ПЪРВИ МЕРОПРИЯТИЯ НА ИМПЕРАТОР ЛЪВ III В ПОЛЗА НА ИКОНОБОРЧЕСТВОТО*

Проф. д-р Христо Стоянов ХристовВ навечерието на съдбоносното иконоборческо размирие към Константинопол се запътили някои от онези малоазиатски архиереи, които вече се били проявили с отрицателното си отношение към християнските изображения и в близко време трябвало да възглавят борбата срещу иконопочитанието.

Пръв в имперската столица пристигнал „основоположникът и водачът“ („εξαρχοϛ καί ηγήτωρ“)[80] на иконоборчеството епископ Константин от малкия гр. Наколия (Фригия)[81]. Неговите открити изявления против иконопочитанието станали известни на Константинополския патриарх Герман, който, като научил за пристигането му, побързал да го покани на разговор и обяснение. Своите постъпки, които предизвикали смущение и негодувание сред папството му, епископ Константин се опитал да обясни с неумението си да примири втората Божия заповед с църковните изображения. След това смирено изслушал обяснението на патриарха относно смисъла на иконопочитанието, изразил своето благоговение към християнските светци като „истински бисери на вярата“[82], съзнал вината си и заявил, че в бъдеще няма да говори и върши нищо, с което би съблазнил, или би дал повод на вярващите за възмущение[83]. Провинилият се в иконоборчески уклони епископ изразил готовност в знак на послушание да се откаже от катедрата си, както и да понесе всяко друго справедливо наказание. Предвид неговото разкаяние Константинополският предстоятел, като изложил целия разговор помежду им в обстойно послание, възложил на епископа  да го предаде лично на своя епархийски архиерей – митрополит Иоан Синадски[84]. Завръщайки се обаче в Наколия, епископ Константин не изпълнил поръчението, не предал посланието и оскърбил с високомерието си митрополита, който незабавно се оплакал на патриарха[85]. В отговор на това известие патриарх Герман изпратил две нови послания – едното до митрополита, а другото до епископ Константин. На митрополит Иоан Синадски патриархът отново разказал за беседата си с изпадналия в заблуждение епископ и накрая декларирал, че последният вече стои на православни позиции по въпроса за почитанието на св. икони[86]. Същевременно писал на епископ Константин, че му забранява всяко свещенодействие, докато не изпълни заръката и не връчи първото послание на епархийския си архиерей[87].

Очевидно странното поведение на Наколийския епископ, който след проявите на разкаяние и смирение изведнъж демонстрирал неподчинение и надменност, не било прибързана постъпка на дързък и буен по природа човек, а се дължало на чувството за неприкосновеност, гарантирана му от благосклонното и покровителствено отношение на държавната власт[88]. Вероятно след пребиваването си при патриарха епископ Константин се е срещал и с император Лъв III, който го ободрил като свой стар познайник и съмишленик[89] и дори го подтикнал към още по-активни действия срещу иконопочитанието[90]. При това положение увещанията на патриарх Герман съвсем закономерно завършили без успех.

Междувременно в Константинопол пристигнал и епископ Тома Клавдиополски[91], който все още не се бил изявил като враг на иконопочитанието. Тук той останал доста време, срещал се с патриарх Герман, съветвал се с него и обстойно излагал собствените си схващания по редица въпроси на вярата и църковната традиция, но нито веднъж не се докоснал, дори дума не отронил относно св. икони[92]. Вероятно епископ Тома е познавал становището на Константинополския първоиерарх по проблемите на иконопочитанието и, като не искал преждевременно да го настройва против себе си, пълноценно използвал пребиваването си, за да обсъди с императора бъдещите си действия.

Почти едновременното пристигане в столицата на главните иконоборчески дейци из средата на висшето духовенство едва ли е било случайно съвпадение. Предвид техните неофициални разговори с императора, изключителното им смирение пред патриарха и неочакваните след това прояви на иконоборческата ревност, логично е да се предположи, че всички тези лидери на подготвяната реформа са се събрали в Константинопол по волята на император Лъв III и от него са получили указанията за незабавно изхвърляне на иконите от църквите. Той ги посветил и в своя замисъл, който вероятно предвиждал иконоборчеството да бъде започнато от духовните водачи по места, за да може след това държавната власт безпрепятствено да се намеси под предлог, че ще помага на Църквата за отстраняване на пагубните суеверия[93].

Задкулисните действия на императора и неговите тайни съвещания с иконоборчески настроените епископи естествено не могли да останат дълго време скрити за зоркия поглед на патриарх Герман[94], който през близо едновековния си живот бил съветник на бивши императори и патриарси и натрупал извънредно богат опит в гражданските и църковните дела[95]. В ненадейно предприеманите от някои епископи преследвания срещу църковните изображения той бързо разпознал почерка на император Лъв III. Загрижен обаче за мира в Църквата и съзнаващ своя дълг на архипастир, Герман не се разколебал и уплашил от това разкритие и, за да не паднела върху плещите му вината за подготвяните злини[96], се заел с още по-голяма ревност за опазването на св. икони. Не го смутил дори фактът, че при новите условия не могъл да разчита на законната си каноническа власт за вразумяване на еретиците и трябвало да замени патриаршеската строгост с бащинско снизхождение, а разпоредбите – с благия тон на убеждението. Затова, когато научил за деянията на епископ Тома Клавдиополски, който започнал безогледно унищожаване на иконите в своята епархия, патриарх Герман незабавно му изпратил обширно, пропито с благост послание. В него той нито веднъж не споменавал за своята канонична власт на първопредстоятел, а, като разкрил детайлно смисъла на иконите и защитил с богословска вещина иконопочитанието, се опитал чрез силата на убеждението да го върне в лоното на Православието[97].

Надеждите на патриарха не се оправдали. Примерът на епископ Тома бил последван от Ефеския митрополит Теодосий[98] и от други някои епископи[99], които с насилията си създали впечатление, че борбата срещу св. икони се започва и води по инициативата на църковните власти[100].

От този развой на събитията особено доволен останал император Лъв III, който се възползвал от услугите на иконоборческото духовенство, за да установи доколко византийските християни не били привързани към църковните изображения. Съобразно степента и силата на обществения отпор срещу иконоборческите действия той могъл да определи своето отношение към предстоящата реформа – да я възглави, или да се оттегли, без да излага на риск авторитета си на държавник[101].

Резултатите от своеобразно проведеното проучване на общественото мнение изглежда били обнадеждаващи, защото в 725 г. „безбожният император Лъв“ най-после свалил маската си на православен владетел и по думите на Теофан Изповедник започнал „да говори за унищожаването на светите и достойни за почитане икони“[102].

Свидетелството обаче на този летописец е дало повод за много дискусии и голямо разноречие между учените. Повечето от тях, като са се базирали на думите на папа Григорий II и на данните от житието на св. Стефан Нови за десетгодишното добродетелно и правоверно владетелско служение на император Лъв III[103], приели 726 г. за начало на съдбовната иконоборческа промяна в политиката на императора[104]. Всъщност това отдаване на предпочитание към сведенията от официалната папска кореспонденция[105] и от житийната литература[106] пред хронологическите бележки на Теофан би могло основателно да се оспорва[107], но в случая е без значение, защото и двете дати отразяват важни моменти от историята на иконоборчеството – в 725 г. Лъв III е започнал открито да пропагандира и отстоява своите иконоборчески идеи, а в 726 г. е създал своя първи едикт срещу св. икони. Разликата между Теофан и другите източници се заключавала в нееднаквото отношение и оценка, която те дали на споменатите две събития. Теофан  например отдал по-голямо значение на годината, в която императорът открито се обявил против иконопочитанието. Това събитие действително изиграло съдбоносна роля в цялостния живот на Византийската империя и заслужено било поставено на видно място в хронографията на летописеца. Той обаче не пропуснал и втория епизод, но го отбелязал между другото като естествено продължение и етап от започналата борба срещу св. икони, която получила импулс и размах едва след включването на императора в нея[108]. Същевременно папа Григорий II и авторът на житието на св. Стефан Нови вероятно отдавали по-голямо значение на действията пред славата и затова посочили като основоположна годината на официалния едикт, когато започнало и истинското гонение срещу иконопочитанието.

Вторият пункт от известието на Теофан, който предизвикал бурни разногласия, били думите “…ήρξατο… λόγον ποιείσθαι“ („…започна… да говори“). Някои от изследователите считали, че тук ставало въпрос не за обикновено говорене или пропагандиране на идеи, а за предписание или императорски закон, чието издаване е хроникирано именно с тези думи от Теофан[109]. В интерес на истината обаче би трябвало да се подчертае, че подобно тълкувание е твърде произволно и не предава вярно вложения в първоизвора смисъл. Затова на правилен път са били единствено онези историци, които са превеждали и разбирали буквално текста. Някои от тях обаче са изпаднали в друга крайност, като отрекли напълно съществуването на първия едикт[110].

След като в продължение на една година безпрепятствено хулел св. икони и подбуждал народните маси на борба срещу тях, император Лъв III решил да премине от думи към дела. Открил се и благоприятен повод за това – вулканичното изригване между островите Тира (дн. Санторин) и Тирасия, в резултат на което възникнал нов остров, наречен Палеа Каймени[111]. Това рядко и опасно природно явление силно развълнувало византийското общество и станало обект на подробни описания. Дори лаконичният повествовател патриарх Никифор (806-815) отделил значително място за това събитие и картинно го обрисувал. В края на своя разказ той отбелязал, че император Лъв III изтълкувал случилото се като изблик на Божия гняв срещу иконопочитанието и под този претекст въстанал против благочестието, започнал да преследва и унищожава християнските изображения „и се заел да научи народа на собствения си закон“ („… Έηδιδάσκειν δε τον λαον το οίκειον επεχείρει δόγμα“)[112].

Високообразован църковник и виден византийски писател, патриарх Никифор добре е познавал всички нюанси на гръцката дума „δόγμα“ и едва ли е могъл да вложи в нея, при това в съчетание с прилагателното  „οίκειος“ (домашен, собствен, личен), тесния смисъл на християнското понятие за вероучителна, богооткровена истина, определена и преподавана единствено от Църквата като неизменно и задължително правило за всички вярващи[113]. Очевидно в случая той се е възползвал от древното и общоприето значение на термина „δόγμα“ (върховно разпореждане на държавна власт, заповед, закон)[114], като по този начин е подчертал, че в 726 г. император Лъв III е издал еднолично първия едикт срещу св. икони и е положил доста усилия, за да бъде приет и съблюдаван навред. Това свидетелство на патриарх Никифор кореспондира и се потвърждава от останалите източници (Първото послание на папа Григорий II, Хронографията на Теофан и др.)[115], които дори обогатили с допълнителни данни неговите кратки указания за насилия над Църквата[116].

За съжаление текстът на издадения в 726 г. императорски едикт срещу св. икони не се е запазил. В житието обаче на св. Стефан Нови са споменати някои интересни подробности относно император Лъв, „Този нов Валтасар“, който се заразил от манихейската ерес, събрал подвластния си народ, завикал пред него като разярен хищен звяр и от гордото му сърце, изхвърлящо подобно на планината Етна огън и сяра, изригнали непристойни слова: „тъй като направата на икони е дело на идолско изкуство, то не следва да бъдат почитани“[117]. Въз основа на тези думи, както и на още един пасаж от свободния, неотговарящ на оригинала латински превод на същото житие, където се говорело за ограничителните цели, които първоначално си поставял императорът[118], възникнало погрешното схващане, че първият едикт не предвиждал повсеместното и пълно унищожаване на всички икони[119], а само тяхното поставяне на високи места, за да не ставали обект на поклонение и неправилно служение[120].

По-нататъшният развой на събитията красноречиво доказва несъстоятелността на споменатата теория. Непосредствено след оповестяването на едикта император Лъв III изпратил свои служители начело със спатарокандидата Йовин да разрушат скулптурното изображение на Христос Антифонит (Поръчител), което се намирало високо над медната порта на главния вход от императорския дворец в Халкопратия (квартал на Константинопол, където се продавали метални изделия)[121]. На местопроизшествието се събрали много хора (най-вече благочестиви жени), защото изображението било скъп спомен от Константин Велики и много се почитало от вярващите. Когато императорските служители поставили стълба и Йовин се покачил по нея, събралият се народ го умолявал да не разбива скулптурата, но той нанесъл три удара с брадва по нея и сам решил съдбата си. Разгневеното множество го смъкнало от стълбата и го убило[122]. Последвала жестока разправа на императора с виновниците за смъртта на Йовин. Загинали много жени, чиято мъченическа памет Църквата ежегодно чества на 9 август.

Преследването обаче на иконопочитателите не се ограничило с описания случай. По свидетелството на Теофан много миряни били наказани заради благочестието и привързаността си към св. икони с бичуване, отсичане на части от тялото, заточение и парични глоби[123]. Иконоборците се нахвърлили с особено настървение срещу богатите и благородниците, с което целели да сплашат простолюдието. От този всеобщ щурм твърде много пострадали и духовните училища.

Съпротивителните сили на иконопочитателите обаче не били подавени. През 727 г. в Гърция и Цикладските острови избухнало силно антиправителствено движение, което обединило иконопочитателите и други недоволни слоеве на обществото и провъзгласило за император някакъв неизвестен Козма. Към него се присъединил турмархът[124] на тема Елада Агалиан и командващият императорските войски от района на Егейско море Стефан. Обединените сили се отправили на кораби за Константинопол, за да свалят омразния Лъв. Решителното сражение станало на 18 април 727 г., но завършило с пълен разгром на Козма и въстаническите сили. Иконоборецът Лъв отново тържествувал и жестоко наказал с посичане ръководителите на съпротивата[125].

Тази победа развързала ръцете на иконоборците за още по-крути мерки срещу иконопочитателите. В западната част на империята обаче иконоборческото зломислие срещнало силния отпор на римския епископ и неговото паство. Господството на Константинопол върху Италия, което и без друго било съвсем формално и се крепяло на крехката власт на императорския наместник, наричан екзарх, могло всеки момент да рухне. Императорските указания и неразумната ревност на екзарха да приведе в изпълнение иконоборческия едикт засилили революционното брожение в страната[126].

Иконоборчеството не донесло очакваното сплотяване на населението около императора. Цялата страна била разделена и станала арена на постоянни вражди и борби. Притиснат от външни и вътрешни врагове, император Лъв III бил принуден временно да намали и да поизостави борбата срещу св. икони, за да укрепи своите позиции. Същевременно той разбрал, че неговият едикт, който нямал подписа и благослова на Константинополския патриарх, трудно можел да разчита на траен и пълен успех.
_____________________
*Из студията „Из историята на иконоборчеството”, ГДА, т. XXX, С., 1990, глава първа – „Начало и развой на иконоборчеството”, от проф. д-р Христо Стоянов Христов (1941-2000). Повече за него вж. в постинг № 96.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия тук е поставена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Горепосоченият текст и бележките са продължение от постинг № 148.

[80]. J.-P. Migne, P. G., t. 98, col. 778.

[81]. Ibid., col. 156 C. Гр. Наколия (дн. Сентгази, Турция) бил под ведомството на Синадската митрополия (vgl. H. Jedin, K. S. Latourette u. J. Martin, Atlas zür Kirchengeschichte, Freiburg im Breisgau, 1970, S. 31 E).

[82]. Ibid., col. 156 D.

[83]. Ibid., col. 161 B.

[84]. Гр. Синада (дн. Шухут, Турция) бил митрополски център под юрисдикцията на Констатинополския патриарх (vgl. H. Jedin, K. S. Latourette u. J. Martin, a. a. O., S. 8A E2 ff.).

[85]. Догадки за такива провинения могат да се правят от посланието на патриарх Герман до епископ Константин, в което на последния между другото се препоръчва да окаже подобаваща се почит на своя епархийски началник (Ibid., col. 164 A).

[86]. Ibid., col. 156 C-161 C.

[87]. Ibid., col. 164 C-D; Деяния…, т. VII, c. 159.

[88]. И. Андреев, пос. съч., c. 22-23.

[89]. K. Schwarzlose, a. a. O., S. 48 f.

[90]. И. Андреев, пос. съч., c. 23.

[91]. Известни са две селища под това име: а) Клавдиопол (дн. Болу, Турция), който се намирал в Понт и бил митрополитски център под юрисдикцията на Константинополския патриарх; б) Клавдиопол (дн. Мут-Виран, Турция), който бил обикновена епископия и влизал в границите на Антиохийската патриаршия (срв. В. В. Болотов, пос. съч., т. IV, ч. III, с. 516; H. Jedin, K. S. Latourette u. J. Martin, a. a. О., S. 8А Е2 ff.).

[92]. J.-P. Migne, P.G., t. 98, col. 165 В-C; Деяния…,т. VII, c. 160.

[93]. И. Андреев, пос. съч., с. 24.

[94]. И. Андреев неправилно счита, че патриархът не знаел за срещите на императора с някои епископи (поc. съч., с. 24). Достатъчно е дори едно бегло сравнение на посланието до Константин Наколийски с това до Тома Клавдиополски, за да се убедим, че патриарх Герман е бил вече наясно с обстановката и е заменил строгостта с отеческа снизходителност.

[95]. Деяния…, т. VII, с. 19; E. Caspar, Papst Gregor II…, S. 79-80.

[96]. J.-P. Migne, P.G., t. 98, col. 184 D; Деяния…, т. VII, c. 168.

[97]. J.-P. Migne, P.G., t. 98, col. 164 D-188 В; Деяния…, т. VII,, с. 160-169.

[98]. Теодосий Ефески бил син на детронирания император Тиберий III Арсимар (698-705) и според първото послание на папа Григорий II бил пръв съветник по църковните въпроси на иконоборческия импeратор Лъв III (Деяния…, т. VII,, с.  19; E. Caspar, a. а. О., S. 80).

[99]. J.-P. Migne, P.G., t. 98, col. 77 В.

[100]. И. Андреев, пос. съч., с. 24.

[101]. Там, с. 25.

[102]. “…ήρξατο ό δυσσεβής βασιλευς Λέων τής κατα τών αγίων καί σεπτών είκόνων ηαθαιρέσεως λόγον ποιείσθαι“ (J.-P. Migne, P.G., t. 108, col. 816 A)

[103]. J.-P. Migne, P.G., t. 100, col. 1084 В; Деяния…, т. VII, с. 14; Житие Стефана Новаго. – Труды В. Г. Василевскаго, т. II, С. Петербург, 1912, с. 310.

[104]. C. J. v. Hefele,  а. а. О., 3. Bd., S. 376; K. Schwarzlose,  a. a. O., S. 51-52; А. П. Лебедев, пос. съч., ч. II, с. 148; В. В. Болотов, пос. съч., т. IV, ч. III, c. 516; Ф. И. Успенский, пос. съч., т. II, ч. 1, с. 25; G. Ostrogorsky,  Geschichte…, S. 108.

[105]. Посланията на папа Григорий II са дошли до нас в преработката на неизвестен фалшификатор, който вероятно считал оригиналите за недостатъчно силни и въз основа на тях съставил нови писма, като прибавил в тях по собствен вкус допълнителни аргументи срещу иконоборчеството (vgl. K. Schwarzlose,  a. a. O., S.  113-122; В. В. Болотов, пос. съч., т. IV, ч. III, с. 518-520; E. Caspar,  a. a. O., S. 29-70).

[106]. За големия брой анахронизми, допуснати в Житието на св. Стефан Нови вж. по-подробно Житие Стефана Новаго…, с. 311 сл.

[107]. В сравнение с останалите средновековни летописци Теофан Изповедник е оставил една много подробна и точна хронологическа система, в която е дал не само годините от сътворението на света (по т. нар. „александрийска ера“), но е включил и тези от Рождество Христово, управлението на отделните византийски императори, на персийски царе или по-късните арабски халифи, както и годините на четиримата източни патриарси – цариградския, иерусалимския, александрийския и антиохийския – и на римския папа (срв. Извори за българската история, т. VI, Гръцки извори за българската история, т. III, с. 226; L. Breyer,  а. а. О., S. 16-18).

[108]. J.-P. Migne, P.G., t. 108, col. 816 D-817 A.

[109]. C. J. v. Hefele,  а. а. О., S. 376; А. П. Лебедев, пос. съч., с. 148; В. В. Болотов, пос. съч., т. IV. ч. III, с. 516; Ф. И. Успенский, пос. съч., т. II, I пол., с. 25 сл. сл.

[110]. И. Андреев, пос. съч., с. 25 сл. сл.; G. Ostrogorsky,  Geschichte…, S. 108 f.

[111]. J.-P. Migne, P.G., t. 100, col. 964 AB; t. 108, col. 816 BC; vgl. L. Breyer,  a. a. O., S. 186-187.

[112]. J.-P. Migne, P.G., t. 100, col. 964 B.

[113]. Д. Дюлгеров и Ил. Цоневски, Православно догматическо богословие. С., 1936, с. 8.

[114]. Там, с. 5 сл.; срв. в гръцки превод Дан. 2:9, 10, 13; Лука 2:1.

[115]. J.-P. Migne, P.G., t. 108, col. 816 CD-817 А; Деяния…, т. VII, с. 14 сл. ; E. Caspar,  a. a. O., S. 72-73.

[116]. J.-P. Migne, P.G., t. 100, col. 964 B.

[117]. J.-P. Migne, P.G., t. 100, col. 1084 ВС; Житие Стефана Новаго…, с. З10. Това събрание обаче е било свикано в 730 г., т. е. при издаването на втория едикт (vgl. C. J. v. Hefele,  а. а. О., S. 377, 378).

[118]. Житие Стефана Новаго…, с. 312.

[119]. А. П. Лебедев смятал, че първият иконоборчески указ предписвал унищожаването само на онези икони, които се намирали на публични места (поc. съч., с. 148).

[120]. Е. Э. Липшиц, пос. съч., с. 178.

[121]. C. J. v. Hefele,  а. а. О., S. 378; L. Breyer, а. а. О., S. 187.

[122]. J.-P. Migne, P.G., t. 100, col. 1085 C; t. 108, col. 817 A; Деяния…, т. VII, c. 20.

[123]. J.-P. Migne, P.G., t. 108, col. 817 A.

[124]. Турмахът първоначално бил комендант на една трета от темата, а по-късно – изобщо командващ (vgl. D. Tabachovitz, Sprachliche und textkritische Studien zür Chronik des Theophanes Confessors, Uppsala, S. 32).

[125]. J.-P. Migne, P.G., t. 108, col. 817 BC.

[126]. Ф. И. Успенский, пос. съч., c. 37.

Изображение: Император Лъв III Исавър на монета

ИСТОРИЯ И НАСТОЯЩЕ НА ГРУЗИНСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА – продължение 2

Вододел в историята на Грузия е ІV в., когато тук усилено се установяват феодалните отношения и се възприема християнството. Покръстването има огромно културно-идеологическо значение и окончателно предопределя мястото и ролята на Грузия в Близкоизточния регион. Победата на християнството на теория означава, че Картли се ориентира на Запад, което означава политически съюз с Византия[50]. За съжаление събитията се развиват другояче. Грузия все повече влиза в орбитата на Сасанидската държава. През ІV в. и първата половина на V в. тя се управлява от наместник на шахиншаха, наречен питиахш. През втората половина на V в. закавказките страни правят опит да се освободят от игото на Сасанидите. Борбата в Картли се възглавява от цар Вахтанг Горгасали, който връща на Иберия югозападните области в Източна Грузия (Тао Кларджети и др.), отнети от Византия, както и западната провинция на Албания – Ерети. Вахтанг започва строителството на Тбилиси, като възнамерява да го превърне в столица. Този план е осъществен от сина му Дачи. Местните велможи (еристави) съзаклятничат с иранските окупатори. Борбата на два фронта завършва с поражението и смъртта на Вахтанг през 502 г.[51]. През 523 г. иранският шах превръща Картли в провинция на своята държава. В средата на VІ в. грузинските феодали вдигат въстание и получават отстъпки, но не успяват да възстановят царската институция[52].

Значителни събития настъпват и в Западна Грузия. През ІІІ-ІV в. царете на лазите подчиняват владенията на апсилите, абазгите и санигите, както и високопланинските области Сванети и Рача-Лечхуми. Обединеното царство се нарича Лазика, а на грузински – Егриси. Неговата зависимост от Визания постепенно отслабва. През VІ в., когато византийският император Юстиниан І (527-565) започва военни действия срещу Иран, Лазика загубва своята самостоятелност. Войната завършва с 50-годишен мирен договор през 562 г. В края на VІ в. византийците разделят страната на две части – Лазика и Абазгия, и ги включват като провинции в състава на империята. През 623 г. византийският император Ираклий от Трапезунд минава през Колхида, Иберия и Армения и нахлува в Персия. Към него се присъединяват съюзни отряди от кавказки племена, които през следващата година го напускат[53]. Според византийските историци Теофан и Никифор през 627 г. император Ираклий, подкрепен от тюрки, обсажда неуспешно Тбилиси, който се защитава от персийския шах Хасров и съюзника им – иверския цар Стефан (Степанос)[54].

През 30-40-те години на VІІ в. на международната арена се появява нов фактор в лицето на арабите. Въпреки договора от 652 г. арабският пълководец Хабиб ибн Маслама след две години окупира Армения и Източна Грузия[55]. В Картли е основан арабски емират с център Тбилиси, в който са дислоцирани арабски войски, но присъствието им в Западна Грузия и планинските райони е спорадично. Започва масово преселване на населението от другите региони в Западна Грузия. По-късно, при междуособиците в Арабския халифат между 680 и 685 г., Армения, Картли и Албания отхвърлят зависимостта си от арабите[56]. В източната част на Картли възниква Кахетинското княжество, а на изток – Еретското царство, което включва и западната част на съседна Албания. Халифът Абд ал Мелик сключва договор с Византия за общо владеене на Армения и Иберия. Император Юстиниан ІІ през 688 г. завладява цялото Закавказие до 692 г., когато арабите си възвръщат властта там поради гражданската война във Византия[57]. Управителят на Абазгия Леон освобождава също Лазика (Егриси) и създава независимо царство със столица Кутаиси. В началото на ІХ в. в Югозападна Грузия се появява още една самостоятелна феодална държава – Тао-Кларджетското княжество, основано от Ашрт Багратиони. Той получава от византийския император придворния титул „куропалат”.

През ІХ-Х в. все по-явно се усеща необходимостта от обединяване на всички грузински земи в единна държава. В борбата за обединение се издига Тао-Кларджетското княжество, което се засилва особено при Давид ІІІ. Неговият приемник Баграт ІІІ (975-1014) обединява всички грузински земи с изключение на Тбилиския емират. Столица е гр. Кутаиси. Баграт ІІІ успява да сломи съпротивата на феодалите, които се стремят към децентрализация. Въпреки господството на арабите грузинското стопанство и култура се развиват.

По-късно международното положение на Грузия отново се влошава. През 60-те години на ХІ в. нахлуват пълчищата на селджукските турци. Те разоряват страната и се заселват в нея[58]. Слабият цар Георги ІІ (1072-1089) се отказва от престола в полза на сина си Давид ІV Строителя (ок. 1073-1125), който буквално възкресява страната от пепелищата. Той се възползва от обстоятелството, че вниманието на селджуците е отвлечено от Първия кръстоносен поход. Младият цар обединява всички грузински земи и през 1121 г. разгромява коалицията на мюсюлманските князе. През следващата година освобождава Тбилиси и пренася там столицата от Кутаиси. Създава постоянна армия, подпомага изкуството и литературата, основава Гелатска академия и Гелатски манастир, където се трудят най-извисените умове на Грузия като Иоан Петрици, Иоан Шавтели, Арсений и др[59].

При цар Георги ІІІ (1156-1184), внук на Давид ІV, границите на Грузия се разширяват още повече. Когато владичества правнучката на Давид ІV – царица Тамара (1184-1213), грузинската държава достига апогея на своето политическо развитие, своя „златен век”[60]. Тя става най-силната държава в Близкия изток. Победени на бойното поле, съседните турски емирати стават васали на Грузия и плащат данък. Покорена е и Армения. През 1204 година, когато Четвъртият кръстоносен поход завладява Константинопол, царица Тамара завладява южното крайбрежие на Черно море и основава Трапезундската империя, начело на която е поставен грузинският възпитаник Алексий Комнин[61]. През 1210 г. грузинските войски завладяват Северен Иран.

Царуването на Тамара е съпроводено с всестранен подем на икономиката, строителството, изкуствата, книжнината. През ХІІ в. завършва съставянето на корпуса на официалните летописи, наречен „Картлис цховреба” („История на Грузия”)[62], и забележителната поема на Шота Руставели „Витязът в тигрова кожа”, в която между другото са цитирани множество антични философи[63]. Военните подвизи на Тамара стават повод за написването на руската „Повесть о царице Динаре”, разпространена в много преписи[64].

„Златният век” в историята на Грузия свършва в началото на 40-те години на ХІІІ век, когато страната е разорена и завоювана от ордите на татаро-монголите. През 70-те години държавата се разпада на три части – Западна Грузия, която не се подчинява на монголите, Източна, която признава зависимостта си от Иран, и Самцхе (бившата област Тао-Кларджети или Месхети), чийто управител се назначава от монголския хан. Цар Давид VІІІ (1293-1311) води почти 20 години непрекъсната борба с монголите. Неговият брат Георги V Блестящия (1314-1346) прогонва завоевателите, отново обединява страната, установява дипломатически и търговски връзки с Византия, Венеция и Генуа, въвежда нови закони[65].

През 1386-1403 г. Тамерлан опустошава осем пъти Грузия. Населението намалява наполовина. Положението отново се влошава през втората половина на ХV в. Османските турци заграбват Мала Азия и на 29 май 1453 г. превземат Константинопол. От всички страни Грузия се оказва обкръжена от агресивни мюсюлмански държави[66]. Грузинският цар Александър І (1414-1442) прави фаталната грешка да раздели държавата между тримата си сина. От 1469 г. тя се разпада на три самостоятелни царства – Кахетия, Картли и Имеретия, и пет княжества – Мингрелия, Гурия, Абхазия, Сванетия и Самцхе. Всички те са конгломерати от по-малки владения – сеньории (сатавадо). През 1590 г. Персия сключва мир с Османската империя и й отстъпва Източна Грузия, Източна Армения, Азербайджан и др[67]. Турците постепенно завладяват част от Югозападна Грузия и ислямизират населението. Ислямът прониква и в Абхазия. През ХVІ в. царете на Кахетия успяват да лавират между Турция и Иран и да стабилизират държавата. Особена заслуга за това имат цар Луарсаб І (1527-1556) и синът му Симон І (1556-1600).

Иранският шах Абас І (1587-1629) нахлува в Кахетия няколко пъти. През 1603 и 1607 година той окупира Източна Грузия[68]. Когато отново нахлува през 1614 и 1616 г., шахът е обзет от маниакалната идея да ликвидира и изсели грузинския народ, а на негово място да настани номадски племена, верни на Персия[69]. Войските на Абас убиват над 100 000 души и преселват други 200 000 в Персия, където са заставени да приемат исляма. Техни потомци и досега живеят там, говорят грузински език и имат грузинско етническо съзнание. Картлийският цар Луарсаб ІІ е екзекутиран. Начело на съпротивата застава държавникът и пълководец Георги Саакадзе. Той се издига в двора на Абас І и е назначен за „Велик моурави” (управител) първо на Тбилиси, а после на цялата страна. По-късно той замисля да освободи страната. Саакадзе разгромява иранците през 1625 година, но по-късно бяга в Турция, където е убит по подозрения, че подготвя заговор. Приемниците на шах Абас се отказват от налудничавите му планове да бъде унищожен грузинският народ, но между 1632 и 1744 г. поставят на престола в Картли местни царе мюсюлмани. Запазени са сведения, че те спазват някои християнски обичаи (пият вино) и продават млади грузинци в робство, за да натрупат печалби. В Кахетия населението отхвърля управителите, назначавани от Иран, и вдига въстание, което е жестоко потушено от завоевателите.

1.4. Грузия през ХVІІІ-ХХ в.

Виден владетел е Вахтанг VІ (1675-1737), който отначало е наместник, а по-късно цар на Картли (1703-1724), отстранен от Иран през периода 1712-1719 г. Той ориентира страната към Русия. Отличава се като политик, учен и писател. Основава през 1709 г. първата грузинска печатница, която издава Евангелие (1709), Апостол (1711), „Витяз в тигрова кожа” (1712) и др[70]. Създава комисия, която да опише историята на Грузия през ХІV-ХVІІІ в. и да я добави към корпуса „Картлис цховреба”. През юни 1723 г. турците окупират Картли и Кахетия за десет години[71]. Поради невъзможност да се противопостави на османския натиск, цар Вахтанг емигрира с целия си двор в Русия през 1724 г. Той умира в Астрахан[72].

През тази епоха се образува грузинска колония в Москва. Някои нейни членове се издигат на руска служба – Александър Имеретински, който е първият генерал-фелдцехмайстер в руската армия, генерал Петър Багратион, който се проявява в Отечествената война срещу Наполеон през 1812 година, Давид Гурамишвили, поет и баснописец, и др.[73].

Но облаците над Грузия се сгъстяват. Надвисва заплаха за нейната асимилация от Османската империя и Персия, подпомогнати от Англия и Франция. Затова цар Ираклий ІІ (1744-1798) се обръща към Русия с молба за протекция. През 1783 г. той и царица Екатерина ІІ подписват т. нар. Георгиевски трактат[74]. Според него Русия запазва целостта на Грузия, не се намесва в нейните вътрешни работи и обещава военна помощ. На грузинците се предоставя пълна свобода на придвижване, заселване и търгуване на територията на Русия. Грузинските князе и дворяни получават привилегиите на руската аристокрация. В „Сепаратните артикули” към трактата е записано, че Грузия не може да контактува с трети страни без знанието на Русия. Ако Русия започне война, Грузия е длъжна да й помогне с войски. Потомците на Ираклий ІІ наследяват престола, но трябва да бъдат одобрени от руския цар.

Георгиевският трактат предизвиква враждебната реакция на Турция и Иран. Армията на шах Ага Мохамед хан нахлува в Грузия през 1795 година, но русите избягват сблъсъка. След пет години, за да спаси страната си от гибел, царят на Източна Грузия Георги ІІ (1798-1800) взема единственото правилно решение. Той се обръща за покровителство към Русия. На 12 септември 1801 г. император Александър І издава манифест за присъединяване на Грузия към Русия[75]. Мотивът е желанието да бъдат спасени християнството и европейските културни ценности, които са заплашени от азиатското варварство[76].

Не всички обаче остават доволни от размяната на сигурност срещу отказа от независимост. Насилията и корупцията на руската администрация предизвикват масово недоволство в Грузия. До 1864 г. Русия води непрекъсната война с кавказките племена, която е широко отразена в литературата[77]. Провежда се политика на груба русификация. Първият грузински заговор срещу царския режим е разкрит още през 1802 г. Той е последван от въстания в планините на Източна Грузия (1804), Кахетия (1812), Имеретия и Гурия (1819-1820). През 1832 г. властите потушават заговор на грузинските князе, които са загубили привилегиите си и се стремят към възстановяване на династията Багратиони[78]. Избухват нови въстания срещу гнета на руските помещици в Гурия (1841) и Мегрелия (1857). Крепостното право е отменено в Източна Грузия през 1864 година и Западна Грузия през 1865-1871 г. Същевременно се развиват промишлеността, рудодобивът, транспортът[79]. Неслучайно в Южна Грузия през ХІХ в. се преселват персийци, привлечени от подобрените икономически условия[80].

Националистическото движение срещу русификацията се възглавява от общественика и писател Илия Чавчавадзе (1837-1907). Той е убит при неизяснени обстоятелства. През 1917 г. властта в Грузия се поема от социалдемократите (меншевики и есери). През февруари 1918 г. е обявена Закавказка независима федеративна република, която през април същата година се разпада на три държави. През 1921 г. Грузия е окупирана от Червената армия и в нея се установява болшевишка диктатура. Страната става част от СССР през 1922 година[81]. Съветският диктатор Иосиф Джугашвили (Сталин) и неговият министър на вътрешните работи Лаврентий Берия са грузинци. Страната преживява изпитанията на индустриализацията и колективизацията и понася големи загуби при сталинските репресии от 1936-1938 г. Изчислено е, че само 5% от грузинската интелигенция надживява екзекуциите през 30-те години[82]. Грузия допринася с живота на повече от 300 000 свои синове за победата във войната срещу Третия райх. Все пак американският писател Джон Стайнбек, който посещава Грузия след войната, отбелязва, че тук няма разрушения и животът протича много по-оптимистично, отколкото в Русия и Украйна[83].

През април 1989 г. съветските войски смазват мирните демонстрации в Тбилиси. Грузинската независимост е обявена на 9 април 1991 г. Първият демократично избран президент Звиад Гамсахурдиа е свален насила през януари 1992 г. и на негово място през октомври същата година е избран старият партиен кадър Едуард Шеварднадзе. След неуспешен опит да си върне властта Гамсахурдиа се самоубива на 31 декември 1993 г. Абхазия и Южна Осетия правят опит да се отцепят от Грузия с руска помощ. Това доведе до наплив на 264 000 бежанци в Грузия, установяване на атмосфера на несигурност в страната и поява на две сепаратистки „държавици”, които обхващат 15% от грузинската територия и служат като развъдник за насилие и организирана престъпност[84].

На свой ред Шеварднадзе е свален от грузинската опозиция с безкръвен преврат през ноември 2003 година, а на 5 януари 2004 година за нов президент е избран американският възпитаник Михаил Саакашвили, бивш министър на правосъдието в правителството на Шеварднадзе[85]. Когато полага клетва на 25 януари 2004 година, той обещава, че ще направи всичко възможно да обедини страната – една задача, която изглежда утопична и дори невъзможна на този етап. Ако бъде направен опит да бъдат присъединени насила сепаратистките провинции, това ще предизвика война. Саакашвили също заявява, че Грузия не е и не трябва да е арена на руско-американското съперничество. Съмнително е дали тази малка страна може да бъде неутрална в света на голямата геополитика и тоталната война срещу тероризма[86].

_________________________
50. Вж. Tschubinaschwili, G. N., Georgien. – In: Byzans und der christlche Osten. Hg. Von W. F. Volbach und J. Lafontaine-Dosogne, Berlin, 1968, 315-334 (Propyläen Kunstgeschi chte, Bd. 3); Gandolfo, F., Armenien und Georgien. – In: Spätantike und frühes Christentum. Hg. Von B. Brenk, Frankfurt a.M./Berlin/Wien, 1977, 201-213 (Propyläen Kunstgeschichte, Suppl. 1).

51. История Грузии, т. 1, Тбилиси, 1962, с. 92-99.

52. Прокопий, Тайната история, С., 1983 (Библиотека за антична литература „Хермес”), с. 73.

53. Мутафчиев, П., Лекции по история на Византия, т. 1, С., 1995, с. 288.

54. Манандян, Я. А., МаршрутьІ персидских походов императора Ираклия. – Византийский временник, т. 3, 1950, 133-153; Пигулевская, Н. В. и др., История Ирана с древнейших времен до конца ХVІІІ века, Л., 1958, 68-69; Вачкова, В., Източните походи на император Ираклий в светлината на съвременните извори. – Историческо бъдеще, 1998, № 2. Най-новите книги за император Ираклий са: Kaegi, W., Heraclius, Emperor of Byzantium, Cambridge, 2003; The Reign of Heraclius (610-641): Crisis and Confrontation, Ed. By Reinink, G. J. and B. H. Stolte, Leuven, 2002 (Groningen Studies in Cultural Change, 2).

55. Артамонов, М. И., История хазар, Л., 1962, с. 177. Ср. Тер-Гевондян, А. Н., Армения и Арабский халифат, Ереван, 1977.

56. Артамонов, М. И., цит. съч., с. 186.

57. Пак там, с. 191.

58. Ангелов, Д., История на Византия, ч. 2, 867-1204, 4 изд., С., 1974, с. 117-118; Minorsky, V., The Turks, Iran and the Caucasus in the Middle Ages, London, 1978.

59. Меписашвили, Р., Гелати, Тбилиси, 1965.

60. Степиадзе, Д. К., Грузия в ХІІ и первой четверти ХІІІ века, Тбилиси, 1985.

61. Bryer, A., The Empire of Trebizond and the Pontos, Aldershot, 1980; Карпов, С. П., Трапезундская империя и западноевропейские государства в ХІІ-ХV вв., М., 1981.

62. Публикация: Georgian chronicle – http://www.virtualscape.com/rbedrosian/gsl-6.htm

63. Руставели, Ш. Витязът в тигрова кожа, 2 изд., С., 1987 (Библиотека за европейска средновековна литература „Ариел”).

64. Публикация: Повесть о царице Динаре. – http://old-rus.narod.ru/0713.html

65. Charachidze, G., Introduction à la fèodalitè gèorgienne (Le Code de Georges le Brillant)., Genève, 1971.

66. Некрасов, А. М., МеждународньІе отношения и народьІ Западного Кавказа. После дняя четверть ХV – первая половина ХVІ в., М., 1990, 3-128.

67. Пигулевская, Н. В., и др., цит. съч., с. 272.

68. Пак там, с. 274.

69. Сванидзе, М. Х., Турецко-иранские отношения в 1613-1619 гг. и Грузия. – В: Османская империя: система государственного управления, социальньІе и этноре лигиозньІе отношения, М., 1986, 186-199.

70. Чикобава, А., Д. Ватеишвили, ПервьІе грузинские печатньІе издания, Тбилиси, 1984.

71. Пигулевская, Н. В., и др., цит. съч., с. 315.

72. История Грузии, т. 1, 338-352; Пайчадзе, Г. Г., Вахтанг Шестой, Тбилиси, 1981.

73. Грузинская ССР. Краткий историко-экономический очерк. Под ред. П. В. Гугушвили, М., 1957, с. 24; Татишвили, В. А., ГрузиньІ в Москве (1653-1722), Тбилиси, 1959.

74. Публикация: Георгиевский трактат. Договор 1783 года о вступлении Восточной Грузии под покровительство России. Текст подготовил к изданию, введением и при мечаниями снабдил Г. Г. Пайчадзе, Тбилиси, 1983, с. 65-91.

75. Публикация: ВьІсочайший манифест 12-го сентября 1801 года. – http://history/“>http://history.tuad.nsk.ru/Russia/Imperia/Alexandr_I/man12-9-1801.html

76. Хачапуридзе, Г. В., Об историческом значении присоединения Грузии к России. – Вестник истории, 1954, № 5, с. 101 сл.; Lang, D. M., The Last Years of the Georgian Monarchy, 1658-1832, New-York, 1957, p. 253-270, 283-284.

77. Layton, S., Russian Literature and Empire: Conquest of the Caucasus from Pushkin to Tolstoy, Cambridge, 1994 (Cambridge Studies in Russian Literature); Обсада Кавказа. Воспоминания участников кавказской войньІ ХІХ века, Спб., 2000.

78. Фадеев, А. В., Россия и Кавказ в первой трети ХІХ века, М., 1961.

79. Suny, R. G., The Making of the Georgian Nation, London, 1989, p. 83-84.

80. Atabaki, T., Disgruntled Guests: Iranian Subaltern on the Margins of the Tsarist Empire. – International Review of Social History, 2003, № 3, р. 401-426.

81. Smith, J., The Georgian Affair of 1922 – Policy Failture, Personality Clash or Power Struggle? – Europe-Asia Studies, 1998, № 3, May, p. 519-544.

82. Lilienfeld, F. v., Reflections on the Current State of the Georgian Church and Nation. – In: Sedeking God: The Recovery of Religious Identify in Orthodox Russia, Ukraine, and Georgia, Ed. By S. K. Batalden. DeKalb (IL), 1993, p. 220-232 (http://www.angelfire.com/ga/Georgian/history.html).

83. Стайнбек, Дж., Руски дневник. С фотографии на Робърт Капа. Русия по време на Студената война, С., 2002.

84. Nodia, G., The Conflict in Abkhazia: National Projects and Political Circumstances. – In: Georgians and Abkhazians: The Search for a Peace Settlement. Eds. B. Coppieters et al. Cologne, 1998, p. 14-48.

85. Modern History – WWII to 1993. – http://www.atlapedia.com/online/countries/georgia.htm

86. Ср. Дегоев, В. В., Большая игра на Кавказе: история и современность. Статьи, очерки, эссе, М., 2001 (Кавказский роковой круг).

Следва