Чудодейният образ на Богородица като закрилница на Константинопол при обсадата от 626 година*

Кристиян Лъсков

На тебе, Богородице, поборница-воевода, ние твоите раби, след като се избавихме от злини, пеем победни и благодарствени песни. И понеже имаш непобедима сила, от всякакви опасности ни освободи, та всегласно да ти пеем: радвай се, Невесто неневестна[1]!

Споменът за безславния и решителен край на Западната римска империя е все още твърде пресен, когато на Изток колосът на Средновековния свят Византия се изправя в битка, в която е заложено всичко – Константинопол. Това се случва именно в 14-тата година от управлението на великия и трагичен василевс Ираклий (610-641), спасил империята си от един враг, за да склони в крайна сметка глава пред друг. Парадоксалното е, че през същата 626-та година Ираклий дори няма шанса да защитава столицата си, а е принуден да я остави в ръцете на свои доверени лица и най-вече на провидението. Всички извори навеждат именно към това заключение: Константинопол е спасен от неземна, чужда на човешките възможности сила. И най-големият скептик не може да си позволи да пренебрегне увереността зад думите на толкова много свидетели: Неговата задача е справедливо да разследва, и ако не може да отдели истината от измислицата, то поне да разголи фактите до форма, лесно смилаема за здравия разум. Това ще значи да се раздроби цялото на отделни едно от друго парчета, които да отговарят на определени въпроси. Защото когато не можеш да отговориш положително на един въпрос, по-лесно е да се опиташ да отговориш на няколко други въпроса, където перспективата за дори малко истина се увеличава успоредно с броя на поставените въпроси: Питай, за да разбереш.

Това е изследване на феномен и неговото научно класифициране, определяне и съпоставяне на базата на общоприети вече исторически критерии. Феноменът на Богородица като закрилница на Константинопол е част от цялостната загадка на култа към Девата. В евангелието на Павел например не се споменава изобщо нейното име, а само че Иисус „е роден от жена“[2]. При все това нейният култ става изключително популярен. С настоящето изследване представяме различен, излизащ от рамките на каноничното, образ на Богородица, като се надяваме с това да допринесем за цялостното разбиране и в идеалния случай за разгадаването на този сложен култ, криещ корените си, както ще видим, още в древността.

Именно към древността трябва да обърнем поглед, за да разберем как едни култове умират, променят се или участват в раждането на нови. Тази ретроспекция ще ни помогне в по-сетнешния анализ на събитията, случили се през 626-та година. Плъзгайки се по корените на историята, те ни отвеждат при люлката – Константинопол, когато „царицата на градовете“ не познава нито кръст, нито патриаршески жезъл.

От основаването на града се развиват два култа, които оцеляват до християнизацията. От едната страна, култът към Тюхе Полиада, синкретизирана с Рея, Атина, Хеката, Деметра и дори Изида. Тя е еквивалента на Фортуна. Тюхе е нито добра, нито зла; тя е мъдра и всемогъща. Въпреки всичко Тюхе няма образа на богиня-майка[3]. Този образ е зает от майката на боговете Рея, която „оцелява“ в конкуренцията на войнствената Тюхе. Нейният култ също е възприел форми от другите древни култове. Тези традиции са умно запазени и от Константин Велики, след като премества столицата.

С оглед разглежданата от нас тема интерес представлява древният култ към Хеката, която впоследствие се слива с култовете към основните две божества на Константинопол. Тя е защитничка на лимеса, прага към града, затова нейните храмове са в близост до крепостната стена. Богинята върху стените е защитаваща града[4]. Тази представа, както ще видим, ще бъде дълбоко запечатана в съзнанието на населението и ще бъде пазена за най-кризисните моменти.

След Константин следва период на мирно съжителство на култове. Тогава все още култът към Богородица е слаб и няма силата да „погълне“ съперничещите му. Нещата се променят с почитта към Богомайката, която ѝ отдава императрица Пулхерия. Построява се Влахерна, строят се храмове и църкви. Моментът е настъпил. Наред с нарастващата почит към Дева Мария, самата тя се нуждае от нова сила и функции, защото византийците винаги са били обърнати и към практичното. Старите култове отдават позициите си и макар че статуи на Тюхе се запазват до IX-ти век, тя остава обезоръжена далеч преди това. Защитните ѝ функции на персонифицираща града богиня са иззети от Богородица[5]. Но нещата придобиват нов вид; нищо не се променя, без да се измени. Ако Тюхе като символ на протекцията си към града носи корона, представляваща градските стени, сега самата Дева Мария е с диадемата и стената на Константинопол: „Стена си за девиците, Богородице Дево, и за всички, които прибягват към тебе…“[6]

Не е трудно да отличим дори реминисценции от други култове, синкретизирани или не, но вплетени в образа на новата покровителка на града. Така в Акатиста ще открием Богородица като „светлоносна свещ“ или „светило на незалязващата Светлина“ – все епитети, присъщи за Хеката[7].

Въоръжени с предисторията и докоснали се до живата, спасителна нишка в лабиринта, наречен Константинопол, ще можем да разсъдим върху по-сетнешните събития с нужното количество познание, без което всяко изследване не е нищо повече от трупане на пръст върху пръстта, под която всъщност лежи тунелът на истината.

Най-напред трябва да се спрем на обстановката до намесата на Богородица в драматичната обсада от 626-та година. Никифор в разказа си за обсадата изгражда своята теза за неуспеха на варварите около несправедливостта и моралното право на византийците, свързани с нарушения от аварите мирен договор[8]. Аварите се съюзяват с персите, основен противник на византийците в този момент. Така столицата е обсадена откъм Босфора и от европейската част едновременно. Никифор поделя славата от голямата победа между божията сила, сломила аварите, и византийската предвидливост, унищожила славянската  опасност по море[9]. Теофан дава повече разяснения за развитието на обсадата от персийска гледна точка и така допълва сведенията на Никифор. Като не толкова подробен, Теофан посочва божията сила и Богородица като първофактори за неуспеха на обсадата[10]. Макар и да не посочва Девата като спасител на града, Никифор не избягва напълно от традицията и прави връзката с нея чрез свещения храм на Божията майка във Влахерна[11].

Преди всичко от изворите става ясно, че за да се прояви чудодейният образ на Богородица, трябва да бъдат изпълнени определени условия.

Най-първо градът трябва да се намира в положение на извънредна опасност, изходът от която излиза извън границите на човешките възможности. Именно към това ни навежда описанието на обсадата, оставен ни от анонимния автор на Химн Акатист, съставен вероятно в началото на IX-ти век[12]. Там накратко се казва, че Константинопол е обсаден от запад и от изток, а неговата околност е опожарена, като „един ромей трябвало да се сражава открито срещу девет скити“[13]. Другаде четем: „Защото на всеки наш войник се падаха стотина и повече варвари…“[14] Едва тогава, когато стените са нападнати и всичко изглежда предрешено, се намесва силата на Богомайката. Това наше твърдение се подкрепя и от Църковното слово за аваро-славянската обсада, принадлежащо вероятно на Теодор Синкел. В Словото се казва, че намесата на Богородица и чудесата с нея стават едва на третия ден от обсадата, когато всички стени са нападнати[15].

Друго условие е вярата в нея, която се демонстрира и прозира най-ярко в ритуалната обиколка на стените. Това се извършвало от нaрода, воден от самия патриарх Сергий. Почитта се засвидетелства, като в шествието се носят най-ценните реликви: неръкотворната икона, покровът Богородичен, честнѝят кръст: „Патриархът, като носел образите на Богомайката, с целия народ обхождал отгоре крепостната стена, за да му обезпечи чрез това безопасност… Патриархът обикалял стените, носейки неръкотворната икона на Христа и честнѝя и животворен кръст, както и честнàта дреха на Богомайката[16].“

Интересна гледна точка за това „спасително“ шествие, когато патриарх Сергий издигa над стените голяма икона с образа на Дева Мария, откриваме в Пасхалната хроника, чийто автор по всяка вероятност е съвременник на събитията.

Сведението е представено през очите на неприятеля и гласи: „А пък безбожният хаган казвал през време на сражението и следното: „Аз виждам величествена жена да обикаля сама по стената[17].“

Наравно с духовното, византийските вярвания включват и физически условности като „плач, молби, сълзи, пост, и с даване на изобилни средства“, осланяйки се на състрадателността на Девата[18].

При обсадата от 626-та година всички тези условия са налице и всички хронисти, писали за събитията, отбелязват намесата на Богородица и нейния своеобразен подвиг. Ако вникнем по-внимателно в изворите, ще видим, че намесата на Девата не е светкавица в небето над града или изцяло предизвикано от жителите явление. Въпреки условията и решаващата ѝ намеса, се вижда, че още преди да се разгърне обсадата, Константинопол е укрепен свише, бил е под божествената опека: „Измисляше се всякакъв способ и се гласяха средства, та да може Божият град, който Девата бе укрепила, да бъде превзет от звяра[19]“.

Има още

ПРАВОСЛАВНОТО ХРИСТИЯНСКО РАЗБИРАНЕ ЗА НЕИДЕНТИФИЦИРАНИТЕ ЛЕТЯЩИ ОБЕКТИ (НЛО)*

Иеромонах Серафим (Роуз)

Иеромонах Серафим (Роуз) 8През десетилетията след Втората световна война ние сме свидетели на изненадващо разпространение на източните религиозни култове и тяхното влияние на Запад. Едновременно с това се увеличават и наблюденията на един феномен, който на пръв поглед няма нищо общо с религията. Внимателното изследване обаче доказва, че аналогично на източните култове то е още една личба на „постхристиянската“ ера и „новото религиозно съзнание“. Става дума за „неидентифицираните летящи обекти“ (НЛО), които след 1947 година, когато бе забелязана първата „летяща чиния“, изненадващо се появяват в почти всички части на света.ufoЧовешката доверчивост и суеверие, които са не по-малко присъщи на хората днес, отколкото във всяко друго историческо време, правят от този феномен до известна степен „чудато допълнение“ към света на култовете. Но благодарение на интереса, проявен към него от сериозни и отговорни хора, впоследствие са реализирани редица държавни изследвания. На тази тема са се появили книги и от редица известни учени. Изследванията не са достигнали до положителен резултат в идентифицирането на обектите. Но за разлика от предлаганите в миналото теории най-новите хипотези за обяснение на феномена, които се защитават от редица изследователи, наистина се приближават до едно задоволително обяснение. В същото време тези най-нови хипотези насочват към „границата на реалността“ (така се нарича и една от научните студии, посветени на тази тема), към границите на една психическа и духовна сфера, към която изследователите не са готови да пристъпят. Съществуващото богатство от духовно и светоотеческо знание за тази сфера поставя православния християнин в уникална по своето преимущество позиция, от която той може да съди както за хипотезите, така и за явлението НЛО като цяло.

Православният християнин обаче не се интересува толкова от самите феномени, колкото от влиянието, което те оказват върху мисленето на човека, тоест как хората най-често възприемат НЛО и защо? Сред първите, които сериозно изследват именно по този начин проблема НЛО, е швейцарският психолог Карл Густав Юнг. В своята книга Летящите чинии: един модерен мит за нещата, виждани в небето, издадена през 1959 година, Юнг разглежда НЛО като явление, което притежава предимно психологически и религиозен смисъл. И въпреки че не се опитва да отъждествява феномена НЛО с „обективната реалност“, Юнг успешно разкрива онази област от човешкото знание, към която този феномен в действителност принадлежи. Днешните наблюдатели, които започват от „обективната“, а не от психологическата страна на въпроса, също стигат до необходимостта да използват „психологическите“ хипотези за обяснение на този феномен.Иеромонах Серафим (Роуз) 2Когато подхождаме към феномена НЛО от религиозна и психологическа страна, за нас е важно на първо място да разберем смисъла, влаган в термините, използвани при интерпретирането на „летящите чинии“ (от тези, които вярват в тяхното съществуване) още от времето на първото им появяване през четиридесетте години. Какво са били готови да видят хората в небето? Отговор на този въпрос можем да намерим след кратък преглед на популярната научнофантастична литература.

1. Духът на научната фантастика

Историците на научната фантастика обикновено отнасят нейния произход към началото на XIX век. Някои предпочитат да виждат нейното начало в кратките разкази на Едгар Алън По, който успява да съчетае убедителния реализъм на стила с винаги „мистериозно“ и окултно обагряне на изложения проблем. Други смятат за пръв научен фантаст съвременничката на По, английската писателка Мери Уолстоункрафт Шели (жената на известния поет). Нейният Франкенщайн или модерният Прометей съединява фантастична наука и окултизъм по начин, който впоследствие става характерен за много научнофантастични творби.

Типичната научна фантастика обаче започва да се създава от края на XIX и началото на XX век от Жул Верн и Хърбърт Уелс, чиито произведения продължават да се издават и до наши дни. От второстепенна литература, публикувана само в американската периодика през трийсетте и четиридесетте години, научната фантастика се превръща през последните десетилетия в уважавана литературна форма. Освен това много кинотворби, ползвали се с небивал успех, разкриват до каква степен духът на научната фантастика е завладял въображението на хората. Евтините и предимно сензационни научнофантастични продукции от петдесетте години в последните десетилетия отстъпиха място на „идейните“ филми като 2001: Космическа одисея, Междузвездни войни и Близки срещи от третия вид; да не говорим и за един от най-популярните и продължителни американски телевизионни сериали Стартрек.

Духът на научната фантастика произтича от една философия или идеология, която по-скоро се подразбира, отколкото се обяснява и по един или друг начин практически се споделя от всички, които творят в областта. Тази философия може да бъде резюмирана в няколко основни пункта:Иеромонах Серафим (Роуз) 31.В този жанр религия, разбирана в традиционния смисъл, липсва. Ако все пак я има, тя бива представена твърде инцидентно и по изкуствен начин. Самата литературна форма очевидно е продукт на „постхристиянската“ епоха (което се забелязва още в историите на По и Шели). Вселената според научната фантастика е изцяло секуларна, макар и често с „мистични“ обертонове от окултен и източен характер. „Бог“, ако изобщо се споменава, е някаква неопределена и безлична сила, а не личностно същество (например „Силата“ в Междузвездни войни представлява космическа енергия, която има както своята зла, така и своята добра страна). Нарастващото увлечение на съвременния човек по научно-фантастични теми е пряко следствие от загубата на традиционните религиозни ценности.

2.В центъра на вселената (на мястото на липсващия Бог) научната фантастика поставя човека – не обикновения човек, такъв какъвто е той днес, а човека, такъв какъвто „ще бъде“ в бъдещето съгласно съвременната митология на еволюцията. И макар че героите на научнофантастичните истории може да се нарекат хора, интересното в повествованието обикновено се определя от техните срещи с всевъзможни „супермени“ от „високоразвити“ раси на бъдещето (понякога на миналото) или от далечни галактики. Идеята за наличието на „високоразвит“ разумен живот и на други планети е дотолкова вкоренена в съвременното мислене, че дори уважавани научни (и полунаучни) теории я преподнасят като нещо разбиращо се от само себе си. В популярната серийна литература (например Колесниците на боговете и Богове от други вселени с автор Ерих Фон Даникен) се дават предполагаеми свидетелства за „извънземни“ същества или „богове“ и на присъствието им в древната история се приписва внезапната поява на интелигентността в човека, иначе трудно обяснима с теорията за еволюцията. Сериозни учени в Съветския съюз излагат хипотези за унищожение на Содом и Гомор вследствие на ядрен взрив, за посещения на Земята от „извънземни“ същества преди много векове, за вероятността Иисус Христос да е бил „космонавт“ и за това, че днес „ние може би стоим на прага на ‘второ пришествие’ на интелигентни същества от други планети[1]„.Иеромонах Серафим (Роуз) 4Сериозни учени и на Запад също дотолкова вярват в съществуването на „извънземни“ разумни същества, че се опитват – почти от осемнадесет години – да установят с тях контакт посредством радиотелескопи. Понастоящем астрономите поне на шест места в света се опитват да засекат разумни радиосигнали от космоса. Съвремени римокатолически и протестантски „богослови“ – които по традиция следват науката, където и да отиде тя – на свой ред разсъждават за новото в областта на „екзотеологията“ („богословие на космическото пространство“), относно вероятната природа на „извънземните“ раси (вж. списание Time, April 24, 1978). Трудно може да се отрече, че митът, създаден от научната фантастика, има непреодолима притегателна сила дори за много образовани хора днес.

В научнофантастичната литература бъдещите еволюирали същества неизменно се представят като „превъзмогнали“ ограниченията на днешното човечество въобще и в частност ограниченията на „персоналността“. „Човекът“ на научната фантастика, също като нейния „Бог“ е странно безличен. В книгата на Артър Кларк Краят на детството описаните нови представители на човешката раса приличат на деца, но лицата им са лишени от признаци на индивидуалност. Те се стремят към по-висша „еволюционна“ трансформация, за да могат в края на краищата да бъдат абсорбирани от безличния „Свръх разум“. Като цяло научнофантастичната литература в директна противоположност на християнството и в пълно съгласие с някои школи на източната мисъл разглежда „еволюционното развитие“ и „духовността“ като прогресиращо обезличаване.Иеромонах Серафим (Роуз) 103.Научната фантастика представя бъдещия свят и човечеството като „проекция“ на днешните научни открития. В действителност обаче тези „проекции“ удивително съответстват на преживяванията, характерни за окултната и открито демонична реалност, засвидетелствани през вековете. На „високоеволюиралите“ същества от бъдещето са присъщи: телепатия, способност за летене, за материализиране и дематериализиране. Те са способни да трансформират видимата форма на нещата или да създават илюзорни сцени и същества чрез силата на „чистата мисъл“; да се придвижват със скорости далеч превишаващи възможностите на съвремената техника; да обсебват телата на земните обитатели. Освен това тези „хора на бъдещето“ се ръководят от една „духовна“ надрелигиозна философия, според която може да се достигне до състояние, в което „развитите интелигентни същества“ вече няма да зависят от материята. Всичко това са стандартни практики и познати обещания на магьосниците и демоните. Една съвременна история на научната фантастика посочва, че „постоянен аспект във визията на научната фантастика е желанието да се преодолее нормалната опитност… посредством представяне на лица и събития, които преодоляват известните ни граници на пространството и времето[2]„. В сценариите на „Стартрек“ и в други научно-фантастични истории се описват такива футуристични „научни“ изобретения, които не рядко напомнят за споменаваните в житията на древните православни светци действия на магьосници от вρeмето, когато магьосничеството все още е било основна част от езическия живот. Обикновено научната фантастика съвсем не е научна и дори не е футуристична. По-скоро тя представлява едно връщане към „мистичните“ извори на съвременната наука, към науката предшествала епохата на Просвещението (XVII-XVIII вв.), която е твърде близка с окултизма. В цитираната по-горе история на научната фантастика се отбелязва: „Корените на научната фантастика, както и корените на самата наука, се намират в магията и митологията“ (Scholes & Rabkin, page 183). Съвременните изследвания и експерименти в областта на „парапсихологията“ също са показателни за бъдещото сближаване между „науката“ и окултизма, а това е тенденция, намираща се в пълна хармония с научната фантастика.Иеромонах Серафим (Роуз)Научната фантастика в Съветския съюз (където тя е също толкова популярна, колкото и на Запад, въпреки че се е развивала по различен начин) разработва същите теми. Изобщо „метафизичните“ теми в съветската научна фантастика се разработват (при зорко наблюдение от страна на „материалистическата“ цензура) под въздействие на западните автори или са повлияни пряко от индуизма, както е в случая с писателя Иван Ефремов. Читателят на съветска научна фантастика по думите на един критик „придобива твърде смътна способност за критично оценяване на различията между наука и магия, между учен и магьосник, между бъдеще и фантазия“. Според този критик научната фантастика както на Изток, така и на Запад също като всички други аспекти на съвременната култура „изцяло потвърждава факта, че висшата степен на хуманизма е окултизмът[3]„.

4.Поради самата си природа като „футуристичен“ жанр научната фантастика клони към утопичност. Някои романи или разкази наистина описват бъдещото съвършено общество, но повечето от тях се занимават с „еволюцията“ на съвременното човечество в нещо по-висше. Понякога повествуват за среща с развита цивилизация от друга планета, внушавайки надеждата, че по този начин ще се разрешат настоящите проблеми и ще се преодолее изобщо човешката ограниченост. В произведенията на Ефремов и на други съветски фантасти комунизмът става „космически“ и „започва да придобива нематериалистически качества“, а „постиндустриалната цивилизация наподобява индуистката“ (Grebens, pp. 109-110). „Високо развитите извънземни същества“ често изпълняват ролята на „спасители“, а приземяването на космически кораб на Земята често предвещава „апокалиптични“ събития. Благосклонните същества обикновено пристигат с цел да управляват хората в тяхното „еволюционно израстване“.Иеромонах Серафим (Роуз) 15С други думи, научнофантастичната литература от XX век сама по себе си е ясен знак за това, че християнските ценности и християнското разбиране на света са загубени. Този вид литература се превръща в мощно средство за разпространение на нехристиянска философия и на нехристиянски възглед за живота и историята, които в действителност са създадени под неприкритото или завоалирано влияние на окултизма и източните религии. В едно критично време на преход в човешката цивилизация научнофантастичната литература става водеща сила във формирането на надеждата и реалното очакване на „посетители от космоса“, които ще разрешат проблемите на човечеството и ще поведат човека към нова „космическа“ епоха в неговата история. И макар на пръв поглед научната фантастика да е научна и нерелигиозна, в действителност тя е водещият пропагандатор (в секуларна форма) на „новото религиозно съзнание“, което завладява отстъпилото от християнството човечество.

Всичко това трябва да се има предвид, когато се дискутират появяванията на „неидентифицирани летящи обекти“, които по странен начин съответстват на псевдорелигиозните очаквания, характерни за съвременния“постхристиянски“ човек.

2. Наблюдения на НЛО и тяхното научно изследване

Въпреки че фантастиката явно е подготвила хората за появата на НЛО, нашето разбиране за тяхната „обективна“ реалност очевидно не може да бъде откъснато от литературата или човешките очаквания и фантазии. Преди да разберем какво в действителност представляват НЛО, ние трябва да знаем нещо повече за характера и достоверността на извършените наблюдения. Наистина ли съществува нещо „там“ в небето? Не е ли феноменът резултат от погрешно възприятие или психологическа и псевдорелигиозна нагласа да се приеме желаното за действително?Иеромонах Серафим (Роуз) 12Д-р Жак Вале, френски учен, който живее сега в Калифорния, е автор на едно заслужаващо доверие описание на феномена НЛО. Д-р Вале притежава висока научна степен в областта на астрофизиката и кибернетиката и от доста години се е посветил на научния анализ на съобщенията за НЛО. Неговото свидетелство е още по-ценно за нас, защото той детайлно е изучил срещите с НЛО извън САЩ, особено във Франция, и по този начин може да ни даде една обективна интернационална картина за разпространението на това явление. Д-р Вале счита[4], че макар необикновени летящи обекти да са били наблюдавани от време на време в миналите векове, тяхната „съвременна история“ като масов феномен започва в годините по време и непосредствено след Втората световна война. Интересът в Америка се поражда след наблюденията през 1947 година. Преди това в Европа вече е имало регистрирани наблюдения на НЛО. През Втората световна война много пилоти докладвали за странни светлини, които изглеждали управляеми от разумни същества (с. 47), а през 1946 година, особено през месец юли, била регистрирана цяла серия от подобни наблюдения в Швеция и други страни от Северна Европа (с. 47-53). Обектите от тази „скандинавска вълна“ били смятани отначало за метеорити, по-късно за „ракети“ (или „ракети-призраци“) или „бомби“, а най-накрая за „въздушни кораби от нов тип“. Те били способни на необикновени маневри в небето, но не оставяли следа на Земята, дори когато изглеждало, че се приземяват. В европейската преса изобилствали репортажи за тази вълна от наблюдавани обекти, а в Швеция всички говорели за тях. Регистрирани били близо хиляда наблюдения, но нито веднъж не била издигната хипотезата, че те имат „извънземен“ или „междупланетен“ произход. В заключение д-р Вале отбелязва, че тази „вълна“ била предизвикана от действително съществуващи, но неидентифицирани обекти. В случая не ставало дума за предварително разпространени „слухове за НЛО“ или за очакване на „посетители от космоса“ (с. 53). В тази и в последвалите „вълни на летящи чинии“ той открива тоталната липса на каквото и да е било съвпадение между широко разпространения интерес към научната фантастика и апогея в активността на НЛО. По-рано също не е имало „вълни на летящи чинии“, макар всеобщата паника в Америка да започнала след радиопиесата на Орсън Уелс по романа на Хърбърт Уелс „Война на световете“ през 1938 година. Д-р Вале стига до извода, че „зараждането, нарастването и експанзията на НЛО-вълната е обективен феномен, независещ от съзнателното или несъзнателно влияние на свидетелите и реакцията им по отношение на обектите“ (с. 31).

Първото наблюдение, което станало достояние на обществеността в САЩ, било извършено през юни 1947 година, когато търговският агент Кенет Арнолд, забелязал от борда на своя самолет девет дискообразни предмета във формата на „чинии“, които летели близо до планината Рейниър в щата Вашингтон. Вестниците публикували неговия разказ и това положило начало на ерата на „летящите чинии“. Трябва да отбележим, че това съвсем не било първото наблюдение в Америка. Преди него имало и други, които обаче останали неогласени. В началото на юни вълна от НЛО (с петдесет регистрирани съобщения) имало в Унгария. Следователно наблюденията, направени през 1947 година, не може да бъдат обяснени единствено с истерия, предизвикана от разказа на Арнолд. По-голямата част от наблюденията при американската вълна от 1947 година били направени особено през месеците юни, юли и август. И макар че някои вестници започнали да разпространяват хипотезата за „чуждопланетни посетители“, учените се отнесли сериозно към тези явления и ги възприели като продукт на високо развита човешка технология с предполагаем американски или руски произход (с. 54-57).Иеромонах Серафим (Роуз) 9През месец юли 1948 година била отчетена втората вълна от наблюдения на НЛО в Америка и Франция. В САЩ по време на полет през нощта, пилотите от самолет DC-3 на Ийстърн еърлайнс забелязали торпедовиден въздушен кораб с два реда „илюминатори“, който бил окръжен от синя светлина и имал опашка от оранжев пламък. Корабът извършил маневра, за да избегне сблъсъка с американския самолет, и след това изчезнал. През месец август същата година в Сайгон и други райони на Югоизточна Азия били регистрирани много наблюдения на „дълъг рибообразен обект“ (с. 57-59).

Съобщения за странни дискове и сфери изобилствали през 1949 година в Швеция. В Америка били регистрирани още редица наблюдения на НЛО, в това число и две наблюдения, направени от астрономически обсерватории (с. 60-62). По-малки вълни от НЛО и някои изолирани наблюдения продължили през 1950 и 1951 година най-вече в САЩ, но също така и в Европа (с. 62-65).

През 1952 година била забелязана първата истинска международна вълна от наблюдения на НЛО. Тогава били осъществени множество наблюдения в САЩ, Франция и Северна Африка. Кулминация на тази вълна представлявали две сензационни наблюдения, направени над Капитолия и Белия дом във Вашингтон (в пространство, което постоянно се контролира от радари). През месец септември вълната преминала над Дания, Швеция, Северна Германия и Полша. По същото време във Франция било съобщено за първото „приземяване“ на НЛО, съпроводено с описание на „малки човечета“ (с. 65-69).

През 1953 година подобни вълни не били наблюдавани, но за сметка на това били описвани множество отделни случаи. Най-забележителният от тях бил регистриран в Бисмарк, Северна Дакота. Тогава в продължение на три часа четири обекта се реели и маневрирали през нощта над въздушно-пречиствателна станция. Официалният рапорт за това произшествие обхващал неколкостотин страници и включвал показания на множество свидетели, предимно пилоти и военнослужещи (с. 69-70).Иеромонах Серафим (Роуз) 13През 1954 година била регистрирана най-обширната досега международна вълна. Франция била буквално наводнена от НЛО, като всеки ден през месеците септември, октомври и ноември имало по дузина съобщения. В тази френска вълна ясно изпъкнали проблемите, пред които се изправя всяко сериозно научно изследване на НЛО: „феноменът бил толкова интензивен, въздействието върху общественото мнение – толкова силно и реакцията на вестниците – така емоционална, че апетитът на учените бил притъпен далеч преди още да бъде организирано сериозно нучно изследване. В резултат от това нито един учен не искал да излага на риск своята репутация, като открито изучава този толкова емоционално обагрен феномен. Френските учени запазили мълчание, а междувременно вълната отминала и изчезнала“ (с. 71).

По време на френската вълна често били отбелязвани някои характерни особености, типични за по-късните срещи с НЛО: „приземявания“ (детайлното им описание доказвало правдивостта на свидетелството); насочване на светлинни лъчи от НЛО към свидетелите; изключване на моторите в близост до мястото на среща; появяване на малки странни същества в „скафандри“; причиняване на сериозни психологически и физически травми на свидетелите. От 1954 год. насам в редица страни ежегодно са били наблюдавани множество явления. Най-забележителни международни вълни били регистрирани през 1965, 1967 и 1972-73 година. През този период особено многобройни и необикновено силни по своето въздействие били наблюденията, направени в страните от Южна Америка.

Най-известното правителствено изследване на НЛО било предприето от Военновъздушните сили на САЩ скоро след като през 1947 година се появили първите съобщения. Това изследване, известно ни от 1951 година като „Проект Синя книга“, продължило до 1969 година, когато бива прекратено по препоръка на известния „Доклад Кондон“, съставен през 1968 година, от научен комитет под ръководството на един от водещите физици от университета в Колорадо. Но хора, които са имали възможност отблизо да наблюдават работата на участниците в проекта „Синя книга“ и на комитета Кондон, споделят, че никой от тях не възприемал феномена НЛО насериозно. „Връзките с обществеността“ били водещи в дейността им, а основна цел – по някакъв начин да се даде задоволително обяснение на загадъчните феномени, за да се неутрализира страхът на хората. Привърженици на „летящите чинии“ твърдели, че правителството на Съединените щати използва тези изследвания, за да „прикрие“ и запази за себе си информацията за „действителната природа“ на НЛО. Очевидно било, че щом към феномена не се подхожда сериозно, изследванията са безсмислени. Освен това някои странни разкази за НЛО направили този предмет особено антипатичен за учените. Първият ръководител на проекта „Синя книга“ капитан Едуард Ръпелт признава, че „ако военновъздушните сили се бяха опитали да издигнат параван около своята дейност, като по този начин замъглят информацията, те не биха свършили по-добра работа… Към проблема бе подходено с организирано объркване… Всичко бе оценявано от презумцията, че НЛО не съществува[5]„. Докладът Кондон съдържа някои класически „обяснения“ за НЛО. Едно от тях например гласи, че „необичайните явления трябва да се отнесат към категорията на някои напълно безспорни феномени, които са толкова редки, че не се е случвало да бъдат наблюдавани нито преди, нито след отбелязаните случаи“. Главният научен консултант на „Синя книга“ в течение на всичките двадесет и две години от съществуването на този проект – астроном от Северозападния университет Дж. Алън Хайник открито нарича всичко това „един псевдонаучен проект[6]„.Иеромонах Серафим (Роуз) 5Каквито и да са били изследванията през тези двадесет и две години, проектът „Синя книга“ е събрал информация за повече от дванадесет хиляди случая на загадъчни небесни явления, двадесет и пет процента от които са останали „неидентифицирани“ дори след всички, понякога пресилени, „обяснения“. Хиляди други случаи са събрани и изследвани от частни сдружения в Съединените щати и в други страни, макар почти всички правителствени организации да се въздържат от коментари по тази тема. В Съветския съюз проблемът е бил засегнат публично (тоест с одобрението на властите) през 1967 година, когато в статия, публикувана в списание Смена, д-р Феликс У. Зигел от Московския авиационен институт отбелязва, че „вече двадесет години съветски радари наблюдават неидентифицирани летящи обекти[7]„. По същото време се провела научна конференция на тема „За космическите цивилизации“, водена от арменския астроном Виктор Амбарцумян, на която се препоръчвало предварително да се изучават научните и технически проблеми на комуникирането с такива „цивилизации“. Тяхното съществуване не се подлагало на съмнение. Но на следващата година темата за НЛО в Съветския съюз била отново забранена и оттогава съветските учени споделяли пред западните си колеги за своите изследвания и хипотези само в частни разговори.

В САЩ за военните и учените НЛО остава „извън полезрението“, но в последните години все повече учени, особено сред по-младите, започват да се отнасят сериозно към този проблем и обсъждат методите за неговото изучаване. Д-р Хайник и д-р Вале говорят за една „невидима колегия“ от учени, които активно се интересуват от феномена НЛО, макар че мнозинството от тях не желаят имената им да бъдат публично свързвани с тази тема.

Има, разбира се, и такива учени, които категорично про¬дължават да отхвърлят теориите за реално съществуване на този феномен и го обясняват като погрешно възприемане на естествени обекти, аеростати, самолети и прочее, а да не говорим за мошеничествата и психологическите „проекции“. Един от тях е Филип Клас, за когото „развенчаването“ на НЛО е удоволствие. Той разследвал някои от наблюденията и открил в тях естествени явления или лъжи. Работата му го е убедила, че „идеята за чудните космически кораби, пристигнали от далечни цивилизации, всъщност е красива приказка, пригодена за възрастните[8]„. Подобни твърдоглави изследователи обаче се ограничават до случаите, в които има веществено доказателство за НЛО (така наречените „близки срещи от втория вид“, както ще видим по-долу); но дори упоритите защитници на истинността на НЛО са принудени да признаят, че тези доказателства са твърде малко и в най-убедителните съобщения за НЛО. Единственото, което кара много учени в последните години да възприемат феномена сериозно, съвсем не са веществените доказателства за тяхното съществуване, а факта, че много сериозни и заслужаващи доверие хора са видели нещо, което не може да бъде обяснено и което им е направило силно впечатление. Д-р Хайник пише за своите изследвания следното: „Аз винаги имах чувството, че говоря с човек, който описва реално събитие. За него или нея това представляваше едно изключително преживяване, живо и ни най-малко не приличащо на сън събитие. За него наблюдаващият като правило е бил напълно неподготвен – но бързо е разбирал, че това явление не може да се сравни с нищо друго“ (The UFO Experience, p. 14).Иеромонах Серафим (Роуз) 14Тази комбинация от неподправена истинност на впечатленията от среща с НЛО (особено в „близките контакти“) и почти пълното отсъствие на веществени доказателства за това – правят изследването на НЛО по същество изучаване не на физически феномен, а на човешките свидетелства за него, на тяхната достоверност, последователност и прочее. Това вече пренася изследването по-скоро в областта на психологията и е достатъчно, за да ни убеди, че упоритото търсене на „веществено доказателство“ е погрешен подход. Но и мнението на г-н Клас, че „чудните космически кораби“ са само „красива приказка за възрастни“ може би не е толкова далеч от истината. Едно са наблюденията на НЛО, а нещо съвсем различно е интерпретацията, която хората дават на своите (или чужди) наблюдения – първото може да бъде напълно реално, а второто да се превърне в „красива приказка“ или мит на нашето време.

Доктор Хайник е направил много, за да отстрани някои от всеобщите заблуждения относно появите на НЛО. Така например той подчертава ясно, че по-голямата част от наблюденията не са извършени от последователи на секти, от неустойчиви или необразовани хора. Малкото свидетелства, направени от подобни лица, винага са били определени като незаслужаващи доверие и не са влизали в материалите за изследване. В действителност най-подробни и детайлни съобщения дават нормални, отговорни за своите думи хора (често с академично образование), които са искрено изненадани или шокирани от преживяното и просто не знаят как да го обяснят (The UFO Experience, pp. 10-11). Колкото по-силно е преживяното и колкото по-близо до НЛО е бил свидетелят, толкова по-малко той е склонен да говори за това. Наборът съобщения за НЛО, както отбелязва един генерал от Военновъздушните сили, е една колекция от „невероятни истории, разказвани от заслужаващи доверие хора“. Не може да има съмнение, че съществува нещо зад хилядите сериозни съобщения за НЛО.

_________________________

*Из книгата „Православието и религията на бъдещето“ от иеромонах Серафим (Роуз). Превод от английски Мая Иванова. Издава ЕТ „Кирил Маринов“, С., 1997 година. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права

[1]. Sheila Ostrander and Lynn Schroeder, Psychic Discoveries Behind the Iron Curtain, Bantam Books, 1977, cc. 98-99. Погледни статиите от д-р Вячеслав Зайцев, „Гости из космоса“, в Спутник, ян., 1967 и „Храмы и космические корабли“, Спутник, ян. 1968.

[2]. Robert Scholes and Eric S. Rabkin, Science Fiction: History, Science, Vision, Oxford University Press, 1977, p. 175.

[3]. G.V. Grebens, Ivan Efremov’s Theory of Soviet Science Fiction, Vantage Press, New York, 1978, cc. 108, 110.

[4]. UFOs in Space: Anatomy of a Phenomen, Ballantine Books, N. Y., 1977 (първо издание от Henry Regnery Company, 1965), номерата на страниците в скобите съответстват на посоченото издание.

[5]. Ruppelt, Report on Unidentified Filling Objects, Ace Books, New York, 1956, cc. 80, 83.

[6]. Hynek, The UFO Experience: A Scientific Inquiery, Balantine Books, New York, 1977, pp. 215, 219.

[7]. „НЛО, что это такое?“, Смена, 7 апр. 1967. Вж. също неговата статия „Неопознаннью летающие обьекты в Советской жизни, февр. 1968; Ostrander and Schroeder, Psychic Discoveries Behind the Iron Curtain, pp. 94-103.

[8]. Philip J. Klass, UFOs Explained, Random House, New York, 1974, p. 360. Вж. също: Зигел Φ. „Ο возможном обмене информацией с внеземными цивилизациями“ – доклад, изнесен пред Всесюзния инженерен институт в Москва 13 март 1967 год. – Psychic Discoveries, p. 96.

Изображения – авторът, иеромонах Серафим (Роуз) (1934-1982) и негови книги.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4uF

Следва