Етикет: тертулиан

Отношението на древните християнски апологети към гръцката философия – продължение от публикация № 1467*

Публикувано на от Dragan Bachev

Илия Цоневски

2. Тациан

1.Oт многото ученици на св. Иустин Мъченик (Философ) е известен по име, според запазени древни известия, само Тациан. Той не е могъл обаче да отрази благородния дух на своя бележит учител. От общото между тях като учител и ученик останало само това, че и двамата изминали един и същи път на лутане и дирене на истината, докато най-сетне намерили истинската философия в християнството, която те след това ревностно защитавали. Във всичко друго между тях се съзира пълна противоположност. Докато св. Иустин е ценял езическата философия и е намирал зрънца oт истината в нея, Тациан рязко я отричал и безпощадно осмивал всичко нехристиянско. Св. Иустин до края на живота си останал верен на християнството и заради твърдата си вяра в Христа претърпял мъченическа смърт; Тациан напуснал Църквата и изпаднал в ерес[167].

Сведенията за живота на Тациан са съвършено оскъдни. В края на своята апология той посочва като свое отечество Асирия: „Роден съм в страната на асирийците и най-напред изучавах вашето учение (тоест гръцката философия, бел. моя), а сетне приех това, което сега изповядвам[168].“ Климент Александрийски[169],  св. Епифаний Кипърски[170] и блажени Теодорит[171] го именуват сириец. Това обаче не означава, че те посочват Сирия като родина на Тациан, та да е заменена едната дума с другата. Като се вземе предвид, че родителите на Тациан са говорили вероятно сирийски и че Сирия предимно е била мястото на неговата по-сетнешна и по-известна дейност, може да се приеме, че посочените църковни писатели са имали предвид не родината, а народността на Тациан, която се е изявила най-напред чрез езика[172]. Родил се е вероятно около 125-130 година. Още в ранни години, под ръководството на гръцки учители, той се стремял да усвои всичко, което му е предлагала гръцко-римската наука и култура. Както сам свидетелства в своята апология, твърде рано още Тациан изучавал риторика, философия и история. По примера на своите учители и изобщо на тогавашните ритори и философи той предприел дълги пътешествия в обширната Римска империя, посетил най-известните школи и на изток, и на запад и изучавал нравите, обичаите и религиозните вярвания и култа на народите в Азия и Европа. Приел дори посвещение в гръцките мистерии, вероятно елевзийските[173]. Като философ и писател, благодарение на своите обширни познания, той си спечелил почетно име сред образованите люде. Но всичко това не могло да задоволи неспокойния му дух. Той претърпял разочарование. „Митологията с нейните непристойни нелепости, които не могли да се прикрият и oт алегорическото тълкуване на митовете, богослужението с лицемерието на жреците и безнравствеността на народа, изкуството, което робува на плътта и разпътството, философията, пълна с противоречия и разногласия, отнасяща се с равнодушие или дори с пренебрежение към истината и правдата, пустословието и користолюбието на нейните учители и ученици – ето какво се открило пред строго изследващия дух на Тациан. С такива впечатления най-после той отишъл в Рим и в този център на материалните и духовните интереси на тогавашния свят той срещнал в поразително съчетание цялата лъжа и безобразие на основните стихии и насоки на духовния живот на езичеството. Дълбоко поразен oт всичко това, той се изправил на кръстопът, затворил се в себе си и се питал къде да намери истината, в която душата му дирела покой[174].“ Изпаднал в такава безпътица, разочарован oт досегашните си постижения и отблъснат oт голямата разпуснатост на езическия свят, в ръцете на Тациан попаднали, както сам той свидетелства, библейските книги, които той започнал усърдно да чете и изучава. Той бил пленен oт простотата и достъпността на изложеното в тях учение за творението на света, за предзнанието Божие, oт превъзходството на нравствените предписания и oт възвишеността на учението за единия Бог[175].

Не по-малко влияние оказал и върху него, както и върху св. Иустин, високонравственият живот на християните, чужд на всякакво користолюбие[176], особено целомъдрието и възвишения характер на християнските жени[177], единомислието във вярата и оделотворяването ѝ в живота[178] и готовността на християните по-скоро да умрат, отколкото да се откажат oт вярата си[179]. Всичко това го спечелило за християнството и той решително отхвърлил езическите заблуди. Покръстването му е станало вероятно в Рим, където той се е запознал със св. Иустин и е бил, според свидетелството на св. Ириней Лионски[180] и Евсевий Кесарийски[181], негов ученик или слушател. В първите години след обръщането си Тациан се проявил, подобно на св. Иустин, като ревностен проповедник и защитник на християнството. Проявил се е и като учител и може би е заместил, макар и за малко време, св. Иустин в основаното oт него училище в Рим.

Тациан не останал дълго време верен на учението на Църквата. Наскоро след мъченическата смърт на св. Иустин той напуснал Рим и се отправил на изток в Сирия. Поради своята склонност към крайност и строг аскетизъм, той изпаднал, според свидетелството на св. Ириней Лионски, под влиянието на гностически заблуди. Като говори за енкратите, св. Ириней пише: „Те отричат също спасението на първосъздадения човек; това мнение впрочем е било изказано у тях неотдавна. Пръв е въвел този култ Тациан, който като бил слушател на Иустин, докато се намирал заедно с него, нищо подобно не е изказвал, но след неговото мъченичество отпаднал oт Църквата и подтикнат oт мисълта да бъде голям учител, станал горд и надменен, като че ли стои по-горе oт другите и си изработил свой начин на учение. Той измислил подобно на валентинианите някакви невидими еони и считал брака, подобно на Маркион и Сатурнин, за разпътство и блудство. Oт самия себе си, като свое учение, той отричал спасението на Адам[182].“ Евсевий Кесарийски[183] и св. Епифаний Кипърски[184] го смятат за основател на гностическата секта на енкритите и повтарят отчасти свидетелството на св. Ириней Лионски за него. Освен това за св. Ириней Тациан, предишният апологет на християнството, е „смесица oт всички еретици“ (connexio omnium haereticorum). Единственото учение, в което той бил оригинален и имал следовници, според св. Ириней било отричането на спасението на Адам. „Лъжливо е учението на всички, които отричат спасението на Адам; те сами себе си отстраняват завинаги oт живота, понеже не вярват, че загубената овца е намерена. Ако тя не е намерена, целият човешки род пребъдва в състояние на погибел. Затова лъжец е този, който пръв е въвел тази мисъл или по-скоро това невежество и слепота. Тациан, който, както посочих, станал смесица oт всички еретици, а това той сам измислил, та като въведе нещо ново против другите и като говори измислици, да си припечели слушатели, лишени oт вяра, желаейки да бъде смятан за учител[185].“ Според свидетелството на св. Епифаний Тациан, след като напуснал Рим, проявил своята еретическа дейност на изток – в Сирия, Киликия и Писидия[186], като се е надявал вероятно, че в родината си ще намери по-благоприятни условия за припечелване на следовници. На изток той е завършил и живота си, но не е известно кога и къде[187].

2.Oт всички съчинения на Тациан – „Реч против елините“ (Oratio adversus graecos), „Диатесарон“ (първият евангелски синопсис – „toj d’iaj tessavrwn euvaggevlion“), „За животните“, „Книга за проблемите“, „За съвършенството според учението на Спасителя“ и други – запазена е само неговата апология на християнството („Реч против елините“). Написана е вероятно през времето на царуването на император Антоний Пий. Основната мисъл в апологията е превъзходството на християнството над езичеството. Като защитава християнството, Тациан често преминава в много остри и силни нападки срещу неговите противници – езичниците.

3.Апологията на Тациан е пропита с враждебно настроение, дори с ненавист към всичко езическо, а оттук и към езическата философия [188]. Той като че ли е искал, според думите на Пресансе, „да изтръгне с корен езичеството като дърво, което дава отровни плодове, особено пък вредния плод на познанието, който философите, служители на змията, предлагат на човечеството за негова погибел[189].“ В това отношение в цялата древна християнска литература към възгледите на Тациан се приближава само Тертулиан. Тациан не е споделял възгледа на своя учител св. Иустин за причастния на цялото човечество Логос и преди боговъплъщението, поради което и езическите философи, а пък и всички люде, в зависимост oт своята възприемчивост и нравствено съвършенство, са могли повече или по-малко да се приближават към истината. Според Тациан в езическата философия няма нищо добро, тя не дава нищо полезно на людете. Поради това сам той се отказал oт тази мъдрост, макар и да е бил прославен в нея[190]. Своето отрицателно и враждебно отношение към езическата философия на някои места в апологията си Тациан изразява твърде рязко, с подчертана силна ирония, а понякога с безпощаден сарказъм. „Ревнителите на тази мъдрост – обръща се той към елините – крещят с цялото си гърло и грачат подобно на враните. Всъщност красноречието вие употребявате за неправда и клевета; за пари продавате свободата на словото си и често, което в даден момент признавате за справедливо, в друго време представяте за зло[191].“ Езическите философи за него всъщност не са никакви философи – те противоречат сами на себе си и говорят това, което им дойде на ум[192]. Елините на думи са бъбриви, а по ум глупави[193]. Мислите им са изпълнени със завист и голяма глупост[194]. Тациан се изказва рязко и за отделните философски системи, като не щади и най-добрите oт тях. Той се надсмива, например „над бабешките приказки на Ферекид, Питагор и Платон[195]“. За учението на Демокрит за „симпатиите и антипатиите“[196] той не може да каже нищо друго освен това, че „според пословицата човек oт Абдера (родното място на Демокрит, бел. моя) говори глупаво[197].

Има още →

Древните християнски апологети и гръцката философия – продължение и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

Илия Цоневски

Безспорно, най-силната и най-плодоносната защита на християнството през всички времена е бил и си остава преди всичко животът, личният пример на самите християни. Историята на Църквата Христова ясно свидетелства за това. Най-убедително и поразяващо доказателство за своята дълбока убеденост в правотата и истинността на християнството древните християни са давали с това, че са били готови без колебание да умират заради вярата си в Христа и Неговото божествено учение. Нравствено-преобразяващата сила на християнството, твърдата и непоколебима вяра и възвишеният нравствен живот на следовниците Христови са предизвиквали удивление и у най-непримиримите врагове на новата религия. Това са знаели много добре древните християнски апологети oт ІІ-ри век. Те постоянно изтъквали на езичниците сериозния строг, смирен и чист нравствен живот на следовниците Христови[24]. „Нашият Спасител мълчал, когато Го обвинявали пред съда – говори Ориген в съчинението си „Против Целз“.- Нима не може нашата религия сама да се защити? Не трябва ли непорочният живот на учениците на Иисус да обърне в нищо всички клевети[25]? Но при тежкото положение на християните през тази епоха това вече не било достатъчно. И най-твърдата и непоколебима вяра на християнските мъченици в повечето случаи била смятана като проява на грубо заслепение.

8.Въпреки явната неправота и клеветническия характер на тежките обвинения и нападки против християните, необходимо е било те да бъдат отбити, отхвърлени и опровергани, необходимо е било да се разсеят всички предубеждения относно християнството и да се разкрие то пред неговите противници такова, каквото е било в действителност. Това сторили именно древните християнски апологети в своите защитни съчинения – апологии на християнството. Наистина християнската апологетика е тъй древна, както и самото християнство. Богатството oт апологетически мисли в новозаветните свещени книги е неоспоримо[26]. Апологетически мисли има и в творбите на апостолските мъже. Но едва oт началото на ІІ-ри век, когато се изяснило положението на Църквата в държавата и когато започнали да приемат християнското учение и философски образовани езичници, които лично, oт опит се били вече убедили в безплодността на всички усилия да се намери жадно дирената истина вън oт християнството – в различните съществуващи тогава религиозни и философски системи – и които много добре познавали езическия свят и неговата култура, се създали условия за литературна апологетическа дейност. Тогава именно могли да се появят нарочни съчинения в защита на християнството срещу отправяните му клевети и нападки. Защото за борба с философски образовани езичници са били необходими също така образовани и добре подготвени люде, членове на Църквата Христова, които да защитят истините на вярата с оръжията на науката и философията[27].

9.Всички апологетически съчинения са предназначени предимно за езичниците и юдеите, до които са и отправени, въпреки това, че още отначало те са намирали повече четци сред самите християни. Една част oт апологиите на християнството oт ІІ-ри век са отправени във формата на защитни съчинения или тъжби до самите римски императори. Така например Кодрат отправя своята апология до император Адриан, Аристид – до Антоний Пий, а Атинагор – до Марк Аврелий и Комод. Други апологии са отправени към целия гръко-римски езически свят, образован в духа на гръцката философия и представляват увещателни речи, които целят да запознаят с християнството неговите противници. Св. Иустин Мъченик (Философ) отправя апологиите си до император Антоний Пий и осиновените oт него съуправители Марк Аврелий и Луций Вер, до сената и целия римски народ. Някои апологети, като Тациан и авторите на повечето апологетически съчинения имат предимно частен характер и са предназначени за отделни лица – езичници, например апологията на св. Теофил Антиохийски „До Автолика“, за да се разсеят техните недоумения и предубеждения за християнството.

10.По своя план и строеж някои oт апологиите имат формата на речи, като са спазени дори и правилата на елинската риторика, която през ІІ-ри век отново била издигната на нужната висота и достигнала цветущо състояние. Но все пак апологетите използвали по-други изразни средства oт тези, с които си служели обикновено риторите, като заставали на здравата основа на божественото откровение. Защото те се стремели не към външен блясък на речта и многоглаголство, а към по-точно, по-ясно, по-достъпно и по-убедително разкриване основните истини на християнството, разбира се, след като са били отбити преди това всички нападки и възражения против него.

11.Оттук се откриват и задачите, които си поставяли древните християнски апологети в своите апологии, а именно да отхвърлят всички нападки и обвинения против християните, като докажат тяхната несъстоятелност и да убедят образованите езичници в правотата, истинността и възвишеността на християнското догматическо и нравствено учение, а също и да посочат съобразния с това учение чист нравствен живот на християните[28]. Те се позовават на чувството за справедливост у представителите на върховната държавна власт, които сами се именуват приятели на човечеството и философи и изтъкват, че преследванията и наказанията на християните само заради принадлежността им към християнството, само заради името християнин, не съответстват на правовото чувство и националната гордост на римския народ[29]. По повод на възражението, че християнството е нова религия, апологетите посочвали на връзката му със свещените старозаветни книги, които са много по-древни oт философите и техните съчинения[30]. Ако християните се отказват oт всякакви земни почести, ако те се молят за благополучието на императорите, ако изпълняват както всички други люде своите граждански задължения и се отличават със своя добродетелен живот, то те не могат да бъдат безполезни членове на обществото и врагове на държавата; напротив, те са нейни най-добри приятели[31]. Обвинението на християните в тайни престъпления апологетите отхвърляли със справедливо негодувание, като посочвали, че дори и на езичниците е известно, че вярата в Христа причинява нравствено прераждане и обновяване на възприелите я и ги води към чист и свят живот. Тайнствеността на религиозния живот на християните се дължи на тяхното преследване. Ако отделни християни са се провинили и са осъдени и наказани като престъп-ници, това още не ще рече, че трябва да се въстава и против самото християнство; защото те са осъдени именно като престъпници, а не като християни. Такива люде несъмнено заслужават наказание и според християнското учение, а на страшния съд те ще получат вечно осъждане[32]. Не могат да бъдат смятани християните за безбожници поради това, че не почитат мъртвите и бездушни езически божества, защото те не са нищо друго, освен дървени, каменни, сребърни или златни образи – идоли, направени oт човешка ръка, или най-различни животни, или най-после, в най-добрия случай, някакви особени същества, на които все пак са присъщи всички човешки недостатъци. Християните почитат единия и истински Бог, един по същество и троичен по лицe. Нему са приятни само тези, които изпълняват Неговата воля и се отличават с чист и нравствен живот. Християните не са виновни в оскърбяване на светините, тъй като те се отказват да принасят жертви на мъртвите и бездушни идоли, което е не само противно на разума, но и оскърбително за Бога[33]. Относно обвинението на християните в кръвосмешение апологетите изтъкват, че те вярват във всеведението Божие и задгробния живот и справедливата Божия отсъда, а след това разкриват чистотата на нравствения живот на християните. За следовниците Христови е непозволен и греховен, по думите на Христа (Матей 5:18), дори погледът с пожелание, за тях са греховни не само делата, но и помислите, всички люде те смятат за свои ближни и повече oт всичко се грижат за тях и за тяхното спасение; те презират удоволствията в сегашния живот, като се надяват да получат вечно блаженство в бъдещия. Как тогава може да се повярва, че те биха могли да извършат подобни злодеяния? Когато езичниците се предават на всевъзможни страсти, християните прекарват или съвършено безбрачен живот, или пък встъпват в брак само за продължаване на рода[34]. Чудовищна клевета е и обвинението срещу християните, че на своите вечери на любовта си устройват тиестически угощения, защото никога никои люде, дори и предателите, не са свидетелствали за такова престъпление на християните като очевидци. Освен това антропофагията е невъзможна без убийства, а християните, според признанията и на самите им врагове, така се отвращават oт убийствата, че без съпротива понасят всякакви оскърбления, преследвания и мъчения. Те смятат за непозволено дори да присъстват и гледат на наказанията на престъпниците, да посещават обществени зрелища – цирковете и гладиаторските игри и да се забавляват, като гледат извършваните там убийства. Християните обичат ближните си като себе си и са готови по-скоро сами да умрат за другите, отколкото да ги убиват. Целувката на мира е чисто и свято приветствие. Всички християни се именуват помежду си „братя и „сестри“, като деца на един небесен Отец, а не поради противоестествени връзки[35]. Не са виновни християните и за природните и обществени бедствия. Такива е имало и преди появата и разпространението на християнството. Ако на тeзи бедствия трябва да се гледа като на съд Божи, то те са съд над тези, които са отхвърлили почитането на единия и истински Бог[36].

Защитата на християните срещу нападките и обвиненията oт страна на техните врагове у апологетите обикновено се свеждала към разкриване чистотата и съвършенството на живота на истинските следовници Христови. „Християните – четем в апологията на Аристид – като обикаляха и диреха, намериха истината. И както узнаваме oт техните свещени книги, те са се приближили до истината и до истинското познание много повече, отколкото всичките други народи, понеже те вярват в единия и истински Бог, Творец на всички твари и друг Бог освен Него не почитат. И заповедите, които са получили oт Него, те са записали в своите сърца и ги изпълняват с надежда и очакване на бъдещия свят. Поради това те не се отдават на никакви прелюбодеяния и блудства, не лъжесвидетелстват, не злоупотребяват с поверените им имущества и не ламтят за чуждото. Те почитат своите родители, обичат ближните си и отсъждат справедливо. Божества в човешки образ не почитат и каквото не искат другите да им вършат и те не го вършат на тях; идоложертвено месо не ядат, понеже са чисти. Към своите потисници те са внимателни и любезни; на враговете си усърдно правят винаги добро. Техните жени са чисти като девици, а дъщерите им са непорочни. Мъжете им се въздържат oт всяко незаконно съжителство и oт всяка нечистота с надежда за бъдеща награда в другия свят… Те живеят във всяко смирение и доброта и лъжа у тях не може да се намери. Те се обичат един друг, закрилят вдовиците и сираците и ако някой oт тях има, без да му се свиди, дава на този, който няма. Видят ли някой чужденец, те го завеждат в своя дом и му се радват като на истински брат, понеже те се именуват братя не по плът, а по дух и в Бога. Ако някой oт техните бедни напусне този свят, те се грижат за погребението му. И ако чуят, че някой oт техните е затворен или преследван заради името на Христа, всички вземат върху себе си неговите нужди и страдания, и ако е възможно, го освобождават. Ако има между тях някой беден или нуждаещ се и самите нямат никакъв излишък, тогава те постят два или три дни, за да могат да дадат на бедния това, oт което той има нужда. Заповедите на Христа те изпълняват с голямо усърдие и живеят почетно и праведно, както Господ им е заповядал. Във всяко време те хвалят и прославят Бога за Неговите благодеяния и Му благодарят за насъщната си храна… Наистина възвишено и чудно е тяхното учение за този, който иска да Го изследва и разбере. И наистина този народ е нов народ и има нещо божествено в него[37].“ По такъв начин чрез посочване на възвишеното християнско нравствено учение и съответстващия на това учение чист и свят живот на християните, за християнските апологети не е било трудно да отхвърлят обвиненията срещу християните в безнравствен живот, човекоубийства и човекоядства и да заклеймят тези обвинения като чудовищни клевети, рожба на фантазията на поддръжниците на залязващото и умиращо вече езичество. За да накарат злите езици да замлъкнат, някои апологети, например Атинагор, а по-късно Муниций Феликс и Тертулиан изтъкват, че същите тези обвинения, които езичниците напразно отправяли против християните, могат да бъдат насочени тъкмо против самите езичници, защото само онзи може да измисли такива злодеяния, комуто те не са съвършено чужди.

Има още →

Богословие и философия (Етико-антропологичен профил)*

Публикувано на от Dragan Bachev

Димитър Киров

Глава 1

Встъпление

Изграждането на човешката цивилизация се съпътства от рели­гията и философията, които пряко влияят върху светогледа на хората и поведението им. Успоредно с тази функция-предназначение рели­гията и философията взаимодействат помежду си или съперничат една на друга; за характера на отношенията им говорят свети отци, църковни писатели и философи, чиито позиции ще изложим по-нататък, и въз основа на които ще се опитаме да очертаем по-същест­вените контури на темата. Всъщност днес ние се интересуваме главно както от сътрудничеството между философията и религията, което, без да накърнява автономията, която те желаят да запазят, допринася полза и за двете, така и от статуса им, измерван с мащаба на земното и на отвъдното (като небесно).

Християнството заема централно място сред религиите и като универсална истина, съответна на високите духовни потребности на хората и на скритите тенденции на езическите религии за пости­гане на висшето Благо, оказва изключително влияние върху духов­ното развитие на много народи. Тази истина придобива безусловно значение в изкупителното дело на Иисус Христос – средищна точка за всеки, който желае да проникне в смисъла на живота и в неговите измерения тук, на Земята и във вечността. Христовото дело съдържа основните предизвикателства и за философията. Същевременно християнството е един от най-силните културно-творчески фактори (който създава нова действителност в света) и задава основни ети­чески норми за поведение и обществен нравствен ред.

Заедно с християнството и неговото богословие се развива и философията като любов към мъдростта. От гледна точ­ка на своя предмет философията се раз­крива най-малко в три основни значения: като философска система, като учение за битието и като философия на науката. Последното значение се отнася за ме­тодологичното, логичното и гносеологичното изследване в науката. В тесен сми­съл на тази дума може да се говори за фи­лософия на физиката, философия на гео­логията и биологията, философия на математиката и така нататък. През различните епо­хи и в различните културни среди фило­софията се проявява заедно с религията и богословието.

По какъв начин взаимодействат богословието и философията, къде се раздалечават или са несъединими?

Отношение на богословието към философията

Преди да говорим за етико-антропологичния профил на отноше­нието богословие-философия, ще припомним по-характерното от основата на тези отношения.

Във връзка с отношенията между богословието и философията, според своите позиции богословите и философите се разделят на четири групи:

– първа, философи, които отхвърлят теологията като наука или са безразлични към нея;

– втора, богослови, според които изучаването на философията не допринася полза за вярата на човека и неговото спасение;

– трета, определяща богословието и философията като противо­речащи си;

– четвърта – философи и богослови, които са убедени, че сътруд­ничеството между философията и теологията е възможно и полезно за двете в определени граници.

Тук няма да се спираме на възгледите, които отстояват предста­вителите на първите три групи, защото те не са градивни, освен ако контекстът не изисква специална илюстрация посредством тях.

За отношението на християнството към философията през пър­ви, както и през следващите векове, можем да съдим по оценките на някои свети отци, църковни писатели и апологети, които преди да приемат християнството са били философи или са се учили в прочути езически философски школи, където са придобили широка образованост. Църквата се отнася към тях с уважение, не само защото са просияли в святост и църковно служение, но и защото са строители на християнската доктрина и нейни защитници. Всичко това те са постигнали и с помощта на външната ученост.

Св. Юстин Мъченик, наричан Философ (II-ри век), е пръв по време сред християнските апологети и писатели. Преди да се кръсти той се опитал да познае Бога с помощта на учители философи, но оста­нал неудовлетворен от постигнатото. Тогава започнал да чете съчи­ненията на Платон, да слуша лекции при негови последователи и постепенно напреднал във философията. Особено интересни за св. Юстин били Платоновите възгледи за света на Идеите, за доброто и ероса[1], който макар да не е тъждествен с християнската любов, окрилял боготърсителите, защото не е лишен от морална ценност. Според св. Юстин философията е най-голямата придобивка в този свят и най-достойната наука, която пряко отвежда човека при Бога[2]. Той я определя като плод на божествения логос – Λόγος σπερματικός, който опложда умовете на всички хора и се проявява по два начина: първи – Λόγος προφορικός – чрез старозаветните юдейски пророци и втори – като Λόγος  ενδιάθετος – чрез философите. За това, по-дълбоко просветлените от Логоса хора, би могло да бъдат нари­чани християни, макар те да са живели преди Иисус Христос или да не са били членове на Църквата Му по-късно; такива между ели­ните са Хераклит, Сократ, Платон и някои други[3], за които св. Юс­тин Философ бил убеден, че са „апостоли“ на Словото, защото поз­навали истината по-добре от съвременниците си. С явно възхищение той говори за нравственото величие на Сократ, който ръководен от Словото, се опитвал да изучава истината и да я огласява сред съграж­даните си[4]. Според св. Юстин Философ посредством вдъхновението от божествения Логос израилтяни и много мислители придобили духовно съвършенство и прозрели някои Божи тайни.

Макар да оценява високо античната философия като най-добра придобивка, св. Юстин Мъченик по-късно бил убеден, че „християн­ството е единствената полезна философия“.

Философията, според св. Юстин Философ, е не само знание за света и учител на човека в живота му, но и средство за познаване на Бога като върховно добро. Затова само тези, които „не далече от просвещаващата светлина на Словото[5]“ са силни на попрището си и авторитетни сред народа. Философът мъченик разбира Логоса като първоизвор на философската мъдрост, като Дух, Който благо­датно подхранва умовете на философите и придава оригиналност на тяхната мъдрост.

Философски образованият Атинагор – апологет от II-ри век, се опитва чрез помощта и на философската логика да доказва истин­ността на християнската вяра и същността на изкуплението извър­шено от Иисус Христос. Според приятели на Атинагор той бил убеден във възможността богословската истина да бъде разбрана по-дълбоко, ако човек си служи и с разумни съждения. Вероятно той не отхвърля нито едно от традиционните средства за богопознание (като благодатни действия, чрез които се придобива съвър­шено знание, непостижимо за ума), но е склонен рационално да аргументира използването им заради неповярвалите още в Иисус Христос. Църквата придава значение на този подход, който се използва сред всички народи в началния период на християнизацията им. Атинагор, подобно на св. Юстин Мъченик, също се нарича хрис­тиянски философ. Той остава почитател на Платон заради вярата му във върховното добро, което било идентично с Бога[6], но бил много по-дълбоко привързан към Иисус Христос, защото вярва в божественото Му пратеничество и в Неговата спасителна мисия.

Има още →