Обезценява ли християнството тукашния свят и живот – продължение 5*

(Опит за разрешаване на антиномията: религиозен трансцендентизъм – етически иманентизъм)

Иван Г. Панчовски

б) Смирение

Смирението се сочи от видни представители на етиката като основа на всички добродетели и като предпоставка на нравственото съвършенство. Всеки стремеж към добродетелност и към нравствено съвършенство предполага силно чувство за собствената си недостатъчност и собственото си несъвършенство[138]. Поради това смирението насочва към ново развитие. С това вече е отбелязана същността на смирението. Смиреният в противоположност на горделивия постоянно носи силно емоционално оцветено съзнание за своето нравствено нищожество и несъвършенство, изпълнен е със страхопочитание и благоговение пред възвишеното, благородното, идеалното, държи душата си отворена за възхищаване от него и приема с безкрайна благодарност всички идващи от него въздействия. От това е ясно, че в смирението са налични религиозни моменти, че в него се долавя далечният отблясък от сиянието на свeтостта и че то естествено и непринудено насочва човешката душа към единствено достойния за него обект – свeтия Бог.

Сам Николай Хартман в своята феноменологическа характеристика на смирението не можел да не засвидетелства наличните в него религиозни моменти, да не посочи неговата насоченост към Бога. „Смирението – пише той – измерва собственото си битие със съвършенството, както то го разбира като Божество, като нравствен идеал или като възвишен образец. Недостижимостта поражда чувство за дистанция, което подтиска и същевременно възвишава; първото като чувство за собственото нищожество, последното като чувство за непосредната поставеност в отношение към превъзхождащото величие[139].” В тази характеристика ясно е изразен същественият момент в смирението – преживяването на съвършеното, идеалното, възвишеното като божествено.

По-задълбоченото вглеждане в тази характеристика ще открие следните религиозни моменти в смирението:

1. съвършенството, нравственият идеал, възвишеният образец не се преживяват като заключени в иманентната етична сфера, нито като идеални ценности от някаква аксиологична област, висяща във въздуха между небето и земята, а като основани в трансцендентната действителност, като реално божествено битие, като Бог,

2. чувството за дистанция, породено от недостижимостта на съвършенството, е религиозно явление и може да намери задоволително обяснение и пълна обосновка само въз основа на преживяването на Бога като всесъвършена и всесвята личност от една страна и на човека като тварно битие и грешно същество от друга страна и

3. подтискащото и възвишаващото въздействие на чувството за дистанция пред съвършенството не е нищо друго освен форма на съществените моменти в преживяването на нуминозното: mysterium tremendum и mysterium fascinosum.

Поради тази си скрита религиозна същност и косвена устременост към Божественото, към Свeтото смирението се проявява в най-чиста форма и се разкрива в пълнота в християнската религия: тук то намира адекватния обект на своя стремеж – всесъвършения, всесвят, вседаряващ, всемилващ и вселюбящ Бог – Творец, Вседържител, Промислител, Спасител и Осветител. Ето защо то се сочи от Свещеното Писане като облекло на Божиите избраници[140] и се счита от светите отци като път към Бога и към съвършенството и основа на светостта.

в) Страхопочитание

Страхопочитанието принадлежи към основните нравствени ценности: то според Цицерон е основата на всички добродетели (fandamentum omnium virtutum[141]). Единствено чрез страхопочитание според Гьоте човек може да стане човек в пълния смисъл на думата[142]. Дори  у “висшия” човек на Фридрих Ницше не трябва да липсва страхопочитание пред истински великото[143]. Карлейл пък оценява страхопочитанието като “корона на моралното човечество и скъпоценно като самородно злато[144]”.

Томас Карлейл (1795-1881)

Страхопочитанието се поражда в душата на човека, когато той се изправи пред нещо възвишено и величествено, чиято тайнственост, ценностна дълбочина и духовно превъзходство той чувства, ала не може да ги отгатне, разбере и постигне[145]. Пред погледа на изпълнения със страхопочитание се откриват чудни, тайнствени неща, съкровени дълбочини, безмерно превъзходство, които го откъсват от повърхността на ограниченото и видимото и го устремяват към глъбината на безкрайното и невидимото. Обектът на страхопочитанието поразява човека и поражда у него своеобразна смесица от чувства на страх, трепет и боязън и на учудване, възхищение, благоговение и любов. Поради тази структура на страхопочитанието в него винаги е наличен религиозен момент и религиозна тенденция: то дава израз на религиозното отношение на човека към света, към ближните и към себе си, които в тяхната битийна дълбочина и ценностна възвишеност са основани в тайнственото битие и в непостижимата светост на Бога.

Има още

Обезценява ли християнството тукашния свят и живот – продължение 4*

(Опит за разрешаване на антиномията: религиозен трансцендентизъм – етически иманентизъм)

Иван Г. Панчовски

6. Религиозна основаност и насоченост на нравствеността

За да стане напълно очевидна несъстоятелността на антитезата от първата антиномия между религия и етика на Николай Хартман, ще е необходимо да не се ограничаваме само с едно повече или по-малко гносеологическо и методологическо разглеждане на предмета и границите на етиката като научна дисциплина и оттук да правим извод за отношението ѝ към религията относно нейната основна практическа насока, а да се обърнем към самата етична действителност в нейната непосредност и да се опитаме да установим дали тя дава основание да се мисли, че между нея и религиозната действителност съществува безусловно противоречие. Разбира се, тези наши занимания не ще носят вече тясно научно-етическото изследване, доколкото не са повлияни от едни или други предубеждения и не ни представят етичната действителност в подправен вид, ще бъдат вземани под съображение, като ще бъдат разширявани и задълбочавани чрез етическо-философско и етическо-богословско осветление.

Несъмнено, нравственото може да бъде разглеждано само в себе си и за себе си, без да бъде поставяно в отношение към религиозното, защото човек чрез своето нравствено съзнание е в състояние да почувства и осъзнава нравствени ценности, да схваща присъщия им момент на задължение и да се стреми да ги осъществява по чисто нравствени мотиви и с чисто нравствени сили, без да прибягва за това до религиозни мотиви и до особената Божия благодат. Не може да се отрече, че има чисто морални натури, които не са само морално “коректни”, дори “безупречни”, но същевременно притежават будна съвест, изострено съзнание за отговорност и завидна доброта, без при това да са почувствали нужда от религия и да са развили у себе си съзнателна религиозност. Такова разглеждане на самостоятелността на нравствената сфера обаче никога не може да достигне до вътрешното ядро на нравственото. Също така изолирането на нравственото постъпване от религиозната функция не може да го доведе до разцвет, да го активизира и да го вгради в творческа хармония с останалите душевни функции. Самото обстоятелство, че философската обосновка на нравственото и развитието на нравственото съзнание досега психологически и исторически са били тясно свързани с религиозната сфера и с религиозното съзнание, свидетелства, че нравственото в своята дълбочина е вкоренено в божествената действителност и че нравственото съзнание може да се осъществи в пълнота само чрез всмукване на живителни сокове от религиозното съзнание. Онтологичните основи на нравствените ценности, претенцията на нравствените норми за безусловна валидност, всепроникващата възвишеност и пленителност на нравствените мотиви и неосъществимостта на нравствените копнежи през пространствено и временно ограничения човешки живот – всичко това свидетелства, че нравствеността всецяло и всестранно е потопена в религиозната сфера, откъдето единствено може да бъде не само задоволително обяснена, но и осъществена.

Херман Коен (1842-1918)

Има още

Обезценява ли християнството тукашния свят и живот – продължение 2*

(Опит за разрешаване на антиномията: религиозен трансцендентизъм – етически иманентизъм)

Иван Г. Панчовски

4. Християнският възглед за вечния живот и за отношението на последния към земния

След като установихме, че между тукашния и отвъдния свят, между иманентната и трансцендентната действителност няма основна противоречивост за християнското съзнание, следва да се спрем върху християнската вяра в задгробния живот и да изследваме да не би тя да се намира в антиномично отношение към земния живот, към неговите нравствени ценности и да отклонява човека от неговите практически нравствени задачи. Според Николай Хартман религията изисквала пожертвувание на този призрачен живот с неговите измамни ценности в полза на отвъдния действителен живот с неговите истински ценности. Това схващане на Николай Хартман за религиозната вяра в отвъдния живот и за нейното отношение към земния живот и неговите нравствени ценности е съвсем невярно и почива на непознаване същината на религията, респективно на християнството.

Фьодор Михайлович Достоевски (1821-1881)

Вярата в задгробния живот не обезценява земния живот, не го изпразва от неговото съдържание и не подтиква вярващия към бягство от света, не отслабва нравствената му воля и енергия и не го прави празен мечтател по отвъдното. Тъкмо обратното, тя като никоя друга сила издига ценността на земния живот и импулсира нравствената борба на земята, защото според нея вечното състояние на човека зад гроба се определя почти изключително от нравственото съдържание и нравствената стойност на земния живот. Вярата в задгробния живот на първо място се явява огромен стимул за запазване на живота и човек никога не намира в нея “подтик за самоубийство[89]”. Но да се живее, само за да се живее, заради самия живот – ето какво е непоносимо за човека, осъзнал своето особено положение в света, своето човешко достойнство и предназначение. За него важат думите на Шилер от драмата му “Die Braut von Messina”: “Животът не е най-висшето благо от благата[90]”. Животът е достоен за живеене, само ако е смислен, ако е поставен в служба на висша идея. “Без висша идея – пише Фьодор Михайлович Достоевски – не може да съществува нито човекът, нито науката. А висшата идея на земята е само една – идеята за безсмъртието на човешката душа, понеже всички останали “висши” идеи на живота, с които човек може да бъде жив, произтичат само от нея едната[91]”. За да бъде истински жив и да живее истински живот, човек трябва да вярва в живота, във вечния и пълноценен живот на личността. Щом сянката на смъртта като преход в небитие падне върху живота, той започва да губи своята привлекателност и се превръща в отвратителна и кошмарна действителност, която е непоносима за разсъждаващия човек. Видният руски литературен критик Висарион Белински казва: “Нито вярата, нито знанието, нито животът, нито талантът, нито геният са безсмъртни! Безсмъртна е само смъртта: нейният колосален и победоносен образ гордо се издига на престола от човешки кости и се смее над надеждите, стремежите”. Това убеждение убило у Белински всяко желание за живот и всяка вяра в смисъла на живота. “Аз – казва той – не разбирам за какво е всичко това и защо: нали всички ще умрем и изгнием, – защо да любиш, да вярваш, да се надяваш, да страдаш, да се стремиш, да се страхуваш? Умират хората, умират народите, – ще умре и нашата планета, Шекспир и Гогол ще бъдат нищо…” Мисълта за смъртта като край на всяко съществуване и на всяко нравствено усъвършенстване превърнала живота за него в мъртва пустиня, в безрадостно царство на страдания и смърт. “Смъртта! – възкликва той – ето истинският Бог на света[92]”.

Висарион Григориевич Белински (1811-1848)

В противоположност на това вярата в безсмъртието на човешката душа и във вечния живот зад гроба води към вяра в смисъла на живота, към пълноценно съществуване и превъзмогва смъртта – този враг на всеки живот и на всяка ценност. Тя предпазва от самоубийство, защото животът не е дар случаен, дар напразен, който можем да приемем или да отхвърлим, а е дар Божий, който трябва смирено и със страхопочитание да приемем, като се стараем да го заслужим и да го изпълним с пълноценно религиозно-нравствено съдържание, с дела на братолюбие и миролюбие, на истина и правда.

Има още

Обезценява ли християнството тукашния свят и живот – продължение 1*

(Опит за разрешаване на антиномията: религиозен трансцендентизъм – етически иманентизъм)

Иван Г. Панчовски

3. Християнският възглед за света и за културната работа

Излизайки от християнството, както следва да правим, когато говорим за религията въобще, защото то не е една от религиите, стояща наред с другите, а е религия на религиите и в него се осъществяват упованията на всички религии[27], ние установяваме, че то със своя възглед за тукашния и отвъдния свят не дава никакво основание да оправдаем заетата от Николай Хартман позиция в тезата на неговата първа антиномия, а именно, че религията е акосмична, че обезценява този свят и живот, че отвръща погледа на човека от тукашното и го насочва изключително към отвъдното като единствено самоценно и достойно за нашите желания, стремежи, копнежи, усилия и борби. Но нека се спрем конкретно върху възгледа на християнството, за този свят с неговите ценности, за отношението му към отвъдното и за следващата оттук нравствена позиция на християнина.

Тукашната действителност, взета в нейната целокупност като неорганично и органично царство, като животински и човешки свят, като материална и духовна култура, според християнската религия не е противоположна на отвъдното, тоест на Бога и на духовния свят, за да бъде отричана и презирана от християнина като зло битие. Тъкмо обратното, тази действителност в цялата ѝ съвкупност, във всичките ѝ битийни пластове е прекрасно Божие творение, създадено от единия премъдър и всеблаг Бог, ръководен в Своята творческа дейност единствено от най-чиста и безкористна любов. “Ти – казва на Бога премъдрият Соломон – обичаш всичко съществуващо и не се гнусиш от нищо, което си сътворил, понеже не щеше да създадеш нещо, ако би го мразил”[28]. Този свят според християнството нито е сатанинска, дяволска действителност, защото не е творение на Ариман или на някой зъл дух, който се намира в непримирима противоположност и във вечна борба с добрия Бог, нито е произлязъл от съществуваща от вечност безкачествена и безформена материя чрез посредническата роля на някакъв добър или зъл демиург (Филон, Маркион) или на божествен Логос или nou`V (стотици), нито е отражение на вечния свят на идеите в небитието (Платон), а е Божие творение, което според Божията преценка е “твърде добро”. Според Свeщеното Писание “у Господ са основите на земята и Той върху тях утвърди вселената[29]”. Бог – пише Псалмопевецът – “сътвори небето и земята, морето и всичко, що е в тях[30]”. Бог – казал св. апостол Павел в атинския ареопаг – “сътвори света и всичко, що е в него”; Той е “Господ на небето и земята[31]”. В разказа за сътворяването на земята Битиеписателят казва за създаденото през всеки творчески ден: “И видя Бог, че това е добро”. Такъв бил резултатът не само от всеки отделен творчески акт в очите на Бога, но и от цялото творение. Разказът за сътворяването се завършва със следната знаменателна заключителна преценка: “И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро[32]”.

Създаденият свят е добър, той е добробитиен, защото е сътворен от премъдър и всеблаг, всемогъщ и вселюбящ Бог. Според премъдрия Соломон “Господ с премъдрост основа земята, с разум утвърди небесата[33]”. Премъдростта е била “художница” при сътворяването на света[34]. Бог – според пророк Иеремия – “сътвори земята със силата Си, утвърди вселената с мъдростта Си и с разума Си разпростре небесата[35]”. Светът вътрешно е проникнат от светлина, която излиза от Бога, и сиянието на Бога почива върху него. В света всичко е наредено с “мярка, брой и тегло[36]”. Божието дело е “слава и красота[37]”. Ветхозаветният мъдрец свидетелства: Бог е направил всичко да бъде хубаво в своето време[38], всичко видимо е прекрасно[39] и “всички дела на Господа са твърде благотворни[40]”. Св. апостол Павел казва: “Всяко творение Божие е добро и нищо не е за отхвърляне[41]”. Най-възторжен израз на тази идея е дал премъдрият Иисус, син Сирахов, който казва: Бог нищо не е сътворил несъвършено… “Всички дела на Господа са прекрасни, и Той дарува всички потребно в своето време; и не може да се каже: “това е по-лошо от онова”, защото всичко в свое време ще бъде признато за добро. И тъй от все сърце и с уста възпявайте и благославяйте името Господне”[42]. Ето защо “небесата проповядват славата на Бога и за делата на ръцете Му възвестява твърдта”[43]. Пророк Давид, познавайки добре прекрасното Божие творение, за което свидетелстват неговите възторжени псалми, е имал пълно право да възкликне: “Всичко си направил премъдро”[44]. Другояче не може да се очаква да бъде, защото всесъвършеният, премъдър и всеблаг Бог може да твори само добри неща. Още Платон с богоозарена проникновеност беше прозрял, че от добрия Бог могат да бъдат създавани само добри неща, както свидетелства за това блажени Августин[45].

Премъдро създаденият и устроен свят е даден на човека за опознаване, овладяване и използване. В него нищо не е дребно и незначително, маловажно и не заслужаващо внимание и изследване. Всичко е Божие премъдро творение и изисква от човека да признава неговото битие, неговата законосъобразност и целесъобразност и неговото място в иерархията на ценностите. Веднага след сътворяването на първата човешка двойка Бог им поръчал: “Пълнете земята и обладайте я и господарувайте над морските риби (и над зверовете), и над всякакви животни, които пълзят по земята[46]”. Бог според думите на премъдрия Иисус, син Сирахов, сътворил хората по Свой образ, облякъл ги в сила, дал им власт над всичко, което е на земята, и вложил във всяка плът страх към тях, за да владеят над зверове и птици[47]. Следователно от гледище на християнската религия не само тукашната действителност не е зло битие, но и работата за нейното опознаване, овладяване и използване не е зло дело. То е благословено от Бога призвание и дълг на човека. Светът е определен за поле на творческото проявяване и осъществяване на човека. Макар и природната действителност, взета само по себе си, без отношение към човека, да е нравствено безразлична сфера, в светлината на нейното предназначение да служи като необходима естествена основа за появяване и процъфтяване на човешкия живот и за осъществяване на човека като духовнонравствена личност тя, придобива висше нравствено значение. Особеното положение и творческото призвание на човека в космоса пък изискват от него да познава законите на тукашния свят, за да може да твори иманентни – материални и културни – блага и ценности. Така че религията не само високо цени материалната действителност, но и задължава към творческа работа, към културна дейност в нея.

Ясно е, че този възглед за произхода, същината и предназначението на тукашната действителност не позволява тя да бъде поставяна в битийна и ценностна противоположност към отвъдната действителност. Дуализмът на някои езически религии и философски течения е чужд на християнската религия. В нея тукашно и отвъдно, иманентно и трансцендентно, земя и небе, творение и Творец, човек и Бог, земен и задгробен живот са свързани и не могат да бъдат разкъсвани и противопоставяни едни на други. Последната основа и цел на всичко съществуващо е единият Бог: От Него и чрез Него е всичко, към Него всичко е устремено[48] и чрез Него всичко може да намери своето осъществяване, “за да бъде Бог всичко у всички[49]”.

Има още

Обезценява ли християнството тукашния свят и живот*

(Опит за разрешаване на антиномията: религиозен трансцендентизъм – етически иманентизъм)

Иван Г. Панчовски

Религията по самата си същина насочва човека от тукашната, пространствено и временно ограничена действителност към отвъдния, божествения свят, който по безусловното си битие и абсолютната си ценност далеч превъзхожда всичко тукашно, земно, човешко и поради това се явява върховна цел на религиозния човек, предмет на неговите съкровени копнежи, стремежи и надежди. Християнската религия прави вярващия гражданин и на небесния, божествения свят: неговата πολιτευµα[1] е небето. Християнинът счита всичко, което пречи на устрема му към божествения свят, за смет и се отрича от него, за да придобие Христос[2] и да стане гражданин на новия, горния Иерусалим[3]. През всички дни на живота си християнинът тича към целта – “към наградата на горното от Бога призвание в Христос Иисус[4]”. Ето защо в живота на християнина се забелязва някаква откъснатост от тукашната действителност в свобода от прекомерните грижи за лично земно благополучие: смисълът на християнския живот се състои в устрема към отвъдния свят и в грижата за придобиване на вечно блаженство.

Тази същност и основна тенденция на религията въобще и по-специално на християнската религия служила и продължава да служи като повод да се твърди от някои мислители, че религията застъпва краен трансцендентизъм, тоест, че тя обезценява тукашния свят и живот и цени само отвъдния свят и живот. На този религиозен трансцендентизъм бива противопоставян крайният иманентизъм, който е не само теоретически, но и практически, респективно етически. Според иманентизма съществува само тукашната сетивно възприемана и опитно познаваема действителност и следователно ценна е само работата за запазване и подобряване на земния живот.

Устремеността на религиозния човек към отвъдното – главно чрез вярата в задгробния живот, неправилно изтълкувана като краен религиозен трансцендентизъм и противопоставена на всеки иманентизъм, – често била използвана и продължава да бъде използвана за критика на религията и по-специално за отричане на нравствената ценност на религията. И действително, някои религии имали напълно отрицателно отношение към тукашната действителност, към земния живот и към всяка работа и грижа за него и създавали у своите поддръжници крайни песимистически и аскетически възгледи и начини на постъпване. Такива тенденции са се пораждали и развивали и на християнска почва и са създавали повече или по-малко песимистическо или безразлично отношение към земния живот и към нравствената, социалната и културната работа. Отвъдният свят и живот били считани за напълно превъзхождащи тукашния свят и живот: последният бил лишаван от всяко ценно съдържание и бил считан просто за “долина на плача[5]”. В резултат на това мнозина насочвали своя поглед едностранчиво към отвъдния свят и бъдещия живот и пренебрегвали своите задължения и задачи в този свят и живот[6].  Дори още в апостолския век се зародил краен религиозен трансцендентизъм, който подбуждал към празно мечтателство и безделие[7].  Това накарало св. апостол Павел да пише: “Молим ви, братя,… да си гледате работата и със собствените си ръце да работите… Който не иска да се труди, не бива и да яде[8]”. През всички епохи от историята на християнския свят могат да се посочат ту по-силни, ту по-слаби прояви на краен религиозен трансцендентизъм, особено в аскетическите и мистическите среди, което създало и продължава да създава впечатлението, като че ли самата същина на религията, респективно на християнството, е изключително трансцендентна и следователно води към отричане на всичко иманентно, включително и нравствеността. Като илюстрация на това достатъчно е да припомним думите на католишката светица Катерина Сиенска: “Светът е противоположен на Бога и Бог – на света; между тях няма нищо общо”. Поради това според нея “истинските Божии служители, виждайки, че светът няма нищо общо с Христа, всячески се стремят да се преизпълнят с отвращение и ненавист към света[9]”.

Йохан Волфганг фон Гьоте (1749-1832)

Все повече засилващият се теоретически и практически иманентизъм от епохата на възраждането насам, който не иска да признае никаква отвъдна действителност и сила като необходими за научното обясняване на света и за осъществяване задачите и идеалите на човека в тукашния живот, съвсем естествено се противопоставя на религията поради застъпваното и играещо съществена роля в нея отвъд световно начало. Гьоте е дал художествен израз на отричането на отвъдния свят и живот и на прекланянето само пред ценностите на тукашния свят и живот в образите на Прометей и Фауст. В своята “зрялост” Прометей изповядва:

Не желая вече да обръщам плах поглед

към слънцето, като че ли зад него

да имаше ухо – да чуе мойте жалби,

да имаше сърце, подобно мойто –

да смили угнетените.

Неговият нравствен дълг не му повелява да мрази живота и да бяга в пустини. Той се обръща към Зевс със следните заключителни думи:

Аз твърдо тук стоя и творя

човеци, по свой образ,

род по сърце и дух

мен подобен:

да страда, да плаче, да ликува

и да те презира –

както аз…[10]

Фауст дори пред лицето на неволята и смъртта изповядва своята любов към земята и своето отвращение към всякакво мечтателство по отвъдното. Според него

Към отвъдното погледът ни е пресечен:

глупец е, който нататък гледа с премрежени очи[11].

На тази почва се идва или до пълно отричане и отхвърляне на религията като илюзионизъм и фикционизъм или до поставянето ѝ в противоречие с науката и нравствеността. В областта на автономната, тоест независимата от религията етика иманентизмът взема различни позиции към религията. Общо за всички тях обаче е противопоставянето нравственото на религиозното. Каквото и да е конкретното съдържание на това противопоставяне, то все пак винаги води в края на краищата към обезценяване на религията.

Има още

КАРЛ ЯСПЕРС – ВЯРА, ПОЗНАНИЕ, ОТКРОВЕНИЕ*

Антоний Хубанчев

Философската вяра е вярата на човека в него вата възможност. В нея диша неговата свобо да… Само свободата има отношение към тра нсцендентността.

К. Ясперс

У В О Д

Си­ла­та на на­у­ка­та пре­об­ра­зя­ва по уди­ви­те­лен на­чин дейс­т­вител­ност­та, в ко­я­то жи­ве­ем. Днес оба­че въп­ро­сът се пос­та­вя на дру­га ос­но­ва. Не е ли та­зи из­к­лю­чи­тел­на си­ла, чрез ко­я­то ка­то че ли на­у­ки­те ов­ла­дя­ват нашия свят, го­ля­ма­та опас­ност за чо­ве­чес­т­во­то? Ще мо­же ли ду­хов­но-нрав­с­т­вени­ят прог­рес да вър­ви в крак с из­к­лю­чи­тел­но­то тем­по на тех­но­ло­гич­ни­те инова­ции? Или ви­со­ки­те тех­но­ло­гии ще ни над­рас­т­нат в ус­ло­ви­я­та на ек­зис­тенци­ал­на кри­за и де­вал­ва­ция на уни­вер­сал­ни­те и неп­ре­ход­ни цен­нос­ти ?

До­къ­де мо­же да стиг­не си­ла­та на мо­дер­ни­те тех­но­ло­гии, е опи­са­но спо­луч­ливо в ре­ди­ца съв­ре­мен­ни от­ри­ца­тел­ни уто­пии. За вре­ме­то, ко­га­то те са би­ли съз­да­де­ни, те са би­ли въз­п­ри­е­ма­ни фак­ти­чес­ки ка­то въз­мож­на бъ­де­ща ре­а­лизация на дейс­т­ви­тел­ност­та на зло­то уто­пии. Но са­мо ня­кол­ко го­ди­ни след това се е от­к­ри­ва­ло, че дейс­т­ви­тел­но на­у­ки­те мо­гат да бъ­дат твър­де ско­ро тази де­ху­ма­ни­зи­ра­на дейс­т­ви­тел­ност, опи­са­на в те­зи уто­пии. За­що имен­но сега в то­зи та­ка тех­нок­ра­ти­чен свят се раз­съж­да­ва сис­те­ма­тич­но и все по-настой­чи­во за гра­ни­ци­те на чо­веш­ко­то би­тие?

Карл Ясперс (1883-1969)

Чо­ве­кът е в опас­ност. По-ско­ро не­го­ва­та ис­тин­с­ка чо­веч­ност. Ви­со­ко раз­вити­те мо­дер­ни на­у­ки не мо­гат да от­го­во­рят на въп­ро­си­те, свър­за­ни със съ­ществу­ва­не­то на чо­ве­ка. Са­ми­те на­у­ки да­ват да се раз­бе­ре, че ни­ко­га ня­ма да се стиг­не до ня­ка­къв пре­дел, а об­рат­но – ще се от­к­ри­ват все по-но­ви об­лас­ти на из­с­лед­ва­не. За­то­ва днес от­но­во мно­го из­с­ле­до­ва­те­ли тър­сят опо­ра от­въд ек­зак­т­но­то ем­пи­рич­но-ек­с­пе­ри­мен­тал­но на­уч­но зна­ние. Тък­мо и за то­ва – по­ра­ди съ­щес­т­ву­ва­щия ек­зис­тен­ци­а­лен ва­ку­ум, по­нас­то­я­щем има та­къв голям при­ток към раз­лич­ни ре­ли­гии, ха­риз­ма­тич­ни дви­же­ния и сек­ти.

Те­ма­та “вя­ра и зна­ние” за всич­ки вре­ме­на е цен­т­рал­на за фи­ло­со­фи­я­та и богос­ло­ви­е­то. Мо­же би точ­но днес, във вре­ме в ко­е­то се смя­та, че е на­ли­це спад на су­е­ве­ри­е­то, а уве­ре­ност­та в мо­гъ­щес­т­во­то на на­у­ка­та има аб­со­лют­но предим­с­т­во, въп­ро­сът за от­но­ше­ни­е­то меж­ду вя­ра и зна­ния е осо­бе­но ак­ту­а­лен. Прас­та­ро­то пи­та­не на чо­ве­ка за сми­съ­ла на жи­во­та не мо­же да бъ­де от­ми­нато пок­рай въп­ро­са за ре­ли­гия, вя­ра и зна­ние. Ако се раз­г­ле­да вся­ка ек­зак­т­на на­у­ка ста­ва по­нят­но, че тя на­ис­ти­на да­ва от­го­во­ри на твър­де де­тай­ли­ра­ни въп­ро­си и че има ва­лид­ност са­мо за ед­на оп­ре­де­ле­на об­ласт. Ще бъ­де го­ля­ма греш­ка оба­че, ако се очак­ва на­у­ка­та да да­де ця­лос­т­но ре­ше­ние на всич­ки проб­ле­ми. Пър­ва­та стъп­ка, ко­я­то тряб­ва да бъ­де нап­ра­ве­на от на­у­ки­те, е ос­вобож­да­ва­не­то им от пре­тен­ци­и­те, че са един­с­т­ве­ни­ят при­те­жа­тел и но­си­тел на ис­ти­на­та.

Въп­ро­сът за про­из­хо­да на чо­ве­ка, за сми­съ­ла и гра­ни­ци­те на на­у­ка­та е из­ходна точ­ка и за ре­ли­ги­оз­но-фи­ло­соф­с­ки­те раз­мис­ли на Карл Яс­перс. Как­во е зна­ние, и до­къ­де се прос­ти­рат гра­ни­ци­те на на­уч­но­то поз­на­ние. Има ли не­що, кое­то е от­въд тех­ния проб­ле­мен об­х­ват ? Как­во е вя­ра и ре­ли­гия? С те­зи въп­роси мис­ли­те­лят се за­ни­ма­ва под­роб­но и най-ве­че в про­из­ве­де­ни­я­та “Фи­ло­софска вя­ра” и “Фи­ло­соф­с­ка вя­ра с ог­лед на От­к­ро­ве­ни­е­то”. И в дру­ги­те си произве­де­ния оба­че К. Яс­перс се връ­ща ви­на­ги към та­зи проб­ле­ма­ти­ка. Из­с­лед­ване­то на две­те по­ня­тия “зна­ние” и “вя­ра”във фи­ло­со­фи­я­та на К. Яс­перс и опреде­ля­не­то на ха­рак­тер­ни­те им приз­на­ци и раз­ли­чия по съ­щес­т­во раз­к­ри­ва реди­ца ори­ги­нал­ни пос­та­нов­ки.

На въп­ро­са в със­то­я­ние ли е на­уч­но­то поз­на­ние  да да­де от­го­вор как­во е човек, се ус­та­но­вя­ва, че то­ва “зна­ние” е свър­за­но с оп­ре­де­ле­ни гра­ни­ци и че тряб­ва да има не­що, ко­е­то да над­х­вър­ля та­зи пре­дел­ност. Сми­съ­лът на на­у­ки­те се на­ми­ра от­въд гра­ни­ци­те, оп­ре­де­ле­ни от са­ми­те тях.

Фи­ло­со­фи­я­та на К. Яс­перс, в ней­ни­те зна­чи­тел­ни ас­пекти, е опит да се изяс­ни по­ня­ти­е­то “фи­ло­соф­с­ка вя­ра”, при ко­е­то въз­ник­ва и въп­ро­сът за вя­ра­та, схва­ща­на в ней­ния все­об­х­ва­тен сми­съл. Зна­чи­тел­ни­ят принос на К. Яс­перс се раз­к­ри­ва и във въ­ве­де­но­то от не­го по­ня­тие за “ко­му­никаци­я­та” и за ди­а­ло­гич­ния ха­рак­тер на зна­ни­е­то.За­ра­ди то­ва и тер­ми­нът „кому­ни­ка­ция“ по-на­та­тък в тек­с­та се пре­веж­да ка­то „съ-об­ще­ние“, за­що­то смисъ­лът, кой­то се вла­га в не­го про­из­ти­ча от ек­зис­тен­ци­ал­на­та връз­ка, съ­общава­ща ис­ти­на­та и зна­ни­е­то и съз­да­ва­ща дъл­бо­ко ин­тим­но и лич­нос­т­но об­щение и сми­съл на чо­веш­ко­то съ­щес­т­ву­ва­не.Та­ка „ко­му­ни­ка­ци­я­та“(съ-об­ще­ни­ето) на К. Яс­перс е цен­т­рал­на ка­те­го­рия в не­го­ва­та фи­ло­со­фия със зна­че­ние за гно­се­о­ло­ги­я­та, ети­ка­та, ак­си­о­ло­ги­я­та и от­тук за ця­лос­т­ния ми­рог­лед на чове­ка. „Ко­му­ни­ка­ци­я­та“(съ-об­ще­ни­е­то) има пря­ко от­но­ше­ние към вя­ра­та и знани­е­то и е ек­зис­тен­ци­ал­но свър­за­на с тях. Та­ка вза­и­мов­ръз­ка­та и вза­и­мо­отноше­ни­я­та меж­ду “зна­ние” и “вя­ра”, как­то и въп­ро­сът за при­над­леж­ност­та им към ре­ли­ги­я­та, са цен­т­рал­ни във фи­ло­соф­с­ка­та сис­те­ма на К. Яс­перс.


І. ГРАНИЦИТЕ НА ЧОВЕШКОТО ПОЗНАНИЕ

1.ГЕНЕЗИСЪТ НА ЧОВЕКА

Из­ход­на точ­ка за Карл Яс­перс са въп­ро­си­те “Как сме се по­я­ви­ли на то­зи свят? От­къ­де про­из­хож­да­ме? Как­во сме всъщ­ност?” /ФВО, 25/.То­ва са ос­новни проб­ле­ми за чо­ве­чес­т­во­то през всич­ки вре­ме­на. По та­зи проб­ле­ма­ти­ка същес­т­ву­ва ко­ло­сал­на по обем ли­те­ра­ту­ра. За­до­во­ли­те­лен от­го­вор до днес няма и ве­ро­ят­но ни­ко­га ня­ма да бъ­де на­ме­рен. Въп­ре­ки то­ва  ви­на­ги и  нас­той­чи­во про­дъл­жа­ват да се за­да­ват пи­та­нията  в та­зи на­со­ка. Те за­ся­гат глъ­бин­на­та същ­ност на чо­веш­ко­то би­тие.

За К. Яс­перс то­зи въп­рос съ­що е из­ход­на кон­цеп­ту­ал­на по­зи­ция. Ед­ва при обекти­ви­ра­не­то на чо­веш­кия про­из­ход се от­к­ро­я­ва оба­че глед­на­та точ­ка, при коя­то фак­ти­чес­ки за­поч­ва са­мо­то пи­та­не за същ­ност­та на чо­ве­ка.При та­зи поста­нов­ка във фи­ло­со­фи­я­та на ек­зис­тен­ци­а­лиз­ма из­ця­ло се из­к­люч­ва вся­ко въз­мож­но обяс­не­ние и из­с­лед­ва­не на чо­ве­ка един­с­т­ве­но ка­то обект в ес­тестве­ния по­ря­дък на дру­ги­те обек­ти от при­род­на­та или об­щес­т­ве­на­та сре­да. Обек­ти­ви­ра­ни­ят под­ход към про­из­хо­да на чо­ве­ка ,единствено като природна даденост– от раз­ви­ти­е­то на де­те­то и ис­то­ри­я­та на све­та – не да­ва от­го­вор на въп­ро­са, как­во е в дейс­т­ви­тел­ност чо­век. За­що?

а) Би­о­со­ци­ал­но­то на­ча­ло

Ако се наб­лю­да­ва раз­ви­ти­е­то на но­во­ро­де­но­то де­те, на­пъл­но естес­т­ве­но е да се ус­та­но­ви за­ви­си­мост­та на на­чи­на на не­го­вия рас­теж и форми­ра­не от со­ци­о­кул­тур­на­та сре­да. “Би­о­ло­ги­чни­те и пси­хо­ло­ги­чес­ки­ наб­лю­де­ния се на­тък­ват на да­де­нос­ти, за чи­е­то из­с­лед­ва­не е не­об­хо­дим скок и в са­ма­та ре­ал­ност” /ФВО, 25/.

Чо­век не жи­вее сам, а в об­щес­т­во за­ед­но с дру­ги хо­ра. Там, къ­де­то сре­ща­ме чове­ка в ко­му­ни­ка­ция, в съ-об­ще­ние ка­то лич­ност, ка­то “аз”, са­мо­то наб­лю­де­ние ка­то на­уч­но-из­с­ле­до­ва­тел­с­ка дей­ност се пре­къс­ва. В ек­зис­тен­ци­ал­на­та ситу­а­ция се бо­ра­ви с ис­ти­ни от друг по­ря­дък и от дру­га гра­да­ция на би­ти­е­то. “Ко­му­ни­ка­ци­я­та е не­що по­ве­че от наб­лю­де­ние” /ФВО, 25/. В би­о­ло­ги­я­та, ис­то­рията и кос­мо­ло­ги­я­та чо­ве­кът си ос­та­ва ви­на­ги са­мо един пред­мет,една емпирична даденост. То­ва, ко­е­то чо­ве­кът е ка­то сък­ро­вен­на същ­ност, ка­то съ­щес­т­ву­ва­не “Existenz”, ка­то не­пов­то­ри­ма лич­ност, не мо­же да се из­с­лед­ва по на­у­чен път. Чис­то обек­ти­вис­т­с­ки­ят сци­ен­ти­чен под­ход към чо­ве­ка са­мо ка­то обект или обик­но­ве­на вещ в све­та, не е оно­ва, кое­то е чо­ве­кът по сво­я­та ис­тин­с­ка и ця­лос­т­на същ­ност, ре­а­ли­зи­ращ се­бе си ка­то ин­ди­ви­ду­ал­но би­тие в сво­бо­да

“Хо­дът на чо­веш­ко­то раз­ви­тие на жи­во­та от на­ча­ло­то до края е свър­зан би­о­ло­ги­чес­ки и пси­хо­ло­ги­чес­ки…В та­зи връз­ка се осъ­щес­т­вя­ва обаче не­що, ко­е­то ид­ва от дру­го на­ча­ло и ко­е­то не се включ­ва в пос­ле­до­ва­тел­ността на би­о­ло­гич­ния ци­къл. Фор­ма­та на зна­ни­е­то за са­ми­те нас ка­то за ня­кой “друг”, кой­то ние наб­лю­да­ва­ме, не дос­ти­га до то­ва, ко­е­то сме всъщ­ност ние са­ми­те.” /ФВО, 26/. Сле­до­ва­тел­но, във въз­рас­то­во­то раз­ви­тие на ин­ди­ви­да, разглеж­дан и из­с­лед­ван ка­то обект с ме­то­ди­те на ем­пи­рич­но-ек­с­пе­ри­мен­тал­ната ва­ли­ди­за­ция ня­ма да се на­ме­ри от­го­вор на пос­та­ве­ния въп­рос.

б) Ис­то­ри­чес­ки про­цес и чо­веш­ка сво­бо­да

Ис­то­ри­я­та е опит за обяс­не­ние на ми­на­ло­то. Тя из­с­лед­ва от­минали чо­веш­ки ци­ви­ли­за­ции, тех­ни­те тво­ре­ния, пре­ход­ност, из­ди­га­не и от­ми­нава­не в заб­ве­ние. И кол­ко­то по-на­зад се оти­ва във вре­ме­то, тол­ко­ва по-не­пълни ста­ват поз­на­ни­я­та, за­що­то ма­те­ри­а­лът, с кой­то се раз­по­ла­га, ста­ва все  по-оскъден.

“Ко­га­то все по-ус­пеш­но се виж­дат от­дел­ни при­чин­ни от­но­ше­ния и смис­ло­ви връз­ки в ис­то­ри­чес­ко­то из­с­лед­ва­не, все пак не се наб­лю­да­ва ис­то­ри­чес­кият про­цес в ця­лост: ни­то пър­во­на­чал­но­то въз­ник­ва­не, ни­то ня­коя дру­га от стъп­ки­те на съ­зи­да­ни­е­то, ни­то ед­на не­об­хо­ди­мост, об­х­ва­ща­ща цeлост­та.” /ФВО, 26/. Ако ис­то­ри­я­та би би­ла ця­лос­тен ис­то­ри­чес­ки про­цес, кой­то про­ти­ча по напъл­но точ­но оп­ре­де­ле­на де­тер­ми­на­ция и пред­ва­ри­тел­но за­да­де­на прог­ра­ма, то то­га­ва чо­ве­чес­т­во­то би мог­ло да из­чис­ли и точ­но да прог­но­зи­ра сво­е­то бъ­де­ще. То­га­ва чо­ве­ци­те не би­ха мог­ли да вли­я­ят по съ­щес­т­во на то­зи про­цес – сво­бод­но да го про­ме­нят, фор­ми­рат или оп­ре­де­лят. Те би­ха мог­ли мак­симал­но да го ус­ко­рят или за­ба­вят, но то­ва е съв­сем друг род дви­же­ние. За об­ществе­но­то раз­ви­тие ня­ма точ­но да­де­на ре­цеп­та. В не­го дейс­т­ва чо­ве­кът със сво­бо­да­та на своя из­бор. Точ­но та­зи на­ме­са на чо­ве­ка в хо­да на ис­то­ри­я­та, с го­ля­мо­то пре­об­ра­зу­ва­що съ­зи­да­ние на об­щес­т­ве­ния прог­рес, се ос­но­ва­ва вър­ху чо­веш­ка­та сво­бо­да. Твор­чес­ки­ят стре­меж е из­раз имен­но на та­зи сво­бода.Те­зи съ­зи­да­тел­ни стре­ме­жи „не се тво­рят от ис­то­ри­я­та, а про­из­ти­чат от са­ма­та сво­бо­да и ста­ват от своя стра­на фак­то­ри на ис­то­ри­я­та.” /ФВО, 26/.

Ако же­ла­ем да схва­нем ис­то­ри­я­та ка­то ця­лост, ка­то поз­на­ва­щи су­бек­ти, трябва да сто­им из­вън или над та­зи ця­лост, ко­е­то ес­тес­т­ве­но е не­въз­мож­но. Ние се на­ми­ра­ме ви­на­ги не­пос­ред­с­т­ве­но в са­ма­та тъ­кан на ис­то­ри­чес­ко­то по­вес­т­ву­ва­не и пре­жи­вя­ва­не.. “Об­щи­те пос­та­нов­ки за исто­ри­я­та са в най-доб­рия слу­чай схе­ми на иде­я­та за ця­лост. Но и та­зи идея за це­лост­та ни­ко­га не е ис­ти­на­та за са­ма­та ис­то­рия.” /ФВО, 27/. Ця­лос­т­но­то зна­ние, по­чер­пе­но от ис­то­ри­я­та, мо­же да оз­на­ча­ва срив в про­це­са на ху­ма­ни­за­цията на об­щес­т­во­то. То пра­ви въз­мож­но то­та­ли­тар­но­то пла­ни­ра­не с не­го­во­то робу­ва­не на иде­о­ло­ги­и­те. Чо­ве­кът би бил за чо­ве­ка ма­те­ри­ал, про­ме­нян во­лунта­рис­тич­но по фор­ма и пре­об­ра­зу­ван за соб­с­т­ве­ни це­ли под въз­дейс­т­ви­ето на иде­о­ло­ги­чес­ки­те прог­ра­ми.Та­ка при ре­а­ли­за­ци­я­та на чо­ве­ка би бил загубен на­пъл­но прин­ци­път на сво­бо­да­та. Ра­ци­о­на­ли­зи­ра­ни­те схе­ми на ис­то­ричес­ко­то раз­ви­тие ог­раб­ват не­го­ва­та сво­бо­да и твор­чес­ка неп­рид­ви­мост.

в) Он­то­ло­ги­чен ас­пект

“Наб­лю­де­ни­е­то по­каз­ва, че чо­ве­ци­те, за­ед­но с жи­ви­те съ­щества на Зе­мя­та тряб­ва да са про­из­лез­ли от при­род­ни­те да­де­нос­ти на све­та. Произ­хо­дът на са­мия свят оба­че е не­по­ня­тен.” /ФВО, 27/. Про­из­хо­дът на све­та ка­то ця­ло е без­п­ре­дел­на­та ос­но­ва, към ко­я­то е на­со­чен поз­на­ва­тел­ни­ят тър­сеж. Как­то при про­уч­ва­не на най-да­леч­ни­те прос­т­ран­с­т­ва в кос­мо­са, та­ка и при изслед­ва­не на наб­лю­да­ва­ни под мик­рос­коп струк­ту­ри на мо­зъч­на­та ма­те­рия чо­век се на­тък­ва на ед­на и съ­ща тай­на. Въп­ре­ки ця­лос­т­но­то на­уч­но обяс­нение и в два­та слу­чая ос­та­ва оп­ре­де­лен не­и­зяс­нен сек­тор. “Из­с­лед­ва­не­то навли­за в без­к­рай­ност­та на ма­те­ри­я­та – как­то на без­к­рай­на­та ма­те­рия от атоми, та­ка и на мал­ка­та струк­ту­ри­ра­на ма­те­рия на мо­зъ­ка. То оба­че ни­ко­га не дос­ти­га до оп­ре­де­ле­на гра­ни­ца, а съ­що та­ка по те­зи пъ­ти­ща и до сър­це­ви­на­та.” /ФВО, 28/. Мал­ка­та ма­те­рия на мо­зъ­ка поз­на­ва при­род­на­та дейс­т­ви­тел­ност, от кой­то про­из­ли­за са­ми­ят той и към чи­я­то да­де­ност при­над­ле­жи в ма­те­ри­ал­ния ци­къл от про­це­си. Та­ка оба­че въп­ро­сът за про­из­хо­да на чо­ве­ка не е ре­шен и не е от­к­рит сми­съ­лът на све­та ка­то ця­ло.

Сле­до­ва­тел­но, все­ки път се сблъс­к­ва­ме с грани­ци, при ко­и­то из­с­лед­ва­не­то за­губ­ва пред­ме­та, кой­то смя­та, че има – самия чо­век. Не е въз­мож­но да се раз­бе­ре от обек­ти­ви­ра­не­то на един про­из­ход, как­во сме ние са­ми­те. Как­во сме ние, кои сме, къ­де се на­ми­ра­ме в све­та? То­ва не мо­жем да уз­на­ем от ек­с­пе­ри­мен­тал­но-ем­пи­рич­но­то наб­лю­де­ние и из­с­лед­ване. “Нап­ре­дъ­кът на поз­на­ни­е­то уве­ли­ча­ва не зна­ни­е­то по ос­нов­ни­те въп­ро­си, но со­чи по то­зи на­чин към гра­ни­ци, ко­и­то имат сми­съл от друг про­из­ход, разли­чен от то­зи на зна­ни­е­то.” /ФВО, 47/.

2. НАУКИТЕ И ТЕХНИТЕ ГРАНИЦИ

На­уч­но­то зна­ние през два­де­се­ти век е в из­к­лю­чи­те­лен въз­ход. Спо­ред К. Яс­перс е не­об­хо­ди­ма точ­на кла­си­фи­ка­ция на на­у­ки­те: ка­къв е тех­ният при­нос, къ­де са ви­ди­ми­те им гра­ни­ци и нак­рая – от как­во ес­тес­т­во са тези гра­ни­ци.

“Це­лост­та на све­та в прос­т­ран­с­т­во­то и съ­би­ти­я­та на ис­то­ри­я­та във вре­мето – две­те не­ща сле­ти в ед­но, то­ва е ре­ал­ност­та, в ко­я­то се на­ми­ра­ме. Те са цялост, в ко­я­то ние за­е­ма­ме мяс­то­то си. Те са без­к­рай­на­та пъл­но­та на нас­то­ящето, на се­ти­ва­та ни, на мис­ле­не­то ни, на фи­зи­чес­ко­то ни осъз­на­ва­не. Те се нари­чат има­нен­т­ност в про­ти­во­по­лож­ност на тран­с­цен­ден­т­ност­та.” /ФВО, 260/.

Съ­дър­жа­ни­е­то на на­у­ки­те е ре­ал­ност­та на све­та. По то­зи на­чин те спа­дат към об­х­ва­та на има­нен­т­ност­та. Ре­ал­ност за на­у­ки­те е и об­с­то­я­тел­с­т­во­то, че те опи­рат до гра­ни­ци, при ко­и­то ме­тодите им ве­че не са дос­та­тъч­ни. Раз­к­ри­ва се не­що, ко­е­то из­ли­за из­вън гра­ни­ците на има­нен­т­ност­та и се указ­ва на тран­с­цен­ден­т­ност­та. За­да­ча­та е то­зи фун­да­мен­та­лен факт да се раз­ра­бо­ти и обос­но­ве под­роб­но.

а) Мо­дер­но­то ес­тес­т­воз­на­ние и глъ­бин­на­та същ­ност на все­ле­на­та.

“Мо­дер­но­то ес­тес­т­воз­на­ние изис­к­ва чис­та ре­а­ли­за­ция. То пос­ти­га зна­ние чрез съ­от­вет­ния ме­тод, чрез съ­от­вет­ни­те пред­пос­тав­ки. То из­ди­га пре­тенции за де­тер­ми­ни­ра­ща об­що­ва­лид­ност. То съ­дър­жа опи­та, че об­що­ва­лид­но­то в на­у­чен сми­съл се след­ва с наб­лю­де­ние и ми­съл фак­ти­чес­ки от всич­ки хо­ра, като за­ед­но с то­ва то се раз­би­ра и приз­на­ва от тях и по един и съ­щи на­чин.” /ФВО, 261/

Пред­пос­тав­ки­те на ес­тес­т­ве­ни­те на­у­ки, как­то и тех­ни­ят пред­мет, са от чисто обек­тив­но ес­тес­т­во. Те ра­бо­тят с опит и раз­съ­дък и са дос­тъп­ни и въз­можни за про­вер­ка от все­ки чо­век. Опит­но­то зна­ние се до­би­ва и про­ве­ря­ва чрез ек­с­пе­ри­мент. Ста­ва въп­рос за спо­соб­ност­та за раз­би­ра­не, об­щоз­на­чи­ма за вся­ка ед­на лич­ност, при се­тив­на­та въз­мож­ност за въз­п­ри­е­ма­не. “Вся­ко не­що, ко­е­то (ка­то ем­пи­рич­но яв­ле­ние, б. м.) се по­каз­ва ня­ко­му, е убе­ди­тел­но за не­го, за­що­то той го виж­да ка­то все­ки друг.” /ФВО, 156/.

Обек­ти­те на ес­тес­т­ве­ни­те на­у­ки са ре­ал­нос­ти, се­тив­но-въз­п­ри­е­ма­ни от всеки. Пъ­тят на ес­тес­т­ве­ни­те на­у­ки е ме­то­до­ло­гич­но­то мис­ле­не. То­ва ид­ва от раз­съ­дъ­ка, кой­то ана­ли­зи­ра ра­ци­о­нал­но да­де­нос­ти­те, сто­я­щи пред не­го. “Разсъ­дъ­кът оп­ре­де­ля, фик­си­ра, ог­ра­ни­ча­ва и по то­зи на­чин изяс­ня­ва.” /ФВО, 128/. Всич­ко, ко­е­то се сре­ща в све­та ка­то ре­ал­ност, мо­же да се брои и из­мер­ва. “То­ва, ко­е­то е в прос­т­ран­с­т­во­то и във вре­ме­то, мо­же да се из­мер­ва и из­чис­ля­ва.” /ФВО, 261/. Точ­ност­та, ко­я­то е въз­мож­на чрез из­мер­ва­не и из­чис­ле­ние, е ха­рак­терна за точ­ност­та на ма­те­ма­ти­чес­ко­то поз­на­ние на при­ро­да­та. “Точ­но та­зи реалност се схва­ща чрез ма­те­ма­ти­чес­ки кон­с­т­рук­ции.” /ФВО, 261/. Там, къ­де­то се пости­га ма­те­ма­тич­ност на ре­ал­ност­та, тя да­ва при­ну­ди­тел­ни и ре­зул­тат­ни позна­ния с обек­тив­на об­щоз­на­чи­ма ва­лид­ност. “Мо­дер­на­та на­у­ка се кон­с­т­руира вър­ху са­ма­та се­бе си и то най-оче­вид­но ка­то ма­те­ма­ти­чес­ко ес­тес­т­воз­нание.” /ФВО, 96/.

То­зи на­чин на поз­на­ние ра­бо­ти с ма­те­ма­ти­чес­ки про­ек­ции и тях­но­то пот­вържда­ва­не или от­х­вър­ля­не за­ви­си от ек­с­пе­ри­мен­та и наб­лю­де­ни­е­то. Ем­пи­рично-ек­с­пе­ри­мен­тал­на­та ва­ли­ди­за­ция на ед­на те­о­рия я пра­ви об­що­за­дъл­жи­телна за всич­ки и то­ва е ес­тес­т­ве­ни­ят ход на вся­ка ед­на ек­зак­т­на на­у­ка.Тя има из­к­лю­чи­тел­но въз­дейс­т­вие, аб­со­лю­ти­зи­ра се ка­то един­с­т­ве­на на­у­ка и става об­ра­зец за всич­ки дру­ги. Точ­ност­та на на­у­ка­та се из­ра­зя­ва и в об­с­то­я­телство­то, че тя про­ник­ва все по-дъл­бо­ко в дейс­т­ви­тел­ност­та, с ней­ни­те глъ­бинни за­ко­но­мер­нос­ти. Тя из­с­лед­ва, ка­то тър­си обяс­не­ни­е­то на при­чин­ност­та в ре­ал­ни­те яв­ле­ния, чрез пос­то­ян­но сме­ня­що се вза­и­мо­дейс­т­вие меж­ду хи­поте­за и те­о­рия с тях­но­то пот­вър­ж­да­ва­не или от­х­вър­ля­не.

Съ­щес­т­ву­ват оба­че слу­чаи, при ко­и­то до­се­га раз­ви­та­та ма­те­ма­ти­чес­ка наука не мо­же да бъ­де при­ло­же­на до край. Та­ка въз­ник­ва въп­ро­сът: мо­же ли ма­темати­ка­та да об­х­ва­не изоб­що ця­ла­та дейс­т­ви­тел­ност? ”Мо­же ли да се ма­те­ма­тизи­ра док­рай це­лост­та на вре­мен­но-прос­т­ран­с­т­ве­но-ма­те­ри­ал­но­то съ­би­тие по прин­цип? Или тя е гра­ни­ца?” /ФВО, 262/. Ал­тер­на­ти­ва­та не е дос­та­тъч­на. От­го­вор на пос­та­ве­ния въп­рос ня­ма. Не тряб­ва да се иг­но­ри­ра и фак­тът, че меж­ду друго­то има об­шир­ни въз­мож­нос­ти за на­уч­но­то поз­на­ние, ко­и­то не се нуж­да­ят от ма­те­ма­ти­ка­та. На­ла­га се съ­що и ос­но­ва­тел­ни­ят въп­рос: Ще мо­же ли ма­те­ма­ти­ка­та ня­ко­га да бъ­де до­тол­ко­ва раз­ви­та, че тя да бъ­де на раз­по­ло­же­ние при все­ки под­хо­дящ слу­чай? Тук очевид­но се дос­ти­га до гра­ни­ца, от­въд ко­я­то са­ма­та на­у­ка не мо­же да да­де от­говор със сво­и­те ме­то­ди. Та­зи гра­ни­ца е на­ли­це и в мо­дер­на­та фи­зи­ка. По-ра­но ато­ми­те бя­ха смя­та­ни за най-еле­мен­тар­ни час­ти­ци на ма­те­ри­ал­на­та структура. Се­га те са след про­то­ни­те и елек­т­ро­ни­те, и ме­зо­ни­те и глю­о­ни­те. Днес изсле­до­ва­те­ли­те пред­по­ла­гат, че не би­ха мог­ли да се доб­ли­жат по бли­зо до една пре­дел­на струк­ту­ра на ма­те­ри­я­та, но че ще бъ­де въз­мож­но от­но­во и от­ново да се от­к­ри­ват но­ви под­с­т­рук­ту­ри в еле­мен­тар­ни­те час­ти­ци. Та­ка за наука­та ни­ко­га ще има пос­лед­ни гра­ни­ци, ни­то сми­съл, кой­то да мо­же да се пос­тигне с ней­ни­те ме­то­ди.

Дес­к­рип­ци­я­та и ин­тер­п­ре­та­ци­я­та на те­зи гра­ни­ци, сле­до­ва­телно, тряб­ва да се из­вър­ши по друг на­чин. Кол­ко­то по­ве­че ес­тес­т­ве­ни­те на­уки нав­ли­зат в глъ­бин­на­та същ­ност на ма­те­ри­ал­на­та Все­ле­на, тол­ко­ва по-не­обоз­ри­мо ста­ва прос­т­ран­с­т­во­то, ко­е­то се от­к­ри­ва пред тях. Не­въз­мож­но е да се пред­ви­ди, да­ли на­уч­но­то поз­на­ние в един мо­мент мо­же би е дос­тиг­на­ло до опре­де­лен пре­дел. На­у­ки­те не мо­гат да оп­ре­де­лят със сво­и­те ме­то­ди ни­то гра­ни­ци­те, ни­то сми­съ­ла на та­зи пре­дел­ност.

“Съ­щес­т­ву­ва фи­ло­соф­с­ко ста­но­ви­ще в уче­ни­е­то на Кант за смисъла на на­у­ка­та. Тя нав­ли­за в без­к­рай­ност­та, но не би­ва да ут­вър­ж­да­ва ни­то край­ни час­ти, ни­то без­к­рай­на де­ли­мост.” /ФВО, 263/. То­ва е фи­ло­соф­с­ко проз­ре­ние, за­що­то то не мо­же ни­то да се до­ка­же, ни­то да се оп­ро­вер­гае с на­уч­ни средства и ар­гу­мен­та­ция. Ес­тес­т­ве­ни­те на­у­ки имат уни­вер­сал­на ва­лид­ност в сво­и­те об­лас­ти. Чрез своя­та оп­ре­де­ле­ност оба­че те са свър­за­ни със сво­и­те гра­ни­ци. Те­зи гра­ни­ци се от­к­ри­ват, но те не мо­гат да бъ­дат до­ка­за­ни от на­у­ка­та. В ес­тес­т­ве­ни­те на­у­ки има сми­съл, кой­то се на­ми­ра из­вън тех­ния об­х­ват. Той гу­би фун­к­ци­о­нал­на­та си зна­чи­мост, ако не е съ­от­не­сен към човеш­ко­то би­тие.

б) Въз­мож­нос­ти­те на ис­то­ри­чес­ка­та на­у­ка

Ис­то­ри­я­та ка­то на­у­ка се за­ни­ма­ва със съ­би­ти­я­та от ми­на­ло­то. Тя опис­ва от­ми­на­ли чо­веш­ки све­то­ве, тех­ни­те тво­ре­ния, тех­ния въз­ход и упадък, тях­на­та пре­ход­ност.Са­ма­та тя не мо­же оба­че да наб­лю­да­ва ис­то­ри­ческите съ­би­тия. Тя е ог­ра­ни­че­на от пре­доп­ре­де­ле­ния ма­те­ри­ал. “Ис­то­ри­чес­ката на­у­ка не дос­ти­га ни­то на­ча­ло­то, ни­то края на ис­то­ри­я­та.” /ФВО, 285/. С то­ва, според К. Яс­перс, е ве­че да­де­но ука­за­ние за гра­ни­ци­те на ис­то­ри­чес­ка­та на­ука. Те­зи гра­ни­ци не мо­гат да бъ­дат ус­та­но­ве­ни точ­но. Ис­то­ри­чес­ка­та на­у­ка е ог­ра­ни­че­на от ма­те­ри­а­ла, кой­то й е пре­дос­та­вен на раз­по­ло­же­ние. Ней­ни­ят ма­те­ри­ал е нас­то­я­ща­та ре­ал­ност от до­ку­мен­ти, сви­де­тел­с­т­ва, пре­да­ния. Там, къ­де­то ги ня­ма, ис­то­ри­чес­ка­та на­у­ка не раз­по­ла­га с не­об­хо­ди­мия и ма­те­риал, на нея й лип­с­ва пред­ме­тът. Ис­то­ри­чес­ка­та на­у­ка е ог­ра­ни­че­на в ми­на­лото. Бъ­де­ще­то още не е ре­ал­ност, не­го ня­ма ма­те­ри­ал.Но и за из­с­лед­ва­не­то на мина­ло­то съ­щес­т­ву­ват гра­ни­ци, с ог­лед на ав­тен­тич­ни­те па­мет­ни­ци и сви­детел­с­т­ва. Кол­ко­то по-на­зад се връ­ща­ме в ис­то­ри­я­та, тол­ко­ва по-ос­къ­ден ста­ва ма­те­ри­а­лът. Пос­та­нов­ки­те на ис­то­ри­чес­ка­та на­у­ка ста­ват по-не­си­гур­ни, по-не­на­уч­ни и се сти­га до оп­ре­де­ле­на гра­ни­ца, къ­де­то въ­об­ще ве­че не са въз­можни ни­как­ви из­во­ди. Из­ход­на­та точ­ка на ис­то­ри­я­та е не­пос­ти­жи­ма. Да се опреде­ли про­из­хо­дът на ис­то­ри­я­та на­уч­но е не­въз­мож­но, съ­що та­ка, как­то и не може да се оп­ре­де­ли и ней­на­та цел.

“Ис­то­ри­чес­ка­та на­у­ка се на­ми­ра сред ис­то­ри­чес­ка­та ре­ал­ност: по-ско­ро в нас­то­я­ще­то – в ед­на точ­ка от хо­да на вре­ме­то, от­к­ри­та към две стра­ни. Тя сама­та е ис­то­рия и за­ед­но с то­ва свой соб­с­т­вен пред­мет.” /ФВО, 285/. При­чи­ни за непъл­но­та­та на ис­то­ри­чес­ка­та на­у­ка са без­к­рай­ност­та на кон­к­рет­на­та ре­алност и пос­то­ян­но­то дви­же­ние на ис­то­ри­я­та нап­ред в без­к­рай­но­то вре­ме. “Исто­ри­я­та все още не е съ­би­ти­е­то и пре­об­ра­зу­ва­не­то на вре­ме­то. . . Нап­ро­тив, исто­ри­я­та е съ­би­ти­е­то в сре­да­та на раз­би­ра­е­ма­та вът­реш­на дейс­т­ви­тел­ност на чо­ве­ка, на не­го­ви­те стре­ме­жи, пла­но­ве, пос­та­вя­не на це­ли, на не­го­ви­те ду­хов­ни твор­би, на не­го­во­то по­ли­ти­чес­ко фор­ми­ра­не и бор­ба, без въз­мож­ност за пов­то­ре­ние.” /ФВО, 285/.

Ис­то­ри­я­та не е иден­тич­на с ис­то­ри­я­та на при­ро­да­та. То­ва, ко­е­то е при­род­но яв­ле­ние, ста­ва ис­то­рия са­мо по­ра­ди об­с­то­я­тел­с­т­во­то, че се на­ми­ра във връзка с ис­то­ри­я­та на чо­ве­ка. Раз­би­ра­не­то е ос­нов­на­та ка­те­го­рия в ин­тер­п­ретира­не­то на ис­то­ри­чес­ко­то, та­ка как­то ка­те­го­ри­я­та “ка­зу­ал­ност” е за обясне­ни­е­то на при­ро­да­та. /ср.ФВО, 285/.

“Раз­би­ра­не­то” е да­де­на спо­соб­ност на лич­ност­та. То е свър­за­но със сис­тема от оцен­ки. Из­с­ле­до­ва­те­лят на ис­то­ри­я­та оба­че не тряб­ва да ос­та­вя собстве­ни­те си мне­ния, да се вле­ят в про­це­са на “раз­би­ра­не­то”. То­ва би лик­ви­дирало същ­ност­та й ка­то обек­тив­на на­у­ка. Ис­то­ри­чес­ко­то съ­би­тие все още не е са­мо­то съ­би­тие. Вся­ка ре­ал­ност на не­що “ис­то­ричес­ки” раз­б­ра­но е по­ве­че от то­ва, ко­е­то мо­же да бъде по­лу­че­но в оп­ре­де­ле­на пос­та­нов­ка на ня­кой ис­то­рик. “Мо­же да се из­с­лед­ва са­мо зна­че­ни­е­то на съ­би­ти­я­та за ед­на опит­но пос­та­ве­на цел.” /ФВО, 186/. Има ве­ро­ят­ност вся­ко ис­то­ри­чес­ко съ­би­тие да се раз­би­ра по ня­какъв на­чин су­бек­тив­но от все­ки чо­век и по вся­ко вре­ме.

“Ис­то­ри­чес­ка­та на­у­ка е свър­за­на с ме­то­ди в тях­на­та оп­ре­де­ле­ност.” /ФВО, 286/. Ней­ни­те поз­на­ния за­ви­сят от мно­го по­мощ­ни на­у­ки (ар­хе­о­ло­гия, фи­ло­ло­гия и дру­ги). “Ис­то­ри­кът би же­лал да ви­ди и по­ка­же, как­во е ста­на­ло в дейс­т­ви­телност. Той би же­лал да раз­к­рие при­чин­ност­та на съ­би­ти­е­то в не­го­ва­та не­обходи­мост. И две­те не­ща са не­дос­ти­жи­ми. В то­ва от­но­ше­ние из­с­лед­ва­не­то навлиза в без­к­рай­ност­та.” /ФВО, 286/.

В ис­то­ри­чес­кия про­цес, спо­ред К. Яс­перс, ня­ма все­об­х­ват­ни  не­об­хо­ди­мос­ти. На­у­ка­та съ­що не е в със­то­я­ние да нап­ра­ви окон­ча­тел­ни прог­но­зи за бъ­де­щето. То­ва пред­по­ла­га то­тал­но зна­ние на ис­то­ри­я­та, ко­е­то на прак­ти­ка е не­пости­жи­мо. “Ис­то­ри­чес­ка­та на­у­ка има мо­тив в стре­ме­жа чрез зна­ние да се постиг­не по-до­бър жи­вот и дейс­т­вие. То­ва, че тя обез­сил­ва то­зи мо­тив в пол­за на чис­то­то зна­ние, е дос­тойн­с­т­во­то на ис­ти­на­та. Тя осъ­щес­т­вя­ва слу­же­ни­е­то си чрез об­с­то­я­тел­с­т­во­то, че са­ма­та тя ос­та­ва чис­та (т.е. без су­бек­тив­ни постанов­ки, б.м.). По то­зи на­чин оба­че тя осъз­на­ва гра­ни­ци­те си.” /ФВО, 287/

в) Ло­ги­ка­та и сис­те­ма­тич­но­то един­с­т­во на не­ща­та

“В све­та не­ща­та се раз­к­ри­ват не са­мо в пос­то­ян­но зад­виж­ва­но без­ре­дие, но съ­що и ка­то поз­на­ва­е­ми. Чо­ве­кът от­к­ри­ва ред във всич­ко, ко­е­то съ­щес­т­ву­ва: в Кос­мо­са, в дър­жа­ва­та и об­щес­т­во­то, в са­мия се­бе си. Та­ка че за не­го то­ва не е ха­ос, а Ло­гос.” /ФВО, 300/. За­да­ча­та на ло­ги­ка­та е, да се ус­та­но­ви този по­ря­дък и да се из­ра­зи в на­уч­ни фор­му­ли­ров­ки, адек­ват­ни на то­зи по­рядък, кой­то на­ми­ра пот­вър­ж­де­ни­е­то си при вся­ко фак­ти­чес­ко зна­ние. За­то­ва поз­на­ни­е­то се прос­ти­ра са­мо до там, до­къ­де­то в све­та е на­ли­це по­ря­дък. Тъй като до­каз­ва­не­то на по­ря­дъ­ка се осъ­щес­т­вя­ва по не­об­хо­ди­мост чрез фак­тичес­ко­то зна­ние, то спо­ред К. Яс­перс поз­на­ни­е­то на има­нен­т­ност­та, на пред­метно­то би­тие е ог­ра­ни­че­но.Сми­съ­лът, кой­то вла­га К. Яс­перс в ка­те­го­ри­я­та иманен­т­ност е на­пъл­но спе­ци­фи­чен и е свър­зан кон­цеп­ту­ал­но един­с­т­ве­но с него­ва­та фи­ло­со­фия на ек­зис­тен­ци­а­лиз­ма. Има­мен­т­но­то е то­ва, ко­е­то се възприе­ма ка­то пред­мет­но про­ти­вос­то­я­що т.е. са­ми­ят свят, но за­ед­но с то­ва то е „аз-ът“ в от­но­ше­ни­е­то му към дейс­т­ви­тел­ност­та на све­та, как­то и в раз­лич­ните плас­то­ве на чо­веш­ко­то би­тие ка­то чис­то ем­пи­рич­но би­тие(Dasein), ка­то съз­на­ние въ­об­ще(Bewusstsein ьberhaupt) и ка­то дух (Geist) По то­зи на­чин на гра­ни­ца­та с има­нен­т­ност­та ни пос­ре­ща тран­с­ценден­т­ност­та.

“В има­нен­т­ност­та (т.е. в ре­ал­ност­та на ма­те­ри­ал­ни­те обек­ти,  на пред­мет­ното би­тие, б.м.), се ус­та­но­вя­ва обек­тив­но чрез из­с­лед­ва­не същ­ност­та на не­ща­та, как­ва е тя, как съ­щес­т­ву­ва и с ка­къв по­ря­дък е свър­за­на.” /ФВО, 302/. “В ло­ги­ката се съз­на­ва са­мо­то мис­ле­не и то­ва, ко­е­то се мис­ли. Мис­ле­не­то поз­на­ва своето дейс­т­вие. В умо­зак­лю­че­ния то оп­ре­де­ля не­ща­та. Ко­га­то то дос­ти­га адекват­ност във фор­ми­те на умо­зак­лю­че­ни­я­та с фор­ми­те на не­ща­та, то на­ри­ча тези фор­ми ка­те­го­рии. Тук се от­ва­ря прос­т­ран­с­т­во, ко­е­то е обект на поз­на­ние в ло­ги­ка­та и уче­ни­е­то за ка­те­го­ри­и­те. То­ва е има­нен­т­ност­та на на­ше­то мис­лене.” /ФВО, 300/.

Ло­ги­ка­та тър­си същ­нос­т­ни­те от­но­ше­ния на не­ща­та, ко­и­то са об­що­ва­лид­ни, защо­то те са, ко­и­то съз­да­ват съ­от­вет­ния по­ря­дък . Та­зи дей­ност е свър­за­на с изис­к­ва­не­то да са на­ли­це ре­зул­та­ти от по­ря­дъ­ка на на­уч­ния де­тер­ми­ни­зъм.Логи­ка­та е опит да се схва­не струк­ту­ра­та на раз­лич­ни­те об­лас­ти на би­ти­е­то чрез по­ня­тия и фор­му­ли­ров­ки. Да се на­ме­рят те чрез оп­ре­де­ле­ни ме­то­ди е не са­мо пред­пос­тав­ка, но за­ед­но с то­ва и съ­дър­жа­ние на ло­ги­ка­та ка­то на­у­ка. “За­що­то пред­пос­тав­ка­та не се мис­ли ка­то не­що прието (т.е. пос­ту­ла­та, б.м.), с ко­е­то се пра­ви опит да бъ­де обяс­не­но при­е­то­то, а сама­та тя се раз­г­леж­да ка­то ис­ти­на.” /ФВО, 302/. То­ва оба­че не мо­же да се до­ка­же по-на­та­тък чрез ло­ги­ка­та ка­то на­у­ка.

Сле­до­ва­тел­но, тук от­но­во е на­ли­це гра­ни­ца. Въп­ре­ки то­ва, в ис­то­ри­чес­ко­то раз­ви­тие на зна­ни­е­то, те­зи пред­пос­тав­ки се въз­п­ри­е­мат за пра­вил­ни. В пряка за­ви­си­мост с то­ва об­с­то­я­тел­с­т­во се раз­ра­бот­ват ло­ги­чес­ки­те кон­с­т­рукции на раз­лич­ни­те он­то­ло­гии.

Съ­щес­т­ву­ва­щи­те не­ща са об­ра­зи на ця­лос­т­но­то зна­ние. Та­ки­ва има мно­го. “Общо­то при те­зи об­ра­зи на ця­лос­т­но­то зна­ние е, че те да­ват сми­съ­ла на би­тието ка­то та­ко­ва, на мо­е­то ем­пи­рич­но би­тие в све­та, на един го­лям все­об­х­ва­тен сми­съл, в кой­то се съ­дър­жа всич­ко сък­ро­ве­но, и в кой­то мо­же да на­ме­ри също път към спа­се­ние.” /ФВО, 301/.

Ис­ти­на­та за раз­лич­ни­те он­то­ло­гии, ко­и­то от­час­ти си про­ти­во­ре­чат, е че те тряб­ва да имат сво­е­то ос­но­ва­ние в опор­на точ­ка, на­ми­ра­ща се из­вън тях. Това оба­че е въз­мож­но са­мо ако сис­те­ма­тич­но­то един­с­т­во на не­ща­та (Sachverhalten) се ос­но­ва­ва вър­ху ед­но един­с­т­ве­но на­ча­ло. То­ва не мо­же ес­тестве­но да се до­ка­же на­уч­но. Ако по­доб­но до­каз­ва­не би би­ло въз­мож­но, то би тряб­ва­ло да има са­мо ед­на един­с­т­ве­на он­то­ло­гия. Та­къв слу­чай ня­ма, за­що­то не мо­же да се на­ме­ри об­ща­та ос­но­ва. От­дел­ни­те он­то­ло­гии не мо­гат да се до­кажат чрез на­у­ка­та ло­ги­ка. Си­ла­та им има друг про­из­ход, но той се на­ми­ра от­въд гра­ни­ци­те на на­у­ка­та.

“Ра­зу­мът ме сре­ща, той дейс­т­ва в са­мия мен, той съ­щес­т­ву­ва, в то­ва ня­ма съм­не­ние.” /ФВО, 304/. Но от ця­ла­та пре­мъд­рост на разу­ма в раз­ви­ти­е­то на при­ро­да­та, в жи­во­то би­тие, в чо­веш­ко­то съ­щес­т­ву­ва­не, не е въз­мож­но да се пра­вят обоб­щи­тел­ни окон­ча­тел­ни из­во­ди. В про­ти­вен случай – спо­ред К. Яс­перс – раз­лич­ни­те он­то­ло­гии не би­ха си про­ти­во­ре­чили ка­то сис­те­ми от идеи, как­то то­ва по­каз­ва дейс­т­ви­тел­ност­та. Фак­тът, че тези он­то­ло­гии имат въп­ре­ки всич­ко то­ва сми­съл, над­ви­ша­ва ло­ги­ка­та ка­то наука. В раз­лич­ни­те он­то­ло­гии нав­ся­къ­де се крие яд­ро от ис­ти­ни. Ис­ти­на­та като сми­съл оба­че е не­що, ко­е­то не мо­же да се схва­не на­уч­но имен­но по то­зи път.

3. КАКВО Е “ЗНАНИЕ”?

На­у­ки­те имат об­що­ва­лид­на ис­тин­ност и зна­чи­мост в сво­и­те облас­ти и гра­ни­ци. То­ва е ес­тес­т­ве­но и ни­кой не от­ри­ча то­зи факт . Зна­ни­е­то обаче, е не­що оп­ре­де­ле­но и по то­зи на­чин ог­ра­ни­че­но. Ня­ма зна­ние в не­го­ва­та аб­со­лют­на или за­вър­ше­на пъл­но­та (плерома). Тук още вед­нъж, обоб­ща­вай­ки, след­ва да се да­де съ­дър­жа­тел­на ха­рак­терис­ти­ка, как­во тряб­ва да се раз­би­ра под “зна­ние”.

“Знае се то­ва, ко­е­то е съ­щес­т­ву­ва­ло за ми­съл­та и има ос­но­ва­ни­е­то си в би­тието, в ко­е­то дейс­т­ви­тел­ност­та оп­ре­де­ля са­ма­та се­бе си в оп­ре­де­ля­е­мо­то и в оп­ре­де­ле­ни­е­то.” /ФВО, 24/.

Под “зна­ние” К. Яс­перс раз­би­ра окон­ча­тел­но­то де­фи­ни­ра­не на съ­щес­т­ву­ващото или изяс­не­но­то и обяс­не­но при­със­т­вие на съ­щес­т­ву­ва­що­то в оп­ре­де­леното от не­го съ-би­тие, т.е. в не­го­во­то оп­ре­де­ле­ние ка­то ог­ра­ни­че­ние. “Зна­нието” има ха­рак­тер на окон­ча­тел­на да­де­ност. До­кол­ко­то то е “зна­ние”, към него не мо­же да се при­ба­вя ни­що по­ве­че. Ако то бъ­де за­ме­не­но от не­що не­поз­нато док­рай, на­ла­га се не­го­во­то до­у­съ­вър­шен­с­т­ва­не и до­пъл­ва­не. “Та­зи окон­чател­ност на зна­ни­е­то се ос­но­ва­ва на об­с­то­я­тел­с­т­во­то, че съ­щес­т­ву­ва­не­то или оп­ре­де­ле­ни­е­то на съ­щес­т­ву­ва­ще­то, чрез ко­е­то то се осъз­на­ва, има ха­рактер на не­що окон­ча­тел­но. Към не­го не мо­же да се при­ба­ви ни­що, за­що­то не е необ­хо­ди­мо ни­как­во до­ба­вя­не. То е та­ко­ва, а не не­що дру­го и в то­ва не­го­во същес­т­ву­ва­не то е оп­ре­де­ле­но и окон­ча­тел­но. В сво­я­та оп­ре­де­ле­ност, то е бе­зуслов­ни­ят край на сво­е­то би­тие. То е окон­ча­тел­но та­ко­ва и ни­що дру­го. Та­ка то при­със­т­ва в зна­ни­е­то и ка­то не­що из­вес­т­но.” /ФВО, 26/. В то­зи ас­пект на оп­ределе­ние на би­ти­е­то, в зна­ни­е­то се съ­дър­жа сво­е­об­ра­зен пох­ват. Са­мо­то знание ста­ва в то­зи пох­ват си­гур­но спря­мо без­д­на­та на нез­най­но­то. /Ср. ФВО, 24/.

В на­уч­но­то схва­ща­не за същ­ност­та и за въз­мож­нос­ти­те на същ­ност­та се съ­държа си­ла. Та­зи ду­хов­на мощ, яс­но се из­ра­зя­ва с тер­ми­ни­те по­ня­тие, ка­те­го­рия и мис­ле­не, вник­ва­щи в би­ти­е­то чрез не­го­во­то пре­дел­но, ло­ги­чес­ко оп­ре­деле­ние. На­у­ка­та да­ва на чо­ве­ка до­кол­ко­то мо­же, за­дъл­жа­ва­що и об­що­ва­лид­но зна­ние ка­то здрав фун­да­мент. На нея мо­же да се раз­чи­та. То­ва зна­ние е мяс­тото на вся­ко има­нен­т­но мис­ле­не. На­у­ка­та се ос­но­ва­ва вър­ху поз­на­ва­но­то от раз­съ­дъ­ка. Раз­съ­дък и на­у­ка вза­им­но си при­над­ле­жат. “ка­то раз­съ­дък ние сме из­п­ра­ве­ни пред не­ща, ко­и­то мо­гат да се обяс­нят и по­лу­ча­ва­ме за­дъл­жи­телно об­що­ва­лид­но поз­на­ние, съ­от­вет­но за оп­ре­де­ле­ни пред­ме­ти.” /ФВО, 27/.

Фор­ма­та на на­у­ки­те на­ми­ра­ме в до­ка­зу­е­ми при­чин­ни връз­ки, ко­и­то се по­лу­чават чрез раз­съ­дъ­ка и се­тив­ност­та при при­ла­га­не на оп­ре­де­ле­ни ме­то­ди. Знани­е­то се от­на­ся към пред­мет­ност­та. Пред­ме­ти­те имат сво­и­те точ­ни гра­ни­ци. Сле­до­ва­тел­но и зна­ни­е­то тряб­ва да е пре­дел­но. Зна­ни­е­то е под­чи­не­но на субект-обек­т­но­то раз­де­ле­ние – аз мо­га да при­те­жа­вам зна­ние. За зна­ни­е­то су­бек­тът – “са­ми­ят аз в не­го­ва­та глъ­бин­на сък­ро­вен­ност ” като не­пов­то­ри­ма лич­ност, не иг­рае ни­как­ва ро­ля. Той ос­та­ва из­вън зна­ни­е­то, ко­е­то е на­пъл­но без­раз­лич­но към не­го. Зна­ни­е­то има сво­и­те гра­ни­ци чрез опре­де­ле­ни­е­то му ка­то пре­дел­но. То не дос­ти­га до раз­би­ра­не за сък­ро­ве­на­та същ­ност на чо­ве­ка – в как­во тя се със­тои и в как­во тя се раз­к­ри­ва.

Фор­ма­та на зна­ни­е­то, с ко­я­то бо­ра­вим в мис­лов­ни опе­ра­ции като за “ня­кой друг”, ка­то пред­мет­ност спря­мо су­бек­та, ко­я­то е обект за наб­люде­ние, не дос­ти­га до то­ва, ко­е­то фак­ти­чес­ки сме ние са­ми­те. /ФВО, 26/. Из­с­лед­вани­я­та ни по­каз­ват на­ис­ти­на мно­го за­бе­ле­жи­тел­ни и уди­ви­тел­ни не­ща за човеш­ко­то би­тие. Но кол­ко­то по-яс­но ста­ва то, тол­ко­ва по­ве­че се осъз­на­ва, че нико­га не мо­же да се пос­тиг­не не­що от чо­ве­ка в ця­лост ка­то пред­мет на из­с­ледва­не. Чо­век е ви­на­ги не­що по­ве­че от то­ва, ко­е­то той знае за се­бе си.” /ФВО, 49/.

Сле­до­ва­тел­но, има не­ща, ко­и­то не мо­гат да бъ­дат пред­мет на зна­ни­е­то и на­у­ка­та, за­що­то ня­мат пред­ме­тен ха­рак­тер. Те се на­ми­рат из­вън гра­ни­ци­те на ек­зак­т­ни­те на­у­ки. Те се съ­дър­жат, или те са по съ­дър­жа­ние поз­на­ние, пос­ти­га­но по друг път чрез ра­зу­ма и при­над­ле­жат към об­ласт­та на фи­ло­со­фи­я­та, тър­се­ща друг вид смисъл и це­ле­по­ла­га­не.

ІІ.ФУНДАМЕНТАЛНО ФИЛОСОФСКО ЗНАНИЕ И “ФИЛОСО ФСКА ВЯРА”

1.НАЧИНЪТ НА ОСНОВНОТО ЗНАНИЕ

а) СЪЗНАНИЕТО

“Су­бек­т­но – обек­т­но­то раз­де­ле­ние е мяс­то­то, къ­де­то ние възприе­ма­ме то­ва, ко­е­то е, и ко­е­то мо­же да ста­не.” /ФВО, 112/. Всич­ко, ко­е­то де въз­п­риема в ня­как­ва фор­ма, се включ­ва в то­ва раз­де­ле­ние су­бект-обект. Без не­го мисле­не­то ка­то аб­с­т­рак­т­но-поз­на­ва­те­лен про­цес е не­въз­мож­но. Да се го­во­ри за “не­що” е въз­мож­но са­мо ако ед­но “аз” осъз­на­ва то­ва “не­що”, ко­га­то су­бектът осъз­на­ва обек­та и му про­ти­вос­тои. Ние, су­бек­ти­те, сме на­со­че­ни със съзнани­е­то си към пред­ме­ти­те, към обек­ти­те. “Съз­на­ни­е­то е ос­нов­ни­ят фе­но­мен в су­бект-обек­т­но­то раз­де­ле­ние . То­ва, ко­е­то е дейс­т­ви­тел­но, ста­ва за нас явле­ние в съз­на­ни­е­то. То­ва, ко­е­то е не­съз­на­тел­но или без­съз­на­тел­но, се изключ­ва от яв­ле­ни­я­та в съз­на­ни­е­то. Са­мо до­кол­ко­то то въз­дейс­т­ва на съз­на­нието, явя­ва се в не­го, за нас то е на­чин от дейс­т­ви­тел­ност­та.” /ФВО, 111/. След ка­то сме се уве­ри­ли в су­бект-обек­т­но­то раз­де­ле­ние ка­то мяс­то, къ­де­то въз­п­ри­емаме всич­ки яв­ле­ния, то­ва мяс­то в съз­на­ни­е­то ста­ва съ­щев­ре­мен­но яв­ле­ние на всич­ко, ко­е­то се по­я­вя­ва. Съз­на­ни­е­то сле­до­ва­тел­но е при­чи­на­та, вследствие на ко­я­то за нас по прин­цип са въз­мож­ни въз­п­ри­я­ти­я­та.

б) Все­об­х­ват­но­то

“То­ва, ко­е­то в су­бект -обек­т­но­то раз­де­ле­ние е мяс­то на яв­ле­нието, на­ри­ча­ме “Все­об­х­ват­но” /ФВО, 112/.И тъй ка­то Все­об­х­ват­но­то е всич­ко и включ­ва в се­бе си и чо­ве­кът, то не мо­же да бъ­де мис­ли­мо в не­го­ва­та ця­лос­т­ност. Поз­на­ва­щи­ят су­бект не е в със­то­я­ние да пос­та­ви и мис­ли се­бе си из­вън об­сега на Все­об­х­ват­но­то. Не­въз­мож­но е су­бек­тът да се от­къс­не от не­го в поз­навател­ния акт. В по­доб­на си­ту­а­ция, об­раз­но из­ра­зе­но, се е на­ми­рал ба­рон Мюнхау­зен, кой­то са­мо в по­ле­та на фан­та­зи­я­та си е мо­гъл да се из­тег­ли сам от блато­то, ка­то се е хва­нал за ко­са­та си и са­мо със соб­с­т­ве­ни­те си уси­лия се е издър­пал от тре­са­ви­ще­то, за да не по­тъ­не. В то­зи слу­чай пос­лед­с­т­ви­е­то за чове­ка би би­ло, че “аз-ът”, ос­мис­лящ се­бе си и све­та, ще ос­та­не нев­к­лю­чен във Все­об­х­ват­но­то. По то­зи на­чин би мог­ло да се бо­ра­ви са­мо с ед­на част от ка­тегори­я­та Все­об­х­ват­но, тъй ка­то от не­го ще бъ­де из­к­лю­чен “аз-ът”.

Ня­ма друг из­бор, ос­вен да по­е­мем пъ­тя на не­дос­та­тъч­но­то час­тич­но мис­ле­не, ка­то да се впус­нем във фун­да­мен­тал­но­то раз­де­ле­ние су­бект-обект, въп­реки че сме осъз­на­ли не­го­ва­та не­пъл­но­та. Ние ни­ко­га не бих­ме мог­ли да об­х­ванем Все­об­х­ват­но­то в на­ше­то мис­ле­не в не­го­ва­та ця­лост. То ви­на­ги е са­мо загат­на­то­то. “Та­ка че Все­об­х­ват­но­то е то­ва, ко­е­то ви­на­ги са­мо е за­гат­ва­но­то в мис­ле­не­то. Ние не сре­ща­ме не­го са­мо­то. Но в не­го раз­к­ри­ва­ме не­що дру­го.” /ФВО, 26/. Ко­га­то Все­об­х­ват­но­то при­със­т­ва в съз­на­ни­е­то, ние мис­лим за не­го като че ли то е обект. Или го смя­та­ме за су­бект, кой­то оба­че наб­лю­да­ва­ме от­ново ка­то обект. “Ако ние мис­лим Все­об­х­ват­но­то от глед­на точ­ка на су­бек­та, тога­ва то е би­ти­е­то, ко­е­то сме ние и в ко­е­то се раз­к­ри­ва все­ки на­чин на би­тието, на­ше­то ем­пи­рич­но би­тие, (Dasein), съз­на­ни­е­то въ­об­ще, ду­хът. Ако го мис­лим с ог­лед на обек­тив­на­та му стра­на, то­га­ва то е би­ти­е­то, в ко­е­то се на­ми­ра­ме и чрез ко­е­то съ­щес­т­ву­ва­ме, т.е. све­тът.” /ФВО, 112/.

Та­зи ця­лос­т­ност е раз­к­ри­та за всич­ко и за всич­ки из­ме­ре­ния. Тя ни­къ­де не се зат­ва­ря, но и ни­къ­де не мо­же да й се пос­та­ви точ­на­та гра­ни­ца. Тя се на­ми­ра в сфе­ра­та на въз­мож­нос­ти­те и ка­то та­ка­ва се оп­ре­де­ля от К. Яс­перс ка­то “битие на има­нен­т­ност­та”(Sein der Immanenz). За да се наб­лю­да­ва това би­тие на има­нен­т­ност­та, се изис­к­ва ед­нов­ре­мен­но и оп­ре­де­лен скок в позна­ва­те­лен план. В не­го ние се опит­ва­ме да мис­лим то­ва Все­об­х­ват­но – от субек­тив­на­та му стра­на – ка­то са­мо­то би­тие на ек­зис­тен­ци­я­та (Selbstsein der Existenz), а от обек­тив­на­та – ка­то тран­с­цен­ден­т­ност.

Та­ка се от­к­ро­я­ват на­чи­ни­те на раз­к­ри­ва­не на Все­об­х­ват­но­то:

-ем­пи­рич­но би­тие(Dasein);

-съз­на­ние въ­об­ще(Bewusstsein ьberhaupt);

-дух(Geist);

-све­тът ка­то съ­щес­т­ву­ва­не(Welt-Existenz)

и тран­с­цен­ден­тост.

в) Ем­пи­рич­но­то би­тие (Dasein); съ­щес­т­ву­ва­що­то.

Ем­пи­рич­но­то би­тие е ре­ал­ност­та, в ко­я­то всич­ко тряб­ва да се вмес­ти, т. е. то­ва, ко­е­то тряб­ва да ста­не за мен дейс­т­ви­тел­ност. “Ем­пи­рич­ното би­тие е в об­к­ръ­жа­ва­ща­та го дейс­т­ви­тел­ност,  на ко­я­то ре­а­ги­ра и вър­ху която въз­дейс­т­ва… Ем­пи­рич­но­то би­тие се сре­ща ка­то из­жи­вя­ва­не на един жи­вот в не­го­вия свят без реф­лек­сия вър­ху се­бе си.” /ФВО, 113/.

Ем­пи­рич­но­то би­тие при К. Яс­перс е от­к­ри­ва­ща­та се не­пос­ред­с­т­ве­но чрез себе си ре­ал­ност на чо­веш­ко­то съ­щес­т­ву­ва­ние. То­ва е из­ход­на­та по­зи­ция на него­во­то мис­ле­не. “Dasein” – то­ва е мо­ят жи­вот в об­к­ръ­жа­ва­щия ме свят.

Ем­пи­рич­но­то би­тие (Dasein) е в об­к­ръ­жа­ва­щата ме сре­да (”Umwelt”). В слу­чая не се имат пред­вид дви­же­щи­те си­ли на съ­дър­жа­ща­та се по прин­цип въз­мож­ност на лич­ност­та за  ак­ту­а­ли­за­ция в би­ти­е­то, а съ­що та­ка не и не­що, ко­е­то ги пред­хож­да. Има се пред­вид по­ве­че моят соб­с­т­вен свят, до­кол­ко­то той дейс­т­ви­тел­но е на­ли­це в осъ­щес­т­ве­ни­те действия на мо­е­то би­тие. То­ва е пър­ви­ят пряк до­пир на ак­ту­ал­но­то ми ем­пи­рично би­тие.

Би­ти­е­то, ко­е­то съм, е за­о­би­ка­ля­щи­ят ме свят. То е в мо­е­то ак­ту­ал­но виж­да­не и чув­с­т­ва­не, же­ла­ние и страх, при­те­жа­ва­не и стре­меж, пла­ни­ра­не и дейс­т­вие. По то­зи на­чин то ни­ко­га не мо­же да бъ­де не­що, съ­от­не­се­но един­с­т­ве­но спрямо се­бе си. Аз виж­дам или чу­вам, коп­нея или се стра­ху­вам, при­те­жа­вам или желая, пла­ни­рам или дейс­т­вам. Та­ка не­го­ва­та пър­во­на­чал­на същ­ност е свър­за­на със  све­та в оп­ре­де­ле­на си­ту­а­ция. Са­мо с то­ва съ­от­на­ся­не към не­що съ­ществува струк­тур­ни­ят об­раз на би­ти­е­то (Daseinsgestalt/. То е въз­мож­но са­мо чрез не­що дру­го и в от­но­ше­ние към дру­го ем­пи­рич­но би­тие и за­то­ва е раз­к­рито и не­за­вър­ше­но спря­мо ос­та­на­ли­те да­де­нос­ти. “В сме­ня­щи­те се си­ту­а­ции, то ос­та­ва си­ту­а­ци­я­та въ­об­ще: то­ва, че аз съ­щес­т­ву­вам с дру­го би­тие.” /Ф, ІІ, 16/.

Ка­то си­ту­а­ция въ­об­ще, оба­че, би­ти­е­то, ко­е­то съм, ос­та­ва съ­що и не­що зат­ворено в се­бе си. В сво­я­та не­за­вър­ше­ност то въз­ник­ва и пре­ми­на­ва, има на­ча­ло и край във вся­ко обек­тив­но вре­ме. Ка­то не­що, ко­е­то има сво­и­те гра­ни­ци, то има соб­с­т­ве­но вре­ме и соб­с­т­ве­но прос­т­ран­с­т­во. “Как­то е не­въз­мож­но да има свят, кой­то аз поз­на­вам, без мо­е­то “аз”, ко­е­то го поз­на­ва, та­ка е не­въз­мож­но да съ­щес­т­ву­вам “аз”, без све­та, в кой­то те­пър­ва мо­га да бъ­да “аз”. Не съ­ществу­ва свят без “аз”, не съ­щес­т­ву­ва и “аз” без све­та.” /Ф, ІІ, 62/.

Ем­пи­рич­но­то би­тие се раз­к­ри­ва в мно­жес­т­во ос­нов­ни фор­ми, на ко­и­то съ­от­ветства сво­е­об­раз­на пред­мет­ност. При К. Яс­перс та­ки­ва ос­нов­ни фор­ми са “съзна­ни­е­то въ­об­ще”, “ду­хът” и ка­то тях­на из­ход­на точ­ка са­мо­то “чис­то би­тие”. “Ние от­на­ся­ме ем­пи­рич­но­то би­тие не­вол­но към не­що в ог­ра­ни­че­ни пре­де­ли, а имен­но жи­во­то тя­ло, дъл­бо­чи­на­та на пре­жи­вя­ва­не­то, су­бек­тив­ност­та при въз­п­ри­е­ма­не­то на вън­ш­но­то чрез ду­шев­но­то, чрез на­ми­ра­не и из­ра­зя­ва­не на за­о­би­ка­ля­щия свят. Но ние не прес­та­ва­ме да се учуд­ва­ме пред “то­ва, ко­е­то съм аз”. /ФВО, 114/.

Чис­то ем­пи­рич­но­то би­тие е ос­но­ва­та, пър­ва­та сте­пен на пос­ле­до­ва­тел­на йерар­хия от сте­пе­ни:

а) са­мо­то ем­пи­рич­но би­тие;

б) “съз­на­ние въ­об­ще” ;

в) дух.

“Аз съм ем­пи­рич­но­то би­тие, ко­е­то е но­си­тел на съз­на­ни­е­то. Връ­ща­не­то към дейс­т­ви­тел­ност­та осъ­щес­т­вя­ва пре­ми­на­ва­не от чис­то­то съз­на­ние към действи­тел­но­то ем­пи­рич­но би­тие; към то­ва ем­пи­рич­но би­тие, ко­е­то има на­ча­ло и край, из­пит­ва стра­да­ние в об­к­ръ­жа­ва­щия го свят, бо­ри се или се из­мо­ря­ва и преда­ва, нас­лаж­да­ва се и стра­да, из­пит­ва страх и хра­ни на­деж­да. И по-на­та­тък аз не съм са­мо ем­пи­рич­но би­тие (Dasein), но на­ис­ти­на съм съ­що и дух, в чи­и­то иде­ал­ни ця­лос­ти мо­же да се въз­п­ри­е­ме всич­ко мис­ли­мо от съз­на­нието и дейс­т­ви­тел­но ка­то ем­пи­рич­но би­тие.” /ЕФ, 16/. В то­зи кон­текст ста­ва яс­но, кои са сти­му­ли­те или въз­пи­ра­щи­те еле­мен­ти, сто­я­щи пред чо­ве­ка. Съ­от­ветната пред­мет­ност се на­ми­ра в сфе­ра­та на не­об­хо­ди­мо­то и въз­п­ри­е­ма­но­то, в сред­с­т­ва­та и це­ли­те на прак­ти­ка­та. В та­зи об­ласт и в от­но­ше­ни­е­то си към нея, аз ре­а­ли­зи­рам соб­с­т­ве­но­то си съ­щес­т­ву­ва­не и тър­ся сво­е­то щас­тие.Сле­довател­но ем­пи­рич­но би­тие е не­пос­ред­с­т­ве­на­та ре­ал­ност, в ко­я­то не­ща­та стават слу­чай­но, без реф­лек­сия. В та­зи ре­ал­ност съз­на­ни­е­то се про­я­вя­ва в безкрай­но­то си мно­го­об­ра­зие.

г) Съз­на­ни­е­то въ­об­ще

Съз­на­ни­е­то въ­об­ще (Bewusstsein uberhaupt) се раз­ли­ча­ва от съзнани­е­то ка­то “ем­пи­рич­но би­тие”. (Dasein).“Ка­то ин­ди­ви­ду­ал­но съзнание на на­ше­то жиз­не­но ем­пи­рич­но би­тие, в тес­ни­те рам­ки на еди­нич­ния случай, ние об­х­ва­ща­ме са­мо съз­на­ни­е­то на съ­от­вет­но­то съ­щес­т­ву­ва­не. И об­ратно – ка­то “съз­на­ние въ­об­ще” ние взе­ма­ме учас­тие в не­що не­дейс­т­ви­тел­но, но ва­лид­но. То­ва е все­об­ща­та ва­лид­ност на поз­на­ни­е­то и ка­то та­ко­ва съз­нание прин­цип­но ние сме ед­на от въз­мож­нос­ти­те спря­мо без­к­рай­но­то Все­об­х­ватно.” /ФВО, 112/.

“Съз­на­ни­е­то въ­об­ще” е сле­до­ва­тел­но об­що­то съз­на­ние за всич­ки чо­ве­ци. “Съз­на­ни­е­то въ­об­ще” е мяс­то­то, в ко­е­то се включ­ва всич­ко, ко­е­то тряб­ва да се мис­ли. “Съз­на­ни­е­то въ­об­ще” се на­ри­ча об­що­то за всич­ки съз­на­ние, ин­ди­ви­дуал­но, ва­ри­ра­що, пре­жи­вя­ва­що, дейс­т­ви­тел­но съз­на­ние.” /ФВО, 112/.

“Съз­на­ни­е­то въ­об­ще” е обек­тив­но­то съз­на­ние. То не е слу­чай­на­та су­бек­тивност на мно­жес­т­во­то ин­ди­ви­ди, а су­бек­тив­ност, ко­я­то об­х­ва­ща пред­мет­но­то, об­що­то и об­що­ва­лид­но­то. В “съз­на­ни­е­то въ­об­ще” ние се из­ди­га­ме над обикнове­но­то съ­щес­т­ву­ва­не и не­го­ви­те ка­те­го­рии и при­е­ма­ме обек­тив­но пра­вилно­то в сфе­ра­та на за­дъл­жи­тел­на­та ра­ци­о­нал­ност. Тук ня­ма зна­че­ние кой мисли. Все­ки в поз­на­ва­тел­но от­но­ше­ние мо­же да бъ­де иден­ти­чен с дру­гия. Към същност­та на тук влас­т­ва­ща­та пред­мет­ност спа­да съ­що то­ва, да бъ­деш тъж­дествен със са­мия се­бе си спря­мо вся­ко “съз­на­ние въ­об­ще”.

“В рам­ки­те на чис­та­та на­у­ка не се сре­щат ни­то са­ми­ят зна­ещ, нито не­го­во­то щас­тие”. /ЕФ, 16/.

“Съз­на­ни­е­то въ­об­ще” ка­то та­ко­ва е фак­тът, че има съз­на­ние, че на все­ки чо­век е да­де­на въз­мож­ност­та за поз­на­ние, и че та­зи въз­мож­ност за поз­на­ние се приз­на­ва за вяр­на от всич­ки. Пред­мет­ност­та на “съз­на­ни­е­то въоб­ще” е сле­до­ва­тел­но не­що не­дейс­т­ви­тел­но, ко­е­то не от­к­ри­ва­ме ка­то ре­алност и в ем­пи­рич­но­то би­тие, но то е не­що ва­лид­но: имен­но ка­то об­що­ва­лид­на­та пра­вил­ност на поз­на­ни­е­то. Ка­то та­ко­ва съз­на­ние ние по прин­цип сме ед­на от въз­мож­нос­ти­те спря­мо без­г­ра­нич­но­то Все­об­х­ват­но.

“Съз­на­ни­е­то въ­об­ще” е Все­об­х­ват­но­то, ко­е­то ние не сме в ка­чес­т­во­то ни на пов­та­ря­що се, по­доб­но и раз­лич­но по вид жи­во съз­на­ние. Ние сме об­що­то за всич­ки смър­т­ни мис­ле­щи съ­щес­т­ва, иден­тич­но със се­бе си и иден­тич­но мис­ле­що, пра­вил­но поз­на­ва­що съз­на­ние, ко­е­то е об­що за вся­ко мис­ле­що съ­щес­т­во. “Съзна­ни­е­то въ­об­ще” ка­то та­ко­ва не е ре­ал­но. Ние го кон­с­т­ру­и­ра­ме ка­то за­върше­но­то съз­на­ние, ка­то зна­е­що­то вът­реш­но при­те­жа­ва­не, ко­е­то е един­но и обхва­ща в се­бе си Все­ле­на­та. Ни­кой не го при­те­жа­ва, но ние всич­ки има­ме дял в не­го.” /ФВО, 113/.

д) Ду­хът

Иде­ал­ни­те ця­лос­ти на ду­ха са мес­та­та, къ­де­то от съз­на­ни­е­то може да се въз­п­ри­е­ме мис­лов­ност­та и дейс­т­ви­тел­но­то ка­то съ­щес­т­ву­ва­ще. “Като Все­об­х­ват­но ние сме дух, ко­га­то чрез твор­чес­ко въ­об­ра­же­ние про­ек­тираме струк­ту­ри и осъ­щес­т­вя­ва­ме в съз­да­ва­но­то от нас об­ра­зи­те на се­тив­ния свят.” /ФВО, 114/. Ду­хът е спо­соб­ност­та на твор­чес­ко­то въ­об­ра­же­ние да про­ек­тира идеи. Той се раз­ли­ча­ва от ра­ци­о­нал­на­та въз­мож­ност за ма­те­ма­ти­зи­ра­не и из­чис­ля­ва­не чрез “съз­на­ни­е­то въ­об­ще”. Той се раз­ли­ча­ва съ­що и от тъм­нината на ир­ра­цо­нал­но­то съ­щес­т­ву­ва­не. Ду­хът е въз­мож­ност­та за раз­к­ри­ва­не на От­к­ро­ве­ни­е­то в дви­же­ни­е­то на ми­съл­та ка­то раз­би­ра­не и раз­б­ра­но.

“Ра­ци­о­нал­но­то раз­би­ра­не за­ся­га сми­съ­ла на оно­ва, ко­е­то се мис­ли в “съз­нани­е­то въ­об­ще”. Пси­хо­ло­ги­чес­ко­то раз­би­ра­не се от­на­ся до мо­ти­ви­те на би­тието, ко­е­то съм . Ду­хов­но­то раз­би­ра­не е свър­за­но със съ­дър­жа­ни­е­то на се­тивата, съ­дър­жа­що се ка­то про­ти­вос­то­я­ща ва­лид­ност се в твор­чес­ко­то съз­да­ване.” /ФВО, 114/. Ду­хът се ос­но­ва­ва вър­ху “би­ти­е­то, ко­е­то съм аз” и съз­на­ни­е­то в цялост. То­ва, ко­е­то се раз­би­ра пос­ред­с­т­вом ”би­ти­е­то, ко­е­то съм аз” и “аз мисля” на “съз­на­ни­е­то въ­об­ще”, със­та­вя су­бек­та на ду­ха. А “аз съм мис­лещ” – идва от твор­чес­ка­та си­ла на въ­об­ра­же­ни­е­то и на­ми­ра из­раз в мис­лов­ни­те конструк­ции. Чрез иде­и­те на ду­ха се по­лу­ча­ва опи­тът за обек­тив­ни­те пред­ме­ти на “съз­на­ни­е­то въ­об­ще”, как­то и за те­зи, ко­и­то в би­ти­е­то на­ми­рат по­ря­дък и един­с­т­во. Те са съ­от­вет­но все­об­х­ват­на­та ця­лост, към ко­я­то при­над­ле­жат и по­лу­ча­ват от нея еди­ни­чен сми­съл и мяс­то.

Фак­ти­чес­ки, “обект на ду­ха е не съз­да­де­но­то при твор­чес­т­во­то, а от­к­ри­тото. Та­зи не­го­ва обек­тив­на фор­ма е си­ла­та на свър­за­на­та ця­лост, дейс­т­ва­ща чрез по­ря­дък, как­то и чрез пос­та­вя­не на гра­ни­ци и мяр­ка.” /ФВО, 115/.

Та­ка ду­хът осъ­щес­т­вя­ва ка­то ця­лос­т­ност свой, из­пъл­нен от са­мия не­го свят . Та­зи ця­лос­т­ност – спо­ред К. Яс­перс, – се на­ри­ча идея. Ка­то идея на ду­ха в соб­с­т­ве­ния сми­съл на ду­ма­та (Г. Ф. В. Хе­гел), тя не е не­що зат­во­ре­но в своя ци­къл на раз­ви­те. Ка­то идея на ра­зу­ма (И. Кант), оба­че тя е от­к­ри­та за без­к­рай­на мно­го въз­мож­нос­ти в поз­на­ва­тел­ния про­цес.

2.КАКЪВ Е НАШИЯТ СВЯТ

а) Понятие за света

Аз съ­щес­т­ву­вам и ре­а­ли­зи­рам се­бе си на три раз­лич­ни рав­ни­ща:

а) ка­то чис­то ем­пи­рич­но би­тие;

б) ка­то “съз­на­ние въ­об­ще”;

в) ка­то дух.

При то­ва аз съм свър­зан с раз­но­об­раз­на и раз­лич­на пред­мет­ност, ко­я­то ме изпъл­ва със съ­дър­жа­ние или ме от­б­лъс­к­ва от се­бе си. Та­зи моя пред­мет­ност аз мо­га да си пред­с­та­вя ка­то не­що ця­ло, ка­то идея за ця­ло­то чрез твор­чес­ката си­ла на въ­об­ра­же­ни­е­то на моя дух. Та­ка мис­ле­на­та пред­мет­ност се на­ри­ча свят.То­ва оп­ре­де­ле­ние во­ди и до пос­та­нов­ки­те  за раз­ли­чи­я­та и ос­нов­ни­те на­чи­ни на би­ти­е­то, как­то и за на­чи­ни­те, чрез ко­и­то ми е да­ден све­тът, как­то и въз­п­ри­е­ма­на­та в не­го пред­мет­ност. За чо­ве­ка “ка­то ем­пи­рич­но би­тийс­т­ващ жи­вот, све­тът е пред­мет на коп­не­жи и гри­жи, на нас­лаж­де­ние и на пол­з­ва­не”. /Ф, І, 82/. Ка­то съз­на­ние и ця­лост той по­лу­ча­ва в ори­ен­та­ци­я­та на све­та обек­тивна пред­мет­ност.

Как­во фак­ти­чес­ки е све­тът, ние не мо­жем да схва­нем окон­ча­тел­но, тъй ка­то за цел­та би тряб­ва­ло да въз­п­ри­е­мем глед­на точ­ка, ко­я­то да се на­ми­ра из­вън све­та. То­га­ва бих­ме се раз­г­ра­ни­чи­ли от не­го, ние, ко­и­то при­над­ле­жим на то­зи свят и то­га­ва то­ва, ко­е­то наб­лю­да­ва­ме от точ­ка­та из­вън не­го, не би би­ло вече це­лия свят. За­що­то аз съм със­тав­на част на то­зи свят. Ос­вен то­ва, то­га­ва би има­ло тол­ко­ва мно­го све­то­ве, мис­ле­щи ка­то то­зи свят. Та­ка че в същ­ност­та на да­де­но­то се съ­дър­жа мно­гоз­нач­ност, из­ли­за­ща из­вън не­го­ви­те гра­ни­ци. Ако мис­ля за све­та, из­хож­дай­ки от стра­на на су­бек­та, то той ка­то “су­бек­тивно съ­щес­т­ву­ва­що би­тие, е съ­от­вет­но един дял от би­ти­е­то и един обо­со­бен живот в не­го­ви­ят свят.” /Ф, І, 61/. Той е съ­от­вет­но мой или твой свят. Той е съ­що та­ка “обек­тив­на дейс­т­ви­тел­ност на мис­ле­но­то би­тие, ко­е­то не за­ви­си от жи­во­то би­тие ка­то су­бек­тив­ност.” /Ф, І, 65/. Две­те по­ня­тия за све­та са вза­им­но до­пълващи се в сво­я­та об­х­ват­ност и се изя­вя­ват ед­но чрез дру­го. “Ис­ти­на­та за действи­тел­ност­та и за обек­тив­ния свят са въз­мож­ни са­мо ед­на чрез дру­га.” /Ф, І, 74/

Чо­ве­кът, съ­об­раз­но при­ро­да­та си се стре­ми към зна­ние. Той тър­си опо­ра за всич­ки слу­чаи с ог­лед на об­с­то­я­тел­с­т­во­то как сто­ят не­ща­та фак­ти­чес­ки и обек­тив­но. Всич­ко обек­тив­но по от­но­ше­ние на мо­я­та ори­ен­та­ция в све­та, оба­че се оказ­ва су­бек­ти­вен или пер­с­пек­ти­вен от­ря­зък от мис­ле­на­та обек­тив­ност. Та­ка по­ня­ти­е­то за света се оказ­ва все по-мно­гоз­нач­но. Не е въз­мож­но да се съз­да­де по­ня­тие за света, ко­е­то би зас­ти­на­ло не­под­виж­но в ед­на точ­ка.В то­ва нап­рав­ле­ние мо­же да се нап­ра­ви са­мо опит да се раз­г­ле­дат въз­мож­ни­те, пре­об­ра­зя­ва­щи се един в друг и вза­им­но обус­ла­вя­щи се ос­нов­ни об­ра­зи на све­та.

б) Същ­нос­т­ни ха­рак­те­рис­ти­ки на све­тов­но­то

В поз­на­ни­е­то на ма­те­ри­ал­ни­те обек­ти – във всич­ки ос­нов­ни цялос­т­ни струк­тур­ни об­ра­зи на све­та (Grundgestalten der Welt) – се про­я­вя­ват об­щи чер­ти, не­за­ви­си­мо от не­го­ва­та мно­гоз­нач­ност. Във всич­ки степе­ни на су­бек­тив­но­то съ­щес­т­ву­ва­не, аз имам от­но­ше­ние към съ­от­вет­но моя, т. е. на­шия свят, и то по раз­но­об­ра­зен на­чин и в сте­пе­ну­ва­ни въз­мож­нос­ти. Бити­е­то, ко­е­то съм аз, се сблъс­к­ва при всич­ки сте­пе­ни в су­бек­тив­но­то си разгръ­ща­не “на све­та ка­то об­ща обек­тив­ност на ем­пи­рич­на­та дейс­т­ви­тел­ност.” /Ф, І, 71/.

Ако аз пре­о­до­лея не­пос­ред­с­т­ве­на­та су­бек­тив­ност и опи­там да въз­п­ри­е­ма све­та ка­то об­ща обек­тив­ност, то­га­ва за мен той ще ста­не “ем­пи­рич­но­то би­тие в прос­т­ран­с­т­во­то и вре­ме­то, до­ка­зу­ем чрез се­тив­но въз­п­ри­е­ма­не и пов­тарящ се опит, или чрез зак­лю­че­ния за не­що, ко­е­то спо­ред пра­ви­ла­та е в за­ви­симост от се­тив­ния опит.” /Ф, І, 72/.

Све­тът е яв­ле­ние. Ка­то та­къв той мо­же да се въз­п­ри­е­ма от всич­ки. Сле­до­ва­телно, ако ис­кам да зная, как­во има в све­та, се оказ­ва, че в ма­те­ри­ал­на­та действи­тел­ност тряб­ва да се от­к­ри­ят ха­рак­те­рис­ти­ки­те на пред­мет­ност­та, на обус­ло­ве­но­то и на об­що­ва­лид­но­то в от­но­ше­ни­е­то им към то­ва зна­ние. Без тях све­тът не мо­же да бъ­де вклю­чен в зна­ни­е­то.

б.1.Пред­мет­ност “Ние мо­жем да го­во­рим са­мо с езика на пред­мет­ност­та.” /ФВО, 124/.Та­зи пред­мет­ност до­каз­ва све­тов­но­то би­тие, защо­то из­на­чал­но ка­то обект то е дейс­т­ви­тел­ност, към ко­я­то е на­со­чен стремежът към зна­ние. То се оп­ре­де­ля ка­то “ко­ре­ла­тив­но” спря­мо мис­ле­не­то и знани­е­то, ко­е­то го из­с­лед­ва и обяс­ня­ва ;то об­х­ва­ща све­та и на­ми­ра в не­го оп­реде­ле­ност, със­то­я­ние, гра­ни­ца и яс­но­та. До­кол­ко­то дейс­т­ви­тел­ност­та на света пред­ла­га в сво­е­то ог­ра­ни­че­ние да­де­на пред­мет­ност, до­тол­ко­ва мо­же да се го­во­ри за схва­ща­не на пред­ме­ти­те с по­ня­тия и ка­те­го­рии. До­ри и то­га­ва, кога­то аз не мо­га да об­х­ва­на на­пъл­но в мис­ли­те си всич­ки стра­ни на да­ден предмет, аз си ос­та­вам в би­ти­е­то, нап­рав­ля­ван от убеж­де­ни­е­то, че то­ва по принцип е въз­мож­но, и че са­мо та­зи прин­цип­на въз­мож­ност да­ва сми­съл и опо­ра на моят стре­меж към зна­ние. При вся­ко оп­ре­де­ле­ние, до­кол­ко­то се указ­ва на една гра­ни­ца, на един край и ед­на за­вър­ше­ност, до­тол­ко­ва мо­же да се оха­рак­теризи­ра и пред­мет­ност­та на све­тов­но­то, ка­то ори­ен­ти­ра­но мис­ле­не към зат­варя­ща се пре­дел­ност. Пред­ме­тът при­да­ва на мис­ле­не­то опо­ра и цел чрез сво­и­те ог­ра­ни­чи­тел­ни ли­нии. Чрез та­зи при­вид­на оконча­тел­ност, в то­ва са­мо­зат­ва­ря­не на мис­ле­не­то око­ло не­го­вия пред­мет, ние из­пит­ва­ме чув­с­т­во­то на удов­лет­во­ре­ност, за­що­то поз­на­ва­тел­но де­фи­ни­ран, той ве­че е на­ше при­те­жа­ние. То­ва ни поз­во­ля­ва съ­що та­ка да го­во­рим за света ка­то за не­що пред­мет­но.

б.2Де­тер­ми­на­ция До­кол­ко­то мис­ле­не­то тър­си да открие пред­ме­ти­те в све­та, до­тол­ко­ва то се оп­ре­де­ля чрез сво­и­те пред­ме­ти. Това е об­що­ва­лид­на­та де­тер­ми­на­ция за все­ки мис­лещ дух. Предме­тът ни за­дъл­жа­ва да ви­дим, че той е та­къв, а не друг.

Все­ки, кой­то наб­лю­да­ва и ка­то мис­ли се на­ми­ра в гра­ни­ци­те на пред­мет­но­то, не мо­же да про­пус­не да ви­ди то­ва обстоя­тел­с­т­во в то­зи не­гов ос­но­вен ас­пект.Та­ка не ос­та­ва ни­как­во мяс­то за произ­вол­ност и ни­как­во за сво­бо­да. На­чи­ни­те на при­ну­ди­тел­но­то зна­ние и на ха­рак­тер­ни­те чер­ти на де­тер­ми­на­ция не са ед­нак­ви в раз­лич­ни­те сфе­ри на пред­мет­ност­та, но ви­на­ги обек­тът е оп­ре­де­лящ и обус­ла­вящ в сво­я­та обек­тивност за “съз­на­ни­е­то въ­об­ще”.По­ра­ди то­ва и край­ни­ят из­вод от то­ва об­с­то­ятел­с­т­во е, че  ня­ма зна­че­ние кой мис­ли.

б.3.Об­що­ва­лид­ност До­кол­ко­то пред­мет­но­то е не­що обус­ла­вя­що, е не­об­хо­ди­мо да е на­ли­це и не­що об­щоз­на­чи­мо, тъй ка­то пред­метност­та ка­то има­нен­т­на по не­об­хо­ди­мост е ва­лид­на за все­ки и то по ед­на­къв начин. По­ра­ди та­зи сво­е­об­раз­ност све­тът е “об­що­то за всич­ки ра­зум­ни съ­щества, ко­и­то имат в не­го об­щ­ност чрез ин­тен­ци­о­нал­ност­та за ед­но и съ­що не­що”. /Ф, ІІ, 4/.Пред­мет­но­то зна­ние по прин­цип е спря­мо все­ки в съ­от­вет­на­та си адек­ват­ност и то е ре­зул­тат на пред­с­та­вя­не на ос­нов­на­та ем­пи­рич­на да­де­ност и на ло­ги­чес­ка­та де­дук­ция. Та­ка в об­щоз­на­чи­мо­то е за­лег­нал па­то­сът за абсо­лют­ност­та на ис­ти­на­та, из­диг­на­та над вся­ка ин­ди­ви­ду­ал­ност с ней­на­та слу­чай­ност, а та­ка съ­що и удов­лет­во­ре­ни­е­то, че е на­ме­ре­на най-пос­ле твърдата ос­но­ва.“ Аз-ът“ при всич­ки слу­чаи мо­же да се ос­ла­ня на де­тер­ми­низ­мът и на об­що­ва­лид­ност­та.

в) Све­тът ка­то Все­об­х­ват­но (Das Umgreiffende)

“Все­об­х­ват­но­то, ко­е­то е са­мо­то би­тие (das Sein selber) се на­ри­ча свят.” /ФВО, 121/.

Ка­къв е на­ши­ят свят?

Пред­мет­но­то, на ко­е­то ка­то ре­ал­ност се на­тък­ва­ме в све­та, се на­ми­ра ви­наги са­мо в све­та и се раз­к­ри­ва ка­то про­из­хож­да­що от не­го. То ак­ту­а­ли­зи­ра света за нас, но не мо­же да съв­пад­не с не­го. Ако си пред­с­та­вим све­та въз ос­но­ва на дейс­т­ви­тел­ност­та на све­та, ко­я­то се въз­п­ри­е­ма, то то­ва е на­ши­ят свят. Това оба­че е са­мо един от­ря­зък от све­та, т. е. то­ва, ко­е­то се на­ми­ра в све­та. Нався­къ­де све­тът над­х­вър­ля гра­ни­ци­те на то­ва, ко­е­то ние сре­ща­ме. Све­тът ка­то ця­ло не ни е да­ден. Да­дено е са­мо пред­мет­но­то в све­та.

Опи­тът да се из­с­лед­ва то­ва пред­мет­но в су­ма­та на да­де­но­то и на ем­пи­рич­но поз­на­ва­е­мо­то, от­но­во ни вмес­т­ва в рам­ки­те на све­та. При­чис­лява­но­то в гра­ни­ци­те на та­зи без­к­рай­на су­мар­ност “свят”, ви­на­ги си ос­та­ва не­за­вър­ше­но и без­к­рай­но спря­мо оно­ва, ко­е­то е све­тът в ця­лост. Ако се опитам да си пред­с­та­вя све­та ка­то “ця­лост на от­не­се­но­то в се­бе си и по то­зи начин зат­ва­ря­що се в се­бе си су­бек­тив­но би­тие” /Ф, І, 79/, в слу­чая то­ва ще бъ­де в съз­на­ни­е­то ми иде­я­та на без­мер­но раз­ши­ря­ва­що­то се и зат­ва­ря­що­то се зна­ние за све­та или на це­лост­та на би­ти­е­то, към чи­я­то пъ­ло­та аз не­из­мен­но се стремя. Ос­вен то­ва, то си ос­та­ва са­мо мой свят из­меж­ду без­б­рой въз­мож­ни ця­лости на све­та за въз­мож­но­то би­тие в све­та. Сле­до­ва­тел­но, све­тът се оказ­ва един обик­но­вен хо­ри­зонт, ка­то все­об­х­ват­но по­ня­тие. От не­го аз виж­дам всичко пред­мет­но ка­то “све­тов­но”.

Све­тът, сам по се­бе си ни­ко­га не е не­що неп­ред­мет­но, край­но. Вся­ка гра­ни­ца е ед­на гра­ни­ца в све­та, за­що­то тя мо­же да бъ­де са­мо гра­ни­ца, ако се про­ти­вопос­та­ви на то­ва, ко­е­то се на­ми­ра в от­въд­но­то.Та­ка под свят, К. Яс­перс раз­бира и Все­об­х­ва­що­то, но ка­то та­ко­ва, ко­е­то об­х­ва­ща всич­ко и вся­ка гра­ни­ца. Следо­ва­тел­но, све­тът е то­ва, в ко­е­то аз ви­на­ги мо­га да се дви­жа. “Би­ти­е­то остава за нас не­зат­во­ре­но. То ни прив­ли­ча във всич­ки­те си стра­ни към без­к­райност­та.То ни сре­ща ви­на­ги с не­що но­во ка­то съ­от­вет­но оп­ре­де­ле­но (в по­ня­тия) би­тие ” /ЕФ, 13/.

г) Све­тов­но би­тие (Weltdasein)

Ако въз ос­но­ва на оп­ре­де­ле­ни­е­то, как­во оз­на­ча­ва све­тът, се хвър­ли пог­лед към би­ти­е­то, то се раз­к­ри­ва оп­ре­де­ле­но ка­то све­тов­но би­тие. То при­над­ле­жи в зна­чи­тел­на сте­пен към све­та и се кон­с­ти­ту­и­ра в све­та и със своя свят. На­и­ме­но­ва­ни­е­то “све­тов­но би­тие” има пред­вид ак­ту­ал­ност­та на би­ти­е­то, до­кол­ко­то тя е оп­ре­де­ле­на, обос­но­ва­на и е свър­за­на с раз­лич­ни­те сфе­ри на пред­мет­ност­та на све­тов­но­то.

Аз съм све­тов­но би­тие, до­кол­ко­то аз съм в не­го в от­но­ше­ние към све­та, до­колко­то аз се ос­но­ва­вам на та­зи ре­ла­ция към све­та, ко­я­то оси­гу­ря­ва и мо­е­то битие, опо­ра и ста­бил­ност и пред­с­тав­ля­ва кон­с­ти­ту­и­ра­ща­та пъл­но­та на мо­е­то би­тие.

Та­ка ем­пи­рич­но­то би­тие ка­то све­тов­но би­тие (Weltdasein) спо­де­ля типич­ни­те чер­ти на све­тов­но­то (das Welthafte) и се пред­с­та­вя в тях са­мо ка­то не­що све­тов­но. Ако раз­г­леж­да­ме би­ти­е­то ка­то све­тов­но би­тие в са­ма­та пред­мет­ност на всич­ко све­тов­но, то се оказ­ва неп­ред­мет­но Все­об­х­ват­но. Също как­то све­та, то не мо­же да се об­х­ва­не ка­то ця­ло в по­ня­тия, зат­во­ре­но един­с­т­ве­но в мис­лов­ни­те си гра­ни­ци.

Све­тов­но­то би­тие над­х­вър­ля във въз­мож­ности­те си ви­на­ги фак­ти­чес­ка­та или про­ек­ти­ра­на­та в ми­съл­та гра­ни­ца. Как­то све­та, то има същ­нос­ти­не­те чер­ти на Все­об­х­ват­но. Све­тов­но­то би­тие ос­та­ва все­ця­ло от­к­ри­то спря­мо всич­ки всич­ко и всич­ки.

3. ПОЗНАВАЕМАТА ПРЕДМЕТНОСТ НА ИМАНЕНТНОСТТА

До­се­га раз­ра­бо­те­ни­те фор­ми на фе­но­ме­ни­те на би­ти­е­то мо­гат да се обоб­щят са­мо в об­що­то за всич­ки тях, а имен­но – в по­ня­ти­е­то за има­нентност.

“Те­зи на­чи­ни на изя­ва на Все­об­х­ват­но­то в ця­лост са не­съм­не­но нас­то­я­ще­то. Те об­х­ва­щат има­нен­т­ност­та ка­то то­ва, ко­е­то съм аз – ем­пи­рич­но би­тие, “съзна­ние въ­об­ще”, дух – и ка­то та­ко­ва, ко­е­то за мен ста­ва пред­мет, а имен­но, кое­то е за ме­не све­тът.” /ЕФ, 16/.

Има­нен­т­ност­та, как­то смя­та К. Яс­перс, об­х­ва­ща как­то то­ва, ко­е­то аз въз­п­риемам ка­то пред­мет­но про­ти­вос­то­я­що, т. е. све­та, та­ка съ­що и то­ва, ко­е­то съм аз в от­но­ше­ни­е­то ми към све­та и в раз­лич­ни­те ни­ва на мо­е­то би­тие, един­с­т­ве­но ка­то ем­пи­рич­но би­тие(Dasein), ка­то “съз­на­ние въ­об­ще” и ка­то дух. Всич­ко све­тов­но е в све­та. То мо­же да се раз­бе­ре и се раз­би­ра в мисъл­та. Ка­то све­тов­но би­тие аз съ­що съм в не­го, ка­то се на­соч­вам в све­та, вземай­ки от не­го ори­ен­тир, опо­ра и удов­лет­во­ре­ние и вли­зай­ки в не­го, ка­то търся ори­ен­ти­ри съ­щев­ре­мен­но и за са­мия се­бе си. Всич­ко се съ­дър­жа в не­що, за­обико­ле­но е от не­що, ка­то нав­ся­къ­де се про­я­вя­ва ми­съл­та за “про­ник­ва­не­то”. Как­во се раз­би­ра под има­нен­т­ност ка­то про­ник­ва­не ста­ва яс­но, ед­ва ко­га­то се ус­та­но­ви ней­но­то зна­че­ние, ха­рак­те­ра й на про­ник­ва­не – в сми­съл на първо­на­чал­ност. Всъщ­ност, има­нен­т­ност­та не тряб­ва да се схва­ща – спо­ред К. Яс­перс – ка­то има­нен­т­ност на съз­на­ни­е­то спря­мо обек­тив­ност­та, не­за­висеща от съз­на­ни­е­то. Раз­б­ра­на ка­то “вът­реш­но-све­тов­на” тя не се поз­на­ва като не­що има­нен­т­но. За­що­то има­нен­т­ност­та би тряб­ва­ло да бъде тък­мо то­ва, ко­е­то оз­на­ча­ва “вът­реш­на­та същ­ност на све­та”.

Има­нен­т­ност­та мо­же да се поз­на­ва ка­то пред­мет­на. Има­нен­т­ността на­ла­га са­ма­та се­бе си съ­що, как­то и би­ти­е­то, за­що­то тя са­ма­та е поз­на­ваема. Са­мо има­нен­т­ност­та мо­же да ста­не не­що поз­на­то, как­то и всич­ко осъз­нато ни се явя­ва ка­то “има­нен­т­ност”.

При К. Яс­перс ка­то из­вес­т­но се оз­на­ча­ва то­ва, ко­е­то е съ­щес­т­ву­ва­ло и е съ­ществу­ва­що за ми­съл­та и има сво­и­те ус­тои в би­ти­е­то, при ко­е­то то пред­ла­га на съз­на­ни­е­то оп­ре­де­ле­на­та и ог­ра­ни­че­на в ней­но­то оп­ре­де­ле­ние дейс­т­ви­телност за са­мо­то би­тие. За то­ва из­г­леж­да, че има­нен­т­ност­та се на­ла­га на су­бекта ка­то “са­мо­то би­тие”.

Има­нен­т­ност­та не мо­же да се на­зо­ве без да сме до­кос­на­ли ве­че ней­на­та неима­нен­т­на стра­на. Ед­на “про­ник­на­тост” е не­мис­ли­ма без въп­ро­са “къ­де” трябва да се мис­ли мяс­то­то на та­зи “про­ник­на­тост”. Иде­я­та за има­нен­т­ност­та на­соч­ва към тран­с­цен­ден­т­ност­та, без ко­я­то има­нен­т­ност­та би би­ла без­с­мисле­на и не­дейс­т­ви­тел­на. Са­ма­та има­нен­т­ност да­ва въз­мож­ност на тран­с­ценди­ра­що­то да въз­ник­ва от нея и да над­х­вър­ля ней­на­та гра­ни­ца.

Има­нен­т­ност­та мо­же да по­лу­чи сми­съл само чрез не­що, ко­е­то е из­вън нея. Тя не мо­же да бъ­де обос­но­ва­на от са­ма­та се­бе си. Без зна­че­ние, да­ли тя съ­щес­т­ву­ва или не. Сми­съ­ла на има­нен­т­ност­та се осно­ва­ва вър­ху не­що, ко­е­то е из­вън нея и е в тран­с­цен­ден­т­ност­та. Аз мо­га съ­що да уз­ная за нея в ек­зис­тен­ци­ал­на­та си­ту­а­ция. Там тя ми е по­да­ре­на.

4. СЪ­ЩЕС­Т­ВУ­ВА­НЕ­ТО (Existenz) КА­ТО БЕ­ЗУС­ЛОВ­НОСТ В ГРА­НИЧ­НА­ТА СИ­ТУАЦИЯ (Grenzsituation)

“Съ­щес­т­ву­ва­щи­ят жи­вот, мис­ле­щи­ят „аз“ ка­то със­тав­на част на “съз­на­ни­е­то въ­об­ще” и твор­чес­ка­та си­ла на ду­ха си при­над­ле­жат не­от­к­лонно ед­ни на дру­ги, въп­ре­ки че мо­гат и вза­им­но да се про­ти­во­пос­та­вят. /ФВО, 115/.Без жи­во би­тие и мис­ле­що “съз­на­ние въ­об­ще” ду­хът не е въз­мо­жен. Но с те­зи три из­на­чал­ни да­де­нос­ти: би­тие, “съз­на­ние въ­об­ще” и дух, ние още не сме то­ва, кое­то мо­жем да бъ­дем. “С три­те об­х­ва­ща­щи ни да­де­нос­ти, ние ос­та­ва­ме без направ­ле­ние, ние ня­ма­ме ни­как­ва ос­но­ва”. /ФВО, 116/.

Би­ти­е­то е жи­во­тът във всич­ки не­го­ви мо­мен­ти на ра­дост и бол­ка, но­сещ още в се­бе си и за­ро­ди­ша на раз­ва­ла­та. “Съз­на­ни­е­то въ­об­ще” мис­ли без­к­рай­но­то, без­раз­лич­но­то и без­лич­но­то. В оча­ро­ва­ни­е­то на сво­и­те тво­ре­ния ду­хът може да виж­да по­ня­ко­га ве­ли­ко­ле­пи­е­то на и на сво­и­те илю­зии. Пъл­но­та­та на хармо­ни­я­та, съ­дър­жа­ща се в твор­чес­ка­та си­ла на въ­об­ра­же­ни­е­то, мо­же да от­к­рие в ре­ал­ност­та на­ру­ша­ва­не­то на вся­ко съ­вър­шен­с­т­во. Те­зи три из­на­чал­ни даде­нос­ти во­дят до не­у­дов­лет­во­ре­ние. В дейс­т­ви­тел­ност нак­рая аз ни­къ­де ли не съм всъщ­ност аз са­ми­ят? Не е ли гра­ни­ца­та на три­те да­де­нос­ти би­тие, “съзна­ни­е­то въ­об­ще”и дух, са­мо праз­но­та­та на ни­що­то?

“Ос­но­ва­та на би­ти­е­то, ко­е­то съм аз, не­из­вес­т­ност­та спря­мо ко­я­то аз про­тивос­тоя; то­ва, ко­е­то се по­раж­да в мен ка­то при­над­ле­жа­що на са­мия ме­не, из­чезва в оне­зи три обе­ма­щи да­де­нос­ти, ако те не са не­що дру­го, ос­вен ко­е­то те са.” /ФВО, 116/. “Аз-ът” раз­к­ри­ва в пред­мет­но­то би­тие на има­нен­т­ност­та из­ме­ре­ния, ко­и­то над­х­вър­лят то­ва би­тие. На­со­ка­та про­из­ли­за от гра­ни­ца­та на има­нентност­та, в ко­я­то не про­дъл­жа­ват ни­то ми­съл, ни­то дейс­т­вие, без да мо­гат същев­ре­мен­но да ос­та­нат на ед­но мяс­то. Гра­ни­ца­та на има­нен­т­ността въз­ник­ва един­с­т­ве­но, ко­га­то аз са­ми­ят съм ней­ни­ят об­х­ват, сле­до­ва­телно, в мо­я­та си­ту­а­ция, ко­я­то по вся­ко вре­ме има въз­мож­ност да ста­не гра­нична си­ту­а­ция.И ако аз се на­ми­рам в гра­нич­на си­ту­а­ция, то­ва оз­на­ча­ва, че аз не се смя­там ве­че за обик­но­ве­но би­тие, а за съ­щес­т­ву­ва­не, ко­е­то има пред­вид тран­с­цен­ден­т­ност­та. Та­ка в един мо­мент и в един про­цес се хвърля свет­ли­на вър­ху не­що трой­но: гра­нич­на си­ту­а­ция (Grenzsituation), съ­щес­т­ву­ва­не (Existenz) и тран­с­цен­ден­т­ност (Transzendenz). Съ­щес­т­ву­ва­не­то и гра­нич­на­та си­ту­а­ця, то­ва са ед­ни от най-важни­те фи­ло­соф­с­ки ка­те­го­рии при К. Яс­перс. Гра­нич­на­та си­ту­а­ция включ­ва всички ре­ша­ва­щи мо­мен­ти на съ­щес­т­ву­ва­не­то.

а) Гра­нич­на си­ту­а­ция

“Гра­нич­ни си­ту­а­ции на­ри­ча­ме не­из­беж­нос­ти­те при стра­да­ния, при смърт, при бед­с­т­вия.” /ФВО, 319/.

Гра­нич­ни­те си­ту­а­ции са си­ту­а­ци­и­те на чо­ве­ка, ко­и­то за раз­ли­ка от си­ту­а­циите в све­та не мо­гат да се пре­об­ра­зу­ват. Те са не­из­беж­ни. Ние не мо­жем да ги пре­о­до­ле­ем. Изяс­ня­ва­не­то на гра­нич­ни­те си­ту­а­ции ка­то по­ня­тие за ос­новна си­ту­а­ция, е от съ­щес­т­ве­но зна­че­ние. Мо­е­то би­тие, ка­то све­тов­но би­тие, се раз­г­ръ­ща в сме­ня­щи се си­ту­а­ции. С тях ме сре­ща све­тът и тях аз сам си съз­давам. От тях­на­та пред­мет­ност из­г­леж­да пър­во­на­чал­но про­из­ли­за без съм­нение то­ва, ко­е­то при­да­ва на мо­е­то съ­щес­т­ву­ва­не опо­ра и сми­съл. Нап­ри­мер – този про­ект или оп­ре­де­ле­ни ба­ри­е­ри в жи­во­та  тряб­ва да се об­съ­дят, да се напра­вят или да се пре­о­до­ле­ят. “Но то­ва, ко­е­то чо­ве­кът пра­ви, пла­ни­ра, ра­бо­ти, има пос­лед­с­т­вия, за ко­и­то той не е мис­лил, не е по­до­зи­рал и ко­и­то фак­ти­чески са не­из­чис­ли­ми.” /ФВО, 313/.

Съ­щес­т­ву­ват неп­ред­ви­ди­ми пос­лед­с­т­вия, които из­ли­зат из­вън во­ля­та на чо­ве­ка. По­я­вя­ват се съп­ро­ти­ви­тел­ни си­ли, които ог­ра­ни­ча­ват раз­г­ръ­ща­не­то ми ка­то съ­щес­т­ву­ва­не. Как мо­же да се обос­нове то­ва е пи­та­не­то на К. Яс­перс.

Осъ­щес­т­вя­ва­не­то на на­ше­то би­тие се из­вър­ш­ва в кон­к­рет­ни ситуа­ции. Вся­ка ед­на от на­ши­те ре­а­ли­за­ции оба­че из­к­люч­ва дру­ги въз­мож­нос­ти, ко­и­то пре­ди то­ва да са би­ли на­ли­це. “Ед­но осъ­щес­т­вя­ва­не оз­на­ча­ва и за­губа на въз­мож­ност”. /ФВО, 315/. “От без­к­рай­ност­та на сво­и­те въз­мож­нос­ти, чо­ве­кът вли­за със сво­я­та ре­а­ли­за­ция в без­к­рай­ност­та. Тя пре­дос­та­вя ос­но­ва и еднов­ре­мен­но с то­ва ог­ра­ни­че­ние ка­то из­ход­на точ­ка за по-на­та­тъш­но осъ­ществя­ва­не. Ос­нов­на­та си­ту­а­ция пос­та­вя пред все­ки въп­ро­са: може ли и же­лае ли чо­век да ос­та­не в обик­но­ве­на­та въз­мож­ност, ко­я­то е без­к­райна, но е съ­що ка­то ни­що­то; или, тряб­ва ли, или же­лае ли той, да вле­зе в ре­ал­ността, ко­я­то ви­на­ги има сво­и­те гра­ни­ци?” /ФВО, 315/. Вли­за­не­то в действи­тел­ност­та има ка­то не­об­хо­ди­ма пос­ле­ди­ца из­губ­ва­не­то окон­ча­тел­но на дру­ги въз­мож­нос­ти. “Ни­кой чо­век не мо­же да осъ­щес­т­ви всич­ко, за­ло­же­но в него.” /ФВО, 315/.

В та­зи си­ту­а­ция ни ов­ла­дя­ва пър­во­на­чал­но стра­хът пред ог­ра­ни­че­ни­е­то. Тук се тър­си из­ход. В ре­а­ли­зи­ра­не­то не тряб­ва да се гу­би ни­коя въз­мож­ност. Зато­ва то се из­вър­ш­ва с вът­реш­но пре­дус­ло­вие, че ни­що не мо­же да се схва­не и обяс­ни окон­ча­тел­но и в не­го­ва­та пре­дел­на пъл­но­та. Та­ка жи­во­тът е по­ле за опи­ти и смя­на на раз­лич­ни ре­а­ли­за­ции на „аз-а“ и ка­то та­къв той си ос­та­ва нещо пре­ход­но, оп­ро­вер­жи­мо, но па­ра­лел­но от­к­ри­то за но­ви въз­мож­нос­ти за само­о­съ­щес­т­вя­ва­не. “ Сле­до­ва­тел­но, „аз-ът“ се на­ми­ра в ос­нов­на си­ту­а­ция и “та­зи ос­нов­на си­ту­а­ция на чо­ве­ка е: той не мо­же ни­ко­га да ре­а­ли­зи­ра се­бе си на­пъл­но ис­тин­с­ки, ни­ко­га в за­вър­шен вид, ни­ко­га в дос­та­тъч­на мя­ра.” /ФВО, 316/.

В све­та на мо­и­те си­ту­а­ции въз­ник­ва глед­на­та точ­ка, че вся­ка си­ту­а­ция е гранич­на­та от ед­на “гра­ни­ца въ­об­ще”, от един край, в кой­то мис­ле­не и дейс­т­вие и вся­ка са­мо­по­мощ ста­ват не­въз­мож­ни и тряб­ва да за­тих­нат. Си­ту­а­ци­я­та на пред­мет­но­то би­тие в све­та въ­об­ще (Weltsein) се разкри­ва ка­то гра­нич­на си­ту­а­ция. Ни­кое дви­же­ние от би­ти­е­то в све­та не мо­же да бъ­де до­ве­де­но до за­вър­шек, ос­но­ва­ващ се вър­ху са­мия се­бе си. Нав­ся­къ­де ста­ва яв­на не­за­вър­ше­ност­та, ко­я­то ни­ко­га не се зат­ва­ря .Ние не виж­да­ме повече ни­как­ва има­нен­т­ност. С на­ше­то има­нен­т­но мис­ле­не не мо­же да се про­никне от­въд те­зи пре­де­ли. Гра­нич­ни­те си­ту­а­ции са не­об­х­ват­ни.Гра­нич­на­та си­ту­а­ция оба­че, об­х­ва­ща­ща въз­мож­нос­ти­те за про­я­ва е мо­я­та оп­ре­де­ле­ност. Аз се на­ми­рам в опре­де­ле­но по­ло­же­ние и та­ка съм ус­та­но­вен в рам­ки­те на да­де­на си­ту­а­ция на све­тов­на­та дейс­т­ви­тел­ност, пре­дос­та­вя­ща на сво­бо­да­та ми не­ог­ра­ни­че­ни въз­мож­нос­ти, но от­каз­ва­ща и дру­ги. Та­ка се очер­та­ва гра­ни­ца, до­кол­ко­то аз пре­це­ня­вам, че бих мо­гъл да бъ­да и “всич­ко дру­го въз­мож­но”, но съм от­де­лен веч­но от об­се­га на те­зи уни­вер­сал­ни въз­мож­нос­ти, по­ра­ди обсто­я­тел­с­т­во­то: Аз съм са­мо вед­нъж в та­зи си­ту­а­ция и съм един път за­ви­на­ги та­зи лич­ност. То­ва е мо­я­та ек­зис­тен­ци­ал­на ис­ти­на и тай­на. Аз тряб­ва, оба­че да дейс­т­вам и да мис­ля из­вън та­зи оп­ре­де­ле­ност. Да мис­ля из­вън нея, ка­то се опит­вам да я въз­п­ри­е­ма ка­то слу­чай от не­що об­що или ка­то посоче­но мяс­то в да­де­но обоз­ри­мо ця­ло; или да дейс­т­вам из­вън нея, ка­то се опитвам да раз­к­рия про­лу­ка меж­ду въз­мож­нос­ти­те, зат­во­ре­ни пър­во­на­чал­но чрез си­ту­а­ци­я­та. Чрез то­ва мис­ле­не и дейс­т­ва­не “от­въд пре­де­ла” се пре­о­до­лява ед­на гра­ни­ца, но по то­зи на­чин и аб­со­лют­на­та гра­ни­ца се въз­п­ри­е­ма ка­то даде­на. Аз се на­тък­вам на та­зи си­ту­а­ция ка­то гра­нич­на. Ако окон­ча­тел­ността на мис­ле­не­то се за­паз­ва из­вън вся­ка опит­ност, то­га­ва сми­съ­лът на мо­я­та оп­ре­де­ле­ност ще бъ­де изяс­нен без ос­та­тък и мо­я­та дейс­т­ва­ща во­ля ще се движи спря­мо све­та в пъл­на от­к­ри­тост. Та­ка ста­ва яс­но, че аз по прин­цип по ника­къв на­чин не мо­га да пре­дот­в­ра­тя то­ва, ко­е­то ми е оп­ре­де­ле­но. Чрез ми­сълта и дейс­т­ви­я­та, нав­ли­за­щи в без­г­ра­нич­но­то, аз се връ­щам от­но­во и от­но­во към на­чи­на и мяс­то­то на мо­я­та оп­ре­де­ле­ност. Аз съм без­к­рай­но обус­ло­вен в мо­я­та оп­ре­де­ле­ност, ко­га­то я пре­мис­лям ра­ци­о­нал­но. И две­те не­ща спа­дат към същ­ност­та на гра­нич­на­та си­ту­а­ция: в пър­вия слу­чай ста­ва яс­на без­г­ра­нич­ност­та на възмож­но­то, а във вто­рия – лич­ност­та се връ­ща спо­кой­но към ог­ра­ни­че­но­то насто­я­ще, ка­то се от­каз­ва от вся­ко без­с­мис­ле­но мис­ле­не и дейс­т­вие. “Ис­тинско­то мис­ле­не на Все­об­х­ват­но­то. . . реф­лек­ти­ра от все­об­х­ват­ност­та на изяснени­те по­со­ки на­зад към кон­к­рет­на­та ис­то­рич­ност на мо­е­то нас­то­я­ще би­тие. Са­мо та­ка е въз­мож­но то да съ­щес­т­ву­ва.” /РЕ, 49/.

Съ­щес­т­ву­ва­не­то(Existenz) ес­тес­т­ве­но и ви­на­ги е в рам­ките на ис­то­ри­чес­ка­та оп­ре­де­ле­ност и е свър­за­но с би­тий­ни същ­нос­ти с ран­га на гра­нич­ни си­ту­а­ции.

Гра­нич­ни­те си­ту­а­ции са не­из­беж­ни. За да бъ­дем раз­тър­се­ни от тях оба­че, кога­то ги раз­бе­рем, въз­мож­но­то съ­щес­т­ву­ва­не ни до­веж­да от­но­во до нас са­мите, до ис­тин­с­ка­та ни същ­ност. “Ве­ли­чи­е­то на чо­ве­ка се със­тои в то­ва, в как­во той се прев­ръ­ща при ос­мис­ля­не­то на гра­нич­на­та си­ту­а­ция.” /ФВО, 319/. За ос­нов­ни ем­пи­рич­нос­ти на все­обща­та гра­нич­на си­ту­а­ция К. Яс­перс въз­п­ри­е­ма нап­ри­мер: смърт и стра­да­ние, бор­ба и ви­на.

Смърт­та мо­же да не бъ­де гра­нич­на си­ту­а­ция, ако е са­мо обек­тив­на и об­ща действи­тел­ност на би­ти­е­то, или ако тя е един­с­т­ве­но в мо­и­те пред­с­та­ви. Смъртта е оба­че гра­нич­на си­ту­а­ция, ако аз са­ми­ят съм за­сег­нат от нея. Да пред­по­ложим, че аз се сре­щам ди­рек­т­но със смърт­та, из­пит­вам я вър­ху се­бе си или чрез бли­зък за ме­не чо­век. При та­зи сре­ща със смърт­та тя прес­та­ва да бъ­де ня­каква об­ща обек­тив­ност. Мо­я­та смърт и тво­я­та смърт, то­ва не мо­же да се срав­ни с ни­що дру­го на све­та. Та­зи си­ту­а­ция е аб­со­лют­но не­за­ме­ни­ма и нес­рав­ни­ма ед­нок­рат­ност, до­кос­ва­ща всич­ко в ця­лост. Смърт­та за мен е гра­ни­ца, ко­я­то аз не же­лая, но чи­я­то не­оп­ре­де­ли­мост осъз­на­вам. Ни­коя обек­тивност не се раз­к­ри­ва по­ве­че в гра­нич­на­та си­ту­а­ция ка­то не­що поз­на­ва­е­мо или ка­то не­що, ко­е­то мо­же да бъ­де об­ла­да­но чрез оп­ре­де­ле­но дейс­т­вие. В случая ни­що не мо­же да бъ­де раз­к­ри­то ка­то обек­тив­но поз­на­ние и та­зи гра­ни­ца е аб­со­лют­на.

До­ка­то в рам­ки­те на оно­ва, ко­е­то се от­на­ся до мен, аз се опит­вам да се ори­ен­ти­рам ка­то мис­ля и дейс­т­вам из­вън та­зи гра­ни­ца, там, в без­к­райност­та, за ме­не ве­че не се раз­к­ри­ва ни­що. Та­ка не­ми­ну­е­мо аз би­вам въз­вър­нат об­рат­но – от­но­во към са­мия ме­не. Аз тряб­ва да раз­бе­ра, че тук е имен­но грани­ца­та.

Съ­щес­т­ву­ва раз­п­рос­т­ра­не­на тен­ден­ция да се схе­ма­ти­зи­рат чер­ти или си­ту­а­ции от на­ше­то би­тие ка­то стра­да­ние, бор­ба, ви­на в об­щи обек­тив­нос­ти. Ако те оба­че ме за­ся­гат се­ри­оз­но и същ­нос­т­но, те ста­ват ви­на­ги не­що на­пъл­но нес­рав­ни­мо, из­т­лас­к­ва­що ме об­рат­но в са­мо­тата на мо­е­то лич­но би­тие, ко­е­то не мо­же да бъ­де схва­ща­но в общ план, но ос­та­ва един­с­т­ве­но и не­за­ме­ни­мо. То­га­ва те не са ве­че “не­що”, сре­ща­що се из­меж­ду “дру­го­то”, а не­що, ко­е­то пре­об­ра­зя­ва за ме­не ця­ла­та ис­ти­на, ця­ла­та ос­та­нала дейс­т­ви­тел­ност.

Аз ня­ма да мо­га да из­бег­на окон­ча­тел­но стра­да­ни­е­то и ка­то следствие аз не ще мо­га ве­че да се от­къс­на от не­го. В бор­ба­та има си­ла, с ко­я­то аз ог­ра­ни­ча­вам прос­т­ран­с­т­во­то за жи­вот на дру­гия, или той ог­ра­ни­ча­ва собстве­но­то ми прос­т­ран­с­т­во за жи­вот. По прин­цип и фак­ти­чес­ки аз ни­ко­га не мога да ис­кам да бъ­да ви­но­вен. Съ­що та­ка аз ни­ко­га не мо­га да съх­ра­ня или да изво­ю­вам “чис­то­та­та на ду­ша­та”, ако се впус­на в све­та дейс­т­ви­тел­но, ка­то дейс­т­вам и се бо­ря във все­об­ща­та над­п­ре­ва­ра за лич­но щас­тие.То­зи, кой­то истин­с­ки е встъ­пил в гра­нич­на­та си­ту­а­ция осъз­на­ва, че тя не е коя и да е из­между съ­щес­т­ву­ва­щи­те и въз­мож­ни си­ту­а­ции на све­тов­но­то би­тие, но не­що изключи­тел­но  по­ве­че. Във все­ки от ней­ни­те въз­мож­ни об­ра­зи, тя е раз­бул­ва­не­то на ос­нов­на­та си­ту­а­ция въ­об­ще, в ко­я­то са скри­ти ко­ре­ни­те на све­тов­но­то битие ка­то ця­ло. Све­тов­но­то би­тие е на вся­ко мяс­то ан­ти­но­мич­но, за­що­то то е уни­вер­сал­на ос­но­ва. То­ва оз­на­ча­ва, че ако аз се пи­там за пос­лед­ни­те при­чини, ка­то имам пред­вид тях­на­та не­съв­мес­ти­мост, то аз ве­че не мо­га в то­зи случай да ги от­ми­на. Аз мо­га оба­че да се опи­там да се при­чис­ля към та­зи гра­нична си­ту­а­ция и да се пра­вя, че ни­що не ме за­ся­га, но то­ва не про­ме­ня об­с­то­я­телство­то, че аз съм в са­ма­та нея.

В гра­нич­на­та си­ту­а­ция оно­ва, ко­е­то има ма­те­ри­а­лен ха­рак­тер, е ве­че нез­начи­тел­но. И тък­мо то­ва е, ко­е­то лич­ност­та тряб­ва да дос­тиг­не, ка­то се стре­ми към соб­с­т­ве­на­та си ис­тин­с­ка ре­а­ли­за­ция, ако ис­ка дейс­т­ви­тел­но да ста­не то­ва, ко­е­то тряб­ва да бъ­де. От­к­ло­ня­ва­не­то от та­зи ли­ния на раз­ви­тие би оз­на­ча­ва­ло въз­в­ръ­ща­не към без­с­мис­ли­е­то, към праз­нота­та на соб­с­т­ве­на­та дейс­т­ви­тел­ност.Един­с­т­ве­но в бор­ба­та за са­мо­о­съ­ществя­ва­не – по пъ­тя си през све­та – чо­ве­кът мо­же да бъ­де за­сег­нат в ко­ре­на на соб­с­т­ве­но­то си би­тие от си­ла­та и се­ри­оз­ност­та на гра­нич­на­та си­ту­а­ция.И ко­га­то в све­тов­но­то би­тие ре­ши­тел­но се тър­си без­с­пор­но­то и ус­той­чи­вото ка­то ис­тин­с­ки сми­съл на съ­щес­т­ву­ва­не­то, то­га­ва се въз­п­ри­е­ма и си­ла­та, с ко­я­то не­из­беж­но гра­нич­на­та си­ту­а­ция от­п­ра­ща тър­се­щия в без­к­рай­ност­та на тран­с­цен­ден­т­ност­та.

б) Се­дем ас­пек­та на “съ­щес­т­ву­ва­не­то” в гра­нич­ната си­ту­а­ция

С три­те на­чи­на на Все­об­х­ват­но­то, ние все още не сме ние са­ми­те по пъ­тя на соб­с­т­ве­на­та ни ре­а­ли­за­ция. Ние тряб­ва да тър­сим пре­о­до­ля­ва­не­то на без­мис­ле­ност­та и ни­щож­ност­та на све­та. Случва се та­ка, че гра­нич­на­та си­ту­а­ция кон­с­ти­ту­и­ра на­ша­та дейс­т­ви­тел­ност и фак­ти­чес­ка за­сег­на­тост на на­ше­то „аз“. Та­ка от фи­ло­соф­с­ка глед­на точ­ка проти­ча  про­цес с фун­да­мен­тал­на зна­чи­мост. Пред­мет­ност­та прес­та­ва да бъ­де не­що за нас. То­ва е про­цес, при кой­то се раз­к­ри­ват пре­дел­ни ас­пек­ти.Те обаче от­но­во и от­но­во се из­п­лъз­ват от пря­ка­та въз­мож­ност да бъ­дат из­ра­зе­ни с ези­ка и сред­с­т­ва­та на пред­мет­но­то мис­ле­не. В то­зи про­цес вър­ху фи­ло­софска ос­но­ва – ка­то “осъ­щес­т­вя­ва­не на съ­щес­т­ву­ва­не­то в тран­с­цен­ден­т­но­то” – се вна­ся свет­ли­на за при­чи­на­та на мо­е­то лич­но би­тие, ос­вет­ля­ва се съ­ществу­ва­не­то. (Existenzerhellung).

Съ­щес­т­ву­ва­не­то ка­то вът­реш­но оза­ря­ва­не или прос­вет­ле­ние (Existenzerhellung) не мо­же да се наб­лю­да­ва ка­то та­ко­ва в да­де­на ем­пи­рич­на наг­лед­ност. В три­те на­чи­на на Все­об­х­ват­но­то има яс­на ко­му­ни­катив­ност. Съ­щес­т­ву­ва­не­то ка­то прос­вет­ле­ние ня­ма при­над­ле­жа­ща­та му обектив­ност, ко­я­то мо­же да се до­кос­не с пред­мет­на осе­за­е­мост. То се на­соч­ва към три­те на­чи­на на Все­об­х­ват­но­то. То мо­же да се съ­об­ща­ва в тях, ма­кар и са­мо неп­ря­ко. “За­то­ва съ­щес­т­ву­ва неп­ре­о­до­ли­ма гра­ни­ца на съ­об­ще­ни­е­то и не­понят­на ко­му­ни­ка­ция.” /ФВО, 117/. То­ва, ко­е­то се из­вър­ш­ва в ек­зис­тен­ци­ал­но­то общение меж­ду чо­ве­ци­те – в ко­му­ни­ка­ци­я­та, – е по­ве­че от то­ва, ко­е­то мо­же да се из­ра­зи със сло­ва.

В све­та на яв­ле­ни­я­та е съ­щес­т­ве­но са­мо то­ва, ко­е­то мо­же да се съ­об­щи и придоби­ва плът в ези­ка на об­щоз­на­чи­мо­то, об­що­за­дъл­жи­тел­но­то и пред­мет­но­то. Същес­т­ву­ва­не­то ка­то вът­реш­но оза­ря­ва­не е не­що дру­го. То е не­що по­ве­че. То не се из­ра­зя­ва с то­зи език и не е ди­рек­т­но съ­об­щи­мо.

То­зи на­чин на съ­щес­т­ву­ва­не тряб­ва да бъ­де бу­ден в нас, спо­ред въз­мож­ностите, за да мо­жем ние изоб­що да мис­лим за не­го и то да вна­ся свет­ли­на в нас. Ние тряб­ва да пре­об­ра­зу­ва­ме то­ва мис­ле­не в соб­с­т­ве­но би­тие, ако ис­ка­ме да раз­бе­рем он­зи сми­съл, за кой­то ста­ва въп­рос.

К. Яс­перс де­фи­ни­ра в се­дем точ­ки раз­би­ра­не­то си за съ­щес­т­ву­ва­не­то (Existenz).

б.1. “Съ­щес­т­ву­ва­не­то не е би­ти­е­то ка­то та­ко­ва, но е въз­мож­ността да бъ­деш би­тие” /ФВО, 118/. Под то­ва тряб­ва да се раз­би­ра, че аз не съм съ­ществу­ва­не, а въз­мож­но съ­щес­т­ву­ва­не. Съ­щес­т­ву­ва­не­то пра­ви пос­то­ян­но из­бор да бъ­де или да не бъ­де. Аз съм сво­бо­ден да ре­ша, да­ли ис­кам да бъ­да съ­щес­т­вуване. Не­об­хо­ди­мо е са­мо да взе­ма от­го­вор­но и се­ри­оз­но ре­ше­ние. Без се­ри­озност­та на ре­ше­ни­е­то, аз не бих бил аз са­ми­ят, а са­мо прос­то съ­щес­т­ву­ва­не, на ко­е­то, в края на кра­и­ща­та е без­раз­лич­но, да­ли е или не е.

б.2. “Съ­щес­т­ву­ва­не­то е лич­но­то „аз“, ко­е­то се от­на­ся към се­бе си и в то­ва осъзна­ва от­но­ше­ни­е­то си към си­ла­та, към тран­с­цен­ден­т­ност­та, чрез ко­я­то е уста­но­ве­но. (Кир­ке­гор)” /ФВО, 118/. То­ва по­каз­ва и до­каз­ва, че не мо­же да има съ­ществу­ва­не без тран­с­цен­ден­т­ност. Тран­с­цен­ден­т­ност­та е съ­щевре­мен­но струк­ту­ра­та на съ­щес­т­ву­ва­не­то. Съ­щес­т­ву­ва­не­то е сво­бо­да­та, която умее да го при­до­бие чрез тран­с­цен­ден­т­ност­та. В тази сво­бо­да не дейс­т­ва ни­що при­ну­ди­тел­но. Същес­т­ву­ва­не­то мо­же и да го ня­ма, ако аз не го же­лая.

б.3. “Съ­щес­т­ву­ва­не­то е…. ка­то са­мо­то “аз”, не­за­ме­ни­мо и не­за­мес­ти­мо.” /ФВО, 118/. С то­ва се из­тък­ва, че при съ­щес­т­ву­ва­не­то ста­ва въп­рос за не­що по­ве­че, от­колко­то за обик­но­ве­на­та ем­пи­рич­ност (пред­мет­ност). “Фак­тът не е още съ­ществу­ва­не.” /ФВО, 119/. Под съ­щес­т­ву­ва­не, К. Яс­перс ня­ма пред­вид еди­нич­на­та предмет­ност, а дейс­т­ви­тел­ност­та, ко­я­то ка­то за­да­ча за са­ма­та се­бе си и въз­можност е без­к­рай­на.

“Съ­щес­т­ву­ва­не­то е не са­мо про­цес в све­та, но про­из­ли­за­не от дру­га­де, ко­ето се про­я­вя­ва в све­та ка­то яв­ле­ние.” /ФВО, 119/. Съ­щес­т­ву­ва­не­то е не са­мо мо­я­та спо­соб­ност да взе­мам ре­ше­ния в би­ти­е­то. Съ­щес­т­ву­ва­не­то е въз­мож­ност­та за ре­ше­ни­е­то, чрез чи­я­то не­об­хо­ди­мост аз съм са­ми­ят “аз”. То­ва, ко­е­то съм, аз ста­вам чрез сво­бод­но­то си ре­ше­ние. Та­ка из­бо­рът във въз­мож­ност­та да същес­т­ву­вам е фак­ти­чес­ки със­то­я­ние да се раз­по­ла­га със соб­с­т­ве­на­та сво­бода пред на­ли­чи­е­то на тран­с­цен­ден­т­ност­та.

б.4. “Съ­щес­т­ву­ва­не­то е ис­то­рич­но.” /ФВО, 120/. В мо­мен­та на въп­рос­но­то ре­ше­ние, същес­т­ву­ва­не­то е свър­за­но с би­ти­е­то в све­та и та­ка е по-не­об­хо­ди­мост свърза­но и с ис­то­ри­я­та. Съ­щес­т­ву­ва­не­то оба­че про­ник­ва в би­ти­е­то с не­го­ва­та слу­чай­ност. “За раз­ли­ка от ис­то­ри­я­та ка­то не­що из­ця­ло пре­ход­но в неп­ре­късна­тост­та на пре­да­ни­е­то, съ­щес­т­ву­ва­не­то е връ­ща­не към се­бе си във вре­ме­то ка­то връ­ща­не на нас­то­я­ще­то от веч­но­то.”  /ФВО, 120/.

б.5. “Съ­щес­т­ву­ва­не­то е въз­мож­но са­мо в ко­му­ни­ка­ция с дру­ги съ­щес­т­ву­ва­ния.” /ФВО, 120/. Лич­но­то би­тие се връ­ща към се­бе си ка­то съ­щес­т­ву­ва­не, ко­га­то влиза в ко­му­ни­ка­ция с дру­го “аз”. Ако ис­ти­на­та се изо­ли­ра, тя ве­че не е ис­ти­на. Зато­ва към съ­щес­т­ву­ва­не­то спа­да бо­ре­ща­та се и осъ­щес­т­вя­ва­ща­та се лю­бов.

б.6.“ Чрез зна­ни­е­то, че съ­щес­т­ву­вам аз не мо­га да бъ­да дейс­т­вител­но съ­щес­т­ву­ва­не (Existenz). /ФВО, 120/. Зна­ни­е­то, ос­но­ва­ващо се на се­тив­ния опит, е не­що окон­ча­тел­но да­де­но и оп­ре­де­ле­но в пред­метното би­тие.И ако съ­щес­т­ву­ва­не­то се свеж­да са­мо до те­зи оп­ре­де­ле­нос­ти, то от не­го би би­ла от­не­та “въз­мож­ност­та” за сво­бод­на­та ре­а­ли­за­ция из­вън предмет­ност­та.То­ва, ко­е­то ос­та­ва е чис­то­то ем­пи­рич­но би­тие (Dasein) един­с­т­ве­но в гра­ни­ци­те на се­тив­на­та да­де­ност . “Вслед­с­т­вие на то­ва, меж­ду хо­ра­та ще се про­я­вя­ва от­но­во и от­но­во съз­на­ни­е­то, че зна­чител­но­то все още не е ка­за­но, фак­ти­чес­ко­то още не е нап­ра­ве­но.” /ФВО, 121/. При­чина­та за то­ва е, че съ­щес­т­ву­ва­не­то ни­ко­га не се по­я­вя­ва не­пос­ред­с­т­ве­но, а е ви­на­ги дъл­бо­ко ста­е­но и е са­мо опос­ред­с­т­ве­но.

б.7. “Съ­щес­т­ву­ва­не­то, въз­п­ри­е­то със съз­на­ни­е­то, че е то е да­де­но ка­то дар, е спо­та­е­но в ос­но­ва­та си.” /ФВО, 121/. За­що оби­чам? За­що вяр­вам? За­що съм ре­ши­те­лен? На те­зи въп­ро­си ни­ко­га не мо­же да се да­де от­го­вор.

“За на­ше­то поз­на­ние дейс­т­ви­тел­ност­та на съ­щес­т­ву­ва­не­то е без ос­но­ва. Това, ко­е­то се по­каз­ва в не­го­во­то без­на­ча­лие, за нас е на­ча­ло, но не и пред­мет, не и ус­та­но­ве­ност, не и си­гур­ност.” /ФВО, 121/. Съ­щес­т­ву­ва­не­то е въз­мож­ност в гра­нич­на­та си­ту­а­ция.В та­зи въз­мож­ност се осъ­щес­т­вя­ва про­цес,  кой­то е опит да се пре­о­до­лее на­пъл­но гра­ни­ца­та на све­тов­на­та пред­мет­ност. Осъ­ществява­що­то се съ­щес­т­ву­ва­не е дви­же­ние по прин­цип из­вън има­нен­т­ност­та, ко­ято не мо­же да да­де от­го­вор  за как­во ста­ва въп­рос, ко­га­то тряб­ва да се пра­вят окон­ча­тел­ни из­во­ди .В ней­ния об­х­ват пос­лед­но­то и фак­ти­чес­ко­то са не­разби­ра­е­ми. С то­ва убеж­де­ние све­тов­но­то за­губ­ва вся­ка аб­со­лют­на зна­чи­мост. В гра­нич­на­та си­ту­а­ция има­нен­т­но­то е без зна­че­ние.

Как­во оба­че по съ­щес­т­во и фак­ти­чес­ки се отна­ся до лич­ност­та? Не ве­че све­тът или не­що има­нен­т­но, не един нов свръх­с­вят, а по прин­цип нез­на­чи­тел­ност­та и ни­щож­ност­та на све­тов­но­то. Све­тът се приб­ли­жа­ва към ме­не в гра­нич­на­та си­ту­а­ция имен­но чрез та­зи своя ос­нов­на чер­та. За­ся­гай­ки ме ек­зис­тен­ци­ал­но в мо­е­то соб­с­т­ве­но “аз”, све­тов­но­то доказ­ва от са­мо се­бе си без­к­рай­на­та си от­но­си­тел­ност. В гра­нич­на­та си­ту­а­ция не­го­ва­та не-би­тий­ност се изя­вя­ва в сми­съл, че всич­ко пред­мет­но гу­би своето зна­че­ние.Съ­щев­ре­мен­но све­тов­но­то не мо­же да се схва­ща ка­то чис­та не-битийс­т­ве­ност.От­не­се­но към „аз-а“ то раз­к­ри­ва и дру­га из­к­лю­чи­тел­на звначимост.То е ця­ла­та пред­мет­ност, и в не­го­ва­та все­об­х­ват­ност е съх­ра­не­на всяка при­чи­на. То­ва е са­мо­то би­тие, в ко­е­то се на­ми­ра всич­ко, и се обос­но­ва­ва всич­ко, ко­е­то ви­на­ги съ­щес­т­ву­ва.

Та­ка в без­д­на­та на не-би­тий­ност­та ме за­ся­га са­мо­то би­тие,  което аз раз­би­рам ка­то не­гов сми­съ­ла . При К. Яс­перс то но­си на­и­ме­но­ва­ни­е­то тран­с­цен­ден­т­ност ка­то аб­со­лют­на гра­ни­ца над вся­ка има­нен­т­ност в ця­лост. Това не е пред­мет и не е идея. То е по­ве­че то­ва, ко­е­то се от­на­ся до ме­не в безкрай­ни­те си из­ме­ре­ния, дъл­бо­ко същ­нос­т­но за­ся­га и раз­тър­с­ва мо­е­то“аз“ в гра­нич­на­та си­ту­а­ция и съ­щев­ре­мен­но се раз­к­ри­ва от са­мо се­бе си ка­то “над”( транс) всич­ко све­тов­но в съ­щес­т­ву­ва­не­то. “Та­ка, как­то аз не мо­га да съ­ществу­вам без све­та, та­ка и са­ми­ят аз не съм и съ­щес­т­ву­ва­не (Existenz) без тран­с­цен­ден­т­ност.” /Ф, ІІ, 48/. Сле­до­ва­тел­но, съ­щес­т­ву­ва­не­то е въз­п­ри­е­мане на тран­с­цен­ден­т­ност­та.

“Съ­щес­т­ву­ва­не­то е ем­пи­рич­ност­та на собстве­но­то “аз”, от­на­ся­що се към се­бе си и с то­ва към тран­с­цен­ден­т­ност­та.” /ЕФ, 17/.

5. ТРАН­С­ЦЕН­ДЕН­Т­НОСТ И РЕ­А­ЛИ­ЗА­ЦИЯ НА ИС­ТИН­С­КА­ТА ЧО­ВЕШ­КА СЪЩ­НОСТ

“Тран­с­цен­ден­т­ност­та е нас­то­я­ще, ако све­тът се въз­п­ри­е­ма и се мис­ли ве­че, не ка­то със­то­ящ се от са­мо се­бе си, съ­щес­т­ву­ващ от са­мо се­бе си, а ка­то пре­ход.” /ФВО, 213/. То­зи пре­ход от има­нен­т­ност, от ма­те­ри­ал­на пред­мет­ност към тран­с­цен­ден­т­ност оз­на­ча­ва скок. За на­ше­то поз­на­ние све­тът не е затво­ре­но в се­бе си ця­ло, не е хар­мо­нич­но ця­лос­т­но съ-би­тие. Той не е поз­на­ваем от са­мо се­бе си. “За на­уч­но­то поз­на­ние све­тът е без ос­но­ва.” /ФВО, 138/. Ед­ва този въз­г­лед съз­да­ва за мис­ле­щия чо­век прос­т­ран­с­т­во за сво­бо­да­та на съ­ществу­ва­не­то, а на ек­зис­тен­ци­ал­но­то съ­щес­т­ву­ва­не – съз­на­ни­е­то за въз­можност­та на не­го­вия про­из­ход от све­та към тран­с­цен­ден­т­ност­та.

То­зи скок има из­к­лю­чи­тел­ни пос­лед­с­т­вия.

Пър­во, ние ста­ва­ме сво­бод­ни за све­та. Щом све­тът не се зат­ва­ря ка­то ця­ло, ние раз­чуп­ва­ме вся­ка кар­ти­на на све­та, ко­я­то би мог­ла да ни зав­ла­дее и да го ог­ра­ни­чи . Ние сме от­к­ри­ти за не­ог­ра­ни­че­но­то поз­на­ние и с то­ва сме в све­та. По то­зи на­чин ние ста­ва­ме сво­бод­ни за са­ми­те нас в све­та. “Въп­ре­ки че като ем­пи­рич­но би­тие в на­ша­та ре­ал­ност, ние про­из­хож­да­ме на­пъл­но от све­та, като въз­мож­но съ­щес­т­ву­ва­не (Existenz) ние има­ме на­ча­ло­то си из­вън све­та. От не­го съ­от­вет­но ние въз­дейс­т­ва­ме на све­та.” /ФВО, 139/. В края на кра­ищата ние ста­ва­ме сво­бод­ни за са­ми­те нас в от­но­ше­ние към тран­с­цен­ден­т­ността.

“Дос­тиг­на­ли до рав­но­ве­си­е­то в ця­ла­та Все­ле­на, ние се до­кос­ва­ме до ос­но­вата на тран­с­цен­ден­т­ност­та. Тук е при­бе­жи­ще­то. Връ­щай­ки се от не­го об­рат­но към све­та, ние се зах­ва­ща­ме със за­да­чи­те, ко­и­то на­рас­т­ват за нас по пъ­тя през на­ши­те си­ту­а­ции.” /ФВО, 139/. Све­тът ве­че не е съ­щес­т­ву­ва­що­то от са­мо се­бе си. Всич­ки ця­лос­т­ни пред­с­та­ви се оказ­ват не­дос­та­тъч­ни, те имат ог­ра­ни­че­на ре­зул­тат­ност за ем­пи­рич­но­то поз­на­ние на све­та. Ние тръг­ва­ме към всич­ки по­со­ки на све­та и на­ми­ра­ме в не­го без­к­рай­ност­та на поз­на­ва­е­ми­те не­ща. Сами­ят свят в не­го­ва­та ця­лост оба­че

ние не мо­жем да раз­бе­рем и да мис­лим в съ­от­вет­с­т­вие с не­го. За на­ше­то знание той не е пред­мет, а са­мо ед­на идея ка­то за­да­ча за из­с­лед­ва­не. Ако та­ка оста­вим всич­ки ця­лос­т­ни пред­с­та­ви зад нас, въз­ник­ва от­к­ри­тост­та за всич­ко, ко­е­то е дейс­т­ви­тел­но в све­та. От пред­ва­ри­тел­ни­те про­ек­ти на ця­ло­то възник­ва сво­бод­на го­тов­ност за все­ки нов опит. “Там, къ­де­то въз­п­ри­е­мам трансцен­ден­т­ност­та ка­то дейс­т­ви­тел­на, там аз съм “са­ми­ят аз” (т. е. мо­я­та ис­тинска чо­веш­ка същ­ност, б. а.) ка­то дейс­т­ви­тел­но съ­щес­т­ву­ва­не.” /ФВО, 139/.

Пър­во­на­чал­но, да­де­ност­та на тран­с­цен­ден­т­ност­та се по­я­вя­ва ви­на­ги ка­то “спе­ци­фи­чен на­чин на от­ри­ца­ние”, ко­е­то­се ха­рак­те­ри­зи­ра по че­ти­ри на­чина:

а) Тран­с­цен­ден­т­ност­та се изя­вя­ва в из­вър­ш­ва­що­то се тран­с­цен­дент­ти­ра­не ка­то аб­со­лют­на без­п­ред­мет­ност. В срав­не­ние с пред­мет­ност­та на све­тов­ното, тя се явя­ва ка­то “аб­со­лют­но ни­що”, т. е. в нея ня­ма не­що от пред­мет­ност­та. Пред­мет­ност­та на све­тов­но­то е не­го­ва от­ли­чи­тел­на ос­нов­на чер­та.Пред­метност­та е не­що пре­дел­но и край­но в оп­ре­де­ле­ност­та си. Та­ка то по са­мо се­бе си се про­ти­во­пос­та­вя на ми­съл­та. Ми­съл­та мо­же да ов­ла­дее пред­мет­но­то именно въз ос­но­ва на та­зи оп­ре­де­ле­ност. Тя дос­ти­га ни­во­то на не­що окон­ча­телно.

Съ­щес­т­ву­вай­ки оба­че аз мо­га да бъ­да раз­тър­сен ек­зис­тен­ци­ал­но от не­що, което не ми про­ти­вос­тои ка­то пред­мет­ност или ка­то обект. То­ва не е гра­ни­ца или рав­ни­ще, до­ри ве­че не е не­що пре­дел­но. Тук ве­че ня­ма не­що оп­ре­де­ле­но, а сама­та без­г­ра­нич­ност, ко­я­то ме за­ся­га без­к­рай­но ка­то сми­съл и лич­нос­т­на реа­ли­за­ция. За­то­ва тран­с­цен­ден­т­ност­та ни­ко­га не мо­же да бъ­де пред­мет, нито пък мо­же да ста­не та­къв;

б) Тран­с­цен­ден­т­ност­та е не­поз­на­ва­е­ма, за­що­то поз­на­ва­е­мо е са­мо пред­метното.

Тран­с­цен­ден­т­ност­та е то­ва, ко­е­то не мо­же да се поз­нае. По ем­пи­ри­чен път тук мис­ле­не­то за­губ­ва вся­как­ва спо­соб­ност и с то­ва – вся­ка си­ла. Об­раз­но каза­но ло­гич­но­то е в ръ­це­те на са­мия аб­сурд, кой­то не мо­же да го “раз­бе­ре” и спря­мо кой­то то се чув­с­т­ва “пот­ре­се­но” в най-дъл­бо­ки­те си ос­но­ва­ния.

Ка­то не­поз­на­ва­е­ма тран­с­цен­ден­т­ност­та е не­що ка­чес­т­ве­но съв­сем дру­го в срав­не­ние с всич­ки из­точ­ни­ци в поз­на­ва­тел­ния про­цес, при кой­то се оси­гурява ин­фор­ма­ци­о­нен по­ток в рам­ки­те на има­нен­т­но­то. Сле­до­ва­тел­но, не е вярно, че тран­с­цен­ден­т­ност­та ня­ма ни­що об­що с мис­ле­не­то. Нез­на­ни­е­то в слу­чая е не­об­хо­ди­ми­ят от­ри­ца­те­лен из­раз на аб­со­лют­на­та бди­тел­ност на мис­ленето. За­то­ва тран­с­цен­ден­т­ност­та не тряб­ва да се раз­би­ра ка­то нез­на­ние и про­ти­во­ре­чие спря­мо има­нен­т­ност­та, или ка­то не­яс­на проб­ле­ма­тич­ност. По този на­чин на нез­на­ни­е­то про­ти­вос­тои са­мо по­лу­и­ма­нен­то­то или не­яс­но разбра­но­то има­нен­т­но, но ни­ко­га тран­с­цен­ден­т­ност­та. Пос­лед­на­та има своя собстве­на, нес­рав­ни­ма със све­тов­но­то поз­на­ние си­ла и стро­гост, ко­я­то е от друг про­из­ход и от дру­га същ­ност в срав­не­ние с ек­зак­т­ност­та на има­нен­т­ното поз­на­ние. Ако то­ва нез­на­ние се обяс­ня­ва са­мо ка­то не­га­тив­ност, то­ва е погреш­но. Тран­с­цен­ден­т­ност­та не е не­га­тив­ност. Спо­ред сво­я­та същ­ност тя е не­що съв­сем раз­лич­но от пред­мет­ност­та, ко­я­то ние раз­би­ра­ме, са­мо ако в наше­то пред­мет­но мис­ле­не по­со­чим как­во не е тран­с­цен­ден­т­ност. Тран­с­цен­дентност­та за нас е дейс­т­ви­тел­ност­та в раз­рив с вся­ко мис­ле­не;

в) Тран­с­цен­ден­т­ност­та по не­об­хо­ди­мост е да­де­на с ка­чес­т­во­то си неп­ри­нудител­ност в съ­пос­та­ви­те­лен план с при­ну­ди­тел­ния ха­рак­тер на вся­ко има­нентно поз­на­ние. “Зна­чи­ма­та за нас ис­ти­на за­поч­ва имен­но от­там, къ­де­то изобщо свър­ш­ва при­ну­ди­тел­но­то в съз­на­ни­е­то.” /ЕФ, 29/.

Тран­с­цен­ден­т­ност­та е “ни­що­то”, т. е. без­п­ред­мет­но­то. Къ­де­то ня­ма не­що, то “ни­що­то” не мо­же да уп­раж­ня­ва на­тиск. Тран­с­цен­ден­т­ност­та не при­нуж­да­ва, защо­то тя ни­ко­га и ни­къ­де не при­със­т­ва с нат­рап­чи­вост­та на све­тов­но­то. Относ­но тран­с­цен­ден­т­ност­та аз не мо­га да бъ­да в от­но­ше­ние на “при­те­жа­ние”. И та­ка, ни­то аз са­ми­ят мо­га да бъ­да при­ну­ден или оп­ре­де­лен от нея, ни­то съм в със­то­я­ние да при­нуж­да­вам дру­ги да я осъз­на­ват. За­що­то вся­ко до­ка­за­телство по­каз­ва ви­на­ги са­мо един има­нен­тен пред­мет. Вся­ко по­ня­тие, ко­е­то предста­вям за раз­би­ра­не, би мог­ло да бъ­де са­мо не­що има­нен­т­но раз­б­ра­но или мис­ле­но. Вся­ка ло­ги­чес­ка пос­ле­до­ва­тел­ност – в сми­съл на има­нен­т­на ло­гика – при­нуж­да­ва­ща чрез сво­я­та оче­вид­ност – во­ди са­мо до “има­нен­т­но познание”. Ако аз не съм се ре­шил да встъ­пя в ос­нов­на­та си­ту­а­ция дейс­т­ви­тел­но, то­га­ва ня­ма да се из­вър­ши ни­що дру­го, ос­вен ед­на чис­то има­нен­т­на ма­ши­нация на ми­съл­та. Тран­с­цен­ден­т­ност­та се пре­дос­та­вя на сво­бо­да­та на мо­е­то “аз”, как­то и за­лег­на­ла­та в нея въз­мож­ност на пър­во­на­чал­но взе­ма­не на ре­шение.

Съ­що и в оп­ре­де­ле­ни­е­то “неп­ри­ну­ди­те­лен” тряб­ва да се ви­ди за­бе­ле­жи­телното по­ло­жи­тел­но яд­ро. Тран­с­цен­ден­т­ност­та изис­к­ва мо­е­то съ­щес­т­ву­ва­не в гра­нич­на­та си­ту­а­ция с нес­рав­ни­ма и не­пог­ре­ши­ма си­ла, в срав­не­ния с ко­я­то вся­ка има­нен­т­на си­ла на ми­съл­та е са­мо ед­на сян­ка. За то­ва тък­мо осъз­на­ване­то на тран­с­цен­ден­т­ност­та в съ­щес­т­ву­ва­не­то мо­же да се ин­тер­п­ре­ти­ра като “аб­со­лют­но съз­на­ние”, ка­то на­чин на “си­гур­ност­та на съ­щес­т­ву­ва­не­то”.

г) На­чи­нът, по кой­то тран­с­цен­ден­т­ност­та в съ­щес­т­ву­ва­не­то мо­же да се ин­терпре­ти­ра ка­то да­де­ност в гра­нич­на­та си­ту­а­ция, има по не­об­хо­ди­мост спе­цифи­ка­та на не­що, ко­е­то не е все­об­що. При об­що­ва­лид­ност­та на има­нен­т­но­то “съз­на­ние въ­об­ще” е на­пъл­но без зна­че­ние, кой мис­ли, и да­ли то­зи мис­лещ е екзис­тен­ци­ал­но за­сег­нат от не­го или не. То е зна­чи­мо, без ог­лед на вре­ме, то е това, ко­е­то все­ки мо­же да мис­ли по ед­на­къв на­чин. “Лич­но­то аз на мис­ле­щия” е из­чез­на­ло в ми­съл­та. Тъй ка­то не е важ­но, кой мис­ли, все­ки мис­лещ мо­же да бъде за­ме­нен от ня­кой друг в ано­ним­ния свят на обек­ти­те.

Тран­с­цен­ден­т­ност­та ни­ко­га не е без­лич­но­то об­що за ек­зис­тен­ци­ал­но­то същес­т­ву­ва­не. Тран­с­цен­ден­т­ност­та съ­щес­т­ву­ва за ме­не, са­мо аз съм за­сег­нат от нея без­г­ра­нич­но, при ко­е­то аз, ста­вай­ки съ­щес­т­ву­ва­не (Existenz), вли­зам на­ис­ти­на в дейс­т­ви­тел­ност­та на гра­нич­на­та си­ту­а­ция. “Без съ­щес­т­ву­ва­не се гу­би сми­съ­лът на тран­с­цен­ден­т­ност­та.” /РЕ, 37/. Аз са­мият, без да мо­га да бъ­да за­ме­нен от дру­га лич­ност, тряб­ва да встъ­пя в гра­нична­та си­ту­а­ция, да й се раз­к­рия на­пъл­но и да й се от­дам. Са­мо в та­зи не­за­ме­няемост аз мо­га да въз­п­ри­е­ма спо­та­е­ния сми­съл на веч­ност­та. Та­ка в не­га­тивност­та на “не­об­що­ва­лид­но­то на тран­с­цен­ден­т­ност­та“, за­дейс­т­ва­ща ме в “не-об­ща­та” гра­нич­на си­ту­а­ция е скри­та най-бе­зус­лов­на­та си­ла, за­ся­га­ща неизбеж­но все­ки ка­то лич­но “аз”. Тя ни­ко­га не мо­же да бъ­де при­ну­ди­тел­на си­ла и не се от­на­ся до “чо­ве­ка въ­об­ще” и “съз­на­ни­е­то въ­об­ще”.

Тък­мо в ут­вър­ж­да­ва­не­то на соб­с­т­ве­но­то “аз” се из­ра­зя­ва по­ло­жи­тел­ни­ят ха­рак­тер на тран­с­цен­ден­т­ност­та. И са­мо чрез то­ва “ут­вър­ж­да­ва­не” тран­с­цен­ден­т­ност­та ста­ва да­де­ност, из­вър­ш­ва се тран­с­цен­ден­ти­ра­не­то, ко­е­то е всъщ­ност фи­ло­со­фи­я­та. Фи­ло­со­фи­я­та се осъ­ществя­ва чрез мис­ле­не със соб­с­т­ве­ни на­ча­ла.

6. ИДЕЯТА ЗА ОСНОВНОТО ЗНАНИЕ (GRUND­­WISSEN)

Опи­тът от нами­ра­не­то на соб­с­т­ве­но­то “аз” в све­та, вър­ви по след­ния път:

АЗ СЪМ в све­та. В об­к­ръ­жа­ва­ща­та ме дейс­т­ви­тел­ност аз съм да­де­ност в нея като из­ця­ло ем­пи­рич­но би­тие.

АЗ МИС­ЛЯ. В “съз­на­ни­е­то въ­об­ще” мис­ле­не­то има при­ну­ди­тел­на пра­вил­ност.

АЗ СЪМ ДУХ. Въз ос­но­ва на би­ти­е­то и “съз­на­ни­е­то въ­об­ще” твор­чес­ка­та си­ла на въ­об­ра­же­ни­е­то мо­же да раз­к­ри­ва идеи на све­та. То­зи свят на твор­чес­кото пре­об­ра­зу­ва­не се приб­ли­жа­ва към менe и се из­ра­зява чрез ме­не. “Из­ра­зен от мен”, све­тът се ха­рак­те­ри­зи­ра от към стра­на­та на обек­та. Све­тът е об­що­то от три­те на­ча­ла: би­тие, “съз­на­ние въ­об­ще” и дух. Това оба­че не доп­ри­на­ся с ни­що за въп­ро­са, как се въз­п­ри­е­мам аз ка­то лич­ност в све­та, ко­га­то аз осъз­на­вам сво­бо­да­та си.До­се­га за нея ня­ма­ше мяс­то. Следова­тел­но, съ­щес­т­ву­ва и не­що дру­го. В опи­та на сво­бо­да­та аз се въз­п­ри­е­мам като въз­мож­но съ­щес­т­ву­ва­не. В осъз­на­ва­не­то на сво­бо­да­та си, аз се на­тък­вам на гра­ни­ци, ко­и­то не мо­га да въз­п­ри­е­ма и из­вън ко­и­то не мо­га да про­ник­на.Та­ка аз осъз­на­вам ед­на  си­ла, на ко­я­то аз съм по­да­рен в мо­я­та сво­бо­да. Аз не мо­га да съ­щес­т­ву­вам чрез са­мия се­бе си без нея. Та­зи си­ла, К. Яс­перс оп­ре­деля ка­то тран­с­цен­ден­т­ност.По то­зи на­чин ре­ша­ва­що­то дейс­т­вие се из­вър­ш­ва при по­лу­ча­ва­не­то на опит в да­ден гра­ни­чен сек­тор от жи­во­та . То­зи опит става за ме­не ек­зис­тен­ци­ал­на си­ту­а­ция, в ко­я­то се изяс­ня­ва ско­кът меж­ду иманен­т­ност и тран­с­цен­ден­т­ност. В слу­чая чо­век пър­во се сдо­би­ва с идея за света, а след то­ва и за су­бек­тив­ност­та, за да мо­же впос­лед­с­т­вие да се осъ­ществи ско­кът от ем­пи­рич­ния свят и чо­веш­ка­та су­бек­тив­ност към скри­та­та същност на тран­с­цен­ден­т­ност­та. То­зи скок се из­вър­ш­ва чрез дви­же­ни­е­то на фи­лософ­с­ка­та ми­съл. И имен­но за­то­ва фи­ло­со­фи­я­та е дви­же­ни­е­то, мис­ле­що­то движение, от има­нен­т­ност към тран­с­цен­ден­т­ност. То­ва тран­с­цен­ден­ти­ра­не поставя ем­пи­рич­ния свят на сце­на­та на яв­ле­ни­я­та, ка­то чо­веш­ко­то съ­щес­т­ву­ване ста­ва пред­мет на съз­на­ни­е­то, а скри­та­та и сък­ро­ве­на същ­ност се прев­ръща в пос­лед­на цел, ко­га­то жи­во­тът се раз­г­леж­да от глед­на точ­ка на веч­ността (sub specie aeternitatis). Всич­ко то­ва се из­вър­ш­ва в опи­та на ек­зистен­ци­ал­на­та си­ту­а­ция, в гра­нич­ния об­х­ват меж­ду има­нен­т­ност и тран­с­ценден­т­ност­та. В то­зи кон­текст от осо­бе­но зна­че­ние е ес­тес­т­во­то на гра­ни­ци­те, тъй ка­то те не мо­гат да се фик­си­рат. Те са пре­ли­ва­щи се. Те са от­во­ре­ни и в две­те по­со­ки – и към тран­с­цен­ден­т­ност­та и към има­нен­т­ност­та. Об­с­то­я­телство­то, че гра­ни­ца­та меж­ду има­нен­т­ност­та и гра­нич­ния об­х­ват е от­во­ре­на не оз­на­ча­ва, че то ни­ко­га ня­ма да мо­же да из­с­лед­ва всич­ко, ни­ко­га ня­ма да може да дос­тиг­не до оп­ре­де­лен пре­дел. Гра­ни­ца­та на то­зи гра­ни­чен об­х­ват спрямо тран­с­цен­ден­т­ност­та е съ­що тол­ко­ва мал­ко ре­ал­на или оп­ре­де­ли­ма, за­щото тран­с­цен­ден­т­ност­та ви­на­ги са­мо се за­гат­ва, но ни­ко­га не ста­ва ре­ал­на, ни­ко­га не мо­же да се ус­та­но­ви.В то­зи гра­ни­чен об­х­ват оба­че се про­ти­чат реша­ва­ща­та ми­съл и дейс­т­вие. Тук ние се схва­ща­ме ка­то лич­нос­ти. От­тук ние се опит­ва­ме да раз­бе­рем сми­съ­ла и на има­нен­т­ност­та на све­та. Тук ни се разкрива тран­с­цен­ден­т­ност­та, тук ние се ос­ме­ля­ва­ме да из­вър­шим ско­ка от има­нентност към тран­с­цен­ден­т­ност.

В то­зи про­цес се включ­ват съ­що на­чи­ни­те на ос­нов­но­то зна­ние: от ед­на страна – би­тие, “съз­на­ние въ­об­ще“ и дух, свят и от дру­га – съ­щес­т­ву­ва­не и трансцен­ден­т­ност.То­ва се от­на­ся и до са­мос­то­я­тел­ност­та на на­ча­ла­та и на­чините на Все­об­х­ват­но­то. Във все­ки на­чин на Все­об­х­ват­но­то е на­ли­це оп­ре­де­лено на­ча­ло, ко­е­то не мо­же да се све­де до дру­го.

“За яс­но­та­та на съз­на­ни­е­то ни ка­то лич­ност и съз­на­ни­е­то за би­ти­е­то (двете от­дел­ни ед­но от дру­го), ние тряб­ва да усе­тим все­ки на­чин на Все­об­х­ват­ното, да му се от­да­дем, да го съ­бу­дим в нас.” /ФВО, 122/. Съг­ла­си­е­то с ос­нов­но­то знание за­ся­га са­мо фор­ма­та на ос­нов­ния опит. Ре­ша­ва­що­то е, че чо­ве­кът да има съот­вет­на­та пси­хич­на наг­ла да бъ­де “об­ла­дан” от ос­нов­но­то зна­ние. Ед­ва тогава, из­пъл­нен от не­го при ця­лос­т­но­то му ус­во­я­ва­не и при­до­би­ва­не, то­зи основен опит ста­ва дейс­т­ви­те­лен за чо­ве­ка.

Във все­ки на­чин на Все­об­х­ват­но­то ис­ти­на­та има свой сво­е­об­ра­зен сми­съл:

  • · В “съз­на­ни­е­то въ­об­ще” е то­зи на при­ну­ди­тел­на­та общо­ва­лид­ност.

  • · За вся­ко “аз мис­ля” е то­зи за са­мо­ут­вър­ж­да­ва­не­то на вся­ко съ­от­вет­но би­тие.

  • · В ду­ха е то­зи на дви­же­ни­е­то в иде­и­те и в раз­би­ра­нето им.

  • · В съ­щес­т­ву­ва­не­то е то­зи на отъж­дествява­не­то с ис­тин­ния прин­цип в бе­зус­лов­ност­та на ис­то­ри­чес­ко­то ре­ше­ние чрез за­дъл­бо­ча­ва­що­то се в без­к­рай­ност­та пов­то­ре­ние на лю­бов­та и ра­зу­ма.

В ос­нов­но­то зна­ние ня­ма при­ну­да­та и за­дъл­жи­тел­ния ха­рак­тер на въз­п­ри­е­ма­на­та ис­ти­на, как­то то­ва е при ек­зактни­те на­у­ки с тях­но­то по не­об­хо­ди­мост об­що­ва­лид­но зна­ние. В не­го не е из­разе­на и вя­ра­та. “То се на­ми­ра на гра­ни­ца­та меж­ду на­уч­но­то поз­на­ние и ек­зистен­ци­ал­на­та фи­ло­со­фия.” /ФВО, 149/. С на­у­ка­та то­ва ос­нов­но зна­ние има са­мо едно об­що: то съ­що не при­е­ма окон­ча­тел­на фор­ма и не е зат­во­ре­но за но­во­то в живо­та на чо­ве­ка.

Ни­во­то на на­уч­ния прог­рес е раз­ли­чен за всяко ис­то­ри­чес­ко вре­ме, но той не­из­мен­но е съ­път­с­т­ву­ван от ди­на­ми­ка­та на от­к­ри­ва­тел­с­кия чо­веш­ки дух, по­ра­ди ко­е­то и на­уч­но-из­с­ле­до­ва­тел­с­ка­та дейност ни­ко­га не мо­же да ос­та­не в зас­той.

Как стои оба­че въп­ро­сът при ос­нов­но­то зна­ние?

Струк­ту­ри­те на то­ва, ка­то как­во и ка­то как­ви ние се въз­п­ри­е­ма­ме, мо­гат да се мис­лят ис­то­ри­чес­ки твър­де раз­лич­но. “Ние жи­ве­ем ви­на­ги в ед­но ос­нов­но зна­ние (поз­на­ние). /ФВО, 145/. То е ка­то вся­ка ед­на го­ля­ма са­мо­по­нят­ност в съ­ответ­но­то нас­то­я­ще вре­ме. Ос­нов­но­то зна­ние е мно­го раз­лич­но в раз­лич­ни­те време­на и до­ри про­ти­во­ре­чи­во. Съ­щес­т­ву­ват два пъ­тя:

-или ние учас­т­ву­ва­ме във всич­ки из­вес­т­ни ни от ис­то­ри­я­та на­чи­ни на ос­новно­то зна­ние, ко­и­то сти­гат до нас от са­мо се­бе си в раз­лич­ни фор­му­ли­ров­ки, за да мо­жем в оп­ре­де­лен мо­мент да ги съ­из­ка­жем;

– или те са за нас чис­то тра­ди­ци­он­но преп­ре­да­ва­не на зна­ни­е­то в хо­да на истори­я­та,  ко­е­то пред­по­ла­га ед­но об­що съз­на­ние.

До­се­гаш­ни­те на­чи­ни на ос­нов­но­то зна­ние бя­ха он­то­ло­гии, чер­пе­щи съ­дър­жани­е­то си от ис­ти­ни­те за би­ти­е­то. Оба­че“спря­мо на­ше­то мо­дер­но ос­нов­но знание не мо­же да пре­дя­ви та­ка­ва пре­тен­ция. То до­би­ва друг ха­рак­тер, за­що­то не въз­п­ри­е­ма он­то­ло­ги­я­та ка­то зна­ние за би­ти­е­то, а

мис­ли ед­на пе­ри­хон­то­ло­гия ка­то пот­вър­ж­да­ва­не на Все­об­х­ват­но­то.” /ФВО, 146/.

Вът­реш­но­то със­то­я­ние на мис­ле­щия е зна­чи­ма със­тав­на част на ос­нов­но­то зна­ние. То се раз­ли­ча­ва от­но­во от то­ва, ко­е­то е на­у­ка; в нея все­ки су­бект е нищо­жен и не­на­деж­ден. Той е сам сре­щу обек­тив­ност­та. Но ос­нов­но­то зна­ние изра­бот­ва “фор­ми­те, чрез ко­и­то ние са­ми­те сме в све­та, срав­ни­ми с фор­ми­те или ка­те­го­ри­и­те, в ко­и­то изоб­що се по­я­вя­ва всич­ко мис­ли­мо за съз­на­ни­е­то”. /ФВО, 149/.

Как­во ни да­ва ка­то кра­ен из­вод ос­нов­но­то зна­ние?

“С осъв­ре­ме­ня­ва­не­то на на­чи­ни­те на Все­об­х­ват­но­то, ние ос­вет­ля­ва­ме на­шето, об­що за хо­ра­та, прос­т­ран­с­т­во, в ко­е­то спо­де­ля­ме как­во мис­лим, как­во желаем и как­во ни при­над­ле­жи.” /ФВО, 147/. Ос­нов­но­то зна­ние е опи­тът да се осъв­ремени об­що­то в поз­на­ва­тел­ния про­цес – об­що­то във въз­мож­но­то.“Иде­я­та е : ако ние оп­ре­де­ля­ме Все­об­х­ват­но­то ка­то все­об­ща дейс­т­ви­тел­ност , в ко­я­то се сре­ща­ме, то ние мо­жем да се ос­во­бо­дим от не­о­боз­ри­мо­то, раз­но­об­раз­но­то и раз­де­ле­но­то в пър­во- на­ча­ла­та, от ко­и­то жи­ве­ем“.(ФВО, 147).Сле­до­ва­тел­но не става въп­рос за раз­ви­тие на но­ва ця­лос­т­на струк­ту­ра (Gestalt) на то­ва ос­нов­но зна­ние, от­го­ва­рящ на на­ше­то вре­ме и си­ту­а­ция. Мно­го по­ве­че. Съ­щес­т­ве­но­то в слу­чая е да се из­с­лед­ва об­що­то поз­на­ние на всич­ки в осъ­щес­т­ве­ни­те и осъ­щес­т­вя­ва­ни ве­че ис­то­ри­чес­ки въз­мож­нос­ти и на та­зи об­ща ос­но­ва да се на­ме­ри но­во раз­би­ра­не със са­ми­те нас.

Ос­нов­на­та струк­ту­ра, ко­я­то се тър­си да пред­на­чер­та­ни­я­та в на­чи­ни­те на Всеоб­х­ват­но­то, е “уто­пич­на”. Сми­съ­лът на по­доб­на про­ек­ция не е са­мо­по­нят­ността на ед­на вя­ра или опи­са­ние на ис­то­ри­чес­ки да­де­но­то. Не ста­ва въп­рос и за дес­к­рип­ция на об­що­ва­лид­но­то съ­дър­жа­ние на вя­ра­та. Тук най-ве­че ста­ва въп­рос за фор­ма­та на то­ва ос­нов­но зна­ние, ко­е­то съ­дър­жа в се­бе си от­к­ри­ти всич­ки въз­мож­нос­ти на един все­об­х­ва­тен сми­съл. “От­тук про­ек­ци­я­та не е план за по­ря­дъ­ка на ис­то­ри­чес­ки­те да­де­ни въз­мож­нос­ти на вя­ра­та, а е средство за ко­му­ни­ка­ция”. /ФВО, 148/.

То­ва ос­нов­но зна­ние има дво­як сми­съл.

Пър­во. Ос­нов­но­то зна­ние е то­ва, ко­е­то е об­що в раз­но­об­ра­зи­е­то на про­ек­циите и въз­г­ле­ди­те за би­ти­е­то, он­то­ло­ги­и­те и кар­ти­ни­те на све­та.

Вто­ро. Ос­нов­но­то зна­ние е са­мо фор­ма­та, ко­я­то поз­во­ля­ва ко­му­ни­ка­ция (съ-обще­ние) във вза­им­но­то раз­би­ра­не вър­ху ос­но­ва­та на об­ща­та тра­ди­ция. То­ва вто­ро ос­нов­но зна­ние е над всич­ки ис­то­ри­чес­ки раз­п­рос­т­ра­не­ни фор­ми на основ­но­то зна­ние. За­то­ва К. Яс­перс тук не го­во­ри за он­то­ло­гия, а за пе­ри­хонтоло­гия. Та­ка в съ­пос­та­ви­те­лен план “ос­нов­но­то зна­ние ка­то пе­ри­хон­то­логия ние раз­ли­ча­ва­ме (в съ­пос­та­ви­мост­та му) от ос­нов­но­то зна­ние ка­то он­тология. Он­то­ло­гич­но­то зна­ние за це­лост­та, ко­я­то съ­щес­т­ву­ва, се пре­об­ра­зу­ва в скром­но ос­нов­но зна­ние за дейс­т­ви­тел­ност­та, в ко­я­то ние на­ми­ра­ме са­мите се­бе си.” /ФВО, 306/.

При без­съ­дър­жа­тел­ност­та на то­ва ос­нов­но зна­ние по­доб­на про­ек­ция, об­разно ка­за­но, ос­та­ва да ви­си ня­как си във въз­ду­ха. Та­ка тя има са­мо зна­че­ние на вре­ме­нен мост на съ­об­ща­е­мост. Имен­но в нея ко­му­ни­ка­ци­я­та (съ-об­ще­ни­е­то) се осъз­на­ва ка­то об­що­то от всич­ки ис­то­ри­чес­ки идеи, без евен­ту­ал­но  об­вързва­не с оп­ре­де­ле­на струк­тур­на ця­лос­т­ност  на вя­ра­та(Glaubensgestalt). Про­ек­ци­я­та на ос­нов­но­то зна­ние оба­че тряб­ва да съ­дър­жа в себе си въз­мож­нос­ти­те за  хар­мо­нич­но съ­че­та­ва­не и свър­з­ва­не на те­зи структур­ни ця­лос­т­нос­ти на вя­ра­та  . “Във вза­им­ност те мо­гат да бъ­дат до­ве­де­ни до пъл­но­то им раз­би­ра­не, на тях са­ми­те и на дру­ги­те, ако би ги свър­з­ва­ла рам­ката на съ­об­ща­е­мост­та, в ко­я­то не би тряб­ва­ло да се из­губ­ва или да се по­жертва ис­то­ри­чес­ки­ят про­из­ход на вя­ра­та”. /ФВО, 148/.

Ако про­ек­ци­я­та на ос­нов­но­то зна­ние по­пад­не под уда­ри­те на кри­ти­ка­та заради про­я­ви на не­ре­ши­тел­ност, на то­ва след­ва да се от­го­во­ри, че: “ре­ше­ни­е­то не се на­ми­ра в мис­ли­мо­то, ко­е­то се пре­об­ра­зу­ва ка­то та­ко­ва в чис­та въз­можност. То при­със­т­ву­ва един­с­т­ве­но  в са­мо­то ис­то­ри­чес­ко съ­щес­т­ву­ва­не.” /ФВО, 150/. Та­ка и фи­ло­со­фи­я­та се до­каз­ва ед­ва в прак­ти­ка­та на мис­ле­щия дух, ко­ето от своя стра­на е свър­за­но с въп­ро­са, да­ли в то­ва ос­нов­но зна­ние не действа ня­как­ва вя­ра, а имен­но, вя­ра­та в осъ­щес­т­вя­ва­не­то на то­ва ос­нов­но зна­ние във фи­ло­соф­с­ка­та прак­ти­ка на жи­во­та. “В дейс­т­ви­тел­ност  вя­ра­та по прин­цип е дейс­т­ве­но на­ча­ло. Та­зи вя­ра ня­ма оба­че пред­вид (кон­к­рет­но) съ­дър­жа­ние на вя­ра, ко­е­то из­к­люч­ва дру­ги (кон­к­рет­ни)съ­дър­жа­ния. То­ва е са­мо вя­ра­та във въз­мож­ност­та за не­ог­ра­ни­че­но вза­им­но раз­би­ра­не . То­ва е вя­ра­та, ко­я­то твър­ди: Ис­ти­на е то­ва, ко­е­то (ек­зик­тен­ци­ал­но б. м.) ни свър­з­ва.” /ФВО, 150/.

Ес­тес­т­ве­но в слу­чая ста­ва въп­рос за абстрак­т­на вя­ра. То­ва не е вя­ра в кон­к­рет­но съ­дър­жа­ние, а вя­ра, ко­я­то включ­ва в себе си от­к­ри­ти всич­ки въз­мож­нос­ти, ка­то из­пъл­ва със сми­съл “про­тя­га­не­то на ръ­це­те на чо­век към чо­ве­ка”. За­ед­но с то­ва тя е ука­за­ние, че има цел, ко­ято мо­же да нап­рав­ля­ва чо­ве­ка и в чий­то глас той мо­же се вслуш­ва. “В мис­ле­щия при­със­т­ва си­ла, ко­я­то не е са­ми­ят той, но ко­я­то се на­ми­ра в са­мия не­го.” /ФВО, 151/. И тя е, ко­я­то  сти­му­ли­ра не­го­во­то мис­ле­не да вяр­ва в ед­на край­на цел. Всъщност та­зи цел е без съ­дър­жа­ние. Чо­ве­кът до­ри не мо­же да си пред­с­та­ви, как би мог­ло да из­г­леж­да то­ва “съ­дър­жа­ние на вя­ра­та”. Та­зи па­ра­док­сал­на постанов­ка на К. Яс­перс има сво­е­то оп­рав­да­ние, за­що­то тя се свър­з­ва същ­нос­т­но с вя­ра­та в из­к­лю­чи­тел­на­та въз­мож­ност на та­зи един­с­т­ве­на по ро­да си цел . “Ос­нов­но­то зна­ние е зна­ние, в ко­е­то се от­ва­рят прос­т­ран­с­т­ва­та, ос­вет­ля­ват се пър­во­на­ча­ла­та; в не­го оба­че все още не се опо­вес­тя­ват ни­то ни­що ис­то­ричес­ки кон­к­рет­но, ни­то не­из­пъл­не­на ис­ти­на, ни­то съ­щес­т­ву­ва­не и тран­с­ценден­т­ност .” /ФВО, 308/. А дъл­бо­ко вко­ре­не­на­та в чо­ве­ка си­ла е та­зи, ко­я­то  по­раж­да  вя­ра­та в ос­нов­но­то зна­ние и във въз­мож­нос­ти­те на проб­ляс­ва­ща­та и обе­щава­ща упо­ва­ние в ос­нов­но­то зна­ние пос­лед­на цел, .Та­зи имен­но ек­зис­тен­ци­ално из­б­лик­на­ла вя­ра К. Яс­перс оп­ре­де­ля ка­то “фи­ло­соф­с­ка вя­ра”, ка­то вла­га в та­зи фор­му­ли­ров­ка спе­ци­фич­но и ори­ги­нал­но съ­дър­жа­ние.

7. ФИЛОСОФСКА ВЯРА

“Фи­ло­соф­с­ка­та вя­ра” е в ос­но­ва­та на наше­то мис­ле­не и тя е въз­мож­на един­с­т­ве­но в съ­юз със зна­ни­е­то.

“Фи­ло­соф­с­ка­та вя­ра, вя­ра­та на мис­ле­щия чо­век, ви­на­ги при­те­жа­ва ха­рак­терния приз­нак, че се на­ми­ра из­к­лю­чи­тел­но в съ­юз със зна­ни­е­то. Тя ис­ка да знае, как­во е поз­на­ва­е­мо и да проз­ре са­ма­та се­бе си.” /ФВ, 13/.

Пло­дот­вор­на­та поч­ва на фи­ло­соф­с­т­ва­не­то е на­у­ка­та. Фи­ло­со­фи­я­та ни­ко­га не мо­же да про­ти­во­ре­чи на об­що­ва­лид­но­то на­уч­но зна­ние. В про­ти­вен слу­чай, на­пъл­но ес­тес­т­ве­но и ло­гич­но, тя ня­ма да бъ­де ис­тин­на, вяр­на и дос­то­вер­на.

Чрез кри­ти­ка­та се по­лу­ча­ват чис­то­та­та, сми­съ­лът и гра­ни­ци­те на поз­на­нието.Спе­ци­фич­на­та за­да­ча на фи­ло­со­фи­я­та е да под­ло­жи всич­ко на кри­тич­на провер­ка до край. Са­мо та­ка се сти­га до чис­то на­уч­но поз­на­ние, слу­же­що ка­то фун­да­мент на фи­ло­соф­с­т­ва­не­то.

“Фи­ло­соф­с­ка­та вя­ра” от своя стра­на се стре­ми са­ма да вне­се яс­но­та и да изяс­ни същ­ност­та си , ка­то съ­що та­ка кри­тич­но  из­с­лед­ва са­ма­та се­бе си до възмож­ни­те край­ни пре­де­ли.“Вя­ра­та не мо­же бъ­де об­що­ва­лид­но зна­ние, оба­че тя тряб­ва ста­не дейс­т­ви­тел­на за ме­не  чрез са­мо­у­беж­де­ни­е­то. И неп­рес­тан­но по-свет­ла и осъз­на­та, ка­то по-на­та­тък се сти­му­ли­ра от съз­на­ни­е­то .” /ФВ, 13/.

Ка­то съ­щес­т­ву­ва­не(Existenz) чо­ве­кът се стре­ми да вник­не във всич­ко, до не­го­вия пос­ле­ден пре­дел, сти­му­ли­ран от си­ла, ко­я­то хвър­ля свет­ли­на във всич­ки об­лас­ти на дейс­т­ви­тел­ност­та . Та­зи си­ла не мо­же да се опре­де­ли са­мо с ед­но адек­ват­но по­ня­тие. Мис­ле­щи­ят не мо­же да я проз­ре. Та­зи си­ла, чрез ко­я­то всич­ко по­лу­ча­ва сми­съл, е ра­зу­мът. “Той по­соч­ва ус­той­чивото в те­че­ни­е­то на вре­ме­то, той е съ­от­но­си­тел­на­та точ­ка, към ко­я­то и от която се раз­к­ри­ва съ­дър­жа­ни­е­то на ис­ти­на­та в кон­к­рет­ния ис­то­ри­чес­ки об­раз ка­то ця­лос­т­на струк­ту­ра .” /ФВО, 150/.

Та­зи съ­от­но­си­тел­на точ­ка е без съ­дър­жа­ние. В нея са съб­ра­ни без­к­рай­но много, до­ри всич­ки въз­мож­нос­ти. Тя е фор­ма­та на “фи­ло­соф­с­ка­та вя­ра”. В по­сока към та­зи ба­зис­на точ­ка се дви­жи мис­ле­щи­ят в сво­е­то тран­с­цен­ден­ти­ра­не. Съ­щес­т­ву­ва­не­то (Existenz) осъ­щес­т­вя­ва  тран­с­цен­ден­тиране­то си в то­ва, ко­е­то К Яс­перс на­ри­ча “вя­ра”. Вя­ра­та е дейс­т­ви­тел­ност и висо­та в по­ле­та на мис­ле­щия дух. Та­ка“фи­ло­соф­с­ка­та вя­ра” спо­соб­с­т­ва за приема­не­то на та­зи пос­лед­на ба­зис­на точ­ка ка­то ис­тин­с­ка въз­мож­ност. То­ва е “вя­ра­та” във фор­ма­та на всич­ко Все­об­х­ват­но. То­ва не е вя­ра в ед­но кон­к­ретно съ­дър­жа­ние. За­що­то кон­к­рет­но­то съ­дър­жа­ние е не­що на­пъл­но оп­ре­де­ле­но, от ко­е­то се раз­г­ра­ни­ча­ва вся­ка “фи­ло­соф­с­ка вя­ра”.

“Оп­ре­де­ле­ност оз­на­ча­ва ог­ра­ни­че­ност.” /ФВО, 419/. Все­об­х­ват­но­то е без съ­държа­ние. “Фи­ло­соф­с­ка­та вя­ра” оз­на­ча­ва да се вяр­ва в не­ог­ра­ни­че­на­та въз­можност на Все­об­х­ват­но­то ка­то пос­лед­на – фор­мал­на – цел на мис­ле­не­то .“Вяра­та, как­то из­г­леж­да, е ед­на не­пос­ред­с­т­ве­ност в про­ти­во­по­лож­ност на всичко, ко­е­то е опос­ред­с­т­ву­ва­но по­лу­че­но чрез раз­съ­дъ­ка. Вя­ра­та е пре­жи­вя­ване, пре­жи­вя­ва­не на Все­об­х­ват­но­то, ко­е­то ми се да­ва или не ми се да­ва.” /ФВ, 15/.

„Фи­ло­соф­с­ка­та вя­ра“ съз­на­ва сво­я­та аб­с­т­рак­т­ност.Тя е вя­ра без кон­к­рет­но съ­дър­жа­ние, за­що­то кол­ко­то по­ве­че тя се кон­к­ре­ти­зи­ра, ус­тановя­ва и уточ­ня­ва, тол­ко­ва по­ве­че тя гу­би от въз­мож­нос­ти­те и сво­бо­да­та си.“Фи­ло­соф­с­ка­та вя­ра“ не мо­же бъ­де в ни­кой слу­чай и оп­ре­де­ле­но ве­ро­из­по­веда­ние . “Фи­ло­соф­с­ка­та вя­ра“ не мо­же да бъ­де пре­вър­на­та и в дог­ма. Тя не позна­ва съ­що обек­тив­на­та, здра­ва опо­ра на пре­дел­но­то в све­та.“Фи­ло­соф­с­ка­та вя­ра ви­на­ги тряб­ва да чер­пи в ис­то­ри­чес­ка­та си­ту­а­ция от пър­во­на­ча­ло­то. Тя не е в пос­то­ян­но­то. Тя ос­та­ва в рис­ка на ра­ди­кал­на от­к­ри­тост.” /ФВ, 16/.

Ка­то та­ка­ва фи­ло­соф­с­ка­та вя­ра е сво­бод­на от вся­ка фик­си­ра­ност в аб­со­лютизи­ра­на­та пре­дел­ност и окон­ча­тел­ност . Тя не поз­на­ва ав­то­ри­тет и съ­дър­жание, с ко­и­то би мог­ла да се об­вър­же. Тя е на­ли­це ка­то чис­та въз­мож­ност, ка­то без­б­рой въз­мож­нос­ти, ко­и­то са­мо в мо­мен­т­но­то мис­ле­не „ос­ве­тя­ват би­ти­ето“ и след то­ва вед­на­га ос­во­бож­да­ват мяс­то за дру­ги въз­мож­нос­ти. “Фи­ло­софска­та вя­ра е вя­ра­та на чо­ве­ка в не­го­ва­та въз­мож­ност. В нея ди­ша не­го­ва­та сво­бо­да.“ /ФВ, 59/.

Та­ка оба­че въз­ник­ва въп­ро­сът, да­ли на­ис­ти­на та­зи “вя­ра във въз­мож­ност­та” е въ­об­ще вя­ра? За­що­то вя­ра­та тряб­ва да се раз­би­ра ка­то безрезер­в­но при­е­ма­не на оп­ре­де­лен сми­съл или съ­дър­жа­ние. Са­мо вя­ра­та в не­що кон­к­рет­но мо­же да бъ­де въ­об­ще вя­ра. Обик­но­ве­на­та въз­мож­ност оба­че не е съдър­жа­ние, най-мал­ко­то тя не е и кон­к­рет­но съ­дър­жа­ние. В то­зи ас­пект по­нятие­то “фи­ло­соф­с­ка вя­ра” ста­ва проб­ле­ма­тич­но са­мо по се­бе си, тъй ка­то негово­то съ­дър­жа­ние е ви­на­ги са­мо не­що пре­ход­но, не­що за­гат­на­то и то са­мо в шиф­ри. Обик­но­ве­на­та въз­мож­ност в съ­дър­жа­ни­е­то на та­зи вя­ра е ви­на­ги не­що не­оп­ре­де­ле­но и от­к­ри­то. “Фи­ло­соф­с­ка­та вя­ра” не от­го­ва­ря на то­ва, за ко­ето пре­тен­ди­ра по­ня­ти­е­то вя­ра. То­ва тряб­ва да се има пред­вид при “фи­ло­софска­та вя­ра” на К. Яс­перс. По­ра­ди та­зи при­чи­на вя­ра­та се на­ла­га да се из­пи­ше ка­то “фи­ло­соф­с­ка вя­ра” в ка­вич­ки. То­ва е съ­що и при­чи­на­та, за­що вя­ра­та трябва да бъ­де раз­г­ле­да­на в спе­ци­а­лен раз­дел. Та­ка “фи­ло­соф­с­ка­та вя­ра” трябва да се раз­г­ра­ни­ча­ва от на­ше­та хрис­ти­ян­с­ка вя­ра в ед­но кон­к­рет­но От­к­ровение.

“Фи­ло­соф­с­ка­та вя­ра е със соб­с­т­вен про­из­ход. Тя за­чи­та оба­че ва­лид­ност­та на От­к­ро­ве­ни­е­то ка­то въз­мож­ност за дру­ги­те чо­ве­ци, въп­ре­ки че тя не мо­же да ги раз­бе­ре.” /ФВО, 38/.

Вя­ра­та в От­к­ро­ве­ни­е­то има за обект кон­к­ре­тен сми­съл и съ­дър­жа­ние. Вся­ко съ­дър­жа­ние оба­че в не­го­ва­та окон­ча­тел­на да­де­ност про­ти­во­ре­чи на “фи­лософ­с­ка­та вя­ра”. “На прак­ти­ка фи­ло­со­фи­я­та не се по­зо­ва­ва на ни­как­во От­к­рове­ние и ав­то­ри­тет”. /ФВ, 25/. Чрез кон­к­рет­но­то От­к­ро­ве­ние от “фи­ло­соф­с­ка­та вяра”, спо­ред К. Яс­перс, би се от­не­ла “въз­мож­ност­та” на без­к­рай­но­то об­ще­ние. “Осъ­щес­т­вя­ва­не, оз­на­ча­ва за­гу­ба на въз­мож­ност. От

без­к­рай­ност­та на въз­мож­но­то чо­век встъп­ва със сво­е­то осъ­щес­т­вя­ва­не в край­ност­та.” /ФВ, 315/. Но пред “фи­ло­соф­с­ка­та вя­ра” тряб­ва да бъ­дат от­к­ри­ти всички въз­мож­нос­ти. Са­мо та­ка тя мо­же да ос­та­не ка­то фор­ма за без­к­рай­на ко­муни­ка­ция във вза­им­но раз­би­ра­не.

“Фи­ло­соф­с­ка­та вя­ра, след­ва­ща дос­тъп­на­та до нея ис­ти­на и от­да­ле­че­ност­та на хо­ра­та от сък­ро­вен­ност­та на на­со­че­ната към тях тран­с­цен­ден­т­ност, тряб­ва да се от­ка­же от дейс­т­ви­тел­но­то От­к­ровение за смет­ка на шиф­ри­те в дви­же­ни­е­то на тях­на­та мно­гоз­нач­ност. Та­зи фило­соф­с­ка вя­ра, по­я­вя­ва­ща се в мно­го об­ра­зи, не се прев­ръ­ща в ав­то­ри­тет или дог­ма. Тя ос­та­ва на­со­че­на към ко­му­ни­ка­тив­ност­та меж­ду хо­ра­та, ко­и­то по необ­хо­ди­мост об­щу­ват един с друг, но без не­об­хо­ди­мост­та да се мо­лят вза­имно.” /ФВО, 110/.

Средства за изразяване на “философската вяра” са шифрите. Какво представляват те?

8.СВЕТЪТ НА ШИФРИТЕ

Яд­ро­то на ре­ли­ги­оз­на­та фи­ло­со­фия на К. Яс­пер се съ­дър­жа в теори­я­та на шиф­ри­те на тран­с­цен­ден­т­ност­та .Чрез шиф­ри­те ка­то сред­с­т­во за изра­зя­ва­не се ин­тер­п­ре­ти­ра “фи­ло­соф­с­ка­та вя­ра” в без­к­рай­но мно­го­то й възмож­нос­ти. То­ва е бор­ба от въз­мож­ност към въз­мож­ност, от един мо­мент на реали­за­ция в жи­во­та към дру­га ре­а­ли­за­ция, по по­со­ка на то­ва, ко­е­то нак­рая трябва да ни да­де ос­но­ва­ни­е­то и край­на­та цел. “В ези­ка на шиф­ри­те на­ми­ра из­раз бор­ба­та за вя­ра­та. То­ва не е бор­ба меж­ду ве­ро­из­по­ве­да­ни­я­та, а на ре­а­ли­зации в жи­во­та; бор­ба, ко­я­то се во­ди не са­мо меж­ду об­щ­нос­ти по вя­ра, но мо­же да ос­та­не за­дъл­го не­ре­ше­на във вся­ко от­дел­но съ­щес­т­ву­ва­не.” /ФВО, 159/.

а) Същ­ност на шиф­ри­те

“Ка­то съ­щес­т­ву­ва­не ние сме в от­но­ше­ние към Бо­га – към трансцен­ден­т­ност­та – и то­ва се осъ­щес­т­вя­ва чрез ези­ка на не­ща­та, кой­то ги превръ­ща в сим­во­ли или шиф­ри.” /ФВ, 27/.

Тран­с­цен­ден­т­ност­та не е не­що пред­мет­но. Не­ве­ро­ят­но труд­но е тя да бъ­де изра­зе­на с по­мощ­та на ези­ка.Сло­во­то, из­ра­зя­ва­но със стро­га­та сис­те­ма на логи­чес­ки­те оп­ре­де­ле­ния и до­ка­за­тел­с­т­ва, пред­по­ла­га ви­на­ги не­що пред­метно. То е въз­мож­но там, къ­де­то има ем­пи­рич­ни дан­ни и фак­ти със съ­от­вет­на­та им реф­лек­сия, за ко­и­то мо­же да се със­та­вят оп­ре­де­ле­ния, де­фи­ни­ции или силогиз­ми. Но тран­с­цен­ден­т­ност­та е “ни­що­то”, т. е. ли­ше­на­та от пред­мет­ност действи­тел­ност. Ако ние, въп­ре­ки то­ва се опи­та­ме да из­ра­зим чрез ези­ка то­ва, ко­е­то е тран­с­цен­ден­т­ност, то то­зи език ви­на­ги ще бъ­де не­дос­та­тъ­чен. Трансцен­ден­т­ност­та мо­же да бъ­де из­ра­зя­ва­на чрез ези­ка един­с­т­ве­но със за­гатва­не. То­ва за­гат­ва­не или то­ва за­гат­на­то не­що К. Яс­перс на­ри­ча шиф­ри. Сле­дова­тел­но, шиф­ри­те не са ни­що дру­го, ос­вен сред­с­т­во да бъ­де из­ра­зе­но не­що, което в края на кра­и­ща­та не мо­же изоб­що да бъ­де ка­за­но.

На­ше­то ця­лос­т­но мис­ле­не е про­цес в “съз­на­ни­е­то въ­об­ще”. В “съз­на­ни­е­то въоб­ще” си мис­ли оп­ре­де­ле­на обек­тив­на пред­мет­ност, ко­я­то се въз­п­ри­е­ма като ре­ал­ни не­ща в све­та. Те­зи пред­ме­ти, не­за­ви­си­мо от то­ва, кой мис­ли, трябва да се оп­ре­де­лят в яс­ни и об­що­ва­лид­ни по­ня­тия. “Ка­то съ­щес­т­ву­ва­не, съ­отнесе­ни към тран­с­цен­ден­т­ност­та, ние я мис­лим в пред­ме­ти, ко­и­то на­ри­ча­ме шифри.” /ФВО, 153/. По­до­бен род про­це­си са въз­мож­ни чрез опос­ред­с­т­ва­ща­та ро­ля на “съз­на­ни­е­то въ­об­ще”.“То­ва, ко­е­то ви­на­ги съ­щес­т­ву­ва и се из­вър­ш­ва, ко­е­то сме ние са­ми­те, ко­е­то е тран­с­цен­ден­т­ност, всич­ко се явя­ва в ог­ле­да­ло­то на “съз­на­ни­е­то въ­об­ще”. /ФВО, 153/. Пред­мет­ност­та на шиф­ри­те в то­зи план оба­че е от съв­сем друг вид, в срав­не­ние с та­зи в об­ласт­та на зна­ни­е­то. “Ко­га­то го­ворим за шиф­ри, ние из­рич­но смя­та­ме, че не ста­ва въп­рос за не­ща, да­де­нос­ти, взаи­мов­ръз­ки, ре­ал­нос­ти.” /ФВО, 153/. Ние си слу­жим с не­ща­та са­мо ка­то сред­с­т­ва, защо­то мо­жем да си съз­да­дем пред­с­та­ви са­мо от обек­тив­ния свят на не­ща­та и пред­ме­ти­те. При то­ва, ви­на­ги тряб­ва да се има пред­вид, че те­зи пред­с­та­ви служат ка­то сред­с­т­ва са­мо за да изяс­нят не­що аб­со­лют­но неп­ред­мет­но, ни­ко­га из­ця­ло осе­за­е­мо – ка­то нап­ри­мер тран­с­цен­ден­т­ност­та.

Шиф­ри­те гу­бят сво­я­та ис­тин­ност вед­на­га, щом на тях за­поч­не да се гле­да ка­то на обек­тив­ни ре­ал­нос­ти. То­ва чес­то се случ­ва в ис­то­ри­я­та и во­ди до пре­ка­ле­но су­е­ве­рие и из­в­ра­ще­ние. Тран­с­цен­дентност­та ни­ко­га не тряб­ва да се въз­п­ри­е­ма ка­то пред­мет­на ре­ал­ност. “Шиф­рите ни­ко­га не са дейс­т­ви­тел­ност на са­ма­та тран­с­цен­ден­т­ност, а ней­ни­ят възможен език.” /ФВО, 155/. При опи­та чрез въз­мож­ния език на шиф­ри­те да се схва­не и мис­ли тран­с­цен­ден­т­ност­та в “кар­ти­ни”, то­га­ва те­зи шиф­ри се свър­з­ват със съот­вет­но­то съ­щес­т­ву­ва­не и не­го­во­то мо­мен­т­но вът­реш­но със­то­я­ние.Те са истин­с­ки един­с­т­ве­но в мис­ле­не­то и в жи­тейс­ка­та прак­ти­ка на то­ва съ­щес­т­вува­не. Са­мо за не­го те мо­гат да при­със­т­ват в оп­ре­де­лен мо­мент и по то­зи на­чин да слу­жат на тър­се­ща­та ми­съл за изяс­ня­ва­не на по-на­та­тъш­но­то фи­ло­софско из­с­лед­ва­не.

“Шиф­ри­те све­тят в ос­но­ва­та на не­ща­та. Те не са поз­на­ние.То­ва, което се мис­ли в тях е вът­реш­но ос­ве­тя­ва­не и ин­тер­п­ре­ти­ра­не. Те се из­п­лъз­ват от об­що­ва­лид­ния опит и ве­ри­фи­ка­ция. Тях­на­та ис­ти­на е във връз­кат им със съ­щес­т­ву­ва­не­то. При­те­га­тел­на­та си­ла от тран­с­цен­ден­т­ност­та към съ­ществува­не­то в тях ста­ва език. Те от­ва­рят прос­т­ран­с­т­ва на би­ти­е­то. Те хвър­лят свет­ли­на вър­ху то­ва,  за ко­е­то тряб­ва да се взе­ме ре­ше­ние. Те сти­му­ли­рат или въз­п­ре­пят­с­т­ву­ват дви­же­ни­я­та в мо­е­то би­тие и са­мо­съз­на­ние .” /ФВО, 153/. Съ­ществу­ва­не­то и тран­с­цен­ден­т­ност­та не се на­ми­рат в об­х­ва­та на пред­мет­ността. Та­ка за тях не е свойс­т­ве­но фе­но­ме­нал­но­то.       “Съ­щес­т­ву­ва­не­то се осъз­нава са­мо в яв­ле­ни­я­та на има­нен­т­ност­та, са­ма­та тран­с­цен­ден­т­ност оба­че не пред­с­та­ве­на в тях. На мяс­то­то на ней­но­то яв­ле­ние се по­я­вя­ва ези­кът на шифрите. . . “ /ФВО, 156/. Ко­га­то чо­ве­кът ка­то въз­мож­но съ­щес­т­ву­ва­не е на­со­чен с ми­съл към тран­с­цен­ден­т­ност­та, то­ва ста­ва по не­об­хо­ди­мост “в яв­ле­ни­я­та”. /ср. ФВО, 158/. То се из­вър­ш­ва с пос­ред­ни­чес­т­во­то на су­бек­т­но-обек­т­но раз­де­ле­ние на “съз­на­ни­е­то въ­об­ще”, в пред­с­та­ви и ми­съл за пред­мет­но­то. “Пред­мет­нос­тите, в ко­и­то мис­лим за неп­ред­мет­ност­та на съ­щес­т­ву­ва­не­то и на тран­с­цен­дентност­та, ние на­ри­ча­ме зна­ци на съ­щес­т­ву­ва­не­то и шиф­ри на тран­с­цен­ден­т­ността. Сле­до­ва­тел­но, аз раз­ли­ча­вам фе­но­ме­ни на ре­ал­ност­та, зна­ци на съ­ществу­ва­не­то, шиф­ри на тран­с­цен­ден­т­ност­та.” /ФВО, 156/. Фе­но­ме­ни­те на ре­ал­ността (при­ро­да, об­щес­т­во, ис­то­рия. . . ) тряб­ва да се опис­ват и обес­ня­ват чрез об­щова­лид­но­то на­уч­но поз­на­ние.

Знак за съ­щес­т­ву­ва­не­то е сво­бо­да­та. Аз не мо­га да поз­на­вам сво­бо­да­та и да я по­каз­вам ка­то не­що об­що­ва­лид­но в де­тер­ми­на­ци­я­та на ма­те­ри­ал­на­та природа. Аз мо­га да раз­бе­ра за сво­бо­да­та са­мо “ка­то аз са­ми­ят я виж­дам ка­то същес­т­ву­ва­не”. /ФВО, 156/.

Опи­ти­те да се мис­ли сво­бо­да­та с на­соч­ва­не към оп­ре­де­ле­ни ви­ди­ми приз­наци на то­ва яв­ле­ние во­дят по не­об­хо­ди­мост до ней­но­то обек­ти­ви­ра­ме.. Приз­наци на яв­ле­ни­е­то сво­бо­да са те­зи, ко­и­то поз­во­ля­ват сво­бо­да­та да се оп­ре­дели ка­то та­ка­ва. То­зи факт К. Яс­перс оп­ре­де­ля ка­то во­де­ща ниш­ка. “Сло­ва­та на та­зи при­до­би­ла пред­мет­ност во­де­ща ниш­ка се на­ри­чат зна­ци на съ­щес­т­ву­ване­то за раз­ли­ка от ка­те­го­ри­и­те на пред­мет­но мис­ли­мо­то и из­ра­зи­мо­то.” /ФВО, 57/. То­ва, ко­е­то се из­ра­зя­ва в зна­ци, не мо­же да се схва­не от раз­съ­дъ­ка. То е раз­би­ра­е­мо са­мо за лич­но­то същ­нос­т­но би­тие на съ­щес­т­ву­ва­не­то, ко­е­то от­ново на­ми­ра се­бе си в не­го. То­ва, ко­е­то аз мо­га да бъ­да ка­то ис­тин­с­ка същ­ност се из­ра­зя­ва чрез зна­ци. Тран­с­цен­ден­т­ност­та оба­че не се вмес­т­ва в тях. Нейна­та дейс­т­ви­тел­ност не е до­ка­зу­е­ма чрез зна­ци. Тран­с­цен­ден­т­ност­та действи­тел­но не е ня­как­ва кон­к­рет­на ем­пи­рич­ност, тя ви­на­ги са­мо се за­гат­ва. “Пред­с­та­ви­те, кар­ти­ни­те, мис­ли­те в ме­ди­у­ма на съз­на­ни­е­то въ­об­ще, към ко­ито аз спа­дам ка­то въз­мож­но съ­щес­т­ву­ва­не, на­ри­ча­ме шиф­ри на тран­с­цен­дентност­та.” /ФВО, 157/.

Спо­ред К. Яс­перс, об­раз­но ка­за­но, чо­ве­кът не мо­же да нап­ра­ви скок из­вън действи­тел­ност­та на све­та и не е в със­то­я­ние да из­ле­зе из­вън нея, за да мо­же да осъз­нае съ­щес­т­ве­но­то.По­ра­ди то­ва об­с­то­я­тел­с­т­во са не­об­хо­ди­ми зна­ците и шиф­ри­те. “Пос­ле­до­ва­тел­ност­та на…. фе­но­ме­ни, зна­ци, шиф­ри е та­ка­ва, че съот­вет­но след­ва­що­то се от­на­ся към пред­хож­да­що­то го ка­то към сред­с­т­во за раз­би­ра­не.” /ФВО, 157/. Съ­щес­т­ву­ва­не­то се поз­на­ва ек­зис­тен­ци­ал­но  там, къ­де­то зна­ни­е­то не е дос­та­тъч­но. Съ­щес­т­ву­ва­не­то над­ви­ша­ва зна­ни­е­то. Зна­ни­е­то обаче е ос­но­ва­та. То има при­ну­ди­те­лен ха­рак­тер за вся­ко съ­щес­т­ву­ва­не, за­щото е об­що­ва­лид­но. Уз­на­ва­не­то на тран­с­цен­ден­т­ност­та от дру­га стра­на е възмож­но са­мо за съ­щес­т­ву­ва­не­то, ко­е­то се впус­ка мис­ле­що в опи­та на гра­ничната си­ту­а­ция.

То­ва впус­ка­не в опи­та на гра­нич­на­та си­ту­а­ция е пре­дос­та­ве­но на съ­щес­т­вува­не­то в сво­бо­да. “Са­мо сво­бо­да­та има от­но­ше­ние към тран­с­цен­ден­т­ност­та.” /ФВО, 162/. Ако аз в сво­бо­да по соб­с­т­ве­на ек­зис­тен­ци­ал во­ля се стре­мя към гранич­на­та си­ту­а­ция, то ка­то дар ми се явя­ва тран­с­цен­ден­т­ност­та. Тя ми го­вори с ези­ка на шиф­ри­те един­с­т­ве­но в сво­бо­да­та на съ­щес­т­ву­ва­не­то.

В та­зи вза­и­мов­ръз­ка се от­к­ро­я­ва и двой­но­то зна­че­ние на яв­ле­ни­е­то.Най-напред яв­ле­ни­е­то е пред­мет­но би­тие за на­ше­то зна­ние и ед­ва то­га­ва – нас­тояще би­тие без пред­мет. Ако съ­щес­т­ву­ва­не­то и тран­с­цен­ден­т­ност­та ня­мат типич­но­то за тях при­над­ле­жа­що им яв­ле­ние, то те са дейс­т­ви­тел­ни за нас са­мо като яв­ле­ние. “То­ва, ко­е­то чрез яв­ле­ния не но­си съ­об­щи­мост (Mitteilbarkeit) в све­та, за дру­ги­те чо­ве­ци то би би­ло не- съ­щес­т­ву­ва­що.” /ФВО, 162/.

Ек­зис­тен­ци­ал­но­то съ­щес­т­ву­ва­не, въз­п­ри­е­то с ця­ла­та му се­ри­оз­ност, не остава прик­ри­то и ста­е­но. Ние жи­ве­ем в об­ще­ние с дру­ги­те чо­ве­ци. Съ­що та­ка ние мо­жем да се въз­п­ри­е­ма­ме ка­то съ­щес­т­ву­ва­не са­мо в ко­му­ни­ка­ция та на други съ­щес­т­ву­ва­ния. “Са­мо­и­зо­ли­ра­що­то се за се­бе си лич­но би­тие, не е по­ве­че само­то ис­тин­с­ко лич­но би­тие.” /ФВО, 120/ Ко­му­ни­ка­ци­я­та е въз­мож­на са­мо чрез споде­ля­не, без зна­че­ние ка­къв е от ка­къв род е та­зи ин­фор­ма­ция. Ние мо­жем обаче да об­ме­ня­ме ин­фор­ма­ции са­мо то­га­ва, ко­га­то те са в “яв­ле­ни­е­то”. „За нас, хо­ра­та, не съ­щес­т­ву­ва ни­как­ва дру­га яс­но­та, ос­вен та­зи в на­шия свят на явле­ни­я­та.” /ФВО, 34/. Сле­до­ва­тел­но, съ­щес­т­ву­ва­не­то и тран­с­цен­ден­т­ност­та стават за нас изяс­не­ни и дейс­т­ви­тел­ни, ед­ва ко­га­то ние встъ­пим в све­та на яв­лени­я­та. В све­та на яв­ле­ни­я­та съ­об­ща­ва­е­мост­та е ус­ло­вие за ис­ти­на­та. “Та­ка чрез съ­об­ща­е­мост и ко­му­ни­ка­тив­но пот­вър­ж­да­ва­не все­ки тран­с­цен­ден­тен опит за све­та на яв­ле­ни­я­та при­до­би­ва зна­че­ние са­мо в та­зи тях­на дейс­т­ви­телност .” /ФВО, 163/.

Шиф­ри­те са ду­хов­ни ре­ал­нос­ти в на­шия език, фи­ло­со­фия, ис­то­рия…

б) Съ­дър­жа­ние на шиф­ри­те

На­пъл­но из­к­лю­че­но е да се го­во­ри за оп­ре­де­ле­но съ­дър­жа­ние на шиф­ри­те.Конкрет­но­то съ­дър­жа­ние мо­же да бъ­де из­ка­за­но точ­но и на­пъл­но без­с­пор­но .При шиф­ри­те, спо­ред К. Яс­перс, не е та­ка. Те  са не­що, ко­е­то мо­же са­мо да за­гат­не едно из­каз­ва­не и да се да­де на мис­ле­щия чо­век сво­е­го ро­да на­мек­ва­не, в каква по­со­ка той тряб­ва да про­дъл­жи да мис­ли, за да се доб­ли­жи до въз­мож­но­то съдър­жа­ние. По доб­ре би би­ло да се го­во­ри за об­лас­ти на ме­ро­дав­ност на шиф­рите, от­кол­ко­то за съ­дър­жа­ние. Ако въп­ре­ки то­ва в слу­чая се упот­ре­бя­ва по­няти­е­то “съ­дър­жа­ние”, то е със сми­съл на на­со­ка към въз­мож­на­та цел, към ко­ято шиф­ри­те би тряб­ва­ло да бъ­дат по­мощ­но сред­с­т­во. Сле­до­ва­тел­но, съ­дър­жа­нието ни­ко­га не е не­що ре­ал­но, а е са­мо въз­мож­но, как­то и цел­та на фи­ло­соф­с­кото мис­ле­не не мо­же да бъ­де свър­за­на с окон­ча­тел­ни ре­ал­нос­ти, а са­мо с проблем­ни въз­мож­нос­ти.

в) Шиф­ри на има­нен­т­ност­та

“Все­ле­на­та в прос­т­ран­с­т­во­то и ис­то­ри­чес­ки­те съ­би­тия във вре­ме­то, две­те не­ща сле­ти в ед­но, са ре­ал­ност­та, в ко­я­то ние се на­ми­ра­ме.” /ФВО, 260/. То­ва простран­с­т­во на ре­ал­нос­ти­те в без­к­рай­на­та си пъл­но­та е не­що, ко­е­то при­със­т­вува в мис­ле­що­то съз­на­ние. К. Яс­перс го на­ри­ча има­нен­т­ност, в про­ти­во­по­ложност на тран­с­цен­ден­т­ност­та.

Се­га въп­ро­сът е, да­ли ця­ла­та има­нен­т­ност, це­ли­ят опит на на­ше­то при­род­но би­тие, мо­же да бъ­де обект за про­уч­ва­не и ана­ли­зи. Или в не­го има не­що, ко­е­то мо­же да бъ­де не­дос­ти­жи­мо за из­с­лед­ва­не­то. “ За ем­пи­рич­но­то из­с­лед­ва­не няма гра­ни­ци Но опи­тът на на­ше­то при­род­но би­тие го из­п­ре­вар­ва, пре­ви­ша го, нико­га не се раз­к­ри­ва в не­го, не ста­ва не­гов пред­мет”,  /ФВО, 161/, – то­ва е от­говорът на К. Яс­перс.В слу­чая един­с­т­ве­но чис­то­та­та на мо­дер­ни­те на­у­ки пра­ви въз­мож­но яс­но­то те­о­ре­ти­ко-поз­на­ва­тел­но раз­г­ра­ни­ча­ва­не на та­зи пос­та­новка. В има­нен­т­ност­та на все­об­щоз­на­чи­ми­те поз­на­ва­е­ми ре­ал­нос­ти има опитнос­ти, на ко­и­то не е при­същ за­дъл­жи­тел­ни­ят ха­рак­тер на ра­ци­о­нал­но­то знание и ко­и­то се на­ла­гат по на­пъл­но друг на­чин в ця­лос­т­ни струк­ту­ри, об­ра­зи и наг­ле­ди ка­то дейс­т­ви­тел­ни .Имен­но то­ва са шиф­ри­те на има­нен­т­ност­та, ко­ито на­ми­рат мяс­то­то си ед­ва там, къ­де­то на­уч­но­то поз­на­ние от­к­ри­ва сво­и­те гра­ни­ци.

К. Яс­перс под­раз­де­ля шиф­ри­те на има­нен­т­ност­та в три об­лас­ти:

а) Шиф­ри на все­ле­на­та и прос­т­ран­с­т­во­то (на при­ро­да­та);

б) Шиф­ри на хо­да на вре­ме­то (на ис­то­ри­я­та);

в) Шиф­ри на мис­лов­ния по­ря­дък на све­тов­на­та ця­лост (на ра­зу­ма).

Към а): Чрез ес­тес­т­ве­ни­те на­у­ки не мо­же да се дос­тиг­не до знание за при­ро­да­та в ней­на­та ця­лост.То­ва во­ди до край­ния из­вод, че не е въз­можна  ед­на на­уч­на кар­ти­на за све­та ка­то ця­ло. Па­ра­лел­но с то­ва, оба­че съ­ществуват пред­с­та­ви, кар­ти­ни, идеи и мис­ли за при­ро­да­та, ко­и­то не са на­уч­но до­казу­е­ми, но са ек­зис­тен­ци­ал­но поз­на­ва­е­ми. За нас ка­то съ­щес­т­ву­ва­не “го­во­ри” са­ма­та при­ро­да­та. “Ко­га­то ние виж­да­ме, чу­ва­ме и пре­жи­вя­ва­ме ней­но­то присъс­т­вие с всич­ки се­ти­ва, ни зав­ла­дя­ва ед­но нас­т­ро­е­ние. Бо­гат­с­т­во­то на този опит е не­о­боз­ри­мо”. /ФВО, 275/. ”Стру­ва ни се, ка­то че ли яв­ле­ни­я­та “го­во­рят”. Но въп­ре­ки то­ва, те си ос­та­ват не­ми.Те ни не да­ват от­го­вор.” /ФВО, 275/. Та­ка в про­ти­во­по­лож­ност на на­уч­но­то поз­на­ние се про­я­вя­ва пър­во­на­чал­но дру­го­то зна­че­ние на шиф­ри­те, . За­що­то те­зи яв­ле­ния не са ни по­нят­ни, но ни се нра­вят и ни зав­ла­дя­ват . Те са свър­за­ни с мо­мен­та, с на­ше­то мо­мен­т­но със­то­я­ние, със съ­от­вет­но­то един­с­т­ве­но при­със­т­вие на при­род­на­та кар­ти­на, на съ­би­ти­ето, т. е. на съ­от­вет­ни­те об­с­то­я­тел­с­т­ва. Та­ка те­зи яв­ле­ния имат зна­че­ние са­мо за съ­от­вет­но­то съ­щес­т­ву­ва­не и в съ­от­вет­ния мо­мент. За всич­ки ос­та­на­ли те са са­мо шиф­ри, ко­и­то ня­мат все­об­що зна­че­ние, за­що­то са свър­за­ни ек­зис­тенци­ал­но и при­над­ле­жат са­мо на ед­на един­с­т­ве­на лич­ност .

Въп­ре­ки то­ва ония шиф­ри, ко­и­то въз­ник­ват в хо­да на съ­би­ти­я­та не са без значе­ние за чо­ве­ка. “Ние оби­ча­ме при­ро­да­та ка­то прос­т­ран­с­т­во на на­ша­та чо­вешка ко­му­ни­ка­ция.” /ФВО, 275/. В та­зи при­род­на сре­да ние се въз­п­ри­е­ма­ме ка­то същес­т­ву­ва­не, в нея ни се явя­ва съ­що та­ка тран­с­цен­ден­т­ност­та. “То­ва, ко­е­то пос­ле от­к­ри­ва­ме в при­ро­да­та ка­то щас­тие и бол­ка, се под­х­ран­ва от спо­ме­на или от очак­ва­не­то за въз­мож­нос­ти в чо­веш­ко­то (съ)об­ще­ние.” /ФВО, 276/. Сле­до­вател­но в чо­веш­ка­та об­щ­ност пре­дим­с­т­во има не при­ро­да­та, а (съ)об­ще­ни­е­то между от­дел­ни­те ин­ди­ви­ди .В то­ва об­ще­ние  чо­ве­кът се от­да­ва на при­ро­да­та.В него той си слу­жи с шиф­ри­те ка­то език на при­ро­да­та.

В те­зи шиф­ри ня­ма окон­ча­тел­на зна­чи­мост, но те мо­гат да оказ­ват и не­о­це­нима по­мощ, ко­га­то нап­рав­ля­ват мис­ле­не­то,  тър­се­що един­с­т­во­то в при­ро­да­та.Пос­ред­с­т­вом те­зи шиф­ри се пра­вят опи­ти да се из­ра­зят не­ща­та в ана­ло­гии и съ­от­вет­с­т­вия,  за да се вне­се но­ва свет­ли­на в на­ше­то мис­ле­не.“Не­що­то ка­то та­ко­ва“ ста­ва еле­мент на твор­чес­ка­та си­ла на въ­об­ра­же­ни­е­то и под­не­се­но пред пог­ле­да в шиф­ри, то не е по­ве­че зна­ние за „съз­на­ни­е­то въ­об­ще“, а език за ек­зис­тен­ци­я­та.” /ФВО, 278/.

Та­ка чрез пос­ред­ни­чес­т­во­то на шиф­ри­те пред чо­ве­ка ка­то ек­зис­тен­ци­ал­но съ­щес­т­ву­ва­не се раз­к­ри­ва без­к­рай­но по­ле от въз­мож­нос­ти, как­то и път, по кой­то тряб­ва да се вър­ви, ако съ­щес­т­ву­ва­щото се ос­мис­ля ка­то ця­ло. „До­ка­то оба­че на­уч­но­то поз­на­ние и тех­ни­чес­ки­те пред­с­та­ви не мо­гат да прек­ра­чат гра­ни­ци­те на све­та и да го обес­нят ка­то цяло, спе­ку­ла­тив­ни­ят наг­лед бе в със­то­я­ние да пос­ти­га все­ле­на­та.И ако  по научен път се сти­га до  от­каз­ва­не от кар­ти­ни­те за све­та, то с пра­во те въз­никват в един друг сми­съл.Те не са ве­че шиф­ри на тран­с­цен­дет­ност­та, но на природа­та в ней­на­та ця­лост.“ /ФВО, 282/.

Към б): Ис­то­ри­чес­ка­та на­у­ка ка­то все­об­х­ват­но зна­ние за са­ма­та ис­то­рия, не е въз­мож­на. Ако въп­ре­ки то­ва се опи­та­ме да мис­лим за ис­то­ри­я­та ка­то ця­лост, то­ва ще из­ле­зе из­вън об­се­га на на­у­ка­та. Ние мо­жем да със­та­вим кар­ти­на на ис­то­ри­я­та ка­то ця­лос­т­ност са­мо ка­то ши­фър. “То­ва, ко­е­то по научен път на обяс­не­ние е пар­ти­ку­ля­рен под­ле­жащ на про­вер­ка, ог­ра­ни­че­но-валиден ас­пект, чрез пре­на­ся­не към ця­лос­т­на­та ис­то­рия ста­ва ши­фър, кой­то изра­зя­ва по мно­гок­ра­тен на­чин ед­но ис­то­ри­чес­ко са­мо­съз­на­ние . Ка­то ре­ал­ност, оба­че той ни­то мо­же да се до­ка­же, ни­то да се оп­ро­вер­гае.” /ФВО, 288/. Въп­ре­ки то­ва, ако ис­ка­ме да из­пъл­ним със сми­съл исто­ри­я­та, тряб­ва да си из­г­ра­дим в шиф­ри кар­ти­на за ця­лос­т­на­та ис­то­рия, .

“Ко­га­то ис­ка­ме да зна­ем как­во пра­вим, с как­ва цел и за как­во жи­ве­ем и действа­ме, то­га­ва за­поч­ва­ме да се от­на­ся­ме към хо­да на ис­то­ри­я­та не са­мо пос­редством зна­ни­е­то.” /ФВО, 297/.

Бъ­де­ще­то е от­во­ре­но прос­т­ран­с­т­во от не­о­боз­ри­ми въз­мож­нос­ти. В по­то­ка на вре­ме­то из­чез­ва­щи­ят мо­мент се схва­ща в ми­га, в кой­то се от­к­ри­ва не­що вечно. То­ва веч­но при К. Яс­перс се свър­з­ва и с Все­об­х­ват­но­то, ко­е­то да­ва представа за ис­то­ри­я­та ка­то ця­лос­т­ност. Има мно­го та­ки­ва пред­с­та­ви, ко­и­то не могат да бъ­дат ре­ал­нос­ти, а са­мо шиф­ри ка­то нап­ри­мер Бо­жи­ят про­ми­съл в ис­тори­чес­кия про­цес и хрис­ти­ян­с­ка­та ес­ха­то­ло­гия или ин­тер­п­ре­та­ци­я­та на исто­ри­я­та въз ос­но­ва на слу­чай­нос­ти или де­тер­ми­ни­ра­ни пов­то­ре­ния . . Всички те­зи пред­с­та­ви мо­гат да бъ­дат са­мо шиф­ри, спо­ред К. Яс­перс, ко­и­то ни разкри­ват за мо­мент един сми­съл и нап­рав­ля­ват дви­же­ни­е­то на ми­съл­та нап­ред към един пос­ле­ден сми­съл.

Към в): Он­то­ло­ги­и­те ка­то ра­ци­о­нал­ни кон­с­т­рук­ции се опит­ват да да­дат смисъл на по­ря­дъ­ка на не­ща­та в све­та ка­то ця­ло. “Об­що­то на те­зи ця­лос­т­ни структу­ри на то­тал­но­то зна­ние е, че те при­да­ват сми­съл на би­ти­е­то, на съ­щес­т­вуване­то на мо­е­то съ­щес­т­ву­ва­не в све­та, то­зи го­лям все­об­х­ва­тен сми­съл, в който всич­ко е ста­е­но, но мо­же да на­ме­ри пъ­тя към спа­се­ние” /ФВО, 301/.

То­зи по­ря­дък на би­ти­е­то – кон­с­т­ру­и­ран по раз­лич­ни на­чи­ни и в раз­лич­ни сис­те­ми от фи­ло­со­фи­я­та – не мо­же да бъ­де до­ка­зан от на­у­ка­та. И въп­ре­ки това, то­зи Ло­гос на це­лост­та има сми­съл на ши­фър, кой­то доп­ри­на­ся за раз­би­ране в ис­тин­с­ка свет­ли­на би­ти­е­то и све­та. “Ло­го­сът на це­лост­та, обек­тив­ни­ят ра­зум е един от го­ле­ми­те шиф­ри на има­нен­т­ност­та.” /ФВО, 300/. То­зи Ло­гос е ши­фър, за­що­то то­тал­но­то зна­ние е раз­ч­ле­не­но от на­у­ки­те на от­дел­ни сек­то­ри. Като шиф­ри те­зи он­то­ло­гии още имат зна­че­ние за ек­зис­тен­ци­ал­но­то съ­щес­т­вува­не днес, но по от­но­ше­ние пра­вил­ност­та на тях­но­то поз­на­ние те са проб­лема­тич­ни.

г) Шиф­ри на тран­с­цен­ден­т­ност­та

“Тран­с­цен­ден­т­ност­та е нас­то­я­ще, ко­га­то све­тът не се въз­п­риема и мис­ли ка­то въз­ник­ващ от са­мо се­бе си или ка­то съ­щес­т­ву­ващ от са­мо себе си, а ка­то пре­ход.” /ФВО, 213/. Ка­то сво­бо­да, съ­от­не­се­на към тран­с­цен­ден­т­ността, чо­ве­кът виж­да в ис­тин­с­ка свет­ли­на своя про­из­ход. Един­с­т­ве­но­то по рода си вът­реш­но прос­вет­ле­ние(Erhellung) ста­ва в то­ва, ко­е­то е над це­лия свят, над при­род­ност­та на би­ти­е­то. Там, в тран­с­цен­ден­т­ност­та, е ос­но­ва­ни­е­то, в ко­е­то чо­ве­кът мо­же да бъ­де ис­тин­с­ко съ­щес­т­ву­ва­не в сво­бода.

Иде­я­та за тран­с­цен­ден­т­ност­та има ис­то­ри­чес­кия си про­из­ход, но чо­ве­кът не мо­же да си съз­да­де кар­ти­на на нея. Тран­с­цен­ден­тич­ност­та е аб­со­лют­но­то“ни­що”, в сми­съл на аб­со­лют­на “не­ма­те­ри­ал­ност”. Ако чо­век же­лае да мис­ли за Бо­га, то той е обус­ло­вен от при­ро­да­та си – ка­то край­но, ра­зум­но и на­да­рено със се­ти­ва съ­щес­т­во – да си слу­жи с шиф­ри в поз­на­ни­е­то на Бо­жес­т­ве­ното.Те по спе­ци­фи­чен на­чин нап­рав­ля­ват по­со­ка­та на поз­на­ва­тел­ния про­цес и та­ка имат зна­че­ние за въз­мож­но­то изяс­ня­ва­не на иде­я­та за Бо­га.

Как­во съ­дър­жа­ние имат шиф­ри­те на Бо­жес­т­ве­но­то?

К. Яс­перс оп­ре­де­ля ка­то ос­нов­ни шиф­ри на Бо­жес­т­ве­ност­та:

Един­ни­ят Бог;

Лич­ни­ят Бог;

Чо­ве­кът и не­го­во­то упо­до­бя­ва­не т. е. “Са­ми­ят човек се бо­го­у­по­до­бя­ва, съ­об­раз­но с то­ва, в ка­къв Бог вяр­ва.” /ФВО, 230/.

Шиф­ри­те на Бо­жес­т­ве­но­то во­дят чо­ве­ка до то­ва, ко­е­то той в края на кра­и­щата осъ­щес­т­вя­ва от се­бе си ка­то ис­тин­с­ко съ­щес­т­ву­ва­не. Тъй ка­то шиф­ри­те вина­ги мо­гат да за­гат­ват са­мо за Бо­жи­я­та същ­ност, то­ва нап­рав­ля­ва­не е по­вече вът­реш­но прос­вет­ле­ние и пос­ти­га­не на все по-пъл­но раз­би­ра­не за Бо­жестве­на­та дейс­т­ви­тел­ност.Ка­то поз­на­ва­тел­на гра­ни­ца оба­че дис­тан­ци­я­та между Бо­га и чо­ве­ка ни­ко­га не мо­же да бъ­де пре­о­до­ля­на.

д) Шиф­ри на ек­зис­тен­ци­ал­на­та си­ту­а­ция

При шиф­ри­те на има­нен­т­ност­та и тран­с­цен­ден­т­ност­та К. Яс­перс при­да­ва повече те­жест на обек­тив­на­та­та им стра­на. В шиф­ри­те на ек­зис­тен­ци­ал­но­то ситуа­ция се под­чер­та­ва по­ве­че обус­ло­ве­но­то от си­ту­а­ци­я­та су­бек­тив­но на­чало. При то­ва тряб­ва още вед­нъж да се из­тък­не, че обек­тив­но­то и су­бек­тив­ното са не­раз­дел­ни. Са­мо в пред­с­та­вя­не­то на шиф­ри­те се наб­ля­га по­ве­че на обектив­на­та обус­ло­ве­ност или на су­бек­тив­но­то на­ча­ло. “Шиф­ри­те из­ра­зя­ват еднов­ре­мен­но не­що от тран­с­цен­ден­т­ност­та и от то­ва, ко­е­то й про­ти­вос­тои… Истин­с­ки­ят ха­рак­тер не е ни­ко­га са­мо обек­ти­вен или са­мо су­бек­ти­вен.” /ФВО, 309/.

Съ­дър­жа­ние на шиф­ри­те в ек­зис­тен­ци­ал­на­та си­ту­а­ция са фак­ти­чес­ки­те обсто­я­тел­с­т­ва, свър­за­ни с теж­ки бед­с­т­вия, стра­да­ния и из­пи­та­ния . “Слу­ча­и­те на бед­с­т­вие в при­ро­да­та, във вся­ко жи­во съ­щес­т­во, а та­ка съ­що и в чо­ве­ка, както и то­ва, ко­е­то чо­ве­кът при­чи­ня­ва сам на се­бе си или на дру­ги­те, са не­изчер­па­е­ми.” /ФВО, 310/.Ха­рак­те­рис­ти­ки­те на та­зи бед­с­т­ве­ност во­дят до раз­к­ри­ваща­та се във всич­ко ос­нов­на си­ту­а­ция на чо­ве­ка, ко­я­то още от Бл. Пас­кал се опис­ва ка­то „ condition humaine“. Та­зи ос­нов­на си­ту­а­ция на чо­века е: “Той не мо­же ни­ко­га да пос­тиг­не цел­та си ис­тин­с­ки и чис­то, ни­ко­га в завър­шен вид, ни­ко­га в пъл­на мя­ра.” /ФВО, 317/.

Как­во из­пъл­ня­ват всъщ­ност шиф­ри­те? Как­во се из­ра­зя­ва чрез тях? К. Яс­перс да­ва след­но­то по­ясне­ние: “Ця­ло­то ин­тер­п­ре­ти­ра­не на шиф­ри­те е сви­де­тел­с­т­во за соб­с­т­ве­но­то раз­би­ра­не на шиф­ри­те.Ня­ма обек­тив­но или не­ут­рал­но раз­би­ра­не за шиф­ри­те. Ин­тер­п­ре­ти­ра­щи­ят се приб­ли­жа­ва до шиф­ри­те ед­ва ко­га­то за­жи­вее с тях. Има шиф­ри са­мо за въз­мож­на ек­зис­тен­ция.” /ФВО, 188/.“ Ин­тер­п­ре­та­ци­я­та на шиф­ри­те мо­же да ста­не ис­ти­на са­мо в ин­тер­п­ре­ти­ра­щия.“ /ФВО, 188/. Един­с­т­ве­но то­зи, който се за­ни­ма­ва ек­зис­тен­ци­ал­но с шиф­ри­те, са­мо за не­го те “каз­ват” не­що. Но то­ва, ко­е­то те из­ра­зя­ват, нак­рая е са­мо­то „ни­що“, за­що­то шиф­ри­те ня­мат собстве­но съ­дър­жа­ние. Шиф­ри­те не са ни­що дру­го, ос­вен един опит да се ин­терпрети­ра в зна­ци не­що, ко­е­то в края на кра­и­ща­та не мо­же да се из­ра­зи, за­що­то не е не­що пред­мет­но осе­за­е­мо. Ези­кът е свър­зан с пред­мет­но­то раз­би­ра­не. “Интер­п­ре­та­ци­я­та на­ми­ра сво­я­та гра­ни­ца там, къ­де­то ези­кът прес­та­ва да функци­о­ни­ра.” /ФВО, 195/.Сле­до­ва­тел­но, шиф­ри­те не мо­гат да оси­гу­рят поз­на­ние за нещо обек­тив­но ма­те­ри­ал­но. Те имат зна­че­ние са­мо за то­зи, кой­то ги раз­бе­ре в се­бе си ек­зис­тен­ци­ал­но. Са­мо за не­го те пре­дос­та­вят за мо­мент и вът­реш­но ду­хов­но прос­вет­ля­ва­не(Erhellung). За не­го те са от­п­рав­на точ­ка по пъ­тя на ми­съл­та към не­що, ко­е­то ни­ко­га не мо­же да се из­ра­зи с по­нятия. То­зи път во­ди до без­к­рай­ност­та.

_____________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет,  Богословски факултет, том 5,  нова серия, С.,  2005,  с. 35-109

СЪКРАЩЕНИЯ НА ЦИТИРАНИТЕ ПРОИЗВЕДЕНИЯ ОТ КАРЛ ЯСПЕРС, КОИТО СЕ ИЗПОЛЗВАТ В ТЕКСТА СЪС СЛЕДНИТЕ ОБОЗНАЧЕНИЯ :

ФВО – Философската вяра с оглед на Откровението (Der philosophische Glaube angesichts der Offenbarung, München, 1963).

ФВ – Философската вяра (Der philosophische Glaube, München, 1948).

ЕФ – Екзистенциална философия (Existenzphilosophie, Berlin, 1964).

ФІ, ФІІ, ФІІІ, – Философия т.І, т.ІІ, т.ІІІ. (Philosophie, 3 Bde, Heidelberg/Berlin, 1956 ) .

ВФ – Въведение във философията (Einfьhrung in die Philosophie, München, 1969) .

МШФМ – Малка школа на философското мислене ( Kleine Schule des philosophischen Denkens, München, 1965 ) .

РЕ – Разум и екзистенция (Vernunft und Existenz, München, 1973 )

ЗАБЕЛЕЖКА: Арабската цифра до съкращението означава цитираната страница.

Следва…