Иларион епископ Макариополски и митрополит Търновски (памет и забрава) – продължение и край*

Вера Бонева

В периода на държавния социализъм темата за църквата и за българските архиереи беше поставена на втори план, а в някои отношения и целенасочено неглижирана, поради възве­дения в официална политика характер на атеистичната пропа­ганда. По тази причина фигурата на Иларион Макариополски задълго остава в сянката на доминираното от светска реторика говорене и писане по въпроса за църковните борби като мирна (и в известен смисъл второстепенна) форма на развитието на националния ни въпрос през Възраждането.

По това време роля за опазване спомена за забележител­ната личност има православната църква. Например в сборни­ка, издаден от Светия Синод през 1971 година по случай вековния юбилей на Българската екзархия, епископ д-р Николай Макариополски публикува пространна статия за Иларион. В нея той разглежда не само стореното от именития възрожденец, но и откроява черти от нравствения облик на владиката. Особено важно е обобщението на епископ Николай по отношение пер­соналните качества на духовника: „Във връзка с характеристи­ката на Иларион, като най-лични [негови] качества трябва да изтъкнем голямата му честност, доблест, всеотдайната любов и доверието, което той е имал към своя народ. В най-критич­ни моменти на църковнонародната борба Иларион се е опи­рал върху любовта и волята на народа… Целта, която Илари­он неотклонно е следвал е независима българска църква при запазване духовното и териториално единство на българския народ[22].“ Цитираната характеристика, както и оценките на други автори в юбилейния сборник, за пореден път поставят търновския митрополит на заслуженото му в историята мяс­то – безспорен духовен водач на успешната църковнонародна борба на нацията, разгърнала се в максимална широта из етни­ческата ни територия през последните три десетилетия преди освобождението от османска власт.

Макариополски епископ д-р Николай (1908-1981)

Леко промененият обществено-политически контекст в началото на 70-те години на XX-ти век отваря вратите за по-балансирани интерпретации на църковното движение и на от­делните църковните дейци извън тесните среди на професио­налните богослови. Разчупването на твърдия комунистически канон с възможности за малко по-широки анализи на история­та, осъществено по волята на управляващите, води до връщане интереса към митрополит Иларион Търновски. По това време се появяват и два значителни научнопопулярни текста, върна­ли фокуса на академичния разказ и публичния наратив върху могъщата фигура на еленчанина. Книгата на Станьо Сираков „Иларион Макариополски[23]“ е написана привидно в парадиг­мата на така наречената „марксистко-ленинска методология“. Цитирани са престижни комунистически автори, откроени са връзките на възрожденеца с радикалните дейци, посочено е неговото упование в Русия, подчертана е принадлежността му към „про­гресивната класа“. Като цяло обаче разказът е идеологически неутрален и успешно разкрива основните етапи в биографията и дейността на своя герой. Отвъд очевидната близост с очерка на Михаил Арнаудов от 1925 година в случая трябва да признаем, че книгата на Станьо Сираков е сериозен опит да бъде върнат Иларион в групата на водещите възрожденци; група, към която той несъмнено принадлежи, но преди появата на биографията от 1973 година е поставян на втори или трети план от официозната социалистическа историопис.

Станьо Сираков (+ 2015 г.)

По-смело отвъд някои норми на официалния исторически наратив се разгръща популярната книга на Тончо Жечев „Бъл­гарският Великден“. Посветен изцяло на църковната борба, най-известният труд на литературния критик и историк чертае убедително водещите сюжетни линии и основните действащи лица на могъщото и масово национално движение, обединено около целите и инициативите на антипатриаршеската борба. Задала модел за нови интерпретации на основни възрожденски процеси, емблематичната творба възвръща обаянието на Ила­рион, припомняйки не само неговите реални приноси за ус­пешния завършек на борбата, но и магнетичното му личностно присъствие. „Едва ли има по-крива, по-невярна представа за Иларион като чернокапец, като скучен и благоразумен човек! – настоява Тончо Жечев. – За акцията на Великден трябвало горещо и честно сърце, каквото имаше Васил Левски, и ботевско вдъхновение. Те са герои на разните етапи в българската история. Ботев и Левски идват на разораната от Бозвелията, Иларион, Славейков и плеяда други почва, при изкристализи­ралата ясно национална идея, която искаше само буйните им глави, горещата им кръв, за да стане чудото на въплътяването и осъществяването ѝ. Иларион и неговите другари са все от по­колението на Ботьо Петков, на бащите, тяхната житейска, ис­торическа, политическа съдба е свързана тъкмо с бавния, тру­ден, мъчителен период на изкристализирането на тази идея, за която синовете вече можеха да сложат главите си. Иларион Макариополски, героят на българския Великден, беше отделен във великия и невидим отбор на историята такъв, какъвто ѝ е бил необходим[24].“ Не ще и съмнение, че „Българският Велик­ден“ на Тончо Жечев не само постави църковнонародната бор­ба на равна нога с другите водещи процеси на Възраждането. Тази увлекателна и вълнуваща книга до голяма степен възкре­си присъщите на предсоциалистическия исторически наратив преценки за Иларион, считан с основание за ключов общобъл­гарски лидер през последните две десетилетия на трудния си житейски и професионален път.

Има още

Иларион епископ Макариополски и митрополит Търновски (памет и забрава)*

Вера Бонева

 „Такъв нам подобаваше пастир “ – с тази оценка българи­те в Търновска епархия посрещат през септември 1872 година новоопределения им митрополит Иларион[1] – бивш епископ Макариополски, основен двигател на църковната борба от 40-те до 70-те години на XIX-ти век, духовен лидер и архиерей с дълбока привързаност към народа си и към устоите на православието. Роденият и израснал в град Елена духовник напълно оправдава очакванията на своите нови епархиоти и обични сънародници. Буквално до края на дните си Иларион Макариополски[2] (1812-1875) служи отговорно и всеотдайно на каузата за устрояване на Екзархията и за създаване на добър църковен ред в най-голямата българска епархия. Съхранените документи и споме­ни свидетелстват безспорно, че митрополит Иларион полага преки грижи за светското и църковно образование в диоцеза на Търновската митрополия, освещава редица неосветени в периода на антипатриаршеското движение храмове, въвежда ред във финансите на епархията, наставлява учители и други светски лидери, ръкополага духовници, напътства и окуражава епархиотите си.

Иларион, бивш епископ Макариополски и митрополит Търновски (1812-1875)

Умилителни, но и поучителни са сцените на посрещане­то на архиерея в различни селища на епархията. Поради ши­роката отразеност в историческата литература на въпросната събитийност, свързана с Търново и близките населени места[3], ще си позволя да представя малко по-подробно посещението на митрополита в друг град на епархията – Железник (Стара Загора) в началото на юни 1873 година. „И тъй, посрещането на дяда Илариона беше от най-бляскавите – свидетелства местен до­писник. – Народът, който след 15-годишна борба се сдобива с народен архипастир, проливаше радостни сълзи като гледаше любимия си старец, в лицето на когото вижда върнати с царска милост черковни права, грабнати от зломислени фанариоти. В пребиваването си [в Стара Загора] Негово Преосвещенство служи в[ъв] всичките черкви, посети училищата и читалище­то, сказа слова пълни с наслаждение и утешение от християн­ска проповед, каквито неговите предшественици упорито са ни отказвали… Народът от всичките съсловия направи обик­новените посещения на дяда владика, оплака му се чрез едно прошение за слабий вървеж на обществените работи… За да ся възстанови редът, дядо владика определи четирима свеще­ници, г-н Сава Хаджи Тодоров за рухани [ръководител], а на еснафлиите каза да си изберат още четирима миряни, които да съставят една черковна община[4]“. След събранието, по ду­мите на дописника[5], разпоредбите на владиката са изпълнени и българите в големия град се заемат да управляват общест­вените си дела „със съгласие, единомислие и любов“. Отвъд естествената приповдигнатост на цитираното свидетелство, безпристрастният анализ показва, че мъдрото и авторитетно лидерство на обичния владика е фактор не само за укрепва­не на националното самочувствие на българите в Търновска епархия, но и предпоставка за по-добър вървеж на самоуправленските им инициативи в областта на църковното устрой­ство, училищното дело, читалищата, женските и ученическите дружества, както и всички останали грижи за местните общ­ности, предоставени от мюсюлманското правителство на ре­лигиозните структури на подвластните му християни.

За съжаление, успешните архиерейски начинания на мит­рополит Иларион Търновски са пресечени от безвременната му смърт. При една от обиколките из епархията в началото на 1875 година той се простудява и се разболява фатално. Без да се е излекувал напълно, на 11 май същата година отпътува за Цариград за да участва в заседание на Светия Синод на Българската екзархия. В столицата уязвеното от трудния скиталчески живот здраве на архиерея рухва и той умира на 4 юни 1875 година в дома си[6].

Има още

СЛОВО ЗА СВ. ПАТРИАРХ ЕВТИМИЙ*

Възлюбени в Господа, братя и сестри!

Дивен е Бог в Своите светии!

Достойно е да почитаме паметта на Божиите угодници, да не отми наваме безразлично и нашите родни светии, а с усърдие да ги възпя ваме и по-често да си припомняме за техните подвизи, та с това да раз палваме в сърцата си ревност към богоугоден живот.

Св. Патриарх Евтимий без съмнение е най-ярката църковнообществена личност в нашата родна история за XIV век. Неговият житиеписец ни е оставил достатъчно факти, които свидетелстват за славата на св. Евти мий като църковник, общественик и книжо вник, а също и като благодатен съзерцател и обладател на чудодейната молитва още приживе. Обширното похвално слово за св. Патриарх Евтимий от неговия ученик и родственик Киевският митрополит Григорий Цамблак днес е главният извор за опознаване личността и дейността на последния наш патриарх от Втората българска държава. По косвени данни можем да приемем, че светителят е роден в началото на 30-те години нa XIV век, в столицата Търново и произхожда от знатния болярски род Цамблаковци. Твърде млад Евтимий се присъединява към монашеското братство на  Кефаларския манастир (сега Килифарски манастир), където преподобни Теодосий Търновски, както описва авторът на похвалното слово, с „млякото на благочестието и наставленията си” го превръща в „мъж съвършен”. Повече от 10 години Евтимий живее под наставничеството на св. Теодосий, време през което съзрява духовно и усвоява практиката на исихазма пряко от своя учител. Бидейки един от най-добрите ученици на преподобния Теодосий, Евтимий поема отговорни длъжности в манастира и с право житиеписецът му го смята за пряк приемник на своя учител. Важен момент в духовната опитност на младия Евтимий е видението, в което пред него  се открива като огнен стълб горящият в богосъзерцателна молитва Теодосий.

През 1336 година св. Теодосий заминава за Константинопол и взема заедно със себе си Евтимий. Там завършва земният път на св.Теодосий, а за Евтимий започват години на странстване. След като не намира смисъл да се завръща в Кефаларската пустиня той остава в Цариград в знаменития Студийски манастир „всред любомъдри мъже, занимаващи се с духовно усъвършенстване”, както посочва житиеписецът. Когато по-късно митрополит Григорий посещава Студийската обител чува най-добри отзиви за своя учител и пише: ”За неговите мъки и  за телесните му подвизи свидетелстват монасите, които живеят в Студийската обител…”. Високата духовност на Евтимий предизвиква почитта на благочестивите люде към него. Виждайки опасността от тази разслабваща и възгордяваща народна почит той напуска столицата и се отправя за лаврата на св. Атанасий на Атон. Ясна е духовната връзка на Евтимий с тази света обител. Тук през първата половина на века се подвизават великите светилници на исихазма – св. Григорий Синаит, учител на св. Теодосий Търновски, св. Григорий Палама. Бог допуска на това място ново изпитание за младия подвижник. Наклеветен пред императора Йоан V Палеолог, Евтимий е заточен на остров Лемнос. Освободен няколко месеца по-късно, той се установява в Зографския манастир, а през 1371 г. завършва седемгодишното му странстване. Завърнал се в родината си той избира за място на своя подвиг една пещера  недалеч от Търново. Край пещерата издига храм в чест на Св. Троица, а около него се събират бързо „рояк ученици”, според израза на Цамблак. Нововъзникналият манастир „Св. Троица” бързо се формира като духовно и книжовно средище. Към богатия запас от знания придобити от стареца Теодосий, Евтимий вече е прибавил и опита от неколкогодишния си престой във Византия. Сега той се заема с велико и отговорно книжовно дело – поправка на богослужебните книги съобразно с гръцките първоизвори както и създава своята езиково-правописна реформа. Направени са много преводи и преписи на книги. Завършва тези свои трудове и Божият промисъл го призовава към най-високо и отговорно служение, в най-тежкото време за българския народ. През 1375 г. умира патриарх Йоаникий и за негов приемник е избран Евтимий. Турците в това време настъпват, постепенно завземат Балканския полуостров и  столицата на България е застрашена. Само човек с такова величие на духа каквото е имал Евтимий е било възможно да приеме в такъв труден момент първосветителското служение. Той живеел с думите на са. апостол Павел: ”Живеем ли, или умираме – Господни сме”. Живи били в съзнанието му и пророческите думи на неговия старец – преподобни Теодосий, че през време на неговото патриаршество България ще падне под агарянско иго и че самият той ще се сподоби с апостолски окови и гонение. Евтимий виждал изпълнението на тези слова и това още повече усилвало архипастирската му ревност. В най-съвършена степен подражава на Христа Спасителя: „добрият пастир полага душата си за овците…”(Иоан 10:11). Незабравима и покъртителна картина се запечатва в съзнанието на всеки, който чете за падането на Търново под напора на османските орди. Сега буквално добрият пастир полага душата си за овците – Патриархът се изправя с цялата си доблест и пастирско себеотречение пред гордия завоевател и моли пощада за мирното население. Каква богоозареност е струяла от Евтимий, за да внуши почит дори у врага и да получи обещание за помилване. Изпълнение на това обещание обаче не последвало. Патриархът като единствен бранител на Търново смело изобличил лукавството на завоевателя, за което е осъден на смърт чрез посичане. Не такъв обаче е бил Божият промисъл. Става чудо. В момента на убийственото замахване ръцете на палача се вцепеняват и мечът пада на земята. Следва ново тежко изпитание. В 1394 г. патриарх Евтимий е изпратен на заточение. Митрополит Григорий Цамблак описва трогателно раздялата на архипастиря с паството: „Той излизаше заедно с народа като втори Иеремия, при което самите камъни на града плачеха със сълзи!”. Всеки искал да се доближи до великия заточеник: едни целували ръцете му, други нозете му, трети – полите му; късали тревата под стъпките му за благословение, или отдалеч измолвали неговия прощален благослов. „На кого ни оставяш, добрий пастирю?” Той просълзен отговорил: „На Света Троица ви оставям – и сега, и навеки!”. За мястото на заточението и смъртта на св. Евтимий, житиеписецът ни оставя оскъдни сведения.

Всеотдайната грижа на Евтимий за паството не отминава без внимание различните еретически посегателства; изправя се и срещу упадъчните нрави в обществения живот; голямо значение отдавал на здравината на семейството; бащински се грижил за бедни, страдащи и онеправдани. При това себераздаване съкровището на неговата богопросветена душа не оскъдява, но още повече се обогатява, защото Евтимий остава същият любител на богосъзерцателната молитва, какъвто е бил преди, подвизавайки се в пустинята. Очарователната личност на Евтимий привлича към себе си всички. Щастливи се смятали онези гости на столицата, които имали възможност да общуват с него.

Като патриарх, Евтимий развива обширна книжовна дейност: превежда литургии, пише жития, похвални слова, а много от трудовете му вероятно все още не са открити.

Да възкликнем с думите на св. апостол Павел: ”такъв Първосвещеник ни и трябваше…” Да  прибягваме винаги към този извор на жива вода от нашата родна история, защото както възпяваме в празничния тропар, сега той като предстои пред престола на горния Иерусалим се моли на седящия на  него Христос Бог наш за тези които почитат неговата честнà памет.

________________________

*Проповед, произнесена от Негово Високопреподобие архим. Серафим, игумен на Роженския манастир, на празничната вечерня, отслужена на 19 януари 2011 г. в академичния параклис на Богословския факултет при Софийския университет, по повод 20 януари – Деня на св. Патриарх Евтимий Търновски