Живко Лефтеров

Към началото на 60-те години новите гражданските обреди и ритуали се въвеждат по съветски модел от отделни народни съвети, но все още липсва обща и цялостна политика по въпроса. Поради тази причина и с цел подобряване на процеса на новосъздаващите се граждански социалистически ритуали на 4 април 1969 година е издадено Постановление № 14 на Министерския съвет „За внедряване на граждански ритуали“. С него се регламентира създаването на материалната база за новите ритуали и ангажирането на държавните и местните органи на властта. За утвърждаването и популяризирането им са натоварени както изпълнителните комитети на народните съвети, така също и ОФ, Комсомолът и профсъюзите[25]. За стимулиране на населението да се приобщи към гражданските ритуали на 25 декември 1970 година е обнародван „Правилник за погребенията“, регламентиращ безплатно погребение за сметка на общинските народни съвети[26].

Тази активност на държавните органи е един от новите прийоми на атеистичната политика на БКП и останалите комунистически партии, целящ смекчаване на международните реакции[27], представяйки антирелигиозната пропаганда и налагането на новите ритуали като дело на обществените организации и местните органи на властта, а не като пряко дирижирани от съответните централни комитети. С годините те ще бъдат все по-ангажирани с този процес, като постоянно ще им се вменяват нови и нови функции.

С времето се оказва, че задачата за налагане на новата социалистическа празнично-обредна система като аспект на атеистичната политика в комунистическа България се оказва и най-трудна за изпълнение. За разлика от атеистичната пропаганда чрез печатни издания, публикации в пресата, беседи, лекции, изложби и прочее налагането на социалистическите граждански ритуали изисква ангажирането на редица органи на властта и обществените организации, както и отделянето на сериозен ресурс за изграждане на съответна материална база. Затова и равносметката за изпълнението на партийните и държавни решения през 50-те и 60-те не е задоволителна. Показателно за състоянието на сектора е обобщението на секретаря на НС на ОФ Иван Тенев в докладна записка от 25 юли 1970 година: „Много дебело трябва да се подчертае, че най-изостаналия сектор в атеистическата дейност е работата за внедряване на социалистическия бит и гражданските ритуали. В тази област ние сме на самодеен етап, тук господства примитивизма. С това се обяснява и намаляването на първоначалния интерес към гражданските ритуали…“[28].

Сред комунистическите идеолози съществуват и опасения свързани с поведението на партийния и обществения актив в страната при изпълнение на решенията в областта на атеистичната политика, който в същите тези решения често е подлаган на критика за подценяване на проблема, инертност и неинициативност. Опасенията са свързани основно с констатации, че членове на ОФ, БКП и ДКМС или техни роднини продължават да участват в религиозни обреди.

Казаното дотук обяснява защо усилията в тази посока през следващите десетилетия ще бъдат усилени до степен да станат водещи в атеистичната политика. Те са допълнително изострени и от новите идеологически разработки, свързани с прокламираното изграждане на комунистическото общество. В идеологически план новото съветско ръководство начело с Леонид Брежнев, изправено пред поредните предизвикателства в международен план, дълбоките икономически промени в световната икономика и комунистическото движение по света, е принудено да разработи нова програма на партията и една по-дългосрочна стратегия за развитие на СССР и социалистическия лагер. И тъй като съветските идеолози не могат директно да избягат от прокламираната от Никита Хрушчов в Програмата на КПСС цел за построяване на комунистическо общество, е необходимо да се формулират нови идеологически постулати за построяването на комунизма, но не като непосредствена задача. На тази основа се възражда идеята за формулиране на нови междинни етапи по пътя на построяването на комунизма[29]. Така на XXIV-тия конгрес на КПСС (30 март-9 април 1971 година) е прокарана тезата, че в СССР се изгражда развито социалистическо общество като етап от създаването на материално-техническата база на комунизм[30].

Изграждането на комунистическото общество, включително и неговата първа фаза – развитото социалистическо общество, обаче е немислимо без формирането на новия човек, човек с „комунистическо съзнание“. Затова в етапа на изграждането на развитото социалистическо общество една от целите отново е преодоляване на всички „остатъци от миналото“, характерни за буржоазните общества, които биха били пречка за формирането на новия социалистически човек и общество. Към тях винаги са причислявани и „религиозните отживелици“, а борбата с тях продължава да бъде неотменно във фокуса на партийните апаратчици. Взетите решения и предприети мерки по време на управлението на Леонид Брежнев, макар и не така остри и конфронтационни, ако бъдат подложени на сериозен критичен анализ се оказват значително по-мащабни и дългосрочни в сравнение с 50-те и 60-те години[31].

В българския случай пряко следствие от тази политика е решението на Секретариата на ЦК на БКП от 11 март 1971 година „За още по-широко внедряване на новите, социалистически граждански ритуали“. В докладната записка към него, след като за пореден път е отчетена активизация на църквата, засилване на интереса на младежта към религията и така нататък, срещаме следните констатации: „Цялостна, обобщена картина за състоянието в страната по преодоляване на религиозните отживелици в бита и внедряване на нови граждански ритуали не може да се даде, защото няма нито централни, нито окръжни органи, които да събират и анализират цифрите и фактите, да следят и направляват тенденциите в развитието на ритуалите. Това е и една от основните причини за слабата работа по внедряването на новите граждански ритуали сред населението на страната. Освен това редица партийни, стопански и обществени органи и организации подценяват проблема за преодоляване на религиозното влияние в нашия бит. Нещо повече, не са редки случаите, когато членове на различни колективи участват активно в службите на религиозни секти, а партийните и обществени организации се примиряват с това. Срещат се даже членове на партията, които участват по собствено желание в един или друг църковен ритуал“[32].

На критика са подложени всички партийни и държавни органи, провеждащи тази политика до момента и незадоволителното изпълнение на предходните решения по въпроса. На критика е подложен дори и отдел „Пропаганда и агитация“, който „не е провеждал системен контрол за изпълнение на решенията“[33].

За разлика от всички цитирани предходни решения сега са набелязани конкретни срокове и мероприятия, както и отговорните институции и органи за тяхното провеждане. В крайна сметка решението от 11 март 1971 година дава най-сериозен тласък на политика по изместване на църковната традиция и създаването на нова празнично-обредна система. Още на следващата година е подменен и съставът на държавния орган за контрол на изповеданията – Комитета по въпросите на БПЦ и религиозните култове, единствената институция опитваща се да смекчи партийно-държавния натиск по отношение на религиозните общности и апелираща към спазване на конституционните и законовите положения по отношение на тях[34].

Вследствие на решението и с цел оптимизиране и по-добро координиране на дейността на съществуващите от края на 50-те години в системата на Окръжните народни съвети Домове на атеиста (преименувани през 70-те години на Домове за социалистически бит и култура) са преподчинени на структурите на ОФ. Те си сътрудничат с различните административни органи и обществени организации като окръжните и градски народни съвети, съветите за култура, Дружеството за разпространение на научни знания „Георги Кирков“, ДКМС, профсъюзите и други. Заделят се и сериозни капитални средства за изграждане на Домове на младоженците (обредни домове), Домове на покойника и други[35].

Има още →

Живко Лефтеров

В антирелигиозната политика, следвана от намиращите се под контрола на Съветския съюз комунистически партии в Източна Европа, могат да се откроят два основни аспекта. Първият от тях е провежданата официална религиозна политика по държавна линия, характерна със своята двусмисленост и противоречивост. Макар и официално религията да не е забранена нито в Съветския съюз, нито в комунистическа България, както например в Албания след 1967 година, политиката по отношение на различните вероизповедания често се изостря или омекотява в контекста на идеологическите постановки и конкретните политически интереси на комунистическите държави. В тази връзка основните цели, които се преследват, са осигуряване лоялност към комунистическата държава от страна на ръководствата на различните вероизповедания, максимално затрудняване на религиозния живот чрез ограничаване строителството на храмове, противодействие на духовното образование и други. Паралелно се провеждат и постоянни мероприятия за ерозиране, дискредитиране и „разложение“ на религиозните общности чрез методите на службите за сигурност.

Вторият важен аспект на религиозната политика е атеистичната пропаганда и възпитание. Тяхната основна цел е да формират марксистко-ленински материалистичен светоглед сред населението, а вярващите да бъдат „превъзпитани“, за да станат и те „достойни“ членове на социалистическото, а в перспектива и на комунистическото общество. Разбирането за религията и религиозността като пречка пред изграждането на утопично общество чрез методите на социалното инженерство ще е доминираща за комунистическите идеолози пред цялото време на тоталитарно управление в Съветския съюз (СССР) и Народна република България (НРБ). Попадайки в полето на идеологията, логично тази политика се формира в идеологическите отдели на съответните компартии, които разработват и основните решения по въпроса. Сред методите на атеистичната пропаганда са воденето на постоянна, още от ранна детска възраст, печатна и лекционна пропаганда, която прониква и засяга всички страни на обществения живот. Паралелно съществува стремеж чрез създаването и налагането на цялостна нова социалистическа празнично-обредна система да се измести и по възможност заличи религиозната традиция, а оттам и ценностна система в живота на хората. Поради тази причина атеистичната пропаганда и възпитание са изключително важна част от общата антирелигиозна политика. Тяхното изследване, изучаване и разбиране би могло да даде отговор на редица въпроси, свързани пряко с отражението на тази десетилетна политика при формирането на обществените нагласи днес в различните бивши комунистически страни.

В българската историография върху въпроса за провежданата атеистична политика все още няма самостоятелно изследване, но темата е засегната в повечето монографии, посветени на историята на различните вероизповедания, техните взаимоотношения с Българската комунистическа партия и политиката водена спрямо тях[2]. Различни аспекти на атеистичната политика, и по-конкретно в частта за създаването и налагането на новата социалистическа празнично-обредна система в страната, също са били обект на внимание[3]. В тези публикации темата е разгледана в отделни нейни проявления през различни периоди (десетилетия) и липсва контекстът на по-общите процеси протичащи в комунистическите страни и най-вече в Съветския съюз, чиято антирелигиозна политика и съответно атеистична пропаганда и възпитание са моделът следван от българските комунисти. Това затруднява разбирането на съществуващата вътрешна логика в процеса на неотклонно преследване на тази политика, тъй като позициите на съветското ръководство при нейното формиране и претворяване в практиката се основават на идеологически разработки, познаването на които е от решаващо значение за разкриване на истинските мотиви и цели на атеистичната политика на самата Българска комунистическа партия. Ето защо настоящата статия има за цел да внесе яснота, маркирайки именно тези проблеми, както и да разкрие до каква степен комунистическите идеолози са удовлетворени от конкретните резултати, които се постигат.

* * *

Доминиращият в Съветския съюз през 20-те и 30-те години на ХХ-ти век „войнстващ атеизъм“, характерен с преследване и физическо ликвидиране на духовенството и най-активните вярващи, схващани като носители на враждебна идеология, довежда на практика до ликвидиране на организирания религиозен живот на територията на страната[4]. Тази политика се променя в годините на германско-съветската война. Възраждането на религиозния живот в окупираните от Вермахта територии, патриотичното настроение сред малкото останали свещенослужители на Руската православна църква (РПЦ), предстоящата среща на тримата големи в Техеран през ноември 1943 година, потенциалните възможности за използване на църквата като канал за съветско влияние в чужбина карат Сталин да преосмисли дотогавашното отношение към църквата като политически враг на съветската държава и към духовенството като контрареволюционна сила[5]. През септември 1943 година по инициатива на съветското ръководство е сключен устен компромис с архиереите на Руската православна църква. Църквата получава статут на покровителствано от държавата изповедание, в замяна на което тя поема ангажимента да обслужва интересите на Съветския съюз в областта на външната политика и пропаганда. Създаден е и нов държавен орган за осъществяване на непосредствен контрол при провеждането на новата политика – Съвет по въпросите на Руската православна църква[6]. Този модел на взаимоотношения е характерен и за България в първите години след преврата на 9 септември 1944 година. Целта на новото управление е Българската православна църква от институция тясно свързана и толерирана от управляващите дотогава, да бъде трансформирана по съветски модел в орган, обслужващ вътрешните и външнополитическите интереси на отечественофронтовското правителство. Характерно за този по-специфичен период е, че не се води открита антирелигиозна политика или атеистична пропаганда, но за овладяване, поставяне под контрол и гарантиране лоялността на смятаните за вражески настроени ръководства и по-активни членове на отделните църкви се пристъпва към тяхното дискредитиране и елиминиране чрез инспирирани публични съдебни процеси[7]. Също така чрез приемането на изцяло ново законодателство като Закона за изповеданията от 1949 година църквата е отделена от държавата, а ролята ѝ в обществото съществено ограничена.

След смъртта на Сталин религиозната политика на Комунистическата партия на Съветския съюз, а и на другите комунистически партии от социалистическия лагер, претърпява метаморфоза. Новото съветско ръководство е на мнение, че „отърваването“ на комунистическата идеология от негативните черти на сталинизма я прави достатъчно жизнеспособна да осъществи своите „идеали“. И докато в контекста на сталиновата политика след войната Руската православна църква не се разглежда като директна враждебна сила, то връщането към „ленинските норми на партиен живот“ и „интернационалната същност“ на комунизма променят коренно нещата. Това автоматично води до засилване на революционната показност, в това число и възобновяване на атеистичната пропаганда, характерна за 20-те и 30-те години. Отдавайки приоритет на проблема, още на 7 юли 1954 година Централният комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз приема решение „За недостатъците в научно-атеистичната пропаганда и мерки за нейното подобряване“. В него се критикува дотогавашната религиозна политика на Сталин и се призовава за разобличаване на „реакционната същност и вреда на религията“[8]. Амбициозно, праволинейно и недомислено, решението води до засилване на напрежението в страната, което кара партийното ръководство да прекрати антирелигиозната кампания само 2 месеца по-късно[9]. Частичното отстъпление е и плод на съществуващите различни позиции в средите на съветското ръководство и партиен апарат по отношение на водената политика към религиозните общности. „Сталинистите“ се придържат към установената през 40-те години политика за урегулиране отношенията на църквата с държавата, така че последната да не се превръща в оръдие на „реакцията“, а да бъде инкорпорирана в системата на властта до степен да подкрепя външнополитическата линия и пропаганда на държавата. Привържениците на твърдата линия, гравитиращи около новия ръководител на Комунистическата партия на Съветския съюз и съветската държава Никита Хрушчов, са на мнение, че в условията на началото на прехода към „предкомунистически“ отношения няма място за буржоазни остатъци, в това число и религиозни. Под личните наставления на Никита Хрушчов те желаят да се пристъпи към решителна борба с религията, а по-спокойните отношения с църквата отнасят към „сталинското наследство“, което е необходимо да бъде ликвидирано.

Има още →

Павел Павлов

Първо, добре правим, че честваме паметта на един духовник, който бе убит преди двадесет години. Бе отнет животът на един свещеник в разцвета на неговите сили – на петдесет и пет години. Сигурно ви е направило впечатление, от информациите в мрежата, колко много свещеници биват убивани, и то особено в Русия. Служението на свещеника е изключително рисково. И ако споменаваме думата риск днес, когато поне официално няма червен терор, който да е насочен пряко срещу Църквата, представете си как са изглеждали нещата през 60-те, 70-те и 80-те години на ХХ-ти век, когато протича служението на отец Александър. Изобщо възможно ли е свещеникът в подобно време да изпълнява своя пастирски дълг? А възможно ли е и да богословства? На какво ниво, от гледна точка на автентичното предание? На какъв език? Та нали комунизмът поизчисти и езика и създаде специална терминология, а да не говорим за лозунгите. Тези въпроси стоят като шило в ребрата и днес, но в по-различен смисъл. Успяват ли свещениците да изпълняват своя пастирски дълг? Богословстват ли? Какво им пречи? Колко близо са до автентичното предание? Какъв език използват? Чува ли се словото им? Успяват ли да надрастат комунизма?

Днес, в Деня на богословието, в Богословския факултет не може да не говорим и за богословските приноси на отец Александър, за това което в крайна сметка остава вечно в неговия житейски подвиг. „Всеки богослов в известна степен е ограничен от частичните, временни и местни задачи“, отбелязва отец Софроний Сахаров в едно писмо до отец Георги Флоровски (от 2 май 1958 година) във връзка с еклисиологията на вече починалия Владимир Лоски[1]. За да успеем да погледнем максимално задълбочено и обективно на една личност и на неговото творчество е необходимо да погледнем най-малкото от двете перспективи: първо, през погледа на неговото собствено време, и второ, през погледа на днешния ден, тоест от дистанцията на изминалото време, в което са се случили безброй много неща, които ние нямаме право да игнорираме. Християнството знае за времето и още повече знае, че времето не трябва да се подминава – все едно не се е случило. Въпросът за епохата, за времето на отец Александър, пък и за съвременността двадесет години по-късно е пряко свързан с комунизма като преобладаваща, господстваща културна, дори и религиозна среда. В този смисъл ще се опитам да намеря богословското свидетелство и богословските приноси на отец Александър по-скоро в неговия контекст, отколкото в неговия текст.

В размисли по подготовката на днешното честване се сблъсках с един интересен феномен, който ние рядко регистрираме и който най-вероятно ще бъде приложен и към нашето поколение, а това е: каква е и каква ще бъде оценката за делата, подвига и наследството на православното свидетелство от времето на комунизма и след това в посткомунизма? Труден е отговорът на този въпрос. От една страна, трябва да бъде отчетена сложността на времето и необичайната ситуация, когато в продължение на няколко поколения е загубена автентичната духовна и културна традиция, а от друга страна, това време и свидетелство трябва да бъдат оценени в светлината на хилядолетното свидетелство. По отношение на първото ние можем да бъдем субективни, емоционални, наивни, възторжени или разочаровани, но по отношение на второто, обективността и реализмът са задължителни.

Шейсетте, седемдесетте и осемдесетте години на ХХ-ти век, когато отец Александър разгръща своето свидетелство, са доста интересно и сложно време, особено в Съветския съюз. Като че ли е преминало времето на кървавите репресии срещу Църквата, а и те вече не биха били и необходими. Вече е минал половин век от времето на болшевишкия преврат. Две поколения са израснали в рамките на новата „религиозна“ ритуалност и церемониал. Почти не са останали хора от предишното време. Дефицитът на християнство е очевиден. Църквата, по човешки казано, е прекършена. Твърде тихо е вече на този фронт. Официално Руската православна църква продължава да съществува и да се надява на по-добри времена, като целта е оцеляване и пренасяне на автентичното предание, апостолска приемственост и поне минимум каноничност за бъдещето. Трудна и достойна задача. Проблемът е, че в тази си дейност, особено ако тя продължи по-дълъг период, Църквата обикновено се клерикализира и затваря. Докога може да продължи това? Времето не ни ли притиска? Очевидно трябва да има духовници, които да говорят на хората – по възможния начин.

Комунизмът е своеобразна „държавна религия“ и понякога е склонен да включи и Църквата, особено ако тя е готова да стане „по-религиозна“. Църквата обаче не е религиозна, тя е живот в Христа, тя е Откровение на живия Бог. Самата религия и религиозността обаче винаги изключват, не приемат Христос. Във връзка със събитията около преврата през октомври 1917 година и непосредствено след това, с разразилия се терор и масовото избиване на хора, само с идеята, че трябва „да се пусне кръв“, да се изчисти обществото, св. патриарх Тихон[2] пише в свое послание: „Опомнете се, безумци! Прекратете вашите кървави разправи! Наистина това, което вие правите, не е само жестоко дело, това действително е дело сатанинско, за което подлежите на геената огнена в бъдещия живот и на страшно проклятие от потомствата в този земен живот. С властта, дадена ни от Бога, ви забраняваме да пристъпвате към Тайните Христови, анатемосваме ви, ако все още носите християнски имена, макар и по рождение да принадлежите към Православната църква. Заклеваме и всички вас, верни чеда на Православната Христова църква, да не встъпвате с такива изверги на човешкия род в каквото и да е общение“[3] Следва да се почертае, че на 22 януари 1918 година това послание на св. патриарх Тихон е прието от Поместния Събор като съборен документ, тоест още през месец януари 1918 година Поместният Събор от името на цялата Руската православна църква дава най-рязката от всички оценки, които може, и то само Църквата може да даде, на тези православни християни, които участват в осъществяването на политиките на току-що установилия се в Русия болшевишки режим. Решение от подобен род на Събор, който умеел, както знаем, да бъде достатъчно умерен по някои въпроси, свидетелства за това, че още тогава много от неговите участници и, преди всичко, самият св. патриарх Тихон осъзнават цялата опасност от ставащата в Русия промяна на властта както за Църквата, така и за цялата страна.

Има още →

Момчил Методиев

Възприемането на Българската православна църква като предимно национална институция е една от най-широко разпространените гледни точки към Църква­та в момента. По същество тази представа е част от секуларизирането на публичния образ на Църквата, в резултат на което от нея се очаква изпълне­нието на редица чисто светски задачи. Едно от тези очаквания е Църквата да бъде предимно социална или благотворителна институция, друго е тя да бъде консервативна сила, призвана да „съхранява” различни ценности, заплашени от изчезване – като „обществения морал” или „българщината и националния дух”. Макар тези очаквания да са чисто светски по характер, стремежът на Църква­та да удовлетвори някои от тях биха ѝ дали по-голяма обществена видимост и биха повишили доверието в нея, което само може да допринесе за изпълнението на централната ѝ мисия. Тяхното удовлетворение обаче крие и редица рискове. По-конкретно изпълнението на изискването Българската православна църква да бъде предимно национална институция крие в себе си опасността от нейното провинциализиране и изо­лиране от останалия православен свят, а и от диалога с другите християнски изповедания.

Проблемът за възприемането на Православната църква като предимно нацио­нална институция може да бъде погледнат както от богословска, така и от историческа гледна точка. Богословската би се концентрирала върху пробле­ма за възникването на етнофилетизма и неговите проявления в православния свят, докато акцентът в историческата гледна точка е повече върху произхода на самата представа за Църквата като национална институция, причините за нейното налагане, както и до каква степен българският случай може да се възприеме като нещо специфично в контекста на класическата теория за секуларизма. Настоящата статия възприема именно втората гледна точка към този проблем.

Класическата теория за секуларизацията допуска като изключение възможност­та при определени условия Църквата и религията да бъдат превърнати в ин­струмент за съхраняване на националната идентичност. Макар и да е много оспорвана, класическата теория дефинира секуларизацията като „прогресивна­та автономизация на отделните обществени сектори от доминацията на ре­лигиозния смисъл и институции[1]”. Секуларизацията е възприемана като пряко следствие от модернизацията с важното уточнение, че този процес не води до атеизъм, а до „отслабване на социалната роля на религията[2]”. Модернизацията стимулира процесите на диференциация и индивидуализъм, които променят начи­на на организация на обществото. В резултат на това здраво интегрираните до този момент малки общности губят своето влияние, тъй като са изместени от големите индустриални предприятия (в икономическата област), от модер­ните национални държави (управлявани от безличната бюрократична машина) и от градовете. Резултатът е загубата на общия и доминиран до този момент от религията обществен морал, заменен от конкуриращи се концепции, вслед­ствие на което религията запазва влиянието си само сред определени общест­вени групи. Казано накратко, религията вече не е въпрос на необходимост, а на личен избор и предпочитание[3].

Ключово място в парадигмата на секуларизацията заема индивидуалният от­говор на процесите на диференциация, социализация и плурализъм. Един от въз­можните отговори е търсенето на по-високо ниво на интеграция на религиите, което намира израз в твърдението, изказано в една или друга степен, че те са еднакви. Другата възможност (която не изключва първата) е обвързването на личната вяра с определена сфера на социалния живот. Там където културата, идентичността и ценностите са подложени на натиск, идващ от чужда религия или краен секуларизъм, е възможно да бъде наблюдавано възраждане на религия­та. В този контекст най-често посочваните примери са тези на Гърция, Кипър, Полша и Ирландия, където Църквата и религията са разбирани като носител на националната идентичност, довело до възникването на „неразривен съюз между Църква и държава[4]”.

Православните църкви изглеждат много по-податливи на идеята да бъдат въз­приемани като носители на тясно национални ценности, доказателство за кое­то е и фактът, че в името на повечето от тях на първо място стои тяхната национална характеристика, а едва след това конфесионалната (единственото изключение от това правило сред създадените през модерната епоха църкви е Православната църква в Америка). Обвързването на дадена православна юрис­дикция със съответната национална държава увеличава изкушението на съот­ветните правителства да се опитат да превърнат Църквата в национален инструмент. За разлика от православните, Католическата църква със своята строго централизирана (може да се каже и монархическа) структура, която е в много по-малка степен зависима от националната държава, я прави много по-труден обект на манипулации от страна на националните държави.

Как се вписва България в тази парадигма? Погледнато в исторически план, тя също може да бъде вписана сред споменатите изключения, като се има предвид ролята на Православната църква през Възраждането и нейното активно учас­тие в реализацията на българския национален проект. Според наблюдението на професор протопрезвитер Стефан Цанков борбите от времето на националното Възраждане оставят траен отпечатък върху начина, по който Екзархията е била възприемана в обществото непосредствено след Освобождението[5]. През този период Православната църква продължава често да бъде виждана като инструмент за реализирането на националната идея, като на нея са възлагани надежди да съхрани идентичността на останалите под чуждо господство ет­нически български територии. Казано накратко, появата на идеята за Църквата като пазител на националната идентичност през Възраждането и след Осво­бождението се вписва в класическата теория за секуларизацията, доколкото това е и периодът на първоначална модернизация на българското общество.

В този смисъл комунистическият режим стъпва на силно застъпена в българско­то общество традиция, когато се опитва да инструментализира Българската православна църква като „национална институция”. За разлика от предходния период обаче пропагандирането на тази представа е резултат от целенасочена държавна политика, а не на спонтанна реакция срещу външна инославна заплаха (подобно на случаите на Полша, Ирландия или Кипър), както предполага класи­ческата теория за секуларизацията. Единствената прилика в това отношение между теорията и българската практика от комунистическия период е, че тази държавна политика е провеждана в контекста на един форсиран модернизационен проект, както често е определян комунистическият. Преобладават обаче разликите с класическата теория, най-важната от които е липсата на външен натиск от страна на иноверска държава, която реално да поставя под съмнение националната идентичност. Друга важна разлика в сравнение с класическата теория е липсата на свободен избор, което напълно обезсилва възможността Православната църква спонтанно да се е наложила като „пазител на българ­щината”. Всичко това води до хипотезата, че превръщането на Църквата в национален инструмент преследва чисто светски цели, крайната от които е вписването на църковната институция в институционалната рамка на кому­нистическата държава, паралелно на обезличаването на нейната религиозна ми­сия.

През епохата на комунизма могат ясно да бъдат разграничени два периода по отношение на възприятието на Църквата като носител на тясно национални ценности, като те са пряко свързани с равнището на нейното обществено влия­ние и с основанията, върху които комунистическият режим се стреми да изгради своята легитимност. Първият период е времето на налагане на комунистиче­ската власт от средата на 40-те до края на 60-те години. Тъй като в този период религията не се вписва в декларираните атеистични принципи на новата държава, заслугите на Църквата за съхраняване на националната идентичност през Възраждането са използвани като аргумент в полза на възможността на Църквата да ѝ бъде признато (макар и маргинално) право на съществуване в комунистическата държава. Същинската причина е значителното обществено влияние на Църквата и нейните архиереи и нежеланието на държавата да отчуж­ди голяма част от населението, чрез крайни мерки като закриване на Светия Синод, на отделни епархии или пенсионирането на отделни архиереи (каквито мерки са сериозно обсъждани). Тази насока на възприемане на Църквата е зададена още в прочутата реч на Георги Димитров в Рилския манастир през май 1946 година, където той от една страна заплашва с разправа църковните архиереи, но същевремен­но им дава възможност да се интегрират в „новото общество” именно заради възрожденските заслуги на Църквата. В тази реч Георги Димитров признава, че

„Нашата православна църква за разлика от някои други църкви има исторически заслуги за съхранение на националното чувство и самосъзнание на българския народ. През вековете на най-тежки изпитания, в борбата за освобождението на нашия народ от чуждото робство българската църква е била хранител и покро­вител на националния дух на българите[6]”.

Същата линия по отношение на Православната църква може да бъде забелязана и в приетия през 1949 година Закон за изповеданията, където само пред нея е откри­та възможността „по форма, съдържание и дух” да бъде „народно-демократична църква[7]”. Тази линия продължава да бъде широко експлоатирана и през следва­щите години, включително и в атеистичната литература, като дори най-ак­тивните автори на този тип литература признават националните заслуги на Православната църква от възрожденския период. Спорове сред тях предизвиква единствено проблемът дали тези заслуги могат да бъдат приписани на Църк­вата като институция или само на отделни нейни представители. Пример за същото възприятие е резолюцията на неизвестен държавен служител върху предложението на Свeтия Синод от 1961 година да бъде издаден кратък очерк за Паисий Хилендарски, написан от професор Михаил Арнаудов, която допуска издаването на очерка само ако той е написан „в патриотичен дух[8]”.

В същия период Църквата по принцип е разглеждана като „отмираща” институ­ция, а паралелно на извършващите се физически и административни репресии над духовенството, държавата провежда мащабна атеистична кампания, чиято цел е маргинализирането на нейната социална значимост. В целия този период акцентирането от страна на държавата върху националните заслуги на Църква­та има по-скоро предпазни функции. Този исторически принос се възприема като даденост, като минали заслуги, за чиято защита Църквата не е необходимо да полага каквито и да било активни усилия, а и те напълно кореспондират с мне­нието за нея като за „отмираща институция”. Казано по-просто, от Църквата не се изисква да доказва своята патриотична роля, тъй като дори и такава активност има опасност да бъде възприета от режима като „религиозна про­паганда”.

Промяната настъпва в периода на „зрелия социализъм” под въздействие както на чисто църковни, така и на политически фактори, а крайният резултат е, че Църквата започва да заема все по-значимо място в комунистическата пропаган­да, като от нея се изисква реално сътрудничество именно за съхраняването на националната идентичност на българите, особено извън страната. Основната причина за това е, че от началото на 70-те години комунистическият режим се обръща все повече към „националните” или „патриотични ценности”, като ком­пенсация за неговата намаляваща обществена легитимност. Чисто формално, тази политика намира най-видим израз в подготовката и мащабното честване на 1300-годишнината от българската държава, като в честванията участие взима и Църквата. През този период се създават и специфичните характерис­тики на Църквата като национална институция, които продължават публично да бъдат експлоатирани и до момента.

Кои са основните характеристики в този публичен образ, наложен през 70-те и 80-те години? Може да се обобщи, че това е представата за Църквата като „национален музей”, натоварен от държавата със съхраняването на произведе­ния на изкуството или паметници на културата, чиято цел е да съдействат за „патриотичното и родолюбиво възпитание” на обществото. Видимият начин, по който става налагането на този образ, е превръщането на действащи църкви и музеи в паметници на културата. Това е централен момент в държавната по­литика към Православната църква през целия комунистически период, а зад ней­ната реализация прозират няколко различни мотива. На пропагандно равнище тя има за цел именно патриотичното възпитание на обществото. На прагматично равнище тя представлява и извинение за меките или твърди репресии, на които е подложена Църквата, тъй като тази политика винаги може да бъде предста­вена като доказателство за грижите, полагани от държавата за нея. Тази линия има и чисто финансов аспект, тъй като през втората половина на 70-те години започва да се използва като извинение за ограничаване на финансовата субсидия за Църквата. До средата на 60-те години парите за поддържане на църквите и манастирите са част от държавната субсидия за Църквата и са разпределяни от местните епархийски архиереи. След това тези пари продължават формално да се водят част от субсидията за Църквата, но са превеждани от Комитета по църковни въпроси директно на Националния институт за паметниците на културата, който от своя страна ги разпределя заедно с местните власти, без въобще да се допитва до църковните власти. През втората половина на 70-те години парите за паметниците на културата стават все повече за сметка на субсидията за Църквата, като един документ от 1977 година изрично отбелязва, че това е косвен начин за нейното ограничаване[9]. Най-радикалното предложение по отношение на паметниците на културата датира също от 1977 година и принадлежи на Комитета за култура. Тогава Комитетът оглежда и описва всички църковни и манастирски сгради в страната и ги разделя на три групи в зависимост от тяхното състояние, като предлага поетапното „одържавяване” на първите две групи, съставени от сгради, които не са в добро състояние[10]. Това предложение е отхвърлено от Комитета по църковни въпроси, който акцентира върху нeблагоприятните международни реакции, които ще предизвика едно такова решение, и припомня, че „още не са свършили коментарите по взимането на Рилския ма­настир през 1961 година”.

Рилският манастир е най-добрият пример за това как най-важният манастир може да бъде превърнат в „паметник на културата”, а след това и в туристи­ческа забележителност, без това да е съпроводено с активизиране на „религи­озната пропаганда”. През 1961 година манастирът е национализиран и е превърнат в национален музей. През 1968 година година малобройно монашеско братство получава възможност да се завърне в манастира, но между монасите и музея е сключен договор, който регламентира отношенията между тях. Този договор задължава братството да извършва богослужения само в тези часове на деня, в които манастирът не е посещаван от туристически групи, а в следващите години са много чести споровете между музея и монасите дали в манастира могат да бъ­дат извършвани кръщенета и други богослужения. В едно от поредните обясне­ния, които трябва да дава в отговор на отправените от музейните работници обвинения, игуменът на манастира епископ Йоан отбелязва:

„Ние можем много по-добре да представиме нашата Родина пред външния свят, отколкото мъртвите музейни експонати[11]”.

Сходно е и положението в храма „Св. Александър Невски” в центъра на София. След като още от средата на 60-те години са наложени ограничения на посе­щенията на богослуженията за Великден, през 1967 година предстоятелят на храма се оплаква, че туристическите групи, посещаващи храма, не се съобразяват и пречат на богослуженията[12]. Превръщането на манастири в национални музеи продължава и в следващите години. През 1984 година тази съдба сполетява Роженския манастир, където също е сключен договор за отношенията между брат­ството и музея[13], а през 1981 година дори се стига до комичния на пръв поглед опит на общинския съвет в Асеновград да превърне Бачковския манастир в музей. В официалното си предложение съветът поема ангажимента в замяна да предос­тави на монасите подходяща сграда, която е „паметник на културата[14]”.

Превръщането на храмове и манастири в музеи, поддържани от местните или централните светски власти, дава възможност Православната църква да бъде представена едновременно като „отмряла институция” и като един голям наци­онален музей, който изпълнява определени патриотични функции. Това допринася за изграждането на публичния образ на Православната църква като една по съ­щество секуларна институция.

Интерес от изграждането на този образ на Църквата има и още една институ­ция, която настоява Църквата да ѝ оказва съдействие именно „на патриотична основа”. Това е Културно-историческото разузнаване, добило известност с при­етата за благозвучие абревиатура РИК, създадено през 1973 година като отдел 14-ти в Първо главно управление на Държавна сигурност[15]. Отделът има за цел да издир­ва и събира документи, свързани с българската история, а един от основните източници, от които се очаква те да бъдат набавяни, е чрез установяването на контакти с „патриотично настроени” представители на българската емиграция. От работата на действащата Комисия по досиетата може да се заключи, че този отдел е разчитал на сътрудничеството на едни от най-известните имена в българската историческа наука. Църквата също се оказва един от „обекти­те за проникване” на Културно-историческото разузнаване, доказателство за което е, че работещият под прикритие от края на 70-те години като замест­ник-началник на Комитета по църковни въпроси Христо Маринчев всъщност е заместник-началник на отдел 14-ти в Културно-историческото разузнаване[16].

Важната роля, която Христо Маринчев играе по отношение на определянето на политиката към Църквата не означава, че той лично или Културно-историческо­то разузнаване са се занимавали с привличането на отделни свещенослужители за сътрудници на Държавна сигурност. Това е запазена територия на Трети отдел (Националистически прояви, духовенство и секти[17]) на Шесто управление, което през 70-те и 80-те години се ориентира все повече към привличане на сътрудници именно на „патриотична основа”, а не на „зависимост”. В интерес на истината това е само техническо разграничение, въведено от Държавна сигурност, което дава възможност редица хора, привлечени под заплахата за спиране на кариерното им развитие, да бъдат представени като убедени и до­броволни сътрудници. Служителите на Църквата не правят изключение от това правило, като дори и ограничените до този момент данни дават възможност да се направи заключението, че именно по този начин са били привличани и немалко от българските свещеници, изпратени на работа в Америка или други западни държави.

В лицето на Христо Маринчев отдел 14-ти на Първо главно управление има възможност да въздейства върху формирането на държавната политика към Църквата, като в най-голяма степен от нея се очаква съдействие по линия на българските емигрантски общ­ности, а и в политиката към Зографския манастир в Атон. Христо Маринчев е един от авторите на „Основни положения за работа с българските църкви в САЩ, Канада и Австралия[18]”, утвърдени на 23 юли 1979 година, които регламентират статута на българските свещенослужители в Америка и Австралия и приорите­тите в тяхната работа. Текстовете в този документ приближават статута и приоритетите на свещенослужителите в Америка до този на българските дипломатическите представители, а между техните задължения са записани включително и такива, като:

„Изолиране на вражеската емиграция от влияние в българските църковни общини в чужбина…

Подпомагане издирването, придобиването и връщането в България на изнесени или произведени в чужбина български културни и исторически ценности, както и чуждестранни такива, отнасящи се до историята и културата на нашия народ и нашата страна… Издирване на наши сънародници в чужбина с възможности за извършване на патриотични жестове, предразполагането им и подтикването им към извършване на такива под формата на дарения, завещания и други на Народна република България, на родното място и прочее”.

По редица причини този документ никога не е приложен напълно, но е показа­телен за начина на мислене на държавата по отношение на духовенството и очакванията, възложени на него от страна на държавата.

Същото е валидно и за политиката към Зографския манастир. Всъщност това е единственият действащ манастир през комунистическия период, за който е разрешено да се говори в публичното пространство, а причините за това отно­во са „патриотични”, поради съществуващите опасения от загубата на неговия български характер. Тясното разбиране на понятието „патриотизъм” става при­чина за споровете между манастира и българската държава през 70-те години. Тъй като държавата възприема понятието „патриотизъм” като равносилно на лоялност към съществуващия в страната режим, тя настоява монасите изцяло да възприемат водещата ѝ роля и дори остро се възпротивява, когато игуменът на манастира приема за послушници представители на българската емиграция. В отношението към манастира също може да бъде забелязана сянката на от­дел 14-ти на Първо главно управление, дори и само заради факта, че откраднатият от манастира оригинал на „История славянобългарска” накрая беше предаден на директора на Националния исторически музей Божидар Димитров, оповестен също като бивш сътрудник на същия отдел на Държавна сигурност[19].

Цитираните примери по никакъв начин не изчерпват всички аспекти на държав­ната политика, която вижда в Църквата национална институция. Тези примери също така не означават, че както ръководството на Църквата, така и отделни нейни свещенослужители, не са правили опити да се възползват от това дър­жавно разбиране. Единственият начин, по който Църквата през комунистическия период може да привлече вниманието на държавата за решаването на конкретни църковни проблеми, е като бъдат изтъкни патриотични съображения. Един такъв пример е пространното писмо на патриарх Максим до Тодор Живков от 1974 година, в което той подробно аргументира необходимостта от активна държавна по­литика към Зографския манастир, като акцентира именно върху историческата стойност на манастира и на съхраняваните в него паметници на културата[20].

Въз основа дори и само на тези примери може да бъде направено заключението, че изграждането на публичния образ на Православната църква като национал­на институция по същество се явява средство за подчиняване на Църквата и религията на държавните интереси и средство, чрез което комунистическата държава се стреми да превърне Църквата във фактически казионна институ­ция. Докато възприемането на Църквата като пазител на националната иден­тичност в началото на българската модернизация действително се вписва в класическата теория за секуларизацията, през комунистическия период тази представа за Църквата обслужва конкретни държавни интереси, които косвено имат за цел обезличаването на църковната институция. Поддържането на съ­щите представи в посткомунистическия период лесно може да бъде обяснено с тоталитарното наследство, но отхвърлянето на тази представа от страна на самата Църква представлява и един от начините за гарантиране на нейната автономност и самостоятелност в демократичната държава, което е необхо­димо условие дори и само за частичното изпълнение на нейната християнска ми­сия. Казано накратко, експлоатирането на тази визия от страна на църковната иерархия може да донесе краткосрочни ползи и временна обществена популяр­ност, но също така дългосрочно да съдейства за нейното провинциализиране и за задълбочаването секуларната гледна точка към нея.

____________________

*Публикувано в Християнство и култура, 2010, бр. 49, с. 54-61. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Bruce, Steve. God is dead. Secularization in the West. Blackwell Publishing, 2002, p. 2.

[2]. Ibid. p. 42.

[3]. Ibid, p. 14.

[4]. Ibid, p. 31.

[5]. Цанков, С. „Българската православна църква от Освобождението до настояще време” – Във: ГСУ-Бф, т. XVI, 1938-1939. Също в: http://www.dveri.bg/content/view/10206/392/.

[6]. Димитров, Георги. Ролята и задачите на българската църква. – Във: Съчинения. Т. 12, Издателство на БКП, С., 1954 г., с. 186-187.

[7]. Закон за изповеданията (приет от ВНС на 24. II. 1949 г., обн. ДВ, бр. 48 от 1. Ill. 1949 г.), чл. 3; АМВнР, ф. 10, оп. 4, а.е. 78, л. 1.

[8].  АМВнР, ф. 10, оп. 10, а. е. 255, л. 1-2.

[9]. АМВнР, ф. 10, оп. 13, а.е. 312, л. 5.

[10]. АМВнР, ф. 10, оп. 13, а. е. 257, л. 1-15.

[11]. АМВнР, ф. 10, оп. 10, а.е. 1073, л. 3.

[12]. АМВнР, ф. 10, оп. 10, а. е. 277, л. 2

[13]. АМВнР, ф. 10, оп. 14, а. е. 1119, л. 1-8

[14]. АМВнР, ф. 10, оп. 14, а.е. 246, л. 2.

[15]. АМВнР, Историческа справка на ф. 151 (Културно наследство).

[16]. Архив на ПГУ, ДС. дело 3602, том. IV

[17]. АМВР, Историческа справка на ф. 22

[18]. АМВнР, ф. 10, оп. 14, а. е. 103 а, л. 12-22.

[19]. Божидар Димитров многократно е бил огласяван като сътрудник на отдел 14-ти на Държавна сигурност. За пос­леден път това стана с решение № 101 от 25 ноември 2009 г. на действащата Комисия по досиетата. – http:// http://www.comdos.bg/images/stories/reshenia/101.doc.

 [20]. АМВнР, ф. 10, оп. 12, а. е. 1062, л. 6„15.

Изображения: авторът Момчил Методиев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6tr

Пастор Христо Куличев

Държавна сигурност?! Що е то?

Като имаме предвид тази практика на комунистите, ние можем да кажем, че ако ролята на полицията в една нормална държава е да гарантира спокойствието и сигурността на гражданите, то ролята на Държавна сигурност в условията на диктатура е да пази спокойствието и сигурността на управляващите и да премахва всички, които застрашават тяхната власт.

Ако трябва да правим сравнения на Държавна сигурност с оглед на Българската история, трябва да кажем, че това бяха българските еничари. Те бяха платените слуги на Партията, които не само нямаха българско съзнание и патриотизъм, но мразеха и унищожаваха всичко българско и родно. Загубили всичко човешко, те бяха изпълнени със злия дух на разрушението, разрушение, което имаше единствената цел да унищожи всичко човешко у човека, да го обезличи и да го направи свое оръдие. Отправяха към хората фалшиви обвинения и им внушаваха да мислят себе си виновни за страданията на близките си, като не признаваха тези обвинения.

Каква е същността на този репресивен апарат?

Ще си послужим с мнението на Асен Манов, юрист и журналист:

„Да си припомним как Прокуратурата чрез Държавна сигурност и Главно следствено управление „разкриваше” тежки престъпления за „измяна”, „предателство” и „шпионаж”, преди те да са били запланувани и извършени. Държавна сигурност беше възприела теорията на Вишински[1]: Ако случайно сте допуснали грешка и сте арестували невинен човек, не допускайте втора грешка, като го освободите. Ако заподозреният е направил своите „самопризнания” в Народната милиция, не е необходимо да се води съдебен процес, затова има трудово-възпитателни общежития, тоест изградените от комунистите концлагери. По това време в малка България и при мирна обстановка имаше 65 трудово-възпитателни общежития. Но ако се наложеше да има съдебен процес, а подсъдимите се опитваха да отричат своите „признания”, направени пред органите на Държавна сигурност, тогава пак се вземаше под внимание „признанието”, направено пред Държавна сигурност или Народната милиция. Такава беше аферата с д-р Георги Михов Димитров (Гемето), ръководител на БЗНС[2], осъден на смърт преди 9.IX.1944 година, и също осъден на смърт след 9.IX.1944 година. Такава беше и жестоката съдба на Трайчо Костов[3].”

Любопитно е личното свидетелство на Стефан Богданов, който от началник отделение „Б” при Държавна сигурност става жертва на същата тази Държавна сигурност. Той е имал куража още като началник да отиде при Георги Чанков, секретар на ЦК, и да му каже: „Ако ти и Партията не вземете мерки да погледнете какво става в Държавна сигурност, аз ще взема тебе, ще взема и Вълко[4] и 6 месеца ще ви разпитвам, както разпитват там и каквито искате шпиони ще ви изкарам.” Тези думи, изречени от висш служител на Държавна сигурност, са неоспоримо доказателство за същността на Държавна сигурност, за жестоките методи, които използва и за мъките, които са преживели евангелските пастири, за да изтръгнат от тях исканите „признания”.

Когато Трайчо Костов е обявен за враг на Партията, Стефан Богданов е арестуван като негов привърженик. През 1956 година се разкрива истината, че всички обвинения срещу Трайчо Костов са неверни и изтръгнати с насилие, а процесът – фалшифициран. Неговото обесване е обявено за „съдебна грешка”, а Стефан Богданов и всички арестувани по този процес са освободени. В Протокол № 47 на заседанието на Комисията по разследване на процесите от 7 юни 1956 година са записани  сведенията, които Стефан Богданов разкрива – как е бил измъчван от своите вчерашни подчинени, превърнали се в негови палачи:

„Основната тема на побоищата и инквизициите беше аз да скалъпя материал срещу Трайчо Костов – 23 страници цветущи, най-мръсни клевети аз бях заставен да напиша. Аз ще ви кажа как написах тези страници. Аз не съм допущал за нас, че системата за такива побоища съществува. Казаха ми, че са ми загрявали ставите. Паднах в безсъзнание и се събудих целият увит в бинтове. Всичко беше съсирена кръв. Имах чувството, че съм в някакъв казан и нищо не помня.

Известна е системата на безсънието. Аз съм прекарал веднъж 11, после 17, 44 дена без сън. Непрекъснато ме тласкат, будят ме, за да не мога да заспя. Виждам разни полицаи, бият ме защото виждам хора в стаята, а то няма никой. Изгубил съм съвършено чувството, въобще нямам представа какво съм правил аз в това положение. Дворянов и Стоилов[5] оформят фразите[6].”

„В моите показания няма нищо вярно. От това, което е написано, всички показания са лъжа. Тогава почна нов бой. Пак почнаха да ме държат без сън. 100 дена седях в карцер в милицията, зимно време, бос по сандали. Не съм допускал, че човешкият организъм може да издържи толкова нещо. Имайте предвид, че по-голямата част от времето съм с белезници отзад[7].”

„Когато стана въпрос да измислям за Трайчо Костов тези 23 страници мръсни клевети аз казах: това ви излага. Ако за Трайчо имате малко доказателства, защо ме карате да пиша тези мръсни клевети, защо ме биете, за да бъда лъжесвидетел? И цената, на която можех да получа хляб, това беше да лъжа срещу Трайчо Костов[8].”

Виждаме зловещото лице на Държавна сигурност, която има едно единствено задължение – да осигурява властта на Партията, като не подбира средства да унищожи тези, които тя е обявила за врагове, дори от своите редици. Това беше един огромен апарат, който крепеше Партията, но разрушаваше обществото и унищожаваше човешката личност. Държавна сигурност се стремеше да вербува и оплете в своите мрежи колкото може повече хора.

Защо правеха това? Защо харчеха толкова много средства и поддържаха такъв голям апарат?

Целта беше да се обезличи човешката личност, да загуби тя своето достойнство, да се превърне в пионка, да живее със съзнанието, че е напълно зависима от тях. За да постигнат тази своя цел, органите на Държавна сигурност не се спираха пред никакви средства. Умело и хитро те изплитаха своите мрежи, показваха властта си и зависимостта на хората от тях.

Най-напред използваха заплахата, че може да останеш без работа. Следваше заплахата за сигурността на твоето семейство, за бъдещето на твоите деца. Това беше изборът, който ти оставяха.

Исках да разбера как са постигнали толкова много успехи в тази своя дейност. След промяната имах няколко срещи с Бончо Асенов. Той работеше в Шести отдел на Държавна сигурност и ръководеше идеологическия отдел за борба срещу църквите. Веднъж, между другото, му зададох въпрос: „Господин Асенов, как успявахте да вербувате толкова много доносници в църквите?” А той ми отговори: „О, пастир Куличев, това става толкова лесно.” За мене беше ясно, че това ставаше „лесно”, поради слабата вяра и голямата наивност на вярващите в Църквата, а също и големия натиск, който Държавна сигурност упражняваше върху тях и семействата им. Нямам предвид хората, които Държавна сигурност изпращаше, за да ги внедри в църквата и които „проявяваха” духовни интереси, а хора от самата църква, които бяха служители в църквата и изповядват своята вяра в Иисус Христос.

Освен поставянето на всеки човек в пълна зависимост, комунистите искаха да посеят недоверие между хората. Никой да не вярва на никого в църквата и да не му се доверява, защото може да е доносник.

Ще се поддадеш ли на техните заплахи и ще станеш зависим от тях, или ще се довериш напълно на Бога?

Ще оставиш ли себе си, семейството си, децата си в Божиите ръце, или ще разчиташ на „благоволението” на управляващите?

Изборът е твой и това е изпит на вяра!

Какво означава за тебе вярата в Христос?

На кого се доверяваш повече?

Кого обичаш повече?

Само този, който се отрекъл от себе си и е предал напълно всичко – и себе си, и семейството си в Божиите ръце, ще бъде готов да жертва всичко заради Христос.

Да казвам, че вярвам в Христос, а да не съм готов да жертвам всичко за Него показва, че за мене има нещо по-скъпо от Христос и не съм възлюбил Бога с цялата си душа, ум и сърце. Може би в сърцето си съм поставил моето семейство и близките си като по-скъпи от моя Спасител и Господ. В това е моята голяма грешка. Тревожа се за моите най-близки хора, когато съм в затвора, но не съм поверил на Бога да се грижи за тях. Къде е моето доверие и упование във Всемогъщия Господ? Нима Той няма да се погрижи за семейството ми по-добре от мене?

Ние се безпокоим за много неща, понеже не сме подготвени да се срещнем с изпитанията, не сме се отрекли напълно от себе си и не сме се доверили напълно на Бога.

Но защо някои хора ставаха жертва на сътрудничество с Държавна сигурност?

1.Обикновеното оправдание е: „Такова беше времето.”, „Нямах избор.”, „Бях принуден, страхувайки се за сигурността на своето семейство и за бъдещето на децата си.”

2.Другото оправдание е плод на наивността на някои хора, които казват: „Аз не лъжа!”, „Аз казвам истината!”

3.Третото оправдание, което се практикуваше предимно от ръководителите на църквите беше, че искат да „запазят” църквата, че правят това за доброто на църквата. Нима се опазва стадо, като се предава на „грижата” на вълците? Никой не може да служи на двама господари. Никой не може да служи на църквата като става слуга на враговете на църквата.

Трябва да отбележим, че комунистите умело използваха стихове от Божието слово, така както дяволът ги използваше, когато изкушаваше Иисус в пустинята. Тяхното увещание беше: „Нали трябва да давате кесаревото на кесаря и Божието на Бога. Нали в Евангелието пише, че „всяка власт е от Бога” и „покорявайте се на властите”. Ние не искаме от тебе нищо нередно. Искаме да казваш истината: „Кои посещават църквата? Кои проповядват? Какво проповядват? Идват ли в църквата гости от провинцията и от чужбина?”

Наивният християнин се успокоява, че казва само истината и не върши нищо лошо. Той знае, че „всяка власт е от Бога”, но не е разбрал, че не всяка власт е Божия и по този начин става предател и причина  за страданията на много свои братя от църквата.

Какво е предателство?

Предателство е да кажеш истината на враговете на истината.

Когато Юда посочи Иисус, той каза истината. Но я каза на враговете на Истината, на тези, които искаха смъртта на Иисус.

Когато един войник е попаднал в плен и разкрие всичко за своята част – кои са командирите, какъв е численият състав, къде е нейното разположение, какво е нейното въоръжение, той казва истината, но я казва на своите врагове и става предател.

Разбира се, проявената в началото наивност, впоследствие става напълно съзнателна активност, поради създалата се зависимост. Такъв човек не може вече да се освободи. Но ако този човек разбира, че не трябва да се хваща на такива уловки, служителите на Държавна сигурност прибягват до заплахи за него, децата и съпругата му. Тук вече не става въпрос само за морал. При християнина се засяга неговата вяра, поставя се на изпитание неговата вярност и служение на Бога.

Единици са тези, които не са били викани и увещавани да станат сътрудници и да бъдат вербувани. В досието си авторът прочита един Рапорт за непроведена вербовка от оперативния работник Трифонов. В него между другите неща пише: „Куличев се очерта като страхотен фанатик, като човек непоправим. Той не може да бъде сътрудник на службата по моя преценка, поради което не му се предложи такова”. В замяна на това, той предлага авторът да бъде привлечен под след-ствие и даден под съд.

Това не беше времето след 70-те години, когато политическият климат беше станал „по-мек”. Този рапорт е с дата 19.04.1951 година, а това са само две години след големия Пастирски процес от март 1949 година.

Истината е, че те искаха да имат колкото може повече „такива хора”. А тези, които отказваха да станат сътрудници или доносници на Държавна сигурност, плащаха скъпо. Другите, които тогава са станали сътрудници, макар да им е крайно неприятно, плащат днес за това. Макар да се опитват да отричат или се оправдават, да съжаляват или да се разкайват, едва сега те разбират колко скъпо струва достойнството на човека и колко евтино са го продали. В затвора много се употребяваха думите на унгарския поет Шандор Петьофи: „За любовта давам живота си, но за свободата давам и любовта си.” Но ние можем да допълним: „За честта давам и свободата си.” Мнозина, за да запазят свободата си, даваха не само любовта си, но и честта и достойнството си. Тези хора трябва да бъдат особено благодарни, че не плащат с равностойна цена, а само с това, което те отдавна са загубили. Бог предлага единственото лекарство на всички – покаянието. Само то може да възстанови мира с Бога, мира с ближния, мира в Църквата. Всички вярващи знаят това, но единици са тези, които са готови да го направят. В своето досие авторът вижда, че много хора са правили доноси за него, но само двама от тях са му изказали своето съжаление и единият от тях е невярващ.

Болно е да знаеш, че хора, които са били ръководители в църквата, на които си вярвал и си ги смятал за свои братя, общувал си с тях, заедно си се молил на един Бог, приемал си ги като гости и заедно сте се хранили на една маса – са идвали при тебе не за братско общение, а са изпратени от своите господари с предварително зададени въпроси, и на които те да докладват със свои подготвени отговори. Това, което споделя авторът, не е плод на предположения или чути мнения, а на факти от личното си досие. Но той не иска да посочва техните имена. Такива хора имаше във всяка църква – от обикновения посетител, който се „интересува” за спасението на своята душа, до пастиря на църквата и ръководителя на деноминацията, който „се грижи” да не затворят църквата му. Те проявяваха голям интерес за всичко, което се върши в църквите. Искаха да знаят кой го върши, кога се върши, къде се върши, но не за да помогнат, а за да докладват на своите господари. Днес те може да се „гордеят със своя героизъм”, че през това тежко комунистическо гонение, са проявили „благоразумие” и са „успели да запазят” църквите. Те не мислят на колко хора са послужили за съблазън и колко хора са страдали заради тяхната „грижа” за Църквата.

Нека да е ясно, че авторът не проявява лични чувства на омраза; Бог го е освободил от това, като е излял в сърцето му Своята любов и го е очистил от всякаква неприязън. Той предпочита да си остане наивник, който обича враговете си и не може да разбере как тези хора искат да осигурят своето спокойствие върху страданията, които са причинили на другите. Това показва, че лицемерието, неискреността, лъжебратята ще продължават да живеят в Църквата до времето, когато Човешкият Син ще изпрати ангелите Си да съберат от царството Му всичко, което съблазнява, и онези, които вършат беззаконие и ще бъдат хвърлени в огнената пещ (Матей 13:41). 

Същественият въпрос към всеки един от нас, които знаем, това е: как се отнасяме към тези факти? Дали трябва да се отнасяме с безразличие към тези факти, за да си спестим неприятностите или открито да изявим тези факти и да кажем, че такива хора нямат място в Христовата църква. Пример за това виждаме в лицето на Иоан Кръстител, който заяви открито на цар Ирод: „Не ти е позволено да имаш братовата си жена” (Марк 6:18).

Не можем да подминем с мълчание примери, които са урок за всяко поколение вярващи, не само в България. Събраните пастири в лагера „Белене” на остров Персин били подложени на тежки условия. Един от пастирите не издържал на жестокия режим в лагера и „станал антена, но си признал пред другите пастири[9]”. Признал си, че е станал доносник. Казал им да се пазят от него. Обрекъл себе си на изолация. Приел да бъде отхвърлен и презиран от най-близките свои братя и съработници в тази сурова среда, но да запази мира в душата си и съзнанието, че е бил честен пред тях. Всички те са запазили името му в тайна.

Силно ще остане свидетелството на един пастир, който в своето падение изповядва: „…нечовешко е да те карат да свидетелстваш срещу най-добрия си приятел. Винаги съм презирал себе си, че съм стигнал до това падение.” Друг изповядва своя страх за жена си, децата си и как е стигнал до пренебрегването на молитвата, извор на сили при всяко изпитание. Трети споделя своето разкаяние с думите: „Никога няма да си простя това, което казах…” (когато в съда е давал лъжливи показания и се е самообвинявал, че е шпионин).

Всички те са вече покойници. Но какво да кажем за тези, които днес искат да скрият своето предателство, като се представят за „герои и спасители” на църквата. Църквата има само един Спасител и Господ и никой не трябва да приписва тази слава на себе си.

Не е ли това урок, който Бог дава на християните, че трябва да осъзнават вината си и да не я скриват. Бог няма да благослови Своята църква, докато в нея има хора, които не изповядат своята вина, както е примерът с Ахан (Иисус Навин 7:11-12).

Ето защо, когато говорим за Държавна сигурност по време на комунистическата диктатура, не трябва да забравяме, че тя е рожба на една партия, която е изпълнена с омраза към Бога и с идеологическо убеждение, че всички Негови служители трябва да бъдат гонени и унищожавани. Това е изразено много ясно от Анатолий Луначарски, първият руски народен комисар на просветата след Октомврийската революция: „Ние мразим християнството и християните. Даже най-добрите между тях са най-големи наши врагове. Християнството проповядва любов, но това, което ни трябва е омразата. Трябва да се научим да мразим, само така ще победим света. Свършихме вече със земните царе, сега остава да се занимаем с небесните.” Нито един от тази партия не е поискал извинение, нито е изказал съжаление за злото, което са причинили на народа ни.

Това, което ние днес научаваме от Комисията по досиетата е само една малка част от множеството сътрудници и доносници на Държавна сигурност и е доказателство за голямото зло, което тази безбожна партия и създадената  от нея Държавна сигурност е причинила на църквата. Виждаме го в безверието на нашия народ и погазените християнски ценности и добродетели в нашето общество 23 години след промяната. За да може църквата да изпълни своя дълг пред Бога и пред народа ни, тя трябва да се очисти от това зло наследство, което е внедрено в нея. Дали ще го наречем Пробуждане, Възраждане, Съживление или Реформация, това Очистване трябва да стане. Но то ще стане от хора, които са чисти и посветени на Бога.

Тогава и Бог ще благослови България.

Всеки един, който по някакъв начин е служил на тази партия и на нейната Държавна сигурност трябва да знае, че се е изявявал като враг на Бога и на Неговата църква и да се оттегли в покаяние и молитва. Когато виновните покажат своето покаяние, а невинните покажат своята любов към тях, Бог ще излее Своите благословения над Църквата Си в България. Тогава и мъките, и страданията, през които тя е преминала, ще дадат изобилен плод за Божието царство.

__________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2011, кн. 3-4, с. 152-159. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Вишински: министър на Външните работи на Съветския съюз – бел. авт.

[2]. БЗНС: Български земеделски народен съюз – бел. авт.

[3]. Манов, Асен. – В: Трета  възраст, 2011, бр. 9, с. 10.

[4]. Вълко: Вълко Червенков –  бел. авт.

[5]. Неговите следователи –  бел. авт.

[6]. ЦДА, ф. 1, оп. 5, а.е. 224, л. 40.

[7]. ЦДА, ф. 1, оп. 5, а.е. 224, л. 38.

[8]. ЦДА, ф. 1, оп. 5, а.е. 224, л. 69.

[9]. Бочев, Ст. Белене. Сказание за концлагерна България. С., 1999, с. 675.

Изображения: авторът пастор Христо Куличев (1930-2019). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6ra

Момчил Методиев

Конференцията „Дейността на Държавна сигурност и Българската православна църква по времето на комунизма” беше проведена през ноември 2011 година, когато все още имаше съмнения до каква степен Държавна сигурност е успяла да проникне в днешната висша църковна иерархия. Резултатите от проверката бяха оповестени през януари 2012  година и от мнозина бяха приети за изненадващи (дори шокиращи), като е много вероятно тези разкрития да оставят траен отпечатък върху публичния образ на голяма част от митрополитите на Българската православна църква. Настоящият доклад беше подготвен за конференцията, проведена през ноември 2011 година, но беше довършен и преработен след като резултатите от проверката бяха оповестени, поради което той е съобразен и с тези резултати.

Оповестената проверка на Комисията по досиетата не съдържа цялата истина за отношенията между Държавна сигурност и Българската православна църква. Висшето духовенство попада в обхвата на категорията лица, извършващи „публични дейности” по смисъла на Закона за досиетата, което означава, че на проверка подлежат лицата, заемащи тези длъжности след приемането на Закона през 2006 година, а не след 1989 година, на каквато проверка подлежат лицата, заемащи „публични длъжности”. В случая с висшето духовенство на Българската православна църква това ограничение няма особено значение, тъй като според Закона Комисията по досиетата няма право да оповестява имената на сътрудниците, които са покойници. На практика това означава, че Комисията е проверила и оповестила имената на всички живи сътрудници сред висшия клир на Българската православна църква, заемали тази позиция след 1989 година.

Има още →

Посвещавам на всички честни български студенти и преподаватели по богословие, неподдали се на съблазънта Държавна сигурност

„Тогава мнозина ще се съблазнят; и един други ще се предадат, и един други ще се намразят” (Матей 24:10)

Павел Павлов

„Зависимо” богословие

Много е важно да разберем кой, как и защо е бил вербуван. Писал ли е нещо и за кого? Нека не за-бравяме, че едновременно с одиозните доносници, които са се захващали да сътрудничат доброволно и по идеологически причини има и много други, които са брутално рекетирани от Държавна сигурност. Историята на съвременното българско богословие е изключително сложна. То е заченато по време на схизма и носи всичките белези и прояви на разделението (тази схизма носи отпечатъка си и до днес и съвсем не е случайно, че „демократичният” удар върху Църквата дойде отново чрез схизма). Въпреки това, до 9.09.1944 година темите и курсовете по различните богословски дисциплини се опитват, според възможностите, да се стремят към синхронизация по отношение на образците. След тази дата, с малки изключения (например отец Стефан Цанков, отец Серафим Алексиев и други), темите и съчиненията, както и богословският метод в тях се маргинализират и провинциализират. Най-тежкият въпрос е абсолютната откъснатост и липса на всякакви преводи, както на светоотеческа, класическа литература, така и абсолютно скъсване с добрите постижения на съвременното православно богословие. Достатъчно е да се погледне богословската продукция от онова време. Изобщо се загубва интересът за всякакво богомислие и разглеждане на богословието като изключително важен елемент на мисията и спасителното измерение на Църквата.

През 70-те и 80-те години богословието сякаш напуска мистичната, подвижническа, вътрешна страна на своята специфична дейност и се превръща в булевардно, сервилно, партийно признато занимание. Богословите сякаш се „назначават”, за да изпълнят специални поръчки на полето на икуменизма, да подпомогнат съветските другари в провеждането на политика на прикриване на вътрешните проблеми и скриване на съпротивата срещу режима, която е иманентно присъща на тогавашното църковно общество. Вместо да бъдат пророци, постепенно богословите се превръщат в богословски дейци, в църковни деятели. Постепенно партийно назначените и партийно признати богослови започват да определят критериите за това кой е богослов и какво е богословие[11]. Преданието, върху което стои всяко едно богословие се заменя с целесъобразността на оцеляването. Само че оцеляването има една много измамна страна – оцеляващият винаги заплаща със своя собствен живот. А истинската цел на богословието е изцелението на човека, богопознанието и вечния живот.

„Ако кажем, че имаме общение с Него, а ходим в тъмнината, ние лъжем и не постъпваме по истината” (1 Иоан 1:6).

Вероятно щеше да е много забавен прочита на архива на Държавна сигурност, ако не бяха хилядите унищожени съдби на честни и достойни българи. Справедливостта е привилегия на Господа, но винаги си заслужава човек да се опита максимално да бъде справедлив. Има колеги, които все още смятат за сакрално това пространство и се опитват да омаловажават всеки опит да се надникне зад „иконостаса” на тайните служби. Пропагандират и разпространяват идеята за свещена недостъпност и страховитост, дори „божествена” интелектуална недостижимост („след ченгетата идвала посредствеността”). Защо е този страх от истината за едно минало време, дали пък там (в истината) не се крие тайната на това време, тайната за кариерното развитие на едни и унищожаването на други хора? Да не се окаже, че заедно с тези, които са били репресирани и принуждавани да станат сътрудници на Държавна сигурност има и хора, които изпитват истинска страст и удоволствие, или най-малкото проявяват истински професионализъм в доносите си за свои студенти, колеги, свещеници и епископи на Църквата.

Има и друг съществен момент. В тези подредени папки се крие същинската, правдивата история на това време, тайната, скритата история. Там ясно проличават дисидентите, свободните (въпреки робството), както си личат и сервилните, тези, които за подсигуряване на кариерата си са готови да предадат и най-близките. Трябва да се каже, че тази история, макар и понякога преувеличена, е обективна, най-вече поради факта, че и едните, и другите смятат и твърдо вярват, че това ще си остане в тайна, че никой, никога няма да разбере за разговора, за доноса, за метода, по който са извлечени сведенията и така нататък. В Провалилото се безбожие, Майкъл Новак описва десетки случаи в бившия Съветски съюз на хора, които са на ръба да сътрудничат, но в крайна сметка издържат и създават безброй главоболия и на себе си и на тези, които ги вербуват[12].

Има още →