Богоугодното насилие в кръстоносната идеология и пропаганда*

Никола Ламбев

Политиката и въобще събитийната история на Отвъдморските земи[1] и до днес обсебват огромна част от научните изследвания на явлението “къстоносни походи”. За повечето хора кръсоносците са герои, принудени векове наред да защитават Светите християнски места от заобикалящия ги враг. Донякъде това може да се обясни с предоверяване на част от историческите извори за епохата. Надали духовникът, наведен над труда си зад дебелите манастирски стени някъде в Западна Европа, е имал реална представа какво точно се случва по онези земи, а дори и да е знаел, надали би го написал – в крайна сметка не това е целта на този тип творби. Съчетавайки ги обаче с всички останали сведения за събитията по време на походите и прибавяйки задължителната доза “четене между редовете”, ние бихме могли да добием доста добра представа за идеите, ръководещи политическите процеси в Отвъдморските земи, през не чак толкова краткото им съществуване между края на XI-ти и края на XIII-ти век. Идеологически погледнато, походите са par excellence “свещена война” – амбициозен проект на Светия папски престол да впрегне прекомерно нарасналата обществена енергия в католическа Европа и да я насочи за постигане на редица колкото богоугодни, толкова и престижни за Папството резултати: придобиването на Светите места и богатите територии, където те са разположени, заедно с привличането на хиляди нови души в лоното на Светата католическа църква. Това трябвало да се случи за сметка на отслабване на непоносимото напрежение в средите на европейското благородничество – тъкмо безимотните “изтърсаци” на европейската аристокрация стават гръбнака на кръстоносните експедиции – те им дават шанс да завоюват по-добра съдба в далечния Ориент.

Иисус Христос предвожда кръстоносците – гравюра

От самото ѝ начало, в годините на подготовка на Първия кръстоносен поход, до края на кръстоносното присъствие в Близкия Изток, пропагандата, подета от Светия престол, е изключително добре организирана и резултатна. Папи от ранга на Урбан II (1088-1099), Григорий VIII (X.1187-XII.1187), Инокентий III (1198-1216) не жалят сили и средства и правят всичко необходимо, за да са сигурни, че повечето европейци са присъствали или поне са запознати с кръстоносните проповеди[2].

Главната роля в арсенала на папската пропаганда е запазена за така нареченото “богоугодно насилие”. Изработването и еволюцията на тази идея е плод на редица видни западни богослови, сред които св. Бернар дьо Клерво (1090-1153), Жак дьо Витри (1160/70-1240), Йод дьо Шатору (около 1190-около 1270), Жилбер дьо Турне (около 1200-), Юбер дьо Роман (около 1200- ?), Бертран дьо ла Тур (около 1265-?). В нейна възхвала се пишат наръчници по кръстоносна пропаганда (например “Brevis ordinario de predicatione crucis” – около 1213-1214 година). Основен мотив е аналогията между кръстоносеца и Иисус – първият получава вътрешна сила, имитирайки живота и страданията на Божия син. Така идеята за воюване в името на Христос е неразривно свързана с идеята за кръстоносния поход като имитация на живота му. За Жак дьо Витри това е възпроизвеждане на войната на Иисус срещу греха и Дявола, а участието в похода е духовно усилие par excellence. Тази концепция съвпада едно към едно с ислямската идея за джихада като върховно усилие на човешкия дух в името на Бога. Кръстоносците са наричани milites (воини), vassalli, servi (роби), amici (приятели) или socii (другари) на Христос (Бог, Разпнатия). Кръстоносната войска е exercitus или militia Christi (Dei, Crucifixi), тръгнала към далечни земи in servitio Dei (Christi), pro Christo pugnare. В тази своего рода християнска етика на насилието централно място заема фигурата на кръстоносеца, който онагледява любовта си към Иисус – caritas – участвайки в актове на въоръжено насилие – образ доста парадоксален и иначе напълно неприсъщ на човеколюбивата християнска вяра. Както Норман Даниел отбелязва, “същността на кръстоносното движение е “да убиваш в името на Божията любов[3]””.

Какви обаче са мотивите, накарали толкова много хора да напуснат родните си краища и да се втурнат в неизвестното – постъпка, твърде плашеща средновековния човек? Светият престол настоява, че единствената цел на начинанието е Recuperatio Terrae Sanctae – възвръщането на Светите места, тоест отвоюването им от омразните мюсюлмани, спасяването на събратята източни християни, както и осигуряване на необходимата помощ за Византия срещу тегнещата заплаха от селджуките след катастрофата при Манцикерт в 1071 година. Едва ли обаче това са нещо повече от задължителните за подобно предприятие casus belli. Далеч по-привлекателни за редовия кръстоносец са изгледите за нови земи, приключения, богата плячка и край на окаяния му, беден европейски живот. Самото Папство очаква огромен скок на политическото си и икономическо влияние в Средиземноморието. След провеждането на необходимата подготвителна пропаганда, то планира серия от експедиции за завладяване на Сирия и Палестина, а впоследствие и на други съседни земи. Мащабите на организацията определят кръстоносните походи като “генерални” (общи) или “партикуларни” (частични), в зависимост от броя на привлечените да участват страни.

Кръстоносци на поход

Изброените дотук по-скоро користни мотиви в никакъв случай не омаловажават огромния религиозен заряд на кръстоносните походи. Повечето участници горещо вярват, че са тръгнали на въоръжено поклонение към Светите християнски земи. Да поемеш на поход, означава „Да понесеш Кръста”, тоест да повториш мъчителното изкачване на Спасителя към Голгота. Дори да загинат, гибелта им би се превърнала в Imitatio mortis Christi, гарантираща така привлекателния мъченически статут и специално място в Рая – ето още една идея, която напълно се покрива с ислямската доктрина за джихада и мъченичеството на муджтахида (в този случай – мюсюлманско съответствие на кръстоносеца). В тази връзка е доста любопитен паралелът между християнската, мюсюлманската и еврейската идея за мъченичеството (пример за мъченици според юдейска традиция са евреите, избити от кръстоносците при превземането на Иерусалим през 1096 година). Докато християни и мюсюлмани мечтаят да се досегнат до Божественото в обещания им Рай, прагматичните евреи очакват доста по-материални награди – златен трон, корона с безценни камъни и перли, златна огърлица и тям подобни ценности[4]. Така с голяма доза справедливост можем да заключим, че главният мотив, макар донякъде подсъзнателен, стоящ зад действията на Папството, безимотните рицари и последвалите ги дрипави кръстоносци (сред които не липсвали просяци, крадци, разбойници и други “пилигрими”), е алчността за политически, материални или духовни облаги.

Има още

ЕДНА МИНИАТЮРА ОТ МЮНХЕНСКОТО ЕВАНГЕЛИЕ НА ОТОН III (Иисус мие краката на апостол Петър)*

Веселин Панайотов

проф. д-р Веселин ПанайотовПо принцип корените на езотеричните общества са скрити в дълбините на историята и тяхното присъствие може да бъде установено по индиректни свидетелства. Такива са материалните паметници на културата или техните изображения в изкуството. Изследването на артефактите има предимството, че те не винаги са били разбирани по отношение на техните дълбинни равнища – езотерична символика, архетипи, митологичност. Външната страна на изкуството някак „придърпва” нашето внимание с декоративността си, с видимото и изобразимото, а не със символичното и математическото. Това се оказва един много интересен спасителен пояс за многобройни езотерични творби, които иначе биха били унищожени или най-малкото дискриминирани. Заплахата засяга преди всичко различните прояви на изкуството, които са мобилни – картини, книги, модели, чертежи, предмети и пр., и по-малко архитектурните паметници, които остават привидно далеч от езотеричното мислене, бидейки в преобладаващата си част утилитарни и достатъчно скъпи, за да бъдат с лека ръка унищожени. Култовите сгради например лесно променят функцията си в зависимост от преобладаващата религия на населеното място: от църква в джамия и пр.

Духовната страна на езотериката за съжаление е твърде скрита, невидима за следващите поколения, макар да има елементарни свидетелства, които не привличат вниманието на властта и репресивните структури, поставящи си за задача да овладеят, контролират или да унищожат скритите общества. В това отношение българската фолклорна култура е запазила поне една особеност, която я свързва с регионалните затворени общества на пътуващите, свободни зидари (по-късно превърнали се в ложи на масонството и придобили съвсем друг характер) – това е тайният език на еснафските сдружения на българските зидари. Като обект на диалектологията този феномен стои встрани както от модерните изследвания в културологията, така и от внимателния поглед на силовите структури от различни епохи. Важният въпрос в случая е, защо точно зидарите имат необходимост от такъв език? С какво те са по-особени като субкултура в българското общество от последните два века? Ще отбележа, че, за разлика от тайния език на крадците, например, зидарите не се нуждаят от скриване на своите разговори – обяснението, че това е необходимост за пред собствениците на строежа, е най-малкото наивно. Затвореното общество на пътуващите занаятчии се нуждае от подобен език най-малкото за две неща, които пряко го засягат: първо, за запазване тайните на занаята[1] и, второ, за зловещия ритуал на „вграждането” на сянката, при който жертвата не трябва да разбере какво правят с нея.

И така, фолклорната култура и езотеричните общества показват едно скрито ниво на мислене и символичност, което би трябвало да се изследва не толкова в общия „принципен” характер на културата, а преди всичко като специфична субкултура, която има собствени кодове и системи, своя функционалност и проблеми, които не е трябвало да бъдат широко оповестявани.

От извесно време се занимавам със символиката в средновековните миниатюри и от украсата на старопечатните книги. В някои от предишните ми работи върху тези проблеми[2] съм изложил конкретни наблюдения, свързани с идеологически парадигми на езотерични социуми, които дълго не са били в обсега на вниманието на нашата културология. По някаква неведома приумица на съдбата, неочаквано за самия мен, се разкриха връзки между символиката на свободните зидари (в архитектурата) и украсата на книгите, което се оказа един много продуктивен начин за разбиране на отделни елементи или цели сюжети.

В тази работа ще се опитам да анализирам част от особеностите на украсата на евангелието на Отон III[3] (Баварска държавна библиотека – Мюнхен) – една миниатюра, изобразяваща измиването краката на апостолите, като я свържа с украсите на други артефакти от близки и по-далечни епохи, чиято символика е сходна на рисунката, която ни интересува. Позволявам си тази волност поради това, че занаятът на книжовниците също е своеобразен професионален еснаф, особено що се отнася до изкуството на печатането. То обаче не трябва по никакъв начин да се отделя и противопоставя на ръкописната книга, която е негов генеративен и естетически модел.

Миниатюрата представя познатия евангелски сюжет (измиването на краката на апостолите,) като в долната половина са разположени дванадесет[4] фигури: Иисус Христос в средата, осем прави фигури отляво, една седнала (апостол Петър) и две зад гърба на Христос. Фигурите са разделени на две групи: вдясно – тези, на които краката са измити (един се обува, а втори прислужва), а вляво – очакващите ритуала. Той се извършва между две колони на златен фон между тях. Специфично е, че нито един от апостолите не е с нимб[5], а всички са изобразени като обикновени хора. За тези особености ще стане дума по-нататък – сега само ги отбелязвам.

За мен обаче най-интересна е горната половина на миниатюрата, тъй като на нея художникът е отделил странно много внимание, съчетавайки права и обратна перспектива в изобразяването на храма. Изречението звучи парадоксално, но може би тази парадоксалност трябва да ни насочи към други обяснения. Ще премина към описанието на детайлите.

Горната част от миниатюрата представя очевидно храмова постройка. В централната ѝ част са разположени три корпуса с по три прозореца (общо девет). От външната им страна още по една постройка с три прозореца, придружена с кула с четири прозореца (прозорците са общо седем). Следователно в централната част са налице девет прозореца, а встрани от нея – по седем[6]. Натрапчивата сакралност на числата се допълва от трите кули и четиридесетте плочи в пространството между централните корпуси и общия брой на покривните плочи от двата съседни корпуса: 20+24=44.

Най-интересната част от представянето на храма е вертикалната стена, която се състои от три реда камъни, най-долният от които е съставен от тринадесет камъка, а неговите амбразури между зъберите и тези на централната кула също са общо тринадесет[7]. Най-абсурдната характеристика на стената е, че тя е представена като недовършена пирамида (продължаваща и в редовете плочи) – един типичен знак на свободните зидари[8]. Тринайсетицата е таен знак на свободните зидари, реализиран в редица строежи, включително и в строежите на Атон (въпреки отрицателното отношение на църквата към обществото на свободните зидари, по необходимост или поради неведение те са наемани за строителни работи и са оставили своите знаци по сградите на манастирските комплекси). Проблемът в случая е откога този знак присъства в културата на Европа[9]. Всеки факт в това отношение трябва да бъде преценяван от различни ъгли и преди всичко без ентусиазъм и прибързаност.

Фиг. 1Ритуалното пространство в миниатюрата също в съществена степен отговаря на това от култовата дейност на свободните зидари – двете колони и сакралния златен фон. Колоните са типичен елемент от култовата практика на масоните и изкуството, което е продукт на тяхното мислене. Така например, в изданията на д-р Франциск Скорина темата е традиционна, а близостта на белоруския ренесансов деец, защитил докторат в Падуа, към обществото на посветените е очевидно, макар за това да се говори открито едва в по-ново време. Една от миниатюрите от изданието на неговата библия показва двете колони със специфичните увенчавания с  лилии (вж. фигура 2).scan 2Още две миниатюри от изданията на д-р Франциск Скорина привличат вниманието със странни персонажи, които нямат нищо общо с библейските. И в двете са изобразени сгради (построени или в процес на строеж). Прави впечатление преди всичко фигурата на строител с шапка, който като че ли ръководи строежа (фигура 3). Той прави указателен жест, а в лявата си мишница притиска ъгъл – символ на правилните действия на свободния зидар. Самата сграда е триетажна и съответства на трите степени на масонския социум: чирак, калфа и майстор. Едновременно с това работниците от първото ниво създават обработения камък, а зад тях майсторът като че ли незримо ги ръководи. Самоусъвършенстването на чираците и калфите (присъстващо в ритуалите на масонството) е предадено чрез работата над необработените и обработени камъни (едните са пред строежа на земята – първо ниво, а вторите по-високо – на  строежа).scan 3Втората миниатюра представлява триетажна сграда. Първият етаж е представен като колонада, от която в предната част се виждат тринадесет колони, а по-навътре се открояват още два реда колони. На втория етаж има тринадесет ъглови камъка, а най-отгоре на третия – тринадесет зъбера. В този смисъл цялата миниатюра обиграва числото тринадесет. Към това трябва да се добави дървената обковка на последния етаж, която в лявата си част съдържа 13 дъски, а в дясната с една повече (може да се предположи, че гравирането на 14-те дъски отдясно е техническа грешка или на концепция 13+, която загатва стремежа към доусъвършенстване – сравни недовършената пирамида с тринадесет реда камъни). Дали дървената обковка в концепцията на гравьора е въпрос с нееднозначен отговор, но важно е, че основните каменни елементи на сградата са строго подведени под числото 13.scan 4Като доказателство за принадлежността на тринайсетицата като особено число в системата на масонството може да се приложи съвременното състояние на езотеричните символи на организациите му (в различните ѝ варианти). Като такъв пример може да послужи американската история и днешната култура, запазила древни символи в основни елементи на бита – например паричните знаци.

В символната система на щатската банкнота от един долар тринайсетицата заема централно място. Това е особено видно на реверса, за разлика от аверса, където активни числа са осем, десет и дванадесет. Тринадесет са редовете камъни в недостроената пирамида, тринадесет са стрелите в левия крак на орела, тринадесет са листенцата и плодовете на клонката в десния му крак (общо 26), тринадесет са звездите в шестолъчката, тринадесет са стилизираните плодове в ляво и дясно от кръговете на пирамидата и орела. В случая обаче ни интересува само пирамидата, нейната недостроеност (символ на продължаващото самоусъвършенстване, изграждане на човека) и числото 13. Не е тайна, че символиката на тази банкнота, а и на политическата история на щатите, е подчинена на масонски виждания, нито че връзката на масоните с тамплиерите, която е посочвана многократно, трябва да бъде внимателно изследвана.scan 5Интересно е, че в Мюнхенското евангелие се наблюдава може би най-ранния пример за изобразяване на недостроената пирамида. Тя е съпътствана също от числото 13 и е в контекста на ритуал на посвещението. Близостта на недостроената пирамида от реверса на банкнотата с тринайсетте пълни нива[10] от златния фон на миниатюрата също е безкрайно симптоматична, а недостроеността ѝ е намекната чрез незавършеното четиринадесето[11] ниво в най-горната част (фигура 1), така както над тринадесетте нива на доларовата пирамида стои мистичният триъгълник (духовното ниво или всевиждащото божие око). В едната от миниатюрите на доктор Скорина моделът също съществува, но реализиран по хоризонтала (фигура 4). В нея човекът с шапката сочи с ръка четиринадесетата най-тясна (асоциация за допълнителност?) дъска (полоса), акцентирайки на детайла и неговата особеност.

Съпоставката на миниатюрата от Мюнхенското евангелие на Отон III с традиционните символи на свободните зидари и съвременните им адепти дава възможност да установим едно от най-ранните свидетелства на езотеричната символика от масонски тип. В случая очевидно става въпрос за една култура, преминала през вековете и оставила видими следи в изкуството.

Точно в това се състои основният въпрос на това изследване – доколко назад във времето на европейската култура можем да проследим корените или по-точно предците на масони и тамплиери, в какви гилдии и затворени общества? Личността на Константин-Кирил или мистичният Черноризец Храбър (монахът-войн), цар Симеон (бивш монах и после военачалник и монарх) – всички прекалено близки до по-късната институция на тамплиерите, са само върха на айсберга, който трябва да ни подскаже, че симбиозата на византинизма (респeктивно славянското православие) със западната култура е твърде силна и все още недостатъчно изучена. Империатрица Теофано и нейният велик син император Отон III са само един от примерите за подобна дифузия на културни феномени и традиции.

ПРИЛОЖЕНИЕ 1scan 6ПРИЛОЖЕНИЕ 2scan 7

____________________________

*Публикувано в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология” в Шуменския университет, Шумен 2013, с. 224-233. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Пълната липса на математически ръкописи, на съчинения по архитектура в българското средновековие, тоест на „теорията” на строителството може би говори, че още тогава строителите са били особена каста. Разбира се, може да се опонира, че всички строители са били наети византийци, но строежите в Плиска и Преслав, които пряко засягат институциите на властта и личността на владетеля, едва ли са доверявани на външни лица. Строителите на тайните проходи и дворците би трябвало да биват убивани, за да остане тайната известна само на приближените до княза, а това няма как да не стане известно на гилдията и би довело до липса на кандидати за работа по строежите в България.

[2]. Иванова Д., В. Панайотов, Знаци и символи в творчеството на доктор Франциск Скорина. – Епископ-Константинови четения, 16, Шумен, 2011, с. 175-183; в магистърския лекционен курс Знаци и символи в старопечатната книжнина; Панайотов В. Тайният знак на д-р Франциск Скорина (под печат).

[3]. Жак льо Гоф отнася украсата на това евангелие към работилницата в Райхенау с ориентировъчна дата 998 година – Льо Гоф Ж., Цивилизацията на средновековния Запад, София, 1999, с. 439.

[4]. Очевидно броят на апостолите (единадесет) не включва, изолира „невидимия” в изображението предател Юда. В това отношение ми се струва, че авторът на миниатюрата има сходно отношение към Юда като това на Джото, което може би ще се потвърди и от други факти по-нататък. Във всеки случай евангелският текст (срв. Иоан 13: 4-12) не изключва никой от апостолите.

[5]. Тази особеност е може би характерна за епохата и региона.

[6]. Четени отдясно-наляво и обратно от центъра прозорците са по тринадесет (като се броят трите фронтални и в двата случая).

[7]. Пластика от слонова кост, представяща короноването на Отон Втори с Теофано (в Музей Клюни – Национален музей на Средновековието – Musée National du Moyen Âge в Париж) съдържа сходно изображение с тринадесет пролуки между колоните и общо девет в краката на Христос и Теофано. Костеният релеф е създаден вероятно през 973 година, за което свидетелства датата, издълбана между фигурите на Христос и Теофано (вторите две цифри са разменени). Авторът се е изобразил в краката на императора и обхванал подножието на постамента на Христос – вж. приложение 1.

[8]. Виж по-нататък масонската символика в доларовата банкнота, която без уговорки е възприемана като ескпликация на езотерични виждания.

[9]. За четиринадесети век това е наистина традиция – вж. например Уилтънския диптих – ср. Приложение 2, където Богородица и Христос са в обществото на единадесет ангела. Тринадесетте фигури са важен елемент от изобразителното изкуство на Западна Европа – Панайотов В. Тринадесеттицата в изкуството (под печат).

[10]. Възможността тези нива да са резултат от техническа обработка на листа не е изключена, но ширината на редовете изключват те да са разлинирани, за да бъде писано на обратната страна на листа.

[11]. Тази странна „непълна” четиринайсетица има своя паралел в сградата на Скорина (фигура 4) – сравни броя на вертикалните дъски от третия етаж – отсекът вдясно с двете фигури на прозорците.

Изображение: авторът на статията, Веселин Панайотов. Източникhttp://pksh.eu