Румен Ваташки

Главната роля на капуцините в България се потвърждава категорично в писмо от 18 ноември 1930 година на генералния секретар, отговарящ за мисиите на капуцините до Викенти Пеев, където се прави статистика за 1929 година. Според нея под ръководството на капуцините функционират 19 прогимназиални училища, посещавани от 1638 ученици и от 2192 ученички, една болница с 89 легла, където развиват и пастирска дейност, едно сиропиталище с 15 питомци и 25 питомнички. В течение на 1929 година са изнесени 1015 проповеди, извършени са 602 кръщения и 133 820 причастия, 159 венчавки на католици и 8 смесени бракосъчетания[33].

За образованието на капуцините Ориенталският институт в Рим играе важна роля. В случая е показателно писмо от 27 юли 1925 година, адресирано до отец Ангел от Пловдив, главен настоятел на капуцините в България, във връзка с новото местоназначение на отците Августин, Адеодат и Йозафат, след като завършат курса на обучението си в Ориенталския институт[34].

Капуцините в България ръководят списанието Календар “Св. св. Кирил и Методий” и седмичника “Истина”. Списанието започва да излиза през 1917 година, а основатели са капуцините Алберт Егер и Дамян Гюлов[35].

Първите благодетели са немци и главно свещеник д-р Басткуен. През 1919 година, след като не намира средства за издаването, Алберт Егер се обръща към епископ Пеев, който набавя необходимите средства. Под ръководството на отец Дамян списанието става по-обемисто. Публикуваното е документална история, която е длъжен да ползва всеки историк, занимаващ се с католическите мисии в България.

На 3 август 1921 година за първи път представители на католическата интелигенция в България се събират на конгрес в София. След дълга дискусия решават да издават католически орган, вестник или списание[36]. По-късно в катедралата “Св. Йосиф” в София е основан Комитет за Добрия печат, който е преименуван в Дружество за Добър печат.

Съгласно чл. 3 от правилника му главната цел на дружеството е да насърчава и подпомага публикуването и разпространението на католическия печат в България, съгласно законите на страната. Като председател на Комитета и на дружеството за Добър печат е избран епископ Пеев[37].

На 8 май 1924 година е издаден първият брой на вестник “Истина” на български език. Но още на 26 март 1924 година редакторският съвет излиза с апел към католиците, според който целта на вестника е да защитава интересите на католицизма във всички области на живота[38].

Истинският основател обаче е Дамян Гюлов. Различни източници обаче потвърждават голямата подкрепа на епископ Пеев[39], който след няколко критики по адрес на седмичника, преди да разпусне Комитета за Добър печат, изрича следните думи в защита на отец Дамян: “Да критикуваш дадена работа е лесно, но да я създадеш е трудно.”

Името на вестника е предложено от Викенти Пеев по време на събрание на Добрия печат в София. Отец Гюлов решава да го направи седмичник. В един момент той е изоставен от всички членове на Комитета за Добър печат, защото започва да го издава по собствена инициатива. След като получава подкрепата на апостолическия викарий, обикаля България и разяснява необходимостта от вестник. Събира абонати и започва да го печата в седмичен ритъм[40].

Епископ Викенти Пеев се интересува живо от католическия печат. Във връзка с това е видно негово писмо от 16 ноември 1934 година, адресирано до секретаря на капуцинския орден, с което той възнамерява да се абонира отново за следните периодични издания: “Acta Apostolicae Sedis”, Lux Pontificum”, “Verbum Dei”, “Civilta Cattolica” и “L’osservatore Romano” за 1935 година. Става ясно, че монс. Пеев първоначално се абонира за “Apolinaris”, без обаче да е получил всички броеве, и макар да прави рекламация, не получава отговор. Отбелязва се, че “L’osservatore Romano” и “Civilta Cattolica” служат на Добрия печат и вестник “Истина”. Викенти Пеев изразява надежда, че абонаментът ще бъде платен от генерала на капуцините[41].

Църковното управление на епископ Викенти Пеев (1916-1941) е значим период с културни стойности, които имат своето място в цялостната българска култура. Въпреки това развитието на мисията е възпрепятствано от неразбирателството между главните настоятели на капуцините в България и апостолическия викарий[42].

В доклад, в който се изтъкват слабостите на капуцинската мисия в България, съществува потвърждение за липса на съгласие между главния настоятел и Викенти Пеев. Между тях не съществуват добри взаимоотношения, независимо дали главните настоятели са българи или чужденци. С поведението си възпрепятстват развитието на мисията и моралния и дисциплинарния прогрес на мисионерите. Съществуват слабости при културното формиране на кадрите и при подготовката им за всекидневната пастирска работа. Младите български свещеници получават своето образование извън своята национална среда, без всякаква възможност да усвояват родната си култура[43].

В Софийско-Пловдивския апостолически викариат работят не само капуцини, представени са също мирски свещеници и различни конгрегации. Епископ Пеев си дава сметка за този факт за разлика от главните настоятели на капуцините, които мислят преди всичко за интересите на своя орден. Това намира потвърждение в писмо от 20 март 1934 година, подписано от Викенти Пеев до отец Виджилий от Валстания, генерал на капуцините, където епископът го уведомява, че не може да разреши отварянето на публичен параклис на капуцините в Пловдив, тъй като ще избухнат борби между свещениците и братята монаси с непредвидими последствия за вярващите.

Апостолическият викарий е достатъчно ясен, изразявайки се със следните думи: “Приютът е собственост на ордена. Намира се в центъра на католическия квартал на града. Разбира се от само себе си, както си дават сметка и събратята ми. Ако се отвори обществен параклис, той винаги ще е пълен с хора, а катедралата ще остане празна. В крайна сметка това не е лошо, но е нужно да приемем хората такива, каквито са, а не такива, каквито трябва да бъдат. Ако събратята ми имат катедралата, а мирският клир иска да отвори публичен параклис на същото място, където искат нашите, те ще протестират до небето. Такива са хората. И тогава сме добри!”.

Показвайки разбиране и добра воля, епископ Пеев предлага друго разрешение, а именно, да повери на събратята си параклис, намиращ се в друг католически квартал, наречен “Малък Париж”, с около 600 вярващи и с добра перспектива за развитие, отстоящ на около 2 километра от центъра на града, където през 1909 година  монсеньор Менини построява храм и жилище за свещеника. Никога преди това не е бил енорийски храм, но се е почитал като светилище от вярващите. Епископът предлага именно този параклис на събратята си[44].

Според друго известие от 13 април 1934 година, предназначено за отец Агнело от Шпитал, главен настоятел на капуцините в България, се оказва, че Викенти Пеев дава разрешение за отварянето на обществен параклис в Пловдив[45]. През същата година започват строителството на нов храм под ръководството на архитект Димитър Попов от Пловдив. Строителството е извършено от софийското дружество “Циклоп” и е финансирано от генерала на капуцините Виджилий от Валстаньа. През 1937 година епископ Пеев освещава новата църква, посветена на Дева Мария – Царица на ангелите[46].

Епископ Викенти Пеев е признателен на своя орден и го изразява в една своя реч, произнесена на 25 октомври 1927 година в село Селджиково, Пловдивско, по време на честването на 25-годишния свещенически юбилей на отец Франческо Коруджеков, мирски свещеник. “Това, което съм, го дължа на отците капуцини. Ще им бъда вечно признателен и с думи, и с дела. Това не ми пречи обаче да заявя, че като владика на всички, включително и на мирските свещеници, моите грижи са отправени и към това именно духовенство и техните права трябва да се зачитат.” Изказва убеденост, че с взаимна любов проблемите могат да се разрешат и всички трябва да знаят правата и задълженията си[47].

На 19 април 1921 година в Пловдив е отбелязан тържествено 25-годишният свещенически юбилей на епископ Викенти Пеев. Мирският свещеник Венцислав Гайдаджийски, енорийски свещеник на село Алифаково, поздравява юбиляря и прави подарък на епископа от името на католическия клир. На тържеството присъстват кметът на град Пловдив Иван Кесяков, областния управител господин Генчев като представител на правителството. Епископ Пеев е поздравен с телеграма от министър-председателя Александър Стамболийски и от министъра на народната просвета Стоян Омарчевски. Отец Никола Селимов приветства юбиляря от името на мирското духовенство. Българският цар го награждава с орден “Св. Александър” II степен[48].

През 1937 година католическото дружество “Св. Цецилия” взема решение за официално честване на 25-годишния епископски юбилей на монсеньор Викенти Пеев[49]. През 1938 година по време на честването му папа Пий XI го номинира за “Асистент на папския трон”, а цар Борис III го награждава с орден за “Граждански заслуги” I степен[50]. През 1940 година папата го отличава с графска титла[51].

Епископският юбилей на Викенти Пеев е честван в Пловдив на 11 юни 1938 година. Апостолическият викарий е приветстван от отец Франциск Пачов, както и от отец А. Карагиозов, който е първият свещеник, ръкоположен от Викенти Пеев. Вижда се ясно голямата ангажираност на мирския клир в честванията за епископ Пеев[52].

Той умира на 2 ноември 1941 година и е погребан на 4 ноември в Пловдив. Преди погребанието му, по време на литургията мирският свещеник Йосиф Стойков произнася прочувствено слово, в което отбелязва, че делата на епископа са по-силни от смъртта[53]. И в този случай отново се наблюдава голямата съпричастност на мирските духовници. Създава се впечатление, че епископът е изоставен от събратята си капуцини.

След смъртта на епископ Викенти Пеев католическото дружество “Санта Цецилия” взима решение да издаде подробна негова биография и поканва всички, които познават добре починалия прелат, да сътрудничат при изготвянето ѝ[54]. За съжаление биографията не е написана.

Апостолатът на капуцините от Софийско-Пловдивския викариат сред българските католици е плодоносен в пастирската и социалната дейност. Започнат с мисионери чужденци през 1841 година, през следващите десетилетия е създаден местен клир, така че през 1941 година всичките капуцини са българи по народност. Същата капуцинска мисия, която има собствена организация, според устава на ордена си може да се определи като основна съставна част на цялостната католическа пропаганда в България. С присъединяването на българската капуцинска мисия към провинция Северен Тирол през 1926 година и на тази в Бресаноне през 1928 година е гарантирано бъдещото развитие на мисията.

С идването на капуцините в България започва нов период и в развитието на българската католическа книжнина. Има достатъчно сериозни литературни произведения, писани на български език с латински букви от капуцини, по народност италианци, още от средата на XIX век. С излизането на вестник “Истина”, на списанието Календар “Св. св. Кирил и Методий” и с издаването на повече от 100 книги, написани в по-голямата си част от капуцини, можем да говорим за капуцинска книжовна школа в българската национална литература.

Католиците от Пловдив и областта са заключена в себе си религиозна общност. Католическият печат, ръководен от капуцините отваря българските католици към цялостната българска култура. Капуцинът Салватор Ашиков е учител по италиански и френски на известния български поет Иван Вазов[55].

Периодът, през който Пеев управлява викариата, може да бъде определен като “Златният период” на капуцинската мисия в България.

ПОЛЗВАНИ ИЗВОРИ И ЛИТЕРАТУРА

I. ИЗВОРИ

1. АРХИВНИ ДОКУМЕНТИ

ARCHIVIO GENERALE CAPPUCCINO (AGC)

Lettera di padre Angelo da Filippopoli, superiore regolare cappuccino, assieme ai 17 cappuccini membri dell’Istituto Apostolico d’Oriente, del 10 giugno 1914, indirizzata ai moderatori dell’Ordine riuniti in capitolo a Roma. AGC, H 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.

Discorso scritto in bulgaro dal sindaco del villaggio di Duvanli in Bulgaria del 3 dicembre 1920, indirizzata al padre Giuseppe Antonio da San Giovanni in Persiceto, generale cappuccino. AGC, H 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.

Discorso scritto in bulgaro dal sindaco del villaggio di Hambarli in Bulgaria del del 5 dicembre 1920, indirizzata al padre Giuseppe Antonio da San Giovanni in Persiceto, generale cappuccino. AGC, H 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.

Relazione del generale cappuccino del 3 dicembre 1921, indirizzata ad un sacerdote (il nome è leggibile) AGC, H 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis

Lettera di padre Giuseppe Antonio da San Giovanni in Persiceto, generale cappuccino del 15 giugno 1922, indirizzata ad un anonimo sacerdote. AGC, H 95, busta 3, fasc. 1922-1922.

Lettera di padre Giuseppe Antonio da San Giovanni in Persiceto, generale cappuccino del 7 ottobre 1922, indirizzata al provinciale della provincia cappuccina di Venezia. AGC, H 95, busta 3, fasc. 1920-1922.

Lettera di padre Giuseppe Antonio da San Giovanni in Persiceto, generale cappuccino dell’11 ottobre 1922, indirizzata al padre Odorico da Perdenone, ministro provinciale cappuccino della provincia di Venezia. AGC, H 95, busta 3, fasc. 1920-1922.

Lettera di padre Giuseppe Antonio da San Giovanni in Persiceto, generale cappuccino del’28 ottobre 1922, indirizzata al provinciale cappuccino della provincia Veneta. AGC, H 95, busta 3, fasc. 1920-1922.

Lettera dalla Casa generalizia cappuccina del’ 27 novembre 1923, indirizzata a mons. Peev, vicario apostolico di Sofia e Filippopoli. AGC, H 95, III.

Relazione di fr. Celestino da Desio del’25 luglio 1924, indirizzata al commissario generale dei cappuccini. AGC, H 95, III.

Dubbia lettera della Casa generalizia cappuccina del 27 luglio 1925, indirizzata al padre Angelo da Filippopoli, superiore regolare dei cappuccini in Bulgaria. AGC, H 95, III.

Lettera del ministro generale dei minori cappuccini del’16 luglio 1926, indirizzata al cardinale Van Rossum, prefetto della Congregazione di Propaganda Fide. AGC, H 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.

Lettera dalla Casa generalizia cappuccina del 17 luglio 1926, indirizzata al padre Agnello da Spittal, superiore regolare cappuccino a Filippopoli. AGC, H 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.

Comunicazione dalla Casa generalizia cappuccina del 15 ottobre 1926, indirizzata al padre Angelico da Gries, provinciale cappuccino del Tirolo Settentrionale. AGC, H 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.

Lettera dalla Casa generalizia cappuccina del 6 dicembre 1926, indirizzata al padre Angelico da Gries, ministero provinciale cappuccino a Bressanone. AGC, H 95, III.

Lettera della Casa generalizia cappuccina del 17 dicembre 1926, indirizzata al padre Agnello da Spittal, superiore regolare cappuccino in Bulgaria. AGC, H 95, III.

Lettera di padre Ferdinando da Manerbio, segretario generale per le missioni dei cappuccini, del 18 novembre 1930, indirizzata a mons. V. Peev, vicario apostolico di Sofia e Filippopoli. AGC, H 95, III.

Lettera di mons. V. Peev, vicario apostolico di Sofia e Filippopoli del’16 novembre 1934, indirizzata al segretario generale dell’Ordine cappuccino. AGC, H 95, busta 3, fasc. 1932-1935.

Lettera di mons. V. Peev, vicario apostolico di Sofia e Filippopoli del’20 marzo 1934, indirizzata al padre Vigilio da Valstagna, superiore generale dei cappuccini. AGC, H 95, busta 3, fasc. 1932-1935.

Lettera di fr. Vigilio da Valstagna, superiore regolare cappuccino del 13 aprile 1934, indirizzata al padre Agnello da Spittal, superiore regolare cappuccino in Bulgaria.  AGC, H 95, busta 3, fasc. 1932-1935.

Relazione di padre Donato da Wele ministro generale cappuccino, del 4 marzo 1940, indirizzata a Congregazione di Propaganda Fide. AGC, H 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.

ARCHIVIO PROVINCIALE CAPPUCCINO A BRESSANONE

Тарновалиски, Андрей. Капуцинска библиография. Мюнхен, 1987 (машинопис).

Provinyarchiv der Kapuziner, Brixen, F. 14.

ARCHIVIO STORICO DI PROPAGANDA FIDE

Lettera di fr. Alirio D’Alba, segretario generale per le missioni dei minori cappuccini del’7 luglio 1915, indirizzata alla Congregazione di Propaganda Fide. Archivio Storico di Propaganda Fide, N. S. Rub. n. 109.

Un brano di lettera di mons. Vincenzo Peev, coadiutore con diritto di successione al vicario apostolico di Sofia e Filippopoli mons. Menini del 1915 indirizzata al fr. Alirio D’Alba, segretario generale per le missionidei minori cappuccini. (Il brano si trova dentro la lettera di fr. Alirio D’alba, segretario generale per le missioni dei minori cappuccini, del’7 luglio 1915 indirizzata alla Congregazione di Propaganda Fide). Archivio Storico di Propaganda Fide, N. S. Rub. n. 109.

Lettera della Nunziatura apostolica di Vienna del 13 febbraio 1918 indirizzata al cardinale Domenico Serafini, prefetto della Congregazione di Propaganda Fide. Archivio Storico di Propaganda Fide, N. S. Rub. n. 109.

Lettera di mons. V. Peev, vicario apostolico di Sofia e Filippopoli del’ 6 aprile 1919, indirizzata al prefetto della Congregazione di Propaganda Fide cardinale Van Rossum. Archivio Storico di Propaganda Fide, N. S. Rub. n. 109.

Lettera di mons. V. Peev, vicario apostolico di Sofia e Filippopoli del’15 settembre 1920, indirizzata al cardinale Van Rossum, prefetto dalla Congregazione di Propaganda Fide. Archivio Storico di Propaganda Fide, N. S. Rub. n. 109.

Lettera di mons. Vincenzo Peev, vicario apostolico di Sofia e Filippopoli, del 15 ottobre 1920, indirizzata al cardinale Van Rossum, prefetto dalla Congregazione di Propaganda Fide. Archivio Storico di Propaganda Fide N. S. Rub. n. 109.

2. ПЕРИОДИЧЕН ПЕЧАТ

Б. А. О. Едно католическо тържество в Пловдив. Освещаване на католическата църква “Дева Мария – Царица на ангелите”. Рубрика “У нас”. – Истина, 1937, бр. 677.

Ваташки, Р. Българи в Папския институт. – Нов ден, 1993, бр. 154, бр. 157 и бр. 158.

Гюлов, Д. Погребението на Н. В. Преосвещенство Викенти Пеев. – Истина, 1941, 870.

Гюлов, Д. Спомени за живота на Н. В. Пр. Викенти Пеев. – Истина, 1941, бр. 870.

Гюлов, Д. Сътрудниците на в. “Истина”. – Истина, 1944, бр. 1000.

Гюлов, Д. Стойков, Йосиф. Впечатления от юбилейните тържества. – Истина, 1938, бр. 710.

ДР. Вниманието на “Осерваторе Романо” към България. – Истина, 1939, бр. 766.

Драгов, Х. Н. В. Пр. Викенти Пеев (кратък животопис). – Истина, 1938, бр. 703.

За юбилея на Н. В. Преосвещенство Пеев. – Истина, 1937, бр. 686.

Мило юбилейно тържество в с. Селджиково по случай 25-годишната свещеническа дейност на отец Франц Коруджеков. Рубрика “Из живота на католиците у нас”. – Истина, 1927, бр. 28, с. 2-3.

Монс. Пеев получи графска титла. Рубрика “Новини и съобщения”. – Истина, 1940, бр. 803.

Н. Пр. Викенти Пеев – покойник. Рубрика “Из католическата църква: Пастири и верни, учение и живот”. – Поклонник, 1941, бр. 286.

Обстойно изложение по Добрия печат. Основаване и закрепване на Добрия печат. – Истина, 1944, бр, 1002.

От Редакционния комитет. Нашият дълг към монс. Пеев. – Истина, 1941, 872.

От редакц. Комитет. Позив. – Истина, 1924, бр. 1

Проекто-устав на Сдружението за Добър печат. – Истина, 1924, бр. 10-11.

Рубрика “Хроника”. – Истина, 1927, бр. 4.

Съобщава отец Салватор. Из село Балтаджи (Пловдивско). Рубрика

“Из живота на католиците у нас”. – Истина, 1926, бр. 38.

Чапликови, Й. и В. Католически, софийски и силистренски владици”. – Истина, 1929, бр. 13–14. (Из католическия календар “Св. св. Кирил и Методий” за 1922 г. с нови допълнения.)

Юбилейно честване на Н. В. Преосвещенство Викенти Пеев. – Истина, 1938, бр. 704.

Юбилейно честване на Н. В. Пр. Викенти Пеев в Пловдив. – Истина, 1938, бр. 710.

II. ЛИТЕРАТУРА

Гюлов, Д. Първият конгрес на Добрия печат. – Календар “Св. св. Кирил и Методий”, 1922.

Драгов, Х. 20 години календар “Св. Кирил и Методий”. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”. 1937.

Н. В. Преосвещенство Викенти Пеев. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”, 1926.

Организацията на католическите църкви в Софийския и Пловдивския викариат. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”. С., 1918.

Пачов, Ф. Юбилея на Н. В. Преосвещенство Викенти Пеев. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”, 1922.

Софийският католически владика. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”. С., 1918.

Статистика на Католическата църква в България. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”. С., 1919.

Чапликови, Й. и В. Католически Софийски владици. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”. С., 1922.

Chiappetta, L. Il codice di Diritto Canonico. Commento giuridico-pastorale, volume I, Napoli 1988.

Clemente da Terzorio. Le missioni dei minori cappuccini, volume I, Roma, 1913.

Della Salda, F. Obbedienza e pace. Il vescovo A. G. Roncalli fra Sofia e Roma 1925-1934. Genova 1989.

_____________________________

*Публикувано в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология” в Шуменския университет, Шумен 2013, с. 277-291. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[33]. AGC, H 95, III.

[34]. AGC, H 95, III. Отнася се за капуцините Йозафат Марков, Августин Плачков и Богдан (Адеодато) Гиев (Табаков). Срв. Тарновалиски, А. Капуцинска биография. Мюнхен, 1987 (ръкопис), с. 189-190; 216 и 229-230. Provinyarchiv der Kapuziner, Brixen, F. 14. В същия институт защитават докторските си дисертации капуцините Симеон Коков, Фортунат Бакалски и Андрей Тарновалиски. Срв. Ваташки, Р. Българи в Папския институт. – Нов ден, 1993, бр. 154, с. 1, 7; бр. 157, с. 8 и бр. 158, с. 8.

[35]. Драгов, Хр. 20 години Календар “Св. св. Кирил и Методий”. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”, 1937, с. 153.

[36]. Гюлов, Д. Първият конгрес на Добрия печат. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”, 1922, с. 31-35.

[37]. Проектоустав на Сдружението за Добър печат. – Истина, 1924, бр. 10-11, с. 7; Обстойно изложение по Добрия печат. Основаване и закрепване на Добрия печат. – Истина, 1944, бр. 1001, с. 2.

[38]. От Редакционния комитет. Позив. – Истина, 1924, бр. 1, с. 1.

[39]. ДР. Вниманието на “Осерваторе Романо” към България. – Истина, 1939, бр. 766, с. 1.

[40]. За подробности Гюлов, Д. Сътрудниците на в. “Истина”. – Истина, 1944, бр. 1000, с. 2-3.

[41]. AGC, H 95, busta 3, fasc. 1932-1935.

[42]. Документът носи дата 15 юни 1922 година AGC, H. 95, busta 3, fasc. 1922-1922.

[43]. Писмото е от 4 март 1940 година и е подписано от отец Донат от Веле, генерал на капуцините. AGC, H. 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.

[44]. AGC, H 95, busta 3, fasc. 1932-1935.

[45]. Ivi

[46]. Б. А. О. Едно католическо тържество в Пловдив. Освещаване на католическата църква “Дева Мария – Царица на ангелите”. Рубрика “У нас”. – Истина, 1937, бр. 677, с. 2.

[47]. Мило юбилейно тържество в с. Селджиково по случай 25-годишната свещеническа дейност на отец Франц Коруджеков. Рубрика “Из живота на католиците у нас”. – Истина, 1927, бр. 28, с. 2-3.

[48]. Пачов, Ф. Юбилея на Н. В. Преосвещенство Викенти Пеев. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”, 1922, с. 22-25.

[49]. За юбилея на Н. В. Преосвещенство Пеев. – Истина, 1937, бр. 686, с. 2.

[50]. Юбилейно честване на Н. В. Преосвещенство Викенти Пеев. – Истина, 1938, бр. 704, с. 1-3

[51]. Монс. Пеев получи графска титла. Рубрика “Новини и съобщения”. – Истина, 1940, бр. 803, с. 4.

[52]. Юбилейно честване на Н. В. Пр. Викенти Пеев в Пловдив. – Истина, 1938, бр. 710, с. 1-3; Гюлов, Д. Стойков, Йосиф. Впечатления от юбилейните тържества. – Истина, 1938, бр. 710, с. 3.

[53]. Гюлов, Д. Погребението на Н. В. Преосвещенство Викенти Пеев. – Истина, 1941, 870, с. 3-4.

[54]. От Редакционния комитет. Нашият дълг към монс. Пеев. – Истина, 1941, 872, с. 1-2.

[55]. Отец Салватор Ашиков. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”, 1946, с. 63-64.

Изображение: авторът на статията, Румен Ваташки. Източник ТВ СКАТ.

Румен Ваташки

Религиозно-пастирската и просветната дейност на капуцините в България води своите корени от богатата мисионерска традиция на ордена и на практика е продължение на апостолската дейност на францисканите обсерванти през XVII век, които са и основателите на Католическата църква в България. Двата ордена имат един и същ основател – св. Франциск Асизки, а приемствеността е определяща и от тази гледна точка.

Епископите капуцини Андрей Канова (1841-1866), Франческо Доменико Рейнауди (1868-1885), Роберт Менини (1885–1916) и първият епископ капуцин българин Викенти Пеев (1916-1941) са наследници на епископите францискани Петър Солинат (1601-1623), Илия Маринов (1624-1641), Петър Бакшев (1647-1674), Стефан Княжев (1677-1691).

Още преди смъртта си Роберт Менини има за помощник викарен епископ. Интересното е, че за първи път от началото на капуцинската мисия в България такъв епископ е българин. През 1912 година на тази длъжност е избран отец Глето от Балтаджи (во мире Викенти Пеев). Преди това изпълнява длъжността провинциален комисар в Ориенталския комисариат[1]. За съжаление този избор предизвиква ревността на мирските свещеници.

Реакцията на мирското духовенство срещу назначаването на Викенти Пеев за помощник на апостолическия викарий монсеньор Менини е много странна, тъй като по това време мисията на отците капуцини отбелязва значителен напредък и е нормално за наследник на епископ Менини най-сетне да бъде избран българин, още повече че през този период много българи постъпват в ордена на капуцините. Още по-необяснима е твърдата им реакция, след като се знае, че мисията в Софийско-Пловдивския апостолически викариат е поверена на капуцините. Впрочем този факт навежда съвсем ясно на мисълта, че в същото време отците капуцини имат по-голяма отговорност, както и че това ги поставя в привилегировано положение. Обикновено помощник-епископ се избира винаги с право на автоматично наследяване на титуляра. Без съмнение се следва и известна традиция, тъй като последните трима епископи във викариата са капуцини. Може би мирските духовници предпочитат собствен кандидат, който вероятно е отец Никола Селимов – секретар на монсеньор Роберт Менини[2].

Какво е душевното състояние на епископ Викенти Пеев по това време, става ясно от един негов доклад от месец юли 1915 година до генералното седалище на капуцините в Рим. Той признава, че ако не директно, то индиректно Менини поддържа мирските свещеници в полемиката. “Изморен съм от всичко това и скоро ще трябва да се махна от длъжността викарен епископ, защото той (архиепископ Менини) от ден на ден прави все по-трудно положението ми. Не стига, че със създаването на такъв клир провали мисията, но сега проваля и бъдещето ми с аскетична проповед[3]”.

Веднага след смъртта на архиепископ Менини на 14 октомври 1916 година неговият помощник епископ Викенти Пеев го наследява[4]. С това назначение започва нова епоха в историята на капуцинската мисия в България. Изборът на епископ Пеев показва, че той се радва на доверие, както от страна на Конгрегацията за пропаганда на вярата, така и от орденът на капуцините.

Викенти Пеев е роден в Секирово (Балтаджи), Пловдивско, на 11 ноември 1873 година в многодетно семейство – седем братя и една сестра. Баща му е земеделец, но умира твърде млад през 1882 година Желанието на майка му Катерина е да има син свещеник и надеждите ѝ първоначално се свързват с Алфонс, по-голям брат на Викенти. Отец Ернест, енорийският свещеник на Балтаджи, препоръчва обаче Викенти. Така през 1885 година на 12-годишна възраст той постъпва в семинарията.

По това време в серафическата семинария на апостолическия Ориенталски институт на капуцинския орден в Пловдив учат 40 момчета. Семинарията е под ръководството на отец Изидор Тейлор от Малта. Курсът на обучение е четиригодишен. На 8 септември 1889 година Викенти завършва семинарията и заедно с осем момчета е изпратен в Буджа, Турция, където на 21 септември 1889 година приема монашеско послушание под ръководството на отец Серафим от Луго. След една година Викенти е изпратен в Сан Стефано, където следва философия и теология. На 21 септември 1890 година дава първоначалните си монашески обети, а вечните си – на 25 септември 1893 година. Ръкоположен е за свещеник на 15 март 1896 година от Андрей Тимони, архиепископ на Смирна. След завършването на образованието си със специален декрет от Конгрегацията за пропаганда на вярата Викенти Пеев е назначен за мисионер. През същата година е избран за преподавател по нравствено богословие и канонично право. На това поприще работи в продължение на 17 години. След основаването на апостолическият институт “Пресвето сърце Христово” на 13 октомври 1911 година отец Глето (Викенти) става първият му комисар. В това си качество на следващата година прави пастирска обиколка и изпраща подробен доклад в Рим за състоянието на мисията[5]. Викенти Пеев управлява провинция Смирна, гръцкия архипелаг, провинция Трабзунд, Кавказ и България[6]. На 13 декември 1912 година е избран за титулярен епископ на Лирба с право да наследи архиепископ Менини като Софийско-Пловдивски викарий[7]. На 2 март 1913 година в църквата “Сан Лоренцо от Бриндизи” в Рим Викенти Пеев е ръкоположен за епископ от кардинал Гранито Белмонте в присъствието на трима български капуцини – Дамян Гюлов, Амброзий Комаров и Касиян Павлов[8]. На следващия ден след епископската хиротония Пеев е приет на аудиенция при папа Пий Х[9].Номинацията му за апостолически викарий е голям успех за българските капуцини, тъй като за първи път български капуцин е удостоен с тази чест[10].

Неговото епископство започва по времето на Първата световна война – един много сложен исторически период. Поради тази причина положението във викариата е много трудно и Пеев контактува с Конгрегацията за пропаганда на вярата чрез Виенската апостолическа нунциатура[11].

В началото на църковното управление на Викенти Пеев, католиците във викариата населяват следните селища: София – 3000 души, Пловдив – 4000, Калъчли – 3200, Балтаджи – 3200, Хамбарли – 1200, Селджиково – 830, Дуванли – 640, Даваджово – 550, Белозем – 500, Салали – 180, Алифаково – 100, Бургас – 250, Стара Загора – 80, Ямбол – 150, Сливен – 40[12].

Вероятно и икономическото състояние на мисията през този период е тежко, тъй като през 1919 година чрез държавния секретар на Ватикана Викенти Пеев получава два чека от 3037,80 и 3529,50 лири, които Центърът за разпространение на вярата в Лион изпраща за неговия викариат като финансова помощ.

В замяна на визитата “ад Лимина”, монсеньор Пеев изпраща доклад до Конгрегацията за пропаганда на вярата за състоянието в своя викариат. В него Пеев уверява, че след завършването на войната и сключването на мира той ще се представи лично в Рим[13].

Епископ, който има диоцез, е длъжен всяка пета година да представи доклад за състоянието на епархията (канон 399). Същата година има и аудиенция при папата.

През август 1919 година монсеньор Пеев е вече в Рим, гост в генералната курия на капуцините минорити на ул. “Буонкомпани” № 71[14]. Вероятно по това време все още съществуват проблеми с мирския клир, тъй като с номинирането му за викарий те не се разрешават автоматично.

Нещата не се развиват по най-добрия начин и затова генералът на капуцините Джузепе (Йосиф) Антонио от Сан Джовани в Персичето със своите най-близки сътрудници прави пастирска обиколка в Софийско-Пловдивския викариат от 24 ноември до 17 декември 1920 година, като посещава всички мисионерски центрове и разговаря с капуцините, работещи там[15].

Според доклада, който прави след завършване на посещението си, става ясно, че броят на персонала е достатъчен и включва 24 питомци на Ориенталския институт, към които се прибавят 17 братя лаици[16]. Освен това капуцините си сътрудничат с мирското духовенство, създадено от тях самите, и всичките 19 души се подпомагат със средства на мисията.

Независимо че мисията е капуцинска, братята разчитат и на помощта на различни мъжки и женски католически религиозни институти. Първоначално  капуцините живеят с мирските свещеници в едни и същи домове, но след няколко непристойни прояви за духовници се разделят. Така братята монаси се настаняват в отделни домове, а енорията в Хамбарли отново е поверена на капуцините[17].

Икономическото положение на викариата в този момент е добро. Не съществуват дългове, с изключение на дома в Дуванли, където отец Салватор от Пловдив оставя около 1000 лева дълг. Гостите капуцини от Рим даряват безвъзмездно 1000 лева за строеж на нова църква в Хамбарли[18].

По отношение на дисциплината при проверката не са открити големи нередности. Капуцините изпълняват добросъвестно пастирските си задължения. Почти във всички мисионерски центрове имат създадени сдружения на третия ред с много членове, а католическата дейност в София процъфтява. Единствено на отец Салватор от Пловдив е направено мъмрене[19].

За голямата отговорност, която апостолическият викарий чувства към своя диоцез, става ясно в писмо от 15 октомври 1920 година, адресирано до кардинал Ван Росум, префект на Конгрегацията за пропаганда на вярата.

През 1900 година отците възкресенци отварят с одобрението на архиепископ Менини своя мисия в Стара Загора, където живеят двадесетина католически семейства. Те разполагат с един свещеник от същата конгрегация и с храм. През август 1920 година отците решават да продадат капелата и къщата. В търсене на купувач предлагат на монс. Пеев да закупи собствеността им. Той няма възможност да го направи, тъй като имотът възлиза на повече от 200 000 лири, а също така не е в състояние да издържа свещеник предвид несигурното положение на мисията. Според Викенти Пеев не е нужно да се продава къщата поради важното географско положение на града. Освен това, ако някога се наложи отново откриването ѝ, ще трябва да се преодоляват много трудности, а католиците през това време ще останат без пастирски грижи. Навремето Роберт Менини полага много усилия за отварянето на тази мисия и поради това не я закрива, а настоява за помощ от Конгрегацията за пропаганда на вярата[20].

В друго съобщение се отбелязва, че мисията на отците капуцини в България “ … е голяма, тъй като образува апостолически викариат, има голям брой енории, голям брой добри и способни мисионери, голям брой мисионерски институции, основани почти всички от нашите събратя, и годишно се развива изобилна апостолска работа[21]”.

В същия доклад се отбелязва, че главният настоятел Иероним Яръков от Пловдив настоява капуцините да имат свое седалище в Пловдив, тъй като на мирския клир са предадени всички недвижими имоти на мисията. Капуцините не разполагат с нищо, дори като мисионери[22].

Наистина по това време капуцините в България имат нужда от собствен религиозен дом, а апостолическият викарий поема писмено ангажимент за откриване на приют в Пловдив, при условие че няма да има в него капела, за да се избегнат търкания с мирския клир[23]. При тези обстоятелства за първи път се забелязват различия между епископа капуцин и неговите събратя в България.

Епископ Пеев решава да открие отново семинарията за обучение на мирското духовенство. Семинаристите трябва да завършат гимназиалното си образование при успенците в Пловдив, а за курсовете по философия и теология да бъдат изпращани в колежа на Пропагандата на вярата в Рим.

При съобщаването за мярката на главния настоятел на капуцините монсеньор Пеев твърди, че е заставен от Рим да направи това, но както главният настоятел, така и мисионерите не му вярват, а са убедени, че инициативата е негова. Според тях с този нов факт той потвърждава, че не обича капуцините[24].

След затварянето на Ориенталския институт българската капуцинска мисия изпитва големи трудности при обучението на семинаристи, които желат да постъпят в капуцинския орден. В писмо от 7 октомври 1922 година е видно, че капуцините в България подготвят 6 момчета за обучение в Серафическия колеж на ордена и молят за настаняването им в някоя провинция, където да получат необходимото образование и възпитание, тъй като в мисията нямат нужните условия и персонал[25].

В друг документ по същия проблем от 11 октомври 1922 година се отправя молба до Венецианската капуцинска провинция, която одобрява искането за приютяването на българските деца, като поема и грижата за тази мисия, считайки я за собствена, т.е. поема задължение за религиозното и интелектуалното възпитание на кандидатите, които мисията е в състояние да поеме[26]. Българските семинаристи са настанени в серафическия колеж в Монреал, провинция Палермо[27].

В писмо от 16 юли 1926 година генералът на капуцините минорити информира кардинал Ван Росум, префект на Конгрегацията за пропаганда на вярата, че за да задоволят нуждите на мисията в България и за да се подобри религиозното обучение на младежите, които желаят да постъпят в капуцинския орден, както и с цел заздравяването на дисциплината сред мисионерите, е разпоредено поверяването на въпросната мисия на провинция Северен Тирол[28].

С писмо от 17 юли 1926 година от Рим информират отец Агнело от Шпитал, главен настоятел на капуцините в България, че провинция Северен Тирол приема мисията и се ангажира да подготви в Мерано новициата за приемане на младите българи, които се намират в Монреал, Италия.

С поверяването на българската мисия на провинция Северен Тирол се гарантира бъдещото развитие на самата мисия, която със свои сили не е в състояние да задоволява нуждите си както по отношение на новициата, така и по отношение на интелектуалното израстване на младежите, избрали своята ориентация. Целта е персоналът прогресивно да бъде увеличаван и добре подготвен да посрещне отговорностите при собствена автономия[29]. През 1926 година същата провинция приема отец Салватор от Пловдив, който вече е уведомен за направеното[30]. След присъединяването главният настоятел на капуцините в Пловдив отец Агнело от Шпитал получава първата финансова помощ от 5000 швейцарски франка[31].  През месец май 1927 година капуцинската мисия в България е посетена от провинциала на Северен Тирол[32].

______________________________________

*Публикувано в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология” в Шуменския университет, Шумен 2013, с. 277-291. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Clemente da Terzorio. Le missioni dei minori cappuccini. Volume I, Roma, 1913 p. 386.

[2]. През 1914 г. свещеник Никола Селимов е секретар на архиепископ Роберт Менини. Archivio Storico di Propaganda Fide, N. S., Rub. № 109.

[3]. Мирските свещеници несъмнено имат влияние върху апостолическия викарий чрез неговия секретар Никола Селимов, който е представител на мирското духовенство. В същото време Менини е на възраст и не е в състояние да защитава добре интересите на капуцините. Затова епископ Пеев се чувства сам в полемиката със свещениците. Брат Илирий от Алба, генерален секретар на мисиите на капуцините минорити, съобщава на Конгрегацията за пропаганда на вярата един пасаж от довереното му писмо на Викенти Пеев относно повдигнатия въпрос на споменатите духовници. Писмото е от 7 юли 1915 г. Archicio storico di Propaganda Fide, N. S. rubrica № 109.

[4]. Della Salda, F. Obbedienza e Pace. Il vescovo A. G. Roncalli tra Sofia e Roma 1925–1934. Genova, 1989, p. 51.

[5]. Драгов, Хр. Н. В. Пр. Викенти Пеев (Кратък животопис). – Истина, 1938, бр. 703, с. 1-3; Della Salda, F. Op. cit., p. 51; Софийският католически владика. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”, 1918, с. 30-31.

[6]. Н. В. Преосвещенство Викенти Пеев. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”, 1926, с. 103.

[7]. Драгов, Хр. Н. В. Пр. Викенти Пеев. – Истина, 1938, бр. 703, с. 2. Според свидетелство на Дамян Гюлов правителството на Гешев настоява за наследник на архиепископ Менини да бъде избран отец Жерве – директор на френския колеж “Св. Августин”. Италианците поддържат кандидатурата на отец Лаврентий от Монтемарчано, префект на Трабзунд. Вж. Гюлов, Д. Спомени от живота на Н. В. Пр. Викенти Пеев. – Истина, 1941, бр. 870, с. 2.

[8]. Гюлов, Д. Спомени…, – Истина, 1941, бр. 870, с. 2.

[9]. Н. Пр. Викенти Пеев – покойник. Рубрика “Из Католическата църква: Пастири и верни, учение и живот”. – Поклонник, 1941, бр. 286, с. 90.

[10]. Чапликови, Й. и В. Католически Софийски владици. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”. С., 1922, с. 31; Чапликови, Й. и В. – католически, софийски и силистренски владици”. – Истина, 1929, бр. 13–14, с. 6 (Из католическия календар “Св. св. Кирил и Методий” за 1922 година с нови допълнения.)

[11]. Титулярният епископ на Лирба и Софийско-Пловдивски викарий в писмо от 9 февруари 1918 година моли апостолическия нунций във Виена да съобщи на кардинал Доменико Серафини, префект на Конгрегацията за пропаганда на вярата, че поради войната не може да посети Рим за визитата Limina Apostolorum. Все пак епископ Пеев възнамерява да представи доклада за състоянието на викариата и моли префекта да му изпрати чрез Виенската апостолическа нунциатура съответния анкетен лист. Archivio Storico di Propaganda Fide, N. S. Rub. № 109.

[12].  Организация на католическите църкви в Софийския и Пловдивския викариат. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”, 1918, с. 21; Статистика на Католическата църква в България. – В: Календар Св. св. Кирил и Методий”, 1919, с. 31–32.

[13]. Писмото на Викенти Пеев е от 6 април 1919 г. и е адресирано до префекта на Конгрегацията за пропаганда на вярата кардинал Ван Росум. Archivio Storico Propaganda Fide, N. S. Rub. № 109. Според каноническото право, канони 399 и 400, всеки епископ трябва да направи подробен доклад до папата за състоянието на епархията – петгодишният доклад и визитата “ad limina” . Cfr. Chiappetta, Luigi. Il codice di Diritto canonico. Commento giuridico-pastorale, volume I, Napoli 1988, pp. 488–489.

[14]. Преди неговото заминаване от Италия, определено за 30 август, също е предвидена аудиенция при папата. Archivio Storico di Propaganda Fide, N. S. Rub. № 109.

[15]. AGC, Н 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis. За първи път капуцински генерал посещава България през 1885 г. Това е Бернард от Андермат, който инспектира енориите на негови събратя. Срв. Съобщава отец Салватор. Из село Балтаджи (Пловдивско). Рубрика “Из живота на католиците у нас”. – Истина, 1926, бр. 38,  с. 2.

[16]. Ориенталският апостолически капуцински институт, който в разстояние на 30 години се грижи за мисиите в Ориента, е разпуснат през 1914 година. Мисиите в България, Трабзунд, Смирна (около 30 мисии) се управляват от членове на Института. Според писмо от 10 юни 1914 година, подписано от отец Ангел от Пловдив, главен настоятел на капуцините, и 17 капуцини членове на Института, които представляват около 120 свещеници, същите се обръщат към ръководството на ордена, събрано на събор в Рим. Писмото е много съдържателно и е очевидна тяхната интелигентност и чувство за отговорност: “… Дават ли си сметка високопочитаемите отци, участници в събора, че Ориентът се отваря за християнската култура и европейските сили обръщат очи към тази част на света. Всички религиозни ордени се раздвижват и трескаво се вълнуват, отварят навсякъде домове и училища, а нашият орден според всички предшества другите в Ориента. С премахването на Института орденът търпи застой в своето развитие. Ние обичаме нашия орден, обичаме мисиите и затова такова решение натъжава душите ни. Само да видите до какво са доведени учебните манастири в Буджа и Сан Стефано. Това състояние свива сърцата ни и ни кара да мислим за разрушението на Божия храм.” AGC, Н 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis. Според свидетелството на Дамян Гюлов поради разформироването на Ориенталския институт епископ Пеев изпитва голяма болка. Вж. Гюлов, Д. Спомени за живота на Н. В. Преосвещенство Викенти Пеев.  – Истина, 1941, бр. 870, с. 2.

[17]. В писмо на Викенти Пеев от 15 септември 1920 г., адресирано до кардинал Ван Росум, префект на Конгрегацията за пропаганда на вярата, епископ Пеев благодари за получени суми пари. През 1917 г. е направено разделението на енориите между капуцините и мирските свещеници. Така на мирския клир е поверено село Хамбарли с 1300 вярващи. През 1918 г. в навечерието на Коледа енорийският свещеник напуска селото с помощника си и се завръща в Пловдив. Така селяните остават без богослужение. Две седмици след това епископът изпраща други двама свещеници, но вярващите гледат на тях с лошо око, тъй като не могат да забравят, че са оставени на Рождество без Литургия. Поради това верните настояват пред епископа да ги отзове от селото. Тогава епископът ръкополага друг духовник, твърде почитан и от вярващите в Хамбарли, и го назначава за енорийски свещеник. Около два месеца по-късно след конфликт с вярващите новият свещеник също напуска селото. За да установи истината, Викенти Пеев посещава лично селото. След като се запознава с фактите, установява, че селяните не са чак толкова виновни, а по-скоро свещениците предпочитат града пред селото и търсят само претекст, за да се върнат в Пловдив. Вярващите заявяват, че в никакъв случай няма да пуснат повече в селото мирски свещеник. Поради това Пеев изпраща двама капуцини. Archivio Storico di Propaganda Fide, N. S. Rub. № 109.

[18]. По време на своята обиколка в България генералът на капуцините посещава Хамбарли. На 5 декември 1920 година той е приветстван лично от кмета на селото. В словото си кметът критикува остро мирските свещеници. Обвинява ги, че участват в интриги, докато българският народ е ангажиран в Първата световна война. Според него мирските свещеници са създадени много набързо, и описва положението във викариата след смъртта на архиепископ Менини като по-лошо отпреди, тъй като мирските свещеници, след като получават енории, се стремят да доминират. Кметът ги обвинява в злоупотреба с власт и че на Рождество Христово оставят християните без св. Литургия. В речта си защитава монс. Пеев, тъй като свещениците правят тенденциозни доклади, според които след конфликта между вярващите и мирските свещеници епископът затваря за един месец храма в Хамбарли. Кметът настоява генералът да събере необходимите сведения по всички тези въпроси от католическото население. AGC, Н 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis. Подобна реч произнася и кметът на Дуванли. Документът носи дата 3 декември 1920 година AGC, Н 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.

[19]. AGC, Н 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.

[20]. Archivio Storico di Propaganda Fide, N. S. Rub. № 109.

[21]. AGC, Н 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.

[22]. При поредния анализ се установява, че орденът няма собствено седалище в България. Предвид създалата се ситуация генералът на капуцините е благосклонен да закупи една къща, която да бъде изцяло собственост на ордена. Това се налага поради факта, че година по-рано се разнасят слухове за договореност между правителството и Св. Престол, която включва създаването на църковна иерархия и построяване на семинария за обучение на националния клир, което практически променя статута на мисията. В такъв случай за капуцините става много трудно оставането им в България. При положение че имат поне един манастир могат да останат като духовници. Писмото е от 3 декември 1921 година, Saugor – Shampura. AGC, H 95, busta 2, Fasc. Acta Ordinis.

[23]. Докладът е от 27 ноември 1923 година, може би от Генералното седалище на капуцините. В същия доклад настояват пред епископ Пеев да издаде друго разрешително, заменяйки думата “приют” с “църковен дом” (манастир). Предният документ, изпратен от монс. Пеев, е от 27 април 1921 година AGC, H 95, III.

[24]. Според свидетелството на отец Ангел преди смъртта си архиепископ Менини искрено съжалява, че е открил семинарията за обучение на мирското духовенство. На главния настоятел прави впечатление, че епископ Пеев не обръща внимание на антагонизма, съществуващ между секулярното и регулярното духовенство във викариата, въпреки че от личен опит той познава много добре скандалите и резултатите от тях. Завършва с констатацията, че ако един ден капуцините бъдат отзовани от мисията в България, отговорността трябва да поеме Викенти Пеев. Докладът е от 25 юли 1924 година и е подписан от брат Челестин от Дезпо, Сан Стефано. AGC, H 95, III.

[25]. AGC, H 95, busta 3, fasc. 1920–1922.

[26]. През 1923 година на провинция Палермо са поверени първите българчета. (Документът е от 28 октомври 1922 година) Този факт ни кара да мислим, че се отнася за други български момчета. Отбелязва се още, че от същата религиозна провинция са приети наскоро шестте деца и че възнамеряват да открият нов серафически колеж в Калтанисета. С помощта на местния епископ провинцията е в състояние да приеме всички деца, които България пожелае да изпрати. AGC, H 95, busta 3, fasc. 1920–1922.

[27]. Писмото е от 29 октомври 1922 година AGC, H 95, busta 3, fasc. 1920-1922.

[28]. AGC, H 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.

[29]. Провинциалът отец Анджелик от Гриес с писмо от 15 октомври 1926 година е информиран, че след като са завършени всички практики, отнасящи се до поверяването на капуцинската мисия в България към тази провинция, и след като получават съгласието на Конгрегацията за пропаганда на вярата, имат удоволствието да съобщят официално, че въпросната мисия е редовно присъединена към провинция Северен Тирол с всички онези права и задължения, които са определени в статута за капуцинските мисии. AGC, H 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.

[30]. Документът носи дата 6 декември 1926 година AGC, H 95, III.  Според писмо от 25 юли 1924 година от Сан Стефано, подписано от брат Челестин от Дезио, адресирано до генералния комисар на капуцините, нещата в България не вървят много добре по причина на двама български капуцини – отец Салватор и отец Павел, които не искат да напуснат страната. AGC, H 95, III.

[31]. Писмото е от 17 декември 1926 година AGC, H 95, III.

[32]. Рубрика “Хроника”. – Истина, 1927, бр. 4, с. 4.

Изображение: авторът на статията, Румен Ваташки. Източник ТВ СКАТ.

Следва…