Любомир Тенекеджиев

Християнството е начин на живот. Единствено в него е посочен верният път, водещ не към измамни химери, а непосредствено към абсолютния Бог.

Всички постижения на човешкия гений имат временен характер и са зависими от особеностите на своята епоха. Тяхната ценност е подвластна на разрухата и както всичко земно, по един или друг начин, те се загубват в далечните предели на историята. Те са път през пустинята, който минава покрай прекрасни миражи, но не води никъде. Понякога логическите заключения предлагат трапеза за тялото, но често тя е отровва за душата. Колкото и привлекателно да изглеждат, не привеждат в хармония психо-физическата човешка природа.

Християнството е живот в Бога, който извежда човека извън ограниченията на времето и пространството. Тленното преобразява в нетленно, невъзможното – във възможно. В него има баланс между материята и духа и дава обилна храна не само на тялото, но и на душата.

Основата на тази хармония е любовта. Абсолютната любов е само Бог. Но богоподобната човешка природа също е призвана към безкрайните предели на това прекрасно чувство. Християнинът целенасочено се стреми да обладае все по-големи широти на Божествената любов, насочвайки я към Твореца, човешкия род и цялото творение. В стремежа към съвършенство се заражда копнеж за общение с Бога. Вече не е достатъчно подражанието и комуникацията чрез молитва. Любовта подтиква вярващия в търсене на живо общение с Бога. Християнството предоставя възможност да бъде задоволена и тази потребност на човешката душа. Чрез тайнството Евхаристия човекът реално приема Богочовека и става причастен на божествената Му природа.

Тайнството Евхаристия е установено от Господ Иисус Христос на Тайната вечеря, малко преди Неговите кръстни страдания. В Евангелието на св. евангелист Матей това събитие е отразено по следния начин: „Когато ядяха, Иисус взе хляба и като благослови, преломи го и раздавайки на учениците, каза: вземете, яжте: това е Моето тяло. И като взе чашата и благодари, даде им и рече: пийте от нея всички, защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове“ (Матей 26:26-28). След като причастил апостолите, Спасителят им заповядал да извършват това за Негов спомен.

Евхаристията има невидима (вътрешна) и видима (външна) страна. Невидимата страна съчетава обективния и субективния аспект на тайнството. Обективно в нея хлябът и виното се претворяват в истинско тяло и истинска кръв Христови, макар да запазват външните характеристики на първоначално вложените при нея вещества. Това става по необясним начин, със силата и действието на Светия Дух. Човешкият разум не може да прозре тайната на този факт, но липсата на логическо обяснение не е достатъчен аргумент за неговото отхвърляне. Тук може да бъде направена аналогия с тайнството Кръщение. При него кръщаваният благодатно се претворява в нов човек, макар да излиза от водата видимо същия. Той носи всички осезаеми белези на предишния човек и всички негови качества. Но кръстеният реално вече е ново творение, с нови склонности и потенции. По сходен начин се претворява веществото и при тайнството Евхаристия. И тук видимите характеристики се запазват, но има реална, същностна промяна. Вярващият приема истинското тяло и истинската кръв Христови под формата на хляб и вино. Църковната история потвърждава това с редица чудеса.

Начинът на претворяване също остава недостъпен за човешкия разум. За християнина е достатъчно да знае и усети със сърцето си, че това се извършва от Светия Дух. В творчеството на много изтъкнати богослови от ранния църковен период се препоръчва да не се губят напразни усилия за разгадаване на тази велика тайна.

Субективният аспект в невидимата страна на тайнството Евхаристия се свежда до това, че чрез причастяване със светите тайни вярващият влиза в действително единение с Иисус Христос и става съучастник във вечния живот. При това приобщаване с тялото и кръвта на Спасителя човек не се доближава или докосва до Бога, а реално Го възприема. Сам Иисус Христос е обещал на онези, които Го приемат, че ще имат вечен живот и ще пребъдват един в друг (Иоан 6:54, 56). Вярващият не подлага това обещание на съмнение. За него личното преживяване при вземане на причастие е най-силното му потвърждение.

Видимата страна на тайнството Евхаристия се свежда до веществото, което се използва при извършването му – богослужението, по време на което се извършва, и думите, при които хлябът и виното реално се претворяват в тяло и кръв Христови.

Основни вещества за извършване на тайнството са хлябът, виното и водата. Съществуват определени изисквания относно качествата на тези елементи. Спазването им е изключително важно, защото точното изпълнение на видимата страна на тайнството е една от предпоставките за неговата действителност.

Хлябът трябва да бъде квасен и омесен от чисто пшенично брашно. В оригиналния евангелски текст за хляба на Евхаристията е употребен термин, който има значение на квасен, а не на безквасен хляб. Древната традиция от апостолско време повелява същото. Трябва да се има предвид още, че юдеите по времето на Спасителя употребявали в ежедневието си пшеничен хляб. Именно с такъв пшеничен, при това квасен хляб Иисус Христос установил тайнството на Тайната вечеря.

При извършване на Евхаристията се използва и червено вино, приготвено от грозде. То напомня с цвета си Христовата кръв, пролята за греховете на цялото човечество. Такова вино използва Спасителят при установяване на тайнството. Освен това по онова време то било характерна напитка в живота на юдеите. Църковната традиция относно Евхаристията от апостолско време също потвърждава това. Виното по време на извършване на тайнството се размесва с топла вода, защото, когато проболи ребрата на Спасителя, оттам изтекли кръв и вода.

Тайнството Евхаристия се извършва по време на света Литургия. Тя е обществено богослужение с древен произход. По съдържание и характер обособява три части – Проскомидия, Литургия на оглашените и Литургия на верните. Всички те изграждат едно хармонично и красиво богослужение, изпълнено с много символика. Литургията има дълбоко сакраментално съдържание, но въздейства силно и на молитвеното предразположение на вярващите. Самото тайнство Евхаристия се извършва в третата част на богослужението – Литургията на верните. Тази част носи названието си поради факта, че в нея взимат молитвено участие само имащите право на причастие.

В нея се произнасят думите на Господ Иисус Христос, които изрекъл при установяване на тайнството: „Вземете, яжте: това е Моето тяло… Пийте от нея всички, защото това е Моята кръв на новия завет…“ (Матей 26:26-28). Певците запяват „Тебе поем“, а свещенослужителят благославя кръстообразно хляба и казва: „И сотвори убо хлеб сей честное тело Христа Твоего“. След това благославя виното и изрича словата: „А еже в чаше сей, честную кров Христа Твоего“. В края на песнопението свещенослужителят благославя заедно хляба и виното и произнася: „Преложив Духом Твоим Святим“. Именно в този момент хлябът и виното се претворяват от Светия Дух в истинско тяло и истинска кръв Христови.

Живото приобщаване с Бога посредством тайнството Евхаристия изисква съответна подготовка от вярващия. То е предназначено само за хора, приели веднъж и завинаги свето Кръщение независимо от пол и възраст. Подготовката на децата включва разясняване от страна на техните родители и възприемници важността на предстоящото събитие. Те трябва да бъдат запознати с основните истини на вярата и възпитани в любов към Спасителя. По-големите от тях постепенно биват въвеждани и в по-сериозните изисквания, предназначени за зрелите членове на Църквата.

Св. апостол Павел препоръчва възрастните да изпитват себе си, преди да пристъпят към причастие. Според думите му, който приема тялото и кръвта Христови недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне (1 Коринтяни 11:28-29). Това показва, че приемането на причастие трябва да се предхожда от пост, молитва и дълбоко покаяние. В нашето съвремие Църквата препоръчва на вярващите да се причастяват поне четири пъти в годината. Тя е отредила и съответен пост с различна продължителност. Онези, които изпитат вътрешна потребност, могат да приемат причастие и по-често според гласа на своята съвест. Древните християни са пристъпвали към великите тайни на Евхаристията всяка неделя, но те са имали значително по-чиста и неподправена вяра, която оделотворявали в истински нравствен живот.

_____________________

*Публикувано в Пътят на човека към Бога, С., 2005, с. 122-127. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Любомир Тенекеджиев и Установяване на тайнството Евхаристия от Господ Иисус Христос на Тайната вечеря. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-67J

Любомир Тенекеджиев

Земният живот на човека протича в границите между физическото му раждане и физическата му смърт. Този кратък период е предназначен да го подготви за вечността. Но всяка личност като носителка на Божия образ има възможност да избира. Тя може да се движи по пътя на живота – към Бога, но може да избере и другия път – на преходни наслади и порока. Правилно насочената свободна човешка воля има уникалния шанс да го доведе във вечността, а изборът на злото – до гибел. Затова всеки християнин се старае да изпълнява изискванията на Свещеното Писание и да се вслушва в повелите на съвестта си. Тези два закона са в пълна хармония, защото са дело на един Законодател – Бога. Той сътворил човека по Свой образ, като по този начин му задал и нравствени критерии. А в промислителните Си грижи за грешния човек облякъл в словесна форма чрез Свещеното Писание конкретни норми, водещи до освещаване. И ако често се забелязва разминаване между заключенията на съвестта и изискванията на Писанието, това е следствие на деформациите на първия грях. Те до такава степен затъмнили Божия образ и разстроили хармонията в човешката природа, че поставили отпечатък както върху възприемането на божествените истини, така и върху правилното отношение към света. Именно поради това за човека е трудно със собствени сили и въз основа на заключенията на деформирания си мироглед сам да постигне своето спасение. Независимо от усилията, които полага, и от добронамерените позиции, от които изхожда, склонността към грях променя в съзнанието му образа на заобикалящата го житейска картина. Явно е необходима външна подкрепа за немощния, която да тушира склонността към грях, да изглажда душевния му дисбаланс и да насочва в правилна посока свободната му воля. В Христовата Църква тази функция е предоставена на светите тайнства, които преподават спасителна благодат.

Всички тайнства имат огромно значение за спасението на човека. Всяко от тях е носител на специфична спасителна благодат. Поради своята универсалност и значимост за спасението те не могат да бъдат степенувани по важност. Въпреки това тайнството Кръщение има особено място сред седемте тайнства, практикувани от Православната църква. Тази особеност се обуславя от факта, че то е врата за влизане в Христовата Църква и условие за участие в благодатния ѝ живот. Следователно, за да може човек да се ползва от спасителните дарове, трябва да е кръстен на останалите тайнства. Чрез тайнството Кръщение той става жив член на Църквата, която е Тяло Христово.

В дохристиянския свят езичниците влагали в думата тайнство разбирането за тайни култови действия и церемонии, в които взимали участие само посветените. Това съответствало на практикуваните от тях мистерии. Мястото на човека в извършването им се ограничавало до изпълнение на определени култови действия, които според тях привеждали към магическо единение с Бога. Душевно разположение, чистота на сърцето и нравствени усилия не били необходими. Единствено значима била ритуалната чистота.

Привидно тайнството Кръщение наподобявало мистериите. При тях се произнасяли клетви и обещания за вярност, а новопосветените често се обличали в бели дрехи. Формално обличането в бели дрехи на кръщавания и произнасянето на кръщелната формула създавали погрешното впечатление за равнозначност. Може да се предположи, че именно тук се корени причината още в началния период от съществуването на Църквата Кръщението, наред с някои други свещенодействия, да бъде определено като тайнство. Освен това според контекста на старозаветните и новозаветните книги и символиката в тях юдейското обрязване на момчетата, което се извършвало на 8-я ден, може в известен смисъл да бъде определено като предобраз на християнското тайнство Кръщение. Но нито езическите мистерии, нито юдейското обрязване притежават благодатната същност на християнското Кръщение.

За Кръщение се говори на различни места в новозаветните свещени книги. В Евангелията според св. евангелисти Матей, Марк и Лука, както и в книга „Деяния на светите апостоли“, се разказва и за проповедта на св. Иоан Предтеча, който извършвал кръщение в река Йордан. Но тук все още не можем да говорим за тайнство. Това действие на св. Иоан Кръстител предшествало тайнството Кръщение. То имало локални измерения и било покайно, водно кръщение, което не предавало специфичната за тайнствата благодат, а само подготвяло за кръщение със Светия Дух и огън.То изисквало дълбоко нравствено преосмисляне и покаяние за греховете. Затова се нарича покайно, Иоаново кръщение, а св. Иоан Предтеча – Кръстител.

В тази гранична епоха и за да се изпълни всяка правда, Иисус Христос приема покайното Иоаново кръщение. С това Сам Той показва, че не нарушава старозаветния закон, а по-скоро стриктно го изпълнява, като влага ново съдържание в него. По този начин Той не само парира юдейските нападки, но действително поставя Себе Си в средата на грешниците. Макар да е безгрешен, приема умиване от грехове и се подготвя за кръщението в кръстната Си смърт, като поема вината за греховете на цялото човечство.

По време на кръщението в река Йордан Бог се открива на хората в трите Си лица. Иисус Христос е във водите на реката, Дух Свети слиза като гълъб и се спуска над Него, а от небето се чува глас: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение“ (Матей 3:17). Син приема Кръщение, Дух Свети слиза над Него, а Бог Отец удостоверява синовството на Спасителя. Така още в началото на обществената проповед на Иисус Христос било възвестено ясно съдържанието на неизследимия за човека християнски догмат за Света Троица. Този акцент на Свещеното Писание има изключително важно значение в живота на християнина и ненапразно е обвързан с Кръщението. Той посочва безусловната необходимост за всеки встъпващ чрез тайнството Кръщение в Църквата от вяра в единия по същност и троичен по лица Бог.

Но в този догмат се отразява и конкретното отношение на Бога към човечеството. От една страна, чрез Боговъплъщението се разкрива Божията любов, а от друга – безкрайната Му милост, по силата на която чрез Богочовека Иисус Христос се извършва осиновяване на вярващите в Него.

Тайнството Кръщение е установено от Иисус Христос след възкресението Му, когато изпраща учениците Си на проповед: „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух“ (Матей 28:19); „Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден“ (Марк 16:16). То е духовно-благодатно средство, чрез което човек се възражда чрез вода и Дух за нов, праведен живот. Често се казва, че в тайнството Кръщение човек умира за греха и се ражда за вечността. Посредством получаваната в тайнството Кръщение благодат грешният човек се умива от греха си, става член на Църквата Христова и придобива възможност да се ползва от благодатта, съдържаща се в останалите църковни тайнства. Чрез благодатната подкрепа и личното усилие човек може да постигне своето спасение.

Обвързаността на личните усилия за придобиване на Царството Божие и благодатната Божия подкрепа чрез тайнствата не е само логическо умозаключение. Тя е изискване, изрично подчертано от Спасителя, Който изтъква това още преди тайнството да бъде установено от Самия Него. В разговора Си с Никодим Той посочва безусловната необходимост от Кръщение за придобиване на Царството Божие, като казва недвусмислено, че ако някой се не роди свише, не може да види царството Божие и ако се не роди от вода и дух, не може да влезе в царството Божие.

Тези Христови думи показват колко важно е тайнството Кръщение. На пръв поглед те поставят акцент върху безусловната необходимост от него за постигане на спасение. В този аспект не остава възможност за съмнения и коментари. Но освен това те посочват, че тайнството Кръщение, наред с всички други тайнства, има две страни – благодатна (вътрешна) и видима (външна).

Благодатната страна на Кръщението се свежда до това, че чрез него човек се очиства от греховете си и се ражда за нов, духовен живот. Видимата му страна пък се свежда до водата, в която трикратно се потапя кръщаваният, както и произнасяната кръщелна формула.

Въпросът за неделимото единство на благодатната и видимата му страна надхвърля възможностите на човешкия разум. За християнина е достатъчно да знае само, че благодатните дарове на Кръщението (вътрешната страна) се получават чрез видимо посредничество  (външна страна) и благодатта въздейства не само на душата, но и на тялото, защото човекът е психо-физическо същество.

Най-важните условия при всяко тайнство са неговата действителност (обективна страна) и неговата действеност (субективна страна). Когато се говори за действителност на тайнствата, се има предвид, че в тях под видимите знаци действително се съдържа и преподава невидима Божия благодат на тези, над които те се извършват. Относно тайнството Кръщение обективната страна съставлява комплекс от задължителни и съпровождащи действия, оформящи цялостно чинопоследование.  

Както всяко тайнство, така и Кръщението трябва да бъде извършено от иерархическо лице. За разлика от всички останали тайнства, които задължително изискват извършителят им да бъде презвитер или епископ, при екстремни обстоятелства тайнството Кръщение може да бъде извършено и от мирянин (член на Христовата Църква). Това се отнася за случаи, когато смърт заплашва некръстен човек. В такъв случай мирянинът потапя (в краен случай дори поръсва) трикратно болния във вода и произнася кръщелната формула. След оздравяване на кръстения свещенослужител довършва неизвършеното от християнина.

Критериите за действителност на тайнството Кръщение изискват още кръщаващият да произнесе кръщелната формула: „Кръщава се Божият раб (или Божията рабиня)   (името) в името на Отца и Сина и Светаго Духа“ . Освен това кръщаваният трябва трикратно да бъде потопен във вода от свещенослужителя (по веднъж след произнасяне на името на всяко от лицата на Света Троица).

Тези изисквания не са дело на човешкия разум, а имат своето основание в Свещеното Писание. Още в началото от съществуването на Църквата те стават задължителна практика в нейния живот. Затова можем да твърдим, че Църквата от първия ден на своето съществуване стриктно ги изпълнява. 

Макар спазването на тези задължителни изисквания да гарантира действителността на тайнството Кръщение, Църквата е изградила едно дълбоко мистично, красиво и изпълнено със символика чинопоследование, което включва и други елементи. Вплетени хармонично в едно цяло, те отговарят на значимостта и тържествеността на това събитие. То е празник както за приемащия тайнството и неговите близки, така и за цялата Църква.

На първо място сред тези допълнителни елементи е отричането от дявола. Този акт не е само една волеизява и самоопределяне на кръстения. Тогава той реално се освобождава от властта на дявола и придобива способност да разполага със своята воля независимо от него. Това се постига в името на Иисус Христос, по силата на даденото обещание в Негово име да бъдат прогонвани и бесове.

Кръстът, който се подарява на кръстения, и кръстообразното благославяне имат не само символично значение, но притежават реално мистично съдържание. Кръстът притежава силата на Христовото име и е реално благодатно средство за подкрепа на вярващия. Той е сигурно духовно оръжие срещу злите духове.

Белите дрехи, в които обикновено се обличат кръстените, символизират духовната чистота, към която трябва да се стремят. Запалените свещи и трикратното обикаляне около купела пък напомнят за доброволно избрания път на светлината и духовната радост.

Когато разсъждаваме за действеността на тайнствата, акцентът се поставя върху действието, което дадената благодат произвежда у човека в негова полза за спасение. Новото му раждане в Кръщението представлява реална промяна на природата му. Греховните склонности в природата му биват заменени с нови. Именно поради това Кръщението се приема като смърт за злото и раждане за доброто, пълно обновяване, ново раждане или възкресение за освободения от греха. Кръстеният е роден за нов свят живот с Бога. Обективно той е освободен както от вината за първородния грях, така и от всички лични грехове, извършени от него до този момент, ако е възрастен.

Действието на благодатта, съдържаща се във всяко тайнство, е в пряка зависимост от свободната човешка воля. Бог изпраща на човека благодатни дарове, но за да породят добри резултати, той трябва да пожелае да ги приеме и оползотвори. Възможно е човек да отхвърли Божието благодеяние.  Тогава съдържащото се в тайнството благо не е действено. То е нереализирана потенция. Свободното приемане от човека на предлаганото от Твореца е израз на хармония между Божествената и човешката воля, което не може да се третира като отнемане на свободата. Тъкмо обратното. В дадения случай има изява на идеалната форма на общение, когато двете страни са в пълно единомислие. Това напомня хармонията в отношенията между лицата на Света Троица.

Хармонията между Божията и човешката воля дават конкретен резултат – реална промяна в природата. При извършване  на тайнството Кръщение тя се изразява в склонност към добродетелност. Но тя не отнема правото на свободен избор и поради това кръстеният може отново да греши. Съпротивата на свободната воля срещу потребността от добродетелност е последица от липсата на любов и измамните примки на демона. Най-често той поставя като уловка в тях временни наслади, които атакуват пряко основния човешки порок – горделивостта. Новата нагласа на съзнанието, придобита чрез тайнството Кръщение, е крехка и подвластна на естествените закони, по които се развива всяка човешка личност. Тя е като квас, която не механически и отведнъж, а постепенно обхваща цялото. Затова и грижите за новия член на Църквата трябва да бъдат по-големи. Независимо от придобитите нови склонности той все още е лесна плячка за лукавите измами на демона. Още неукрепнал в добродетелта, той не е подготвен без помощта на приемника (кръстника) да различи ясно истината от измамата. В процеса на нравственото израстване на личността основен катализатор е любовта към Христа Спасителя.  Поради това задължение на приемника е да напътства кръщелника си в основните християнски добродетели и да разгаря искрата на любовта в сърцето му.

За създаване на благоприятна почва за духовно израстване още от древността наред с възрастни Църквата е кръщавала и малки деца. В Свещеното Писание са разкрити случаи, когато поради вярата на един, Бог извършва благодеяние на друг. И в този случай заради вярата на родителите и възприемника детето получава благодатта като възрастен. Вярно е, че Кръщението трябва да се предхожда от покаяние. Но към децата то не е строго изискване, защото те нямат лични грехове.

Църквата признава още един вид особено Кръщение. По време на жестоките гонения на християните мнозина вярващи са претърпели мъченическа смърт заради вярата си в Богочовека, преди да се кръстят. Тяхното мъченичество се приема за кръщение с кръв. Основание за това са думите на Иисус Христос, Който нарекъл Своите страдания кръщение и обещал небесна слава на всички, които пострадат мъченически за Него. 

________________________

*Публикувано в Пътят на човека към Бога, С., 2005, с.21-30. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Любомир Тенекеджиев, св. Иоан Кръстител, Христос в река Йордан и Дух Свети, и Света Троица.  Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-5YP

Иво Янев

Професор ставрофорен протоиерей д-р Христо Димитров се ражда в град Карлово през 1891 година. Съществуват  три различни версии за точната дата на неговото рождение. Според Макариополски епископ д-р Николай[1] той е роден на 25 декември, според професор протопрезвитер д-р Стефан Цанков[2] на 12 ноември, а според професор Илия Цоневски[3] на 23 ноември. На този етап нямаме данни за действителната дата на неговото раждане. През 1911 година завършва Софийската духовна семинария и постъпва в Черновицкия Богословски факултет (сега в Украйна), където учи през учебната 1913-1914 година. Продължава учението си в Санкт Петербургската духовна академия, където следва І, ІІ и ІІІ курс. Там го заварва Октомврийската революция (1917 година) Това събитие прекъсва неговото учение в Русия и той се връща в богословския факултет в Черновиц, където и завършва висшето си богословско образование през 1922 година[4].

След завръщането си в България заема длъжностите писар при архиерейските наместничества в Пазарджик (1911-1912 година) и Карлово (1912-1913 година). През годините 1918-1920 и 1924-1928 преподава  в Пловдивската духовна семинария. От 1922 до 1928 година е енорийски свещеник в Пловдив[5]. По това време отец Христо Димитров разгръща усърдна пастирска дейност. Създава се енорийско братство „Св. св. Кирил и Методий” към едноименния храм, което просъществува до 1945 година[6]. От 1928 година до пенсионирането си на 01.01.1961 година е преподавател в Богословския факултет при Софийския университет „Св. Климент Охридски”[7] (от 1950 година преименуван в Духовна академия). На 15.06.1928 година е избран за доцент, а от 11.02.1932 година е професор по Пастирско богословие, Катехетика и Омилетика и завежда катедрата по Практическо богословие (Пастирско богословие, Катехетика и Омилетика) в Богословския факултет при Софийския държавен университет „Св. Климент Охридски” (по-късно Духовна академия към Св. Синод на Българската православна църква). С решение на Св. Синод от 23.03.1958 година е назначен за преподавател и по Литургика. През годините 1924-1931 е главен редактор на списанието „Православен пастир”[8]. Декан е на Богословския факултет през учебните 1930-1931, 1935-1936 и 1943-1944 година[9]. Владее немски, руски, френски, английски, италиански, румънски, сръбски, унгарски и новогръцки езици[10]. Умира след продължително и тежко боледуване на 23 февруари 1973 година. Опелото, в енорийския му храм – „Св. Преображение Господне”, извършва лично ректорът на Духовната академия Макариополски епископ д-р Николай (Кожухаров) в присъствието на колегите му от Духовната академия и семинария и многоброен народ.

През време на своята преподавателска, енорийска и научна работа професор протоиерей Христо Димитров написва повече от петдесет студии и монографии и над триста статии и проповеди от областта на Богословието – Пастирско богословие, Религиозна педагогика и Омилетика, и друга публицистика.

Тук основно ще разгледаме творчеството на протоиерей Христо Димитров в областта на Пастирското богословие. След професор протопрезвитер Г. Шавелски, първи отец Христо Димитров изследва академично и преподава в областта на Пастирското богословие. Той издава редица важни за тази дисциплина съчинения и статии и учебник. Ще разгледаме някои от тях.

Най-важна част от неговото творчество е издаденото в София в две части „Пастирско богословие” (Наука за специално душепастирство) – първа част през 1955 година, а втора през 1957 година. Двете части са преиздадени от „Университетско издателство” през 2005 година под редакцията на професор д-р Иван Денев. Този учебник е плод на близо 30-годишната преподавателска и изследователска дейност на автора. Тук отец професор Димитров разработва двата основни въпроса в пастирското богословие – за общото или енорийско душепастирство и личното или индивидуално душепастирство. Според него, в широк смисъл, Пастирското богословие е наука, която излага принципите и правилата, съгласно които се извършва служението на пастира в три насоки – като учител-проповедник, свещеник и душепастир. Задачата му на учител-проповедник се разработва в Катехетиката, на свещеник в Литургиката и на душепастир в Пастирското богословие – в тесен смисъл[11].

Първата част на своя учебник, озаглавена Общо или енорийско душепастирство, отец Христо Димитров разделя на два отдела – Душепастирът и Паството – енорията. Изобразен е Спасителят като единствения и вечен Пастир на човечеството. Всеки пастир след св. апостоли е сътрудник на Христос. Тук авторът дава пример с притчата за Добрия пастир и пастирът наемник-лъжепастир. По-нататък професор Димитров разглежда призванието като първа и основна необходимост за пастирско служение. После посочва нуждата от щателна подготовка, образование и лични качества на кандидата за свещен сан. Разкрива личния и семен живот на пастира.

Във втория отдел се разкрива мястото на енорията или паството като жива част от общия организъм на Църквата. Обрисувано е християнското семейство като обект на душепастирство. Енорийската катехизация и вътрешната мисия се разглеждат като основен момент от пастирската дейност. Авторът посочва богослужението, празниците и проповедта като най-важни в енорийския живот, а Енорийската дякония като неразривно свързана с тях.

Втората част на учебника, посветена на индивидуалното душепастирство, е разделена на три отдела – душепредпазно, душелечебно и душелечебно-ръководно пастирство. Като третия отдел обхваща изповедта с нейното историческо значение, видовете изповед. Проследени са психологическите, историческите и практическите страни на изповедта (тази част е взаимствана от студията в три части „Изповед и душепастирство – пасторологическо изследване”).

Този учебник, въпреки че е остарял в много отношения, все още е един от малкото цялостни трудове по Пастирско богословие, издадени на български език, и който все още се използва в преподаването по тази дисциплина във висшите богословски школи в България.

Друг важен труд на отец Христо Димитров е хабилитационното му съчинение върху пастирското служение на св. апостол Павел – „Св. апостол Павел като пастир” (Пловдив, 1928). В него е представен живота и делото на апостола. Разкрито е божественото му призвание като пастир, неговата подготовка за пастир и грижата му към пасомите през целия негов живот. Допълнение към този труд е и статията „Велик момент в пастирската дейност на св. апостола Павла” ( Духовна култура, 1951, кн. 7-8).

В произнесената на 27 октомври 1928 година встъпителна лекция на тема „Нови задачи на пастирска дейност”[12], отец Христо Димитров разкрива някои свои основни мисли за развитието на Пастирското богословие в България. Той призовава да се изпълни първоначалната и най-важна задача на пастирското служение – „да улесни свободното сношение между човека и Бога, за да се създаде общение между Него и човешката душа”[13]. После описва християнското разбиране за греха и борбата на пастира с него. Според автора, не може да се извършва пастирската дейност по същите начини като преди хиляда години. Според него „…новите условия на живот и човешката душа имат нови нужди. Тя е изложена на нови изкушения и опасности”[14]. Именно заради това идват и новите задачи и нови методи за решаването на тези проблеми. Съвременните пастири трябва да имат това предвид и да наблягат основно за решаването на профилактични или предпазни задачи. Пастирът трябва да изпълни своята социално-профилактична задача най-вече в училището, като пази душата на учениците от безверие и от ширещите се грехове.

Най-голямото изследване на професор протоиерей Христо Димитров, в областта на Пастирското богословие, е студията му в три части „Изповед и душепастирство – пасторологическо изследване”[15]. В първата част със заглавие „Религиозно-исторически основи на изповедта във връзка с душепастирстването”, авторът чрез исторически факти от историята на различни нехристиянски народи (от Мексико, Перу, Япония, Китай, Египет, Вавилон, Древна Гърция и Римската империя) доказва повсеместността на изповедта. След това разглежда библейско-християнските основи на изповедта и накрая говори за изповедта в Православната и Римокатолическата църква. Във втора част, озаглавена „Психологически и педагогично-пасторологически основи на изповедта”, професор Христо Димитров представя психологическата потребност от изповедта и предмета на сакраменталната изповед. Следват психологическите моменти при изповедта и тяхното значение за служението на пастира – себеизпитване, себепознание, разкаяние, изповядване и решение. Следва интересно сравнение на психоанализата и сакраменталната проповед и отражение на изповедта в художествената литература. В третата част с тема „Изповедта и душепастирът” протоиерей Христо Димитров изследва личноста на пастира-изповедник. В първа глава пастира е изобразен като баща, който се грижи за духовното развитие на пасома си, като учител, който вярно обучава вярващите в истините на Православието, като лекар, който лекува душевните рани и болести на енорията, като съдя, който с любов вижда грешките и отсъжда епитимията, чрез която да се възстанови съвестта на християнина. Във втора глава се разглеждат длъжностите на пастира, според вътрешното положение на каещите се. В трета глава авторът разкрива личността на изповедника, изкуството и техниката за изповядване.

В студията „Митрополит Климент (Друмев) като пастир и пасторолог”[16], протоиерей Христо Димитров обрисува жизнения път от най-ранни години до митрополитското служение на този наш бележит духовник. Очертана е пастирската дейност и личните качества на митрополит Климент. Неговата любов и всеотдайност към повереното му паство и чувството му за дълг към родината и Българската църква. В студията са представени извлечени от статии и речи възгледите на митрополита за пастирското служение.

В студията си „Душепастирство за душепастиря”[17], протоиерей Христо Димитров говори за необходимостта от душегрижие за самия пастир. Мнозина приели свещен сан смятат, че подкрепени от Божията благодат са предпазени от всякакви изкушения и опасност от грешки. Затова пастира никога не трябва да забравя да проси за подкрепа от Великия Душепастир – Господ Иисус Христос. Според автора, свещеника трябва редовно да чете Свещеното Писание и да се възползва от неговите поуки, винаги да помни притчата за добрия пастир и да внимава в живота и служението си той дали е добрия или наемника пастир. По-нататък авторът разглежда личността на пастира, нейното влияние и значение при душепастирското му служение. Разглежда призванието, като първото и най-важно условие за успешно пастирското служение. Накрая авторът накратко представя самообразователната и квалификационна система на свещенството в Румънската православна църква от негово време (1954 година).

Студията „Самообразованието на душепастиря”[18] е своеобразно продължение на предходното разгледано съчинение. В нея протоиерей Христо Димитров разглежда необходимостта, средствата и системите за проверка на самообразованието на пастира. Представя цитати от св. Отци и Учители на Църквата, които задължават пастира да има добро образование и никога да не спира в подготовката си. Главното средство за това е непрестанното, методично и системно четене.

Ценна е студията на професор Христо Димитров  „Душепастирят и душевно страдащите”[19]. В нея той показва значението на религиозно-нравственото въздействие при душевното страдание. С цитати от Свещеното Писание доказва силата на молитвата и вярата. Следва същината, причините и методите на някои душевни страдания и болести, като: невропатологични (неврози, истерия, депресия и други) и психопатични (хипохондрия, меланхолия, алкохолизъм и др.) състояния. По-нататък отец Христо Димитров споделя общи пастирски методи за предпазване и лечение при такива болести. Редовното посещение на болния на богослужение в храма, ползване на Тайнствата на Църквата, труд (според силите и възможностите на болния), и подкрепа на цялата енория. Пастирът, според професор Христо Димитров, не трябва да пренебрегва и грижата на телесния лекар и винаги да насажда в енорията доверие към телесната медицина, като дар от Бога.

Научната, преподавателската, а и не на последно място – пастирската дейност на професор протоиерей Христо Димитров поставя на стабилна научно-богословска основа Пастирското богословие в България. Въпреки обвиненията на някои негови колеги в прекалено осланяне на Римокатолическото и Протестанското богословие и схоластика, неговата дейност е общопризната. Той е един от най-бележитите преподаватели и учени в областта на Пастирското богословие у нас. Неговият учебник и студиите му и досега са основни пособия в тази област. Живота на професор ставрофорен протоиерей Христо Димитров остава труд и дейност в Христа, в проповед, учение, служение и пастирска грижа за всички онези, които са били под негова опека.

_____________________________

*Доклад, четен на 15 декември 2010 г. в аудитория № 8 на Богословския факултет при Софийския университет, по време на научна сесия, под название „Развитие на църковното право и пастирското богословие в България – история и съвременни проблеми”.

Материалът е предоставен от автора. Същият е докторант по Пастирско богословие в Богословския факултет при Софийския университет.

[1]. Еп. Николай, Неуморен научен труженик и примерен душепастир. ЦВ., бр. 6, 1973, с. 6.

[2]. Цанков, протопр. Ст. Богословският факултет у нас, ГСУ-БФ, т. ХІ, 1933-34, С., 1934, с. 41.

[3]. Цоневски, Ил. Тридесет години Духовна академия, ГДА, т. V (ХХХІ), 1955-1956, С., 1956, с. 496.

[4]. Еп. Николай, Цит. съч., с. 6.

[5]. Пак там.

[6]. Срв. Паралингов, Е. Енорийски православни братства в Пловдив до 1944 г. ; http://synpress-classic.dveri.bg/06-2002/Emil.htm

[7]. Срв. Цанков, протопр. Ст. Цит. съч., с. 41.

[8]. Пак там.

[9]. Срв. Цоневски, Ил., Цит. съч., с. 509.

[10]. Срв. Еп. Николай, Цит. съч., с. 7.

[11]. Срв. Димитров, Хр.  Пастирско богословие. ч. 1, С., 2005, с. 5.

[12]. ГСУ-БФ, т. VІ, 1929. С., 1929.

[13]. Срв. Димитров, прот. Хр. Нови задачи на пастирската дейност. ГСУ-БФ, т. VІ, 1929. С.,  1929, с. 3.

[14]. Пак там, с. 6.

[15]. І ч. ГСУ-БФ, т. ХІ,7, 1933-34. С., 1934; ІІ и ІІІ ч.  ГСУ-БФ, т. ХІІ,4, 1934-35. С., 1935.

[16]. ГДА, т. І, 8, 1950-51. С., 1951.

[17]. ГДА, т. ІІІ, 2, 1953-54. С., 1954.

[18]. ГДА, т. ІV (ХХХ), 1954-1955. С., 1955.

[19]. ГДА, т. VІ, 7, 1956-57. С., 1957.

Изображения: авторът Иво Янев, протоиерей д-р Христо Димитров (1891-1973) и първи и втори том от неговото изследване „Пастирско богословие (Наука за специално душепастирство)“. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1p5