Tag: същност
ПЪТИЩА НА БОГОПОЗНАНИЕ СПОРЕД СВ. ВАСИЛИЙ ВЕЛИКИ – продължение и край*
Гл. асист. Антоний Хубанчев
Както при основаването на материалната действителност, така и при усилията за съставяне на по-пълно понятие за Бога посредством ума, могат да се схванат определени белези, които са свойствени на непознаваемата Божия същност. Така например едни от основните свойства на Бог Отец са нероденост, вечност, нетленност. ,,Говорим – отбелязва също така св. Василий Велики, – че Бог е във всякакво отношение нетленен и нероден, назовавайки Го с тези наименования при различните по-задълбочени разсъждения (епинии). Защото, когато обръщаме поглед към изминалите векове и установяваме, че Божият живот се простира по-далеч и над всякакво начало, тогава Го наричаме нероден; а когато вникваме с ума си в бъдещите си векове, където няма никакъв предел за Необятния, Безграничния и Безкрайния, Го именуваме Нетленен. Поради това, както вечността на живота се нарича нетление, така и безначалността се именува нероденост, ако едното и другото определяме умозрително[50]”. По този начин – по пътя на по–задълбочените разсъждения (епинии) за Бога – могат да бъдат употребени многобройни определения, отнасящи се до Божията природа, като всяко едно от тях съответства на нещо действително или свойствено за Него. И св. Евангелие изобилства с примери, където ,,епиния” се употребява по сходен начин. «Нашият Господ Исус Христос в ония места, където говори за Себе Си, като разкрива на хората човеколюбието на Бога и благодатта на домостроителството, означава това с различни названия, употребявайки за Себе Си сравнения като врата (Иоан 10:9), път (Иоан 14:6), хляб (Иоан 6:51), лоза (Иоан 15:1), пастир (Иоан 10:11), светлина (Иоан 8:12). И не защото Той е многоименен, тъй като не всички имена имат помежду си един и същи смисъл. Едно значение има светлина, друго – лозата, друго – пътят, друго – пастирът… Бидейки една Личност, Той употребява за Себе Си различни имена и названия и поради различието на действията и предвид различното отношение към облагодетелстваните, Той си служи с различни имена… Нарича Себе Си лоза, защото пусналият в Него корени чрез вяра храни изобилието на добрите дела, нарича Себе Си хляб, защото Той е храна за разумния човек… По този начин, който разглежда тези имена, той ще открие различни определения, получени вследствие на по-задълбочени разсъждения (епинии), за едно и също действащо лице[51]».
В стремежа си да имат по-пълна и ясна представа за неизразимата с формите на човешкото мислене Божия същност, хората си служат също така с много и най-различни наименования и въпреки съществуващите в това отношение множественост и богато многообразие, тези имена са свързани с единството на своя предмет. В писмото си до лекаря Евстатий Кападокийският светител отбелязва: ,,Всички боголепни понятия и названия са равночестни помежду си… и когато те се отнасят до божието естество, изразявайки едно или друго Неговото свойство, те водят към един и същи предмет на богопознание[52]”. Но «няма нито едно наименование,което би обхванало цялото Божие естество и би било достатъчно, за да Го изрази в пълнота. Много и различни имена – изтъква св. Василий Велики, – взети в съответното им значение за всяко, съставят понятие, разбира се тъмно и твърде оскъдно в сравнение с цялостното, но достатъчно за нас[53]».
Наименованията обаче не изразяват съкровената Божия същност и се отнасят до свойствата, действията и проявите (или ,,енергиите” според терминологията на св. Василий Велики) на Бога в света. «Божията същност е немислима за човешките познавателни възможности и е съвършено неизразима[54].» Светият отец учи, че едно нещо е същността, за чието изразяване не е намерено още понятие[55] и друго е значението на образните понятия, сравнения и определения за Божиите свойства и чудните му дела (енергии) в сътворения свят. Божията същност е непостижима за никого, освен за Единородния Син Божи и Светия Дух. «А ние, ръководени от делата Божии и разбирайки Твореца чрез вникване в творението, придобиваме познание за Неговата благост и премъдрост. Това е и онова, «що може да се знае за Бога» (Римл. 1:19), «явено от Бога на човеците[56]». А в едно от писмата си до Иконийския епископ Амфилохий той пише: «Ние признаваме, че познаваме нашия Бог по действията, но не даваме обещание да се приближим към същността. Тъй като Неговите действия достигат до нас, обаче същността Му си остава непознаваема[57]». Това е основната теза, която той последователно и аргументирано поддържа при оборването на евномианската ерес, според която Бог е напълно познаваем, тъй като самият човек е част от Божествения Дух и с нищо не се различава от Него. От своя страна в защитната си реч Евномий използва развитата от Платон в диалога ,,Кратил” теория на имената, а именно, че Бог е Автор и Законодател на имената, употребявани от хората. Познавайки името на дадена вещ от материалния свят, човек постига и нейната същност. Така и по пътя на логическите определения и наименования за Бога може да се вниква непосредствено в Самата Божия същност, до нейната познаваемост в пълнота. Върху философските основи отчасти на платонизма и най-вече на аристотелизма – интерпретирани тенденциозно и едностранчиво – евномианството стига до крайни рационалистически изводи и богословски натурализъм. «В системата на Евномий християнството загубва всякакъв религиозен характер и се превръща в логическа схема на отвлечени понятия, в най-чист рационализъм, който не съдържа нищо тайнствено[58]».
В действителност в центъра на полемиката, водена от св. Василий Велики, а така също и от св. Григорий Нисийски, при оборването и преодоляването на евномианската ерес, стоят догматическите спорове за утвърждаване в Православието на правилното вероучение за Св. Троица. Но заедно с това с цялата му дълбочина е поставен и проблемът на наименованията. Антиевномианската полемика разкрива пред християнското съзнание, че въпросът за името не е само една философска подробност или предмет на граматиката, езикознанието и семантиката, но че той има пряко отношение и към богословието[59]. И ако лингвистичната философия се възприема като явление, възникнало и оформило се в по-ново време, то трябва да се отчита и обстоятелството, че нейната проблематика в богословската форма бе чувствително застъпена именно от св. Василий Велики при оборването на евномианските уклони от истинското учение на Православната църква.
3. МЕТОДИ НА ПОЛОЖИТЕЛНИТЕ И ОТРИЦАТЕЛНИТЕ НАИМЕНОВАНИЯ
Особен интерес представляват въведените от св. Василий Велики богословски методи: на положителните определения за Бога, наречен катафатически метод, и на отрицателните – апофатически. Това са два различни пътя, които предоставят възможностите да се придобие по-пълно знание за Бога. Според Кападокийския светител – както това е разкрито в съчинението му ,,Опровержение на защитната реч на злочестивия Евномий” – «от имената, приписвани на Бога едни показват онова, което е в Бога, а други, напротив, онова, което не Му е присъщо. Така чрез тези два способа, тоест с отрицанието на онова, което не е с изповядването на това, което е в нас, каточели се образува някаква представа за Бога[60]”. Катафатическият метод посредством положителни определения разкрива свойствата и действията Божии по отношение на сътворения свят. «Когато казваме за Бога, че всичко е направил премъдро (Псалом 103:24), познаваме Неговото съзидателно художество. Когато узнаваме, че отваря ръката Си и насища всичко, що живее по благоволение (Псалом 144:16), познаваме разпростиращия се над всичко Промисъл. Когато казваме, че и мрака направи Свое покривало (Псалом 17:21), мислим за невидимостта на Неговото естество. И отново, когато слушаме казаното от Лицето Божие: «Аз се не изменявам» (Малахия 3:6) познаваме всегдашното тъждество и неизменяемост на Божията същност[61]». При метода на положителните наименования в значителна степен се използват и така нататък, богословски аналогии. Така например ако Бог се назовава Отец, то по този начин се утвърждава нещо действително и истинно в отношенията Му към целия човешки род. Тук обаче следва да се изтъкне, че това определение – отнесено към света, в който живеем и към безкрайното Божие естество – не изразява по напълно тъждествен начин едно от Божиите свойства, но има само аналогичен характер; в определенията за Бога като Отец се използва сравнение, взето от обичайната сфера на семейния бит, но в това подобие се съдържа вече и огромното различие между Бог Отец и създадения от Него човек (в случая – Бог като Баща и човекът като баща). Ясно е, че между Твореца и творението няма сходство, в което същевременно да не би било вплетено още по-голямо несходство. Наименованията на подобен род, давани за Бога, не са еднозначни и тъждествени на съответните белези и признаци от сътворения свят използвани в сравненията за обяснение на Божията природа. «А Божието естество по отношение на това, какво е то Само по Себе Си при всички наименования, давани посредством по-задълбочени разсъждения (епинии), както аз разсъждавам – счита св. Василий Велики, – си остава неизразимо. Тъй като, когато познаваме Благодетеля, Благия, Съдията, Праведния и всичко подобно на това, ние изучаваме различието на Неговата дейност, ни най-малко можем да знаем самото естество»[62].
С дълбоко прозрение св. Василий Велики предпазва от ,,очовечаване”, от принизяване на възвишената идея за Бога и от привнасяне на несвойствени за Божеството категории, понятия и представи, отнасящи се до познанието на материалната действителност. Като изтъква предимствата на апофатическия метод в богознанието, той нарича отрицателните наименования още и ,,наименования на забраната”. Например, когато наричаме (Бога) нетленен – разсъждава той, – като че ли говорим на себе си или на слушащите: ,,не мисли, че Бог подлежи на тление; “ и когато Го назоваваме невидим, сякаш казваме: ,,не предполагай, че Той е достижим посредством сетивото зрение”; и когато мислим безсмъртен: ,,не се придържай към мисълта, че смъртта може да се докосне до Бога”. Също така, когато Го определяме като нероден, говорим: ,,не считай, че Божията същност някога е могла да бъде зависима от някоя причина или от някое начало”. И въобще чрез всяко едно от тези наименования се научаваме в мненията за Бога да не изпадаме в неприлични понятия. Затова, за да узнаем най-същественото (главното) Божие свойство, забраняваме един на други в съжденията си за Бога да пренасяме мисълта, там където не трябва, за да не помислят хората, че сякаш Бог е на едно ниво с тленните, с видимите или родените. По такъв начин с тези наименования на забраната се изразява отрицанието на онова, което е неприсъщо на Бога, като мисълта се изяснява и отдалечава от непринадлежащото на Бога[63]”.
Това не означава, че св. Василий Велики отхвърля катафатическия метод в Богопознанието ,,Ако Божието естество би могло да бъде познавано същностно и ако би могло да бъде намерено нещо от видимия свят, което да Му е свойствено или да Му е чуждо, без съмнение ние не бихме имали нужда от каквито и да е слова или обозначения за разбиране на търсеното. Но доколкото Естеството Му надвишава всички човешки познавателни възможности, (а че То е недостъпно за нашето знание заключаваме от редица знамения), то в изследването на Божието естество по всяка необходимост, ние ще трябва да се ръководим от Божиите действия (енергии[64])”.
Кападокийският светител е за синтез между двата метода, защото в една или друга степен те ни дават известно познание за Бога, което, изразявайки свойства Божии, Неговите чудни дела спрямо света и човешкия род и логосната основа на творението, е оскъдно и непълно, но все пак достатъчно за нас[65]. В същото време обаче светият отец изтъква превъзходството на апофатическия метод. С това богоозарения мислител отстоява един от основните принципи на нашата вяра, че Бог е тайна, надвишаваща всеки ум като същевременно изтъква възможността да се въздава на Бога истинно поклонение[66]. Така «на първо място у св. Василий Велики стои неговата християнска традиционна вяра, която изисква запазването на трансцендентността и тайната Божия[67]»в разумно изповядване на Неговото всъдеприсъстие. В крайните уклони на катафатическото богословие обаче той съзира голямата опасност от рационализиране на идеята за Бога. Това бе и крайността, в която бе изпаднал Евномий.
Апофатичността по отношение на божията същност се поддържа и от св. Григорий Богослов. В своя «Молитвен химн към Бога» той пише:
«Отвъден по отношение на всичко, което съществува!
Как бих могъл по друг начин да те назова?…
Как може една дума да изрази Твоето величие,
когато Ти си неизразим със слова?
Как може мисълта да ни разкрие неизразимото,
Когато ти надвишаваш всеки ум?
Не мога да намеря наименование за Тебе –
Ти надхвърляш всяко наше име.
Непознаваема е Твоята природа –
Ти стоиш над всяко знание»[68].
Апофатичната линия в богословието се разработва предимно от св. Григорий Нисийски, преподобни Максим Изповедник и св. Григорий Палама.
Спрямо Бога е неправилно да се употребяват рационалните категории, изработени при опознаването на обективния свят, на емпиричната действителност. В усилията за определянето на Божията същност е неправилно да се прилагат понятия, представи и способи на мислене, приспособени за разкриване и обясняване закономерностите на материалното битие. Богоозареният кападокийски мислител предупреждава: «Не смесвай идеята за Бога с представите си за материалния свят; не Го ограничавай с мярка на твоя разум. Бог е неограничен в могъществото Си. Помисли си за нещо изключително голямо, прибави към това измерение още по-огромно в сравнение с това, за което си помислил преди това, а към всичко присъедини още по–мащабни величини ти ще се убедиш, че в разсъжденията си, никога не ще достигнеш безкрайното. Не се опитвай да си представиш Неговите външни очертания (shemata). Бог се познава в могъществото Му, Неговата природа е неразложима на отделни съставни части, а величието Му – неизмеримо. Той присъства навсякъде и над всичко преизобилства със сила. Той е неосезаем, невидим. Той е онова, което не се побира във възприеманото посредством твоя разум. Той не е ограничен с определени измерения, няма външни очертания (емпирични, б. а.), несъразмерен е с всяко наше сравнение за физическа сила, не е подвластен на времето, не може да бъде ограничен в никакви мисловни граници. Спрямо Бога е неприложимо онова, което е приложимо спрямо нас[69]».Бог не може да бъде определян, тъй като се дефинира един материален обект вън от нашето съзнание, тъй като се познава природната действителност, защото Той е Дух. Бог е необятна свръхсетивна реалност, Бог е свръхразумна, свята тайна. Ето защо и за Богопознанието няма предели. Същевременно то не е своего рода чиста теоретично–познавателна дейност или само интелектуален акт. Защото «до спасението ни довежда не изследването, що е Бог – учи св. Василий Велики, – но изповядването, че Бог съществува[70]». «Познанието за нашия Творец е вникване в Неговите чудеса, в спазване на заповедите и приближаване към Него[71]». Богопознанието е живот, творчески дела и безкрайно усъвършенстване в светлината на Предвечния Логос. Това е изразено и в молитвата на Василиевата и Златоустова св. Литургия преди четене на св. Евангелие:
«Човеколюбиви Владико! Ти, Който запалваш в сърцата ни нетленната светлина на Твоето богопознание, открий и мисления ни взор за разбиране на Твоите евангелски слова; вложи, Господи, в нас благоговение пред Твоите блажени заповеди, за да превъзмогнем похотите на плътта, да водим духовен живот и във всичко да Ти бъдем верни и като мислим, и като действаме[72]”.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Богословското учение на кападокийските св. отци Василий Велики, Григорий Богослов, Григорий Нисийски има изключително важно значение в историята на Православието. В техните богословски трудове тринитарният проблем получава окончателното си разрешение и установеното от тях разбиране на църковното учение за Св. Троица, както и създадените от тях формулировки, стават драгоценно достояние на православната догматика.
Св. Василий Велики от своя страна – в неразривна връзка с учението си за Триединния Бог – разкрива и основополагащи истини за възможностите на Богопознанието в стремежа на човека към своя Създател.
Бог се разкрива на човека чрез Божественото Откровение, чрез разумната основа и глъбинния смисъл, вложени от Твореца в създадения свят и чрез Неговите промислителни и спасителни действия спрямо хората и творението. Тези централни постановки светият отец е разяснил с богоозарена вглъбеност върху православна основа предимно в оборването на евномианската ерес. Същевременно той отстоява становището, че Бог е тайна, че Неговата същност е недостижима за човешката мисъл. Богопознанието обаче е възможно, защото Бог се открива на хората чрез Своите действия и изяви, посредством които те имат знание за Него. От съществено знание е и разработването на апофатическия (отрицателния) и катафатическия (положителния) методи в богословието, което има своето по-нататъшно плодотворно развитие в светоотеческата мисъл. От друга страна Богопознанието не е само дейност, свързана с разума, но то е живот и подвиг в изпълнение на евангелските заповеди, във възвисяването към Бога чрез непрестанно постигане на все по–голямо съвършенство в богоподобието. Това на дело е показал и засвидетелствал самият св. Василий Велики със своя свят живот и богоугодни дела.
______________________________
*Източници http://svvasiliy.jusoft.net и Годишник на Духовната академия «Св. Климент Охридски», София, том ХХVI (LII), 4, 1976/1977. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Понастоящем, юли 2013, авторът на статията е проф. д-р.
[50]. Пак там, с. 466-467.
[51]. Пак там, с. 466.
[52]. Василий, Велики, св., ,,К Евстатию….” (№ 181), Творения …., т. ІІІ, с. 208.
[53]. Пак там. ,,Опровержение на защитительную речь …, с. 470.
[54]. Пак там. «К тому же Амфилохию….» (226), с. 283.
[55]. Пак там.
[56]. Пак там. ,,Опровержение на защительную речь …”, с. 474.
[57]. Пак там., т. ІІІ, с. 283.
[58]. Спасский, А. А., пос. съч., т. І, с. 365.
[59]. Ср. Киприян (Керн), архим., пос. съч., с. 68.
[60]. Ср. Киприян (Керн), архим., пос. съч., с. 68.
[61]. Василий, Велики, св., «Опровержение на защительную речь…», Творения….., т. І, с. 470.
[62]. Пак там, «К Евстатию ….» (181), т. ІІІ, с. 210.
[63]. Пак там, т. І, с. 470.
[64]. Пак там, т. ІІІ, с. 209.
[65]. Ср. пак там, т. І, с. 470.
[66]. Ср. Василий, архиепископ, Проблема познаваемости Бога: сущност и енергия у св. Василия Великого (І.), Вестник Рускаго Западно-европейского Патриаршего Экзархата, №61, Paris, 1968, c. 54.
[67]. Пак там, с. 54.
[68]. Григорий, Богослов, св., Молитвен химн към Бога, ЦВ, 1977, бр. 3, с. 3.
[69]. Святого Василия Кесарийского беседа первая о сотворении человека ,,по образу …”, Журнал Московской Патриархий, 1972, №1, с. 31-32.
[70]. Василий, Велики, св., »Опровержение на защительную реч ….», Творения …, т. І, с. 475.
[71]. Пак там, с. 464.
[72]. Служебник, София, 1973, с. 181–182.
Първо изображение – авторът на статията, проф. д-р Антоний Хубанчев. Източник – Гугъл Бг.
Източник на останалите изображения – http://www.yandex.ru.
ПЪТИЩА НА БОГОПОЗНАНИЕ СПОРЕД СВ. ВАСИЛИЙ ВЕЛИКИ*
Гл. асист. Антоний Хубанчев
„Попита и Иаков, думайки: обади (ми) Твоето име. А Той отговори: защо Ме питаш за името Ми ? (То е чудно).“ (Битие 22:29)
Увод
Св. Василий Велики не е писал съчинения, посветени специално на проблемите за Богопознанието. Възгледите на богоозарения кападокийски светител по този централен въпрос в богословието се съдържат предимно в учението му за Св. Троица. За проблематиката, свързана с пътищата, способите и формите на Богопознанието е отделено главно място в трудовете: “Опровержение за защитната реч на злочестивия Евномий[1], в някои от писмата до Амфилохий, епископ Иконийски[2], и до лекаря Евстатий[3], както отчасти и в “Беседи за шестоднева[4]”.
В епохата, през която живее и твори “яркото съзвездие на тримата велики кападокийци” – св. Василий Велики, св. Григорий Богослов и св. Григорий Нисийски[5], усилията за възтържествуване на православното вероучение на Триединния Бог се съпътстват не само от чисто тринитарни спорове. В тях органически и неразделно са вплетени и все още недоразкритите и систематично недоразработени въпроси за Личността на Въплътеното предвечно Слово, за степените и възможностите на Богопознанието за богосъздадеността на човешката природа по образ и подобие Божии, за спасителното Божие домостроителство по отношение на цялото творение. Това е характерна черта за техните тематично, широко разгърнати богословски системи. Конкретният исторически момент обаче поставя на първо място с особена острота и наложителност формулирането на догматическото учение за Св. Троица. Затова и останалите вероучителни истини, въпреки фундаменталното им значение, като че ли са изнесени на по-заден план, тъй като основният акцент е поставен върху догматическите определения за Св. Троица. И това напълно отговаря на изискванията на тогавашната църковно-историческа действителност. Борбата срещу арианството след Първия вселенски събор (325 година) е свързана със системните общо православни усилия за неговото окончателно преодоляване. Оборена и осъдена, арианската ерес постепенно се разлага, но все още продължава да съществува в редица ново възникнали следникейски богословски течения, които във видоизменени постановки и аспекти съдържат опасни догматически отклонения от православното учение за Св. Троица. През този период като първостепенна задача се налага да се укрепят здраво в богословското съзнание формулировките, залегнали в Никейския символ на вярата, като се премахнат всички остатъци, аналогични с арианството[6].
На Изток по онова време сред противниците на Православието се оформят четири арианстващи фракции:
а) крайно лява – начело с Аеций и Евномий;
б) ляв център – Евсевий Кесарийски, а впоследствие Евдокий;
в) десен център – Акакий Кесарийски;
г) крайно дясна – Василий Анкирски[7].
Особено непримиримо и дълбоко враждебно на православния църковен дух е крайно лявото арианстващо течение, чиито поддръжници се наричат аномеи (от гръцки anomoios – неподобен[8]). В догматическото си учение, което Аеций построява върху диалектическата противоположност на понятията «роден и нероден», възприемани «като адекватен израз на самата същност на Отца и Сина, той отстоявал възгледа за пълното им различие (eteroousion) и с безпримерна от дните на гностицизма дързост си приписва такова адекватно знание за Божията същност, каквото има Бог за Самия Себе си[9]». По този начин в богословската полемика свързана с православните догмати за Триединния Бог се включва и въпросът за Богопознанието В конкретния случай, с несвойствени за богословското мислене прийоми, Аеций се стреми да изясни и разкрие учението си за Бога, като използва математически способи и принципи. «От сутрин до вечер – свидетелства св. Епифаний Кипърски – той бе зает със занимания, стараейки се да съставя определения за Бога посредством геометрически фигури[10]». От своя страна неговият ученик Евномий, благодарение на големите си природни дарби, доразвива и доусъвършенства идеите на своя учител, като добива голяма популярност сред така наречените аециани, които впоследствие започват да се наричат евномиани[11]. В борбата си срещу Православието Евномий отхвърля учението за единосъщието на Трите Ипостаси на Св. Троица и същевременно прокарва възгледа за пълната познаваемост на Божието естество. В тази взаимовръзка църковният историк Созомен отбелязва следните автентични изявления на Евномий: «За същността Си Бог знае не повече отколкото самите ние. Не трябва да се твърди, че тя е позната Нему повече, а на нас по-малко защото онова, което ние знаем за нея, то въобще знае и Той, и обратното – това, което знае Той, то без всяка разлика ще намериш и в нас[12]». Съществуването и разпространяването на подобен род лъжеучения в периода между Първи (325 година) и Втори вселенски събор (381 година) налага да се формулират, разработят и разяснят с познавателните методи, логически форми и закони на мисленето – възможно най-точно, ясно и в пълнота – не само възвишените истини за Св. Троица, но и проблематиката, отнасяща се до познаваемостта на Бога. Затова и св. Василий Велики разкрива своите възгледи за Богопознанието предимно в безкомпромисна полемика срещу Евномий, като същевременно опровергава еретическите му възгледи за Св. Троица.
Повдигнатите въпроси за познавателните възможности, за характера и пределите на човешкото знание за Бога, както и за създаването на богословски понятия, отговарящи на изискванията на религиозното съзнание има също така и пряко отношение към философското наследство на древния гръко-римски свят. Тъй като Евномий обосновава аномейската си доктрина на гносеологическата основа[13], то и св. Василий Велики му отговаря преди всичко с теория на религиозното познание, с учение за творческия характер на познавателната човешка дейност[14]. Заедно с това великият кападокиец разкрива, че богооткровените истини – в религиозното осмисляне на света – не са понятия или част от някоя гносеологическа теория или философско учение, които се изграждат върху опитното знание за емпиричната действителност. Това не са своего рода отвлечени идеи за Бога, които се движат в сферата на проблематичното философско търсене и се основават на Аристотел и Платон, на неоплатонизма или стоицизма, но това са вечните свръхразумни истини за Триединния Бог, формулирани във вероопределенията, в догматическите изповедания на св. Църква. Затова св. Василий Велики критикува Евномий, че в учението си «се основава върху умозаключенията на Аристотел и Хризип[15]»(философ-систематик на ранния стоицизъм, 281–201 година преди Рождество Христово), за да докаже неправилните си богословски идеи. От друга страна обаче св. Василий Велики се ползва от терминологията, съдържаща се предимно във философските системи на Платон, Аристотел и неоплатонизма, отнасяйки се критично към тях[16]. Това не се отнася само до св. Василий Велики. Така например особено характерен в това отношение е случаят с централното определение „единосъщен” (omoousios) в Никейския символ, взето от древногръцката метафизика[17], с което на практика се утвърждава и правото да се използват «изисканите средства и форми на естествената философия[18]». На религиозна основа обаче – в тяхната светоотеческа употреба – тези термини имат вече напълно ново, оригинално, богословско съдържание, съответстващо на потребностите на църковното съзнание. Ето защо «за аристотелевско и платоновско влияние може да се говори само по отношение на формата, а не на същността на учението на св. Василий[19]».
1. БОГОПОЗНАНИЕ ПОСРЕДСТВОМ ,,ЛОГОСИТЕ” В ТВОРЕНИЕТО
Според св. Василий Велики човекът е създаден с възможности както за богопознание, така и за разбиране сложната природа на обкръжаващата го действителност. В едно от писмата си до Иконийския епископ Амфилохий той пише: «… Умът е нещо прекрасно и в него се съдържа онова, което ни прави създадени по образа на Твореца: дейността на ума е също така нещо прекрасно… Съдът на ума (тоест неговата критична и оценъчна способност, б. а.) ни е даден за разбиране на истината[20]». Затова чрез разглеждане на творението е възможно да се стигне до извода за съществуването на Бога, тъй като по този начин «познаваме премъдростта и могъществото, и благостта, и въобще «невидимото у Него»… Така Го признаваме и за наш Владетел над всичко[21]».
В учението за света, разработено от св. Василий Велики, намира израз дълбоката убеденост в разумната основа или ,,логосност“ на творението. Този термин е твърде характерен за кападокийския богослов и се употребява по-късно от повече св. Отци. В думите Божии «… Да бъде светлина» (Битие 1:3) или «… Да има твърд» (Битие 1:6) не се съдържа само указание за извеждането на духовната и материална действителност от небитие в битие. При сътворението на света и неговото устройство с участието на Предвечния Логос се влага също така в глъбинната същност на съществуващата програмност, разумност и закономерност от първичен и изначално определящ характер, обуславящи насоките в развитието на сътворения свят, както и неговата хармоничност като прекрасен и целесъобразно устроен космос. Ето защо например в «Беседи за шестоднева» св. Василий Велики отбелязва, че красотата на природата се осъзнава по смисъла (по логоса) на създаденото[22]. Този «логос на вселената» може в превод да се предаде и като ,,природен закон“ (nomos physeon); но в много случаи предпочита термина ,,логоси на творението“ заложени във всяка съставна част на съществуващото като нейно основание и смисъл; те правят цялото и неговите части поотделно ,,логосни“. За това различните части на сътворения свят – съгласно пророк Данаил глава 3:64-72 като например небеса и звезди, роса и скреж, жар и огън, – въздават хвала на Създателя в съответствие с вложеното в тях «логосно начало[23]». Всяко същество изпълнява в природата своя «логос[24]». Животните като част от действителността са неразумни, безсловесни или буквално «безлогосни[25]». Това обаче не означава, че в тях не е заложен ,,логосният принцип“, но че те са лишени от разсъдък и разум като познавателни способности. Единствено човекът е надарен с разум (логос) и специфичното свойство на човешкото естество е разумността. Това обстоятелство е свързано – според богоозарения мислител – с централния богословски извод в теоретико-познавателен план, че «Бог, Създателят и Устроителят на света ни дава разбиране на истината във всичко, за да можем да възхождаме от видимите неща към невидимото и от красотата и величието на творението да си съставяме понятие за Създалия и самите нас[26]». Тъй като по думите на св. апостол Павел, «онова, що е невидимо у Него, сиреч, вечната Му сила и Божеството, се вижда още от създание мира чрез разглеждане творенията“ (Римл. 1:20[27]). Така познавателната дейност на естествения разум води до определено знание за Бога, защото зад завесата на явленията за човека се открива логосната първооснова на света, свидетелстваща за Твореца на всичко съществуващо[28]. По този път на богопознание вяра и знание се сливат в едно. «Доколкото Бог е Творец на света, а ние сме част от света – учи светият отец, – то следва, че Бог е и наш Творец. След такова знание следва вярата, след такава вяра – поклонението[29]». Това ще рече, че подобен род познание е неразривно свързано с вярата, основава се върху нея и е теоретически израз и резултат на формулираното от човека разбиране за поклонение в истина на Триединния Бог. Ето защо и самото богословие като наука, изразявано чрез формите на мислене, е именно теоретическото смислово разкритие и отражение на тази вяра. Това е човешкият стремеж в историческото развитие на Църквата Христова за формулиране с категориите на човешките познавателни и смислови способности смисъла, същността, целта и значението на Божието Откровение. В този аспект, както го определят някои, «богословието е разбиращата вяра[30]».
Възвишеното и неподправено църковно учение за Бога обаче трябва да бъде ясно и категорично разграничавано от спекулативното философско мислене, което схваща Божественото предимно като чисто мислене, възведено чрез логическата абстракция до самостоятелен Субект, до своего рода Демиург, Първодвигател или само Абсолютен Разум. В богословската система на св. Василий Велики Триединният Бог е и Любов, защото тя е неговото основно отношение към творението. Логосът на цялата Вселена, творческа Първопричина и Първомисъл е и Любов. Затова и Кападокийския светител като поставя въпроса за Бога като Творец и Устроител на света, отговаря: «Това блажено Естество, тази неизчерпаема Благост, тази Доброта, обична и многожелана от разумните същества, Начало на съществуващето, този Източник на живота, тази духовна Светлина, тази непристъпна Мъдрост – ето Кой сътвори началото на небето и земята[31]». Живия Бог на нашата вяра като Личност ние схващаме Богопознанието и като Божествен Ум, и като безкрайна Любов, и като всемогъща, винаги действаща Воля. Умът, Любовта и Волята Божии неразделно и неразлъчно присъстват като логосно начало, като смисъл и истина в динамичния ритъм на безкрайната Вселена.
Разбира се, добитите по пътя на естествения разум знания за Бога са непълни и недостатъчни. Те са подготовка за възприемане на Божественото Откровение, съдържащо се в боговдъхновените книги на Свещеното Писание. За човечеството те са съкровищницата на богознанието. Обаче и посредством Откровението не се достига в пълнота до съвършено богопознание. «Съществува изначална истина – това е нашия Бог, обяснява св. Василий Велики. Умът трябва да познае първоначално Бога, но той има познание за Него дотолкова, доколкото безкрайното величие може да бъде познато от едно толкова малко същество[32]». Това е така, защото за сътворения човешки разум, колкото големи и изключителни да са неговите възможности, има предели, докато Бог е безпределен и необхватен. «О, каква бездна богатство, премъдрост и знание у Бога…» (Римл. 11:33), възкликва св. апостол Павел и добавя: «… кой е познал ума на Господа?» (Римл. 11:34). Богопознанието си остава винаги безкрайна задача, то е непрекъснат път и възхождение[33].
Материалната действителност също така не може да бъде позната в нейната пределна цялост и пълнота. Преди всичко това е обусловено – според св. Василий Велики – от ограничените възможности и обхват на човешките сетива. Така например «ако очите са определени за познаване на видимото –пише той в едно от писмата си до Иконийския епископ Амфилохий, – то от това не следва, че всичко видимо е включено в полето на зрението. Небесния свод не може да бъде видян изцяло в един миг… Фактически много неща за нас си остават неизвестни, например: природата на звездите … самата същност на света…[34]». В процеса на познанието, при изразяване сложната природа на съществуващото посредством понятия, съждения и умозаключения, също така е невъзможно тя да бъде изчерпана докрай с категориите на мисленето. Свойствата и качествата на вещите от заобикалящата ни действителност – според св. Василий Велики – ни дава знание за тяхната същност, която обаче не може да бъде позната изцяло, до нейните последни граници. Същевременно той предпазва и от неоснователната горделивост, според която човешкия ум има и изцяло изчерпващо и обясняващо действителността знание. От това не следва, че св. Василий Велики стои на позициите на своего рода агностицизъм или теоретико-познавателен скептицизъм. Напротив, в своите съчинения той последователно отстоява идеята, че в човека, като образ и подобие Божии, е вложен неизкоренимият стремеж към постигане на истината, при което се допуска познаваемостта на материалната действителност от търсещия светлина човешки разум. Така се достига до «логосните принципи», вложени в Творението. Познанието е светлина за надарената с разум душа, защото то е истинско знание за съществуващите неща. Човекът е способен да познава истината и да действа в съответствие с нея. От това обстоятелство произтича и възможността за богопознание. Той мисли Бога като истина и всяко движение напред в познаване на истината и осъществяването ѝ в живота, както във вникване в логосната основа на сътворения свят е възхождане към Бога[35].
2. БОЖИЯТА СЪЩНОСТ И ВЪЗМОЖНОСТТА ЗА БОГОПОЗНАНИЕ
Възможността да имаме знание за Бога не означава, че същността Му е достъпна за човешкия ум. Св. Василий Велики учи: ,,Аз зная, че Бог съществува, но каква е Неговата същност поставям по-високо от всяко разбиране… Затова как се спасявам чрез вяра… Следователно съзнанието за Божията непостижимост, но защото Тя съществува[36]”. ,,Аз мисля, че постигането на Божията същност стои по-високо от възможностите не само на човеците, но и на всяко сътворено разумно естество. Защото само на Сина и на Светия Дух е известен Отец; тъй като ,,никой не познава Сина, освен Отец; и нито Отца познава някой, освен Синът, и комуто Синът иска да открие” (Матей 11:27); Нам Бог откри това чрез Светия Дух, защото Духът прониква във всичко, дори и в дълбините Божии” (1 Кор. 2:10) [37]”. За да обоснове своите възгледи св. Василий Велики привежда още и следните места от Свещеното Писание: ,,Аз се явявах на Аврама, Исака и Иакова с името «Бог Всемогъщий»; а с името си «Господ» не съм им се открил» (Изход 6:3). ,,Божият мир… надвишава всеки ум” (Фил. 4:7[38]). А това е така, защото човешките сетива не са в състояние да възприемат, да вместят Самата Божия същност, Която надвишава познавателните възможности на човека[39]. Божественото не е дадено в сетивната степен на познанието, защото е свръхемпирично. Абстрактно-логическите категории на мисленето също не могат да го изразят, защото То е свръхразумна тайна. На пръв поглед подобно схващане би могло да бъде възприето като твърде крайно и изтълкувано като учение за абсолютната непознаваемост на Триипостасния Бог, за Когото не можем да имаме някакво непосредствено положително знание. Това твърде прозорливо е съзрял самият Кападокийски светител в коварно поставените въпроси от противниците на Православието – последователи на аномейската ерес. Привържениците на Аеций и Евномий са питали: ,,Честваш това, което знаеш или това, което не знаеш. Ако отговорим, че знаем онова, на което се покланяме, те имат готов нов въпрос: Каква е същността на онова, което се покланяме? Ако пък признаем, че не знаем същността, отново, като се обръщат към нас, говорят: Следователно се покланят на нещо което не знаете. А ние твърдим: думата ,,зная” е многозначна. Тъй като утвърждаваме, че знаем Божието величие, Божията сила, премъдрост благост и промисъл…[40],,Ние познаваме нашия Бог по действията (тоест по ,,енергиите”, б.а.), но не можем да се доближим до самата същност. Неговите действия имат съприкосновение с нас, но същността си остава непристъпна[41]”. Под ,,енергии” св. Василий Велики разбира свойствата, дейността и многобройните изяви в отношение на Триединния Бог към човека и Вселената. Термините ,,същност” и ,,енергия” стават впоследствие централни понятия и в богословската система на св. Григорий Палама.
За да изясни тази страна от учението си св. Василий Велики прави сравнение с познавателния процес на обектите от материалната действителност. ,,Каква е същността на Земята? – попита той. Нека ни отговорят, словото ли я разкри или сетивата[42]?”, тоест абстрактно-логическата или сетивната степен на познанието или още – рационализмът или сенсуализмът във философски аспект разкриват истинската природа на нещата. ,,Ако кажат: сетивата, то посредством кое от тях именно е достижима тази същност[43]?” Св. Василий Велики аргументирано разкрива, че човешките сетива ни дават познания за отделните белези, качества и отношения на предметите и явленията, но по този начин се опознават само единичните свойства, намиращи се на повърхността на нещата и процесите, а не самата същност и изтъква: ,,Защото постигнатото посредством сетивата е или цвят, или обем, или тежко или леко … или топло … или различия в очертанията. Но нищо от това не може да бъде назовано същност[44]”. Логически недопустима е подмяната на явлението със същността, на свойството с неговия носител на единичното с общото. Това е класическата постановка на понятието за субстанцията, която е същност, лежаща в основата на всичко, неизменен носител на изменящите се свойства, признаци и промени на нещата[45]. Върху тази общоприета теоретико-познавателна постановка св. Василий Велики изгражда основния си и съкрушителен аргумент срещу Евномий, който изпада в логическа противоречивост, като подменя свойството със същността или отъждествява качеството със субстанцията. ,,Божията същност е неродена, но неродеността (тоест свойството, б. а.) не е същност… Също така същността не е нещо от онова, което не принадлежи на Бога, но е самото Битие Божие (to eina[46])”. Логическата аргументация на св. Василий Велики е класическа и необорима. Във философията на древния гръко-римски свят субстанцията се схваща като самостоятелен носител на свойства и явления. При Платон идеите имат Субстанциална природа, като съществуващи, неподлежащи на изменения същности, а логическо-метафизическото определение на субстанцията (ousia, substantia) при Аристотел е най-висша мисловна категория. ,,Усия” – като първоначална даденост и като единично битие – е носителка на свойства, белези и отделни признаци, които сами по себе си никога не могат да бъдат същност[47]. Тя е съвкупност от всички необходими страни и връзки (закони), свойствени на вещите, взети в тяхната взаимообвързаност, за разлика от явлението, което в тяхната взаимообвързаност, за разлика от явлението, което теоретико-познавателен план е разкриване на същността посредством свойства и отношения, достъпни за сетивата. Същността винаги се намира в единство с явлението, насочено към обкръжаващата ни действителност, е да се вникне все по-всеобхватно и по-задълбочено от явлението, намиращо се на повърхността – към сложната природа на нещата, към познаване на техните закономерности.
Според св. Василий при първоначалното съзнателно възприемане на нещата и явленията, те ни се струват прости и единични., но при по-подробното им проучване те се оказват разнообразни.
Логическият способ за получаване на тази умопостигаема множественост – в съответствие с тогавашната терминология – се е наричала ,,епиния” (epivnoia), тоест повторно, по-задълбочено разсъждение, при което по пътя на логическо-абстрактното мислене се постигат по-съществени и характерни свойства и признаци, съдържащи се в нещата. ,,На пръв поглед тялото ни се струва просто – обяснява св. Василий Велики, – но идва на помощ разумът и ни показва, че то е многообразно, (разделяйки го посредством повторените по-задълбочени разсъждения (епинии), на влизащите в неговия състав: цвят, очертания, твърдост, величина…[48])”.
«Повторното разсъждение (епиния) се нарича най-подробното и най-точно обмисляне на представата, която следва след първия сетивен образ. Затова в общата словоупотреба то се нарича съждение («epilogizmo»), въпреки че това не е собственото му значение. Например всеки има елементарна представа за пшеничното зърно, по която то бива разпознавано. Но при внимателно проучване на това зърно се дават различни наименования, означаващи представляемото, тъй като едно и също зърно се нарича и плод, и семе, и още хляб[49]”. Всяко едно от тези определения има умозаключителен характер и то не изчезва заедно с произнесеното съответно слово наименование, но тези понятия остават в паметта на мислещия човек. С една дума всичко, което се познава посредством сетивата и като съществуващо изглежда единично (просто), в процеса на по-задълбоченото му и многостранно опознаване придобива различни понятия. В такива именно случаи – според св. Василий Велики – се твърди, че то е умопостижимо в различните му познавателни аспекти въз основа на направените логически определения и дефиниции.
___________________________________
*Източници http://svvasiliy.jusoft.net и Годишник на Духовната академия «Св. Климент Охридски», София, том ХХVI (LII), 4, 1976/1977. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Понастоящем, юли 2013, авторът на статията е проф. д-р.
[1]. Творения иже во святых отца нашего Василия Великаго, Архиепископа Кесарии Каппадокийския, ,,Опровержение на защительную речь злочестивого Евномия”, т. І, Петербург, 1911, с. 455-520.
[2]. Пак там, ,,К. Амфилохию, епископу Иконийскому” (№ 225, 226, 227) т. ІІІ, с. с. 281-285.
[3]. Пак там, ,,К Евстатию, первому врачу” (№181), т. ІІІ, с. 205-211.
[4]. Пак там, ,,Беседы на Шестоднев”, т. І. 3-94.
[5]. Цоневски, Илия, Учението на св. Василий Велики за Св. Троица, София, 1940, с. 5, (ср. NIrschl, J., Lehrbuch der Portalogie und Patristikq B. II, Mainz, 1883, S. 149; Bardenhewer, O., Geschichte der altkirchlichen Literatur, II Aufl., B. III, Freiburg i. Br., 1923, S. 130; Schermann, Th., Die Gottheit des Heiligen Geistes nachh den griechihen Vatern des 4 Jahrhunderts (Strassburger theol. Studien 4, 4-5) Freiburg i. Br., 1901, S. 89).
[6]. Ср. Болотов, В. В., проф., Лекции по истории древней церкви, т. ІV, Петроград, 1918, с. 42.
[7]. Ср. пак там, с. 73
[8]. Ср. Коев, Т., Догматическите формулировки на първите четири вселенски събори, София, 1968, с. 65-68.
[9]. Болотов, В. В., проф., пос. съч., с. 73
[10]. Epiphanius, S., Adv. Haereses, 76, 2; Migne, PG, t. 42, col. 517.
[11]. Ср. Спаский, А., проф., История догматических движений в эпоху вселенских соборов (в связи с философскими учениями того времени), т. І, Сергиев Посад, 1914, с. 354-355.
[12]. Sozomenus, Historia ecclesiastica, 1. 4, 2: Migne, PG, t. 64.
[13]. Ср. Флоровский, Г. Б., Восточные Отцы ІV-го века, Париж, 1931, с. 72.
[14]. Пак там, с. 72.
[15]. Василий, Велики, св., „Опровержение на защительную речь . . .“ Творения . . ., т. І, 462.
[16]. Ср. Цоневски, Ил., пос. съч., с. 30-32; Коев, Т., пос. съч., с. 70; Спаский, А., пос. съч., с. 519-532; Флоровский, Г. В., пос. съч., с. 76; Поснов, М. Е., История християнской церкви (до разделение Церквей – 1054)), Брюссель, 1964, с. 361; Ehrgard, Altchristliche Literatur, Freiburg, 1900, B. I, S. 626; Dehhard, H., Das Problem der Abh ngigkeit des Basilius von Plotin, Berlin, 19644.
[17]. Ср. Болотов, В. В., пос. съч., с. 25, 36; Спаский, А., пос. съч., с. 645.
[18]. Ср. Спаский, А, пос. съч., с. 18.
[19]. Цоневски, Ил., пос. съч., с. 32.
[20]. Василий, Велики, св., «К Амфилохию …» (№225), Творения .., т. ІІІ, с. 281.
[21]. Пак там, «К тому же Амфилохию . . . . .» (№227), с. 284.
[22]. Ср. Василий, Велики, св. Беседы на Шестоднев, Бес. ІV, т. І, Творения …, с. 34-42.
[23]. Пак там, Бес. ІІІ, т. І, с. 33.
[24]. Ср. пак там, Бес. V, т. І, с. 42-52.
[25]. Пак там, Бес. ІХ, т. І, с. 87.
[26]. Пак там, Бес. ІХ, т. І. С. 92-93.
[27]. Пак там, Без. ІІІ, т. І, с. 34.
[28]. Ср. Киприян (Керн), архим. Проф., Золотой Век Святоотеческой письмености, Париж, 1964, с. 86-88.
[29]. Василий, Велики, св., ,,К тому же Амфилохию…(227), Творения…, т. ІІІ, с. 284.
[30]. Ratzinger, J., Einfuhrung in das Christentum, Munchen, 1968, S. 51.
[31]. Василий, Велики, св., Тварения.. ,,Беседы на Шестоднеев“. т. І, с. 5.
[32]. Василиий, Велики, св., «К Амфилохию…» (№225), Творения…., т. ІІІ, с. 282.
[33]. Ср. Флоровский, Г. В., пос. съч. с. 70.
[34]. Василий, Велики, св., пос. съч., с. 2В2.
[35]. Ср. Православня богословская энциклопедия, т. ІІ, Петроград, 1901, с. 769.
[36]. Василий Велики, св., Творения…»К тому же Амфилохию» (№226), т. ІІІ, 283.
[37]. Пак там, «Опровержение на защительную речь…», т. І, с. 474.
[38]. Ср. пак там, т. І, с. 474.
[39]. Ср. пак там, т. І, с. 474.
[40]. Пак там, ,,К Амфилохию…”, т. ІІІ, с. 282.
[41]. Пак там, с. 283.
[42]. Пак там, ,,Опровержение на защитительную речь…”, т. І, с. 473.
[43]. Пак там, с. 473.
[44]. Пак там, с. 473.
[45]. Eisler, R., Worterbuch der philosophischen Begriffe, Berlin. 1910, S. 1448.
[46]. Василий, Велики, св., ,,Опровержение на защительную речь …,” Творения …т. І, с. 471.
[47]. Ср. Асмус, В. Ф., Античная философия, Москва, 1976, с. 273/275.
[48]. Василий, Велики, св., пос. съч., с. 465.
[49]. Пак там, с. 466.
Първо изображение – авторът на статията, проф. д-р Антоний Хубанчев. Източник – Гугъл БГ.
Източник на останалите изображения – http://www.yandex.ru.
Следва…
ПРОБЛЕМЪТ ЗА ОПРЕДЕЛЯНЕ НА БОЖИЯТА СЪЩНОСТ В БОГОСЛОВСКАТА СИСТЕМА НА СВ. ВАСИЛИЙ ВЕЛИКИ*
„Попита и Иаков, думайки: обади (ми) Твоето име. А Той отговори: защо Ме питаш за името Ми (То е чудно)” (Битие 32:29)
Трябва да влезете, за да коментирате.