АРХИЕПИСКОП ЙОСИФ СОКОЛСКИ В ЛОНОТО НА УНИЯТА*

Ст. н. с. д-р Христо Темелски

Издаденият след Кримската война султански реформен акт, наречен Хатихумаюн (1856 г.) дал на поробените българи основа за легална дейност, ко­ято стимулирала църкобно-народната борба. В продължение на 14 години цариградските бъл­гари били в кипежа на поредица от събития, които бавно, но си­гурно подготвили почвата за извоюването на църковна неза­висимост. Повратен момент била т. нар. Великденска акция от 3 април 1860 г., когато в ис­торическата дървена църква „Св. Стефан” епископ Иларион Макариополски символично отхвърлил зависимостта от Цариградската гръцка патри­аршия и обявил самостоятелна българска църковна организа­ция. Населението от стотици църковни общини подкрепило Великденската акция на цариградските българи и също отхвърлило властта на Патри­аршията[1].

В тези повратни времена пред­ставителите на „партията” на западняците, упорито търсели съдействието на Западните велики сили за уреждането на българския църковен въпрос чрез Ватикана. Решено било да се уч­реди българска униатска общи­на, оглавявана от архиерей, ръкоположен за целта в Рим. След дълги перипетии за такъв бил определен архимандрит Йосиф Соколски, който по това време случайно се намирал в турската столица. Невярно е твърдението на някои автори, че в Ца­риград го отвела църковната борба и желанието му да стане владика[2]. Кой е наистина архимандрит Йосиф Соколски, как и защо е попаднал в кипежа на готвената уния като я оглавил?

Това са въпроси, на които досега няма задоволителен отговор. Йосиф Соколски имал странна и немного завидна, трудна съд­ба на човек, който цял живот живял и работил на различни ме­ста в поробената си родина и завършил вековният си житейски път в чужбина – в Киево-Печорската лавра с несбъдната мечта, да положи своите кости на родна българска земя – в основания от него Габровски Соколски манастир. Той бил пла­менен родолюбец и активно участвал в бурните възрожденски процеси, въпреки че в някои моменти достигнал до крайности, които имат отрицателен ефект. Обаче направеното от него за род и родина, бурният му и динамичен живот на будна и коло­ритна личност го свързват здраво с народа и той принадлежи на него и на епохата, която го е създала и в която се е изявил[3].

Той бил роден в с. Нова махала (днес квартал Априлово на гр. Габрово), Етърска община, Габровско, между 1765 и 1780 г.[4] в семейството на беден въглищар. Мирското му име било Иван Марков и учил в местното килийно училище твърде кратко вре­ме, защото през целия си вековен живот не умеел правилно да пише[5]. След напускането на училището Иван станал овчарче и дълги години пасъл овцете по склоновете на Балкана. От този момент до постригването му за монах съществуват разногласия между отделните автори за въпросния период от живота му. Според мен младият момък е бил хайдутин и се под­визавал из родния си край[6]. Въпреки че липсват точни сведения за хайдутството на Соколски, едно е вярно, че неговата буйна и темпераментна натура получила формиране и закалка във вол­ния живот в планината като народен отмъстител. След бурния и волен живот Иван изчезнал за известно време, за да се появял отново, но вече като духовник с името Йосиф. Относно мястото и времето на замонашването му също съ­ществуват неточности и разногласия. Ст. Станимиров твър­ди, че проверил архивата на Троянския манастир и там нищо не намерил за Соколски[7]. Тр. Стоянов пък предполага, че това е станало или в Троянската обител, или в Св. Гора[8]. Петко Гъбенски го намира през 1802 г. послушник в скита „Св. Никола” край Троянския манастир, при стареца Манасий. Това той докумен­тирал с една преписка, която открил в книгата „Малое повечерие“, собственост на известния Онуфрий Габровски. Приписката е кратка и лаконична: „Йосиф, Свитиниколски послушник, 1802 и старец мой папа Манасия“.[9] В подкрепа на това сведение е и бележката от т. нар. Троянски дамаскин от втората поло­вина на XVII в., която гласи: „Знайно да бъде какво прийдохме Рачо и аз, Минчо от Габрово в Троенский манастир на лето 1805 на Свети Григория Богослова и се покалугериха Рачо и Иванчо на месец август 14 ден, и нарекоха име на Рача Рувим, а на Иванча Йосиф, лето 1806, беше ден неделя; начертах аз грешни Мин­чо Станев на тази [книга].”[10]

И така, в самия край на XVIII или в началото на XIX в. Иван Марков бил вече послушник в скита „Св. Никола” на Троянския мана­стир при стареца Манасий. Последният бил ученик на извест­ния архимандрит Паисий Величковски и дошъл от Молдавския манастир „Нямцу” след смъртта на учителя си заедно с йеросхимонах Спиридон Габровски, авторът на „История во кратце о народом болгарском и словенском“. Двамата донесли много книги и ръкописи и отворили в скита училище за манастирски послушници, развивайки широка просветна дейност[11]. Тук Йо­сиф Соколски като послушник, а след това и като монах изучил богослужебните книги и строгия монашески живот. Въпреки че бил неук в новобългарското писмо, той знаел много добре църковно-славянски и четял с лекота различни църковни писания, а освен това имал изключителна памет и помнел цели служби и правила наизуст[12].

На 7 януари 1820 г. Соколски бил ръкоположен за йеромонах в Тро­янския манастир[13].Кога точно е бил удостоен с архимандритско достойнство, това остава неизяснено. Ст. Станимиров предполага, че през 1830 г. Йосиф Соколски бил член на делега­цията от Троянския манастир, която отишла в Цариград при Вселенския патриарх с молба да направи манастира им став­ропигиален. И тогава той бил посветен от патриарха за архи­мандрит[14]. Предположението на Станимиров обаче е погреш­но и от проучванията, които направихме се установи, че между 1820 и 1824 г. Соколски ходил на поклонение в Света гора и именно там го ръкоположили за архимандрит. След това от 1 май 1826 г. до към лятото на 1832 г. бил игумен на Калоферския мъжки манастир “Св. Богородица”[15]. След това отново се завърнал в Троянската обител, но за съвсем кратко време. Заед­но с йеромонах Агапий отишли в родния край на архим. Йосиф и отседнали на хълма на Соколската пещера. Според П. Гъбенски те нарекли хълма и скалата “Сокол” поради многото дупки, в които живеели соколи[16].

На това място двамата монаси си направили малка къща от дъски и започнали да изсичат сиалата пред пещерата, защо­то мястото било доста тясно, само около 10 крачки. Така те оформили олтарната апсида, побили в нея цилиндричен камък и поставили престола. Самата църквица съградили също от дъс­ки и през януари 1833 г. манастирчето било готово[17]. Понеже турското правителство издавало фермани само за възобновя­ването на стари средновековни манастири, пострадали по вре­ме на османското завладяване на България или през годините на кърджалийските размирици, архим. Йосиф прибягнал до след­ната хитрост. С буен огън обгорил пещерната олтарна апси­да, а в самата пещера, вляво на входа, поставил в ниша грубо издялана каменна икона на св. Богородица с младенеца[18]. По то­зи начин той успял да заблуди турската администрация в Габ­рово, че на това място от по-рано съществувал стар мана­стир, който бил опожарен[19].

Йосиф Соколски не се задоволил само с това, а успял да из­действа и два фермана за новооснования Соколски манастир. Първият носел дата 1 август 1833 г. и бил адресиран до Търновския шериатски съдия. В него се нареждало никой да не се меси и да не безпокои попската къща на баира „Сокол“ в Балкана. Монасите в нея имали пълното право да извършват всички религиозни обреди. Вторият ферман бил издаден на 15 август 1833 г. и също бил предназначен до Търновския шериатски съ­дия. В него се заповядвало да се спрат произволите при нала­гане на глоби и угнетяване на църквата в местн. „Сокол“ до Габрово[20]. От двата фермана се установява, че те не се отна­сят за строителството на нов манастир или за възобновява­нето на стар, а преди всичко за защитата на вече съществу­ващия от произволите на местната турска администрация и от различни скитащи се разбойнически групи. По този начин архим. Йосиф снабдил манастира с два фермана, подписани лич­но от султан Махмуд II и поставил пред свършен факт турската администрация в Габрово, на която било забранено да се меси в работите на светата обител[21].

Основаният Соколски манастир бил малък и неугледен, затова околното население се притекло на помощ. След събирането на помощи през март 1834 г. започнало строителството на голяма каменна църква, която през август с. г. била готова[22].Освещаването на новооснобания Соколски манастир станало тържествено на Голяма Богородица, 15 август 1834 г. от тога­вашния Търновски митрополит Иларион Критски[23].Едновременно със Соколския манастир архим. Йосиф действал по основаването и на девически манастир в самото Габрово. Идеята за такъв манастир била замислена от него още по вре­ме на игуменството му в Калоферския мъжки манастир. За та­зи цел той извикал роднината си Ефросиния Николова от Габрово и я замонашил в един от Калоферските девически манастири. През 1830 г. извикал и дъщерята на свещеника от с. Гъбене, Севлиевско – Ефросиния Попниколова, която също била замонашена[24]. През 1834 г. двете монахини били извикани от Ка­лофер и настанени в къщата на видния габровски първенец Пе­тър Хаджихристов[25]. Едва през 1836 г. започнало закупуването на дворно място за бъдещия девически манастир на левия бряг на р. Янтра, в тогавашния грънчарски квартал[26]. През 1837 г. била направена жилищна сграда за монахините, които първо­начално нямали църква, а използвали временен параклис в една от килиите[26a]. През 1842 г. била направена още една жилищна сграда и започнали строителството на манастирската църква, която била завършена през 1846 г.[27]

Архим. Йосиф Соколски успял да снабди със султански ферман и монахините от Габровския девически манастир. За целта той се обърнал към тогавашния Търновски митрополит Панарет да ходатайства пред Цариградската патриаршия за издава­нето на документа. Султан Махмуд II подписал искания фер­ман през август 1839 г. Той, както и двата фермана на Сокол­ския манастир, не се отнасял за основаването на нов мана­стир, а за защитата на вече съществуващия от произволите на местните власти и от различни скитащи се разбойнически групи[28].

Според някои изследователи идеята за уреждането на богословски училища в България възникнала към средата на XIX в., главно във връзка със засилилата се католическа и проте-стантска пропаганда[29]. Обаче още в началото на 40-те години на XIX в. у архим. Йосиф Соколски се породило желанието да основе духовно училище с пансион (семинария) в Соколския ма­настир. За това голямо дело били необходими много средства, а било трудно да бъдат събрани от околното на манастира колибарско население, което дало значителни средства при основаването на светата обител. Ето защо Соколски поискал разрешение от Търновския митрополит Атанасий да събира милостиня из цялата епархия. През март 1847 г. владиката из­дал специална пантахуса на гръцки език[30].Архим. Йосиф не можал да осъществи идеята си за откриване на духовно училище в Соколския манастир, защото средства­та, които събрал, били крайно недостатъчни. Затова той при­бягнал към друго средство – започнал да кани богати и видни българи, живеещи в чужбина, да посетят манастира и съот­ветно да направят дарения[31]. Когато и това не дало резултат, Соколски неизвестно откъде узнал, че Херсонският и Таврически архиепископ Йонокентий изявил желание да придобие където и да било в България място за уреждане на учреждение на руското подворие, и замислил да му продаде основания от него мъжки манастир[32].

Така още през 1848 г. архим. Йосиф възприел идеята и решил да подчини Соколския манастир на самодържавното руско прави­телство, което от своя страна щяло да открие там духовно училище. Той съзнавал както важността на решението си, така и трудността по осъществяването му. Затова с писмо от 28 април 1848 г. замолил Н. Хр. Палаузов, живеещ в Одеса, да му окаже съдействие. Ако всичко се уредяло добре, Соколски обещавал на Палаузов, че ще бъде провъзгласен за първи ктитор на Соколския манастир[33]. По този въпрос архим. Йосиф занима­вал и други лица, между които и руския вицеконсул в Пловдив Н. Геров. Съгласно предписание № 107 от 16 юни 1858 г. руското правителство наредило на Н. Геров да посети инкогнито Соколския манастир и да даде точни сведения за неговото местоположение, състояние, а също и за основателя му[34].Н. Геров в докладна записка до руския консул в Одрин Николай Дмитриевич Ступин от 29 август 1858 г. предал исканите све­дения. Той съобщил, че в Габрово се носят слухове за желани­ето на Йосиф Соколски да ходатайства за помощ пред руското правителство за уреждане на духовно учебно заведение в Соколския манастир. Според Геров манастирът бил малък и сла­бо известен и не бил подходящ за тази цел. Ако наистина трябвало да се открие духовно училище, то такова можело да бъде устроено в големия и навред известен Рилски манастир. В Бъл­гария имало много манастири като Соколския, разположени край градове и села, и те били използвани като места за извънградска почивка. Руският вицеконсул посочил, че Соколският манастир бил разположен на такова място, че от околните хълмове можело да се наблюдава всякакво движение в манасти­ра, а освен това можел да бъде и обстрелван с оръдия от нас­рещните височини[35].

Архим. Йосиф продължил упорито да действа по въпроса за пре­даването на Соколския манастир под руско покровителство. За целта той замолил Н. Геров да му съдейства да отиде в Ру­сия, за да се поклони на светите места в Киев и Москва. Н. Ге­ров уведомил за това руския посланик в Цариград княз Лобанов-Ростовски, но изказал опасения, че вероятно Соколски ще се отклони от пътя си, за да отиде в Петербург и да занимава императора с въпроса за предаването на манастира. Азиатски­ят департамент разрешил на Соколски да отиде в Русия и княз Лобанов-Ростовски съобщил това на Н. Геров, като го замолил да извести архимандрит Йосф[36].

След като понаредил работите в манастира, през ноември 1860 г. архим. Йосиф Соколски си стегнал багажа и тръгнал за Русия с дякона си Висарион, минавайки през Цариград. В турската столица той обаче бил спечелен от униатските дейци, разчитащи на папската намеса при решаването на църковния въпрос. На 18 декември 1860 г. Соколски участвал като член на българската делегация, която се явила пред Цариградския католически архиепископ Павел Брунони да моли ходатайство­то му пред папата, за да бъде възобновена българската народ­на и каноническа йерархия[37]. През януари 1861 г. в Цариград при­стигнал и Тодор Икономов, който веднага се включил на стра­ната на униатите. В своите спомени той посочва, че чак в на­чалото на февруари 1861 г. архим. Йосиф Соколски бил избран за глава на униатската българска църковна община. Като нов член на униатското движение Икономов не взел участие в то­зи избор и не знаел защо точно бил избран Соколски. В по-сет­нешни разговори с Др. Цанков той узнал причините. Преди всичко това били простотата и добродушието на архим. Йосиф, а също и възможността, както се твърди предубедено, той да бъде играчка в ръцете на другите[38].

В една своя монография униатският свещеник Андрей Славов не приема, че Соколски случайно попаднал в кипежа на унията. Според него архим. Йосиф отдавна симпатизирал на униатството и лично бил доведен на кон от Соколския манастир в Цариград от водачите на униатското движение[39]. Това, как­то вече посочих, не отговаря на историческата правда, но е възможно симпатиите на нашия духовник да са били спечелени в името на бързото решаване на десетилетната битка. След като архим. Йосил Соколски оглавил българската униатска църква в Цариград, започнала трескава дейност за оти­ването му в Рим при папата, който се съгласил да го ръкоположи сам. След необходимата дипломатическа подготовка на 15 март 1861 г. с кораба „Ефрат” на Императорското транспор­тно дружестбо делегацията потеглила за Италия. В нея вли­зали Соколски, дякон Рафаил Попов, Др. Цанков, д-р Г. Миркович и мисионерът Евгений Боре дьо Етиен, главен ръководител (апостолически префект) на католическата мисия в Цариград[40].Българските делегати пристигнали в Рим на 22 март, където били посрещнати с уважение и внимание. Кардинал-префектът на Пропагандата Александър Барнабо представил делегацията на папа Пий IX. Йосиф Соколски прочел кратко слово на български, което Е. Боре превел на френски. В него се казвало: “…Цели векове ние бяхме надъхвани с отровата на гръцката схизма… Свети Отче, ние се връщаме у дома, насърчени от Вашия зов… Ние смирено изразяваме желанието на всички наши братя бъл­гари, обединени около католическата вяра. И ако все още нез­нанието и други пречки спират някои предубедени, Вашата благословия, която ще ни дадете, ще се разпространи и върху тях, надявам се, и ние отново ще дойдем всички, единни като едно стадо с един пастир само. Така да бъде”[41].В Рим Йосиф Соколски проявил известна самостоятелност и се държал дръзко и предизвикателно. В навечерието на ръкоположението му трябвало да се отреже малко коса от теме­то му, за да бъде помазан със свето миро. Той не се съгласил, като заявил, че това противоречи на източно-правосламния обичай. Папата бил определил на българския духовен водач да се даде титлата „Йосиф Соколски, архиепископ, апостолически викарий за българите католици”. Обаче цялата българска делега­ция не била доволна от определението „католици” и Е. Боре уведомил кардинал-префекта Барнабо за това ново затруднение. Папата без възражения приел да се махне нежеланото при­лагателно[42]. Преди ръкоположението трябвало да бъдат пре­ведени на български език молитвите на епископската хиротония и изповядването на вярата (наречена УгЬат VIII), за да можел архим. Йосиф да разбере церемонията и особено клетви­те, които щял да прочете според латинския ритуал – съвмест­но с папата, „но на свещения език на св. Кирил и св. Методий. Г-н Боре трябвало да вложи цялото си умение, за да се справи с усложненията, породени от невежеството, слабата памет и ината на Соколски”[43].

Тържественият обряд на епископската хиротония бил извър­шен на 14 април 1861 г. в Сикстинската капела, лично от папа Пий IX. Негови асистенти при ръкоположението били един архиепископ от източния обряд – монсеньор Етиен Мисир, титу­ляр на Иринополис и един латински епископ – монсеньор Людвик-Йожен Рено, епископ на Шартър. На церемонията присъст­вали Неаполитанският крал с кралицата и тяхната свита, два­надесетте кардинали на Пропагандата, ученици от колежа „Св. Атанасий” в Рим, от гръцкия колеж „Рутен”, мехитаристи от Венеция и Виена, базилиани от Полша и др.[44] През цялото време на хиротонията Е. Боре стоял от лявата страна на Соколски, като му помагал и следял отговорите му. Част от ли­тургията била отслужена на църковно-славянски език по изто­чен обряд от новоръкоположения униатски владика Йосиф[45].След ръкоположението папата поканил новия епископ на обяд в частната си библиотека. Тук Соколски повдигнал въпроса за възстановяване на Българската патриаршия. Е. Боре, който от­ново служел за преводач, твърде неохотно превел българското искане. Между другото той споменал следното: „Вие твър­де много направихте за българите като им дадохте архиепископ и ето, че те искат и патриарх. Тази постъпка е ориенталска. Извинете тяхната слабост”. Тогава папата отговорил високо, за да бъде чут от всички кардинали на трапезата: „Един патриарх предполага наличието на архиепископи и епископи под негово ръководство. Изчакайте да се образува паството, за да му дам и пастир. Когато станете 500 000 обединени бъл­гари, тогава ще имате свой патриарх”[46].Вечерта архиепископ Йосиф Соколски бил поканен на трапеза­та на държавния секретар кардинал Антонели и бил поставен да седне срещу кардинал Патриций. Българският духовник отново се държал независимо и отказал да се блажи, понеже в Източноправославната църква било още Велики пости. За да не го обидят му поднесли постни храни, специално приготвени за него[47].

На 15 април 1861 г. архиепископ Йосиф Соколски се завърнал в Цариград и веднага отишъл на посещение на архиепископ Па­вел Брунони. Той яздел хубав бял кон със златни украси, воден от един арменец, чиновник при Високата порта. Следвал го ар­химандрит Макарий, също на кон, а от двете им страни върве­ли богато облечени българи, с дълги бастуни в ръце. Тая тържествена процесия била охранявана от 12 турски жандарми, изпратени от Портата и била ръководена от Др. Цанков и д-р Г. Миркович. Процесията преминала през главната улица на квартал Пера сред тълпи от любопитни граждани, приемайки военни почести от всички полицейски части, които се намира­ли там. Соколски направил посещение и на армено-католическия архиепископ Антони Хасун, на всички турски министри и на дипломатите, акредитирани в турската столица. За да изтъкнел новото си високо йерархическо достойнство, архиепис­коп Йосиф бил облечен в мораво расо и носел голям златен пръ­стен на ръката си[48]. Високата порта не закъсняла да издаде и султански берат на Соколски, в който се казвало, че той се утвърждава в архиепископското си достойнство и занапред ще ръководи всички църковни работи на българите, приели католичеството[49].

Бляскавите и надути церемонии скоро изморили стария Йосиф Соколски. Католиците и арменокатолиците от цял Цариград се изредили да му целуват десницата и да му искат благосло­вията. Т. Икономов посочва, че на дядо Йосиф бил омръзнал то­зи цирк и на своите поклонници той разказвал за волния си жи­вот в Балкана, когато ходел с пищови и ножове в ръце[50]. За да спасели от срам българската униатска община по решение на нейния съвет отдалечили архиепископа от активна дейност като го оставили на спокойствие и до него прибягвали само в крайна необходимост. Т. Икономов бил ръкоположен лично от Соколски за негов дякон под името Йосиф[51].Изолацията от своя страна бързо отегчила Йосиф Соколски и той започнал открито да изразява своето недоволство. Ос­вен това осъзнал и грешката, която извършил и започнал да мисли как да я поправи. Разрешение виждал единствено в бягство от Цариград, но сам не можел да избърши това, тъй като бил под наблюдение, а и вече го познавали много хора. Създаването на българска униатска община начело с архиепископ в момента на засилената църковно-народна борба разтревожило както българските дейци, така и руските прави­телствени среди. Ето защо било решено да бъде „обезглавена” униатската община в Цариград, като отстранят архиепис­коп Йосиф и го отведат в Русия. Руският вицеконсул в Пловдин Н. Геров получил тайно нареждане и заминал за турската сто­лица. Той имал влияние над Соколски от предишните им връзки, но предпочел да остане в сянка, а с прякото отвеждане на архиепископа бил натоварен П. Р. Славейков. Работата на пос­ледния била улеснена от обстоятелството, че Соколски бил решен на всичко, само и само да се махне от униатите. Славейков посетил униатския дом като случаен посетител и незабе­лязано извел стария духовник. Двамата се добрали до лятната резиденция на руското посолство в Биюкдере и на 6 юни 1861 г. отплавали с руския пощенски параход „Елбурц” за Одеса[52].Бягството на Йосиф Соколски подействало като гръм от яс­но небе върху българската униатска община и ускорило проце­са на разложението ѝ. Унията напуснал архимандрит Макарий с цяла група свещеници, а така също и Т. Икономов – униатският дякон на архиепископ Йосиф[53]. Соколски бил настанен в Киево-Печорската лавра, където живял цели 18 години – чак до смъртта си – 30 септември 1879 г. [54] Така бързо завършила униатската дейност на мастития български възрожденски духовник Йосиф Соколски, ускорявайки без съмнение решаването на българския църковен въпрос.

__________________________

*Материалът е предоставен от автора. За справки: д-р Христо Темелски, тел. 359/2/987-44-83

[1]. Вж. Хр. Темелски. Султанският ферман от 27 февруари 1870 г., основаване и дейност на Българската екзархия в Цариград. – сп. Духовна култура, кн. 8, 1995, с. 19.

[2]. Кирил, Патриарх Български. Католическата пропаганда сред българите през втората половина на XIX век, т. I (1859-1865), С., 1962, с. 253, бел. 1 под линия.

[3]. Тази оценка бях направил преди повече от 20 години в студията си “Към въпро­са за живота и дейността на архиепископ Йосиф Соколски”, която беше прие­та за печат в юбилеен сборник, посветен на 1300 години от създаването на българската държава. По вина на тогавашния директор на Синодално издателство този сборник не можа да бъде отпечатан толкова години и накрая беше изгубен.

[4]. П. Гъбенски. Архиепископ Йосиф Соколски като ревнител на българската прос­вета по неиздадени източници. – В: Сб. в чест на Пловдивски митрополит Максим по случай 80 години от раждането му и 60 години от приемане на духовно звание. С., 1931, с. 227; Тр. Стоянов. Габровски Соколски манастир, Габ­рово, 1939, с. 13; Ст. Станимиров. Страница из живота и дейността на архиепископ Йосиф Соколски. – Известия на историческото дружество в София, кн. VI, 1924, с. 92-93.

[5]. Вж. това у Хр. Темелски. Непубликувани и малко известни писма на архиепис­коп Йосиф Соколски. – Църковно- исторически архив, т. II, С., 1986, с. 71.

[6]. Хр. Ив. Христов (Темелски). Манастирите от Великотърновския край като на­ционални книжовно-просветни средища през Възраждането (дисертация). С., 1981, с. 144.

[7]. Ст. Станимиров. Пос. съч., с. 94-95.

[8]. Тр. Стоянов. Пос. съч., с. 13-14.

[9]. П. Гьбенски. Пос. съч., с. 227.

[10]. Хр. Кодов. Опис на славянските ръкописи в библиотеката на Българската академия на науките. С., 1969, с. 223.

[11]. В. Ив. Пандурски. Троянският манастир. Архитектура, изкуство и средище на книжнина и просвета. С., 1968, с. 31.

[12]. Ст. Станимиров. Пос. съч., с. 103-104.

[13]. В. Ив. Пандурски. Пос. съч., с. 33.

[14]. Ст. Станимиров. Пое. съч., с. 105-106.

[15]. Хр. Ив. Христов (Темелски). Пос. съч., с. 144.

[16]. П. Гъбенски. Пос. съч., с. 232, бел. 1 под линия.

[17]. Й. Г. Бакалов. Материали за историята на някои манастири 6 България. – СбНУНК, Кн. 12, 1895, с. 339.

[18]. Иконата е издълбана на плоча с размери 42 х 55 см, дебела 15-16 см и днес се намира на прозореца на южния певник в храма.

[19]. Тр. Стоянов. Пос. съч., с. 9.

[20]. Ст. Станимиров. Материали за историята на Габровските манастири. – Годишник на народния музей за 1922- 1925 г. С., 1926, с. 586-590.

[21]. Хр. Ив. Христов (Темелски). Габровските манастири през Възраждането. – Сп.Исторически преглед, Кн. 1,1983, с. 77.

[22]. Й. Г. Бакалов. Пос. съч., с. 339.

[23]. Й. П. Георгиев. Екскурзия в Габрово. – Периодическо списание на БКД, Кн. 64,1904, с. 750.

[24]. Вж. Хр. Ив. Христов (Темелски). Габровските манастири…, с. 85.

[25]. Пак там.

[26]. Хр. и П. Гъбенски. Историята на града Габрово и габровските въстания. Габро­во, 1903, с. 18.

[26a]. Пак там.

[27].  Пак там.

[28]. Ст. Станимиров, Материали за историята…, с. 590-592.

[29].Д. Дончев,. Богословските училища у нас до Освобождението. – В: История на образованието и педагогическата мисъл в България. Т. I, С., 1975, с. 290.

[30].   П. Гъбенски. Пос. съч., с. 234-237.

[31]. Вж. Хр. Ив. Христов (Темелски). Габровските манастири…, с. 80.

[32].  Документи за българската история. Т. I (Архивна Н. Геров, ч. I). С., 1931, с. 65, док. 66.

[33].П. Обрешков. Неизвестна преписка на манастирите Соколски и Рилски с Н. Хр. Палаузов. – СбБАН, Кн. ХХХУ1-2,1941, с. 192.

[34].  Документи за българската история…, с. 64, док. 66.

[35].  Пак там, с. 66, док. 66.

[36].  Пак там, с. 130, док. 135.

[37].   Артър Друл. История на лазаристката мисия в Македония (1839-1939). – Църковноисторически архив, т. II, С., 1986, с. 191.

[38].   Т. Икономов. Мемоари. С., 1973, с. 524.

[39].  Ан. Славов. Киевският затворник архиепископ Йосиф Соколски. С., 1930, с. 84.

[40].   АДрул. Пос. съч., с. 192.

[41].   Пак там.

[42].  Пак там, с. 193.

[43].  Пак там, с. 192-193.

[44].  Пак там, с. 193.

[45].  Цариградски Вестник, бр. 18 от 29 април 1861 г.

[46]. А. Друл. Пое. съч., с. 193.

[47].  Пак там.

[48].  Кирил, Патриарх Български. Пос. съч., с. 257.

[49]. Цариградски вестник, бр. 24 от 10 юни 1861 г.

[50]. Т. Икономов. Пос. съч., с. 527.

[51].  Пак там, с. 528.

[52].  А. Друл. Пос. съч., с. 193.

[53].  Кирил, Патриарх Български. Пос. съч., с. 269-270.

[54]. Й. П. Георгиев. Архиепископ Йосиф Соколски в Киево-Печорската лавра. – СпБАН, кн. 8, 1914, с. 125.

Изображения:

1. Авторът на статията д-р Христо Темелски (източник http://bg-patriarshia.bg)

2. Архиепископ Йосиф Соколски

БЪЛГАРСКАТА ЕКЗАРХИЯ — ЗАЩИТНИК НА БЪЛГАРЩИНАТА В МАКЕДОНИЯ И ОДРИНСКА ТРАКИЯ[1]

Ст. н. с. д-р Христо Темелски

Десетилетните църковно-народни борби достигнали своя щастлив завър­шек на 27 февруари 1870 г., когато султан Абдул Азис подписал ферман за учредяването на самостоятелна в административно отношение българска църковна йерархия под формата на Българска екзархия, полузависима от Цариградската гръцка патриаршия[2]. Последната посрещнала с неприязън този акт на османската администрация и обявила, че в него има намеса на антиканоничност[3]. По същество ферманът с нищо не нарушавал историческите права на Вселенската патриаршия, нито светите канони, приети на вселенски и поместни събори[4]. Единствено десетият му член създавал известни „затруд­нения“ за приемането му от Цариградската патриаршия. Този член опреде­лял духовната юрисдикция на Българската екзархия, която обхващала 15 епархии, изброени поименно, а за областите със смесено население се пред­виждало провеждането на всенародно допитване. На практика чл. 10 от фер­мана отнемал от Цариградската вселенска патриаршия многомилионно бъл­гарско население, живеещо в богати църковни области, лишавал я от значи­телни финансови приходи (т. нар. „владичина“) и поставял бариера за гръц­кото влияние сред българската възрожденска нация[5]. Патриаршията не само пречела на изграждането на новата българска институция, но прибегнала и до тежко църковно наказание — обявила българския народ и неговата цър­ковна организация за схизматични (т. е. отлъчени от Православието)[6].

Тогава това изобщо не впечатлило българския народ, който горял от не­търпение да изгради своя независима църковна администрация, но схизмата като позорно петно тежала над нашата църква в продължение на цели 73 го­дини[7]. Независимо от всички обективни трудности и непрекъснати пречки, българското църковно дело започнало да укрепва от ден на ден. През 1873 г. били проведени т. нар. „плебисцити“ (допитвания) сред населението на Скопска и Охридска епархии и те били присъединени към екзархийския диоцез[8]. Резултатите от тези допитвания стреснали не само Патриаршията, но отчасти и Високата порта, която забранила провеждането на нови допитва­ния. От друга страна турското правителство протакало и бавело одобрение­то на Екзархийския устав, изработен и приет от Първия църковно-народен събор, който заседавал в Цариград през 1871 г.[9].  До Освобождението (1878 г.) в Македония имало екзархийски митрополити в Охрид, Скопие и Велес, а добре организирани църковни общини действали в Битоля, Прилеп, Струми­ца, Воден, Костур, Солун, Сяр, Одрин и др., които признавали Българската екзархия и под нейното ръководство изграждали църковно-просветното де­ло[10].

Руско-турската освободителна война и последвалият наскоро след това Берлински конгрес (1878 г.) довели до пълно разстройство на екзархийското дело. В самото начало на Освободителната война станала и промяна в екзар­хийското ръководство, начело на което застанал младият ловчански митро­полит Йосиф (в мире Лазар Йовчев),(1840—1915)[11]. Именно върху негови­те плещи легнала тежката и отговорна задача по възобновяването на екзар­хийското дело. Трудностите били многобройни и най-различни. Де факто екзархийският диоцез бил разделен на три отделни политически области: сво­бодното Княжество България, чийто сюзерен бил турският султан; Източна Румелия — автономна област, намираща се под пряката военна и политичес­ка власт на султана, и Македония и Одринска Тракия, оставащи в пределите на Османската империя. Някои екзархийски части като Нишка и Пиротска епархия преминали към Сръбската църква, а Северна Добруджа (Тулчански окръг) влязла във ведомството на Румънската църква. След кратко колеба­ние и превъзмогвайки руските искания, Екзарх Йосиф I трезво преценил, че истинските интереси на българския народ, взет в етническата си цялост, на­лагали седалището на Екзархията да остане в турската столица, понеже само оттам тя щяла да бъде в състояние да поддържа преки връзки с поробеното население от Македония и Одринска Тракия, пазейки го от произволите на властта и от покушения на чужди народностни (гръцка и сръбска) или вер­ски (преди всичко униатите) пропаганди[12].

На 9 януари 1880 г. Екзарх Йосиф I отпътувал от Пловдив, където прека­рал с известно прекъсване година и половина[13], за Цариград. Полагайки не­имоверни усилия, той започнал отново да изгражда разстроеното екзархий­ско управление. Трудностите били многобройни и от различно естество. Въпреки съборността на Църквата, застъпена доста обстойно в Екзархийс­кия устав от 1871 г., Високата порта не разрешила съставянето на Св. синод с владици, идващи от свободното Княжество, а такива във вилаетите нямало. Не били изградени и останалите управленски тела — Смесеният екзархийски съвет и Мирският екзархийски съвет[14]. От своя страна султанът и Високата порта трупали съмнения върху българите във вилаетите като непризнателни и склонни към бунтарство; съществували и основателни съмнения за вдига­нето на екзарха от Цариград и непризнаването на фермана от 1870 г. Обаче енергичните протести на българското население от Македония и Източна Румелия накарали Абдул Хамид II да се поразмисли и да промени курса на изо­лация на Екзарх Йосиф I. На 17 декември 1883 г. последният бил приет от султана и с блестящото си красноречие и правдивите си аргументи успял да разпръсне всички подозрения и да засвидетелства, че „поданиците му бълга­ри и всичкий български народ, който е в неговата държава, му е верен”[15]. Аб­дул Хамид уверил българския духовен водач, че валидността на фермана от 1870 г. ще продължи и занапред да се спазва, че седалището на Екзархията ще си остане в турската столица; дадено било и обещание, че църковно-народните права на българите във вилаетите ще бъдат зачитани и занапред[16].

Въпреки декларираното нормално функциониране на Българската екзархия, Йосиф I си останал едноличен управник, който бил подпомаган в управ­лението от екзархийската канцелария. Отначало тя била с доста ограничен брой служители, но с течение на времето се оформила като стабилен и мно­гофункционален управленски орган. През 1882/1883 г. било създадено т. нар. „Училищно попечителство“, което представлявало екзархийски комитет за ръководство на просветната дейност на Екзархията. Скоро то било транс­формирано в „Училищен отдел“ (1883/1884 г.), който в продължение на бли­зо 30 години играл ролята на Министерство на народното просвещение[17]. Лично Йосиф I следял цялата дейност на този отдел и сам назначавал него­вите началници[18]. Също към Екзархията бил изграден и Духовен отдел, кой­то се занимавал с духовните дела в целия екзархийски диоцез, намиращ се в пределите на Османската империя[19].

Интересното в случая е, че Българската екзархия в Цариград функциони­рала като официална османска институция, а финансово се издържала от Княжество България. Всяка година в българското Министерство на външни­те работи и изповеданията, а по-късно и в Св. синод в София бил изпращан проектобюджетът на Екзархията. Той бил разглеждан на няколко нива и след това гласуван в Народното събрание[20]. Отпусканите средства, набирани от българските данъкоплатци, били значителни и служели както за издръжката на екзарха и Екзархийското управление в Цариград, така и за заплати на учи­тели и свещеници, намиращи се под екзархийското ведомство. Това е твърде интересен парадокс, как друговерската османска власт разрешавала на Кня­жеството да финансира Българската екзархия, а последната да поддържа ши­рока мрежа от духовни и просветни огнища в Македония и Одринска Тра­кия[21].

Какви са били задачите и целите на Българската екзархия в Цариград, след като Църквата в свободното Княжество вървяла по друг път на разви­тие, като за целта през 1883 г. променила и приспособила за свои вътрешни нужди Екзархийския устав от 1871 г.?[22] „Задачата на Екзархията е — четем в едно твърде поверително изложение на Екзарх Йосиф I от 23 март 1900 г. до самоковския митрополит Доситей, председател на Св. синод в София — да приложи втората част на Императорския ферман от 1870 г., именно да при­добие ведомство в смесените епархии, които се оспоряват от Патриаршията. На Екзархията следователно предстои да оделотвори тежката историческа задача — да прибере под свое ведомство всички българи във вилаетите на Ев­ропейска Турция, да развие у тях съзнание и любов към народността и езика им и да култивира в тях всенародния идеал: всички българи проникнати от един дух, едни тежнения и една вяра, сплотени под крилото на праотеческата си Черква и образуващи едно здраво и жилаво тяло, способно да отстои и запази своята индивидуалност при всяка евентуалност в империята. Правото си Екзархията основава на историята, фермана и етнографията; за извоюва­нето на това право тя си служи с най-законните средства — мирна културна еволюция чрез черквите и училищата.“[23]

Екзарх Йосиф I определил своята мисия като дълг да обедини цялото бъл­гарско население, но особено да придобие „черковните права на Македо­ния“. Според него „Македония е населена от 8 части българи и една част гърци“. По население и по дух тя била „страна българска“ – в нея живеели от 1 200 000 до 1 500 000 българи[24]. Тези негови твърдения били основани на ста­тистически данни, предоставени му от компетентни екзархийски органи, а също и на някои авторитетни изследвания. Още през 1883 г. екзархът отбеля­зал в своя план 13 епархии в Македония, 2 в Одринска Тракия и 3 в Източна Румелия. Според него от тези общо 18 епархии с около 300 000 венчила (т. е. семейства) можела да се състави самостоятелна екзархия (т. е. църковна об­ласт), способна да съществува независимо от Княжество България[25].

Този план обаче останал неосъществим, защото различни сили пречели и спъвали разрастването на екзархийския диоцез. Още през декември 1884 г. султанът обещал да се върнат Охридска и Скопска епархия, но това се про­точило цели 6 години. В Министерския съвет половината от министрите „ос­танаха при възгледа, че ферманът е даден в други времена и при други усло­вия и че не е в интереса на империята да се толерира Екзархията. Срещу от­стъпването на двете епархии протестира енергично и Патриаршията, срещу това отстъпване излязоха и сърбите, които пръв път се явиха противници и съперници на българите.“[26] Едва през лятото на 1890 г. с активната помощ на българския министър-председател Ст. Стамболов били получени султански­те берати за българските владици в Охрид и Скопие. Четири години по-къс­но във Велес и Неврокоп посрещнали своите канонически избрани митропо­лити. През 1897 г. същата привилегия и радост получили епархиотите от Би­толя, Струмица и Дебър. В дневника си Екзарх Йосиф I с болка отбелязал: „Колко мъчно се печелят берати и колко труд и енергия съм харчил аз в ми­налите си действия.“[27] Така за 20-годишно екзархуване (1877—1897), изпъл­нено с напрежение и нескончаеми борби, били спечелени 7 епархии с над един милион българи, 21 архиерейски наместничества, 20 църковно-училищни об­щини, 1180 черкви, 36 храма с поредно служене на екзархисти и патриаршисти, 89 параклиса и 43 манастира[28].

Тези успехи не задоволили Екзарх Йосиф I и той продължил упорито да разширява диоцеза си. До края на 1912 г. били устроени още 8 епархии в Ма­кедония и една в Одринско, управлявани от „екзархийски наместници“: Костурска, Леринска (Мъгленска), Воденска, Солунска, Поленинска (Кукушка), Серска, Мелнишка, Драмска и Одринска. В така оформилия се обширен ек­зархийски диоцез влизали около 1600 храма и параклиса, 73 манастира и 1310 свещеници[29]. Интересното в случая е следното. Както сам посочва Ек­зарх Йосиф I, Екзархийският устав от 1871 г. въобще не бил одобрен от Ви­соката порта (в случая нямало никакъв отговор за него — нито положителен, нито отрицателен)[30]. Въпреки това „в епархиите, дето ферманът е приспосо­бен, Екзархийският устав е приложен изцяло, с изключение на третата му част за дажбите, които ще се събират от християните на венчило…“[31] В слу­чая Българската екзархия не събирала от българското християнско население т. нар. „владичина“ и нямала постоянни приходи. Фактически Екзархия­та в Цариград се издържала от финансовата помощ на Княжество България и въобще не пристъпила към събирането на „владичина“. Тази нейна финан­сова политика била продиктувана както от мудността на турската админист­рация по одобрението на Екзархийския устав, така и от борбата за влияние и спечелване на епархиоти. Конкуренти в тази борба били гръцката и сръбска­та пропаганди, а отчасти и действащите тук униати. Всяка от тези страни се стремяла да привлече към себе си македонските българи чрез парични и ма­териални облаги, с безплатна просвета и раздаване на литература и т. н. Именно поради тези причини Българската екзархия избягвала да търси как­вито и да било средства от местното християнско население. С право Екзарх Йосиф I заявява: „Най-силният аргумент за зрелостта на българите във вилае­тите ще бъде фактът, кога поемат да поддържат пастирите и учителите си.“[32]Той смятал, че „Опитът за събиране владичина трябва да се предшества от друг — населението да почне да поддържа само училищата си…“[33]

Откриваните и издържаните от Екзархията училища нараствали с всяка измината година. До Балканската война под нейното ведомство в Македо­ния и Одринска Тракия имало 1373 български училища (от които 13 гимна­зии и 87 прогимназии) с 2266 учители и 78 854 ученици. От всички препода­ватели само 19 били родени извън пределите на Европейска Турция[34]. Най-елитното учебно заведение била Цариградската духовна семинария, открита през 1891 г. чрез преместването на Одринското свещеническо училище. Неин патрон станал големият български светец Иван Рилски. От края на 1897 г. се­минарията се сдобила със собствени помещения и обширен парк-двор в сто­личния квартал Шишли, закупени със средства, отпуснати от княжеското правителство. Тази семинария, която се намирала под специалните грижи на Екзарх Йосиф I, дала много кадри на екзархийското дело — чиновници, учи­тели, възпитатели, свещеници, монаси, епископи и митрополити[35].

Неспокойният и несигурен живот във вилаетите карал мнозина екзархий­ски свещеници да се изселват в свободна България, оставяйки своите пасоми без духовни пастири. Възмутен от това Екзарх Йосиф I издал Окръжно № 3764 от 10 февруари 1912 г., в което забранил на митрополитите и управ­ляващите епархиите да разрешават на екзархийските свещеници да напускат енориите си и да се изселват в свободните български земи. „… Нарушителите ще се преследват и наказват според правилата и наредбите на Св. Църква, ко­ято строго порицава и осъжда наемничеството в пастирското служение.“[36]

Изпращането на чети от България в Македония и създаването и изграж­дането на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) били в разрез с мирната еволюционна политика на Българската ек­зархия. Възникнали редица противоречия между революционните дейци от организацията и самата Екзархия. Тези противоречия били противоречия по форма, а не по съдържание и нямали отношение към самата Екзархия като институция. Те се разграничавали в методите на борбата — еволюция и ре­волюция, легалност и нелегалност и т. н.[37] Силно притеснен от засилилата се революционна обстановка през пролетта на 1903 г., екзархът се обърнал към българския монарх с лична поверителна записка. В нея той посочил, че „по­литическото обединение е идеал, който пълни традиците, книжнината и сър­цата на освободени и неосвободени българи. Всички българи в Македония имат очите си в България и надеждите си в Господаря на България. Тия на­дежди особено наякнаха и закрепнаха от осем години насам, когато София стана средище на копнежите на македонските българи. Явиха се революционни апостоли…“, като според българския духовен глава „мизерията и отчаяни­ето“ били революционният титан-апостол. „Всички други апостоли вървят подир тоя титан, проповядват на озлочестения и отчаян народ революция и му обещават политическа автономия. Тия проповеди разколебават младежта и я отвръщат от духовната автономия, която е задача на Екзархията. Култур­ните плодове се намират мъчни и мудни. Форсират се събитията и се дава предимство на революцията пред мирната културна еволюция. Блазнени от перспективата на политическа автономия и увлечени от обещанията, давани отвсякъде, мнозина прегърнаха революцията. Екзархията не се поддаде на течението и с риск се държа и държи в позициите на лоялността. Ала мнози­на от нейните органи не устояха: тероризирани и незакриляни, маса учители и духовници се повлякоха от течението…“[38] Изплашен от бурното развитие на събитията, Йосиф I съветвал Фердинанд да не вкарва България във война с Турция, защото „една такава война ще бъде катастрофа за целокупния бъл­гарски народ. Моментът е съдбоносен и затова мерките трябва да бъдат ре­шителни и ефикасни…“[39]

След избухването на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. екзархът употребил голямото си влияние и авторитета си пред Високата пор­та и западните дипломати, акредитирани в турската столица за спасяване на редица градове и села от разграбване и масови екзекуции. Неговите молби и ходатайства пред турското правителство нямали чет. Като истински достоен българин той искрено скърбял за разстроеното екзархийско дело, което бил градил десетки години. Пред своите подчинени той непрекъснато повтарял: „Не революцията ще спаси Македония, а еволюцията, просветата…“[40] Пет години по-късно, с поверително писмо № 77 от 20 август 1908 г. той съобщил на министъра на външните работи и изповеданията ген. Ст. Паприков, че „комитетско-четнишката политика тури в окови целия ни обществен и култу­рен живот“[41].

Неоснователни са обвиненията към българския духовен глава, че по вре­ме на революционните събития в Македония и Одринска Тракия по настоя­ване на турското правителство той изпращал окръжни до своите пасоми да запазят мир и спокойствие и да останат верни поданици на султана. Не тряб­ва да се забравя, че самата Екзархия е била турско учреждение, а Йосиф I – поданик на империята и висш османски служител[42]. Една погрешна стъпка от негова страна — и нямаше да съществува нито той като духовен глава, нито Българската екзархия като църковна институция на поробените българи от вилаетите. Екзархът е трябвало винаги да бъде лоялен към султана и Висока­та порта, за да запази екзархийското дело от пълен погром и православните българи във вилаетите от масово унищожение[43]. Някои тогавашни револю­ционни дейци не разбрали това и дори се стигнало дотам, че в началото на март 1909 г. в Цариград пристигнал Яне Сандански да накаже със смърт ек­зарха. Но когато се видял на 7 март с. г. с българския духовен глава, той бил запленен от големия дипломат и мъдрия политик и „стана негов най-горещ адмиратор и приятел“[44].

Покрай защитата на българското християнско население от вилаетите Ек­зарх Йосиф I нямал нито ден спокойствие. В продължение на близо 4 десетилетия той имал многобройни срещи и разговори със самия султан Абдул Хамид, с великите везири, с различните министри и висши държавни чиновни­ци, с политически, военни и религиозни дейци, с посланиците на всички ев­ропейски държави, акредитирани в турската столица, с журналисти и учени, и т. н. Той не знаел що е умора и постоянно сновял между Високата порта и чуждите посолства. Навред бил посрещан и изпращан с почит и уважение, като също бил посещаван от високи гости в Екзархийския дом[45].

Малко известно е обстоятелството, че Екзарх Йосиф I нито веднъж не е посещавал своите пасоми в Македония и Беломорска Тракия по причина на възбрана от страна на подозрителната Висока порта. Последната ясно е раз­бирала какво би представлявало едно посещение на екзарха в македонските епархии. Това би бил един изключителен триумф на екзархийското дело, ед­на внушителна манифестация на българщината, доминираща многократно над останалите народности. От спомени на съвременници ясно се вижда с каква голяма популярност се ползвал Йосиф I сред македонските българи[46]. Неговият фотопортрет висял във всички митрополии, архиерейски наместни­чества, канцеларии на екзархийски храмове, училища и читалища; за него са знаели и млади, и стари; неговото име се произнасяло като име на светец и древен пророк[47]. Въпреки тези пречки да посещава своето паство, екзархът приемал с отворени обятия всички българи, идващи в Цариград, и разговарял с тях по цели часове за положението и обстановката в родните им места; поддържал огромна лична и служебна кореспонденция с духовници, учители и първенци от Македония и Одринско; интересувал се ежедневно за положе­нието във вилаетите[48]. Това той правел по свое усмотрение и по убеждение, въпреки че имал възможността да се прибере в София и да председателства Св. Синод, като се радва на свободен живот и почит от страна на управляващи и пасоми.

В дейността си Българската екзархия срещала пречки не само от мудната османска администрация, от страна на Патриаршията и от гръцката и сръб­ската пропаганди, но дори и от руското посолство в Цариград, а също и от българските правителства. Фрапиращи са следните два случая. През 1892 г. министър-председателят Ст. Стамболов в угода на княз Фердинанд, който пожелал да създаде династия чрез брак с най-голямата дъщеря на бурбонско-пармския дук Мария-Луиза, предприел действия за изменение на чл. 38 от Търновската конституция. Понеже при изменението на чл. 38 от Търновска­та конституция бил игнориран Св. Синод, Българската православна църква предприела съпротива. Излизащият в Цариград екзархийски орган в. „Нови­ни“ открил рязка борба против българското правителство чрез редица хап­ливи уводни статии, почти всичките анонимни[49]. Тонът в тях бил даван от Екзарх Йосиф I, който веднага бил нападнат от в. „Свобода“. „Негово Бла­женство да не ни продава храброст и надут патриотизъм от турската столи­ца, защото от там всеки се храбри. Ние знаем, че за него е безразлично, че бил или не екзарх, защото и в Русия, и в Турция той все владика ще бъде, а в Ру­сия може би и на по-големи почести, задето е ратувал против княза.“[50] Екзар­хът отправил и редица протестни писма до българското Външно министер­ство и някои политически личности. Правителството криело тези писма и не им давало гласност, понеже княз Фердинанд „не споделял оптимизма на Стамболов и че борбата на Църквата го плашела“[51]. Тогава в. „Новини“ за­почнал да публикува в резюме някои писма и телеграми на Йосиф I до бъл­гарското правителство[52]. Това още повече вбесило издателите на в. „Свобо­да“, които публикували злостни клевети против българския духовен глава. Той бил обвинен, че води разгулен живот и живее в разврат. „Или Негово Блаженство мисли, че като занимава такова високо място, че ние ще го счи­таме за светец. Няма вече ахмаци хора на света.“[53]

Стамболовото правителство отново прибягнало до изпитаната мярка -да заплаши екзарха със спиране на субсидиите за Българската екзархия в Турско и с евентуално отделяне на Църквата в Княжеството. Освен това по­търсено било и съдействието на турското правителство в лицето на Великия везир. Последният предупредил Йосиф I, че ако не спре кампанията против българското правителство, ще забрани излизането на в. „Новини“[54]. В днев­ника си екзархът записал следното: „…заплаши ме (правителството — б. а., Х. Т.), че ще вземе мерки против вестника „Новини“, ако пише по тоя въп­рос, а мене казва, че ще ме затвори в манастир, ако следвам да обнародвам във вестника, що пиша на министерството. На мене. Екзархът, по един въп­рос, дето се излага вярата на народа в сериозна опасност, не се позволява да си изкажа мнението. Кой, прочее, ще може в България да изкаже мнението си или да гласоподава против правителството?“[55]  Поставен в безизходица, ек­зархът веднага прекратил атаките си срещу Стамболовото правителство и от края на декември 1892 г. по страниците на екзархийския орган вече не се спо­менавало нищо за промените в Конституцията. И не само това. Дори срам­ният и гнусен съдебен фарс срещу митрополит Климент изобщо не бил не са­мо отразен, но дори и загатнат по страниците на вестника.

Вторият случай е във връзка с т. нар. „Фирмилиянов въпрос“[56]. Под давление на руското посолство Високата порта дала съгласието си Цариградска­та патриаршия да постави сръбския архимандрит Фирмилиян на Скопската митрополитска катедра. Екзархията веднага реагирала срещу това посега­телство, тъй като Скопска епархия била екзархийска и съответно Портата била издала ферман за това. В тази борба екзархът почти останал сам, защо­то и българското правителство дало съгласието си за ръкополагането на Фирмилиян за Скопски митрополит. Последното станало на 14 юни 1901 г. от трима гръцки синодални архиереи в манастира при с. Чаушкьой, близо до гр. Енос[57].

Двете Балкански войни довели България до първата национална катаст­рофа. След сключването на Букурещкия мир от юли 1913 г. величавото екзар­хийско дело в Македония и Одринска Тракия било разрушено и потъпкано. Екзархийските митрополити в тези области били заставени да напуснат ка­тедрите си, а архимандрит Евлогий, управляващ Солунска епархия, бил уда­вен в морето[58]. При това положение Екзарх Йосиф I не можел повече да остане в турската столица и решил да премести седалището на Българската ек­зархия в София. Като мъдър и прозорлив дипломат той не затворил след се­бе си вратата, а я оставил открехната. В Цариград той оставил да функцио­нира т. нар. „Екзархийско заместничество“, управлявано до закриването му през 1945 г. от български архиереи[59]. Задачите на това заместничество били да продължи да се грижи за духовното и физическото оцеляване на българи­те християни в пределите на Османската империя, а по-късно и в Република Турция.

Когато на 28 ноември 1913 г. Екзарх Йосиф пристигнал грохнал и съкру­шен на Софийската гара, той бил посрещнат от управляващия елит начело с монарха. В гаровия салон бил проведен интересен диалог между царя и ек­зарха, като последният открито и без всякакъв страх обвинил Фердинанд за виновен за националната катастрофа. „Ваше Величество, престанете да тър­сите виновниците за българската катастрофа вън от България, защото те са вътре в България. Те са в лицето на Ваше Величество, във Вашите бивши и сегашни съветници, па ако щете и в мое смирение. Те са в личния режим на В. Величество… От това тежко положение днес има един изход: Ваше Вели­чество да абдикирате и да оставите православния престолонаследник да гру­пира около себе си партии и народ и с Божия помощ, със съдействието на св. ни Църква ще се възвърне славата и величието на България… Вашето оста­ване на българския трон ще бъде фатално и за Ваше Величество, и за Бълга­рия по простата причина, че на Ваше Величество никой вече не вярва, сле­дователно и никой с Вас не може да води искрена политика. И аз, скромни­ят, смирен народен църковен служител не Ви вярвам, защото моята вяра във Вашите дипломатически способности и държавни похвати ми донесе неиз­разимо огорчение и разочарование; дързостта ми, решил съм да бъда откро­вен днес, аз съм вече ранен и сразен генерал, уви, без да бъде в сражение, аз съм свидетел на разорена и погубена Македония, на откъснатата Добруджа, поробена, окървавена Тракия, свидетел на обезчестена и обезславена Бълга­рия. Свидетел на трагичната смърт на най-идеалната българска рожба – Екзархията, без да бъде зачетена тя с мнение и решение, когато се слагаше въпросът за нейната съдба. Не мога, Ваше Величество, да остана хладнокръ­вен и примирен с факта, че Вие след злополуката на политиката Ви претен­дирате още за българския трон. Отстъпете го на Вашия син, това дете е дете на България, то ще ѝ донесе щастието на разумна и плодотворна политика. Княз Борис има условията да бъде заобиколен от искреност, доверие, преда­ност и обич. Повярвайте ми, че имам всичките основания, които ще Ви из­ложа подробно и аргументирано, ако се съгласите с предложението ми, че след Вашата абдикация България ще бъде освободена от тежестите на Буку­рещкия договор и че Лондонският протокол по отношение на Тракия ще бъ­де приложен…”[60]

______________________________

*Материалът е предоставен от автора. За справки: д-р Христо Темелски, тел. 359/2/987-44-83.

[1]. Така формулираната тема е твърде обширна и в рамките на една статия не може да бъде изчерпана. Затова на преден план са поставени и разгледани редица неразрешени и спорни въпроси, които ще бъдат от полза при по-нататъшното разработване на основна­та тема.

[2]. Четири члена от фермана (3, 4, 6 и 7) ясно и категорично говорят за поставяне на Българската екзархия в пряка връзка с Църквата-майка — Вселенската цариградска патриаршия и дори в известна зависимост от нея. Вж. Хр. Темелски, Султанският ферман от 27 фев­руари 1870 г., основаване и дейност на Българската екзархия в Цариград. — Духовна кул­тура, 1995, №8, с. 21 сл.

[3]. Т. Събев, Учредяване и диоцез на Българската екзархия до 1878 г. С., 1973, с. 77.

[4]. В самия ферман бил залегнал проектът на цариградския патриарх Григорий VI от 1867 г., както и ревизираният пак от него проект на двустранната българо-гръцка коми­сия от 1869 г. Хр. Темелски,  Цит. съч., 21—22.

[5].  Пак там, с. 22.

[6]. Това тежко наказание било наложено, защото българските църковни дейци били об­винени, че внесли в Църквата филетизма (т. е. племенното начало), чужд на църковното учение. Вж. С. Н. Миларов, История на българския народ 679—1877. Пловдив, 1885, с. 246 сл.

[7]. Схизмата била вдигната едва на 22 февруари 1945 г. Хр. Темелски, Цит. съч., с. 27.

[8]. Т. Събев, Цит. съч., с. 164.

[9]. Хр. Темелски, Църковно-народният събор от 1871 г. — Родина, 1996, №2, 84 — 99.

[10]. Т. Събев, Цит. съч., с. 173.

[11]. ЦДА, ф. 989к (Екзарх Йосиф I), оп. 2, а. е. 25, л. 13—15; Й. Митев, „Записката“ на митрополит Методий Старозагорски като извор за свалянето на екзарх Антим I. — ИИИ, т. 28 1985,236—252.

[12].  Български екзарх Йосиф I. Дневник. С., 1992, с. 72 сл. (по-нататък само Днев­ник); Хр. Темелски, Екзарх Йосиф I като политик и дипломат. – Родина, 1996, № 3, с. 32.

[13].  Хр. Темелски, Екзарх Български Йосиф I — жизнен път и дело. — В: Екзарх Йо­сиф I в спомени на съвременници. С., 1995, с. 25 сл.

[14].  М. Арнаудов, Живот и дейност на екзарх Йосиф. С., 1965, с. 108.

[15].  Дневник, с. 126.

[16].   Пак там, с. 127.

[17]. Хр. Темелски, Строител на Българската църква. — Духовна култура, 1995, № 7, с. 8.

[18]. Темелски, Хр. Екзарх Йосиф I като политик и дипломат…, с. 37.

[19].   Илиев, Ат. Спомени. С., 1926, с. 376.

[20].  Пак там, с. 384 сл.

[21].По този въпрос работя от няколко години и ще публикувам подробно изследване.

[22].През 1880 и 1881 г. в София било свикано архиерейско събрание на всички митро­полити от свободното Княжество. То се занимало с основния въпрос — как, по какви пра­вила ще се управлява Църквата в свободна България. Изработен бил законопроект, наре­чен „Екзархийски устав, приспособен в Княжеството“, като за основа послужил Екзар­хийският устав от 1871 г. На 4 февруари 1883 г. княз Александър Батенберг утвърдил то­зи църковноправен документ и той влязъл в сила. През 1890 и 1891 г. той бил допълван, като 4 години по-късно бил утвърден нов устав, който на свой ред бил допълван през 1897 и 1900 г. Вж. Цанков, Ст. Българската православна църква от Освобождението до нас­тояще време. — ГСУ, БФ, т. 16, 1939, № 6Ь 134-138.

[23]. Пасков, Ил. Изложение на екзарх Йосиф I до Св. Синод на Българската църква за църковно-училищното дело в Македония и Одринско (1897-1900 ). – ИДА, 1990, № 59, с. 398.

[24]. Дневник, с. 72 сл.

[25].Темелски, Хр. Екзарх Български Йосиф I като политик и …, с. 28.

[26]. Пасков, Ил. Цит. съч., с. 400.

[27]. Дневник, с. 517.

[28]. Темелски, Хр. Строител на Българската църква…, с. 8.

[29]. Поверително писмо № 41 от 5 април 1912 г. на Екзарх Йосиф I до министър-предсе-дателя и министъра на външните работи и изповеданията Иван Евст. Гешов – ЦИАИ, инв. № 10978, с. 17.

[30]. Ето какво казва Екзарх Йосиф I за него през 1912 г.: „… уставът стоеше все още неутвърден от турското правителство и поради това без задължение и възможност за пълно приложение. Турското правителство беше издало един „Привременен правилник“, с кой­то утвърдяваше само някои парични разпоредби на всенародния устав, и тоя правилник имаше да служи вместо устава до окончателното одобрение на тоя подирния. Ала и правилникът оставаше неизпълнен, като не се спомагаше за събиране по него паричните при­носи на паството, нито се даваше на екзарха споменуваният в него Екзархийски съвет” (ЦИАИ, инв. № 10978, с. 13).

[31].Ил. Пасков, Цит. съч., с. 404.

[32]. Пак там.

[33]. Пак там.

[34]. Хр. Темелски, Екзарх Български Йосиф I — жизнен път и дело…, с. 31.

[35]. Хр. Темелски, Султанският ферман…, с. 26.

[36]. ЦДА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1071, л. 20 – 22.

[37]. Хр. Темелски, Екзарх Йосиф I като политик и дипломат…, с. 42.

[38]. Освободителната борба на българите в Македония и Одринско 1902—1904 г. Дип­ломатически документи. С., 1978, с. 213 сл.

[39]. Пак там, с. 215.

[40]. Ив. Снегаров, Екзарх Йосиф като политик. — В: Екзарх Йосиф I в спомени на съвременници. С., 1995, с. 399.

[41]. ЦДА, ф. 176, оп. 2, а. е. 154, л. 33.

[42].  Хр. Темелски, Екзарх Йосиф I като политик и дипломат…, с. 41.

[43].  Ив. Снегаров, Цит. съч., с. 397 сл.

[44].  Хр. Темелски, Екзарх Йосиф I като политик и дипломат…, 42-43.

[45].  Пак там, с. 40.

[46].  Хр. Ст. Попов, Кръщението на българското царче. С., 1936, с. 8 сл.

[47].  Хр. Темелски, Екзарх Йосиф I като политик и дипломат…, с. 41.

[48].  Екзархът познавал поименно всички семинаристи от втори курс нагоре на Цари­градската духовна семинария. С тях той често беседвал в семинарския парк, като се инте­ресувал за родители им, за първенците в родните им краища, за напредъка на екзархий­ското дело и пр. Вж. Хр. Темелски, Българската духовна семинария „Св. Иван Рилски“ в Цариград. — Църковен вестник, № 12 , 21-27 март 1994 , с. 8.

[49]. Новини, № 19, 20, 21,22, 23 и др. от 24 и 27 ноем., 1, 4, 8, 15 дек. 1892 г.

[50]. Свобода, № 95 от 26 дек. 1892 г.

[51]. В. Т. Велчев, Принос към новата ни история. Стамболов и Фердинанд. Диктаторският режим и борбата против него. С., 1922,  с. 37.

[52]. Новини, № 22, 23 и 24 от 4, 8 и 14 дек. 1892 г.

[53]. Свобода, № 94 от 25 дек. 1892 г.

[54]. В. Т. Велчев, Цит. съч., с. 39.

[55]. Дневник, с. 318.

[56]. Вж. подробно за него у Хр. Темелски, Новооткрити документи по Фирмилияновия въпрос от 1902 — 1904 година. — ВИСб,  1993, № 5, 141-168.

[57].Дневник, с. 519.

[58]. Хр. Темелски, Екзарх Йосиф I като политик и дипломат…, с. 43.

[59]. Хр. Темелски, Цариградските българи и техните проблеми. – Български месеч­ник, 1997, № 1, с. 155.

[60]. Ц. Билярски, Ил. Пасков. Документи за някои страни от дейността на екзарх Йо­сиф I след 1901 г. – ИДА, 1983, № 46, 144-145.

КОГА СЕ ПАДА ПРАЗНИКА ВЪЗКРЕСЕНИЕ ХРИСТОВО (ВЕЛИКДЕН) В ПЕРИОДА 1800–2100 Г. ВКЛЮЧИТЕЛНО?

Понеже е много засилен интереса в обществото относно Възкресение Христово (Великден) – кога е бил в миналото и кога ще се празнува в бъдеще време, ст. н. с. д-р Христо Темелски бе любезен да ни предостави материал, в който са посочени 300 години – от 1800 до 2100 г. включително, както и датите, когато се пада този най-велик християнски празник.

За справки: д-р Христо Темелски, тел. 359/2/987-44-83.

                                         ПАСХАЛНА ТАБЛИЦА*

Ст. н. с. д-р Христо Темелски

1800 – 8 април, 1801 – 24 март, 1802 – 13 април, 1803 – 5 април, 1804 – 24 април, 1805 – 9 април, 1806 – 1 април, 1807 – 14 април, 1808 – 5 април, 1809 – 28 март, 1810 – 17 април, 1811 – 2 април, 1812 – 21 април, 1813 – 13 април, 1814 – 29 март, 1815 – 18 април, 1816 – 9 април, 1817 – 25 март, 1818 – 14 април, 1819 – 6 април, 1820 – 28 март, 1821 – 10 април, 1822 – 2 април, 1823 – 22 април, 1824 – 6 април, 1825 – 28 март, 1826 – 19 април, 1827 – 3 април, 1828 – 25 април, 1829 – 14 април, 1830 – 6 април, 1831 – 19 април, 1832 – 10 април, 1833 – 2 април, 1834 – 22 април, 1835 – 7 април, 1836 – 30 март, 1837 – 26 март, 1838 – 3 април, 1839 – 26 март, 1840 – 14 април, 1841 – 30 март, 1842 – 19 април, 1843 – 11 април, 1844 – 26 март, 1845 – 15 април, 1846 – 7 април, 1847 – 23 март, 1848 – 11 април, 1849 – 3 април, 1850 – 23 април, 1851 – 8 април, 1852 – 30 март, 1853 – 19 април, 1854 – 11 април, 1855 – 27 март, 1856 – 15 април, 1857 – 7 април, 1858 – 23 март, 1859 – 12 април, 1860 – 3 април, 1861 – 23 април, 1862 – 8 април, 1863 – 31 март, 1864 – 19 април, 1865 – 4 април, 1866 – 27 март, 1867 – 16 април, 1868 – 31 март, 1869 – 20 април, 1870 – 12 април, 1871 – 28 март, 1872 – 16 април, 1873 – 8 април, 1874 – 31 март, 1875 – 13 април, 1876 – 4 април, 1877 – 27 март, 1878 – 16 април, 1879 – 1 април, 1880 – 20 април, 1881 – 12 април, 1882 – 28 март, 1883 – 17 април, 1884 – 8 април, 1885 – 24 март, 1886 – 13 април, 1887 – 5 април, 1888 – 24 април, 1889 – 9 април, 1890 – 1 април, 1891 – 21 април, 1892 – 5 април, 1893 – 28 март, 1894 – 17 април, 1895 – 2 април, 1896 – 24 март, 1897 – 13 април, 1898 – 5 април, 1899 – 18 април, 1900 – 9 април, 1901 – 1 април, 1902 – 14 април, 1903 – 6 април, 1904 –28 март, 1905 – 17 април, 1906 – 2 април, 1907 – 22 април, 1908 – 13 април, 1909 – 29 март, 1910 – 18 април, 1911 – 10 април, 1912 – 25 март, 1913 – 14 април, 1914 – 6 април, 1915 – 22 март, 1916 – 23 април, 1917 – 15 април, 1918 – 5 май, 1919 –20 април, 1920 – 11 април, 1921 – 1 май, 1922 – 16 април, 1923 – 8 април, 1924 – 27 април, 1925 – 19 април, 1926 – 2 май, 1927 – 24 април, 1928 – 15 април, 1929 – 5 май, 1930 – 20 април, 1931 – 12 април, 1932 – 1 май, 1933 – 16 април, 1934 – 8 април, 1935 – 28 април, 1936 – 12 април, 1937 – 2 май, 1938 – 24 април, 1939 – 9 април, 1940 – 28 април, 1941 – 20 април, 1942 – 5 май, 1943 – 25 април, 1944 – 16 април, 1945 – 6 май, 1946 – 21 април, 1947 – 13 април, 1948 – 2 май, 1949 – 24 април, 1950 – 9 април, 1951 – 29 април, 1952 – 20 април, 1953 – 5 април, 1954 – 25 април, 1955 – 17 април, 1956 – 6 май, 1957 – 21 април, 1958 – 13 април, 1959 – 3 май, 1960 – 17 април, 1961 – 9 април, 1962 – 29 април, 1963 – 14 април, 1964 – 3 май, 1965 – 25 април, 1966 – 10 април, 1967 – 30 април, 1968 – 21 април, 1969 – 13 април, 1970 – 26 април, 1971 – 18 април, 1972 – 9 април, 1973 – 29 април, 1974 – 14 април, 1975 – 4 май, 1976 – 25 април, 1977 – 10 април, 1978 – 30 април, 1979 – 22 април, 1980 – 6 април, 1981 – 26 април, 1982 – 18 април, 1983 – 8 май, 1984 – 22 април, 1985 – 14 април, 1986 – 4 май, 1987 – 19 април, 1988 – 10 април, 1989 – 30 април, 1990 – 15 април, 1991 – 7 април, 1992 – 26 април, 1993 – 18 април, 1994 – 1 май, 1995 – 23 април, 1996 – 14 април, 1997 – 27 април, 1998 – 19 април, 1999 – 11 април, 2000 – 30 април, 2001  – 15 април, 2002  – 5 май, 2003  – 27 април, 2004  – 11 април, 2005  – 1 май, 2006  – 23 април, 2007  – 8 април, 2008  – 27 април, 2009  – 19 април, 2010  – 4 април, 2011  – 24 април, 2012  – 15 април, 2013  – 5 май, 2014  – 20 април, 2015  – 12 април, 2016  – 1 май, 2017  – 16 април, 2018  – 8 април, 2019  – 28 април, 2020 – 19 април, 2021 – 2 май, 2022 – 24 април, 2023  – 16 април, 2024  – 5 май, 2025  – 20 април, 2026  – 12 април, 2027  – 2 май, 2028  – 16 април, 2029  – 8 април, 2030  – 28 април, 2031  – 13 април, 2032  – 2 май, 2033  – 24 април, 2034  – 9 април, 2035  – 29 април, 2036  – 20 април, 2037 – 5 април, 2038  – 25 април, 2039  – 17 април, 2040 – 6 май, 2041 – 21 април, 2042  – 13 април, 2043  – 3 май, 2044  – 24 април, 2045  – 9 април, 2046  – 29 април, 2047  – 21 април, 2048  – 5 април, 2049  – 25 април, 2050  – 17 април, 2051  – 7 май, 2052  – 21 април, 2053 – 13 април, 2054  – 3 май, 2055  – 18 април, 2056  – 9 април, 2057  – 29 април, 2058  – 14 април, 2059  – 4 май, 2060  – 25 април, 2061  – 10 април, 2062  – 30 април, 2063  – 22 април, 2064  – 18 април, 2065  – 26 април, 2066  – 18 април, 2067  – 10 април, 2068  – 29 април,2069  – 14 април, 2070  – 4 май, 2071  – 19 април, 2072  – 10 април, 2073  – 30 април, 2074  – 22 април, 2075  – 7 април, 2076  – 26 април, 2077  – 18 април, 2078  – 8 май, 2079  – 23 април, 2080  – 14 април, 2081 – 4 май, 2082 – 19 април, 2083 – 11 април, 2084 – 30 април, 2085 – 15 април, 2086 – 7 април, 2087 – 27 април, 2088 – 18 април, 2089 – 1 май, 2090 – 23 април, 2091 – 8 април, 2092 – 27 април, 2093 – 19 април, 2094 – 11 април, 2095 – 24 април, 2096 – 24 април, 2097 – 5 май, 2098 – 27 април, 2099 – 12 април, 2100 – 2 май.

_________________________

*Забележка: 1. Пасхата (Великден) е подвижен празник, който се изчислява по специални пасхални таблици. Най-рано може да бъде на 4 април, а най-късно на 8 май по Григорианския календар. А по Юлиянския – най-рано на 22 март, а най-късно на 25 април.

2. Таблицата с пасхалните изчисления поместени в Евангелието, издадено от севлиевския свещеник Ненчо Несторов през 1865 г. в Русе започва от 1865 г. и завършва на 2080 г.

3. Бележка от автора на блога: първа електрона публикация – http://www.dveri.bg