въплъщението на един от Троицата – Бог Слово. И така, знаейки, че нито светите навсякъде православни църкви Божии, нито боголюбезните предстоятели, техните иереи, нито нашето царство са приемали и приемат друг символ или определение на вярата, освен гореспоменатото свято учение, и ние се присъединяваме към него без страх. И това ние ви написахме не като нововъведение относно вярата, а като думи за ваше удовлетворение. Който е мислил или мисли нещо друго, сега или в друго време, на Халкидонския или на който и да е друг събор, него ние анатемосваме, а особено Несторий и Евтихий с техните единомишленици[368].

Осъждането на Несторий и Евтихий се съгласувало с Халкидонския символ, докато безусловното признаване на анатематизмите на св. Кирил Александрийски предизвиквало едно противоречие: вероопределението привежда като норматив само посланието Καταφλυαρουσι и единителното послание на Кирил до Иоан Антиохийски. На едно от първите заседания в Халкидон е било направено предложение да бъде взето под внимание и посланието на Кирил с анатематизмите, но то останало необсъждано[369]. Както в Халкидон, така и в Енотикона е възприет основният израз за въплъщението от Антиохийската уния (433 г.). Следващите редове от едикта били насочени против аполинарианите[370], тоест съответствали по смисъл на разбиранията на халкидонистите. Следва уверението на императора, че това именно е веруюто на православните църкви и епископите, както и неговото собствено, и се настоява всички да се присъединят към него.

Енотиконът не отменял нищо, дори и осъждането на формулировките μια φυσις μετ την ενωσιν или γνωριζομενον εν δυο φυσεσιν (една природа след единението; познат в две природи) на Кирил Александрийски. Въобще не става дума за проклинане на Халкидон или Tomus Leonis. Това правело признаването на Енотикона еднакво трудно както за халкидонистите, така и за техните противници. Доколкото двамата императори (Зинон и Анастасий), които упорито се придържали към документа – първият безскрупулно, а вторият по вътрешно убеждение – декларирали, че халкидонската вяра по смисъла си не е отменена[371], тя успяла да се съхрани. Тезата обаче формулирана от папа Лъв І и потвърдена от приемниците му, че Халкидонският символ е окончателното, неподлежащо на обсъждане и не нуждаещо се от никакво допълнение или изменение изложение на вярата, била неприемлива за църквите от Изтока. Съвременниците наричали императорския Енотикон „домостроителство” (οικονομιαν)[372], тоест акт, с издаването на който правителството, от снизхождение към човешките слабости и за достигане на висши църковно-политически цели, се отказва от някои конкретни вероизповедни определения, без в същото време да нарушава самата същност на вярата. Така и в настоящия акт, изпускайки точните изрази за едната ипостас и двете природи в Иисус Христос, въведени от Халкидонския събор, правителството, за да привлече еретиците в лоното на Църквата, излага халкидонското учение, но с други думи и в по-общи черти. След това то, макар и да осъжда Евтихий като еретик, отново от снизхождение към еретиците не нарича Халкидонския събор вселенски. В сравнение с Енцикликата на Василиск Енотиконът се отличава:

1) с по-голяма определеност и

2) с преследването на съвсем противоположни цели.

Макар и двата документа да били издадени с цел възстановяване на единомислието и за единение в Църквата и държавата, в същото време, докато Енцикликата била издадена с хитрата цел да въведе навсякъде монофизитството, поради което в нея Халкидонският събор е осъден пряко, то Енотиконът има за цел постепенното разпространение и утвърждаване на халкидонските определения, поради което в него се осъжда виновникът за монофизитството – Евтихий.

Преговорите с египетските монаси минали така гладко, че императорът и патриархът повярвали, че всичко ще протече според плана. Акакий внесъл името на Петър Монг в диптихите[373], Зинон изпратил в Рим сановника Ураний с една сакра, в която, от една страна, Иоан Талая бил обявен за недостоен за свещенически сан поради клетвопрестъпничество, а от друга, се съобщавало, че Петър Монг, който декларирал, че приема Халкидонското вероизложение, е въздигнат за патриарх на Православната църква в Александрия[374]. Появили се слухове, които поставяли под съмнение възприемането на Енотикона от страна на Петър, който му бил връчен лично от управителя на Египет, но те се оказали неверни. Петър го подписал и наредил да бъде прочетен в храмовете. Той се съгласил и с искането да влезе в общение с „протерианите”, тоест халкидонистите[375]. По повод на това Акакий подписал синодиката му, с което общението помежду им се възстановявало в пълнота[376].

В Антиохия патриарх Каландион бил свален и изпратен на заточение в Големия Оазис[377] (484 г.), с формалното обвинение за съучастие в бунта на Ил и за привързаност към несторианството. В действителност обаче според свидетелствата на Теофан и дякон Либерат, същинската причина за присъдата била отказът му, да приеме Енотикона[378]. На негово място императорът за трети път утвърдил Петър Гнафей (485-488), който отново успял да спечели доверието на правителството. Императорският представител Ураний свикал в гр. Антиохия събор на епископите от диоцеза, който признал новия патриарх и приел Енотикона. Съобщаващата за тези събития синодика Ураний взел със себе си и в Александрия, с което общението между двете патриаршии било възстановено[379]. Не така обаче стояли нещата в Константинопол. Акакий отказал да влезе в общение с Петър Гнафей[380], вероятно за да угоди на Иоан Кодонат[381].

В общение с Монг влязъл и Мартирий Иерусалимски[382]. Може да се предположи, че примерът на главите на църквите бил последван и от много епископи и вярващи. Известно е, че патриарх Акакий уговарял императора да употреби репресивни мерки, за да подбуди епископите да приемат Енотикона[383].

По такъв начин всички източни патриарси[384], много епископи и вярващи се съгласили да приемат Енотикона като акт, способстващ за единението на Църквата. В същото време обаче имало и много други епископи, монаси, клирици и миряни, които го отхвърляли като много опасен за чистотата на истинската вяра. Така например отказали да го приемат и подпишат епископите: Роман Халкидонски, Евсевий Самосатски, Юлиан Мопсуестийски и много други, които заради това били низвергнати и лишени от катедрите си, макар че в актовете за низвержение била записана друга причина – участието им в бунта на Ил (нещо доста вероятно при заплетеността на тогавашните политически обстоятелства)[385]. От една страна, те справедливо предполагали, че Енотиконът, като оставял въпроса неразрешен, можел, според обстоятелствата, еднакво да се употребява в полза на Православието, така и на еретиците, именно поради липсата на точна формулировка в текста. Строго православните отхвърлили Енотикона като опасен не само за авторитета на Халкидонския събор, но и за самата истина, утвърдена от този събор. По подобни причини враждебно към едикта се отнесли и крайните монофизити: в него те пък виждали хитра клопка срещу монофизитството и го признавали за недостоен за вселенското значение на истината, за каквато те смятали своето учение. Липсата на анатема срещу Халкидонския събор, според тях, означавало както неговото признаване, така и на утвърденото от него учение. Така, вместо предполаганото обединение, Енотиконът на Зинон възбудил още по-големи раздори: двете враждуващи страни, православни и монофизити, на свой ред се разделили всяка на по две части – на приемащи Енотикона и на отхвърлящи го. Така от първоначалните две групи се образували четири: строго православни, крайни монофизити, склонни към обединение православни и такива монофизити. Тъй като всички източни патриарси приели и подписали Енотикона, крайните монофизити останали без духовен глава, считайки за свой последен законен патриарх починалия Тимотей Елур, поради което били заклеймени от православните с името акефали (ακεφαλοι), тоест безглави, без водач.

Скоро станало ясно, че единението не обхванало и един от важните фактори на църковния живот – монасите, които зачитали политиката на епископите дотолкова, доколкото и земния свят въобще. Опозицията на халкидонистите в Египет била сравнително по-безобидна. Иоан Талая избягал, веднага след като разбрал за свалянето си. Неговите манастирски братя – тавенисиотите се ограничили само с това, да сеят раздори между Петър и Акакий. Вероятно те разпространявали слуховете, че Монг е еретик и ще си остане такъв, като с това се опитвали да предотвратят влизането в сила на Енотикона. Също те обвинили Петър пред Акакий, че е изровил от гроба тялото на Тимотей Салофакиола[386] и че е проклел Халкидонския събор[387]. Дори и да били основателни тези обвинения, те били отправени от едно незначително малцинство в столицата и далече от Александрия. Въпреки полученото писмено опровержение, Акакий изпратил един свой презвитер там да разузнае, дали Петър отстоява независимостта си от Константинополския патриарх и дали се придържа към неговата вяра, тоест Енотикона. За Монг не било трудно да се изготвят протоколи от манипулирано дознание, извършено само от един чиновник[388]. Безпринципността и непостоянството на Петър Монг не се проявили никъде в такава степен, както в действията му след обнародването на Енотикона. Египетските монаси-акефали, виждайки в едикта голяма опасност за своето учение, въстанали против него и започнали да настройват народа срещу патриарха. В така появилия се разкол те прекъснали общението си с Петър. За да ги върне при себе си, той публично анатемосал Халкидонския събор. Вестта за това стигнала до Акакий и той изпратил в Александрия своите апокрисиарии, но Монг побързал да ги убеди с писмени документи, засвидетелствани собственоръчно от някои видни александрийци, че нищо подобно не е се е случвало. Освен това той изпратил на Акакий послание, в което нарича Халкидонския събор „свят и вселенски”и напълно съгласен с определенията на никейските отци. Затова той приема този събор, а и не може да го отхвърли, тъй като още преди това го е утвърдил. Що се отнася до неблагоприятните слухове, които се разпространявали за него, то вината за това е на монасите, които „и сега не престават да сеят плевели; те избират за свои оръдия хора, които не са живели никога в манастир; бродят насам-натам, разпространявайки различни слухове и за нас, и за мира в Христовата църква, и не ни дават никаква възможност да действаме в светата Божия вселенска църква канонически и благоприлично. Те правят така, че повереният ни народ по-скоро ни управлява, отколкото ни се подчинява, и искат да правят това, което Бог не търпи[389]. Акакий се успокоил, но Монг, със засилването на разкола в Александрия и отстъпвайки пред натиска на по-многобройната група на акефалите, отново предал на анатема както посланието на папа Лъв и деянията на Халкидонския събор, така и всички онези, които не приемали съчиненията на Диоскор и Тимотей Елур. Православните епископи и архимандрити той убеждавал да се присъединят към него, а когато те му отказали, той започнал гонение срещу тях. Един от монасите на име Нифалий избягал в Константинопол и донесъл на императора за всички беззаконни действия на Монг. Зинон „извънредно се смутил” (συνταραχθεις) и направил опит да помири александрийците помеду им, но без успех.

Междувременно патриарх Акакий починал (юли 489 г.) и неговото място заел Фравита (489-490). По примера на всички новопосветени патриарси, той изпратил на Петър Монг послание, съдържащо изложение на вярата му. Петър, от своя страна, побързал да му отговори, но в своето послание се задоволил само с анатема на Халкидонския събор. Фравита умрял само три месеца след избирането си и бил последван на катедрата от Евфимий (Ευφήμιος) (490-496), родом александриец, който дотогава бил презвитер в една константинополска църква и началник на старопиталищата (πτωχοτρóφος). Той бил ревностен халкидонист. След като получил ответната грамота на Петър Монг, Евфимий бил силно смутен и прекъснал общението си с него. Сега и двамата патриарси били готови да свикат поместни събори, на които да произнесат отлъчване един срещу друг, когато скоропостижно починал Петър Монг (29 октомври 489 г.) и бил наследен от Атанасий ІІ[390](490-497).

Петър Гнафей, встъпвайки в управлението на Антиохийската катедра след изгонването на Каландион, предизвикал огромни смутове и безпорядък в своята църква, които отекнали чак в Палестина. Както преди, той се изявил като ревностен противник на Халкидонския събор, навсякъде свалял православните епископи, а на тяхно място поставял монофизити и въвел любимата си прибавка „распньІся за ньІ” към Трисветата песен. Най-забележителното му действие по време на неговото трето и последно управление на Антиохийската патриаршия било ръкополагането за епикоп на град Иерапол на някой си Ксенай, освободен роб, по произход персиец. Патриарх Каландион го бил изгонил от Антиохия заради буйния му характер и неправоверие. Носел се слух, че той дори не е кръстен. Сам той обаче се представял за клирик, обикалял съседните села и подбуждал населението против Православието. Именно този Ксенай бил ръкоположен за епископ от Петър Гнафей. За благозвучие той приел името Филоксен. Когато Петър разбрал, че Ксенай не е кръстен, той заявил, че хиротонията му ще замести кръщението. В лицето на Филоксен монофизитите намерили ревностен поборник за своето учение[391]. Скоро след това Гнафей починал (488 г.) и неговото място заел Паладий (488-498), презвитер в храма „Великомъченица Текла” в Селевкия, който бил негов съмишленик. Трябва да се отбележи, че при заемането на катедрата той получил помощта на силенциария Анастасий, който след смъртта на Зинон станал император[392]

_____________________________

360. Ср. Coll. Avell., Ep. 68, p. 153.

361. Части от тази „жална песен” са попаднали и в текста на Енотикона; ср. Cod. Vat. Gr., 1431 (ed. Schwartz), p. 53.

362. Evagrius, op. cit., III, cap. 17.

363. Liberatus, Breviarium, cap. 15, p. 146.

364. Coll. Veron., Ep. 11, p. 36; ср. също Coll. Berol., Ep. 21, p. 72.

365. Theophanes, op. cit., 199-202; Evagrius, op. cit., III, cap. 12; 15-16; 20; Liberatus, Breviarium, cap. 16-18, p. 147-150.

366. В някои от изворите авторството на Енотикона се приписва на Акакий, ср. Evagrius, op. cit., III, cap. 13: ταúτην την οικονομίαν γνωμη συντεθειμένην Ακακίου του βασιλείδος επισκοπου. Theophanes, op. cit., р. 202; Cedrenus, op. cit., 1, p. 619. Ние сме склонни да се усъмним в това твърдение, приемайки аргументите на Болотов, В. В., Лекции…, т. ІІІ, с. 301.

367. Точното му название Ηδικτον Ζήνωνος е запазено единствено в появилата се скоро след издаването му сбирка на Cod. Vatic. Gr. 1431, ср. Schwartz, Ed., PS, S. 197. Наименованието ενωτικóν се среща първо у Zacharias Rhetor и Severus, а е станало популярно чрез Evagrius, op. cit., III, cap. 14. Тъй като папите никога не се позовават, като цитират такива документи, те също не споменават и този. Единственото място, където в папско писмо се появява наименованието ενωτικóν, е плод на фалшификация, ср. Schwartz, Ed., Ibid.

368. Evagrius, op. cit., III, cap. 14; Liberatus, Breviarium, cap. 17, p. 148-149.

369. АСО ІІ 1, р. 279.

370. Ср. Lietzmann, H., Apollinaris, p. 296.

371. Coll. Veron., Ep. 11, p. 36; Coll. Avell., Ep. 125, p. 539.

372. Evagrius, op. cit., III, cap. 13.

373. Liberatus, Breviarium, cap. 17; индиректно това се подчертава и от писмото на Акакий в Zacharias, op. cit., p. 236.

374. Ср. Coll. Avell., Ep. 68, p. 152, от 15 юли 482 година.

375. Evagrius, op. cit., III, cap. 13.

376. Ср. Liberatus, Breviarium, cap. 17.

377. Evagrius, op. cit., III, cap. 16. Cedrenus, op. cit., 1, p. 620. Под Големия Оазис (Οασις) се разбира една местност в египетска Тиваида, доста вредна и гибелна за жителите поради нездравословния си климат. Това било мястото за заточение на осъдени за тежки престъпления. Тук е бил заточен и Несторий, ср. Classeni, Notae in Theophanem, Bonn 1839, t. II, p. 371.

378. Theophanes, op. cit., p. 207; ср. Liberatus, Breviarium, cap. 18, p. 151: Interea Calendion archiep Antioch deponitur, accusatus in aperto, tamquam indevotus principi, mittens populum in rebellionem cum Ello; latenter autem, quia se non suspenderet et a Felicis papae et a loannis communione.

379. Текстът е запазен в сирийски превод у Zacharias, op. cit., ІІІ, сар. 5, p. 233.

380. Ср. Coll. Avell., Ep. 95; Coll. Veron., Ep. 10, p. 27; 32. Правилно Кирил Скитополски, Vita Sabae, cap. 32, p. 265, отбелязва, че Петър е узурпирал Антиохийската катедра. Обърканото съобщение в Theophanes, op. cit., p. 137, вероятно е резултат от отказа на Акакий да признае предложения от императора Антиохийски патриарх.

381. В Zacharias, op. cit., ІІІ, сар. 5, p. 233, са изброени провинциите, чиито епископи са присъствали на Антиохийския събор: Арабия, Финикия, Ливан, Сирия Втора, Ефратезия, Киликия. Прави впечатление, че е пропусната Приморска Финикия (Phoenicia maritima), заедно с митрополита на Тир. Там Акакий бил преместил Иоан Кодонат, който бил изгонил Петър Гнафей от Антиохия след падането на Василиск.

382. Evagrius, op. cit., III, cap. 16. Cedrenus, op. cit., 1, p. 620.

383. Theophanes, op. cit., p. 203; 205.

384. Ср. Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 50, където той конкретно пише за това.

385. Theophanes, op. cit., p. 207.

386. Ср. Coll. Veron., Ep. 5, p. 6; Theodorus Lector. – In: Anecdota Paris, 2 (ed. Cramer), p. 105; Victor Tunnunensis, op. cit., p. 190.

387. Evagrius, op. cit., III, cap. 17.

388. Ср. Zacharias Rhetor, Vita Severi, in: PO, 2, p. 36.

389. Liberatus, Breviarium, cap. 18, p. 151; Evagrius, op. cit., III, cap. 16-17; Coll. Avell., Ep. 99, p. 791; Zacharias, op. cit., III, cap. 6, нарича монасите αποσχισται.

390. Evagrius, op. cit., III, cap. 23; Theophanes, op. cit., p. 206. Теофан пише, че Фравита, след възшествието си на патриаршеския престол, изпратил на папа Феликс грамота, в която го известявал, че е в общение само с него – папата, а с Петър Монг не е в общение, докато на Петър Монг написал обратното, че с папата не е в общение, а само с него. Агенти на Феликс прихванали тази грамота до Монг преди апокрисиариите на Фравита да пристигнат в Рим. Затова, когато те се явили при папата, той ги изгонил и не приел грамотата на Фравита.

391. Theophanes, op. cit., p. 207-208; Cedrenus, op. cit., 1, p. 620.

392. Evagrius, op. cit., III, cap. 23; Theophanes, op. cit., p. 209; Cedrenus, op. cit., 1, p. 621.

Изображение: Император Зинон

Следва…

АКАКИЕВАТА СХИЗМА (484-519)*

Д-р Александър Омарчевски

Изходна точка

Исторически предпоставената изходна точка на разглежданата тема са последиците от Четвъртия вселенски събор (451 г.), проведен в Халкидон, и приетият от него догмат за личността на Иисус Христос, който накратко гласи: една личност, една ипостас в две природи!

С течение на времето, при сблъсъците на различните богословски течения и направления, този догмат е придобил огромно значение в живота на Църквата. С формулирането му съборните отци от Халкидон посочили единствено правилния среден път между разделящата и сливащата природите в Христос христологии, между Несторий и Евтихий, като с това отстранили един проблем, който безусловно очаквал своето разрешаване. След приключването на събора всеобщото очакване било, че единодушно приетото от него вероопределение ще влезе спокойно и незабелязано във вероизповеданието и богословието на Църквата. Ако това бе се случило, то така би се открила възможността и други отделни въпроси из областта на богословието след това да стават предмет на подобно обсъждане и да получават подобна вселенска санкция.

Развитието, за съжаление, протекло по друг начин. Халкидон станал камък за препъване и изходна точка за едно разцепление, което оттук нататък разбивало църковното единство и до ден-днешен тормози Църквата. Вероопределението и христологията на събора били дискутирани дори по-интензивно, отколкото терминът ομοουςιος (единосъщен), приет на І Вселенски събор (325 г.). Върху халкидонския догмат се концентрирало вниманието на цялата древна Църква – императорите, епископата, монасите, богословите и вярващия народ. Това е било така, защото Църквата е била проникната и живеела със съдържанието и същността на този догмат: вярата в един Христос, истински Бог и истински човек, дори това да не било изразено с толкова конкретни термини. Тази вяра се подхранвала от един образ на Богочовека, чиято пълнота, според някои, не можела да бъде обхваната от формулировката за личността Му, приета в Халкидон. Запознаването с монофизитската христология ще потвърди това.

Периодизация

Наша задача е по възможност да проследим всички фактори и причини за следхалкидонското развитие, както и да установим предизвиканите от него обрати: влиянието на епископата, на императорите и богословите, на отделните поместни църкви с техните миряни и монаси. Съобразно с това колко различни групи излизат на историческата сцена или се отдръпват от нея, колкото по-важни факти за съдбата на халкидонската вяра създават, толкова повече те определят и отделните фази или периоди на историята. Но преди това трябва да се поставят два централни въпроса:

1) колко продължават, строго погледнато, споровете за халкидонското веропределение и за вселенската валидност на събора? и

2) колко време се дискутира христологическият въпрос, дори и тогава, когато не се визира конкретно Халкидонският събор?

Непосредствената следистория на събора от 451 г. продължава дотогава, докато съборната формулировка или неговата валидност като цяло изрично продължават да бъдат поставяни под въпрос.

Когато това се вземе под внимание, то Петият вселенски събор (553 г.) е един такъв жалон, тъй като от 451 г. до 553 г. не става въпрос за нищо друго, освен за халкидонското вероопределение. Но понеже Петият вселенски събор е бил оспорван именно заради отношението му към Халкидон, то и неговата следистория спада към халкидонската. Едва след като този спор, който засягал особено Запада до смъртта на папа Григорий І Велики († 604 г.), постепенно утихнал, дискусията за валидността на Халкидонския събор била преустановена. Отговорът на втория въпрос включва на Изток и монотелитския или моноенергийния спор с неговите отделни фази и събори, докато на Запад трябва да бъде отбелязано адопцианството[1] в Испания и реакцията по този повод във Франкската държава. Действително, в споровете през VІІ в. по въпроса за едната или двете воли (съответно енергии/действия) в Христос Халкидонският събор е бил изходната точка в дискусията, както и нормата за разрешаването на проблема, най-вече с помощта на св. Максим Изповедник. Така се появява една нова фаза в развитието на халкидонския догмат, тъй като на монотелитската непоследователност са противопоставени халкидонските основни принципи, засягащи взаимоотношенията между божествената и човешката природи в личността на Иисус Христос, които тук били приложени и по въпроса за волите и действията. Определено по-слаба е връзката на Халкидон с адопцианската криза на Запад.

Така се очертава контурът на епохите и фазите в развитието на следхалкидонската история на христологията. В периода от 451 до 681 г. на Изток и до 794 г. (Франкфуртският събор) на Запад христологическият въпрос, макар и с различна интензивност, почти неизменно е предмет на обсъждане. Този период условно можем да разделим на две по-големи епохи:

1. Времето на непосредствената дискусия относно халкидонското вероопределение и вселенския характер на самия вселенски събор. Тази епоха обхваща също и историята на Петия вселенски събор (553) до признаването му на Запад от папа Григорий І (590-604).

2. Времето на разширяването на христологическия въпрос (по-скоро на въпроса за личността на Иисус Христос) върху двете воли и божественото и човешко действие на Богочовека, известно като монотелитство или моноенергизъм. Тази епоха практически изпълва целия VІІ век. Осмото столетие на Запад е белязано от адопцианския спор, който има съществена връзка с Ефеския (431 г.) и Халкидонския събори, но нито при появата си, нито при прекратяването си той е имал някаква особена инспирация от Изток. Последният пък през това време е разтърсван от иконоборческия спор, в който се долавят отзвуци от христологическите борби в предишните столетия. На преден план излиза богословието с блестящия синтез на византийското богословие, включително христологията, направен от св. Иоан Дамаскин.

Тези две епохи са разделени помежду си и от едно политическо събитие с огромни последици – нашествието на арабите, което ще изиграе огромна роля за отделилите се след Халкидон църковни общности, както и ще повлияе върху развитието на христологията в Испания. Тези две епохи обхващат различни по обхват и значение събития. Спорът през първата епоха (451-604) е принципен, по-остър, по-диференциран, отколкото в VІІ-VІІІ в. Христологически и еклезиологически става въпрос за основите на християнството, макар и само в рамките на Римската империя. Тук като разделителна точка се явява 519 година, когато след продължителна криза е потвърден вселенският авторитет на Халкидонския събор от Юстин І (518-527), избран за император след смъртта на Анастасий І († 518 г.). Между 451 и 519 г. ние ще проследим упоритите борби между императорите и папите относно интерпретациите на Халкидонския събор, които в крайна сметка довели до т. нар. Акакиева схизма между Рим и Константинопол. Ще се запознаем и с  развитието на монофизитското богословие в този период, както и с големия разцвет на православната богословска мисъл. Втората фаза на тази първа епоха започва с възкачването на императорския престол на Юстиниан І (527-565) и на симпатизиращата на монофизитите негова съпруга Теодора. Тогава империята е разтърсена от оригенистичните спорове и спора за „трите глави“, които намират своята кулминация на Петия вселенски събор (553 г.). Между строго халкидонистката и крайната монофизитска христология на преден план излиза т. нар. неохалкидонизъм, формирането на който започва още през първата фаза преди 519 г. и който трябвало да изиграе ролята на посредник между крайните течения. В този период монофизитите успели да изградят и своята собствена йерархия. Отделянето им от православните окончателно приключило и вече никаква императорска политика не била в състояние да ги върне назад, включително и големите завоевания на Велизарий и Нарзес в последния опит за възстановяване на световната Римска империя.

______________________________

* Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005.

1. Ср. Коев, Т. Адопциани. – Във: Коев Т., Д. Киров, Кратка богословска енциклопедия, С., 1993, с.22-23.

Изображение: Икона на отците от всички Вселенски събори.

Следва

В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА – продължение 7

 

ДЕЛЕГАТИТЕ НА ДВЕТЕ СТРАНИ В ХАЛКИДОН ЗА СЪВЕЩАНИЕ С ИМПЕРАТОРА

След като комит Иоан не постигнал примирение, а летният зной и затвореността между стените на Ефес довели до бедствено положение при повечето от епископите, които не били подготвени за такъв продължителен престой, след като при това се увеличила и смъртността сред тях, император Теодосий, под влияние на архимандрит Далматий и по нястояване и от двете страни, решил да направи последен опит за помирение и поканил в столицата 8-членни делегации от спорещите страни. Консултациите се състояли в Халкидон, в двореца Руфиниана (където се състоял през 403 г. известният под името „събор в Дъба”, който осъдил св. Иоан Златоуст), на 11 септември и следващите дни поради силното вълнение, което царяло в столицата. Делегатите имали 5 аудиенции при императора, но до нищо съществено не се стигнало. Вместо да разглеждат делото, привържениците на св. Кирил настоявали да бъде осъден Несторий, а източните епископи искали да бъдат осъдени 12-те анатематизми на св. Кирил. Дворът и императорът вече били преминали на страната на св. Кирил, отчасти под влиянието на умело раздаваните от него дарове, отчасти под влиянието на Пулхерия, която Несторий обидил, и отчасти поради страх от размирици в столицата. Делегацията на съборните отци била в състав: Ювенал Иерусалимски, епископ Аркадий и презвитер Филип от папските легати, Флавиан Филипийски, Фирм Кесарийски, Теодот Анкирски, Акакий Мелитински и Евоптий Птолемаидски, а от страна на източните епископи били: Иоан Антиохийски, Иоан Дамаски, Имерий Никомидийски, Павел Емески, Макарий Лаодикийски, Апрингий Халкидски, Теодорит Кирски и Еладий Тарсийски164. След като и този опит се оказал безплоден165, на императора вече не оставало нищо друго, освен да разпусне събора.

РАЗПУСКАНЕ НА СЪБОРА

Притискан от двете страни, императорът в кратък срок издал два противоречащи си указа от октомври 431 г. С единия той разпускал събора, като признава св. Кирил и Мемнон за низвергнати, а с другия разпускал всички отци, намиращи се в Ефес, в това число св. Кирил и Мемнон, признавайки ги за епископи, като заявил пред всички, че докато е жив, не може да осъди източните епископи, защото те не били обвинени в нищо пред него, а моли отците да се погрижат за възстановяването на мира в Църквата. Тази последна сакра била окончателна166. След това източните епископи се отправили към своите епархии, а техните противници отишли в столицата, където на 25 октомври 431 г., със съгласието на императора, паставили за приемник на Несторий един монах на име Максимиан (431-434), човек благочестив, но не отличаващ се с други особени качества167. Когато императорът се обърнал към новоназначения пастир с въпроса: какво трябва да се направи, за да бъде възстановен мирът в Църквата, той отговорил по единствено възможния за него (тъй като бил посветен от привържениците на св. Кирил) начин: нека източните анатемосат нечестивото учение на Несторий, да го признаят за низвергнат и да приемат определенията на светия Вселенски събор. Това указание станало и програма за действие на Теодосий.

ДОГМАТИЧЕСКИ И КАНОНИЧЕСКИ ОПРЕДЕЛЕНИЯ НА ДВАТА СЪБОРА (НА СВ. КИРИЛ И ИОАН)

Нова догматическа формулировка, подобна на тези от Първия и Втория вселенски събори, не била изработена нито от Вселенския събор, председателстван от св. Кирил, нито от отцепническия събор на Иоан Антиохийски. Макар и разделени, отците и на двата събора разглеждали и се стараели да изяснят църковното учение за същината на Боговъплъщението и на произхождащото от него название на св. Дева Мария – Богородица. В чисто догматическо отношение двата събора са постигнали приблизително еднакви резултати, които, ако не бяха страничните усложняващи фактори, довели до разделянето на събора, може би щяха да доведат до догматизирането на христологическото учение на Църквата още на този Вселенски събор, което впоследствие е било направено от Халкидонския (Четвъртия вселенски) събор. В подкрепа на казаното е фактът, че и двете партии единодушно изповядвали Никейската вяра; че вероопределението168 на отцепническия събор, православно по дух, но с малки изменения залегнало в основата на т. нар. Антиохийска уния (433 г.), сближила двете враждуващи страни; че във второто послание на св. Кирил до Несторий (Καταφλυαρουσι μεν) се съдържат формообразуващите елементи, залегнали в основата на Халкидонското вероопределение, което дава правилното разрешение на христологическия проблем.

Каноническата дейност на Ефеския събор се изразила в съставянето на 6 правила, формулирани на Седмото заседание, две определения (известни още като 7-мо и 8-мо правила) и едно послание до събора в Памфилия. Нека ги разгледаме накратко:

1-во правило – фактически потвърждава правилата на Картагенския събор (1.V.418 г.), осъждащо учението на Пелагий и Целестий169, като низвергва всеки негов последовател-митрополит;

2-ро правило – към горепосочените еретици-епископи прибавя и тези, които са подписали осъждането на Несторий, а после са се присъединили към събора на Иоан Антиохийски170;

3-то правило – възстановява в степен онези, които са били лишени от сан от Несторий и съмишлениците му, защото са учили православно171;

4-то правило – по подобие на 1-во и 2-ро правило тук се предписва веднага да се низвергват и клириците-еретици172;

5-то правило – не признава възстановяването в степен на епископи и клирици, лишени от нея от православни, а възстановени от несториани и други еретици173;

6-то правило – всеки, който се опита да наруши определенията на събора, да бъде, ако е клирик – низвергнат; а ако е мирянин – отлъчен174;

7-мо правило (определение на събора за вярата, подписано на Шестото заседание на събора от 22 август от всички отци). По повод жалбата на презвитер Харисий се забранява да се използва какъвто и да е друг символ на вярата, освен Никейския175;

8-мо правило (определение на събора по жалбата на кипърските епископи, издадено на Седмото заседание на събора от 31 юли). В него се потвърждава независимостта на Кипърската църква, като е добавено, че никой епископ няма право да простира властта си над църква или епархия, която преди това не е била под неговата юрисдикция176.

Послание на св. събор до св. Памфилския събор – издадено на Седмото заседание на събора на 31 юли в отговор на запитването на отците на този събор, дали след отричането на Памфилийския митрополит Евстатий по негова собствена молба, той може да запази само честта и името си на епископ. Вселенският събор отговорил положително относно избора на Теодор и по милост разрешил на Евстатий да носи само честта и името на епископ, но без да ръкополага, завзема църква или самостоятелно да свещенодейства, освен ако не е поканен за това177.

РАЗДЕЛЕНИЕ И ПРЕВЪЗМОГВАНЕТО МУ

Участниците в събора се разотишли, без да успеят да постигнат примирие по спорните въпроси. Те оставали разделени и в резултат на взаимните отлъчвания, произнесени от двата събора. В сакрата на императора за разпускане на събора фигурирало изискването епископите да потърсят пътища за възстановяване на църковния мир, което на този етап изглеждало почти невъзможно.

Отношенията между враждуващите все повече се усложнявали. На връщане от Ефес източните епископи срещнали твърде нелюбезен прием в град Анкира (в Галатия), вследствие на пристигналите тук преди тях писма от столицата178. Още по-раздразнени от това, те, когато пристигнали в град Тарс (в Първа Киликия), свикали събор, на който отново дали обещание твърдо да се държат за каузата на Несторий и след като потвърдили низвергването на св. Кирил и Мемнон, те го разпрострели и над 8-те делегати от неговата партия, присъствали на преговорите в Халкидон179, като отказали да признаят и избора на Максимиан за столичен архиепископ. Когато стигнали в Антиохия, те свикали втори, вече доста по-многочислен събор, на който отново повторили своята присъда и постигнали съгласие да прекратят всякакво общение с привържениците на св. Кирил, а в частност и с Максимиан, чието име Иоан Антиохийски отказал да впише в диптихите на Антиохийската църква. Това решение било взето в отговор на низвергването от страна на Максимиан на четирима източни епископи (Евтирий Тиански, Имерий Никомидийски, Еладий Тарсийски и Доротей Маркианополски),  на което низвергване Фирм, епископ на Кесария Кападокийска, се постарал да даде законна сила180. Това решение на Антиохийския събор било скрепено с подписите на 200 епископи. Тук окончателно било формулирано Антиохийското изповедание на вярата, което почти дословно повтаряло т. нар. Ефески символ181. От своя страна, св. Кирил, след като на 31 октомври 431 г. тържествено се завърнал в Александрия, ревностно продължил борбата. Блаж. Теодорит Кирски и Андрей Самосатски продължавали да пишат срещу него и да го обвиняват в ерес182. Много епископи били лишени от сан в тези размирни времена, а спорещите страни продължавали да бъдат разделени. Налагали се спешни мерки за възстановяване на църковния мир.

ОПИТИ ЗА ПОМИРЕНИЕ МЕЖДУ АНТИОХИЯ И АЛЕКСАНДРИЯ

Император Теодосий ІІ се заел с нелеката задача да примири опонентите. В началото на март 432 г. той се обърнал за съвет към папа Целестин, който му отговорил с послание от 15-ти същия месец. Подобни по съдържание послания папата изпратил и до Максимиан Константинополски, до светия Ефески събор и до клира и народа на столицата183. След това императорът наредил на Максимиан да свика всички намиращи се в града епископи на събор, който да разгледа пътищата и начините на евентуално помирение. След станалите разисквания на събора, на императора било докладвано, че помирение би могло да се постигне само ако от всички бъде приета една вяра, а Иоан Антиохийски анатемоса Несторий и нечестивите му догмати184. В този смисъл било изпратено послание185 до Иоан, в което императорът му нареждал, след като предварително се консултира със своите съмишленици, да пристигне по най-бързия начин в Никомидия, където да изложи своето становище в лична среща със св. Кирил и в присъствието на императора, на която среща да бъдат уточнени и условията за възстановяване на църковния мир. Със специални послания186 с молба за съдействие императорът се обърнал и към преп. Симеон Стълпник и Акакий Верийски. Тези послания императорът изпратил през август 432 г. по трибуна и нотарий (държавен секретар) Аристолай. Така източните епископи били принудени по категоричната заповед на императора да се заемат с изработване на условията за помирение. След като получил посланието, Иоан Антиохийски свикал епископите от своя диоцез на събор. Явили се Александър Иераполски, Александър Ефратезийски, Макарий Лаодикийски, Теодорит Кирски и др., които заедно с Иоан образували събор. На него били предложени изработените от Теодорит Кирски 6 предложения, които били приети от събора. В тях се съдържало желанието на източните епископи да останат верни на Никейския символ по начина, по който той бил разяснен в посланието на св. Атанасий Александрийски до Епиктет Коринтски, отхвърлили всичко, прибавено към него, както и Ефеското постановление за осъждането на Несторий. Също така настоявали св. Кирил да се отрече от 12-те анатематизми. След това членовете на събора се отправили за Верия (Алепо), където изработеното било подложено на нов разбор и подкрепено с авторитета на 110-годишния епископ Акакий Верийски. От негово име и в същия тон било изпратено послание до св. Кирил. То му било занесено от Аристолай и сановника Максим и предизвикало крайно отрицателна реакция на Александрийския първоиерарх. За него това означавало да се откаже от всичко сторено досега и да признае Несторий за православен. В такъв дух той отговорил на Акакий в обширно послание, което в Антиохия отнесъл Максим, заедно с едно (незапазено) послание на приемника на Целестин, папа Сикст (Ксист) (432-440)187. Акакий бил недоволен от този отговор, тъй като в него не виждал никакви индикации за това, че авторът му иска да се поправи, и с тази забележка го препратил на блаж. Теодорит Кирски, като го викал на ново съвещание. Той отговорил, че не може да дойде, но изложил становището си в послание. Блаж. Теодорит писал и на Андрей Самосатски, негов съработник в публицистичната борба срещу св. Кирил, като изложил становището си по въпроса за осъждането на Несторий, което смятал за явна несправедливост, с което напълно бил съгласен и Андрей, който потвърдил това свое послание, което приложил към посланието на блаж. Теодорит и препратил на Александър Иераполски. Въпреки това, по догматическите въпроси двамата били склонни да се съгласят със св. Кирил, което раздразнило твърде крайния във възгледите си Александър, което личи по упреците, отправени към тях в неговото послание-отговор188. Теодорит му написал ново послание, в което защитил учението на св. Кирил, изложено в посланието му до Акакий Верийски.

По такъв начин, още в началото на преговорите източните епископи се разделили на две групи – крайни и умерени (сред вторите бил и блаж. Теодорит). В Иерапол той заедно с някои други лица подложил въпроса за мира със св. Кирил на внимателно обсъждане. Теодорит повторил решението на източните епископи да не се съгласяват с осъждането на Несторий, а като непременно условие за мира да изискват възстановяването на четиримата низвергнати епископи (Евтирий, Имерий, Еладий и Доротей). Там той предложил още да се изпрати за подпис на св. Кирил и т. нар. Ефески символ на източните епископи. Тези предложения блаж. Теодорит изложил пред Иоан и Акакий, които били събрани във Верия, и те били приети от тях. Решено било да изпратят в Александрия за нови преговори Павел Емески, който през декември 432 г. заминал с препоръчителни писма от източните епископи, които съдържали почти същите предложения. В началото св. Кирил бил много раздразнен, тъй като виждал в този акт ново оскърбление. Павел настоявал много за възстановяване на четиримата епископи, а Кирил не давал и дума да се издума по въпроса. Мисията на Павел вървяла определено към провал, когато, в съответствие с пълномощията си и тайните инструкции на Иоан, Павел оттеглил посланието на източните епископи, което дразнело Кирил, и анатемосал писмено от името на всички източни епископи догматите на Несторий, като се съгласил с неговото осъждане и с ръкоположението на Максимиан. Той обаче настоявал пред св. Кирил да не иска нищо повече, а подписът му (на Павел) да бъде признат като даден от името на всички предстоятели на Сирийския диоцез189. Не е трудно да зебележим лукавството на този ход, измислен от Андрей Самосатски. Като възложил подписването на присъдата само на Павел Емески, Иоан, от една страна, оставял за себе си и за останалите възможността при лошо стечение на обстоятелствата да не припознаят този подпис, а от друга страна, с това решение демонстрирал своята лоялност към изискванията на императора да се работи за помирение. Св. Кирил обаче усетил уловката и не приел това подписване като акт на всички източни епископи, а само като лично дело на Павел, на когото казал, че неговият подпис дава право единствено на него (Павел) да се върне в общение с отците от Ефес, което и сторил190, а за да бъде възстановено общението с Иоан, то е необходимо самият той писмено да изложи това, което е изложил и Павел. Отношенията отново започнали да се обтягат и затова усърдният Аристолай, който тогава се намирал в Александрия и следял отблизо развоя на преговорите, изпратил в Антиохия недвусмислена заповед да бъдат удовлетворени исканията на св. Кирил. Но това не било толкова лесно и изисквало почти едностранни компромиси от страна на източните епископи, защото техните искания за отмяна на присъдата над Несторий и 4-мата епископи въобще не се поставяли на дневен ред. В Антиохия се носели слухове, че св. Кирил ще подпише тяхното вероизложение, но много от епископите се съмнявали в неговата искреност. Сега блаж. Теодорит се обявил против това съглашение. По повод искането на Аристолай, в Антиохия бил свикан нов събор, чиито решения били изпратени в Александрия по епископ Александър Апамейски. В тези решения нямало почти нищо ново. Св. Кирил бил недоволен от този развой на нещата и се стараел, с цената на щедри дарове (т. нар. благословения)191, да спечели благоволението на двора на своя страна с цел да бъде оказан натиск над Иоан. В същото време на Павел Емески било окончателно заявено, че източните епископи без уговорки трябва да се съгласят с исканията на св. Кирил и че подписът му не се счита за достатъчен за възстановяването на мира. Заедно с отпътувалия за Антиохия Аристолай св. Кирил изпратил и двама свои клирици (Касий и Амоний), на които дал послание, но им заповядал да го предадат на Иоан едва когато той подпише носената от тях грамота за осъждането на Несторий и признаването на Максимиан. Може да се каже, че Павел Емески добре изпълнил възложената му задача. Когато пристигнал в Антиохия, Аристолай започнал да действа енергично и заявил на Иоан, че ако упорства, той ще замине веднага за Константинопол и ще докладва за него като за единствен виновник за раздора. Това стреснало Иоан и той в знак на помирение изпратил на св. Кирил посланието „Πρωην ек θεσπίματος”192 от края на декември 432 г., на което св. Кирил отговорил с примирителното си послание „Ευφραινέσθωσαν οι ουρανοί”193 („Да се възвеселят небесата” – приложено тук, в края) от януари 433 г., изпратено по Павел Емески. В него св. Кирил дословно повтарял изложението на вярата на източните епископи, а след това прибавял и своите разяснения. С това формално било възстановено съгласието между двете църкви. Тези два документа имат изключителна важност за изясняването на христологията на двете големи богословски школи и впоследствие лягат в основата на Халкидонското вероопределение194, а именно Изповеданието на Иоан Антиохийски, съдържащо се в посланието му до Кирил „Πρωην ек θεσπίματος”, и примирителното послание на св. Кирил до Иоан „Ευφραινέσθωσαν οι ουρανοί”, и най-вече неговите разяснения върху посланието на Иоан.

ИЗПОВЕДАНИЕТО НА ИОАН АНТИОХИЙСКИ

Вероопределението, което Иоан Антиохийски изпратил на св. Кирил и което последният подписал като знак на възстановяване на общението си с източните епископи, не било нещо друго, освен т. нар. Ефески символ195. С приемането на това вероопределение св. Кирил de facto признава, че и на Ефеския събор (на Иоан), където то било изработено, източните епископи не са били несториани. То е православно по дух и представлява опит за синтез между възгледите и терминологията на Антиохийската и Александрийската богословски школи. Текстът му гласи:

„Όμολογοũμεν τόν κύριον ήμων Ίησοũν Χριστόν, τόν υίòν τοũ Θεοũ τόν μονογενή, Θεòν τέλειον καί άνθρωπον τέλειον έκ ψυχΰς λογικής καί σώματος. πρò αιώνων μέν έκ τοũ πατρòς γεννηθέντα Ομουσιον θεότητα, έπ’ έσχάτων δέ των ήμερων τόν αυτòν δι’ ήμάς καί διά τήν ημετέραν σωτηρίαν έκ Μαρίας τής παρθένου κατά τήν άνθρωπòτητα. Ομουσιον τώ πατρί τόν αυτòν κατά τόν θεότητα, καί ομουσιον ημίν κατά τήν άνθρωπòτητα. δυο γαρ φυσεων ένωσις γέγονε. διο ένα Χριστόν, ένα κύριον oμολογοũμεν. Κατά ταυτην τήν τής ασυγχυτου ένώσεως εννοιαν oμολογοũμεν τήν αγίαν παρθένον θεοτòκον, διά τò Θεòν λόγον σαρκωθηναι καί ένανθρωπησαι, òΚατά ταυτην τήν τής άσυγχυτου ένώσεως εννοιαν oμολογοũμεν τήν αγίαν παρθένον θεοτòκον, διά τò Θεòν λόγον σαρκωθηναι καί ένανθρωπησαι, καί εξ αυτης τής συλλήφεως ενωσαι έαυτώ τόν εξ αυτης ληφθέντα ναòν” (S. Cyrillus, Ep. Ioannis Antiocheni ad Cyrillum, PG, t. 77, col. 172 sq.)

Като се вгледаме по-вниматнелно в текста на това вероопределение ще забележим потвърждение на казаното по-горе – в него се забелязват характерни изрази и за двете школи. Така например:

1. В антиохийски дух са изразите: „съвършен Бог и съвършен човек от разумна душа и тяло”; „единосъщен на нас по човечество”; акцентира се върху това, че Син Божи „в последно време заради нас и нашето спасение… (Се родил) по човечество”; за човешката природа на Христос е употребен терминът „храм”; говори се за „неслитно съединение”; отделни евангелски изрази се отнасят или към Неговата божествена природа, или към човешката Му такава.

2. В александрийски дух са изразите: „Богородица” за св. Дева Мария; „съединение на двете природи”; „в самото зачатие (Бог Слово) съединил със Себе Си възприетия от нея храм”; освен горепосочените евангелски изречения в Новия Завет, има и такива, които се отнасят към Христос безразлично дали като към Бог, или като към човек196.

Към горепосоченото вероиозложение е прибавено и изявлението, че Иоан и другите източни епископи анатемосват Несторий и неговото учение и приемат Максимиан в общение197. Относно това Иоан уведомява папа Сикст ІІІ, св. Кирил и Максимиан в специално послание198.

ПРИМИРИТЕЛНОТО ПОСЛАНИЕ НА СВ. КИРИЛ ДО ИОАН АНТИОХИЙСКИ

Казаното по-горе отразява едната страна на подготовката на Антиохийската уния – становището на източните епископи. Интересна е и ответната реакция на другата страна – св. Кирил, изложена в посланието му „Ευφραινέσθωσαν”, в което той с радост приема вероизложението на източните епископи, като дословно го повтаря в това си послание, след което дава и своите разяснения, на които ще спрем вниманието си. В тях, за да се избегнат всякакви подозрения, той се старае възможно по-точно да разкрие учението за двете природи у Христос. Той казва: „Един е Господ Иисус Христос, макар ние и да не знаем различието на природите, които са влезли в това неизяснимо съединение”. Той обявява за безразсъдни онези, които му приписват мисълта за сливането или смесването на природите у Христос. Отхвърля учението, което някои му приписвали, че Христос, заедно с човешката Си, е страдал и с Божествената Си природа. „Не с тази неизказана Божественост на природата е страдал Христос”, пише той. „Самото Слово Божие ние изповядваме като безстрастно…” Видно от приведените примери е, че св. Кирил, предвид пълното сближаване със своите предишни противници, избягва формулировки, които можели да съблазнят антиохийците. Св. Кирил писал на Иоан и по зададения от него въпрос: дали признава посланието на св. Атанасий до Епиктет Коринтски, в което ясно се изповядват двете природи у Христос, като изтъкнал своето положително отношение към това произведение, и като доказателство за това изпратил на Иоан един от най-древните и съхранен неповреден негов екземпляр199.

Тези две послания представляват същността на Антиохийската уния, приета и от Рим200. Те са показател за сближаването на александрийското и антиохийското богословие, гаранция за предстоящото скорошно разрешаване на христологическия проблем по начин, чужд на крайности и увлечения и отразяващ чистото църковно учение.

ОПОВЕСТЯВАНЕ НА УНИЯТА И РЕАКЦИЯТА ПРОТИВ НЕЯ СРЕД КРАЙНИТЕ КРИЛА И НА ДВЕТЕ ПАРТИИ

Въз основа на поставените в двете послания условия и след приемането им от двете страни, а най-вече въз основа на подписването от страна на св. Кирил на вероизложението на източните епископи, била сключена т. нар. Антиохийска уния, която възстановявала прекъснатото общение между Антиохия и Александрия и била официално оповестена от св. Кирил на 23.ІV.433 г. (неделя) в поучението201, което той произнесъл пред народа в храма „Св. Иоан” в Александрия. Мирът бил сключен, но не всички били доволни от това разрешение на въпроса. Противници на унията имало и в двете партии.

Сред източните, които не приемали унията, се оформили две течения на базата на двата въпроса, които трябвало да се решат с нея: 1. ереста на св. Кирил, изразена в 12-те анатематизми, и 2. признаването на осъждането на Несторий и другите четирима епископи за недействително. Разликата във възгледите на тези две течения, които условно можем да наречем крайни и умерени, се състояла в това, че докато крайните смятали, че нито един от тези въпроси не е разрешен с унията, то умерените вече смятали св. Кирил за православен и държали само на възстановяването на катедрите им на Несторий и четиримата епископи. Начело на крайните стояли Александър Иераполски, Мелетий Мопсуестийски и Евтирий Тиански, а на умерените – блаж. Теодорит Кирски и Андрей Самосатски. Умерените свикали събор в град Зевгма в 433 г.,където изложили своето становище, че приемат св. Кирил за православен, но отказват да анатемосат Несторий и четиримата епископи. След дълги преговори Иоан успял да склони Теодорит едва в края на 434 г. да признае унията, като разделил двата въпроса, и за достатъчно условие изисквал само признаването на св. Кирил за православен. Теодорит се съгласил, без да осъжда Несторий и четиримата епископи, и започнал да агитира в този дух и другите от своята партия. По молба на блаж. Теодорит Иоан писал на императора с молба да възстанови четиримата епископи, но получил отказ. Постепенно партията на умерените влязла в общение със св. Кирил. Не така стоял въпросът с партията на крайните. Те също свикали събор в град Аназарва във Втора Киликия, под ръководството на местния митрополит Максимиан Аназарвийски, на който отново повтори своето становище от Ефес, отново низвергнали св. Кирил и Мемнон Ефески и лишили от общение всички, които сключили унията и влезли в съглашение с него (в това число и Иоан Антиохийски и неговите последователи). Към тези решения се присъединил и Ефратският митрополит Александър Иераполски, който с писмо до Андрей Самосатски съобщил на всички участници на събора в Зевгма: „няма да бъда в общение нито с вас, нито с Кирил, който не анатемоса ясно своята ерес, нито с тези, които влязоха в общение с тях”202. По това време и блаж. Теодорит споделял този възглед. Така Ефратезия, Двете Киликии, Втора Кападокия, Витиния, Мизия и Тесалия окончателно се отделили от Иоан, който третирал протестиращите като разколници и си позволил някои неправомерни действия спрямо тях. Той заменил двама епископи – Авив Долихийски (който бил престарял и Иоан го обявил за невменяем) и Акилин Варвалийски, пряко подчинени на Ефратския митрополит, със свои протежета, които били със съмнителни качества и репутация  – Атанасий и Мириниан. Тогава Александър Иераполски и привържениците му изпратили окръжно послание до Сирия, Киликия и Кападокия, в което обвинявали Иоан, че: 1. влязъл в общение с явен еретик (св. Кирил); 2. е осъдил Несторий в угода на враговете му и дори анатемосал православното му учение; 3. си е присвоил правото да посвещава епископи в чужда епархия. Подобно послание те изпратили и до сестрите на императора Пулхерия и Марина. В същото време в Константинопол действал и Иоан, който чрез пратеника си Верий се мъчел да издейства указ, съгласно който недоволните,или трябва да влязат в общение с него (Иоан), или да напуснат своите катедри. Той също бил забранил категорично на който и да било от неговия диоцез, по какъвто и да е повод да се обръща към столицата203. Планът на Иоан се увенчал с успех и скоро била издадена императорска сакра, в която се изказвало одобрение на привържениците на унията, а несъгласните с нея били наречени „извратители на догмата” и им се предлагала алтернативата: или да влязат в общение с Иоан, или да напуснат катедрите и градовете си. Изпълнението на сакрата било възложено на военачалника и комит на Изтока Дионисий, който ревностно се заел с изпълнението й. Той възложил на комита и викария (помощника) си Тит да се обърне поотделно с горните условия към Еладий Тарсийски, Максимиан Аназарвийски, Александър Иераполски и блаж. Теодорит Кирски. Последните двама твърдо държали на своите позиции, като блаж. Теодорит бил готов да се оттегли в манастир. В това време едно събитие малко поразсеяло облаците и подбудило блаж. Теодорит да се ориентира към съглашение с Иоан – това била смъртта на Максимиан Константинополски в началото на 434 г., чието посвещение на столичната катедра било един от спорните моменти. За да няма размирици, император Теодосий веднага поставил за негов приемник бившия конкурент на Несторий за столичен първоиерарх – Прокъл, епископ на Кизик (434-446). На 13.ІV.434 г. (Велики Четвъртък) той бил посветен преди още Максимиан да бил погребан. С него (Прокъл) блаж. Теодорит бил в дружески отношения и нямал никакви съмнения в чистотата на неговата христология. Тогава той започнал да действа за сближение с Иоан, което станало факт при личното му съвещание с него в края на 434 г. в Гиндар или Антиохия, като в примирителните условия не било споменато името на ересиарха Несторий, а се анатемосвало само различното от здравото църковнно учение, съдържащо се в несторианството204. После Теодорит успял да привлече към унията и Еладий Тарсийски. Не така обаче стоял въпросът с Александър Иераполски, който до края останал непреклонен и на 15.ІV.435 г. бил заточен в град Фамозин в Египет с Мелетий Мопсуестийски, заточен в същото време в град Мелитина в Армения, както и с Евтирий Тиански и още 12 епископи, също изпратени на заточение205. Другите противници на унията постепенно я приели след отстъпките на Иоан и поради страх от заточение. Така, с намесата на императора, Изтокът постепенно бил умиротворен.

Сред привържениците на св. Кирил също имало крайни, които били против унията. Такива били преп. Исидор Пелусиот, Акакий Мелитински, Валериан Иконийски, Руф Тесалоникийски, Донат Никополски, Суксенс Диокесарийски, презвитер Евлогий и др., които го порицавали за това, че е влязъл в общение с източните епископи, които признавали две природи, и че с подписването на тяхното вероизложение той е нарушил определението от Ефес – да не се съставя никакъв друг символ, различен от Никейския (7-мо правило). В няколко послания206 до гореспоменатите свои привърженици св. Кирил аргументирано доказвал, че не е изменил на вярата и на решенията на Ефеския събор. Общо взето опозицията в средите на неговата партия била преодоляна много по-лесно и без да се стига до тези крайности, които станали на Изток.

Мирът формално бил сключен, когато след изпълнението на условията на имперотарската сакра през 436 г. бил издаден нов декрет207, в който несторианите били наречени симониани, а за влизането им в общение с Вселенската православна църква от тях се изисквало поименно да анатемосат Несторий. Аристолай успял да изиска от всички източни епископи (дори и от блаж. Теодорит) признаване на осъждането на Несторий и учението му, и така в края на 436 г. разделението било окончателно превъзмогнато, а общението възстановено навсякъде. С друг императориски декрет208 било наредено да бъдат изгаряни книгите на Несторий, Порфирий и низвергнатия приятел на Несторий и негов защитник в Ефес – комит Ириней, който впоследствие бил станал епископ в град Тир.

По този начин, не без компромиси и от двете страни и с активната намеса на държавната власт, църковното единство било възстановено. Унията била призната и от папа Сикст ІІІ, който изразил одобрението и радостта си в специални послания209 до св. Кирил и Иоан Антиохийски.

____________________

164. Деяния, т. І, с. 336, 356.

165. Подробности за разискваните въпроси вж. у Глубоковский, Op. сit., с. 96.

166. Текста на тези два указа вж. у Migne, PG, t. 84, col. 632.

167. Болотов, Op. сit., с. 215.

168. Подробно за него вж. у Болотов,  Op. сit., с. 224.

169. Цанков, Ст. протопрезвитер, Правилата на св. Православна църква, т. І, с. 448.

170. Ibid., с. 454.

171. Ibid., с. 455.

172. Ibid., с. 457.

173. Ibid., с. 460.

174. Ibid., с. 462-463.

175. Ibid., с. 464-468.

176. Ibid., с. 470-477.

177. Ibid., с. 481-503.

178. Глубоковский, Op. сit., с. 101.

179. Болотов, Op. сit., с. 221.

180. Глубоковский, Op. сit., с. 101-102.

181. Смирнов, Op. сit., с. 265.

182. Глубоковский, Op. сit., с. 101-106.

183. Текста на тези послания вж. в Деяния, т. ІІ, с. 125-137.

184. Поснов, Op. сit., с. 416.

185. Текста вж. в Деяния, т. ІІ, с. 137-139.

186. Текста вж. в Деяния, т. ІІ, с. 139-140.

187. Глубоковский, Op. сit., с. 109-111; ср. Болотов, Op. сit., с. 222-224.

188. Глубоковский, Op. сit., с. 111-113.

189. Глубоковский, Op. сit., с. 114.

190. Лебедев, Op. сit., с. 183.

191. Болотов, Op. сit., с. 222-223; Глубоковский, Op. сit., с. 118.

192. Текста вж. в Деяния, т. ІІ, с. 142-143.

193. Текста вж. в Деяния, т. ІІ, с. 148-151.

194. Коев, Т. Op. сit., с. 123-124.

195. За авторството му се спори – дали е на блаж. Теодорит Кирски, Павел Емески или Иоан Антиохийским ср. Коев, Т. Op. сit., с. 127.

196. Коев, Т. Op. сit., с. 128; Лебедев, Op. сit., с. 185.

197. Текста вж. в Деяния, т. ІІ, с. 142-143.

198. Текста вж. в Деяния, т. ІІ, с. 140.

199. Ср. Деяния, т. ІІ, с. 151.

200. Хрисостом, Op. сit., с. 45.

201. Текста вж. в Деяния, т. ІІ, с. 142.

202. Глубоковский, Op. сit., с. 125.

203. Глубоковский, Op. сit., с. 127.

204. Ibid., с. 132. Теодорит подписал осъждането на Несторий едва в края на 436 г.

205. Ibid., с. 140. По това време (април 435 г.) Несторий вече бил заточен в Петра – Арабия.

206. Текста вж. в Деяния, т. ІІ, с. 151-173; ср. Лебедев, Op. сit., с. 189-191.

207. Текста вж. в Деяния, т. ІІ, с. 191-192.

208. Текста вж. в Деяния, т. ІІ, с. 192-195.

209. Текстовете им вж. в Деяния, т. ІІ, с. 173-177.

Следва…